Мачу Пикчу е самотен само нощем

- Здравейте! Бих желал да изчакам влака в чакалнята на гарата.

- Моля, покажете билета и паспорта си. – рече въоръженият, охраняващ заградената гара.

Никой не можеше да премине просто така към гарата. Имаше пропускателен пункт, през който минаваха всички пътуващи преди да отидат до гарата и влаковете. Пантелей Пътник имаше още 2-3 часа до влака си от Оянтайтамбо (Ollantaytambo) до Агуас Калиентес – селището в подножието на Мачу Пикчу, и желаеше да ги прекара в чакалнята на гарата. Избра да си купи билет за влака на Перурейл (Perurail), която компания обаче нямаше отделна удобна чакалня, както другият оператор по този маршрут – Инкарейл. В интернет беше видял множество сравнения между двете компании, които по принцип са напълно безпочвени, т.к. влаковете са сходни, а и разстоянието между Оянтайтамбо до Агуас Калиентес е нищожно - вероятно 20-30 километра, че толкова да се обръща внимание на превозното средство. Това, което обаче правеше впечатление бяха цените на билетите. Вероятно това бяха най-скъпите билети за железопътен транспорт в света. За този кратък маршрут Пантелей избра най-евтините билети и заплати 63 американски долара на отиване и още 81 на връщане. И това бяха най-ниските възможни цени в тези дни. Имаше и цени до безсрамните 500-600 долара в посока! Като се добавеше и билетът за вход за Мачу Пикчу в размер на 67 долара, цялото преживяване с едно от новите чудеса на света си беше съвсем скъпо. Пантелей Пътник не обичаше никак да заплаща високи цени и когато се подсещаше отново за това, което беше платил в тази връзка, негодуванието в него се надигаше и започваше да си мрънка на ум. Цените вече бяха отдавна платени, тъй като закупи всички билети преди месеци в интернет, и сега само искаше да отиде и поседне в чакалнята.

- Господине, не може да отидете в чакалнята, защото влакът Ви е едва след 2-3 часа. – рече охранителят и върна паспорта и билета на Пантелей.

- Чакайте! Как така не мога да чакам влака си в чакалнята?!

- Мога да Ви пусна в чакалнята едва 10-15 минути преди да отпътува влака Ви. Сега не може! – рече сериозно униформеният.

- Чакайте, чакайте! Как така чакалнята на гарата не може да се ползва за чакане?! Ако ме пуснете едва 10 минути преди тръгване на влака, то за какво ще ми е тогава чакалня?! Та тогава аз направо ще се кача във влака! – не желаеше да приеме отказа Пантелей.

- Чакалнята е пълна и не мога да пускам пътници, чийто влак е след часове.

- Как така е пълна, господине?! Аз оттук не виждам никакви хора там! Нека отида да видя и ако няма места ще се върна.

Очевидно, че „грингото“ нямаше да се откаже, а и на охранителя вече му писна да се занимава с този нахалник.

- Айде влизайте! – рече строго, като не криеше отегчението си.

„Защо изобщо се захваща с мен?! Не знае с кой си има работа!“ - рече си шеговито Пантелей и продължи към гарата. Чакалнята вероятно беше за около 50-60 души, а в нея сега се бяха разположили удобно 7-8 пътника. „И защо беше целият този напън на униформения?! Имаш пагон, нещо зависи от теб, трябва да го покажеш, нали!?“ – продължаваше да си мрънка туристът.

Чакалнята му се стори скучна и реши да поседне в китното ресторантче. Взе си писко сауър и зачака. „Цените в това ресторантче са на нивото на тези в Западна Европа! Давайте, качете ги още, защо само толкова?! Та гринговците трябва да бъдат обрани максимално! Дошли са чак дотук, ще плащат!“ – Пантелей не можеше да се примири все още с високите цени на всичко свързано с Мачу Пикчу. Уютът на ресторантчето и алкохолът в питието му обаче съвсем скоро загладиха ръбовете на нещата и вече всичко изглеждаше далеч по-приемливо.

Идваха влакове, други заминаваха. Пантелей установи, че няма разлика между влакчетата на двете компании, които оперираха по този маршрут. Дори и цените им бяха сходни и все така неприлично високи. От значение бяха само часовете, в които посетителите желаеха да пътуват и това в общи линии щеше да определи избора им. 

