Как се справяте със стреса при пътувания?

[Травеолани]

За съжаление пътуванията не винаги са безпроблемни и често се случва да се отмени полет, да липсва резервация, да закъснявате и да хванете самолета на косъм, да ви забавят полета с 4-5 часа и да висите на някое междинно летище. Също така при по-дълги пътувания, може поради различни причини планът да се промени и да не успеете да посетите, това което сте искали.

 

Как реагирате на тези стресови ситуации и как се справяте с тях?

 

Преди десетина години не ми правеха впечатление тези неща и ги приемах по-скоро като емоции и вдигане на адреналина. В последно време обаче само мисля какво може да се обърка и как ще действам в дадената ситуация. Това обаче ми проваля удоволствието от пътуването и съм често стресирана...

 

Тези, които пътуват с малки деца - как се държат децата ви? Нашата дъщеря постоянно недоволства, мрънка и се тръшка при пътувания и създава допълнителен стрес.

 

[Duke]

Много мразя стресови ситуации. От друга страна много обичам да бъда поставян в стресови ситуации. Ще се опитам да обясня на какво се дължи противоречието. Перфекционист съм при подготовка и планиране на всяко едно пътуване, а и всяко едно начинание, като цяло. Изпипвам всеки детайл до най-малката подробност. Затова казвам, че мразя стресови ситуации, които ме карат да излизам извън кожата си, защото не зависят от моята воля. В същото време много обичам да бъда поставян в подобни ситуации, защото възприемам същите като предизвикателство. Моментът на "превключване" трае кратко. След това плувам в свои води. Правя и невъзможното за минимизиране на загубите и превръщане на негатива в позитив. Обикновено се получава, или най-малкото постигам състояние, което ми доставя чувство на извлечен позитив от стресовата ситуация...

[bay_kolio]

Краткият отговор е с чук и майка. Ако няма чук само майка.

А дългият е, че все още това една от вълнуващите части на пътуването. По време на пътуване едно от най-хубавите преживявания ми е като се събудя сутрин да ме изпълни огромното любопитство към предстоящия ден. Това едно от любимите ми  усещания, което се случва на път. Да не знаеш какво те очаква през деня, да не си виждал никога това място, да не си усещал никога същото. Естествено отмяна на полет или изпускането му което ми се е случвало в първият момент е стрес със знак минус, но много бързо се превръща -  както казва Дюк превключва на огромен наплив на енергия за намиране на решение.

Ще ви споделя едно такова скорошно състояние. Мястото не е някое през девет планини в десета, а в квартал Надежда. Отивам там на сервиз, оставям си колата и предвкусвайки тръпката от градския транспорт отивам доволно да си купя вестник и билетче. И хоп няма го портфейла. А така?, една стотинка нямам. В първия момент шок от това кой ли ми го сви, какво ме чака, после установявам че просто съм го забравил и тогава "превключих". Е как да се прибера сега, аз съм на другия край. Тогава започнах да мисля дали да изпея нещо на хората на спирката или да изтанцувам? Куп предложения изскочиха в главата ми. Ама не съм съвсем беден на вид, фигурата ми е смайващо танцувална. Или да изиграя Карлсон. Направо започнах да се смея с глас. 

Естествено по пътя на най-малкото съпротивление се върнах в сервиза и скромно си поисках 5 лв. Но от цялата работа ми остана интересен спомен за това колко по-свободен и мислещ се чувствах в момента в който бях под този стрес.

[Oshko]

И аз имам притеснения, какво ще стане ако нещо се обърка, които леко ми развалят настроението. Справям се като си отделя един фонд за такива ситуации, пари, които вече съм прежалил и така, ако стане нещо, поправимо с пари, не ми действа толкова негативно. Сигурно глупаво ви звучи, но върши някаква работа.

За децата, нямам никакви проблеми от тяхна страна, то и това е причината да ги развеждаме толкова много. Естествено прекрояваме програмите компромисно, винаги в пътешествието включваме и 5 дни на едно място на море, за да си починат и те и ние, но не е проблем в останалото време да сме всеки ден на различно място, с полети през ден или автобус/кола за 5-6часов преход, просто сме късметлии, а може би допронася и това, че ги 'подкарахме' от много ранна възраст(на по няколко месеца бяха). На някои познати и роднини това пък им се струва безотговорно към децата, дано не са прави.

