На Югозапад - Еквадор

Естебан Алварес и Франсиско Еспиноса се запознаха и станаха приятели преди години в Саламанка. По това време Франсиско учеше юридически науки и латински език в университета, а Естебан тъкмо се беше върнал от войните срещу французите. Не бяха се виждали от няколко години, откакто Франсиско завърши образованието си и напусна Саламанка. Днес те отново се срещнаха. Естебан не случайно беше изминал целия този път до Оропеса. Искаше да види своя приятел и да му разкаже за идеята си.

Естебан Алварес беше забележителен мъж. Въпреки сравнително ниския си ръст, нещо в погледа и езика на тялото му всяваше респект у хората насреща. Блясъкът в очите му и концентрирания сериозен поглед, с който сякаш виждаше в душата ти, дори и не допускаха възражения у събеседниците му, които сякаш се опасяваха да не си навлекат неодобрението на сприхавия му нрав. Във всеки разговор държеше брадичката си някак напред, така че, ако се обърнеше с лице на юг, това щеше да е най-южната точка на тялото му. Изричаше всяка дума отчетливо и беше цяло удоволствие човек да слуша неговия кастилски. Говореше толкова уверено, че често увличаше хората и ги караше да му повярват. Дрехите, които обличаше, подчертаваха добре сложеното му тяло. Жените го обожаваха.

Франсиско за разлика от приятеля си беше някак по-вглъбен в своите мисли. Произхождаше от семейството на обеднели благородници. Въпреки че родителите му го бяха изпратили да учи юридически науки и латински език, той се интересуваше повече от история и природни науки. Завърши успешно образованието си, но не се виждаше като юрист, а мечтаеше да тръгне по широкия свят и да открива неговите чудеса. През последните години след връщането си от Саламанка родната Оропеса някак му беше отесняла. Вече беше свикнал с големия град, академичния живот, шума на страноприемниците и животът в малкото градче му беше много скучен.

Когато видя приятеля си от Саламанка, остана изненадан, но едновременно с това и искрено се зарадва:

- Естебан, приятелю, радвам се да те видя! Какво те води насам?

- Франсиско, дойдох тебе да видя. Имам една идея, която искам да ти споделя, защото съм сигурен, че ще ти хареса. Ще говоря направо – Знаеш за новите земи на Колон, чувал си за походите на Охеда, Балбоа, Кортес, Писаро. Много кораби се върнаха оттам с пълни трюмове злато. Идвам да те взема с мен за Новия свят – Западните Индии. След около 2 седмици тръгват кораби от Кадис. Знам, че ще дойдеш, познавам те. Заедно ще откриваме нови светове и ще донесем сандъци със злато, приятелю!

Всичко това дойде някак неочаквано за Франсиско, но пък възможността да участва в приключение и да започне нова страница от живота си, който в последните години сякаш беше спрял, му помогна бързо да се опомни. Толкова беше отегчен от скучния живот в родното му градче, че предложението на приятеля му дойде като дългоочаквано спасение.

- Бог те води при мен, Естебан! Нека да си стегна багажа и да се сбогувам с роднините ми. Идвам с теб!

***

Корабите бяха пълни със страшни мъже - в погледите им се четеше решителност и непоколебимост. Почти всички имаха опит в сражения и бяха виждали многократно как животът напуска тялото, докато кръвта потича в пръстта. Някои от тях бягаха от закона, други пък бяха отегчени от живота си авантюристи, трети - предимно младежите, имаха просто нуждата да докажат на себе си и на ближните си, че са също толкова смели като славните си бащи и дядовци, освободили цяла Испания от маврите. Всички те бяха обърнали гръб на живота си дотук, за да тръгнат към неизвестното. Повечето бяха подмамени от блясъка на златото с идеята бързо да забогатеят, а само малцина се водеха от откровения интерес към неизвестното, което обещаваше приключения.  