По някое време се чу някаква музика и шумотевица. Пантелей погледна през малкото прозорче – беше пристигналo някакво влакче и процесия от странно облечени хора със странни музикални инструменти посрещаха пътниците. „Очевидно това трябва да са „древни инки“, които да покажат тяхната култура, песните и танците си! Защо обаче това ми се струва толкова туристическо, някак направено според очакванията на чужденеца и някак………кичозно?! Вероятно съм така критично настроен, защото още ме е яд на цените, та не мога да го видя от забавната му страна?!“ – даваше воля на мислите си Пантелей, като едновременно търсеше и основанието на недоволството си.

Оставаха 10-15 минути до влака и Пантелей излезе на перона на гарата. Не беше някаква голяма гара, а имаше 2 коловоза. Огромна група от чакащи имаше за влака, с който щеше да пътува Пантелей Пътник. Няколко души от униформените, които охраняваха гарата, раздаваха заповеди и забраняваха на хората да отидат на втория коловоз, откъдето трябваше да замине влакът. В този момент на първи коловоз пристигна друг влак, от който започнаха да слизат пътници. Настъпи невероятна суматоха. Охраняващите не спираха да раздават команди, хората се лутаха, а помежду тях пък представители на компанията съобщаваше и насочваха слезлите към автобусите, които щяха да продължат към Куско. От своя страна, Пантелей и останалите пътници пък бяха с отрязан път към техния влак на втори коловоз, който вече трябваше да потегля. Униформените се опитваха да спрат хората, които трябваше да преминат към тръгващия след малко влак. Някои обаче по-притеснени започнаха да преминават през вагоните на влака на първи коловоз и да се качват във влака на втори коловоз. Когато едни направиха това, друга част от пътниците тръгнаха също да преминават по този начин, а трети се опитваха да заобиколят пречещия им влак на първи коловоз. Униформените видяха, че изпускат положението, и започнаха да обясняват на чакащите, че влакът им ще закъснее, но ще изчака всички да се качат. Все още некачилите се пътници трябваше да запазят спокойствие и да изчакат влакът на първи коловоз да се премести, след което всички щяха удобно да се качат в техния влак. Пантелей Пътник беше сред тези пътници. Той се премести с останалите туристи на указаното им място и зачака. До него имаше група англичани, които гледаха критично и не след дълго един от тях, който беше доста зачервен, вероятно под влиянието на алкохол в кръвта си, започна гласно да негодува. Непосредствено до него пък се оказа местен перуанец, облечен с официален костюм, който пък се опитваше да защитава цялата тази неразбория, очевидно мотивиран от националното си достойнство. Пантелей слушаше и стискаше устата си, за да не се включи и той в разговора, защото знаеше, че ако си отвори устата цял водопад от негодувание щеше да се изсипе. Когато обаче перуанецът посочи, че за това били виновни англичаните, защото те били създали този железен път, внесли влаковете и построили гарите, ключалката на устата на Пантелей се счупи.  

- Господине, трябва да сте благодарни на англичаните, че са направили всичко това за Перу, защото това е и единственият път за превозно средство до Мачу Пикчу. Перу не е изградило автомобилен път дотам. Не гарите и влаковете са виновни, че вие перуанците не можете да се справите с организацията и да осигурите плавно качване и слизане от влаковете. За тази суматоха сте виновни само вие и никой друг.

Явно негодуванието у Пантелей беше стигнало най-високо ниво, че да си позволи подобна директна критика. Господинът с костюма се опита да продължи със защитата на родната организация, но Пантелей вече нямаше намерение да слуша напъните му. Лудницата беше налице и спор не можеше и да има. „Американец е направил известен Мачу Пикчу, като го разкрил за света в началото на 20-ти век, англичани изградили единствения път за превозни средства дотам и доставили влаковете, изградили гарите, а те недоволни и раздават критики, като не могат да се справят с една проста организация на гара с два коловоза! Направете разписанието така, че пристигащите и заминаващите влакове да се разминават с поне 20-30 минути, така че да не се срещат такива големи групи от хора в гарата и да побърквате пътниците, които пък са заплатили най-скъпите билети за влак в света!“ – недоволстваше в себе си Пантелей, като същевременно предлагаше своите прости решения за една по-добра организация на толкова елементарно нещо.