Редактирано 25 октомври, 2014 от Oshko

[Гост]

За съжаление пътуванията не винаги са безпроблемни и често се случва да се отмени полет, да липсва резервация, да закъснявате и да хванете самолета на косъм, да ви забавят полета с 4-5 часа и да висите на някое междинно летище. Също така при по-дълги пътувания, може поради различни причини планът да се промени и да не успеете да посетите, това което сте искали.

 

Как реагирате на тези стресови ситуации и как се справяте с тях?

 

Преди десетина години не ми правеха впечатление тези неща и ги приемах по-скоро като емоции и вдигане на адреналина. В последно време обаче само мисля какво може да се обърка и как ще действам в дадената ситуация. Това обаче ми проваля удоволствието от пътуването и съм често стресирана...

 

Тези, които пътуват с малки деца - как се държат децата ви? Нашата дъщеря постоянно недоволства, мрънка и се тръшка при пътувания и създава допълнителен стрес.

 

Много мразя стресови ситуации... Животът ни и професиите - поне моята - са безкрайно стресови, така че по време на скитане се стремя максимално да го избягвам, за да се наслаждавам максимално. Освен това държа на качеството на обслужване много. Затова не отивам на най-евтините опции - за каквото и да се отнася: хотел, авиокомпания... Планирам до последния детайл. Плащам също всичко максимално предварително. Така съм спокойна. За мен спокойствието е огромен приоритет. Не робувам на страхове (българинът е ужасно суеверен): ама какво ще се случи, ако... Ако е само пари, не се притеснявам. Ако се отнася до здраве, какво значение има че нещо се е провалило. Планирам без оглед страхове. И планирам изключително детайлно. Като по-млада обожавах импровизациите. Сега пак ги обожавам и излизам извън зоната си на комфорт, стига да мога да я достигна отново сама и без чужда помощ, без да се чувствам зле. Може би остарявам, не знам

 

Ако се случи обърквация, обаче, пускам в сила автосугестията. Приоритизирам важните неща или поне се опитвам. Жива съм, здрава съм, материалната щета не е драма, ще спечеля пак пари. Всичко останало е поправимо. И наистина го мисля. След като овладея нивото на стрес - на практика не е чак толкова лесно, но се получава започвам да поправям щетите. Ако съм използвала качествени доставчици на услуги, те ще се постарят да ме компенсират. Ако касае здравето, ще разчитам на добра застраховка. 

 

За децата боя се не мога да съм ти от полза голяма и съветите ми ще са само теоретични Поздрав сърдечен!

Редактирано 25 октомври, 2014 от Гост

[Георги]

Е, че как, изкарваме си го на близките хора наоколо, естествено Това в кръга на шегата, или не чак толкова, но обикновено така хората се отпускат от стреса. За мен всичко е бонус, колкото стресови ситуации съм изживял на път, всичкото е като гравирано в главата като приключение и няма мърдането от там. Някоя гледка или атракция може и да забравя, но извънредна ситуация едва ли

[neuromancer]

Жените сте лесни, винаги мъжа е виновен, или ако не е, той го отнася ;-), поне при мен е така.

А децата си се държат добре, харесва им, а ако нещо не е както са свикнали (примерно се събуждат в 3 сутринта заради джетлага) те не страдат от това, а възрастните

[Asterisk]

Oshko, не  мисля че е безотговорност към децата, а напротив. За съжаление ни е втълпено от малки да живеем под режим (аз съм от противниците и така и не можаха да ни научат, става по принуда). И може би от това тръгва в последствие укорът в очите на някои от околните. Сигурна съм, че си умират да си го позволят - определено с деца е по-голяма отговорност. Но пък не върви мислите ти да хвърчат постоянно към тях ако са далеч

 

И аз веднъж останах без пари - картата изтекла, а бях планувала разни неща, сметки..И пълен блокаж и паника, докато се усетих, че съм до клона на банката и просто трябва да вляза. Но си беше гадно, защото сякаш блокирах от изненада. Ако човек е сам някъде на далеч би било ужасно, особено ако му се нарушава комфорта.

[Locke Lamora]

тези неща и ги приемах по-скоро като емоции и вдигане на адреналина.

