----------------------------------------------------------
Линк към втора част - Куско, Мачу Пикчу, Свещената долина (Писак, Морай, Марас, Чинчеро), планината Rainbow (Pallcoyo):
----------------------------------------------------------
Пуно
След втората нощ в апартамента в Куско (на студено се спи супер ) и пътя Куско-Пуно, който изкарахме в удобните кресла-легла, се чувствахме отпочинали и в кондиция при пристигането си в Пуно – около обяд. Настаняване в хотела. Чист, луксозен, съвременно мебелиран, нова модерна баня – идеален. (Hotel Tierra Viva Puno Plaza)
По едно кафе за да сме още по-свежи и хайде по Пуно. В този град няма кой знае какви забележителности. Площада, вече му знаете името – Plaza de Armas. За съжаление беше в ремонт.
Влезнахме в катедралата, разгледахме и после по главната им търговска/туристическа уличка. Накупихме сувенири – бикчета и други дребни неща за подаръци, и което е по-важно: За следващата сутрин взехме тур до островите Uros – 20 солес. Хапнахме на обяд в едно от ресторантчетата.
Поразпитахме и за заведение за вечеря – да е вкусно, да е традиционно, но да не е много туристическо.
Готово.
И закуската в хотела беше ОК. За тура ни взеха от хотела. Оказа се, че организаторите на тура използват таксита, за да докарат туристите до пристана с корабчетата.
Таксиметровият шофьор ни се видя надежден и набързо го спазарих точно той да ни чака, за да ни върне в хотела, но преди това да ни закара в края на града, на едно възвишение - Mirador Puma Uta, от където се открива хубава панорама към града и езерото Титикака. Ето снимки:
Плаването по Титикака го изкарах на покрива на корабчето. Трябваше да се сменяме всички туристи, тъй като платформата/покрива побираше само 7-8 души, а в корабчето бяхме около 20. Не ме интересува – другите да се въртят. Аз това плаване го чакам 45 години. Титикака е второто по големина езеро в Южна Америка след Маракайбо и най-високото плавателно езеро в света (Има няколко по-високи, в които плуват лодки, но в тези езера няма комерсиално плаване). Езерото е било в центъра на религиите/вярванията/митологията на няколко древни цивилизации, появили се и изчезнали много преди възникването на империята на инките. Тиуанако и аймара са най-известните, но не са имали писменост и затова знаем твърде малко за тях. Спираме на едно плуващо сламено островче – реално сал с размери 30х30 метра. „Местните“ (силно се съмнявам, че там си живеят) строени, чакат ни. Те трябва да са потомците на индианското племе Уро. И уро са по-древни от инките т.е. преди кечуа, но са загубили езика си. Но да се върнем на острова, че шоуто започна. Показаха ни как привързват чимове тръстика и малкото почва под нея и така изграждат сала-остров. Периодично подменят различни части, тъй като с времето гният, … После ни пуснаха да щъкаме по острова, за да видим как „живеят“ и да си купим някой и друг сувенир.
Срещу 10 солес, който иска може да стигне до другия остров със сламена лодка.
Е, 5 лева, къде не отишли. Програмата трябва да е пълна. Жените и децата пак се строиха на ръба на острова и с песни и танци (полюшвания) ни изпратиха… На другия остров имаше „хотел“ – миниатюрни жалки бунгала. Е-е, чак пък такава мечта не съм имал.
А тази снимка илюстрира съчетанието на high technology и low technology (сламени колиби и слънчеви батерии)
Наистина, подобно на повечето, които са посетили тези Урос острови и аз съм на мнение, че са доста комерсиализирани. Може би, вероятно, навътре в Титикака да са останали и автентични, но близките до Пуно са се превърнали в класически туристически капани. Все пак, беше интересно. На връщане си бях сам на покрива на корабчето – нямаше други желаещи. Аз пък си се кефех на хоризонта, където сините води на езерото се допират до синьото небе.
Плаване по Титикака - Трета мечта сбъдната!
Искам и щеше … да има още!
