дневник Острови с летища

[домосед]

(май 2014)

 

 

Инерцията е мощна движеща сила!

 

След няколко седмици подскачане от остров на остров из Тайланд и Малайзия, продължих същото из Европа по инерция. А бях тръгнал да се прибирам към България. Обаче направих грешка да си купя билет със самолет от Банкок до Атина вместо до София. Купих го от Qatar Airways с бритаски мили, хем бизнес класа. А до София искаха британски лири и при това за турстическа класа. Бизнес класа на петзвездна авикомпания за без пари не е за изпускане. В Доха летището още не е достроено, но в съществуващата конфигурация бизнессалонът е цял терминал. Напълно приемливо място за прекарване на 7 часа време за вързка.

 

Уловката беше, че самолетът ме стовари в Атина ... на летището. Оттам разумът диктуваше да се вземе някакъв градски транспорт до града и оттам евтин наземен транспорт до София. Но може ли така да се намираш на летище да не се продължи със самолет. Независимо накъде ("Лечу туда, где принимают",  В.Висоцки). В Кипър приемаха с по-евтини билети от в София и още същата вечер се оказах в Ларнака.

 

 

И веднага се почувствах двойно вкъщи. Кара се отляво като в Южна Африка, а персоналът в хотела ти говори на български. Това ми съждение срещна широко одобрение в социалните мрежи. Което не написах там, беше, че друго, за което да разкажа от Ларнака, на практика няма. Загубено място. Предсезонно. Ако има чар тоя остров, то той не е на плажа в Ларнака, още по-малко сред историческото наследство точно тук. Има една църква с вид на оригинално средновековна, сравнитрелно голяма, в която попаднах на кръшене. И един форт, който се приема в сегашния си вид, че е османски. До джамията. Британско колониално архитектурно наследство не забелязах, но пък венецианците са дарили наскоро един мраморен крилат лъв в дух на побратимска обич. 

 

 

Единствената причина да съм тук е, че летището е тук. А единствената причина летището да е тук е, че летището в Никозия е останало неизползваемо след турското нашествие и разделението на страната. Останало било като летище призрак, също като гръцкия квартал Вароша във Фамагуста. Ако приемем, че чарът на острова е във вътрешността, то би било удобно да си наема кола. Но пък никой не се нави да ми даде кола еднопосочно за Пафос, откъдето ми е следващия полет. Та не ми остана нищо друго освен да прекарам в бавни (с травмирано от плажен футбол във Виетнам  коляно) разходки сред глухата провинциалност. И една морска - с още четирима платили билет пътници с яхта със стъклено дъно до мястото на корабокрушението на Зинобия, което и е основната гмуркаческа атракция в залива. Нямах нерви да си търся оператор и за гмуркане, а на другия ден щеше е късно. Летях. Ларнака има видимо някакви допирни точки с местата в Источна Азия, от които се връщах, защото публиката е наистина шарена. Авиокомпания Трансаеро бълва руснаци с Boeing 747, но не се доминиращи. Чуват се всякакви европейски езици, а физиономии и групи физиономии се забелязват от цял свят. Индийци например. И източноазиатци. И близкоизточници. И африканци. За чийто душевен комфорт се грижат африкански вериги ресторанти за морски дарове

 

 

Пафос, до който се придвижих с някакви микробусчера с прекачване в Лимасол, оправда идването до Кипър. С чиста съвест мога да си го отметна като пълноценно посетена държава. Едно, че градът е по-голям, по-объркан релефно-градоустройствено и като цяло по-привлекателен за разходки от Ларнака. На една от гимназиалните корпуси правилно са изписали "Димитрион". Но и тук трябва известно усилие, за да се намерят в градската среда белези на кипърска национална идентичност. Справка със знамената, веещи се по покривите, не помага особено.

 

 

И второ - античното наследство е богато и добре изложено в археологическия парк, който е незастроена територия около пристанището. Юнеско е забелязало мозайките. И туристите ги забелязват. Преставят период от няколко века - класически гръцки, елинистически, римски. В къщите на Аней, Тезей, Одисей и Дионис !

 

 

 

 

Има Одеон и Асклепион и предполагаема агора. Има и останки от средновековен франкски замък, порутен от земетресение, а не от неверници, 20 години след построяването му в началото на XIII век.

 

 

В регулираната част на града има останки от ограмна раннохристиянска петкорабна базилика и изникнала върху руините средновековна църквица, която се ползва за сватби по ... англикански обряд. И като минеш през гробищата, разбираш, че колониалният период не е само фанотмен факт от историята, ами е присъствал със живи хора - колонизатори - много от които са останали и до смъртта си, след като предполагаемо са се възпроизвели. А руско присъствие на гробищата има още по-голямо, без да са подлагали острова на официална анексия като Крим например.

 

 

 

В Пафос има и Соломонова пещера, която е опараклисена, и опарцалена като делиорманско теке. 

 

 

 

Има и руини на театър, по-голям от Одеона. А край спирката на микробусите има и съвременно (разбирай - от средата на XX век) кино Одеон, което дава толкова признаци на живот, колкото и древният Одеон. Това, което се води център на града, е на 3 км от пристанището със средновековния форт, яхтите и заведенията за бира Леон и сандвичи от кипърска плоска пита със сирене халуми и студено свинско печено.

 

Отказах се да си мъча колямото само до гробницата на царете. И така и не разбрах кои са царете. Вместо това си прибрах раницата и яхнах микробусчето. До Лимасол - на 60 км - цената е 9.50, а до летището, което е спирка по пътя само на 10 км от Пафос, взимат 12.50. Да, ама с такси щяло да ми излезе 40. Дей гиди свободна търговия!

 

Всички снимки от Кипър: https://plus.google.com/photos/106665744477636165634/albums/6084618921764938481

 

(следва)

Редактирано 24 ноември, 2014 от домосед

[домосед]

Великобритания също е остров. Но го шунтирах тоя път. Направих нещо, което не бях правил от не помня колко петилетки. Спах в чакалня на летище. Намерих си на Гатуик една четворка седалки без облегалки за ръце точно до гишетата за регистрация на British Airways и си поспах там от пристигането в полунощ до отварянето им около 5 сутринта за полета в 7:20. Свеж?  Ами ... 

 

 

Как да прекараме 80 часа на Нормандските острови? Пристигаме на Джърси за предпочитане от ориенталски остров като Кипър, за да е по-ефектен цивилизационният шок. Противно на очакванията даже има безплатен WiFi на летището. На което място за повече от два самолета няма.

