Елдорадо е открит

Кой е този пътешественик, който няма поне веднъж да види Индия, саваната с чадъровидните акации и дивите животни в Африка, няма да се изгуби из горите на Амазония!? Навсякъде по света има прекрасни кътчета, но пък има и емблематични места, които не може да пропуснем, особено когато искаме да опознаем тази красива планета. Пантелей Пътник беше именно от онези, които упорито събираха парченцата от пъзела с картината на Земята, свързваха ги и придобиваха представа за отделните страни, региони, континенти. Не се заблуждаваше, че ще успее да види всяка една красота на света, тъй като много добре знаеше, че това е невъзможно за един човешки живот. Освен това не беше посветил живота си само на пътуването, защото съзнаваше, че има и много други неща, които осмислят битието ни.

Преди да реши към коя част на Амазония да насочи поглед Пантелей Пътник дълго беше в дилема със себе си. Първоначално имаше желание от еквадорската столицата Кито да продължи към град Франсиско де Ореяна (познат и като Кока), откъдето да се спусне с лодка по река Напо и да отседне в някой от лоджовете покрай реката. Там да се потопи в дивата джунгла на Национален парк Ясуни (Parque Nacional Yasuní). Така привлекателна му се стори подобна възможност. В този отдалечен район ще може да се докосне до дивото, до онази джунгла, видяна в този й вид и от първите европейци от отряда на Франсиско де Ореяна, прекосили за пръв път Южна Америка от запад на изток. Река Напо и Национален парк Ясуни са част от Еквадорската Амазония. Паркът е едно от местата в света с най-богатото биоразнообразие, като същевременно е и дом на местната индианска общност Кичуа (Kichwa).

Поради ред причини обаче Пантелей Пътник се отказа от идеята си да опознае Еквадорска Амазония. Сумата, която му поискаха от лоджовете покрай реката за 4-5 нощувки беше неразумна и неприлично висока. Той не беше плащал досега подобна цена за нощувка някъде по света. Скъпо беше и самото придвижване дотам. Наред с това при разглеждането на снимки на лоджовете често виждаше индианци кичуа с оцветени лица и облечени в кожи на ягуар, което допълнително го разубеди за онази част от Амазония. Много добре знаеше, че това са снимки за туристите, кaто след като си тръгнат, местните вероятно с отегчение си бършат лицата и се привеждат в нормален вид. Към тези негативи се добави и недобрата комуникация с представителите на лоджовете. Всичко това принуди пътешественика да обърне поглед към Перуанска Амазония, която предлагаше същото преживяване, но на далеч по-разумна цена.

Първо проучи района около Пуерто Малдонадо. Подобно пътуване можеше лесно да се съчетае с планираното посещение на Куско. При проучванията си обаче се натъкна на информация, че в района на места се изсичат гори в недотам законното търсене на полезни изкопаеми. Дали беше така, той не успя да установи със сигурност. Нямаше обаче желание да бие толкова път дотам и да се натъкне на разрушена от човека екосистема. Освен това в главата му все кънтеше мантрата: „Ако ще ходиш в Амазонията, то нека да видиш самата Амазонка, а не само нейни притоци!“. В крайна сметка възможността да се види Амазонка, известните големи листа на лилията Виктория амазоника (Victoria amazonica), както и евентуално да зърне розовите делфини, надделяха и Пантелей Пътник избра Икитос в Перуанска Амазония.

Пътуването до Икитос се осъществява с полет през столицата Лима, който трае около 2 часа и струва около 50 евро. Тъй като трябваше да пристигне от Кито и да смени самолета в Лима, Пантелей Пътник избра късен полет до Икитос. Имаше уговорка с хората от лоджа да го вземат рано сутринта на следващия ден, поради което той реши да се настани в хотел на предходния ден. Така щеше да има време да поразгледа малко и самия град Икитос. Избра си хотел, който се помещава в забележителна сграда от времето на каучуковия бум в края на 19 век. По онова време каучуковите предприемачи забогатели за кратко време толкова много, че започнали да се чудят какво да си правят парите, като някои дори поръчали пълно обзавеждане на домовете си от Европа. Именно такава беше и колониалната къща, в която днес се помещава хотелът, избран от Пантелей Пътник.

Още преди да излезе от самолета на летището в Икитос, Пантелей се напръска обилно с репелента, който закупи от Гърция, предназначен специално за предпазване от насекомите в джунглата. Наред с това още на предния ден стартира приема на Маларон (лекарство против малария), както предвижда указанието му, а именно: започва се ден преди пристигане и се взема по 1 таблетка всеки ден до 7 дни след напускане на района.

