Свещената долина на инките

 „Не, това не може да се случи на мен! Аз съм Атауалпа, аз съм Сапа Инка. Сам Инти ме е избрал да управлявам. Той държеше ръката ми и ми даде силата да победя в безброй битки и да поема властта над Тауантинсую. Не може той да ме изостави сега! А ако Инти ме наказва за моите дела, за войните, които напоиха земята с кръв, за смъртта и мъката, която оставих след себе си?! Дали белите хора и всички злини и болести, които донесоха с тях, не са наказание от Него? Не, това не може да се случи на мен!“ – мислите секнаха, а безжизненото му тяло се строполи на земята. Одобрителни възгласи се чуха от испанските войници наоколо. Всичко това се случваше пред погледа на Франсиско Писаро, като очите му дори не трепваха. Така в общи линии приключи и историята на най-значимата империя в Южна Америка преди европейците да я колонизират. 

***

Пантелей Пътник стоеше пред портрета на Франсиско Писаро в Museo Naval в Мадрид и се взираше в очите на конквистадора. Не можеше в себе си да определи дали се възхищаваше на Писаро за смелостта му да превземе цяла империя с отряд от по-малко от двеста души, или го презираше за всички страдания и смърт, които е донесъл на Южна Америка, като веднъж завинаги е променил историческия път на местните хора. Знаеше, че очите са прозорец към душата на човека. Именно поради тази причина се взираше в портрета на конквистадора. Търсеше следите на жестокостта му, но не успяваше да ги намери. Виждаше сякаш само тъга в очите му. „Та, нали именно болката и тъгата са основната предпоставка на жестокостта. Кой човек, израсъл в обич и нежност, би оставил реки от кръв след себе си?! Кой нормален човек ще сее смърт по пътя си?!“ – бушуваха мислите на Пантелей. „Вероятно испанците се гордеят с него! Поставили са го тук като герой. Та той е герой за тях – докарал е кораби със злато, разширил е властта на краля и на този нов континент, осигурил е влияние, което се простира през вековете, та до днес! Чрез неговите завоевания и тези на другите конквистадори Испания се е издигнала до неузнаваеми висини, превърнала се е в една от водещите империи за времето си. Но в човешката история този, който е герой за едни, често е злодей за други. Примери колкото искаш – Александър Велики, Юлий Цезар, Сюлейман Великолепни, Наполеон… Победителите пишат историята, нали!?“

***

Самолетът премина над планините и се спусна към града, който беше „полегнал“ на малкото равно място помежду хълмовете. Някои от кварталите му „пълзяха“ и по самите хълмове. Машината се приземи плавно в Куско, а Пантелей с облекчение отбеляза за своя протокол, че дотук 6 от общо 14-те полета, които програмата му включваше, завършиха успешно и броят на излитанията и кацанията беше равен. Бързо се придвижи към изхода, защото винаги на подобни пътувания беше само с ръчен багаж, и отправи поглед към малкото табелки, вдигнати от шофьорите, очакващи своите пътници.

- Buenas tardes, señor! Estación San Pedro, por favor!  

Отначало шофьорът се зарадва, че неговият пътник говори испански, но радостта му бързо отмина, когато стана ясно, че това бяха единствените думи на испански, които Пантелей можеше да използва в този разговор.

Настани се в резервирания от него уютен хотел и без да се бави излезе да си вземе нещо за вечеря. Стари колониални къщи с каменни основи, средновековни църкви, красиви площади – Куско определено е един много добър пример за испанската колониална архитектура. Вече беше тъмно, но улиците на града бяха оживени от обитателите и гостите му. На каменната стена на една от къщите Пантелей видя възрастен „гринго“ да се подпира и с усилия да диша. „Ах, да, Куско е на около 3400 м над морското равнище! Очаквам и аз да усетя скоро затруднения.“ – замисли се той, докато следеше внимателно дишането и ритъма на сърцето си. Знаеше, че при такава надморска височина е нормално неадаптираният турист да изпита известно неразположение и беше готов за това. Вървеше бавно, спираше често до някоя сергия на уличен търговец. Въпреки това дори и при най-малкото забързване на крачката си, той вече усещаше как дъхът му не стига, а сърцето сякаш се опитва да компенсира този недостиг. Защото беше опитен организатор на пътуванията си, той очакваше подобни затруднения и това се беше отразило и в програмата му за останалите дни. На следващия ден той щеше да остане в Куско, да се разхожда бавно и да се адаптира, а едва след това щеше да тръгне из Свещената долина на инките и Мачу Пикчу, като едва на петия ден от пребиваването си тук, когато се надяваше, че вече ще се е адаптирал, планираше да се качи на шарената планина Виникунка.

Вече беше тъмно, а хората, с които се разминаваше, му изглеждаха спокойни и надеждни. Усещаше, че тук е различно и го няма онова напрежение във въздуха, което витаеше в Лима, а в още по-голяма степен и в Кито. Въпреки това не искаше да насилва късмета си, намери си малко ресторантче, където му опаковаха половин пиле печено на въглени (Pollo Asado), взе две бири, за да преглъща по-добре, и се прибра в хотела си.

Както и очакваше, на другия ден се събуди рано и тръгна из събуждащия се град. Куско е бил сърцето на Империята на инките, политическият, военният и административният й център. Градът е един вид и географски център на тъй наречените „Четири района“ или „Четири области“ (на езика кечуа - „Тауантинсую“), както самите инки са наричали завладените от тях земи. Всъщност, съгласно оскъдните исторически сведения „инки“ са се наричали само владетелите, а не и поданиците. С времето обаче явно, че тези, които са били управлявани от инките, са наречени инки. Като всяка империя на другите континенти на земята, и тази империя включвала различни племена и народи, като не всички били съвсем доволни да бъдат под чужда власт. По-смелите, по-дейните и по-мотивираните обаче явно винаги са вземали надмощие в човешката история, както се е случило и на този континент. Очевидно, че когато не поемеш съдбата си в свои ръце, все се намира някой, който да я поеме в неговите.

Куско е като музей на испанската колониална архитектура. Централната историческа част на града със своите площади, църкви, къщи и пазари те пренася в други времена. Днес останките на градежите на инките тук са оскъдни, но пък наследниците им са навсякъде. Достатъчно е да погледнете в лицата на хората – острите черти на планинските хора ни подсещат, че дори и покорени от европейците, местните народи всъщност продължават да живеят тук и да следват своите традиции.

Навсякъде в града се предлагат организирани турове до околните забележителности. Пантелей се информира на няколко места за цените им и с облекчение установи, че беше постъпил правилно, като ги резервира предварително в интернет. Освен това, на сравнително ниските цени в нета той успя да приложи различни талони за отстъпки, което свали цените на триповете със средно между 5-10%. При това, без да харчи от енергията си за дълги и натоварващи пазарлъци.

На следващата сутрин след закуска в хотела Пантелей се отправи към Plaza de Armas - централния площад на Куско, откъдето се чуваше музика и шумотевица. Беше неделя, множество местни хора, облечени вероятно според професията си или пък общността, която представляват, преминаваха на манифестация под възторжения глас на водещия цялата процесия, който се извисяваше с мегафон над празничните маршове. Настроението на всички беше особено приповдигнато, като очевидно всяка група от манифестиращи желаеше да направи най-силно впечатление. В гласа на водещия Пантелей откри онзи патос и възторг, който според него отиваше съвсем на тази част от света. Това дори му напомни и за манифестациите по големите национални празници в детството му, когато всички работници бяха длъжни да участват в шествието, да показват ентусиазъм и да преминават с усмихнати лица.

Пантелей постоя на площада и погледа хората. Целият този възторг и приповдигнато настроение сякаш му потвърждаваше, че е в Латинска Америка. Той се усмихна и кривна по малките улици между двете катедрали.

По уличките към Църквата и манастира Санто Доминго се натъкна на религиозна процесия. Една част от хората носеха на ръце дървена платформа, върху която беше поставена икона в златна рамка, като цялата платформа беше отрупана в цветя. Хората изглеждаха съвсем сериозни и сякаш вглъбени в целта на самата процесия. И за да бъде съвсем по латиноамерикански, шествието се провеждаше под звуците на военен оркестър. „Какво общо има тук религията с военната музика!?“ – Чудеше се в себе си Пантелей Пътник, като едновременно с това се усмихваше мислено. „Абе, карай! Виж хората – всички са грабнати от настроението. Едва ли някой намира за неудачно празнуването на религиозен празник да става с военни маршове!“ – забавляваше се в мислите си пътешественика.

Църквата и манастира Санто Доминго са изградени върху някогашния храм Qorikancha, чиито основи от тъмни камъни, перфектно обработени и напаснати един към друг, все още се виждаха в основите на църквата. За храма се твърди, че бил най-значимият за инките, известен и като „Златният храм“. Вероятно именно поради тази причина испанците са го съборили и изградили своя храм върху него, демонстрирайки не само военното си надмощие и завладяването на империята, но и намерението си да изкоренят вярванията на местните и да заличат културата им. Дали това е бил един удачен подход, е въпрос, чийто отговор вероятно не би бил еднозначен. Очевидно обаче, че този подход основно е следван от испанците при завладяването на Америките, като със силата на стоманата и пренесените от Европа болести стотици хиляди (а може би и повече) местни индианци губят живота си. Амбициите за забогатяване на новите господари предполагат труда на много хора, като липсите сред местното население се запълват от милиони насилствено доведени на континента африканци. Тоест – подход, при който изкореняваш културата на местните и същевременно довеждаш хора, които нямат нищо общо с живота и нравите на населението на този континент. „Дали именно този подход за колонизация, който не държи сметка за културата и традициите на коренното население, не е довел до това народите в съвременните държави в Латинска Америка все още да не намират правилния път, който да ги отведе до един нормален и спокоен живот, като дори и през двадесет и първи век военните преврати, слабостта на централните власти, които не могат да гарантират сигурността на гражданите си, тероризирани ежедневно от престъпни банди, срастването на престъпността с властта, са все още тъжна реалност?!“ – опитваше се Пантелей да търси и открива отговори на въпросите, които валяха в мислите му.

Разходката на Пантелей Пътник из историческия център на Куско мина и по оживени улици, по тротоарите на които множество търговци продаваха стоките си. Тук можеха да се намерят както плодове, зеленчуци и други храни, така и дрехи, домашни потреби, сувенири. Цветовете, ароматите и картините опияниха туриста. Той толкова много обичаше пазарите – мястото, където можеше да се потопи в неподправеното ежедневие на местните и тяхната култура.

Когато по-късно се върна към Plaza de Armas, Пантелей разгледа всички магазини в пространството до площад „Сан Франциско“, които предлагаха дрехи от вълна на алпака. Знаеше, че ако има какво да си купи за спомен от Перу, то пуловер от алпака или ламска вълна би било чудесен избор. Цените, които видя тук обаче тотално го отказаха от тази му идея. Имаше наистина красиви дрехи, но цена за пуловер от около 150-200 долара му се стори прекалена. И това бяха цени, за които търговците твърдяха, че са намалили наполовина. 

На другия ден се събуди преди будилникът да звънне. В 6:40 ч. след като вече беше си купил кафе и закуска чакаше на Plaza Regocijo за организирания тур из Свещената долина на инките. Турът включваше посещение на някои от най-популярните места в долината – Чинчеро (Chinchero), Морай, Солните мини в Марас (Salinas de Maras), Урубамба, Оянтайтамбо (Ollantaytambo) и Писак. Също така бяха включени и посещения на производители на местни тъкани и шоколад, които имаха по-скоро туристически характер, но пък даваха и добра информация за местните и техния бит. Пантелей Пътник беше избрал този тур с идеята да стигне до Оянтайтамбо, от където в късния следобед щеше да продължи с влак до селището в подножието на Мачу Пикчу – Агуас Калиентес.

По пътя към първата им спирка – руините на Чинчеро, гидът им обясни надълго и нашироко за историята на империята на инките, за техните вярвания и култура. Въпреки липсата на сигурни исторически сведения, поради писменост по онези времена, се твърди, че народ, обитаващ дотогава района около езерото Титикака се придвижва на северозапад, като в началото на 13 век първият инка (владетел) Манко Капак основава Куско. Впоследствие градът се превръща в център на бъдещата империя. Само за 100-200 години градът-държава се разширява значително, като към средата на 15 век вече включва обширни територии от днешните държави Еквадор, Перу, Боливия и Чили. Империята подчинява със сила и асимилиране всички непокорни народи, като присъединява териториите им в рамките си. Така за кратък исторически период се превръща в най-голямата империя в Доколумбова Америка. Освен със сила и постоянни войни, инките асимилирали покорените народи, като им налагали своите вярвания. За да обосноват правото си да управляват владетелите разпространявали легенди за божествения си произход, като потомци на Върховния бог Инти и неговия отец Бога – създател Виракоча. Твърди се, че инките нямали писменост, но използвали сложна система от възли върху цветни връзки, наречена кипу (quipu), за запис и предаване на информация, като възлите, цветовете и разстоянията носят определен смисъл, който обаче и до днес не е разгадан. Именно и поради тази причина липсват сигурни исторически сведения за Империята на инките, а малкото такива се позовават преди всичко на хрониките на испанските конквистадори, които били изготвяни като сведения от „новия“ континент за краля.

Строителството на инките свидетелства за една значително развита инженерна и архитектурна мисъл, като се има предвид, че се касае преди всичко за планински райони със стръмни склонове и труднодостъпни места. Типична за сградите е каменната зидария, при която едри камъни се обработват и подреждат с такава точност, че нищо не може да се вмъкне между тях, като при това не се ползва хоросан за скрепването им. Способността им пък да ползват стръмните планини за земеделие чрез изграждането на тераси с дренажни системи, веднага извиква в съзнанието ни паралел с обществата от Източна и Югоизточна Азия, при които терасирането на ландшафта за същите цели е много добре познато. Този факт е сякаш още едно доказателство в посока на твърденията, че част от населението на континента е с корени от Азия, вследствие на исторически процес от преди много хилядолетия, когато е съществувала връзка между континентите при Беринговия проток. За да открием още доказателства в тази връзка, е достатъчно да погледнем и в лицата на местните индианци, в които намираме много прилики с народите от източната част на Азия. С напредването на науката в последните години визуалните прилики намериха своето обяснение при установените сходства в генома на американското местно население с този на азиатските народи.

Наред с прецизното строителство на сгради и терасирането на планините за земеделски нужди, инките строели и пътища и мостове, които свързвали цялата им империя. По тези пътища удобно се пренасяли стоки и вести, а били използвани и за придвижването на армии при многобройните им войни. Именно тази развита пътна система обаче впоследствие била ползвана и улеснила испанците при завладяването на империята.  

Чинчеро

Марай

Солните мини в Марас

Оянтайтамбо

След посещението на Оянтайтамбо групата продължи по своя път към Писак. Пантелей Пътник пък се отправи към гарата, откъдето след около 2-3 часа щеше да се качи на влака до селището в подножието на Мачу Пикчу – Агуас Калиентес. Понеже имаше достатъчно време, поседна в чакалнята на гарата, поръча си Писко сауър (емблематичен перуански коктейл) и потъна в мислите си. „Имало е местно население по тези места. От някъде идва племенна група, която ги завладява къде със сила, къде със страх и легенди. Успяват да надделеят, защото са по-мотивирани, по-развити, по-силни. Империята расте и става все по-силна и могъща. От някъде пристигат обаче други хора, които са по-развити в техническо и военно естество, и за съвсем кратък период слагат край на тази империя, като същевременно засилват влиянието на своята империя - Испания. От своя страна, Испания пък днес вече не е онази колониална сила, която е била през 15-16 век. Очевидно, че империите са само временни явления. Те възникват преди всичко въз основа на личните амбиции на определени хора и обслужват преди всичко техните интереси. Цената (разбирай „средството“) за постигането на тези лични амбиции са най-често войните. Отделният обикновен човек не се нуждае, а и не може да обработва земи например от Еквадор до Чили. Във войните обаче винаги губят обикновените хора. Дали си победител, или победен, все страдат обикновените хора и от двете страни. Ако това е ясно и безспорно, то не може ли тези обикновени хора в един момент да кажат „Стоп! Стига толкова! Ние няма да плащаме повече тази цена! Нека, който има амбиции да завладява и да поробва, сам да излезе на фронта и да дава жертви!“. Звучи добре, нали?! За съжаление обаче човешката история показва съвсем друга картина - войните не спират, а ги има дори и в 21 век. Очевидно, че изучаването на историята не е в полза на избягването на бъдещи конфликти, а с оглед спечелването им. Явно, че хората все още не могат да си направят правилните изводи от миналото и продължават да заплащат за чужди амбиции със собствения си живот.“  

…….следва Втора част – Мачу Пикчу