Прескочи до съдържание

Реюнион - до последна капка пот


pikonio

Препоръчани мнения

С удоволствие изчетох всички писания за Реюнион из този форум и за пореден път се изумих колко различно могат да бъдат изживяни едни и същи дестинации. Затова реших да споделя за моите мъчения и страдания по тези географски ширини и дължини. Вярно, че случилото се беше преди близо две години, но до ден днешен бивам обвинявана, че това ми е най-необмислената и несъобразена с физическите ни възможности дестинация. От своя страна аз обвинявам обратно, че многократно споделях какво планувам и че не може чуждата незаинтересованост да бъде моя грешка  ;)

 

Как избрах Реюнион... Един ден на работа мои колеги купиха една книжка за островите по света като подарък за друга колежка. Разгърнах набързо въпросната книжка тук-там и о, ужас! Попадам на остров, за който моята особа, която се смята за сравнително географски начетена, не е чувала никога! Единият близнак в мен пропада в дън земята от срам, а другите ме пращат обратно на работното място и прекарваме заедно остатъка от деня в четене за въпросния остров. Любовта ми към планинските пейзажи веднага проговори и до края на деня вече имах изготвен маршрут, а няколко дена по-късно и самолетни билети за след 2 месеца.

 

Към поредния ми гениален план се присъединиха и двама приятели – момче и момиче, купиха си и те билети и взехме да доуточняваме маршрута. Маршрутът всъщност вече беше начертан отдавна – GRR2 – от Сен Дени до Сен-Филип, 126 км, предвиден да се мине за 13 дена, които (поради ограниченото ни време) аз бях измислила да минем за 7. Разбира се не целия маршрут, но почти целия, като най-важните точки бяха нощувка на най-високия връх Питон де Неж, както и задължително стигане до Питон де ла Фурнез (и голямо молене да вземе да изригне, докато сме там).

 

Ето така изглежда маршрута. Всяка една отсечка беше подробно проучена предварително, дори карта си бяхме купили.

 

post-3958-0-02042700-1445172304_thumb.jpg

 

За да бъде всичко това възможно, решихме (или по-точно аз реших, другите само се съгласяваха, или поне тези, които слушаха) да стигнем с градски транспорт до Dos d'Ane и от там да започнем прехода. Накупихме всичко, което смятахме за необходимо, а ни липсваше като екипировка. Имах сериозни притеснения, че аз съм единствената, която може да провали прехода, заради кекавите си колена, затова се запасих с наколенки и щеки и си утроих ината, който обикновено ме тика напред. А инатът ми е голяма работа, реша ли да стигна някъде, ако трябва ще пълзя, но ще стигна. Щом в Корея успях да карам колело близо 50 км с един крак (е, на баирите ми се налагаше да слизам и да бутам), значи инатът ми работи.

 

Взехме и билети до Мавриций – беше толкова близо, че щеше да е грехота да не отбележим още една държава. Оставаха около 2 седмици до заминаването, когато другото момиче реши, че няма да може да се справи. Дни наред я убеждавахме, че сме всички заедно и най-важното е да си изкараме добре, а не колко ще извървим, но накрая заминахме трима. Така в последния момент преди да кацнем на острова аз смених маршрута, решавайки да започнем от самото начало – все пак бях с двама мъже, така че можехме да се справим. Уж.

  • Харесвам 27
Връзка към коментар

Хах :) Още един шемет дето не е чувал - по онова време - за острова :) Аз, със срам, си признавам че чух тук (ама и колко още неща по-късно чух точно тук). Чакам продължението - плюс един магеланец, виден познавач на острова ;) 

Връзка към коментар

Аз, като кандидат-пенсионер там, и предполагам Калоян, като доскоро "заврян зет", ще следим с най-голям интерес :)

 

На тоя вулкан не съм му простил до ден днешен ..

Редактирано от macf1an
  • Харесвам 5
Връзка към коментар

Ще следя също с огромен интерес! Като гледам маршрута не се учудвам, че ви е взел и последната капка пот островът. Аз имах цяла година и така и не се изкачих на Питон де Неж, от страх дали ще издържа. Направих го втория път през ноември миналата година, когато имах 2 седмици и останалото време отпочивах и ближех рани (и мускулна треска) на плажа и в клуб "Махе".