Арекипа
В 15:00 часа вече пътувахме в леглата на CruzDelSur за Арекипа. Пристигнахме на автогарата в Арекипа. На паркинга имаше таксита, специално оторизирани от автогарата и КрузДелСур. Шофьорите си имаха някакви баджове, които ми ги тикаха в лицето. Добре, вярвам ви. Но това съвсем не значи че не мога да се пазаря. Когато цената стана с 50-60% по-ниска, се метнахме на едно от тях и пред хотела. Santa Rosa се оказа много приятен хотел в централната историческа част на Арекипа. (Жена ми има страхотен нюх за хубави хотели – и този в Пуно и този в Арекипа бяха нейни попадения) На няколко минути от главния площад (няма да ви казвам името му) и катедралата, с множество ресторантчета и кафенета наоколо. Предверието на хотела, лоби бара, рецепцията, ресторанта – целия приземен етаж представлява добре реставрирана къща от 18 век. Запазени бяха арки, стени, помещения. Имаше и новопостроена част – самите стаи на хотела. С една дума – отличен. А и персонала – 2-3 девойки рецепционистки бяха много любезни и винаги готови да помогнат. Целия следващ ден си го бяхме отделили за Арекипа. Аз имах угризения на съвестта, че в първоначалната програма „жертвах“ Арекипа, поради липса на време, и сега с жена ми бяхме решили да компенсираме и да го разгледаме подобаващо – цял ден.
След кратка консултация и гореща препоръка от момичето на рецепцията – вечеря в Zingaro Restaurante.
Arequipa – втория по големина град в Перу, с малко над 1 милион души население.
След закуска се отправяме към манастира Santa Catalina Monastery. Той е на 20м. от хотела ни. Междувременно се любуваме на белите каменни улици и относителното спокойствие на града.
До една от многобройните църквички ни спира една жена с проспекти за тур в Арекипа. Обикновено любезно отклонявам всякакви такива, но сега, какво ми стана – заслушах се, взех брошурата и докато влизахме в църквата хвърлих един диагонален поглед. На излизане пак същата жена – продължи да ни облъчва. Спомена някаква цена, видя ми се висока и докато се отдалечаваме цената стигна до 30 солес. Хмм, ок, но все пак продължихме в една от пресечките. На следващия ъгъл - туристически офис. Надникнах и момичето предложи същия тур, като ни обясняваше маршрута по същата брошура, дето ми е още в ръката. How much? След 2-3 несполучливи опити от нейна страна цената стана 20 солес. Готово. Тъкмо навреме - тура започваше след няколко минути и пред офиса вече имаше 5-6 човека. Всички заедно ни поведоха към автобуса. Както си вървим и чувам „Ven62, ven62”. Я, кой пък ми знае името в Перу. Обръщам се – Станислав. Оказа се, че по тяхната програма те също са в Арекипа. Аз, въпреки, че я бях чел, и то не един път, изобщо не се сетих, че след нашите промени може пак да ни съвпаднат някой от дните. За съжаление вече бяхме букнали тура и нямахме и 5 свободни минути. А те бяха до обяд в Арекипа и след това летяха за Лима. Много жалко, нищо, следващия път. Тази среща беше поредното доказателство – колко е малък света.
Тура в Арекипа започна с посещение на един много приятен квартал, с малки улички, красиви къщи, добре подредени дворчета, много зеленина и цветя. След това отидохме на Mirador de Yanahuara. Панорамата към града и част от планините с вулканите около Арекипа си струваше. Приятната градинка и църквата Iglesia de San Juan Bautista de Yanahuara съшо не са за изпускане. Гида ни обърна внимание на фасадата на църквата, украсена на две нива, и съчетанието на фрагменти от историята и легендите за инките и такива – за испанците и католицизма.
Продължихме към един музей. Не бих казал, че експозицията му е впечатляваща. Стана вече дума, бащата на приятелката на сина ми има доста по-богата, а и вероятно по-автентична колекция. Тук ценното беше мумията от района на Чивай. Ясно се виждаше и деформацията (удължаването на черепа в задната му част), което е била честа практика при инките, а и в другите култури по тези земи. Обикновено се е извършвала на възраст 3-5 година от раждането.
Kъщата на Don Garcí Manuel de Carbajal - oснователя на град Арекипа, испанец, един от свитата на Писаро. През вековете къщата е била занемарена. Няколко приятели-архитекти решават да я реновират с първоначалната идея да е ресторант. Но тъй като е далеч от града бизнеса не вървял. Превръщат я в музей и възвръщат част от оригиналния й вид.
В полето, непосредствено до къщата на Карбахал видях как се отглежда киноа.
