Сантяго де Чили

„Чили! Определено бих скрил семейството си в Чили, ако се случи нещо такова!“ – мислеше си понякога Пантелей Пътник, когато опасенията от световна война се засилваха. А такива опасения сякаш все повече се доближаваха до реалността, като се имаше предвид как държавите по света се превъоръжаваха след 2022 г. и как апетитите на големите държави към придобиване на нови територии за сметка на по-малки държави растяха с всеки изминал ден. „При световна война ще има ядрени взривове, радиоактивни облаци ще покрият небесата. В подобен случай най-засегнати ще бъдат вероятно Северна Америка, Европа, Азия и евентуално Австралия. Коя е географската точка, която е най-далече от тях? Определено това е южната част на Южна Америка. И като се има предвид планинския масив на Андите, който евентуално би спирал облаците от изток, то на запад от Андите е Чили, отворен към безкрайния Тих океан. А макар теренът там да е планински и полупланински, все пак би могло да се започне някакъв първобитен начин на живот, при който чрез земеделие и риболов ще мога да ги изхранвам.“ Очевидно, че Пантелей не си даваше сметка за разрушителната сила на днешните ядрени оръжия и чертаеше спасителни планове, които нямаше как да се случат в подобна ситуация. Даваше си сметка, че при подобни събития световните комуникации ще бъдат прекъснати, а придвижването от Европа до Южна Америка – невъзможно. Въпреки това обаче той трябваше да има план, нуждаеше се от него, защото ставаше въпрос за опазване на хората, които обичаше най-много – неговото семейство. Беше създал семейство и с цялото си същество беше уверен, че то не е даденост, а по-скоро отговорност. Защото обичта всъщност е грижа.

През 2025 г. Пантелей Пътник подготвяше своето пътуване до шестия за него континент. Беше решил да обиколи света и да опознае всичките му континенти, да види ландшафтите, да се запознае с живота на хората, да опита храната им. Вътре в себе си не беше голям почитател на Южна Америка, но не искаше да го казва на всеки, защото вероятно щеше да бъде разбран погрешно. Не беше фен на този континент най-вече заради несигурността в държавите тук. Не се съмняваше в добронамереността на обикновените хора, нямаше съмнения и относно красивите природни картини. Криминалните типове, бедността и отчаянието, които ги създаваха, обаче са до ден днешен реалност сред обществата тук. Случаите на ограбени туристи, престрелки по улиците, трафикът на наркотици, не беше нещо, което е типично само за държавите от Южна Америка, но пък вероятно тук се случваха най-често, освен ако Африка не държеше да оспори този факт. Въпреки това на континента има редица места, които никой пътешественик не може да си позволи да пропусне, има картини, които са емблематични не само за Южна Америка, а изобщо и за планетата.

Планът за пътуването му започваше от Еквадор през Перу и щеше да продължи на юг. Тъй като не желаеше да се връща отново до Лима, Пантелей търсеше продължение на пътя си директно от Куско. Опции имаше и до Сантяго де Чили и до Буенос Айрес. Коя щеше да е следващата му дестинация? Запозна се с много информация и за двата града, изчете и много сравнения между тях. В крайна сметка обаче взе правилното решение да посети и двата града. Така щеше да види поне столицата на държавата, която беше избрал като спасителен пояс в един апокалиптичен сценарий. Беше редно да се убеди сам как е животът там, какви са хората. Освен всичко друго, от различни източници знаеше, че в последните години Чили се слави като една от най-успешните Латиноамерикански държави, където животът на хората значително се е подобрил в сравнение с останалите им съседи на континента. Наред с искрения интерес у Пантелей към тази страна, имаше и изгодни директни полети от Куско до Сантяго де Чили. Последното сякаш окончателно подпечата решението му и той закупи билети до столицата на Чили.

Тъй като включването и на двата града – Сантяго и Буенос Айрес, в програмата беше компромис, този компромис изискваше и някои жертви. Престоят в чилийската столица щеше да бъде доста ограничен във времето, като само добрата организация можеше да помогне на пътешественика да види максимално повече от града. Той си даде сметка, че трябва да разпростре разходката си само в светлата част на деня, тъй като след като се стъмни никой повече не може да гарантира сигурността му.