На сутринта се събуди рано. Знаеше, че така ще се случи. Бяха първите му дни в Южна Америка и часовата разлика все още си оказваше влиянието. Това обаче съвпадаше с желанието му да поразгледа градчето, да си купи някои необходими дреболии и да бъде в готовност за потегляне към джунглата. Потърси съдействието на дамата от рецепцията на хотела за организирането на превоз. Излязоха пред хотела и жената потърси с поглед конкретен човек сред няколкото, които чакаха с моторните си рикши. Как точно местните наричаха моторните рикши (познати от Югоизточна Азия като „тук-тук“) не стана ясно, но жената потвърди, че на този човек може да се има доверие. Очите на човека казваха същото.

Тръгнаха по прашните улици на града, като от време на време подскачаха на седалките си от неравностите по пътя. Въпреки, че вероятно беше около 6 часа, градът очевидно беше буден. Имаше вече много хора по улиците. Някои подготвяха сергиите си за бизнес, други вече ги бяха отворили.

Обиколиха няколко улички в центъра, а Пантелей обмени малка сума долари за местни пари - перуански сол. След малко щеше да се запъти към дълбоката джунгла, където няма банкомати и обменни бюра. Направи няколко снимки в центъра на градчето и се върнаха към хотела. Беше станало време за закуска в ресторанта на хотела.

След закуска имаше известно време до уговорения час на срещата с хората от лоджа и Пантелей се поразходи покрай брега на река, която в края на града се влива в Амазонка. Не знаеше дали трябва да се притеснява за сигурността си тук. В главата му се въртеше някаква логична мисъл, че именно тук туристите биха могли да са застрашени, тъй като почти всички носят голямо количество пари в брой, които да платят на лоджовете. Така беше и при Пантелей Пътник. Той беше разпределил доларите за цялото си пътуване на няколко места, евентуално да избегне ситуация, в която при обир да остане без пари. Тези му мисли обаче бързо го напуснаха, когато мина до група от ученици, вероятно в съвсем началните класове, който провеждаха урок на открито. Слънцето печеше приятно, все още не беше задушно, а дечицата бяха насядали на малки столчета на сянка под голямо дърво. Погледна личицата им. Тези чисти душички го изпълниха с нежност. Забрави за опасенията си. Гледаше децата, а мислите му го отведоха до 10-годишния му син, който беше на хиляди километри от тук. Очите му се навлажниха. „Знам, че ще разбере какво правя за него едва когато стане баща. Ще разбере и нежността и строгостта ми, и шамарите и целувките. Понякога никак не ми е лесно, когато знам, че нещо няма да му хареса, но пък знам, че трябва. И именно защото ще е полезно за него, жертвам днес обичта му към мен, което всъщност ми е най-милото, за да му помогна за неговото утре. Това е висша обич, нали!? Дали ще я разбере, или ще ме намрази? Ако той успее да се възползва от това, на което ще го науча днес, и се чувства щастлив в бъдеще, то какво значение ще има тогава дали ме обича? Е, обичта винаги търси споделеност, но пък ….. не мога днес да обърна прожекторите и вниманието към себе си, а неговото възпитание да оставя само на популярните за него мерки. Няма начин! В обичта няма „мен“. Тя не търси отплата.“ – мислеше си с нежна усмивка Пантелей, като съвсем ясно съзнаваше, че вероятно има и по-подходящи и по-удачни методи и начини за възпитание, но пък неговата емоционална интелигентност и интелект му предоставяха именно тези възможности. Такива бяха мислите му докато минаваше покрай малките ученици. Когато вече ги беше подминал, един-два пъти се обърна да ги види отново и пак да изживее тази нежност.

Взе сака си и освободи стаята. Настани се на бароков диван в лобито на хотела и зачака хората от „неговия“ лодж. Имаше и още няколко човека, които чакаха да ги вземат и да ги отведат към джунглата. В следващите 20-30 минути всички те бяха вече по пътя си, след като транспортът им пристигна. В лобито бяха останали само пълната усмихната рецепционистка и притеснения Пантелей. „Знам, че по тези географски ширини не се славят с точността си, не приемат много на сериозно уговорките, но все пак мина доста време! Тези да не са ме забравили?!“ – с нарастваща тревожност се стрелваха мислите му, докато погледът му не изпускаше входната врата на хотела.

Не беше минал и един час от уговорката им, когато двама местни мъже влязоха в хотела. Трудно произнесоха името му, но пък това донесе чаканото облекчение у Пантелей. Откараха го до сравнително запазен микробус, всички се настаниха и потеглиха. Наред с двамата мъже, които го взеха от хотела, имаше и трети – шофьорът. Тримата местни разговаряха разгорещено вероятно на някакъв местен диалект на испанския език. По някое време най-младият от тях се представи на чужденеца на английски и посочи, че през следващите няколко дни той ще му бъде гид из джунглата. Първо трябваше да пътуват около час-час и половина с буса, а после щяха да се качат на лодка, да пресекат Амазонка и да се отправят по някой от ръкавите й навътре в дивото. Още преди да напуснат Икитос спряха и Пантелей Пътник си купи някои неща за хапване, както и бутилка местен ром и недотам местна Кока Кола. „Нощите в джунглата вероятно ще са скучни и трябва да ги разнообразим.“ – помисли си с усмивка туристът.