***

Корабите бяха пристигнали преди повече от месец в Санто Доминго на Испаньола. Малко след това Естебан Алварес и Франсиско Еспиноса се насочиха на югозапад, където години преди това - през 1513 г., Васко Нунес де Балбоа откри новото голямо море. Говореше се, че на югоизток от новото море има необятни непознати земи. Някъде там в дълбоките гори се намираше и „Градът от злато“, легенди за който се носеха напоследък от уста на уста. Именно в търсене на този град беше организирана експедиция, водена от Гонсало Писаро – доведен брат на онзи славен Франсиско Писаро, който с несломимия си дух и острата си сабя оставяше реки от кръв след себе си, като съкрушаваше всяка съпротива на местното население в името на бога и за славата на краля. Няколко месеца след като пристигнаха по новите земи Естебан и Франсиско се присъединиха към отряда на Гонсало Писаро и Франсиско де Ореяна, който тръгна на изток през високите планини. Отрядът се състоеше от няколкостотин испански войници и в пъти повече местни мъже, които носеха всичко необходимо за експедицията. Преминавайки през високите планини, отрядът достига до река, която по-късно е позната като Напо, и започва да се спуска по течението й. Не след дълго, когато реката става достатъчно дълбока и широка, Гонсало Писаро решава да построят малък кораб, като изпраща Франсиско де Ореяна с малък отряд да изследва реката надолу по течението й с надеждата да намерят храна и злато. Към отряда на Ореяна се присъединяват Естебан и Франсиско. Плавайки по реката отрядът няколко дни не открива населени места и решава да продължи изследването на реката, като изоставят основния отряд на Гонсало Писаро. Колкото повече слизат по течението, реката става все по-пълноводна и широка. Когато реката се влива в друга по-голяма река (по-късно позната като Амазонка), отрядът решава да построи по-голям кораб и да продължи експедицията. По време на спускането си по течението Ореяна и отрядът му откриват множество големи реки, които се вливат в реката, по която плават, като самата тя е станала толкова широка, че едва се виждат бреговете й. Няколко месеца по-късно Франсиско де Ореяна с останалите живи от отряда му, сред които Естебан и Франсиско, все още не са открили Ел Дорадо и купищата му злато, но пък достигат до Атлантика и така завършва първото прекосяване от запад на изток на Новите земи от европейците.

- Estimados pasajeros (в превод: „Уважаеми пътници“) …..

Гласът от говорителите в кабината на самолета прекъсна кратката дрямка на Пантелей Пътник, който в полусън се беше отнесъл в историите на испанските конквистадори, които беше чел през последните месеци, докато подготвяше пътуването си до Еквадор. Гласът от уредбата съобщаваше, че пътниците следва да се приготвят за кацане в Кито.

***

Защо Еквадор?! Поради каква причина Пантелей Пътник беше избрал именно тази малка държава в Южна Америка. Преди няколко години видя снимки от Еквадор на негов приятел, който му разказа за пътуването си там.

- Еквадор има всичко от Южна Америка – като започнеш от Андите, Амазонска  джунгла, местно население, Кито, който е един от най-добре запазените испански колониални градове, та чак до океанския бряг и Галапагоските острови. – сподели впечатленията си приятелят му.

Привлечен от разказите на приятеля си, Пантелей Пътник започна да проучва южноамериканската страна на екватора като своя потенциална дестинация. Реши, че може да лети до столицата Кито, да й отдели ден-два и да продължи към град Франсиско де Ореяна или също познат и като Кока, откъдето да се спусне с лодка по река Напо и да отседне в някой от лоджовете покрай реката, които предлагат разходки и опознаване на дивата джунгла в Национален парк Ясуни (Parque Nacional Yasuní). Тази възможност му се видя толкова привлекателна поради факта, че това е толкова отдалечен район, който не е така посещаван от туристите, което е една гаранция, че ще се докосне до дивото, до онази джунгла, видяна в този й вид и от първия европеец, прекосил Южна Америка от запад на изток. При проучването на района на джунглата Пантелей се беше осведомил, че Национален парк Ясуни е едно от местата в света с най-голямото биоразнообразие, като същевременно в парка може да се посети и местната индианска общност Кичуа (Kichwa), чиито живот не се е променил много през последните няколко столетия. Това стопли сърцето и озари лицето му, тъй като дълбоко в душата си той беше пътешественик-откривател.

Пантелей Пътник разгледа и подбра няколко от лоджовете покрай реката. По-късно пусна запитване до тях. Цената, която му предлагаха за 4-5 нощувки неприятно го изненада. Това беше неразумна и неприлично висока цена с оглед цените на местата за настаняване и стандарта на живот в страната. Пантелей не беше плащал досега подобна цена за нощувка някъде по света. Въпреки това той очакваше в хода на комуникацията да успее да договори разумна цена, която да удовлетворява и двете страни. До подобен консенсус обаче така и не се стигна. Местните не отстъпваха и крачка, като и комуникацията не вървеше по най-добрия начин. „Явно, че не настояват да имат гости“ – се замисли Пантелей и започна да крои други планове.

Скъпи бяха не само офертите на лоджовете, но и самото пътуване до град Кока. Въпреки наличието на такава възможност, Пантелей беше отхвърлил пътуването с автобус дотам. Основни аргументи бяха сигурността и краткото време, с което разполагаше. Така остана възможността да се пътува дотам с кратък полет от около 45 минути, който обаче струваше не по-малко от 220 евро. Всичко това никак не се хареса на пътешественика. Поради тази причина обърна поглед към Перуанска Амазония, проучи района около Пуерто Малдонадо, като можеше лесно да съчетае подобно пътуване с планираното посещение на Куско. През ум му мина и „лудата“ идея да се спусне с лодка или малко корабче от Кока по река Напо и да достигне до Икитос в Перу. Също толкова луда беше и идеята да се придвижи лесно от Кито до Богота, а оттам до Летисия и Табатинга на границата между Колумбия, Бразилия и Перу. Оттам щеше да вземе корабче до Икитос (провери и установи, че има няколко компании, които плават по този маршрут), като впоследствие от Икитос щеше да продължи с „откриването“ си на Перу. Подобни идеи бяха толкова привлекателни, но после дойдоха и опасенията. Граничните зони, а и особено между точно тези държави, крият особено голяма опасност с оглед на това, че именно оттам минава цялата контрабанда и придружаващите я криминални типове. Освен това за подобно пътуване трябваше да се отдели поне седмица до 10 дни. Не на последно място и страха у Пантелей от евентуални тропически болести оказаха влияние върху решението му. В крайна сметка той избра Перуанска Амазония и Икитос. По този начин опознаването на Еквадор щеше да се сведе само до посещение на Кито, като по-късно оттам щеше да продължи към Перу.