 

Поразмотаваме се, че да не пристигнем обидно рано в къщата за гости. Там си хвърляме раницата, хвърляме и душ и излизаме да обядваме със сандвич. За плънка (вътрешно!) избираме пиле тарагон. После започваме обиколката от някоя банка ...

 

 

Според злите езици на острова имало депозити за над 260 милиарда (!) лири, но за островитяните нищо от тези депозити не капело, освен данък общо доход, плащан от обслужващите ги банкови чиновиници. А данъците в Джърси клонят нула.

Главната прична да посетя острова беше да отдам почит на Джералд Даръл, неговото семейство и други животни в зоопарка му (впоследствие щях го проследя и на остров Корфу) 

 

 

Зоопаркът е миниатюрен като вскичко останало на острова (примерно "автомагистралите") и приютява предимно редки дребни видове. Ако не броим горилите, орангутаните и андинските мечки, които са една идея по-едри. Но като съм ги виждал в природата по родните им места и тях, и сурикатите, и лемурите, екстазът нещо не се получава. 

 

 

Биографичната музейна сбирка за Даръл е интересна. Уредничката одобрява принцеса Ана, като патрон на градината, но не одобрява Джон Клийз като светски лъв. Не можело да го хванеш за най-обикновен безсъдържателен разговор (small talk, англ.), даже и да са те сложили на стол до него на банкета. 

 

 

На връщане към Сейнт Хелиът с рейс тринайската спрях в Роузъл. Рибарско пристанище в североизточния край на острова. Точно между 5 и 6 не работи нищо са подкрепяне. Чайната е затворила, а ресторантът не е отворил. А пъбът така се е притаил, че го намерих, точно преди да ми дойде последното за деня рейсче. Обсъдихме с другия пътник, немец, има ли почва расизмът в Южна Африка. А къде тогава да се вечеря? Риба с картофки на пустата търговска улица със затворилите в 6 часа магазини. В къщата за гости има бар за гостите, който го отваря чичко ирландец. Беше си пуснал директно предаване на някакво аржентинско рали, около което едва-едва се завъртя приказка, докато не се прибраха и другите гости от неговата възрастова и регионално-културна група, че да ме облекчат от отговорността да поддържам разговора.

 

 

За подарък за рожден ден си направих екскурзия до о-в Сарк. С френския високоскоростен 200-местен пътнически ферибот катамаран "Виктор Юго".

 

 

Сарк е особен като геополитическа вкаменелост. Последното автентично действащо феодално владение, васал на английската корона. Сеньорът е собственик на острова, а островитяните са му крепостни. В модерни времена има някаква степен на елеметарно разкрепостяване и кълнеща демокрация, но в никакъв случай не пълноценна като на други места в Европа. В някакъв момент между войните на тогавашния сеньор му предлагали да му купят целия остров за казино, но той отказал, защото бил сърдитко.

 

 

През войната сеньорката дейм Сибил призовала, успешно, крепостните да не бягат, а да се закрепостят още повече под немска окупация. И издаянили до освобождението и пак си останали крепостни. Според справките, които ти се дават, били около 600 души на около 3.5 квадратни мили земя. Имат улици и фермерски пътища, но по решение на феодалните власти не допускат коли. Нито мотоциклети. Което не значи, че съвсем липсва концепцията за двигатели с вътрешно горене. Трактори има.

 

 

Отделно, че има карето-каруци, предимно за туристи, и велосипеди, за всички. И се гордеят, че им е признат статусът на Тъмно петно, за какъвто в Европа се кандидатствало в не знам си каква зелена институция с доказателствен материал, че нямат улично осветление да замърсява гледката на звездобройците. Хайде сега да го обясним това на народите в Африка, копнеещи да излязат от безпросветната тъмнина с барем една електрическа лампа на населено място. Разни хора, разни идеали.

 

 

Тълпата туристи, към която принадлежа, които се изсипват от ферибота за няколко часа да усетят атмосферата, излъчва всички атрибути на uncoolness - възраст, отношение, настроение, интереси. Всъщност голяма част са на моя възраст, ще рече - радвали са се и на Трейнспотинг, и на бритпоп през 90-те, а вероятно и на Дюран-Дюран през 80-те. Интерсно в кой момент от живота на средния англичанин се получава превъртането и интересите се пренасочват към латинки и теменужки. Или не е въпрос на възраст, ами мислената линия е някъде между града и селото.

 

 

Срещнах една леличка, облечена като в костюмирана ТВ драма за едуардианския период, която одобри интереса ми към латинките (всъщност интересът ми беше само към нея, но не ми идеше да и завра фотоапарат в муцуната, както безскрупулно бих сторил с произволна туземка в Далечния изток) и след взаимно изразено съгласие, че времето е хубаво, ми обясни, че се е преселила от Англия на Сарк на 70+, защото това била мечтата на баба и, когато била на 100+.

 

 

Единственият начин да се дистанцирам, доколкото мога от uncoolness-та, беше да наема велосипед. Не че беше акт на ексклузивно индивидуално оригиналнечене, но да речем, че готините туристи по тоя начин сме се обособили в каста на превъзходство. И сме стигнали по-далече, ако изобщо на тоя остров може да се говори за разстояния. Във всеки случай до там, докъдето си си наумил, с колело стигаш по-бързо.

 

 

Примерно да опиташ местния ейл в пъб с градина на Малък Сарк - физикогеографско образувание, свързано със Сарк през конче-видна седловина, оформена като провлак, и пазена от рядката петниста пума на Сарк

 

 

- гальовна черно-бяла домашна котка, споделяща любовта към аграрно-пасторалната идилия на островната публика. Заразно е! 

 

 

Което не значи, че нищо хубаво няма в аграрно-пасторалната идилия. И аз я оцених по достойнство. И даже си платих 4-те лири вход за градината на Сеньорията, която била дадена под наем на хора в активна възраст да я поддържат, докато старият сеньор не предаде щафетата на наследниците си.

 

 

А лирите бяха с дизайн от Гърнзи, защото островът се води административно там. Чак до печатане на свои Саркови пари не са дорасли. 

 

 

Открих една нация в Западна Европа, която празнува края на Втората световна война като руснаците на 9 май. Джърси. Нация може би е малко пресилено, но колония не е, а и част от Обединеното кралство не е. Научавам любопитни факти от историята. Когато съюзниците направили десанта в Нормандия, не им се занимавало с костеливи окупирани орехи и ги заобиколили. Островите били на практика под обсада от юни 1944 до май 1945 и Червеният кръст карал с кораби провизии и за островитяните, и за окупаторите. Не е ясно как са ги разпределяли.