След около час и половина бусът кривна от основния път и не след дълго пристигна в Сан Хоакин (San Joaquín de Omaguas). Не можеше да се каже, че това е село, а по-скоро бяха няколко ниски къщи с ръждясали тенекиени покриви в близост до брега на Амазонка. Тук нямаше почти нищо. В две от къщите бяха оформени помещения, които предлагаха разни евтини пособия, инструменти, различни домашни потреби, пакетирани храни (предимно бисквити и чипс) и напитки. Почти всички нехранителни стоки бяха произведени в Китай, а качеството им беше съмнително. Тук обаче изборът и качеството сериозно отстъпваха на практичността и ниските цени.

Прехвърлиха всички провизии и багажи на дълга и тясна дървена лодка и потеглиха през Амазонка. Реката беше наистина голяма. Всъщност Пантелей не беше виждал досега по-голяма. Спуснаха се по течението и вероятно след около час се отделиха по десен приток на реката. От двете страни на притока имаше множество бананови палми. Явно, че наблизо има хора, които ги обработват.

- Виждаш ли? – обърна се към него гидът Алекс. Всичко е във вода. Банановите дървета сега са наводнени. По-надолу ще видиш и къщите на хората от общността, които са във вода. Реката наводни цялата джунгла. През следващите дни няма да можем да вървим пеша из джунглата, а ще сме постоянно на лодката.

Тази информация донякъде изненада Пантелей, който очакваше, че ще обуят гумени ботуши и ще обикалят из дивата джунгла, като опознават различни растения и животни. Даваше си обаче сметка, че щом Амазонка е решила така да го посрещне, значи така трябва да бъде. „Не съм тук, за да потвърдя моите очаквания, а да видя с очите си как е всъщност.“ – повтори си на ум една негова философия относно опознаването на света.

Както и очакваше, малко след като видяха банановите палми, една след друга се заредиха наколни къщи, като водата беше стигнала почти до подовете им. Когато минаваха по-близо до някоя къща, по-възрастният от двамата, който, както стана ясно по-късно, наричаха Дон Тони, подвикваше на хората. Хората му отговаряха и си разменяха по някоя друга дума. „Явно, че всички тук се познават. Може би това имат предвид, когато говорят за „общност.“ – се замисли Пантелей. Когато преминаваха в близост до къщите, Дон Тони изключваше мотора на лодката. Пантелей си помисли, че е заради шума, но Алекс бързо му обясни, че така се цели вълната, която създава лодката, да не залее къщите. Когато продължиха по-нататък видяха и къщи, които бяха напуснати от обитателите им поради наводнението. Някак тъжни седяха те самотни, а водата беше стигнала до няколко педи над подовете им.

Малко след като свършиха къщите, лодката сви и се впусна по друг канал на реката. Тук обаче цялата повърхност на водата беше покрита с водорасли, като водният път изглеждаше като поляна, по която можеш да се разходиш. Някак странно беше как лодката си проправя път въпреки гъстите водорасли. На места се налагаше да се спира мотора, да бъде изваждан, а дори и да се помогне с дървените гребла, за да може лодката да продължи по пътя си. Пантелей Пътник отначало се притесни дали все пак ще могат да стигнат до лоджа през такава гъста покривка от водорасли, но пък неговите спътници не изглеждаха притеснени. Явно, че тяхното ежедневие беше свързано с тези препятствия.

Минаваха някъде в по-тесни, а другаде в по-широки канали. Някъде водораслите покриваха цялата повърхност, а на други места те изцяло липсваха. Най-накрая се появи и лоджа. Беше разположен на брега на малка река. Сега обаче никъде не се виждаха брегове. Джунглата беше потопена във вода. Пантелей беше виждал снимки на лоджа, като водата беше далеч на по-ниско ниво. Сега нивото стигаше почти до долната част на бунгалата.

Посрещнаха ги със студени напитки в лоджа. Целият персонал бяха мъже. Алекс влезе в ролята си на гид и показа на Пантелей общото помещение, бунгалото му, запозна го с хората от персонала и с мързеливия котарак Бенджи, който всички обичаха тук.