След като стигнаха в крайна сметка до самия влак, пътниците започнаха да се споглеждат и да се чудят в кой вагон да се качат. Липсваха табелки, указващи номерата на вагоните. Всеки пътник имаше определено място, посочено в билета му, и беше длъжен да го заеме. Така се стигна дотам, че, за да не изпуснат влака си, хората нахълтаха във вагоните без ред. Пантелей попита един от кондукторите кой е неговия вагон, влезе, намери мястото си и седна. Друг униформен служител на компанията дойде и обяви, че това е вагон с различен номер. Много от хората тръгнаха да търсят своя вагон и по пътеките между седалките настъпи нова суматоха. И в двете посоки се разминаваха големи групи хора, търсещи мястото посочено в билета им. Хората се питаха помежду си и всеки посочваше, че това е вагон с различен номер. Явно, че така им беше казано. Пантелей седеше на мястото си и нямаше намерение да участва в тази лудница. Точно когато пътниците преминаващи през вагоните вече бяха понамалели, се оказа, че вагонът, в който беше седнал Пантелей Пътник, е точно този, който първоначално кондукторът му беше посочил. Пътеките отново се напълниха с разминаващи се. Той все така седеше и наблюдаваше. Възмущението му от цялата тази неразбория вече беше такова, че чак премина в сарказъм. „Искат да вземат парите на туристите от цял свят, поставили са невероятно високи цени на всичко, а не могат да организират прости неща, за да оправдаят поне донякъде тези суми. Да, англичаните са виновни! Те наистина са виновни! Ако не бяха направили железницата, проблеми с влака нямаше да има!“ – саркастично заключи в себе си туриста и се отпусна на седалката.

Цените на влаковете бяха високи и поради обещаното преживяване при пътуването и преминаването през дефилето на река Урубамба. Още при закупуването на билетите за отиване обаче Пантелей беше наясно, че няма да може да се порадва на гледките, тъй като по това време на деня е тъмно. Утехата му обаче беше, че поне на връщане ще има тази възможност.

Пътуването продължи малко повече от час. Когато слезе на гарата в Агуас Калиентес, туристът бързо се ориентира до резервираното от него хотелче, като и офлайн навигацията му помогна в малките улички. Хотелът и стаята му бяха съвсем прилични, като и цената беше сравнително ниска. Бързо се настани, осведоми се кога е закуската на следващата сутрин и излезе да се разходи по оживените улички на малкото селище и да вечеря. Макар да знаеше точно къде трябва да чака на другата сутрин, за да хване автобуса, който да го закара до самия вход на Мачу Пикчу, Пантелей искаше да мине оттам още предната вечер, за да се убеди, че информацията му е актуална.

Дойде и големият ден – денят, в който Пантелей щеше да види Мачу Пикчу – едно от новите 7 чудеса на света. Пантелей стана по тъмно и след закуска напусна хотела около 5:30 ч. Преди да излезе от стаята той още веднъж провери дали билетът и паспортът му са у него. Без тях нямаше да го пуснат да влезе в Мачу Пикчу. Десетина минути след това вече беше на голяма опашка за закупуването на билети за автобуса до руините. Тук се раздели с нови 25 долара за двупосочен билет. Някои туристи решават да се изкачат по пътя и да си спестят този разход. След като веднъж вече беше горе, Пантелей разбра, че подобно начинание не само, че не си заслужава, а може да бъде доста опасно за пешеходците по острите завои и „препускащите“ автобуси. В автобусите допускаха само туристи, чиито билети бяха за следващия час на посещение на Мачу Пикчу. Ако имаше сред чакащите такива, с по-късен час за вход, те не бяха допускани. Въпреки тези правила, Пантелей успя да премине и да се качи на автобус с тези, които трябваше да влязат в 6 часа. Надеждата му беше да успее да влезе по-рано, за да види евентуално изгрева над тайнствения град. На входа обаче попадна на много строга и стриктна жена, която и дума не искаше да чува да го пусне по-рано. „Е, добре де! Исках организация за влаковете, но нямаше. Тук обаче хората имат организация и колкото и да ми е криво, че ще чакам още около 40 минути, то аз уважавам това и няма да мрънкам.“ – макар и с неохота си помисли туристът.