За мен беше интересно. Сега нали е много модерно да ядем киноа вместо пържоли. Киноато расте почти като нашето жито. Завършихме с някаква мелница от 18 век. Ние с жена ми се въздържахме. Използвахме времето за селфи с тези хубавици:
Мелници сме виждали доста – и в БГ, и в Холандия, а и на други места. Имаше едни холандци. Те не пропуснаха да видят мелницата. После ги скъсах от майтап: „Нямате ли си в Холандия? Много интересно ли Ви беше?“ Все пак небрежно уточних, че ми е известно, че мелниците в Холандия са по-скоро водни помпи. Да не ме помислят съвсем за профан.
В края на тура ни стовариха в един магазин за пуловери, шалове, жилетки, … от алпаки и викуни. Нещата от викуня са безбожно скъпи. Жена ми не искаше и шал от алпака, но аз настоях. Еми, така де – до момента имаше само 7.
След обяд се разходихме до главния площад. Забележително красива катедрала – затворена. Pls, кога ще е отворена? 17:00 ОК..., няма проблем, ние имаме време.
Отидохме до агенцията, която от хотела ни препоръчаха за организиран тур до каньона Колка. Тя беше на 150 метра от хотела ни, на същата улица. Аз бях гледал сайта й още в София, но тогава не се спрях на нея, защото първоначалния ни план не беше да стартираме от Арекипа. http://colonialtours-peru.com/ се оказа една от най-популярните в Арекипа. Впечатлението ми е, че се е специализирала предимно в двудневния тур до каньона Колка. Кафенетата и ресторантчетата на главния площад, отстрани на катедралата са чудесни при залез слънце – целия площад е огрян от меката слънчева светлина и постепенно сянката се разпростира върху него. След час площада и бялата катедрала се осветяват и става още по-хубаво…
Видяхме Iglesia de La Compania с интересната й барокова фасада.
Отскочихме и до пазара Mercado San Camilo. Много добър, даже отличен, цивилизован. А тези екзотични плодове. Стояхме в захлас пред повечето от сергиите, местехме се от една на друга, връщахме се на предишна, после пак на следващата, после пак, и пак… Продавачите ни гледаха първоначално любопитно, после с леки усмивки, накрая тревожно. Какво ли си мислеха: „Тия не са добре“. Понякога питахме това или онова какво е и … купувахме, купувахме…. Прекалихме. Добре, че не прекалихме и с изяждането им, че на следващия ден ни чакаше дълъг път до Чивай, само с една спирка за тоалетна.
Това е томба – вид маракуя, а не банан.
Привечер в хотела - поредната чиния с плодове:
Убедихме се, че Арекипа е много приятен и красив град. Съвсем различен от останалите градове в Перу. Централната му стара част впечатлява с белите си каменните огради и сгради. Не случайно жителите на града се шегуват, че живеят в република Арекипа и искат други лични карти – различни от тези на останалите перуанци. Изобщо не съжаляваме, че оставихме цял един ден за този красив град.
Каньона Колка.
Взеха ни от хотела около 7:30. Няколко спирки в резервата Reserva Nacional de Aguada Blanca y Salinas, за да видим и поснимаме алпаки, лами и викуни:
Тия животни, заедно с гуанакото, което е супер диво и не се появява пред хора, са 4-те вида южноамерикански … камили. До екскурзията ни в Перу аз не знаех, че са от семейство камелиди. Мислех си, че са някакви мутирали овце и кози. В семейството на камилите има още три вида. Те вече са си баш камили и естествено, не са в Южна Америка. Това е положението – пропуските ми по биология от математическата гимназия ги попълвам цял живот.
После спирка на Mirador de los Volcanes на 4910 м.н.в, Chivay:
И на още 1-2 места за кратки почивки:
Около обяд пристигнахме в Чивай. За да се влезе в каньона се плаща такса – 70 солес. Хапнахме организирано – обяда и вечерята по 20 солес и са извън цената на тура – 70 солес. След това си отидохме в хотела.
Църквата и главния площад:
Пейка пред хотела:
По улицата до хотела:
Настанихме се и в 16:00 към минералните басейни в близост до Чивай. Малко „spa” не беше излишно. Изобщо, всяка възможност за почивка, релакс, не бива да се пропуска, тъй като и без друго се натрупва доста умора, чисто физически, а и емоционално.