Бунгалото, в което настаниха Пантелей, беше от дърво със сламен покрив. Въпреки, че беше сравнително простичко, имаше си всичко необходимо. Състоеше се от основно помещение с 2 големи легла, покрити с мрежи против насекоми, баня с тоалетна и веранда с хамак. То стоеше някак настрани усамотено и гледаше към наводнената гъста гора. „Вероятно по тъмно тук ще умра от страх сам“ – помисли си той. Явно обаче подготовката му не се изчерпваше само до екипировката, препаратите против комари и медикаментите. Беше се подготвил и ментално за всякакви обстоятелства, които щяха да го изкарат от зоната му на комфорт, защото когато по-късно стана тъмно, той продължаваше да се чувства комфортно и да не се притеснява от факта, че е сам в бунгало в тъмницата на дивата джунгла. В следващите 3-4 дни той щеше да остане тук.

Малко след като се настани в бунгалото, Пантелей се върна в общото помещение, за да опознае обстановката. Взе си студена местна бира и поседна на едно от удобните диванчета. Общото помещение представляваше нещо като голяма кръгла дървена беседка с диаметър вероятно около двадесетина метра. Тук се помещаваше бара, по краищата бяха разположени няколко дивана с ниски маси, а в едната страна имаше голяма маса със столове, където се сервира храната на гостите. Общото помещение нямаше стени, а мрежи против комари ги заместваха. От тук към бунгалата се минава по покрити дървени мостчета. Сега водата стигаше почти до тях.

Тъкмо когато Пантелей се чудеше дали в следващите дни ще бъде единственият гост на лоджа, се появи млада двойка от едно от бунгалата. Поздравиха и се запознаха с новия гост. Пантелей Пътник беше изключително радостен да разбере, че и двамата са от Гърция. Той толкова много обичаше Гърция. Не скри тази си радост и оживеният им разговор продължи и по време на сервирания им обяд. Някак мило му беше да срещне толкова далече от дома свои съседи. Въпреки първоначалното оживление в разговора, впоследствие в следващите дни двойката предпочиташе да се усамотява в друга част от общото помещение. Пантелей прие това с известна доза тъга, но пък напълно можеше да ги разбере. „Та те са си двойка! На мен ми е интересно да съм с тях и да си говорим, защото съм сам, но аз за какво съм им?!“

Около час-два след обяда тръгнаха. Нямаше да обуват гумени ботуши. Щяха да са само в лодката, защото Амазонка беше решила да залее джунглата. Качиха се отново тримата с гида Алекс и с лодкаря Дон Тони в друга по-малка, но все така тясна и дълга лодка. Завиха в непозната посока от тази, от която дойдоха. В коритото на реката тук нямаше от онези повърхностни водорасли, които покриваха някои от каналите, по които бяха минали преди няколко часа. Гъстата растителност „прегръщаше“ двете страни на реката. Дон Тони беше изключил мотора на лодката и бавно гребеше с дървенo греблo. Всичко беше толкова спокойно. Само звуците на обитателите на джунглата наоколо изпълваха ефира. Алекс имаше добро око в откриването на интересни птици и животни и ги показваше на Пантелей. Определено обаче тук преобладаваха птиците. На места спираха и ги наблюдаваха. Пантелей не беше някакъв любител орнитолог и за него всяка птица си беше просто птица. Алекс обаче беше изпаднал във възторг и искрено се радваше, че още при първата им разходка са успели да видят някои по-интересни видове като различни чапли, рибарчета (Kingfisher), големи шарени папагали ара, Wattled curassow (Crax globulosa), Хоацин (Opisthocomus hoazin) и др.

- Знаеш ли, миналата година имахме един японец с цял куфар фото-техника, който беше дошъл да види и снима специално Wattled curassow. Цяла седмица обикаляхме, но не успяхме да го намерим. – разказваше оживен Алекс. Ти си късметлия още в първата обиколка да го видиш.

Върнаха се в лоджа по тъмно. Пантелей беше изненадан, че дори привечер няма рояци от летящи буболечки, както очакваше. Представяше си, че навсякъде около него ще прелитат всякакви пълзящи и хапещи насекоми, които ще го подлудят. Най-вече се страхуваше от комарите. Тази част на света официално се води като зона с особен риск от малария. Освен това всяко хапещо насекомо можеше да го зарази с какви ли не тропически болести като жълта треска, денга, зика и т.н. И докато от жълтата треска нямаше особени опасения, тъй като няколко месеца преди пътуването се беше имунизирал, то маларията особено го притесняваше. В тази връзка всеки ден тук обличаше дълги панталони и плътни ризи с дълги ръкави. Освен това, специално за тази част от пътуването си носеше и бандана, която покриваше врата, ушите и брадата му. На главата си пък носеше шапка. Така облечен му беше доста топло през деня, но пък страха му от екзотичните болести беше по-голям от някакво си постоянно потене. На фона на местните, които ходеха голи до кръста, с къси панталони и по джапанки, той съзнаваше, че прилича вероятно на космонавт, но пък си повтаряше, че е по-добре да е смешен, отколкото болен. Наред със специфичното си облекло, Пантелей по няколко пъти на ден се пръскаше обилно със специален репелент с много висок процент активно вещество. Всяка вечер преди да си легне проверяваше старателно дали някое насекомо не се е промъкнало от вътрешната страна на мрежата около леглото му. Така за няколко дни в джунглата Пантелей се отърва само с 2-3 ухапвания от комари. Очевидно, че предпазните му средства проработиха.