 

 

А немците са се постарали поне Джърси да го укрепят яко. С бетонни бункери, някои - многоетажни. 

 

 

Лично ги инспектирах. След като напуснах струващата 20 лири обиколка на острова с туристически автобус, пълен с туристи от третата възраст, на средата на пътя, а имено в Грев дьо Лек на северния бряг.

 

 

Първата половина ми беше достатъчна да чуя сказката за данъчните и административни своеобразия на Държавите (States, винаги в мн.ч.) Джърси. И правилата за разрешаване на уседналост. Те не са в Европейския съюз и трябвало 10 години минимум плътно живеене и работене тук, за да получиш право на купуване на собственост или даже наемане на цяла къща. Което не пречи да чуя български. И румънски. Двама младежи и една девойка си приказваха пред къпалнята на плажа Хавр дьо Па как почвали смяна в 5 вечерта. Или само единия. И си правеха сметки колко време (в дни) е изгодно да се седи тук преди връщане в България. Това, което не видях, с много малки изключения (младежът, който ми продаде пощенска картичка за 35 пенса например), бяха небели хора. Съща Орания! 

 

 

Та като зарязах рейса, продължих пеша по крайбрежната пътека. Обичам английски крайбрежни пътеки!  Даже и да не са в Англия.

 

 

Обиколих северозападния ъгъл на острова, минах покрай скални носове, закътани плажчета, руини на средновековни замъци, неруини на бункери на вермахта, писти за конни състезания и за авиомоделизъм. На плажовете имаше хора. Специално дошли с деца (!) във ваканция на плаж!  Това ще да е някаква ексцентрична английска перверзия. Че се случи измамно слънчева за май седмица, случи се. Но водата е 13 градуса. А приливите и отливите местят брега със стотици метри.

 

 

В някакъв момент прецапах през хвойните (никой не ми се заяде да ме глоби) и хванах рейса да прехвърля Пътя на Петте мили, който сигурно има причина да се казва точно така, и слязох край фара на Корбиер. Живописно. Но не можах да стигна по провлка до самия фар, защото приливът тръгна.

 

 

С градските рейсчета се прехвърлих на източния бряг при замъка Гори (Оргьой, фр.), който бяхме огледали сутрината с пенсионерската група, но при неправилно осветление. При правилното замъкът е внушителен и става даже да си го сложа на корицата на профила във фейсбук.

 

 

 

Че водата е 13 градуса, разбрах от първа ръка на другата сутрин като се катрунах с каяка. Записах се на каякарско упражнение и си отложих с цял ден отпътуването, за да се оттърся от усещането за пенсионерщина. Нищо, че и каяк-инструкторът Мик не се вързваше с кейптаунските стереотипи за кльощав дългокос блондин, не завършил още семестриално, ами беше посивял чичко, поне 10 години по възрастен от мене. Но пък си водеше стажантка тийнейджърка. Джасмин. А други мющерии освен мене нямаше. Ама следобед можело да се включат. Знаеш ли.

 

 

Отгребахме югозападното ъгълче от църквата на Сейнт Брелейд почти то фара на Корбиер. Разпитах за мястото на френския език на острова. Допреди 150 години населението било предимно франкофонско, но после англичаните ги асимилирали. Вече нямало училише, в което да се преподава на френски, и нямало пъб, в който бираджиите да си приказват на френски. В западно Ейре, помня, че бях попадал в пъб (само един!), в който си приказваха на ирландски келтски. След гребането ми остана време да мина пеша по плажа (на отлив е по-кратко) до Сейнт Обен, обядвайки пътьом с домашен (разбирай - пъбашен) пай със стек и гъби и опитвайки бракониерския ейл в бракониерския пъб.

 

 

Грабнах си раницата, рейс до автогарата, рейс до летището, самолет до Гатуик, експресен влак до Виктория, метро до Ърл'с корт, метро до Ийлинг Бродуей, рейс до Грийнфорд, където ме чакаше пинта Old Speckled Hen около която да се уговорим кой остров в Южна Европа да изберем за цел за след седмица.

 

Edit: Албумите

 

Джърси

 

Сарк

 

(следва)

Редактирано 26 ноември, 2014 от домосед

[FlyTraveler]

Страхотен пътепис, както само ти умееш да ги описваш пътешествията (и да ги правиш, разбира се). Благодаря за споделянето. Малка забележка за едно недоглеждане - "smuggler" e контрабандист, а не бракониер, а бракониер е "poacher" т. е. си пил контрабандистки ейл, то на това място няма какво да poach-ват Не, че не знаеш де...

Редактирано 26 ноември, 2014 от FlyTraveler

[stefanrusev]

Хаха! Първата снимка от Сарк е върха!!!

[домосед]

 "smuggler" e контрабандист, а не бракониер, а бракониер е "poacher" т. е. си пил контрабандистки ейл, то на това място няма какво да poach-ват Не, че не знаеш де...

 

Да, бе, вярно!

[Гост]

Евала ти. Никога няма да се уморя да го повтарям. 

[captain_oveur]

В оня вилает, разправят, имало интересен клуб:

 

[гост]

Кефи ме " ексцентричната английска перверзия" !

[домосед]

Преди да продължа към набелязания остров, ми останаха няколко дни да се видя с приятели и да проверя какво ново-вехто из Лондон

 

 

и Париж

 

 

Хубавият пъб в Грийнфорд, например, е съборен. Щели да строят кооперация. На традиционните пъбове май не им върви много бизнесът в Лондон, още по-малко в емигрантските квартали. А в центъра - Never a dull moment! Хепънингът на деня беше велосипедно шествие от Хайд парк по Пикадили през Трафалгар до Ембанкмент за повече велосипедно пространство.

Причаках ги да ги снимам на Пикадили. И прослушах една книжарница. Ако бяхме вече решили точно на кой остров отиваме другата седмица, сега можех да си избера от цял етаж с пътеводители. Ама не. Още. Тъкмо върнал се от Виетнам, просто нямаше начин да не вляза на театър да гледам "Мис Сайгон". Премиерна нова постановка. В театър Принц Едуард. Това всъщност е един много хубав мюзикъл. Помня го от на майка ми и Светозар Донев постановката с документалните батални сцени на бял екран над сцената в София. Тук въртолетът си е истински. И азиатците са си азиатци.

 

http://youtu.be/q3lTV-da5Kw

 

На път обратно през Ламанша отметнах домашния бизнес салон на British Airways (виж по-горе за ползите от плащането с мили вместо с лири). От пиле мляко може и да няма, но къри пенанг има!На корем. Също и London Pride (виж темата Биииира!).