Организираната вечерята с включена фолклорна програма си беше „ала Балкантурист“. Дълги маси с бели покривки. Идват всякакви туристи от различни агенции. Водачите настаняват съответната група на предварително определените за нея места. Меню – избор от 2-3 супи и едно основно.
Ние се паднахме до едно семейство с две дечица. Мъжът американец, жената – перуанка. България не им беше известна. То и за Гърция на бяха чували. Погледа на перуанката леко се промени като чу Турция. Е, те там сме и ние. На следващия ден се засякохме пак при една от спирките след наблюдението на кондорите. Подарих на дечицата последните ни мускалчета с розова есенция. Радост голяма! Да си разменим фейсбуците … Така и не повярваха, че нямам. Фолклорната програма в ресторанта започна с 1-2 перуански мелодии и след това с типичен за района танц.
После още един танц – той си имаше и сюжет.
Девойката дава на мъжа ябълка, той я изяжда, пада замаян.
И … тя се възползва от него. Опиумна изнасилвачка, такава! Интересното беше, че той както си лежеше по гръб, тя първо седна върху слабините му, и чак след това върху лицето му.
Танцьорите объркаха последователността – явно бяха неопитни … не само в танците. В крайна сметка момичето изглеждаше щастливо:
В Чивай ми се случи нещо интересно. С многото пазари и изкушенията по тях – плодове, сувенири, шалове, … бяхме попривършили солесите. Влизаме в едно чейнч бюро, за да обменим малко долари. Девойката отсреща започна едно писане, след това ми взе паспорта, преписа и него и накрая ми даде нещо като касова бележка, която да подпиша. ОК. Ще обменяме ли вече доларите или … Още не! Донесе един мастилен тампон и ми обясни със знаци, че трябва да си топна единия показалец и да оставя и отпечатъка си върху касовия бон. Били сме и на по-диви места, но такова нещо за първи път преживяваме.
На следващата сутрин тръгнахме за Mirador Cruz del Cóndor. Спряхме само за малко в Yanque. Местните всяка сутрин организират пазар и танци около фонтана на централния им площад – специално шоу за туристите, тръгнали към кондорите.
Mirador Cruz del Cóndor е наистина много красиво място. От специално направени тераси за наблюдение, хората чакат появяването на кондорите, носени от вятъра и теченията на въздушните слоеве. Птиците в спираловидни полети ту се снишават, ту се издигат далеч в небето. Един, два кондора минаха относително близко до нас. Успяхме и да поснимаме, но не бих казал, че масово, едва ли не някакво ято кондори се рее в небето. Вероятно и сезона е от значение.
На връщане към Чивай спряхме за половин час в Maca и на едно-две места с невероятни гледки към каньона и терасите по склоновете на планината.
Опитахме и фреш от плодовете на някакъв кактус, характерен за района.
Към 4-5 часа следобед си бяхме обратно в Арекипа. Поразходихме се отново в този красив град, хапнахме за вечеря в едно от множеството ресторантчета около главния площад и катедралата, всъщност, в една пряка, на гърба на катедралата (Mixtos).
Взехме си багажа от хотела, момичето от рецепцията ни поръча такси и се натоварихме на нощния автобус на CruzDelSur за Наска.
Наска
Автобусът ни стовари рано-рано в Наска – около 7 сутринта. Помотахме се малко докато оставим багажа в офиса на CruzDelSur. Отначало се дърпаха. Можело, ама трябвало да имам билети за един от следващите им рейсове. OK. И без друго нямах намерение да търся друга автобусна компания – бяхме си много доволни от CruzDelSur, ама като не знам кога ще свършим с полета над Наска. Предложих да оставя капаро и човека се смили – явно видя, че съм сериозен, а и нали, все пак, си оставяме багажа при него.