След закуска на следващия ден се отправиха отново по малките реки наоколо. Отново видяха множество птици. Порадваха се на големите листа на лилията Виктория амазоника. Ловиха пираня в „черната вода“, както местните наричаха съвсем бавните течения на някои притоци.

В следобедните часове заваля. Дъждът беше обилен и продължителен. Валя няколко часа. Пантелей се беше усамотил на диван в общото помещение и наблюдаваше, докато бавно отпиваше от бутилката местна бира. „Цяло чудо щеше да е да съм тук няколко дни, а да не завали.“ – мислеше си той.

След дъжда излязоха отново с лодката. Дългият валеж беше охладил въздуха и всичко някак изглеждаше освежено. На няколко пъти високо по дърветата виждаха ленивци. Гидът Алекс обясни, че обикновено след дъжд най-често се виждат. На едно място на дърво, до което минаваха откриха дори един, като можеха от метър-два да го разгледат и поснимат. Така стигнаха отново до къщите на общността. Поспряха до една от тях, а Дон Тони поговори с обитателите й. Хората изглеждаха притеснени и често поглеждаха към небето. Бяха изнесли някои неща от покъщнината си на верандата, тъй като водата беше навлязла във вътрешното пространство на къщата. На верандата пък бяха поставили няколко кръстосани дървени греди, по-които вървяха, за да не газят във водата. Алекс обясни на Пантелей, че хората са сериозно притеснени валежите да не продължат.

- Казват, че ако и утре вали, вероятно ще трябва да напуснат изцяло къщата. Не знаят обаче къде ще отидат и какво ще правят.

Продължиха по-нататък покрай къщите. На прозореца на една от тях се появиха няколко малки дечица. Усмихнаха се и веднага помахаха с ръчички на хората в лодката. „Това е тяхното „детско филмче“ за деня. Като деца на амазонската джунгла едва ли имат големи забавления, каквито ние познаваме от Европа. Това обаче явно не им пречи да бъдат деца и да се усмихват.“ – замисли се Пантелей.

Подминаха пустото училище, което сега беше отвсякъде обградено от вода. Малко след това поспряха на едно място, където имаше няколко къщи наоколо. Явно, че преди реката да наводни околността, това място е било по-издигнато, тъй като днес то беше останало над водата. Това беше и единственото място от цялата местност, където Пантелей можеше да стъпи на брега и да се поразходи по твърда земя около къщите. А те самите не бяха нещо особено – наколни дървени къщи с тенекиени покриви. Около тях свободно си кълвяха кокошки. Няколко деца бяха дошли да видят хората, които ги посещават. Интересът им бързо се разсея и те заподскачаха весели наоколо. Те нямаха грижите на родителите си. До една от къщите двама мъже правеха лодка по традиционен начин – от дърво, което лепяха с някаква смола, която затопляха на огън. Тримата пришълци поседяха и погледаха. Дон Тони говореше с мъжете на някакъв странен език, които почти не приличаше на испански, а на моменти Пантелей сякаш откриваше някакъв акцент от португалски в говора му. И тук хората изглеждаха притеснени и изказваха опасения относно валежите.

Когато си тръгнаха, децата ги изпратиха с усмихнати лица, като им махаха с малките си ръчички. Минаха до някаква ламарина, която се подаваше над водата и на която още преди час седеше самотно куче, което леко потреперваше, докато гледаше странниците сякаш с вина. „Горкото!“ – помисли си Пантелей. „Колко ли време ще седи тук само?! Дали може да преплува и да отиде някъде другаде?! Сигурно може, но пък къде ли ще отиде, като всичко тук е във вода и няма място дори и за хората.“

- Пантелей – подхвана Алекс. Тук не можем да ти покажем индиански племена от джунглата, шамани и ритуали, но пък имаш възможността да видиш истинските хора, техния автентичен и неподправен живот. Те няма да си тръгнат от това място довечера, както на много други места правят. Не са тук заради туристите. Няма да облекат странни дрехи и да намажат лицата си с боя. Това са истинските хора, които живеят на тази река.