 

В Париж се озовах на гости у един приятел, Колен, чийто проект да се задоми в Южна Африка май е замразен, в Шатне-Малебри. Дребнобуржоазен квартал, който не си бил сменял кмета от денсицата от миналия век. Бюстът на Волтер на кьошето има вид да си седи там от малко по-отдавна. Бил живял наоколо. Но местната историческа знаменитост е Шатобриан, който е оставил цяло имение-музей. А съвсем наблизо - между Со, Антони и Шатне - откриваме бароков парк с версайски размери, изникнал там с иждивението на видния министър на краля Слънце Колбер (опитах се да намеря Колбер в оперативната си памет, но не успях. Ползвах външна). Самото дворченце в парка не е точно Версай. То е там, колкото да послужи за котва на симетрията на парка. Вечерта Колен ме гощава със саморъчно приготвен специалитет от говеждо със сос от синьо сирене. Моят избор на бира - елзаско 1664.

 

 

На другия ден направихме едно тегелче пеша от Бют Шомон до Денфер-Рошфор през Белвил, Република, Маре, двата острова, Латинския квартал, Люксембург, Распай ... Колен избра маршрут на носталгията покрай местата, където бил расъл. Като малък всеки ден ходел в парка Бют Шомон, а като по-голям - в Люксембургската градина. Белвил ...

 

http://youtu.be/gAwi8baochk

 

... е "космополитен" (разбирай - шарено имигрантско) квартал с акцент на азиатско-виетнамското. Май го разочаровах, че след 10 дни виетнамска диета на терен, не ми се продължаваше на същата кулинарна вълна и в Париж. По-добре - бретонска катма в бистро със столове, обърнати към тротоара да гледаме космополитните минувачи.

 

 

Аз също вмъкнах елемент на носталгия, превеждайки го покрай Сите дез Ар, където пък аз съм "живял". Един летен ваканционен месец. И по този повод минахме покрай площада на Републиката, който изненадващо за мене се е пременил. Не помня да съм минавал оттам от въпросното лято насам, а тогава не беше с нищо привлекателно място.

 

 

В Люксембургската градина

ми е мило и драго,

че се е пролет пукнала

и все е излезло на трева -

и стока, море, и мака ...

(народна песен)

 

 

Направих втори неуспешен опит в кариерата си на турист да се вмъкна в катакомбите на Париж. Имало проблем и ги затворили то я ден. Галерията на фондация Картие беше отворена и гостоприемна да ми засмуче 10-те евро и 50.

 

 

Отбелязват 30 годишнина от посвещението си на съвременно изкуство и правят ретроспектива на някои от любимите си автори за целия период. С по едно или две избрани произведения. Проблемът е, че имената на авторите (освен Дейвид Линч, чиято роля, с перчем, в няколко къси видеопрожекции не ми стана съвсем ясна) не са ми познати, а би ми струвало огромно усилие да ги запаметя. Още по-малко да ги проуча и да почна да ги следя. Има един конгоанец, който обърнал картата на света с юг отгоре, защото кълбото било симтерично и да се поставя Европа в горното полукълбо били колониален супремасизъм. Един австралиец беше заел цялото партерно хале с дизайнерско самолетче. А цялото приземно хале беше заето от две кукли, бяла и черна, седнали в краищата на много дълга маса, които монотонно си подвикваха с ужасна дикция като развален грамофон (може и развален да е бил) "Black, White, Dark, Light". Нон стоп! За да не се побъркат, уредниците стояха наоколо с шумозаглушителни слушалки, а публиката ... кучета я яли. С едно успокоително съобщение на стената, че тия двамата ще ги заменят с друго произведение на изкуството по средата на срока на изложбата.

 

Заръмя дъждец и изкушението да го съчетая с гробище беше неустоимо. 

 

 

Монпарнаското ми се усмихваше срамежливо-кокетно на две преки оттам. Класическо буржоазно гробище, планирано през XIX век на мястото на отчуждена мелница. Мелинцата си седи, но не прилича на мелница, а на кула с общо предназначение. Пълно е с гробове на знаменитости, но предимно такива, които французите си ги знаят. Политици, военни, индустриалци. В играта на гроботърсач си поставих задача да намерия един шахматист (Александър Алехин), един математик (Анри Поанкаре) и един автомобилен индустриалец (Андре Ситроен). Намерих ги. Трябва да проверя как се кандидатства за гроб на това място. Набелязвам си го.

 

 

А между двете секции на иначе скромното по размер гробище си направих обедна почивка в местното бистро със столове, обърнати към тротоара даже и на дъжд. Вчера беше бретонско, нека днес да баско. Избрах си баскез. Пикантна, предполагаемо баска, версия на рататуй.

 

Чудех се, след като има мост, кръстен на сенегалския сатрап Леополд Сенгор, какво са кръстили на Нелсън Мандела. Voila - Градината на Халите! Където форумът е в основна реконструкция. Строят го на практика от нула като съвременен мол. Доста беше загнуснял в началото на века. 

 

И третият ми опит на следващия ден да се вмъкна в катакомбите не успя. Тоя път защото не ми се киснеше не тротоарна опашка на дъжда. Вместо това влязох на кино в Cinema 7 Parnassiens на Монпарнас. Афишите бяха все някакви студийни филми с шарени националности. Избрах си англоезичния филм на Джузепе Торнаторе с Джефри Ръш на афиша. "Най-добрата оферта".

 

http://youtu.be/zJGleGyahC8

 

(начало спойлер)

Почти нищо италианско няма в сюжета тоя път. Мястото на действието не е уточнено, макар и да не е тайна, че е снимано във Виена. Генеричен европейски град със стара занемарена вила в глуха уличка с кафене, в която живее тайнствена наследница, опитваща се да разпродаде наследството от родителите си. А Джефри Ръш е аукционер от световна величина, 60+ девственик, който се стеснява от живите жени, но колекционира женски портрети от всякакви епохи, които засмуква от търговете си по една схема с помощта на наддаващия от негово име нереализирал се негов набор художник. Шкембест Доналд Съдърланд с дълга сива коса и брада. Тайнственицата успява в крайна сметка да го прелъсти да се влюби в нея и да си притъпи внманието. И на финала в комбина с Доналд Съдърланд и сръчния младеж женкар, който хем дава съвети по свалячество на възрастния чичко, хем се опитва да сглоби от изпаднали от старата къща чаркове някакъв автоматон. Което е и слабото място на сценария. Тоя автоматон никаква работа не върши, освен да подскаже, че Торнаторе е гледал филма за момченцето Хюго в Париж. Останалото е и мехлем за очите и душата, а те държи и в напрежение точно как ще стане ужилването, ако подозрението, че и в любовта има фалшификати се потвърди.