Пристигна в ранния следобед на летището в Кито. Пътуваше само с малък ръчен багаж и бързо се насочи към имиграционния контрол. Там също не му отне повече от десетина минути и така за кратко време се озова в предварително резервираното такси, което да го отведе до историческия център на града. Избра този вариант за придвижване до хотела, въпреки че имаше и възможност да ползва обществения автобус. Така щеше да спести време, безспорно беше по-комфортно, а и нямаше да се налага още със слизането си в непознатата страна да се сблъсква със странностите на Латинска Америка. Пътят от летището не се оказа никак кратък. Вероятно пътуваха около час, а самото натоварено с движение шосе водеше плавно все нагоре и нагоре, където е градът. Веднага му направи впечатление странното разположение на еквадорската столица, която сякаш беше полегнала на неравните скатове на планината. Над града пък се виждаха още по-високи планини, но пък те не бяха с остри зъбери, както очакваше. Докато таксито си проправяше път по улиците на Кито, Пантелей на 2-3 пъти видя мъже, които уринираха по огради и стени, обърнати с гръб към пътя. „Започва се!“ – рече си наум той и се усмихна на себе си.

Таксито стигна до малкия хотел, който туристът беше избрал за своите 2 вечери тук. Шофьорът изчака вратата на хотела да бъде отключена за пътника и едва тогава си тръгна. Това даде повече сигурност на Пантелей, който се оглеждаше все още неориентирано и не знаеше какво може да очаква от този негов първи град от Южна Америка. Беше чел и чувал множество информации за криминалността в Еквадор, а и за останалите държави, които му предстоеше да посети през следващите 3 седмици. Опасенията му намираха своето потвърждение и в множеството полицаи по улицата, които бяха въоръжени с автоматично оръжие. Не на последно място и самият факт, че за да се влезе в хотела трябваше да се премине през 2 заключени врати, допълнително го убеди, че в информациите относно сигурността, които стигнаха до него, вероятно има известна истина. Впоследствие след като се настани попита и момчето на рецепцията му потвърди, че след като се стъмни не е много добре да върви сам по улиците. Също така го информира, че ако се обърне към полицай с молба, същият може да го съпроводи до хотела му. Това е прието за нормално тук, като се има очевидно предвид това, че престъпността в града никак не е шега.

Въпреки предупреждението да не се разхожда по тъмно се наложи все пак Пантелей да излезе от хотела и да потърси вечеря. Не случайно беше избрал мястото на хотела да е в близост до църквата Санто Доминго (Iglesia de Santo Domingo), т.к. тя е в сърцето на стария град и е на няколкостотин метра от повечето забележителности, а и до известната улица Ронда, която привлича местни и туристи с шумните си ресторанти и кафенета. Пантелей Пътник се запъти именно натам. Когато излезе от хотела и пое по уличките, се стараеше да спазва правилото да не влиза в пуста улица сам. Гледаше хората в лицата и ги изучаваше, преценяваше поотделно за всеки дали може да му се довери. Тръгна с бърза крачка по кратка улица с лек наклон нагоре и усети, че се задъхва. „Ахааа, ето, че надморската височина си оказва влияние!“ – затвърди очакванията си той. Кито се намира на около 2800 м. над равнището на морето, което не е нещо кой знае какво, но пък затрудненото дишане дори при малки физически натоварвания показаха на туриста, че ще му е необходим известен период на адаптация.

Стигна бързо до улица Ронда и веднага разбра защо всички се отправят насам. Тук всяко заведение беше пуснало високо своята музика. Шарени флагчета се вееха над улицата, а хора на групи сновяха насам-натам. Други пък подвикваха и подканяха минувачите в ресторантите. На много места продаваха сувенири и местни храни. Високата музика и оживлението на хората по улицата потопи Пантелей веднага в атмосферата на първия за него град на този континент. Избра си ресторант и се настани на малка тераска над улицата. Оттук виждаше цялото оживление. Трудно можеше да следи конкретна мелодия на някоя от песните, които се носеха в ефира, защото те се смесваха и се получаваше някакъв неопределен латиноамерикански микс, който се сливаше с гласовете на хората по улицата и така допълваше истинската и осезаема картина на този свят.