Още докато чакаше на опашката за билети за автобуса, Пантелей срещна две сънароднички. Те бяха на около 20 години. Пътуваха сами. Накратко си разказаха кой откъде идва и накъде отива. Стана въпрос и за цените на всичко свързано с посещението на Мачу Пикчу – влакове, билет, автобус. Всички бяха на мнение, че това в действителност са много високи цени. Младите момичета обаче бяха на мнение, че никой не е задължен и все пак има право на избор дали да посети това чудо на света. Пантелей не беше никак съгласен с това, но реши да не спори с тях. Не искаше да звучи като мрънкащ чичко, какъвто всъщност беше. „Как така не си длъжен да посещаваш дадена забележителност и държавата да има право да определя свободно цената според търсенето. Та тук не става въпрос за луксозна стока, която можеш и да не консумираш! Ако ЮНЕСКО те е включило в Списъка на световното културно и природно наследство, то това наследство принадлежи на целия свят. Не може да няма морал при определянето на входните такси! Какво би било ако Франция реши да постави цена за вход на Лувъра от 1000 евро?!? А ако Италия постави вход от 5000 евро за Колизеума?!? Колко хора ще могат да ги посетят?! Няма ли тогава тези забележителности да останат затворени и да отварят само за извратени богаташи, които са готови да се разделят със сума пари, с която могат да нахранят цяло село, а дори и две, в Африка! Трябва да има някакъв морал при определянето на цените на подобни паметници на човешката култура! И нека търсенето и предлагането да бъде определящо за стоките в магазините! Човешката история и изкуство не са стока!“ – въпреки ранния час, Пантелей вече беше „включил на висока предавка“ и мислите му бушуваха.

Стана 7:00 ч. и едва тогава строгата жена на входа на Мачу Пикчу допусна Пантелей. Той бързо пое по стъпалата нагоре и впери поглед напред. Всичко още беше покрито с бялата пухена завивка на събуждащата се планина. Не беше пропуснал все още нищо. Още няколко стъпала нагоре и туристът вече беше до основната площадка (площадката при Къщата на пазителите (Guardian's House), от която всички искаха да направят най-известната снимка на тайнствения град, именно онази, за която първо се сещаме, когато става дума за Мачу Пикчу. Пантелей застана на едно място и зачака слънцето да изгрее и да вдигне вълшебната завивка над „Старата планина“, както се превежда Мачу Пикчу от езика кечуа.

Пантелей стоеше на едно място, защото добре се беше запознал с реда за посещение на обекта и знаеше, че посетителите следва да се движат само в права посока, без да се връщат назад. На няколко пъти охранителите напомняха на туристите за тези правила. Редът беше наложен в последните години заради буквалното задръстване на руините от туристи. Освен това за разлика от преди, новите правила предвиждаха определени маршрути на обиколка из изоставения град. След дълго и подробно проучване Пантелей беше избрал Маршрут 2 (тъй наречения „Circuit 2“), известен още и като „Класически маршрут“, предлагащ панорамни гледки от Къщата на пазителите (Guardian's House), достъп до ключови храмове - Храмът на Слънцето, Трите прозореца, Свещената скала, и задълбочено проучване на горната и долната част на цитаделата, което го прави оптимален за идващите за първи път туристи, търсещи емблематични места за снимки и цялостно преживяване в рамките на 2-3 часа. Наред с всички други правила, посетителите се допускат по часови график, който гарантира едно по-плавно разпределение на туристите през работния ден. Билети за определен ден и час се продават на няколко сайта в интернет, докато не се изчерпат определените бройки. След това билети за този час не се продават. Наред с продажбите им онлайн, известна бройка билети се предлагат и на каса в самото градче Агуас Калиентес за няколко часа вечерта преди деня на посещението.

Пантелей Пътник беше предварително запознат с всички тези правила и информация и си закупи билети няколко месеца преди посещението на Мачу Пикчу. Това беше едно от най-ярките точки от програмата му за Южна Америка и той искаше да избегне всякакви рискове в тази връзка.

Сега той стоеше в очакване на първите слънчеви лъчи, които да стопят ефирната завивка над града на инките. Докато чакаше и се взираше, групи от туристи минаваха и заминаваха покрай него. Много от тях искаха да направят своите снимки и да си тръгнат. Същото искаше всъщност и той, но умишлено изчакваше всички облачета да се разкарат, за да може да направи своята най-добра снимка. А чакането му даде възможност да разгледа отгоре изоставения град.  

Градът по своята същност е едно архитектурно чудо. Изграден на хребета на планина, заобиколена от всички страни със стръмни склонове, в основата на които тече река Урубамба, разположението му е сякаш като едно намигане на инките към останалия свят. С избора си за място на града те като че искат да покажат на всички колко добре владеят изкуството да преобразяват суровата среда, която са обитавали. Многото теории за значението на града за инките си остават недоказани поради липсата на писмени и други безспорни доказателства, които да потвърдят или отхвърлят всяка една от тях. Именно поради тази причина Пантелей не можеше да разбере на какво основание минаващите покрай него гидове твърдяха това и онова за града с такава увереност, сякаш от онези времена до днес водят туристи по пътеките му.