(край спойлер)

 

 

За втори път влизам в любимия си музей на кея Бранли. Жак Шираковото детище. Този път - със снимане. Искаше ми се да разгледам малко Индокитай, но се оказва, че Азия е най-слабо представеният континент.

 

 

Направих си едно селфи на Айфеловата кула (виж профила). Грабнах за последно една бира Grimmbergen от бакалията на кьошето и си хванах RER-a за летището.

 

 

Правих си сметката без кръчмаря да поспя на комфортните нови излежалки на терминал 2E, но Кръчмаря държи нощем отворен само терминал 2D, откъдето полита ранната вълна на EasyJet. Няма излежалки, но от стол и натъпкана раница си правиш сам.

 

(следва)

 

P.S. Пак забравих снимките

 

Лондон (има и снимки от октовмри)

 

Париж

Редактирано 27 ноември, 2014 от домосед

[FlyTraveler]

Прекрасен разказ, нетрадиционен Париж, много ми хареса снимката на мацката, изтегнала се "на зелено" на двата стола. Филма на Джузепе Торнаторе на мен всъщност доста ми хареса (без да го броя за шедьовър). Очаквам с нетърпение продължението...

[Гост]

Прекрасно... Следващият път те каня у дома, в Съри. Надявам се дотогава да има къде да те сложа, ама като гледам не ти е дерт  

[домосед]

На Кирил и Методий ядох конско. Месо. Може да го предложа на плебисцит да ни стане официална традиция. Така и така няма традиция какво точно трябва да се яде на този празник за разлика от други празници като Гергьовден и Никулден, за които има. 

 

 

Конското го предлагаха от една препечена от слънцето каравана-панинарница (разбирай - сандвичарница) на кръстовище без никаква милост от сенчица за димящия от жега асфалт в квартал с безлични квадратни жилищни блокчета и наднормено лично бетонно светлище между гръцкия театър, римския амфитеатър и фашисткия стадион. Където в «центъра на просветата», както би казал народният артист, бяха довели средношколски групи от цяла Италия да си обогатят общата култура. А те всички до един се бяха струпали на сергията на амбулантния търговец с неопредeлен афроазиатски произход за разноцветни калъфки за джобни телефони. В сициалинския град Сиракуза.

 

 

От античните архитектурни образци гръцкият театър е най-добре съхраненият и до ден днешен на него се поставят класически  пиеси и опери през лятото. Отделно е богатата, методично събирана, с търпение и (много!) въображение реставрирана и педантично класифицирана по витринки в дух на старата музейна школа колекция от глинени чирепчета, цели вазички и мраморни части от идеализирани в атлетичен дух човешки тела на археологическия музей. Включително цяла гемия празни амфори, извадени от това, което са нарекли гроб на Архимед. А как са познали гроба точно на Архимед в некропола от негово време, което покрива период от няколко века, ако не и хилядолетия? Предполагам, че е бил оформен като вана за къпане. Зачитам си го за отметнат по проекта «Гроботърсачество на физици и математици». След Анри Поанкаре в парижкото гробище Монпарнас преди седмица.

 

 

Модерната църковна архитектура, по-точно - архитектура от средата на втората половина на XX век, е представена с най-видния (разбирай - видимия) бетонен колос (разбирай - конус) в континенталната част на града - светилището на Богородица Сълзлива, издигнат в памет на трижди повторилото се Чудо на Просълзяването на гипсовата фигура на Богородица в спалнята на семейство Янусо през агуст 1953-та («Хладното лято на 53-та», руски перестроечен филм на Александър Прошкин без никаква връзка с Богородица). И сега, ако си се отегчил от готически и барокови форми или изобщо никога не са ти допадали, но те е страх или срам да си смениш религията, тук ти се дава избор за същото духовно-културно преживяване в различна геометрично-естетична среда.

 

 

 

Барокът в сициланската си разновидност царства в Стария град на Сиракуза - Ортиджа. Той, разбира се, е стар само от съвременна гледна точка, защото е с поне хилядолетие архитектурно по-млад от класическия град, затворен в археологическия парк отвъд светилището. Катедралният площад е бижуто. 

 

 

 

 

Можеш (или да речем, че аз мога) цял следобед и вечер да си седиш и да се любуваш и на фасадите на църквите и палацата, и на шарения свят, дефилиращ покрай тях. Включително и шарени сватби между бяло и черно. И да си намираш изненади. Катедралата, например, не е 100% барок. Изградили са я точно върху античния храм, без даже да разместят колоните, а ползвайки ги директно за носещи елементи. Значи и под стария град е имало оше по-стар! Има даже еврейското гето, «жидотеката», в което не намираш нищо еврейско, нито дори помен от синагога, вероятно заради някои демографски катаклизми в историята на Европа през XX век. А шаренийка има и във водата между яхтите, предимно бели и сребристи. Не знам кога ли ще дойде модата на ярко оцветените като алени ферарита и жълти ламборгинита яхти, но си представям, че ще тръгне точно от Италия. На тоя етап младежи с алени и жълти каяци играеха турнир по каяк-поло между мостовете в Сиракуза, а кибиците лижеха още по-разноцветни сладоледи. На италианците, се потвърждава, че им е страст джелатото. И някак си не им се отразява на фигурите.

 

 

Бяхме се застигнали предишния ден на летище Катания с полети на популярна нискоразходна авиокомпания. Кой от Лондон, кой от Париж. Докато вземем фиатчето под наем, станало обед. А сега на къде? За първа разузнавателна спирка в посока вулкана Етна избрах село Заферана Етнеа от южната страна, на средата на пътя към хижата, от която според картата и книгата нагоре има някакъв лифт.

 

 

В селото очквах да гъмжи от агенции за планински туризъм. Нищо! Само двама чичковци държат на площада отворен дървен павилион като за греяно вино по Коледа в Алпите. С тази разлика, че не е Коледа, и не е студено, ами най-обратното на студено. И изобщо не ти е до греяно вино. Предложиха да се включим в пешеходната групичка на техен приятел до новия, оформил се 2002-ра, кратер. И ни обясниха за работното време на лифта, ако искаме да се качим по-нагоре.