Поръча си бира и местно ястие. Когато отпи няколко глътки от бирата, започна лека-полека да усеща умората от дванадесетчасовия полет и от разликата в часовете. Храната беше вкусна. Пантелей никак не бързаше и остана още известно време тук. Много обичаше първия си ден от всяко пътуване, тъй като цялото чакане и подготовка вече придобиват конкретен вид и всичко тепърва предстои. „Това е едва първият ден! Какви ли приключения ме очакват?!“ – рече си той със задоволство, потопен в приятната прегръдка на вкусната храна и студената бира.

Когато си тръгна от ресторанта вече беше станало съвсем тъмно. Все така се задъхваше при изкачването дори и на малки наклони. Докато минаваше през площадчето с църквата Санто Доминго някакъв бездомник с разкъсани и мръсни дрехи започна да върви в близост до него и да го заговаря. Пантелей дори не му обърна внимание и продължи пътя си. Стараеше се да не гледа в лицата на множеството бездомници налягали и насядали наоколо по пейките на площада, които си подаваха един на друг бутилки алкохол. Често по уличките се виждаха просветващите сини лампи на някоя полицейска кола. Пантелей стигна до хотела и позвъни на вратата, за да отворят. След 2-3 минути все още никой не му отваряше вратата, а той чакаше в тъмния коридор пред вратата на хотела. „Защо не дават ключ на гостите на хотела, че да могат да влизат сами през тези две врати?! Ясно е, че заключените врати са с оглед на престъпността, но пък защо трябва да се създават проблеми за посетителите на хотела?!“ – недоумяваше Пантелей. Служителят на рецепцията се извини, че се е забавил, но веднага стана ясно, че „много по-важна работа“ е възпрепятствала отварянето на вратата – служителят без забавяне продължи да гледа някакви комични латино-клипчета на телефона си.

Когато се събуди, навън беше още тъмно. Това и очакваше, т.к. вече имаше опит с часовата разлика от предишно свое пътуване до Мексико. Още когато тъмното започна да се разсейва и светлината очерта контурите на сградите, Пантелей излезе от хотела. Улиците бяха празни и само тук-там имаше по някой още спящ бездомник, полегнал върху картони или други вехтории. Градът изглеждаше някак свеж и сякаш очакваше да покаже красотата си на госта от Европа. Пантелей имаше ясна програма за деня и без да се двоуми се запъти към централния площад (Plaza Grande). После продължи по улица Гарсия Морено и се порадва на красивата фасада на църква (Iglesia de la Compañía de Jesús), която граничи до сграда с табела Banco Central del Ecuador. По-късно стана ясно, че бившата банка в момента е музей. Докато погледът му прегръщаше драматичната фасада на сградата, Пантелей с усмивка отбелязваше за своя протокол, че именно подобни сгради осезаемо му напомнят, че вече се намира в Латинска Америка. Сви помежду църквата и бившата банка и се озова на площад Сан Франциско. Площадът е доминиран от присъствието на белите стени на църквата и манастира Сан Франциско. Влезе в църквата и притихна. В този ден – неделя, божият храм беше изцяло пълен. Въпреки, че не можеше да си преведе проповедта, Пантелей остана известно време в тишина и смирение. Не от религиозност, а от уважение! Малко след това той се разходи из църквата. Тя беше толкова грандиозно украсена, като таваните определено спечелиха възхищението на туриста. „При цялото това разточителство на украсата и богатството на детайла, вероятно това е ЦЪРКВАТА на града“ – рече си Пантелей в момент на откровение със себе си.

По улица „Себастиан де Беналказар“ малките магазинчета се подготвяха да отворят. Пантелей поздравяваше всеки, с който срещнеше поглед. Хората изглеждаха добронамерени. В края на улицата излезе на по-широко място, което приличаше на широка пешеходна зона, наклонена в едната й страна. Тук се откри хубава гледка към монумента на върха на отсрещния хълм със статуята наподобяваща на ангел с крила (Virgin of the Panecillo). На северозапад по стръмните хълмове се виждаха сгушените една до друга шарени къщи на фавела (фавела е гъсто заселен бедняшки квартал). След още петдесетина метра в тази посока лицата на хората започнаха да стават подозрителни. Черни момчета с бейзболни шапки проследяваха с изпитателни и не особено добронамерени погледи туриста. „Очевидно, че в тази посока съм дотук“ – помисли си Пантелей и тръгна назад по улица „Гарсия Морено“. Красивите стари къщи по улиците в този район отново напомниха на туриста, че Кито е един от най-добре запазените градове с испанска колониална архитектура – обект на световното културно наследство в списъка на ЮНЕСКО.