Групите с туристи запълниха площадката. Всеки искаше да направи най-добрата снимка и се налагаше през цялото време Пантелей да се премества от доброто място, което беше заел. Когато слънчевите лъчи огряха Мачу Пикчу и вдигнаха облаците над него, Пантелей направи още множество снимки на изцяло разкрилия се пред него град.

След като поседя около 3 часа на площадката до Къщата на пазителите, Пантелей Пътник беше напълнил сърцето си с панорамните гледки оттам и реши да се спусне надолу към самия град. Тук отново видя онзи типичен за инките градеж от обработени едри камъни, подредени с такава точност, че нищо не може да се вмъкне между тях.

Мачу Пикчу всъщност днес никак не изглеждаше изоставен и самотен. Нямаше го обаче сякаш онова обаяние на изоставените градове, които Пантелей беше посещавал досега. Чарът на изоставените градове е в тяхното уединение и смиреност. Да останеш сам по улици, които някога са били огласяни от хората, живели тук. Ето това беше вълшебството на тези градове. А тук! Тук туристи имаше навсякъде, изпълваха пътеките и се събираха на всяко по-широко място. Не, Мачу Пикчу не е самотен, изоставен град! Та всеки ден оттук минават десетки хиляди. Градът безспорно е един уникален археологически и архитектурен паметник, свидетелстващ за Империята на инките, но в никакъв случай не е самотен и изоставен. Дори напротив! Въпреки, че жителите му отдавна ги няма, той ежедневно посреща хиляди от цял свят. Вероятно само вечер е самотен. 

След като пообиколи из руините и разгледа, Пантелей реши, че е време да тръгва. Бяха изминали около четири часа и половина, откакто беше влязъл. За връщането му към Куско туристът беше избрал влак в 15:15 часа, за да не поема излишни рискове и за да има достатъчно време както за руините, така и за малка разходка из уличките на Агуас Калиентес.

На връщане нямаше никакви проблеми с организацията за качване и слизане от влака. Седна удобно до прозореца и въпреки, че умората го беше налегнала и затваряше очите му, заради ранното ставане, той не пропускаше и една гледка от дефилето на река Урубамба. Трябва да се признае, че „невероятното“ преживяване при пътуването, което железопътните оператори обещаваха, си остана по-скоро обещание, с което оправдаваха невероятно високите си цени. Реално, гледките не бяха нещо поразително, нещо невиждано. Това е просто една буйна планинска река, която тече между стръмни планински склонове. При това нямаше нищо мистично и неповторимо.

След като влакът пристигна в Оянтайтамбо, туристите слязоха, а служители на фирмата ги насочиха към автобусите, с които щяха да продължат към Куско. Билетът, който се купува от Агуас Калиентес (Мачу Пикчу) до Куско е бимодален, тоест – включва два вида транспорт: влак и автобус. Странно е защо влаковете не продължават след Оянтайтамбо, като се има предвид, че има поставени релси. „Вероятно англичаните са виновни за това!“ – ехидно си помисли Пантелей.

Още като се настани в автобуса се отпусна в дрямка. От време на време отваряше очи сякаш да се убеди, че не пропуска нищо съществено. На идване беше успял да „сканира“ цялата околност и имаше вече тези картини в съзнанието си. Едва при влизане в Куско, когато вече навън беше тъмно, той се поразбуди. Автобусът минаваше през крайни квартали на Куско, които изглеждаха като циганските махали, познати от родината му. Зле облечени хора преминаваха насам-натам. Улиците нямаха тротоари, а на тяхно място често беше струпана смет. Бездомни кучета обикаляха наоколо. Деца покрай улицата с измърсени лица и дрехи гледаха автобуса. Не се усмихваха.

Тези картини никак не приличаха на онези от историческия център на града. Така ли живееха наследниците на инките?! През последните дни Пантелей беше усетил някаква национална гордост у перуанците. Тя вероятно произтичаше от славната история на най-голямата империя в Доколумбова Америка, съществувала по техните земи. Тази гордост обаче никак не кореспондираше с настоящите картини. Не кореспондираше и изобщо с картините от съвременния живот на перуанците, които Пантелей видя през последните дни в тази държава. „Очевидно, че националната гордост не е достатъчна за добър живот на гражданите в една държава.“ – мислеше си Пантелей. „Не гордост, а целенасочен труд и постоянство в правилната посока са необходими. А защо в много държави хората не намират правилния път?! Защото предпочитат да вярват на онези, които им обещават пътят към щастието да е лесен.“