 

И аз така, освен ако с мен няма някоя емоционална жена, която да дудне непрекъснато и да създава напрежение, което не е от полза на никой.

[Zaro]

Аз пък мисля, че има прекомерна експлоатация на думата "стрес". Всичко, което ни вади от сивата рутина, на секундата се квалифицира така, на всяка промяна се приписва стрес, като се започне от смяната на часа, промени в температурите, които сякаш се случват за първи път в цялата история на човечеството, промени в цената на бензина, курса на долара, нивото на река Дунав в сантиметри. Когато чуем, че дадена ситуация води до стрес, и ние започваме да си мислим, че го изпитваме. Че то и кучето на Павлов не е било така податливо. 

 

Смятам за лигав лукс обръщането на внимание на стреса от дадем проблем, вместо да се пристъпи към разрешаване на проблема.

 

Имам една позната във Виена, която колкото пъти се чуем, всеки път се оплаква от много стрес в ежедневието. А като знам какъв спокоен град е Виена, се чудя в какво ли състояние ще изпадне в София. 

 

Човек може да си избере как да се сблъска с дадена ситуация - да изпадне в стрес, защото навсякъде пише, че се изпада в стрес в подобни ситуации, или да се опита да я разреши. 

 

[Травеолани]

Благодаря на включилите се.

Да, за съжаление близките най-страдат като се обърка нещо, и аз мисля че си го изкарвам на мъжа ми, а и той на мен .

 

Rainy - много добре написано, съгласна съм с теб. Аз преди няколко години също бях много детайлна в планирането, всичко беше проучено и перфектно планирано, но сега нямам толкова време като тогава и го давам не толкова подробно с плана. И ние предпочитаме удобството, пред най-евтиното, защото това често спестява нерви и притеснения.

 

Дъщеря ми не я водим винаги с нас, но и тя е пътувала доста - вече е била на два континента и в 5 държавир освен държавата където е родена. За първи път пътувахме на презокеански полет като беше на 6 месеца - мина кошмарно, ама това не може да ме откаже да пътувам с нея. Сега вече е по-голяма и разбира малко повече, дано става все по-добре за в бъдеще.

 

 

Смятам за лигав лукс обръщането на внимание на стреса от дадем проблем, вместо да се пристъпи към разрешаване на проблема.

 

Всеки човек и различен и различно реагира на стреса. Също така това е малко подсъзнателно, ако можеше така лесно да се контролираме и да действаме беземоционално щеше да е добре, ама не е така .

[neuromancer]

Oshko, не  мисля че е безотговорност към децата, а напротив. За съжаление ни е втълпено от малки да живеем под режим (аз съм от противниците и така и не можаха да ни научат, става по принуда). 

Чак режим не, но е добре (по-лесно за родителите де) да има някаква рутина и от време на време да се бяга от нея 

Пътуването в никакъв случай не е безотговорност, стига да не е с цената на перманентно отсъствие от училище, което съм сигурен, че не е случая с Oshko

[Гост]

Аз пък мисля, че има прекомерна експлоатация на думата "стрес". Всичко, което ни вади от сивата рутина, на секундата се квалифицира така, на всяка промяна се приписва стрес, като се започне от смяната на часа, промени в температурите, които сякаш се случват за първи път в цялата история на човечеството, промени в цената на бензина, курса на долара, нивото на река Дунав в сантиметри. Когато чуем, че дадена ситуация води до стрес, и ние започваме да си мислим, че го изпитваме. Че то и кучето на Павлов не е било така податливо. 

 

Смятам за лигав лукс обръщането на внимание на стреса от дадем проблем, вместо да се пристъпи към разрешаване на проблема.

 

Имам една позната във Виена, която колкото пъти се чуем, всеки път се оплаква от много стрес в ежедневието. А като знам какъв спокоен град е Виена, се чудя в какво ли състояние ще изпадне в София. 

 

Човек може да си избере как да се сблъска с дадена ситуация - да изпадне в стрес, защото навсякъде пише, че се изпада в стрес в подобни ситуации, или да се опита да я разреши. 

 

Малко крайно изказване Вероятно си човек, който винаги сам се е оправял във всяка ситуация и те разбирам напълно, ама даже не знаеш как  Но стресът не е толкова лесно квалифицируем. Не че не си прав и за лиготиите, но сякаш не те се обсъждат тук... 