Беше станало време за закуска и Пантелей Пътник се върна в хотела. Пестеливата, но засищаща закуска в хотела му даде сили и чужденецът трябваше да продължи с богатата си програма за деня. Ред дойде на Екватора. На мястото, където мислено минава нулевият паралел, еквадорците бяха построили монумент (Mitad del Mundo – в превод: Центърът на света), който е и една от главните забележителности тук. Тъй като това място е на около 30 км извън града, Пантелей реши да си вземе такси. За целта помоли момчето от рецепцията да дойде и да му съдейства за ангажирането на кола. Беше информиран, че с такси дотам е около 15-20 американски долара, и поради тази причина помоли рецепционистът да обясни на шофьора, че е готов да му плати 14 долара, за да го закара дотам. Отначало шофьорът не желаеше дори да чува цифра под 20, но впоследствие Пантелей извади от джоба си и му показа приготвените 14 долара и това беше сякаш достатъчно убедително, за да се постигне съгласие.

Пътуваха малко над половин час дотам. Когато пристигнаха, Пантелей Пътник заплати входния билет и се насочи първо към малките сгради вдясно от основния монумент. Тук той разгледа модели на жилища на хората обитавали през вековете тези земи. Стори му се интересно. По-нататък влезе в музей на какаото, който представляваше всъщност едно тематично предверие към търговската част, където цените на шоколадите бяха обидно високи. Стигна до основния монумент в комплекса и се изкачи до върха му, откъдето имаше хубави гледки наоколо. Във вътрешността на монумента на няколко места по стълбите са оформени площадки, които представят регионите на страната, като има и снимки на хора от племенните общности.

Дойде време Пантелей Пътник да си направи „онази снимка“, която всички туристи тук си правят – разкрачен над начертаната жълта линия на Екватора, стъпил с един крак във всяко полукълбо. Съзнаваше, че е клише, но пък подобна снимка е и един добър сувенир от това място. Тръгна към изхода на комплекса, като се замисли над местонахождението на този монумент. „Защо именно тук да е центърът на света?! Ако приемем, че Екваторът е мислена линия, то тази линия минава през цялата страна, минава и през много други страни по света.“ – бореше се да открие истината единият глас у пътешественика. „ОК, нека да приемем, че за местните хора това е центърът на техния свят, който е близо и до столицата им.“ – опитваше се да постигне компромис другият глас. „Нека приемем, че това не е центърът на света само защото е нулевия паралел, защото по тази логика за център може би трябва да се приеме мястото, където се събират нулевият паралел с нулевият меридиан, което се пада някъде в Атлантика около Гвинейския залив. Това е просто един монумент, който отбелязва Екватора.“ Вътрешните му гласове постигнаха съгласие и това донесе баланс в душата на Пантелей. Беше време да се насочи обратно към града, където оставаха още няколко забележителности, които си беше отбелязал за посещение.

Да отиде и да си вземе такси за обратния път беше лесна работа, но на Пантелей му се досвидяха нови 15-20 долара разходи и реши да си раздели цената за обратния курс с някой като него. Поогледа се наоколо, но тъй като беше още сравнително рано, нямаше туристи, които да са приключили с разглеждането на комплекса и да си тръгват. Знаеше обаче, че търпението е гаранция за успеха. Съзнаваше, че вероятно отстрани изглежда странен с озъртането си наоколо, но пък знаеше и че на никой всъщност не му пука за него. След няколко минути двойка, която вероятно беше от Европа, се приближи до кола с местен шофьор. Пантелей ги попита дали се връщат към града и евентуално дали биха го взели. Те по-скоро се смутиха от неговото запитване и учтиво му отказаха. „Та за какво съм им аз?! Те двамата са си вече групичка. Когато аз пътувам с жена ми, е същото – непознати не са ми нужни. Освен това все пак аз съм тъмен балкански субект и вероятно изглеждам подозрително на фона на всички информации за престъпността в тази страна. По-нормалното е да ми откажат.“ – без да се притесни от отказа им си върна увереността Пантелей. Само минута-две по-късно го видя: туристът с раница, който вероятно е европеец излезе от комплекса и започна да си гледа в телефона и наоколо. „Този търси вероятно такси, тоест – това е моят човек.“

- Здравей! Ще се връщаш ли към града?

- Здрасти! – отвърна с голяма доза недоверие непознатият. Да, смятам да се връщам към града, но първо искам да отида да видя действителното място, където минава Екваторът. Съвсем наблизо е.

- А с такси ли ще пътуваш обратно към града?

- Ами смятам да взема обществения автобус, който струва центове.

- Ако искаш можем бързо и удобно да се върнем в града с такси, като си поделим цената. Ще ни се падне по около 7-8 долара на човек.

- Ами, може, но все пак първо ще трябва да отида до нулевия паралел и след това.

- ОК, може да дойда с теб. Имаш ли нещо против?

- Разбира се, че нямам нищо против. – потвърди непознатият вече по-ободрен.

- А ти откъде си? – попита Пантелей.

- Ами аз съм от Германия.

- Вярно ли?! Ами нека тогава да говорим на немски. – зарадва се истински Пантелей, като „превключи“ веднага от английски на немски език. Живях около 7 години в Германия и се радвам, когато срещна и си поговоря с германци. Как се казваш? Аз съм Пантелей.