- Именно затова избрах това място, Алекс. Защото търсех истинските хора, а не панаир за туристи! – потвърди Пантелей. Много западни туристи идват тук в търсене на племена, шамани аяуаска (Ayahuasca) и тъй нататък. И понеже такива са очакванията на туриста, то се появява и предлагане на такива неща. Сигурен съм, че днес хората с нашарените лица, носещи кожи на ягуар, са нещо фалшиво. Изиграват си ролята пред западняците и вечер се прибират отегчени вкъщи. Четох, че по границата между Перу и Бразилия, в горите покрай река Явари (Javary river) има все още индиански общности, които живеят така, както са живели и преди европейците да стъпят на континента. Такива са например индианците Matsés, които носят като украса множество тънки клечки, пробивайки носовете си. Има експедиции навътре в джунглата, които обаче са по 15-20 дни пеша, тъй като там няма друг превоз. 15 дни из джунглата си е изпитание! Звучи страхотно за всеки изследовател и приключенец, а също и на мен, но дали аз лично бих желал да се подложа на това??? Не знам! Чувал съм, че организиторите на тези експедиции заплащат на индианската общност, за да ги допуснат до тях. А след като тези хора искат пари, то значи, че имат контакт с останалия свят. За какво да са им иначе парите!? А след като имат контакт с цивилизацията, значи, че животът им не е съвсем примитивен и автентичен, както очаква туристът.

- Не знам доколко онези индиански общности и живота, който представят, са автентични. Мога обаче да потвърдя за тези хора тук, че това са истинските хора, които живеят покрай тази река, и че това, което виждаш, е истинският живот на тези хора.

- Знаеш ли, Алекс – продължи Пантелей. Опитвам се да избягвам да си съставям представи за дестинациите ми. Бих желал да отида някъде доколкото е възможно непредубеден. Да видя с очите си и да съставя собствените си впечетления, без да потвърждавам някакви предварителни очаквания. Очакванията нямат много общо с познанието, за разлика от фактите и личните впечатления.

На връщане към лоджа вече беше станало тъмно и сложиха начелните прожектори.

- Пантелей, гледай къде ти соча с фенера! Виждаш ли очите на каймана? – рече Алекс. А сега ще се опитам да хвана един с ръце.  

След малко вече Алекс стискаше малък кайман в ръцете си. Направиха снимки, погалиха го и го пуснаха.

След вечеря Пантелей реши да почерпи Алекс с едно питие – същият онзи местен ром, който беше купен именно с тази цел. Поговориха си. Алекс му разказа за семейството си, за работата си тук, за историята на лоджа.

Като страстен рибар, Пантелей не можеше да не попита за риболова. Оказа се, че в лоджа няма добри рибарски такъми за по-големи риби, а само за популярния сред туристите риболов на пираня. А такъмите при този риболов се свеждаха до тънка пръчица от някое дърво или храст, на която връзваха корда, а в другия край имаше кука и малко олово. Друго не беше и нужно. В голямата река обаче имаше и големи риби. Именно за тях питаше Пантелей. Съзнаваше, че без сериозни такъми не могат да се ловят големите риби, но все пак беше решен да пробва.

- Алекс, имам едно предложение за вас с Дон Тони. Ако успеете да намерите необходимите такъми за големите сомове по Амазонка, то аз на всяка риба над 10 кг. ще ви давам по 50 долара. Ако ли пък хвана риба над 20 кг., вие ще получите от мен 100 долара. ОК ли сте с моето предложение?

Нямаше дори и нужда от отговор. Пантелей продължаваше да си пие рома, когато усети оживлението у целия персонал на лоджа. Търсеха се материали, опитваха се да направят кепче, с което да уловят живи рибки за стръв. Малко след това вече бяха уловени и множество малки риби.

- Пантелей, предлагам утре да тръгнем рано за риболов на голямата река (Амазонка), като дори ще вземем закуска в кутии, за да можем да останем по-дълго и да пробваме късмета си.

„Очевидно, че са приели на сериозно моята оферта. Какви ли не чудеса прави доларът!“ – помисли си с усмивка Пантелей и потвърди предложението на Алекс.

На сутринта тръгнаха рано. Първо щяха да се отбият в общността да потърсят такъми. Нормално беше да намерят. Все пак тези хора живеят тук и се изхранват от реката. Потърсиха в няколко къщи, но никой нямаше такива въдици. Ловяха обикновено с мрежи. Въпреки това обаче в една от къщите им продадоха по-големи куки, а от друга къща им дадоха назаем корда навита на парче дърво, в края на която имаше голяма кука и тежест. Това последното можеше евентуално да свърши работа. Отправиха се към Амазонка. Решиха като за начало да се спрат на устието на малкия приток и да пробват там. За стръв поставиха жива рибка, а по-късно - развалено пилешко месо, банан и други. От време на време се усещаше почукване от другата страна на линията, но очевидно това бяха съвсем малки риби. Те обаче бяха дошли за друго. Решиха да сменят локацията. Малко след като тръгнаха наблизо мина рибар на малка дървена лодка. В лодката му имаше голяма риба, подобна на шаран, която беше хванал с мрежа.