 

 

Искахме първо да обядваме и намерихме една глуха народна пицария, в която пици нямаше, но пък имаше фокачи, които са все едно пица lite. Всъщност не са и лайт, защото и двамата не се справихме с по цяла. Впоследствие апетитът ни щеше да се разработи, а и щяхме да умозаключим, че на някои места не си играят да напалват пещта за пици преди вечеря. Лифта го хванахме (скиорски формат кабинка) до 2500 м, но за екскурзия с планински рейс нагоре не остана работно време, та пропуснахме да се качим докъм 2900, докъдето беше отворен за туристи вулканът в момента. Рейсовете – те са нещо като пътнически ратраци, но на колела с много високо окчаване – през това време щъкаха нагоре-надолу абсолютно празни, от което ни навя някакво подозрение, че и в Сицилия има да се отчита дейност за усвояване средства по регионални евро програми. А вулканичната прах не се харесва на всеки като грунд за пешеходни преходи. Особено, ако не си екипиран с вулканоустойчиво облекло (разбирай – в тъмни земни тонове, че да носи на прах). Аз бях. Първа среща със сицилиански вулкан – fail!

 

 

 

 

Тук се намесва народът и припомня мъдростта си «Всяко зло за добро». Вместо с бели маратонки по ръба на кратера обиколихме вулкана с кола по западния контур през низ исторически градчета, останали извън туристичекия хоризонт, все едно че са на обратната страна на Луната. За сладолед и първи изпит по сицилиански шофьорски нрави на тесноградско движение избрахме Адрано. Толкова затънтено градче, че даже нямаха сладолед във фунийка. И това – в Италия! Само заводски на клечка от глобална марка. Квадратен нормански замък обаче си имат.

 

 

В следващото – Бронте - не влязохме да проверим замъците и сладоледите от близо, но хванахме гледката към целия град от пътя в най-добрия час на деня. След което покрихме и най-спокойния и същевременно живописен сектор от етнооколовръстното шосе.

 

 

Преди да се отклоним на североизток за търсене на подслон в града с още по-голям древногръцки театър, този – с гледка към Етна, Таормина. Нещата се уредиха по-добре и от най-добрите прогнози. Реших да пробвам класическия созополски начин на търсене на квартири след залез слънце с тропане на врати. Но вместо към морската махала Мацаро, пропуснах един разклон, и пътят ни качи без право на отклонение горе, на скалното плато в центъра. На градче, което има вид да е Монакото на Сицилия и да не страда от липса на търсене на легловата му база даже извън сезона.

 

 

 

 

А ние, не само че намерихме спартанско, но чисто и уютно хотелче на цената на фъстъка, ами хазяинът ни посочи неуловимо от градската полиция място за паркиране точно пред входа. Иначе трябваше да оставяме колата на свръхплатен паркинг някъде в ниското и да блъскаме с раници по баира. Уловката беше, че трябваше да се изманеврира колата точно между два паркирани напреки на улицата мотопеда клас Vespa, оставящи около 5 см разстояние до броните. Мотопедите логично се оказаха на хазяина и на комшията, които и двамата ни наблюдаваха ехидно от тротоара и си ги отместиха веднага ... след успешния края на маневрата.

 

 

С колата обикаляхме още барокови градове, забелязани от Юнеско. Но съм отвикнал да карам в условия на пожелателно отношение към сигналите на светофарите. В Сицилия ти свирят да караш на червено, даже и ако точно до светофара седи на гюме полицейска кола. В Италия има поне 4 различни униформени полицейски служби, които да внимават да се държиш прилично, но тук наистина нито една от тях не обръща внимание точно на такива дреболии. На следващия път през същото кръстовище пред гробището (съвременния некропол на Сиракуза), бях готов аз да бибипна на някакви заблудени туристи-далтонисти с милански номера, чакащи да им светне зелено. Разгледахме Ното и Модика, но за Рагуза не ни стигнаха силите. Макар и да минахме оттам, но само през долния център. А интересното било гледката от горния. В Ното се разхождахме сутринта със свежи откъм възприятия умове.

 

 

 

 

Целият център е едностилно бароков, защото е граден по едно и също време след разрушително земетресение през 1693. Куполът на катедралата впоследствие се е срутил и без земетресение през 1990-те, но е възстановен съвсем наскоро. Ние се тревожим, че руснаците анексирали Крим, пък те отколе били анексирали и Сицилия. Панславянски трикольори и транспаранти "Casa Russia", което си го превеждам като Дом на Русия, красят главната улица.

 

 

Докато Ното кипеше от живот (поне по главнта улица), Модика ни посрещна пуста като след неутронна бомбардировка. Обяснението, че е превалило пладне, и че вече е неделя следобед насред традиционалистка по въпросите на сиестата Сицилия, може би е само половината обяснение. А другата половина - че Модика е малко по-далече и малко по-непознато. Все пак намерихме в една задна уличка със затворени магазини (предполагаемо отворени в делничен ден) много добра пицария и отметнахме точката «пица с аншоа» от програмата.

 

 

 

И продължихме към морето, за да се разнообразим от пренасищане с барок. В Марина ди Рагуза на Средиземно море. Уточнявам, защото Сицилия е остров на три морета. Тъкмо беше излязъл вятър и вдигнал вълна. Но нямахме време да седим и да съзерцаваме. Проблемът е, че на мен в Сицилия ми харесва всичко - и барокови църкви, и ветровити плажове, и прашни вулкани, и морски градчета, в които няма нищо обективно за харесване. А ми харесват и усмивките на персонала в кварталната панинарница, в която предишната вечер гледахме на крак с по бира Морети в ръка финала на Шампионската лига, към който нямаше никакъв интерес по туристическите заведения в Ортиджа. Нищо, че се играеше в Италия. Бяха ни запомнили и ни се усмихнаха другарски, като минахме покрай тях. Даже без да се отибваме, защото си бяхме избрали един бар в тясна уличка зад катедралата, в който към чаша кехлибарена бира ти се полага цял бюфет неустоими антипасти, предимно патладжанени.

 

 

Разделихме на летището. Върнах колата и слязох с градския рейс в Катания. Вторият по големина град в Сицилия не е единодушно харесваемо място като Сиракуза например, но като контрапункт на видяното досега на мене поне ми допада. И в Катания има барок, който е включен в списъка на Юнеско, но е ... ографитен.