- Никалай, приятно ми е! – изстреля вече усмихнат непознатият.

По името и начина, по който момчето изрече името си, за Пантелей нямаше съмнение, че новият му познат е с корени от някоя от страните на бившия Съветски съюз. Не след дълго в разговора им стана ясно, че Николай е с родители от Русия, а той самият е роден и живее в Германия. Пантелей не обичаше много-много руснаците, заради всичко това, което те причиниха най-вече на страните от Централна и Източна Европа във втората половина на 20-ти век, а и това, което вършеха в момента в Украйна. Някак обаче не можеше да си позволи и да стовари цялата вина за това на този усмихнат и приятелски настроен младеж пред него. „Да, никак не ги обичам, но виж това момче! Кой знае каква е неговата лична история, за да се окаже семейството му в крайна сметка от Русия в Германия. Каквото и да са вършили неговите деди, а и каквото и да вършат днес неговите сънародници от най-голямата страна в света, то това момче едва ли има някаква вина за това. Та, нали вината е уж винаги лична.“ „Ами, знаеш, че тези които гласуват за убийци, също носят своята вина.“ – включи се и другият глас у него. „ОК, но погледни в очите му. Тази все още детска усмивка е чиста. Очите са като прозорец към душата на човек. А тази душа насреща е искрена и чиста. Дай му пълното си доверие! Нека той да реши какво да прави с него!“ – се въртяха мислите в главата на Пантелей.

- За кой ден си тук в Еквадор, Николай? От къде идваш и накъде отиваш? Колко дни си на път? Разкажи нещо за пътуването си. – го подкани Пантелей.

- Завърших специализация в Канада преди седмица. Минах и последния изпит успешно. Сега искам да премина през няколко страни от Южна Америка и накрая на моето пътуване след около 2 седмици ще се срещна с родителите си в Буенос Айрес. А ти?

- Ами, аз пристигнах вчера и всъщност днес ми е първият цял ден тук. Моето пътуване едва сега започва, а ще продължи с Перу, Чили, Аржентина, Парагвай и Бразилия. В самото начало съм, а имам още почти 3 седмици. - рече с изпълнено от радост сърце Пантелей.

- Ехааа! Супер! Аз пък от Кито ще продължа към Куенка с автобус, а после ще летя за Боливия. – с озарено лице посочи Николай.

Само за няколко минути непознатите допреди малко вече водеха оживен разговор, в който се опознаваха. За Пантелей вече беше станало ясно, че е срещнал едно усмихнато добро момче, което също като него обичаше да открива чудесата на нашия свят.

- Знаеш ли, Пантелей – започна Николай, когато ме заговори, в първия момент си рекох, че вероятно си някакъв натрапник или дори опасен човек в тази опасна държава. Сега виждам обаче, че си добър човек. Радвам се, да, наистина се радвам и дори ти благодаря, че ме заговори.

- И аз се радвам, че те заговорих, Николай. Ще се радвам дори, ако продължим да опознаваме Кито заедно. Искаш ли оттук да вземем такси и да отидем до лифта, който тръгва от града и води до върха на планината на над 4000 метра надморска височина. – предложи с ентусиазъм Пантелей.

- Ами, аз трябва да внимавам с разходите, защото имам още доста да пътувам, а и все още не печеля пари, но пък това с лифта звучи интересно и ще дойда с теб. Аз също ще се радвам да продължим разходката си заедно.

Имаше очевидна разлика във възрастта им, като Николай едва сега завършваше образованието си и вероятно беше на не повече от 27-30 години, като Пантелей можеше дори да му бъде родител, но пък в оживения и добронамерен разговор между тях сякаш такава разлика не се усещаше. Вероятно опитът на Пантелей от Германия, а и комуникацията на близкия за двамата немски език оказваха своето влияние върху положителния ход на тяхното запознанство. Преди всичко обаче тук беше искрената добронамереност и у двамата. Тя винаги е най-успешният ключ към сърцата на хората.

Докато двамата нито за миг не прекъсваха въодушевения си разговор, стигнаха до място, което показа, че се намират на паралел 0, като и черта по улицата вероятно потвърждаваше именно това. „Защо всички говорят за монумента и за „истинския“ Екватор, който не бил на мястото на монумента, а минавал съвсем наблизо?! Нека уважаваме хората! Построили са цял комплекс тук, а туристите ходят да търсят истинския Екватор по прашните улици наоколо! Какво значение има къде точно до милиметър минава Екватора?! Та това е мислена линия! Минава някъде тук и хората са построили такъв монумент, за да го ознаменуват. Нека ги уважаваме!“ – мислеше си Пантелей докато се връщаха от „истинския“ Екватор.