Полетът продължи около 3 часа, като Пантелей следеше през цялото време релефа и ландшафтите, над които прелитаха. Планините преобладаваха през цялото време, като впоследствие пустинните пейзажи на Атакама доминираха. Малко преди да кацнат в Сантяго, сухите и жадни склонове бяха заменени с плодородни котловини. Беше около 14 часа, когато на гишето на граничните власти Пантелей отговори, че целта на посещението му е по-скоро престой между два полета, като рано на следващия ден той щеше да поеме към столицата на Аржентина. Няколко минути след това Пантелей вече беше в таксито на път към хотела. Избра евтин хотел в центъра на Сантяго, на две пресечки от Plaza de Armas, за да бъде наблизо до основните забележителности в града. Настани се бързо в хотела и се впусна в изследване на града. Оставаха около 4 часа от светлата част на деня и той искаше да ги използва по възможно най-оптималния начин и да види колкото се може повече от забележителностите на чилийската столица.

На една-две пресечки от хотела се спря и снима Teatro Municipal и Palacio Subercaseaux.

По улиците в тази част на града Пантелей не срещна почти никой. Едва когато излезе на големия булевард (Avenida Alameda Libertador Bernardo O'Higgins), на който беше църквата Сан Франциско (Iglesia de San Francisco), туристът видя хора, които чакаха по спирките. Мина покрай църквата и пое по малките улички в кварталчето, наречено „Париж-Лондон“ (Bario Paris-Londres). Тук имаше някои интересни сгради с европейска архитектура.

Когато излезе отново на големия булевард, видя метални заграждения, бронирани коли и въоръжени войници в близост до много висок пилон, от който се развяваше огромен национален флаг на Чили. „Какво се случва тук?! Тези да не вземат да ме застрелят сега!?!“ – стъписа се отначало Пантелей, но почти веднага след това се досети, че все пак днес е първият ден от май. Това е един специален ден в годината, особено на този континент, където социализмът и марксистките идеи бяха прегърнати съвсем охотно през миналия век. Днес едва ли все още са останали много наивници, които да вярват в това. Наивници обаче има много по света.

Въоръжените не изглеждаха заплашително, а по-скоро внушаваха респект. Очевидно че бяха там, за да въвеждат ред и предотвратят евентуални безредици, каквито можеше да настъпят. Пантелей направи няколко снимки на Двореца Монеда (Palacio de La Moneda) и наоколо, а после реши да попита войниците дали може да премине по-нататък към центъра на града. Военен с огромна автоматична пушка потвърди възпитано, че няма проблем, и туристът се отправи към Palacio de los Tribunales de Justicia. По оживената улица Бандера (в превод – „знаме“) все повече се виждаха хора, които носеха знамена. Вероятно, че все пак протести не бяха изключени. Може би хората имаха своите основания за недоволство, а очевидно и управляващите бяха наясно с тези основания, защото бяха подготвени.

На централния площад на Сантяго (Plaza de Armas) имаше оживление. Хората изпълваха пейките на площада и всяко място, където можеше да се поседне. Някои от тях изглеждаха празнично настроени. Други имаха знаменца и вероятно щяха да протестират. Повечето обаче се сториха на Пантелей някак напрегнати и дори подозрителни. Дали поради опасенията му за сигурност, вниманието му сякаш беше грабнато най-вече от мъжете с бейзболни шапки с множество татуировки по телата си, а също и по шията и лицето, които не изглеждаха съвсем добронамерени.  Да си тук не беше сякаш толкова безопасно. Чужденецът направи няколко снимки на катедралата (Catedral Metropolitana de Santiago de Chile) и наоколо и донякъде с облекчение си тръгна от площада, като се отправи към артистичния квартал Barrio Bellas Artes.  

Улиците на квартал Barrio Bellas Artes бяха оживени. Тук хората изглеждаха някак по-различни, някак по-добронамерени. Отделно и сградите сякаш бяха по-приветливи, та дори артистични.    

След като разходката продължи покрай Националния музей на изящните изкуства (Museo Nacional de Bellas Artes) туристът се впусна да изследва изпълнените с барове и ресторанти улички на квартал Белависта (Bellavista).

От много заведения се разнасяше музика, а настроението беше лежерно. Следващата му спирка беше къщата на Пабло Неруда. Тя беше затворена, защото 1 май е почивен ден, но пък кварталът около нея се хареса много на Пантелей със спокойствието и приятната си атмосфера.    

Когато се подготвяше за посещението си на чилийската столица, Пантелей Пътник се запозна и с възможностите да се посетят някои околности на града. Така например можеше да се направят дегустации на страхотните чилийски вина на производители, като например Concha y Toro, UNDURRAGA, Santa Rita. При наличие на още ден тук програмата можеше дори да се обогати и с посещение на колоритните Виня дел Мар (Viña del Mar) и Валпараисо (Valparaiso), които са на около стотина километра. Самото идване обаче в Сантяго беше за няколко часа, представляваше един вид компромис и нямаше как да се включат подобни посещения. Това, което обаче можеше да се направи, и Пантелей беше оставил като за финал на престоя му тук, беше питие с впечатляващи панорамни гледки към града и Андите от бара на върха на SKY Costanera – откритата през 2012 г. 300-метрова модерна сграда, която в момента е най-висока в Южна Америка. Беше проучил, че удобно може да стигне до нея с метрото. Също беше наясно, че за пътуване с метрото е нужно закупуването на карта, която се зарежда с определена сума пари, за да може пътуващият да заплати пропътуваното разстояние. Закупуването на картата обаче беше само с местна валута в кеш. А това вече беше проблем! Проблем, защото Пантелей разчиташе, че ще обмени или ще изтегли малка сума пари в града, но на този почивен ден това се оказа невъзможно. Закупуване на картата за транспорт с кредитна карта също бе невъзможно. Поради липсата на местни пари в брой невъзможно беше и да си вземе такси. Отначало Пантелей не изгуби надежда, че все ще намери банка и ще изтегли пари. Веднага отвори офлайн навигацията си, която го заведе до най-близката банка. Тя обаче беше затворена, а тежки и здрави метални решетки стояха между нея и улицата. Банкомати нямаше, а ако изобщо е имало, те бяха някъде далеч зад решетките. Това беше много странно, но Пантелей реши, че това е така само на този банкова клон. След няколко пресечки се озова пред клон на друга банка. Тук отново металната преграда осуети изтеглянето на пари в брой. Трета банка – все същото и все същото! Знаеше, че входът към SKY Costanera е в голям мол и очакваше там да има достъп до банкомат. Дотам обаче го разделяха около 4-5 километра и той осъзна, че няма друг начин, освен да отиде пеш. От една страна, това му даде възможност да види и тази част на града. От друга страна обаче, когато пристигна до входа на SKY Costanera слънцето беше залязло и се стъмняваше. До броени минути щеше да е съвсем тъмно и красивите гледки към града и Андите щяха да изчакват утрото на следващия ден. Пантелей с разочарование се отказа да се качва до бара на върха на сградата. Искаше да опита писко сауър (известен коктейл тук) в Сантяго и сам да направи преценка във вечния спор между перуанци и чилийци кой е създал питието и кой го прави по-добре. Това обаче не се осъществи и спорът лично за него остана отворен. Беше го яд, че пропуска такава възможност, че една малка техническа подробност като липсата на местни пари в брой го лиши от подобно преживяване. Понякога обаче именно малките детайли правят разликата и могат да наклонят везната към успеха или пък към неговата противоположност.

Пантелей Пътник беше сигурен, че в търговския център при SKY Costanera няма начин да липсват банкомати. Оказа се прав – банкомати имаше, но никой от тях не работеше. Така той остана без чилийски песо и за връщането си към централната част на града. Навън обаче беше съвсем тъмно и нямаше начин да се връща пеша.

- Господине, препоръчвам Ви да не рискувате, а да се приберете с метрото или с такси, защото след здрач никой не е в безопасност – рече момчето на входа на SKY Costanera.

- Разбирам, но за да се кача на метро или такси пък ми трябват песо, а аз нямам. Не мога и да изтегля, защото всички банки за затворени зад решетки, а банкоматите тук не работят. Не е нормално в търговски център да не може човек да изтегли пари! – ядосваше се от своя страна Пантелей. Не можете ли Вие да ми обмените 5-10 американски долара в чилийски песо, за да мога да се прибера до хотела?

- Съжалявам, господине! Не мога да Ви обменя пари! Утре обаче е работен ден и ще имате възможност спокойно да си обмените пари в банките – опита се да го успокои момчето.

- Да, но утре рано сутрин летя за Аржентина и обмяна на валута вече няма да ми е необходима.

Пантелей разбираше ситуацията. Той дори мислеше за това почти през целия път до високата сграда. „За да има такива здрави метални решетки, за да не работят банкоматите в почивни дни, то значи има и основания за това! Може би „основанията“ носят бейзболни шапки, гледат лошо, изрисували са телата, та дори вратовете и лицата си, с татуировки!“ – спомни си Пантелей за подозрителните типове, които забеляза на Plaza de Armas. Не разполагаше с чилийски песо, но след няколкото предупреждения през деня от местни, че не бива да ходи по тъмно по улиците, Пантелей не искаше нищо повече от това да не поема повече рискове и да си хване такси. Спря такси, обясни, че няма песо, показа на шофьора 5 долара, последният потвърди, туристът се качи и колата се отправи към историческия център на града. „Никъде по света не отказват долари.“ – помисли си с усмивка Пантелей.

С облекчение легна на некомфортното легло в бюджетната си стая и в умората си от деня се замисли: „Чили трябваше да е моят спасителен пояс в един апокалиптичен сценарий! Това, което видях за няколко часа тук обаче никак не е оптимистично. Поне за мен! Много хора казват, че през последните години страната се развива добре. Какво обаче означава страната да се развива добре, когато по тротоарите на улиците лежат бездомници и всички местни те предупреждават да не вървиш сам по улиците по тъмно?!? Добре развиващата се държава не може да си позволи бездомници по улиците. Ако пък няма сигурност в една държава, то няма нищо! Ако държавата не може да осигури спокойствието на гражданите си, то за какво им е тогава тя на хората?! Общественият договор е скъсан, няма го! Нали негласно сме се разбрали едни да обучават децата ни, други да ни пазят, трети – да ни прибират сметта! Именно затова плащаме данъци, нали!? Ако обаче държавата не може да се справи с поетите ангажименти, то да спрем и ние да изпълняваме нашите! Не, не твърдя, че самата държавност е нещо лошо! Добро нещо е, но когато работи! А държавата работи, ако самите хора работят. Държавата са хората! Досега не съм видял страна, в която хората да живеят добре, без да се трудят. На първо място преди всичко обаче е сигурността. Ако не може да се осигури сигурността на хората, то явно, че държавата я няма. И понеже всеки има нужда от сигурност, то често се намират хора, които поемат ангажимента да я осигурят срещу определени парични и икономически мотиви. Чували сме за тях. Обикновено ги наричат просто „мафия“. Дали пък апатията, липсата на отговорност и ангажираност у хората в една страна не създават мафията?! Това е въпрос за задълбочено изследване. От моите пътувания обаче научавам много неща. Винаги фокусът на интереса ми са хората и техният живот. Убедил съм се, че там, където хората не поемат личен ангажимент, не се трудят, а хитруват и чакат някои друг да свърши работата и да им осигури добър живот, живеят зле и са недоволни. Има основно три обстоятелства, които са сякаш общи за тези, които не живеят добре – липса на възпитание, липса на образование, мързел. Ако една държава желае да създаде благоприятна среда за гражданите си, трябва да осигури на първо място възпитанието и образованието на децата си. Дали ще бъдат мързеливи, или не, то това вече е обстоятелството, което ще раздели хората на удовлетворени и недоволни, на богати и беди, на успели и пройдохи. Има богати и бедни във всяка държава, има щастливи и нещастни, има мрънкащи хора дори в добре организираните и работещи държави. Бедни хора обаче има най-вече поради липсата на възпитание, образование и мързел. Бедността не е свързана с финансови показатели, тя е свързана с човешките слабости. При едни слабостите са повече, при други по-малко. Именно поради тази причина ще има винаги бедни и богати, удовлетворени и недоволни, мрънкащи и възхваляващи. Бедният няма нужда от пари, той има нужда от концепция! Затрупайте бедняк с пари и ще му създадете проблеми. Глупавият човек с пари пък е показен, той вижда в парите не възможност за развитие, а възможност да покаже, че е повече от другите. Комплексите у хората са голяма движеща сила! Движението в подобни случаи обаче обикновено е към разруха, защото обремененият разум не води до положителни мисли и резултати. Само истински свободният човек, със свободно съзнание, който не робува на комплексите си, не познава омразата, завистта, суетата, може да живее пълноценен щастлив живот. Суетата, завистта, омразата…, те тровят душата, не й дават възможност да лети, да бъде свободна и креативна, задушават я. Ако на върха на ценностната си система едно общество поставя щастието и свободата, то именно възпитанието, образованието и трудът са пътят. А не парите! Парите сами по себе си са само нереализирана възможност и нищо повече.“

Явно, че ранното ставане, полетът и дългото скитане по улиците си оказваха влиянието. Пантелей беше преуморен от деня и поради тази причина не можеше веднага да заспи. Мислите му галопираха.

И ако днес Пантелей не успя да види къщата на Пабло Неруда, то словото на твореца остава, дори и след като човекът вече го няма. Словото остава!  

„Умира бавно този, който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава, поне веднъж в живота си, да избяга от мъдрите съвети... Не умирай бавно! Живей днес! Рискувай днес! Действай днес! Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!” - Пабло Неруда