Излизаме от автогарата и като занаскачаха някакви хора – мъже, жени. Заобиколиха ни отвсякъде. Говорят ми нещо, крещят, бутат се. Все едно сме някакви кинозвезди с жена ми. А-а, разбрах, били таксита и искали да ни превозят до летището в Наска … или пък на някое място, дето ще ни вземат по един бъбрек. С такситата в Перу човек трябва да е внимателен. Чувал съм разни неща, приятелката на сина ми също ни предупреди, но ставаше въпрос предимно за Лима. Избрах най-пискливата жена – дано да млъкне сега. 2 солес до летището. Е, то съвсем без пари. Дори ме лиши от удоволствието да се пазаря. В допълнение, ако изберем нейната компания, за да летим със самолет над линиите Наска, таксито ще е наистина без пари. ОК. На летището ние бяхме единствените туристи. Бавно и отчетливо обясних на жената, че ще разгледам и другите компании, които предлагат полети, но ще имам предвид и нейната оферта от 80 долара на човек. Докато обикаляхме салона с другите компании, тя през 2-3 минути пристигаше и променяше цената. Накрая стигна до 60 USD. Междувременно ги обиколихме всичките – около 10-на. Всички предлагаха полета, включващ 12 фигури на цени от 55 до 70 USD. Спряхме се на една компания, чийто служители бяха облечени като пилоти. Най-солидни и респектиращи ни се видяха за 60 USD на човек . В последствие намалиха на 55, а фигурите се увеличиха на 18. Идеално. Нямах търпение. Още една мечта беше на път да се сбъдне. Жена ми беше леко уплашена. Аз го играех самоуверен, за да я успокоя, но размера на самолетчето и мен ме обезкуражи. Нашата Тойота Авенсис е по-голяма.
Няма връщане назад. Натикахме се в това самолетче. Междувременно изникнаха още 4-ма туристи, но те си бяха букнали билетите предварително. Самолетчето се доокомплектова – пилота, гида и ние 6-мата. Как се натикахме вътре – не ми стана много ясно. След кратък инструктаж – кой къде да повръща и да не гледа през чужди прозорци, а всеки да си гледа само от своята страна, през своето прозорче. Пилота щял да захожда за всяка фигура първо от едната страна, после от другата. Тест и на слушалките. Готови сме. Самолетчето забръмча и се засили по пистата. Ехе-е, даже литна. Вече претръпнах. Ако паднем-паднем. Сега да си гледам фигурите.
Изкефих се на макс. Даже не можах да се концентрирам в кацането и да се стресирам допълнително. Все още бях под въздействието на видяното. Поредното чудо, което успяхме да видим с очите си.
Сега обаче трябваше да се изсуля от това самолетче. Беше доста по-трудно от влизането. Как да е. Справих се.
Летяхме над линиите Наска. Четвърта мечта сбъдната!
Ех, това Перу. Като златната рибка е. Даже повече.
Идеално. Какво повече да иска човек.
Оказа се, че в цената на полета влиза и връщането ни в града т.е. на автогарата с някакво бусче. Спестихме 1 лев. Ето ни пак пред човека от КрузДелСур. Купихме билети за първия възможен автобус за Ика. Отивахме към оазиса Huacachina. Това беше единствения път, когато си взехме билети за втория етаж. Там седалките също са удобни и достатъчно широки. Полегват, но не съвсем. По-дълъг преход определено не би бил толкова удобен, както с VIP седалките-легла на първия етаж. Автобуса беше почти празен – няколко човека. Ние с жена ми се наместихме най-отпред, буквално над шофьора, опънахме си краката на прозореца пред нас и си гледахме пейзажчетата по пътя.
От Ica с такси до Хуакачина. Около два часа следобед бяхме в хотела. Трябваше да си резервираме тур по дюните около оазиса и тур на Балестовите острови и националния резерват Паракас, като за тура ни вземат от Хуакачина, а ни оставят в Паракас. Агенции – много. Кратък пазарлък. Достигнахме до взаимноизгодни цени (за съжаление не си ги спомням – нещо от рода на 60-80 солес на човек общо за двата тура.). Хапнахме набързо и вече сме готови за тура по дюните. Добре, че свършихме бързо с полета над Наска фигурите. Тура по дюните и sandboarding-a започваше в 16:00. Отправихме се към сборния пункт. Натовариха ни по бъгитата и шоуто започна: Нашия шофьор изглеждаше тих, мъничък, но се оказа доста шантаф. Скачахме по дюните с бъгито като … пустинни зайци (има ли такива). Спускахме се по някакви нанадолнища с такава скорост, че аз бях сигурен, че сега като се шибнем долу, в ниското, в пясъка и … няма да могат да ни изровят.. Накрая спря за снимки. Щраках наляво, надясно,…
По едно време жена ми вика: “Айде стига щрака, какво толкова снимаш.”
“Е как какво – д…..юните. Виж какви възвишения, какви извивки...“:
После се пуснах със сандборда:
Чудесен завършек на деня.
Всъщност завършихме с вечеря в подходящо ресторантче с изглед към езерцето в центъра на оазиса и отразяващите се звезди и луна.