Взеха такси, като шофьорът се съгласи да ги заведе до основата на лифта за 14 долара. Когато стигнаха до лифта (Teleférico de Quito), трябваше да се наредят първо на опашка за закупуване на билетите (около 8 долара), а после на по-дълга опашка, за да се качат в самите кабинки. Беше почивен ден и множество туристи и местни очевидно бяха решили да разнообразят деня си, като се качат на планината над града. Чакането беше далече по-дълго от пътуването с лифта, но пък гледките предизвикаха откровените възклицания на туристите.

Когато слязоха от лифта и пообиколиха наоколо и двамата усетиха разредения въздух от височината. Трябваше да вървят по-бавно, защото иначе се задъхваха и усещаха слепоочията си сякаш стегнати в менгеме. Гледките отгоре към града са красиви.

- Добре направих, че дойдох с тебе. Когато човек е в Кито, не бива да пропуска подобни гледки. – възкликна Николай.

Пантелей му кимна потвърдително, усмихвайки се.

Разходиха се наоколо, порадваха се на гледките, направиха множество снимки и бяха готови да се насочат към лифта надолу. Наредиха се на нова опашка за качване на кабинките, като оживеният разговор между тях почти не беше прекъснат от момента, в който се запознаха. И двамата бяха толкова въодушевени. В един момент странна особа – жена в тесни дънки, каубойска шапка и ботуши, чиято възраст беше трудно да се определи, но и не беше в „първа младост“, се обърна и се включи в разговора им на немски. Тя беше от Дюселдорф. Бързо и неусетно някак я приобщиха и само след броени минути Хана стана част от „групата“. Странната птица пътуваше сама. Смятала да учи португалски, защото била влюбена в Бразилия, от където идвала. Пътят и в следващите дни щял да продължи към Галапагоските острови, а днес нямала някаква твърда програма, като само искала да разгледа занаятчийския базар в центъра на града (Merkado Artesanal La Mariscal). Двамата я попитаха дали иска да се върнат към центъра на града с такси, като си поделят цената. Тя потвърди и тримата вече пътуваха към меркадото. Жената явно имаше опит в Латинска Америка, защото лесно договори ниска цена с шофьора на таксито, като добрият й испански, също спомагаше.

Разговорът между тримата беше жив и не стихваше дори за миг. Той беше интересен за всеки от тях, защото те истински обичаха пътуванията, а сега си разказваха за най-интересните си дестинации, които са посетили. Разказваха си и споделяха опит, сещаха се за странни и комични сцени от техните пътувания, обменяха информация за различни държави. За Пантелей, а явно и за останалите, подобен разговор нямаше начин скоро да стане отегчителен.

Стигнаха до занаятчийския базар и се впуснаха да го разглеждат. Преобладаващите китайски стоки на базара не бяха от интерес за Пантелей и Николай, но Хана сякаш искаше да обиколи всяко магазинче и да види какво се предлага.

- Ако не ви се разглежда, може да продължавате по програмата си. Не бих желала да ви бавя. – рече приятелски тя.

- Хана, ти вече си част от групата. Няма да те оставим сама. Заедно сме и ще продължим и нататък заедно. – усмихна й се Пантелей.

Въпреки, че не планираше да отделя дълго време на базара, за Пантелей сега по-важни бяха новите му познати. Радостта, която му доставяше разговорът с тези хора, беше далеч по-важна от това да види още някоя улица в града. Освен това вече нямаше нужда да се озърта наоколо и да проучва минувачите дали са потенциално опасни. Той вече беше в „група“, която му даваше сигурност, топли, приятни чувства и забавни разговори.

След базара тримата се насочиха пеша към грандиозната готическа катедрала Basílica del Voto Nacional. Преминаха през красив парк, където много местни бяха излезли в неделния ден, играеха с децата си, правеха барбекю, забавляваха се. Това беше един различен свят от онова, което Пантелей беше видял дотук от Кито. Паркът беше добре организиран, а хората – усмихнати. „За това са парковете! От тях не се печелят пряко пари. Дори са свързани с разходи за общината. Но пък носят спокойствие и радост на хората. Помагат им да са насред града в досег с природата. Колкото са по-близо до природата, толкова хората не могат да сгрешат и остават на правилния път.“ – си мислеше Пантелей, докато минаваха през парка. По същото време облаците бяха започнали да се групират в една част на небето и да придобиват цвета на олово. Това даде сигнал на пътешествениците, че трябва да побързат, ако искат да видят и готическата катедрала преди да е заваляло. Те обаче днес имаха късмет, след като се бяха срещнали и толкова се забавляваха, защото дъждът започна малко след като пристигнаха до църквата. Не валя дълго. След това небето се разясни и дори на места слънчевите лъчи отново погалиха земята.

След посещението на катедралата Хана смяташе да се прибира, поради което те се разделиха с нея и продължиха по пътя си към центъра. В плановете на Пантелей беше останало още едно нещо, което той желаеше да направи тук в Кито – да посети магазина за шоколад Yumbos Chocolate Artesanal, находящ се на площад Сан Франциско. Николай нямаше конкретни планове и се съгласи да отидат заедно там. Магазинът всъщност е само една част от търговския обект, като в останалата част е кафене, в което клиентите могат да си вземат всякакви напитки с какао. Посрещна ги чаровно момиче, което ги настани на маса до прозорец, от който се разкриваше чудесна гледка към църквата и манастира Сан Франциско. Момичето за миг изчезна и се появи с голям поднос, на който в бурканчета имаше начупен на малки парченца различни видове шоколад. Представянето на шоколадите започна.

- Това е шоколад с 80% какао. Започвам от него, защото лично на мен той ми е най-любим. – рече момичето и с лъжичка постави парченца от шоколада в ръцете на пътешествениците. И докато шоколад с 80% какао може често да намерите в магазините, ето тук да опитате шоколад със 100% какао, който е малко по-странен и дори остър на вкус, но пък така може да се придобие най-добре представа за истинския вкус на какаото.

„Ако един шоколад е 100% само какао, то кое е това, което да го различава от самото какао и го прави шоколад, и кое е това, което всъщност държи какаото в твърдо блокче. Очевидно, че никога нищо не е 100%“ – усъмни се Пантелей, но пък тези му мисли никак не му попречиха да се наслади истински на вкусовете на различните видове шоколад. А тези видове бяха много. Явно, че тази фирма не се страхуваше да експериментира и смесваше шоколада с всякакви други продукти от близо и далеч. Така те опитаха шоколад с различни проценти съдържание на какао, с вкус на маракуя от Еквадор, със сол от пустинята Атакама в Чили, с боровинки от Перу, с манго от Бразилия, с кафе от Колумбия и много други вкусове. Трудно беше да се каже кой от вкусовете допадаше най-много на Пантелей. Всеки вид шоколад беше сам за себе си уникален. След презентацията двамата пътешественици благодариха на момичето и си поръчаха по чаша топъл шоколад. Отпивайки от топлата напитка и с гледка към площада Сан Франциско и белите стени на едноименните църква и манастир, Пантелей и Николай продължаваха с оживения си разговор. Напитката в комбинация с гледката и умората от часовата разлика и натоварения ден обгърна и стопли душите на странниците.

- Пантелей, още веднъж бих искал да ти благодаря, че ме спря и заговори! Какъв Великден само прекарахме днес заедно! – възторжен рече Николай.

- Ах, вярно! Днес е Великден! Честито Воскресение, Николай! Днес е не само най-големият религиозен празник за християните, но и празник на нашето бъдещо приятелство. – каза развълнуван Пантелей и му подаде ръка на раздяла. Надявам се някой ден с теб отново да се срещнем по света, а защо не да направим и едно пътуване някъде заедно. И аз също много се радвам, че те заговорих. Беше ми много приятно да се запознаем! Ще останем в контакт. Пази се Николай!

В този ден те сякаш не желаеха да се разделят. Не го казаха, но очите и на двамата това показваха. Те бяха просто двама странници – деца на красивата планета, които с широко отворени очи и чисти сърца я обикаляха и се възхищаваха на нейните чудеса.

***

Корабът акостира в Нуева Кадис на Кубагуа. Моряците нямаха търпение да слязат на брега. Франсиско Еспиноса взе своите неща, с които беше дошъл тук. На въжетата на неговата койка все още беше онази дреха. Навсякъде по нея имаше засъхнала кръв. „За това ли дойдох тук?!? Аз съм откривател. Не съм убиец! Какво можех да направя, можех ли да го избегна?!“ – тежки мисли терзаеха душата на конквистадора. Той държеше дрехата и се вглеждаше в стотиците капки кръв, като вероятно всяка от тях свидетелстваше за отнет с ръцете му човешки живот. „Аз дойдох тук с оръжие. Вероятно сам предизвиках това, което впоследствие се случи!“ После прибра дрехата при останалите неща, които щеше да отнесе със себе си в Испания.

На слизане от кораба се разделиха с приятеля му Естебан Алварес.

-  Е, приятелю! Какво приключение само! Радвам се, че дойде с мен. Желая ти попътен вятър! – рече Естебан, като се постара да не бъде излишно емоционален.

- Естебан, това беше приключението на моя живот. Ние открихме нови земи, победихме в много битки, видяхме непознати животни, ядохме непознати плодове. Видях обаче и много смърт тук, видях борба за надмощие и власт, видях жестокост и лицемерие. Не е за мене тука, братко. Аз ще се върна в Оропеса.

Разделиха се и всеки тръгна по своя път. Дали някога щяха да се видят отново?! Никой не можеше да знае. Животът е толкова кратък, а човешките мечти и надежди много често го надхвърлят. Не, моментът на раздялата им не биваше да бъде тъжен. Моментите, прекарани заедно, а и самото приятелство са сами по себе си един празник. Празник, защото все пак това някога се е случило, било е, имало го е. Дори и радостта да е съществувала само в нашите души! Празник на духа над материята.