Докато пресичаха реката на няколко пъти видяха от онези рядко срещани розови делфини. Трудно беше за Пантелей да ги снима, защото те никак не разбираха от туризъм, нямаха правилното отношение към туриста и ту се показваха над водата, ту се скриваха. 🙂 Рибарите пресякоха реката и поспряха на сенчесто място от другата й страна. По-късно смениха още няколко места, но все така без успех.

Докато се връщаха Дон Тони разказа история от детството си, когато един „гринго“ дошъл тук. Носил със себе си много здрави въдици. С лодка влязъл в Амазонка и я закотвил в средата на реката. След няколко дни се върнал с огромен сом. Толкова голяма риба и до ден днешен Дон Тони не бил виждал.

След като слънцето напече сериозно, шансовете за улов намаляха, а и ентусиазмът у тримата риболовци поспадна. Решиха да се връщат към лоджа. По път поспряха и отново ловиха пирани. Това сякаш беше, за да се прогони разочарованието от неуспешния риболов на големи риби. Пираните пък излизаха една след друга. Техниката на Дон Тони беше безпогрешна – пляскаше няколко пъти с върха на пръчицата във водата и пускаше стръвта. Почти веднага след това се улавяше и пиранята.

Привечер отново опитаха късмета си. Сменяха местата и стръвта, но успех нямаше. Не успяха да уловят голяма риба и на следващата сутрин, когато обиколиха по някои от околните притоци и рекички. „Явно, че големи риби не се ловят между другото. Необходима е значителна подготовка, правилните такъми, на правилните места с „правилните“ хора.“ – си рече за успокоение Пантелей, като съзнаваше, че не е дошъл тук специално за риболов. Ако беше такъв случаят, то и подготовката му щеше да бъде съвсем друга, а и необходимите му пособия щяха да са с него.

- Алекс, нека да спрем дотук с риболова. Явно, че нямаме необходимата подготовка и екипировка за това. Трябва да знаеш, че не съжалявам за това време. Не го смятам за изгубено. Беше хубаво да сме за риба тук – сред Амазония. Видях много картини, които няма да забравя. Знаеш ли обаче какво още ми липсва? Ще ми се следобед да поемем по някой ръкав на реката и да стигнем съвсем навътре в дълбоката джунгла, далеч от всякаква цивилизация. Можем ли да го направим?

Последва потвърждение от Алекс.

Следобед тръгнаха в нова посока с лодката. Преминаваха от приток в приток, докато навлязоха в гората. Вероятно при други условия тук щяха да слязат от лодката и да обикалят между дърветата с гумени ботуши, но не и сега. Всичко беше във вода. Тънката и дълга лодка минаваше с лекота помежду дърветата. Моторът й беше изключен, за да не стресира животните, с което щяха да имат по-голям шанс да ги видят. Около тях се чуваха отекващите звуци на джунглата, като най-често доминираха различни птици и маймуни-ревачи. 

Въпреки, че ясно виждаше следи от отрязани от мачете клони по пътя им, Пантелей реши, че може би е добра идея през десетина минути да отбелязва в офлайн навигацията си къде се намират. „Следите се виждат ясно, но пък дали биха се виждали в тъмното, ако замръкнем тук?!“ – се опасяваше пътешественикът. „Ако отбелязвам точките, през които минаваме, няма да е толкова трудно по-късно да се върнем. Тези двамата сигурно познават всяко едно дърво в тази джунгла, но пък технологиите са си технологии. От друга страна, след като все още виждам следи от отрязани клони, които са определено от предходни идвания на туристи, то значи, че още не сме стигнали толкова навътре в джунглата, колкото ми се иска.“ – мислеше си Пантелей и на ум стискаше палци да стигнат там, където нямаше да има повече отрязани клони и ще е съвсем диво.

А джунглата беше толкова красива! Слънчевите лъчи едва се прокрадваха между високите дървета и там долу беше значително по-тъмно. Именно обаче тази слаба светлина правеше цялата картина някак вълшебна. Пантелей сякаш имаше нужда да се ощипе, за да бъде сигурен, че това, което сега преживява, е реално и се случва. Беше го обзело едно непознато сякаш чувство на любопитство и страхопочитание. Вероятно у него имаше и известна доза страх, че се намира надълбоко в една от най-дивите гори на земята, но все пак той беше пътешественик и любопитството му надделяваше над всички други чувства и усещания.