 

Една скоба - моето поколение специално трудно може да го стресира нещо - 1990 - 1992 беше страшно - без храна, без нищо, а точно тогава гледах бебе. Ти си десетина години по-малък от мен, не го помниш в детайли вероятно това време, но беше ужасно. Извън дертовете на поколението ми смятам, че човекът, живеещ под постоянен стрес е намусен, сприхав, целият свят за нещо му е виновен, нивото му на толерантност е ниско. Предпочитам обратното статукво. 

 

Иначе твърдя че съм рядко позитивен човек - авторката на темата май също , но това не ме кара да съм щраус. Стресът е болестта вероятно на хиладолетието. Не рака, не Еболата нито друга заразна болест. Психиката ни е изложена на влияния, водещи до разруха. А ако разрушиш на човек психиката, все едно разговаряш с жив труп. Ох, отплеснах се, прощавайте. 

 

И кой е казал, че да дискутираш стрес означава да си лигав и да не мислиш за решения? Иначе Жорето е прав - моментите извън коловозите се помнят най-добре. Благодарна съм им, че те ми съставят гръбнака на книгите, но изобщо не държа да ги имам. Вече не държа... 

 

P.S. Парчето е велико Но аз го предпочитам директно от филма, по автентинтично звучи текста, като висиш на кръста, а не си в смокинг или дълга рокля

 

Редактирано 25 октомври, 2014 от Гост

[Травеолани]

Имам една позната във Виена, която колкото пъти се чуем, всеки път се оплаква от много стрес в ежедневието. А като знам какъв спокоен град е Виена, се чудя в какво ли състояние ще изпадне в София.

 

Това в кой град живееш няма нищо общо със стреса. Ако си стресиран психически (работа, деца, задължения), не те интересува дали градът ти е спокоен.

Хората, живеещи в София разбират стреса по друг начин - чакат автобус 1 час, попадат в задръстване и 2 часа не могат да изминат 10 км и да се приберат у тях, съседа им им е заел паркомястотото пред блока и трябва да обикалят 10 минути из квартала да намерят друго място, в магазина продавачката им се разкрещява за нещо. Да, разваля ти се настроението, ядосваш се, но си отиваш у вас, вечеряш, пускаш си любимия сериал и го забравяш.

Хората, живеещи в "спокойните градове" нямат този стрес, който описах, но пък имат друг на психическо ниво, с който е много по-трудно да се справиш. Явно затова не можеш да разбереш приятелката ти и Виена ти се струва спокоен град, защото автобуса идва на секундата и никой не ти крещи по улиците.

 

И аз се отплеснах...

 

И да, май и аз съм от позитивните хора ...доколкото е възможно

Редактирано 25 октомври, 2014 от Травеолани

[Zaro]

Една скоба - моето поколение специално трудно може да го стресира нещо - 1990 - 1992 беше страшно - без храна, без нищо, а точно тогава гледах бебе. Ти си десетина години по-малък от мен, не го помниш в детайли вероятно това време, но беше ужасно. Извън дертовете на поколението ми смятам, че човекът, живеещ под постоянен стрес е намусен, сприхав, целият свят за нещо му е виновен, нивото му на толерантност е ниско. Предпочитам обратното статукво. 

 

Иначе твърдя че съм рядко позитивен човек - авторката на темата май също , но това не ме кара да съм щраус. Стресът е болестта вероятно на хиладолетието. Не рака, не Еболата нито друга заразна болест. Психиката ни е изложена на влияния, водещи до разруха. А ако разрушиш на човек психиката, все едно разговаряш с жив труп. Ох, отплеснах се, прощавайте. 

 

И кой е казал, че да дискутираш стрес означава да си лигав и да не мислиш за решения? Иначе Жорето е прав - моментите извън коловозите се помнят най-добре. Благодарна съм им, че те ми съставят гръбнака на книгите, но изобщо не държа да ги имам. Вече не държа... 

 

Именно защото поколения българи привикнаха към тази динамика (предпочитам тази дума) в годините след 1989, смятам че отделянето на внимание на стреса, а не на първопричината, е разточителство на време. 