 

 

 

 

От черно-бял (палаци, градени с черен вулканичен камък, намиран в изобилие след разрушило града изригване на Етна през XVII век) е станал цветен. И градското население е цветно. Сицилия е входната точка на потоци мигранти от Африка и Азия в Европа. Къде отиват тези хора, след като в малките градчета не ги забелязахме? В по-големите, разбира се. Скиташ си нощем по слабо осветена улица с неподдържани блокове от едната страна и саморазпадащи се постройки (с вид на не работили 100 години цехове, настанени в не работили от още 200 години по-рано работилници) от другата. От тъмните входове и от двете страни спорадично излизат, за да се скрият тихомълком в пресечките, африканци от различни етноси и религии (според видими белези от облеклото) и през вратите мяркаш помещения с още повече африканци, практикуващи типичен африкански лайфстайл (излегнало се или клекнало мълчание около къркорещо котле с вечеря) или съвсем на тъмно, или на мижаво осветление от безватова крушка. Размишляваш, че улицата сигурно няма славата на опасна, след като дами на положение се разхождат по тротоарите спокойно без придружител. Докато не забелязваш придружителя, който продава услугите им от паркиран по улична лампа кемпър. А на 20 метра от кемпъра свети входът на 4-звезден хотел с модно обзаведен бар, събиращ изискано облечена публика от съвсем различна каста. Сред която се чуват най-различни други езици. Български например. На езика ми беше да наругая една напориста просякиня на български, но се усетих, че може и да ме разбере. Колоездачите зад нея - група млади българи, запътили към един тренди бар на открито под платаните зад ъгъла, - със сигурност щяха. Както и двете клюкарстващи си приятелки на съседната маса в заведението, което си избрах и в което чаках на опашка (!) за маса. Да опитам от прочутото им в целия град филе от риба тон, съвсем леко запечено.

 

 

През деня бях установил, че любимо място за пушене на трева на местните младежи (студенти?) и за срещи на алтернативните сексуални малцинства е под арката край бенедиктинската църква с най-богато орнаментираната фасада. Двама си предложиха услугите за фотомодели, съжалили ме как с голям фотоапарат щракам вместо това скучни гипсови ангелчета.

 

 

В центъра на града срещу фонтана с черния слон с белия обелиск на гърба (слонът бил изработен от застинала лава още по римско време, а историята на обелиска се е позагубила сред легендите) се намира катедрала-бижу по южноиталианските разбирания на XVIII век.

 

 

А през няколко улици на едно възвишение намираш "монументално грозната" (заемка от един пътеводител) църква Св.Никола, която била замислена като най-голяма на острова, но земетресение и пресъхнало финансиране я оставили за поколенията като ръбест тухлено-каменен ковчег с пънове от мраморни колони на входа.

 

 

Манастирът към нея обаче е завършен. Бил вторият по големина (да се пита Google кой е първият!) в Европа. Сега се ползва от местния университет. Можеш да провлачиш крак по коридорите или да подадеш ухо към пиановия рецитал в зала на втория етаж, предполагаемо бивш параклис. Или магерница. В Катания има и замък. Средновековен с кръгли кули. Толкова симетрично разположени, че даже да заподозреш, че не е оригинално средновековен.

 

 

Има и една фашистка баухаус сграда с повтарящи се гипсови изображния на мусолиноподобна глава с каска, вклинена между операта "Белини" (родом от Катания велик композитор) и кооперацията с моята квартира. В огромен старовремски апартамент с недостижимо високи тавани и споделяхме кухнята с интимна тройка французи (всичките мъже) и един чичко индиец, който имаше вид на дългосрочен наемател мъдрец.

 

 

Trenitalia! От Катания до Чефалу е пет часа с влак. След толкова много барок и задоволителна доза антика, беше ред да се види какво е ставало междувременно на архитектурния фронт. Дошли били да окупират острова норманите и в знак на съперничество с Ватикана издигнали огромна за мястото и епохата (XII век) крепостовидна катедрала. На заливчето с най-хубавия плаж на Тиренско море. И я украсили богато с византийски стил мозайки.

 

 

Добре място да се освежа с парче свежа диня вместо сладолед с аромат на диня и ... обратно с влака за Милацо. A Милацо за нищо не става, освен да докажеш, че и в Италия има исторически градчета, които за нищо не стават. От туристическа гледна точка. Първо – не можеш да стигнеш пеша от гарата до центъра, а последният рейс тръгва преди да пристигне предпоследният влак. Вярно - има крепост и цели две катедрали (по-старата - по-скромна и грубиянски ограбена от времето на крепостта, а по-новата - съвсем безлична долу в центърчето), и изоставено губернаторско палацо на губернатори от най-различни колонизаторски сили през вековете, но туристическият пазар няма капацитет да покрие и това място.

 

 

Предлагането на църкви и старини в Италия в пъти надвишава потенциалното търсене с векове напред. Даже и китайците да плъзнат настрани от Венеция. Горното не е вярно за търсенето и предлагането на обяд обаче. В ранния следобеден пек търсене имаше от поне един турист, а предлагане нямаше. Чичкото в траторията се смили над мене с претоплена в микровълнова печка лазаня и заключи заведението, показвайки с жест, като си тръгвам просто да си оставя чинията на масата на тротоара. А после на панинаря му свърши хлябът (!) точно пред мене, та за малко да остана и без вечеря. Без кафе и сладолед не останах. Научен урок: в Италия, даже и да можеш да си пазаруваш билети по интернет, за препоръчване е на гише. На ферибота клас «Комета» на връщане кондукторът повдигна вежди в недоумение (друг път не видели!), че съм си платил билет и за багажа, както се изискваше на сайта на компанията.

 

 

А единствената цел на отбиването в Милацо беше, за да взема поправителен по вулкани. И да се отметна още едно перо от задължителната програма. На живота. Стромболи!

 

На място разбирам, че вулканичната активност на Стромболи би могла да се наблюдава от морето от лодка за разходка или от неаполския ферибот. Но не и от милацкия. Но несравнимият номер 1 е надвечер да изкача 900-метровия конус до ръба на кратера. И да се порадвам на редовните (през десетина минути) изригвания от непосредствена близост.

 

 

Май е трябвало да потренирам фотография на китайски фойерверки.