Балестовите острови
Последен ден по пътищата и забележителностите на Перу, без да се брой Лима.
Взеха ни от хотела с 15-на минути закъснение т.е. по перуанските стандарти – точно навреме.
След около час, два бяхме на пристъна и се отправихме към отреденото за нас корабче. Пристанището беше пълно с корморани и пеликани. Потеглихме към Балестовите острови. Преди това видяхме тризъбеца на един от склоновете.
Някой казват, че изобразява свещник, други кактус. Бил направен по подобие на фигурите Наска от местните преди хиляди години или пък от Сан Мартин. Много теории или по-скоро легенди… Балестовите острови наистина са претъпкани с животни предимно тюлени, пингвини и птици. Снимахме на воля. Имахме достатъчно време.
Върнаха ни на пристъна и потеглихме към Националния парк Паракас. Червения плаж е впечатляваш.
Леко се разочаровах от следващата ни спирка. В далечината имаше някакви мижави розово-червени фламинго. Почти нищо не се виждаше от тях. Сетих се за една от легендите за перуанското знаме, разказана ни от приятелката на сина ми. Сан Мартин, сещате се, аржентинеца дето се е бил за свободата и независимостта на Перу. Стоял си той на брега на океана в Паракас. Пиел си питието (историята мълчи какво точно е пиел). Мислите му трескаво прескачали от проблем на проблем, който трябвало да решава във връзка с младата държава. Изведнъж пред него минали няколко фламинго и излетели. Крилата им били червени, а по средата тялото им - бяло. Сан Мартин възкликнал: „Е, поне знамето на Перу е готово – червено, бяло, червено. Това е!“
Върнахме се в Паракас, като междувременно останахме за около час на едни плаж. Не беше нещо особено, но аз нямаше да го пропусна, ако не липсваше течаща вода и трябваше до Лима да пътувам осолен. Не. Мерси.
Хапнахме в един рибен ресторант. Вкусно, но все пак далеч от рибните шедьоври в джунглата и Икитос.
В Паракас ни оставиха на автогарата на КрузДелСур. За съжаление автобуса закъсняваше с около час. Това ми създаде известни главоболия: В Лима бях взел Airbnb апартамент в Мирафлорес за последните два дни. След промените в програмата удължих резервацията с още един ден, като резервирах и предишната нощувка. Собственика ми писа, че в деня на настаняването от фирмата, която управлявала апартамента в Airbnb ще се свържат с мен по whatsapp. Тъкмо бяхме пристигнали на автогарата и някаква девойка ми писа. Веднага и отговорих, че вместо в 8, се очаква автобуса да пристигне около 9 и ние ще вземем такси от автогарата и ще сме пред апартамента, като междувременно ще и пиша от автогарата. И … започна моето тегло. Това момиченце пишеше през половин – един час през целия път от Паракас до Лима. Нито можех да дремна, нито да се отпусна. Първо да снимам паспортите и да и ги изпратя. Хм, през Интернет? Да, много и трябвали баш сега. Айде бъркай по джобовете на най-заврените места. Прелиствай, снимай с телефона в клатушкаштия се автобус, … Добре де, ето ги. Само спри да ме занимаваш. Но тя продължава -: Не, аз ги искам фотокопията отпечатани и на хартия.“ Верно ли? Ами аз не си нося мобилна копирна машина в багажа от Европа. Като искаш – отпечатвай си ги. Имаш jpg-тата. След половин час нов msg „На коя автогара ще пристигнете, за да се ориентирала кога ще сме пред апартамента.“ Не знам – на тази дето спират КрузДелСур. „Не, не, трябва ми точен адрес.“ Ти сериозно ли…Абе, я … След още половин час „Ако закъснеете след 22:00 часа ще трябва да ползвате ето тази таксиметрова компания, защото само тя има право да Ви представи пред охраната на сградата и това ще ви струва 80 солес.“ 80 солес – та това си е почти една нощувка, а реално таксито от автогарата до апартамента струваше 8 солес. Е, не. Тази девойка ми изпили нервите. Питах стюарда кога ще пристигнем в Лима, после питах сина ми и приятелката му, с които се бяхме разбрали да ни чакат на автогарата колко време ще е необходимо да се придвижим до апартамента с такси. Сметнах времето. Написах й че в 9:30 ще сме пред сградата и изключих телефона до Лима. От автогарата отново и писах, че вече сме в Лима и точно в 9:30 бяхме на адреса. Тази кифла … закъсня. Е, естествено, не пропуснах да го отбележа. Но тя продължи да ме нерви. Качихме се в апартамента. На масата имаше ламиниран лист с основните правила – да не се пуши, да няма партита, да гасим лампите и т.н. Тя го взе и започна да ни ги чете на глас. Е, не. Прекъснах я. Извинявай, знам да чета на английски. Даже и поразбирвам какво чета, освен ако не е Шекспир. Изморен съм. Довиждане. Не, тя си имала задължение – Да си го прочете… О-о, как ще те насоля в ревюто след престоя ни. Апартамента не беше евтин за стандартите в Перу, приятен, удобен, чист, на хубаво място. Малко ми беше жал за собственика. Но само малко – не й простих.