 

1990-1992 си го спомням болезнено ясно по една проста причина - на нашата улица в най-хубавата махала на Пловдив    имаше 4 магазина - бакалница, хлебарница, млекарница и месарница. На тях се извиваха 4 опашки по интереси - на едната бяха бащите и говореха за политика и мачове, на втората бяха майките, които говореха по техните си теми, на третата бяха баби и дядовци, а на четвъртата бяхме децата. А 1992 влязох в казармата. А там каква мизерия беше - хората не ми вярват как не съм гнуслив от абсолютно нищо. Стреляха ни, крадоха ни, два пъти гасих пожар, разпитва ни военна прокуратура. Какво е това "стрес" марка ракия ли? 

Всичко това се заличи от казармения комплекс, както го дефинира Греди Асса - всичко лошо остава с хубав спомен, защото е преживяно.

 

Абсолютно съм съгласен, че стресът е болестта на човечеството. Според древната мъдрост с неизвестен автор, всички болести са от стрес, само сифилисът е от любов.

 

Обаче пустият му стрес може да бъде подчинен от волята на човека. И тук идва тънкият момент, че за да пребориш гадостта, трябва да дадеш нещо от себе си, да направиш някакъв компромис, да извадиш горещите кестените от огъня в името на крайната цел, а не да чакаш друг да го направи вместо теб. Обаче хората сме така устроени, че ако искаме да имаме обща позиция с някого, очакваме той да измине целия път до нас, а ние да стоим на пиедестала на съвършенството. И така се започва...както и да е отплеснах се, много мога да пиша на тая тема. Има далеч по-важни неща,които заслужават внимание. Докато човек е на собствен ход и с всичкия си, няма оправдания за стрес. Твърде много свикнахме някой да ни помага за нещо, а когато трябва да разчитаме на себе си - изпадаме в стрес. Стресът изисква време, а аз не мога да си го позволя. Съзнавам, че мнението ми е малко остро, но не си оставям магарето в калта.

 

И все пак, to make the long story short, да разгледаме един вероятно често срещан магелански пример.

Губят ти багажа. Имаш две възможности - едната е да се предадеш на стреса. Втората е да отидеш и да си купиш най-основните неща докато дойде багажът, и да вкараш малко огнена вода. Защото алкохолът в малки дози е полезен във всякакви количества. 

 

Вероятно си гледала и това, но Ерик Айдъл е велик: 

[Zaro]

Това в кой град живееш няма нищо общо със стреса. Ако си стресиран психически (работа, деца, задължения), не те интересува дали градът ти е спокоен.

Хората, живеещи в София разбират стреса по друг начин - чакат автобус 1 час, попадат в задръстване и 2 часа не могат да изминат 10 км и да се приберат у тях, съседа им им е заел паркомястотото пред блока и трябва да обикалят 10 минути из квартала да намерят друго място, в магазина продавачката им се разкрещява за нещо. Да, разваля ти се настроението, ядосваш се, но си отиваш у вас, вечеряш, пускаш си любимия сериал и го забравяш.

Хората, живеещи в "спокойните градове" нямат този стрес, който описах, но пък имат друг на психическо ниво, с който е много по-трудно да се справиш. Явно затова не можеш да разбереш приятелката ти и Виена ти се струва спокоен град, защото автобуса идва на секундата и никой не ти крещи по улиците.

 

И аз се отплеснах...

 

И да, май и аз съм от позитивните хора ...доколкото е възможно

 

Градът, в който живееш, е предпоставка за типа проблеми, които имаш. Средата е определяща - тя налага нормите на поведение и отклонението от тях. Аз разбирам, че хората във всяко общество си имат проблемите. Обаче моята позната във Виена не допуска, че тук нещо може да е "по-" отколкото там. Като си дойде тук всеки път установява, че е много зле, обаче си знае едно и също - проблемите им са много по-големи от проблемите ни. Хем  има хора, коитосе чудят как хората оцеляват с 200-300 евро на месец, хем им тежи животът в спокойна среда. Затова хората тук масово реагират с "да им имам проблемите". Въпросът не е в размера на проблеми, трудности или стрес, а в това да приемеш, че и другите имат такива.

 

Колкото по-спокоен е животът в едно населено място, толкова по-отдалечени са проблемите от границата на оцеляване.

На хората в Клокотница знаеш ли колко им дреме за проблемите на психическо ниво на пенсионерите в Норвегия? 

 

Хората, живеещи в "спокойните градове" нямат този стрес, който описах, но пък имат друг на психическо ниво, с който е много по-трудно да се справиш.

 

Чела ли си скоро "Приказка за стълбата на Смирненски? Асоциацията е неизбежна. 

[Гост]

Именно защото поколения българи привикнаха към тази динамика (предпочитам тази дума) в годините след 1989, смятам че отделянето на внимание на стреса, а не на първопричината, е разточителство на време. 

 

1990-1992 си го спомням болезнено ясно по една проста причина - на нашата улица в най-хубавата махала на Пловдив    имаше 4 магазина - бакалница, хлебарница, млекарница и месарница. На тях се извиваха 4 опашки по интереси - на едната бяха бащите и говореха за политика и мачове, на втората бяха майките, които говореха по техните си теми, на третата бяха баби и дядовци, а на четвъртата бяхме децата. А 1992 влязох в казармата. А там каква мизерия беше - хората не ми вярват как не съм гнуслив от абсолютно нищо. Стреляха ни, крадоха ни, два пъти гасих пожар, разпитва ни военна прокуратура. Какво е това "стрес" марка ракия ли? 

Всичко това се заличи от казармения комплекс, както го дефинира Греди Асса - всичко лошо остава с хубав спомен, защото е преживяно.

 

Абсолютно съм съгласен, че стресът е болестта на човечеството. Според древната мъдрост с неизвестен автор, всички болести са от стрес, само сифилисът е от любов.

 

Обаче пустият му стрес може да бъде подчинен от волята на човека. И тук идва тънкият момент, че за да пребориш гадостта, трябва да дадеш нещо от себе си, да направиш някакъв компромис, да извадиш горещите кестените от огъня в името на крайната цел, а не да чакаш друг да го направи вместо теб. Обаче хората сме така устроени, че ако искаме да имаме обща позиция с някого, очакваме той да измине целия път до нас, а ние да стоим на пиедестала на съвършенството. И така се започва...както и да е отплеснах се, много мога да пиша на тая тема. Има далеч по-важни неща,които заслужават внимание. Докато човек е на собствен ход и с всичкия си, няма оправдания за стрес. Твърде много свикнахме някой да ни помага за нещо, а когато трябва да разчитаме на себе си - изпадаме в стрес. Стресът изисква време, а аз не мога да си го позволя. Съзнавам, че мнението ми е малко остро, но не си оставям магарето в калта.

 

И все пак, to make the long story short, да разгледаме един вероятно често срещан магелански пример.

Губят ти багажа. Имаш две възможности - едната е да се предадеш на стреса. Втората е да отидеш и да си купиш най-основните неща докато дойде багажът, и да вкараш малко огнена вода. Защото алкохолът в малки дози е полезен във всякакви количества. 

 

Вероятно си гледала и това, но Ерик Айдъл е велик:

 

Динамика - прекрасна дума! Стига да не води до проблеми... 

 

Оооооооо, и аз бях в Пловдив по онова време. Помня как си купих пералня от Долни Воден от заминаващи си турци - натоварила бебока на задната седалка на Москвича - щото нямаше кой да го гледа, нямаше и перални в магазина :D  Хахах, бе човек, ние явно сме на едно мнение с теб, просто ти приемаш обсъждането на стреса като лиготия, аз - наобратното. Сякаш

 

"И тук идва тънкият момент, че за да пребориш гадостта, трябва да дадеш нещо от себе си, да направиш някакъв компромис, да извадиш горещите кестените от огъня в името на крайната цел, а не да чакаш друг да го направи вместо теб. " 

 

Ама разбира сееееее! Въпросът е да си подговен... На въпроса ти - губили са ми много пъти багаж. Последният път бях подпалила яко влака.  Бях три дни в 40 градусови жеги командировка в Италия с едни и същи дрехи. Нямах никакво време да пазарувам, имах по-важни неща в завода. Щях да ги удуша AlItalia  Затова съм много внимателна относно полети и авиокомпании. И сега се колебая дълбоко дали да пускам чекиран багаж до Индонезия или не. Най-малкото правя детайлен план ако има съклетлък. Това на въпроса ти. Абе управляването на стреса е много тънък момент. Да не говорим че Risk Management-а е бурно развиващ се бизнес сектор Темата на авторката хич не е за подценяване... 

 

P.S. Не съм гледала този балет. Потресаващо изумителен... Закачката е страхотна! хахахахаха...  не съм гледала и нея

Редактирано 25 октомври, 2014 от Гост

[ElenaS]

Стрес?! При пътуване?!

Ааа не..... Това гледам да го игнорирам!!! 

Дори и да се появят дори и малки зачатъци на нещо подобно, бързо ги разсейвам! Нали все пак екскурзията е за почивка,удоволствия и т.н.

Не се подавам на стресовите ситуации когато съм на почивка! Твърде НЕздравословно е! 

Но ако е в повече - най-близко до мен стоящия или нещо каквото и да е си го отнася!

[neuromancer]

Де да знам, допреди да тръгнем с децата нямаше неща в пътуването, които да ме стресират.

Единствено като си бях изпуснал междуконтиненталния полет (с билет без право на промяна) бях леко неспокоен, защото нов билет струваше $2000 и от мен зависеше да ги излъжа да ме качат.

Като имаше земетресение в Чили и аз останах в Патагония, какво толкова, тъкмо да видя повече неща, а от работата ще чакат. Аз в крайна сметка не мога да се телепортирам.

Багажи поне първата половина от пътуванията странно ми не са губили, а и аз повечето пъти пътувах с ръчен. Общо взето с какви дрехи съм няма особено голямо значение за мен, след като в казармата изкарахме 3 месеца с един комплект униформа и пране от дъжд на вятър... Та загубен багаж изобщо не ме е впечатлявал досега.

[Zaro]

Пране на дъжд и вятър е по-точно да се каже - пералня и сушилня в едно.

Редактирано 25 октомври, 2014 от Zaro

[Asterisk]

Сигурно има методи за привикване на стрес, но не ми се мисли какъв е начинът, особено ако е на принципа проба-грешка...Има хора, които видимо изглеждат хладнокръвни и не се впечатляват толкова, колкото други.

Сещам се за един метод - след всяка негативна мисъл се питаш "И какво от това?". Не знам дали помага наистина, когато човек има проблем. Иначе, пушачите палят по цигара...

Редактирано 29 октомври, 2014 от Asterisk

[naTpuoT]

За стреса в ежедневието прилагам бърз анализ на ситуацията, завършващ с въпроса "Какво значение би имало това след месец/година/5 години?". Ползвам го още от училище покрай контролни и класни. Тъй като отговорът на този въпрос в 99.8% от ситуациите е "Никакво/пренебрежимо малко или неособено голямо" то смея да кажа, че в стресови ситуации действам сравнително спокойно (козирог-катил). На път при непредвидени ситуации (а такива има почти винаги) правя блиц анализ за намиране на най-адекватното решение и се опитвам да успокоя спътника, обяснявайки му, че след години това ще е една страхотна история за разказване. Общо взето успявам и сега към всички премеждия по време на път се връщам с усмивка.

[Тони]

Долу-горе като колегата и аз. Също козирог-катил.

В смисъл, че като се срутва тавана леко се помествам да не ме удари нещо и после виждам как може се поправят нещата.

Никакви драми, за нищо на света...

Стрес...всъщност това къде живее?

[Sju]

Аз съвсем осъзнато си признавам, че ако съм сама ще съм като тази жена от сериалчeто на easyjet

 

 

Първо малко сълзи на безпомощност и после окопитване.

[luba_rizova]

Съгласна с Рейни. Ама аз съм много спокоен човек и рядко, даже кажа никога, не изпадам в паника. Съпружето обаче много обича да драматизира и да се тръшка за беда Още преди да се е случила, и тогава винаги става, което Георги писа - скандал, горе - долу на всеки 15' при пътуване, ама после минава. Децата за сега не ги водя с мен, били са само на почивки. Смятам след 5 години евентуално да вземем и тях, за сега биха ми пречили. Ние сме пешеходци големи, неуморими и дори големи хора, по-млади от нас, не ни издържат на темпото, какво да кажем за децата. Е, с децата на Дисниленд или някоя зоо, иначе... като станат на 10 и ако заслужават.