 

 

 

 

В полите на вулкана има село, което се храни от вулканското евро и от лимони и домати, гледани с вулканична тор. Никави признаци за банскалийска алчност сред туземците не забелязах. Пицарията работи до след слизането и на последния планинар късно след полунощ (за протокола, изборът ми беше Quatro Staggioni). А през деня природната забележителност са черните плажове. Хотелчето ми "Сиренита" (Русалка, ит., да не се бърка с мома от сирене), което било най-старото на острова, логично е разположено точно на един от тях. Черен, ама пясък. И прилично топло Тиренско море. Идеално за потапяне. Но в селото още по-забележителна е Червената къща. Където в края на 40-те Роберто Роселини и Ингрид Бергман се любели (прелюбодействали според местните жители), докато снимали неореалистическата класика "Стромболи". Разигравайки в реалния живот сред стромболчани точно това, за което иде дума във филма, в който участва като масовка на практика цялото село – че градска душа от Северна Европа, или даже – Северна Италия, това затънтено островче със закостенелите му нрави я задушава. Даже и без вулкан, който би могъл да погребе селото всеки момент, макар и в паметта на човечеството няма случай да го е правил. А единственият път за бягство, бременна или не, е нагоре по ръба на кратера към пристанището от обратната страна на вулкана - Джиностра. А моят беше по-лек – с влак към Рим.

 

http://youtu.be/nAsxCpklYeQ

 

С влак? Та нали Сициля е остров, а Берлускони така и не доживя на власт да и построи мост?

 

 

(следва)

 

Целият албум снимки: цък

[mililia]

Страхотен разказ Домосед. Плени ме твоята гледна точка към Сицилия и нейните острови.

Май ще подготвя още едно посещение там, за да видя същите неща и по твоя начин.

[FlyTraveler]

Много, много интересно и красиво измислено, проведено и разказано пътешествие. Допълнителната информация, която даваш е всъщност най-ценното. Даже и снимките много хубави, да ги... А тези двамата алтернативните, нещо са те харесали, нямаше ли    ?

 

П. П. Имах предвид дали е имало намигане, а не аз да намигам.

Редактирано 29 ноември, 2014 от FlyTraveler

[домосед]

А тези двамата алтернативните, нещо са те харесали, нямаше ли    ?

 

Мисля, че бяха твърде заети да се харесват взаимно 

[домосед]

(следва)

 

 

Да му се ненадяваш - сицилийските местни пътнически влакове закъсняваха с по половин час, а нощният за Рим, който е зависим и от ферибот, пристигна точно по-разписание в 07:12 сутринта. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Теоретически, ако и Леонардо-експресът поддържа същия стандарт е можело да хвана самолета за София още същия ден. Вместо това се настаних на квартира Флорелиза с хазайка Флора. И син - зализан тийнейджър, от когото се очаква да поддържа уайфая, но не му е страст.

 

 

Пoтискащо е да попаднеш в космополитната столица на огромна империя, глобална религия и не много по-малко значима съвремнна нация, след като цяла седмица си се радвал на бижутата по периферията и. Първата църква, в която влязох, едва ли не само за да се скрия от дъжда, може да вместо всички сицилиански църкви, в които бях надникнал, наведнъж. При по-внимателно вглеждане и вчитане в поясненията за туристи се намира и обяснението - църквата Санта Мария дели Ангели е дей Мартири е всъщност реставрирана от Микеланджело римска баня. И то най-голямата в историята на Рим - банята на Диоклециан, която, предполагам, е могла да вмести всички бани в Римската империя. Плюс хамамите на Османската. Микеланджело, разбира се, има гениалното извинение, че през Ренесанса, а и не само тогава, единствената възможна високобюджетна реставрация на каквото и да било е преобръщането му в католическа църква. Нищо, че в Рим тогава е било трудно яйце да хвърлиш и да не падне на църква. А за средновековни, ренесансови или барокови бани май не съм чувал. Не са били сред приоритетите.

 

 

 

 

Излязох от банята, точно когато пред входа се събираха на демонстрация африканци с непризнатия национален флаг на загубилата преди половин век сецесионистката си война Биафра, протестиращи срещу изтреблението на съплеменниците/сънародниците им в съвременна Нигерия.

 

 

По-надолу, азиатски кореспонденти разпространяваха новината в Световната Комуникационна Система, вземайки активна политическа позиция по въпроса. Дали ?

 

 

Друг объркващ ефект от посещение на Рим след други места в Италия и в Европа е, че повечето сгради, а също и живописните и скулптурните образци в църквите, които се опитващ да датираш по архитектурни и артистични стилове, се оказват 100-200 години по-стари. А понякога и 1000 години по-стари, ако ти се е сторило като ренесансово нещо оригинално антично.

 

 

(Quiz: какво е това на горната снимка  )

 

Направих си бавна пешеходна обиколчица на слънчево време (последната подобна от 2005-та беше на дъжд) да проверя там ли си оновните туристически атракции.

 

 

Там са! И фонтанът Треви, и стълбите на испанския площад, и ... обелискът на Пиаца дел Пополо и поне оше 4 ориганални египетски обелиска и една-две имитации на силует на обелиск по други площади. Че онзи етиопския, заграбен от Мусолини, дето го върнаха в Аксум, къде го бяха държали?

(отг. от wikipedia: на площада пред Порта Капена край Циркус Максимус).

 

 

Стигнах и до Ватикана, забелязах рядък случай на тайванско посолство (в същата сграда с канадското) и отбелязах провал в дисциплината поупспотинг. Неловко!

 

 

Папата не видях, но срещнах симпатична млада двойка българи с Волга. От оня, номенклатурния, модел дето не се срещаше с черни номера по соца. Волгата угасна в най-неподходящия момент - точно когато я погълна вълната от велосипедисти, излезли на месечното Critical Mass рали в петък вечер. Изпотиха се от притеснение, горките, докато запалят и се измъкнат.

 

На другия летяхме с Bulgaria Air заедно с Пътника Свиден, хапвайки студен сандвич с пуешка шунка и кашкавал. Таксиджията в София се разочарова, че само вяло съм поддържал разговора и на въпроса "Как е в Италия" съм му отговорил за времето. Ами да влезе във форума, да научи повече.

 

Следва?  Не съм сигурен още.

Имам още една история от този европейски сезон за разказване, но тя не съдържа нито острови, нито летища, ами полуостров и ферибот. 

 

Всички снимки от Рим: цък 

[luba_rizova]

Онова го е там е Пантеона. Иначе, Благодаря, че ме върна в любимия ми град,макар че май на теб не ти е много по сърце.

[Sara]

Още,още,още! Не спирай,Домосед! 

[домосед]

Само за протокола: Официалната сводка в блога ми.

Тук, във форума, съм писал повече.

[AlexandraKo]

Домосед, невероятен разказ! Ти просто си роден за да разказваш, а ние да седим с отворени усти насреща ти! :rolleyes:

[домосед]

Time-out от тоя дневник, че нещо китайско предреди опашката 

[Mary]

Домосед, благодаря за италианското, благодаря и за китайското.

Прекрасно разказваш(нищо ново не казвам), но да го кажа и аз.