Апартаментът беше в този блок на 16-тия етаж:
Следващия ден – Лима, последващия също.
Тези два дни бяха единствените лежерни дни в това лудо препускане по пътищата и забележителностите на Перу.
Излежаване до … 8 часа. Опитах и след този час но не стана – чувствах се нещо тревожен - ще взема да пропусна нещо. Закуска в близката сладкарница. С усилие на волята – бавно, флегматично. След това без да бързаме – разходка по улиците на Мирафлорес, така без цел. Кафенца, сокчета … от тия екзотичните. Стигнахме до брега на океана. Хайде сега по алеите, успоредни на брега. Красота, подреденост, зеленина, спокойствие:
И изведнъж … хоп – мол. Неудържима ситуация. Ние от един месец не бяхме стъпвали в нормален магазин. Бързи 4-5 т-шърти за синовете – не какви да е – Патагония, и-и-и ……. още няколко подаръка за приятели и роднини и-и-и … За мен три ризи Southern Marsh – много добри. Еми, … аз какво съм виновен, че промоцията е, ако си купиш три. И-и-и, … Жена ми се ограничи само с колие. Обяд в ресторантче по избор на приятелката на сина ми. Супер!
Пак разходки – имаше една градина-парк с 200-300-годишни маслинови дървета.
Вечерята в Tanta. Тази верига ресторанти е златната среда – много вкусно, приятна атмосфера, нормални цени.
Следващия ден вече си имах план … от една точка. Да се изкъпя в Тихия океан. Обух си дънките върху банските и пак до крайбрежието. Плажът не е плаж. Чакъл. Но аз не съм дошъл да лежа и да събирам фотони, а да се топна в океана. Хмм, вълните бяха сериозни. Дърпат те навътре. Имаше само още един ентусиаст като мен. Готово.
На обяд бяхме канени от семейството на приятелката на сина ми в един от добрите ресторанти на Лима - Restaurant Huaca Pucllana. Ресторанта е част от музейния комплекс Huaca Pucllana.
Видяхме и това странно строителство и струпването на милиони глинени тухлички във вид на пирамиди, оцелели от периода преди инките. Вечерта завърши в Паркът с фонтаните. Казват, че бил най-големия парк с фонтани в света.
Мястото е по-подходящо за семейства с деца т.е. с малки деца. Ние също бяхме с дете, но нито ние, нито 34-годишния ни син изпаднахме в еуфория. Приятни фонтани и 2-3 часа разходка около тях би била релаксираща, ако ги нямаше тези тълпи от екзалтирани тинейджъри, които нон стоп гледаха фонтаните през селфи камерите на телефоните си и ходеха по краката ми. Ние сме виждали немалко фонтани. Веднага се сещам за два коренно различни - Ди Треви в Рим и този в Дубай. Все пак – must see в Лима.
Добре, че бяха тези два последни дни в Лима, та мнението ми за този град леко се подобри.
И така, нашето пътешествие в земите на инките свърши.
Пътеписа също. Да, знам какво си мислите – най-после.
Дано някой е имал търпението да го прочете, макар и диагонално. Надявам се и да е полезен за част от тези, които им предстои Перу.
В едно съм сигурен - ние с жена ми ще си го препрочитаме от време на време и ще се връщаме към спомените си от тези 17 незабравими дни.
Опс, щях да забравя. Печати от Мачу Пикчу, Планината Rainbow, езерото Титикака и линиите Наска в паспортите ни. Както се казва: „Голям шлем“.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега