Сиете лагос и остров Чилое

1100 километра , горе долу толкова е разтоянието от Валпараисо до Пуерто Монт на юг ,  след който започва легендарната каретера Аустрал.Но не тя ми е целта , а сиете лагос ( седемте езера) и всички те са разположени от ляво по посока и преди Пуерто Монт.Да потвърдя от предишното ми писание, магистралите в Чили са в супер състояние , на концесия  и добре платени 😊 ( доста такси има за плашане по тях).Всъшност нещата са почти като путарините в Сърбия , с това изключение , че няколко от тези пункта за плащане  не са напречно на пътя , тоест спираш ,плащаш и тръгваш а са успоредно , и предполагам са обозначени с някакви знаци ( които аз така и не разгадах) така че пропуснах няколко от тези пунктове.Всъщност всички успоредни пунктове , докато на качих едно момче стопанджия и той , понякга доста чудейки се , ми казваше кой са путарини за плащане и продължаване по магистарлата и кой за плащане и излизане от магистралата.А плащане на пропуснатите , сложна система от локализиране( кой е съответния концесионер ) , влизане на определен сайт , издираване дали вече ти е качено провинението и тн.Реших просто , че ще платя при преминаване на границата ( ако въобще на границата се занимават с такива неша , Бай Ганъо пътува 😊)След време , в Бразилия , ми казаха че все пак в Меркосур , имат система за издирване на нарушителите и връчване на актовете и глобите , но пък мен не знам как можеха да ме издирят ( не че се хваля или наглея , просто нямам там постоянен адрес ) и остава пак връчване при пресичане на граница.По късно ще ви споделя дали ми се е случило.Та за пътните такси от Валпараисо до Пуерто Монт , около 10-12 платени и 4-5 прпуснати , всяко между  2 и 4 евро , горе долу 35-45 евро, се ла ви.

Всъщност пътувам в пика на сезона на пътуванията ( което си е сериозна греда , но нямам друга възмжнст,)който е януaри и февруари , че от края на февруари или началото на март  започва училищната година.Магистралите са пълни , трафика сериозен , но най дразнещето е сериозното количество шофьори , които просто си карат в бързата лента и въобще не си правят труда да се преместят в по бавната , така че редовно се налага да изпреварвам ( не само аз , това си е масов спорт) в по бавната лента( и не , не карам над разрешената скорост).Относно чилииските шофьори , оставам с впечатлението че са  внимателни и спазват знаците , някой път дори прекалено.

Първата ми цел е езерото Вилярика и вулкана Вилярика , но решавам да си намеря къмпинг в Пукон , което за мой късмет це оказва добро решение , не че Пукон не е задръстен от летуващи като Вилярика , просто е по малък курорт.След слизането от магистралата  което е след около 800 клм , се наслаждавам изключително на пътя , природата и стъпка по стъпка откривам света на чилииските сглобяеми къщи.Кабаняс както ги наричат , са накацали покрай пътя , съставлявайки селца и курорти , малки или големи , с голями или малки веранди , с френски прозорци или без , но в огроната си част , според мен , много красиви.Можете да ги намерите споменати и в романа „Виолета“ на Исабела Алиенде.Всъщност основният тип летуване тук е на кабаняс покрай бреговете на езерата( всички те с доста студена вода , предпоолагам че е глетчерна), и в малки и  средно големи хотели в курортите.Набързо разпъвам палатката в къмпинг в покрайнините на Пукон , и отивам да се наслаждавам на попушваштия вулкан Вилярика.Всъщност чилииците са доста последвателни, стриктни и дори педантични в съблюдаване на системите за оповестяване при бедствия.То какво ли ти и оставя , след като на тази земя ако не е силно земетресение , ще е наводнение , или пък пожари в летния сезон , ако не то винаги може да се разчита на изригване на някой вулкан.Само като пример, след около две седмици , качвайки се на вулкана Осорно , който има много гиздава бяла шапка , представляваща разкошен глетчер, седейки и почивайки си на въра , виждам аз нещо като пушек излизащ от върха на насрещния вулкан Калбуко и сръчквам леко моя гид Франциско.Той слисано гледа , сумти , мръщи се и след пет минути решава че е облак, „ иначе досега да е долятял хеликоптер да оглежда вулкана „ казва той  и продължава, „ добре че не е пушек от вулкана , че тогава сигурно ще затворят цялата зона и ще евакуират туристите и после няма оправия за нас.2015та когато последно изригна , покри всичко с пепел, с километри наолколо, и изгори не малко домове“ ,  .Та Вилярика си пуши , а в Пукон си имат голям „часовник „ показващ степента на опастност от изригване, и туристите си летуват.Та Пукон е прекрасно малко курортно градче , в което има за всички по нещо , но най вече за средната и нагоре класи, но хубавото е че няма огромни бетонни хотели. В подножието на вулкана , на входа на парка , естествено всички казват ,не може сам , трябва гид , трябва разрешително , трябва това и онова, а за разходка до лифт зоната не трябва. Миии добре , аз тогава до лифт зоната. И поемам натам леко леко, качвам се до лифта , подминавам , стигам до горната станция , пия една водя и си говоря с охраната на ресторанта там. Та той  ме светва , че това малко или много са празни приказки  за създаване работа на гидовете , и поемам аз нагоре по меките пътеки от вулканичен прах и камъчета , и всеки който се е качвал по такива места  знае колко трудно е качването по такива пътеки. Бих го сравнил с меките пясъци на някоя дюна , и пак няма да е същото. С доста усилия се добирам до първата снежна шапка легнала напречно на пътеката , внимателно минавам през нея и стигам до изоставен заслон , и с ниските обувки сложени заради охраната в парка  дотук. Просто е невъзможно нагоре , но пак съм доволен , великолепен ден в планината и пушека от кратера се издига много близо над мен.

Следва лаго Калафкен  и градчето Конарипе , където обаче къмпингите около езерото са или пълни или имат места само за 6 човека ( това обикновено са места за големи палатки и с барбекю в тях, и не им е рентабилно да ги пускат за  по малко хора) и след като намерих разкошен къмпинг в гората , се оказа че те нямат нет  и трябваше да се пробвам с езерото Пангипули и едноименното градче , което мога да определя като шорокодостъпно за масите местенце с малко интересни неща за споделяне и с препълнен плаж. Най хубавото в това езеро ( освен зашеметяващата природа) и градчето, е къмпинга който намирам , ситуиран в планината над градчето и езерото  в превъзходна гора , и постоянно възрадван от непрестанните песни на множество различни птички. Малък рай за орнитолога , а както ми каза собственичката , след края на туристическия сезон броят им се увеличава многократно.

След няколко спокойни дни следва остров Чилое , преди да се върна отново към езерата и в последствие и Аржентина. За да стигнеш острова,  се минава покрай Пуерто Монт по рута пет (същата магистрала за която говоря по горе , и която тръгва от Сантяго ) стигаш до ферибота за острова , и след кратко чакане в дъжда се оказвам на острова , отново на рута 5  , но вече във формата на нормален двулентов път. Всъщност острова е известен с множеството си цветни дървени църкви. Много впечатляващи наистина , повечето заключени , а като техен аналог в Европа мога да посоча защитените от Юнеско дървени църкви в Полша, Украйна и няколко в Словакия. И за да бъда докрай откровен , всички тези църкви са безкрайно интересни , но най вълнуващата дървена църква видях в последствие в Куритиба , Бразилия почитаща украинската миграция към града  и техния дан в развитието на културата и живота там. Но затова друг път , може би в друг разказ.

Остров Чилое може да се похвали с множество национални паркове, най южния от които е изграден и подържан върху частните земи на бившия президент на Чили  Себастиан Пиньера (Пинера) , които загина през Февруари при хеликоптерна катастрофа на едно от езерата. Всъщност един от местните вестници на острова тогава излезе с цял брой посветен на президента, и препълнен с възхвали на неговото влияние за развитието на острова.

Друга привличащ туристите гледка е към Палафитос или къщи на дървени кокили над водата в близост до брега, които имат два входа , един от брега и един от морето. Кастро е столицата на острова , един от най старите градове в Чили , и може да се похвали с няколко квартала с палифитос , а също и с стари многоцветни дървени къщи в центъра на града. Времето е променливо , дъжд и слънце се борят непрестанно за надмощие , докато не дойде март-април и настъпи царството на дъжда.

Връщам се към езерата и се спирам на брега на Пуерто Варас на езерото Льангихуе , единственото място от което може да се видят импозантните снаги на три вулкана , действащите Осорно и Калбуко , и  угасналия Тронадор. Града  е изключително приятен , с множество места на който да се насладиш на сутрешното кафе  или съблазнителен обяд(не че аз се възползвам от второто, но се отдавам в пълна степен на първото).По бреговете около града се виждат няколко опита за средно високи апарт хотела , и се надявам , заради изумителните гледки наоколо , да са последните. Отивам в другия край на езерото , в близост до вулкана Осорно , и имам късмета в един от къмпингите „небрежен „ работник да ме даде място за мен и моята палатката , и по късно да отнесе конско от собственика , че не е изчакал да дойде някоя двойка и така да прибере двойно повече от моето местенце 😊.Вече ви разказах за изкачването на Осорно , само да допълня , че тръгнахме в 04.30ч, звезди безброй и тук таме някой спътник на Старлинк навлекъл зелена пелерина.

Съвсем наблизо е и Салтос де Петрохуе, което простете ми че не знам как да го обясня , но най лесно е да кажа че са големи падове в руслото на реката  и привличат огромни тълпи в сезона, за избягването на които се възползвам от едно ранно ставане и успявам на спокойствие да запечатам в паметта си това огромно удоволствие.

Дотук добре и до скоро от Баролоче.