Водният път помежду дърветата ставаше все по-тесен. На места трябваше да се навеждат, за да не се ударят в ниски клони. На други места пък лодката трябваше да маневрира, за да продължи напред. Влизаха все по-навътре в наводнената джунгла. От един момент нататък Пантелей изгуби следите от кастрени от мачете клони. Преминаването нататък ставаше все по-трудно, но пък двамата местни изглеждаха уверени и продължаваха напред. Посредством навигацията си пък чужденецът установи, че пътят им води все по-навътре в гъстата гора. След известно време разстоянията между дърветата стана толкова тесни, че лодката едва се прокарваше. Решиха, че е време да обърнат назад. Време беше да се връщат, защото дневната светлина все повече намаляваше. Вероятно до половин час щеше да бъде вече тъмно. Пантелей погледна в картата на навигацията си последната точка, която беше поставил. От тази точка до първата точка, която беше отбелязал, приложението даваше време за достигане от около час и половина. Това на свой ред щеше да означава, че по някое време ще се наложи да продължат в тъмното. После той провери разстоянието до предходната поставена от него точка на картата. Навигацията показа време за пристигане от около 20-30 минути.

Светлината бързо намаляваше, а оставените по дърветата белези за маркиране на пътя, по който дойдоха, все по-трудно се забелязваха. Алекс раздаде на останали двама начелни прожектори. В ръката си взе мощен ръчен прожектор, който добре осветяваше пътя сред дърветата. Пантелей поглеждаше често в навигацията си. Сега му се стори, че не са се насочили в посоката, от която дойдоха. Минутите минаваха, а стрелката на навигацията никак не се доближаваше до отбелязаните от него точки. Въпреки, че времето си вървеше, оставащите минути до предходно отбелязаната точка в картата си оставаха все 20-30. „Възможно ли е да се въртим в кръг?! Не може обаче да се въртим в кръг, защото забелязвам някои места, които вече познавам, и това са места през които преминахме на идване.“ – бореха се все по-тревожните мисли в главата на туриста. Той поглеждаше от време на време лицата на спътниците си. Дали и те споделяха нарастващата му тревога. На моменти те се оглеждаха и сякаш не бяха съвсем сигурни дали това е правилният път. Въпреки това обаче избираха някоя от възможните водни пътеки напред и продължаваха. Вече беше станало съвсем тъмно и само прожекторите им помагаха да се ориентират. Не спираха. Продължаваха да гребат с дървените гребла, а на по-прави участъци Дон Тони пускаше и мотора на лодката.

Въпреки, че разстоянието между поставените в навигацията точки, по които бяха минали, не намаляваше, те все пак се движеха напред в тъмнината. Дърветата постепенно се разреждаха, а лодката се движеше все по-бързо, защото вече изцяло караха на мотор. Пантелей с облекчение установи, че все повече излизаха от най-дълбоката джунгла.

След десетина минути излязоха на малка река, която Пантелей разпозна. На това място стрелката, отбелязваща местонахождението, се премести бързо и показа, че вече са задминали първата поставена точка от маршрута в картата на навигацията. „Уф, явно, че съм загубил GPS-сигнала сред дълбоката гора и поради тази причина нямаше преместване на стрелката, въпреки, че не спирахме да се движим. Явно, че технологиите в случая не бяха толкова надеждни като опита и ориентацията на местните.“ – с облекчение заключи в себе си Пантелей.  

На следващия ден програмата продължи. По-късно следобеда прекосиха Амазонка и се върнаха обратно с буса в Икитос. Оставиха Пантелей направо на летището. Имаше още няколко часа до полета му за Лима. Той поседна в задушната чакалня на летището и потъна в мислите си: „Аз съм късметлия! Имах късмета да дойда дотук и да видя всичко с моите очи. Богатство е да правиш това, което обичаш. А аз обичам да пътувам, да откривам. Ех, само ако можех да надникна тук във времената преди конквистадорите. А ако пък можех да участвам в онзи поход на Франциско де Ореяна, когато европейците за първи път преминават от запад на изток през Южна Америка. Дали сред тези мъже е имало такива като мен, които истински са се вълнували от непознатите земи, или пък всички са дошли тук именно с намерението и амбицията да намерят злато и богатства. Дали са оценявали това, което всъщност им се разкрива на този континент, или очите им са търсели само блясъка на Града от злато – Елдорадо. Да си сред първите, които откриват непознат континент, непознати хора с непознат начин на живот, та ето това е „златото“, това е Елдорадо. Защо ти е просто един бездушен студен метал?! Как може изобщо той да бъде някаква ценност за хората?! Това е абсурдно! Същото се отнася и за камъните, които всички наричат „скъпоценни“, а и за металите, които уж са „благородни“. Най-голямата ценност за хората са техния живот, техните души, радости, любови, вълнения. Останалите неща са просто проявление на човешката суета в търсене на материален израз за ценност.“