  • Харесвам 8
Връзка към коментар

Преди да продължа, държа да отбележа, че колкото и изтормозен и тежък да изглежда всеки ден, до ден днешен се заливаме от смях, когато си припомним всеки един от тези моменти, през които минахме.

 

Ден 1

 

След като кацнахме, не губихме никакво време – автобус до Сен Дени, влизаме в първия голям супермаркет и пазаруваме храна за поне 2-3 дни и вода за ден. Жегата е непоносима, особено след като преди 24 часа си бил на сняг, затова се зареждаме и с много плодове. Хващаме още един автобус, който да ни изведе максимално далеч и да спестим малко ходене, понеже обяд минава. Всички сме в бойна готовност.

 

Урок No1 – внимавай колко багаж вземаш

 

С храната и водата нещата никак не изглеждаха розови. Определено бяхме прекалили с пълненето на раниците и това се усещаше още на почти равния път, но все пак имахме надежда, че като си починем от полета, няма да ни е толкова тежко. Не познахме, ставаше все по-тежко следващите дни.

 

Вървяхме може би близо 3 часа, докато намерим място, където да опънем две палатки. Ето нещо, което не бях предвидила – мислех си, че само ще загреем с 20-30 минутен преод, но никъде по пътя нямаше място дори за половин палатка. Спасителната полянка се появи точно навреме, защото опъвахме с челници, беше станало тъмничко. От друга страна добре беше, че се бяхме придвижили повече, което спестяваше доста от следващия ден.

 

Ден 2

 

Пренаредихме и разпределихме малко багажа и потеглихме рано-рано. За по-малко от 10 минути стигнахме първата хижа и с радост разбрахме, че предходния ден сме изминали първия етап от прехода.

Етап 2 беше Gîte Plaine des Chicots - Dos d'Ane (5h)

Етап 3: Dos d'Ane - Deux Bras - La Porte – Aurère (5h)

А моята цел беше да стигнем до Deux Bras още този ден, т.е. за един ден да направим преход и половина.

Пихме по едно кафе в хижата, напълнихме бутилките с вода и потеглихме. Все още свежарки, вървяхме щастливи по пътя и се наслаждавахме на всяка гледка, която ни се откриваше.

 

post-3958-0-66223700-1445183828_thumb.jpgpost-3958-0-73068400-1445183829_thumb.jpg

 

Стигнахме Dos d'Ane по обяд, без да сме си давали зор. Вече бях убедена, че нищо не може да ни спре. Слънцето беше убийствено и спряхме да починем и да се поосвежим с биричка. И направихме най-голямата грешка за целия трек – купихме си само по около 2 литра вода на човек, при условие, че всички знаехме, че няма никаква вода до Aurère.

 

После объркахме пътеката. След час и половина ходене и обсъждане, че няма нищо общо със снимките, които сме гледали, спряхме и си засякохме местоположението. Да, тотално грешна пътека, трябваше да се връщаме. Когато стигнахме правилната, вече бяхме тотално капнали, заваля и дъжд. Мъжът ми искаше да спрем и да изчакаме да спре дъжда. Това ми се виждаше безумно – дъждът можеше да не спре изобщо. Извадихме дъждобраните и заслизахме. Най-безумно дългото слизане.

 

Урок No2 – внимавай с кого пътуваш

 

Нещо, което трябваше да слезем за час, го слизахме повече от 3 часа. Мъжът ми не се беше запознал изобщо с маршрута, а аз бях надценила издръжливостта му. Бях забравила и за неспиращото му мърморене. Вървяхме 5 минути и спирахме за 15. Не спирахме да слушаме за пришката на крака му, а аз стисках здраво зъби и не обръщах внимание на мехура, който се беше заформил на моя. Но най-много изтръпвах, като го гледах как слиза – при този наклон надолу, той използваше щеките, като се отпускаше с ръце на тях и привлачваше крака. Във всеки един момент изглеждаше, като че ли ще се търкули надолу.

 

Крачка по крачка, все по-близо до заветната цел

post-3958-0-60277800-1445183830_thumb.jpg

 

Успяхме да слезем по тъмно. Лекият дъжд се засили точно докато опъвахме палатките, за да ги намокри хубаво отвътре. В момента, в който бяхме готови, дъждът изцяло спря. Огледах най-накрая и собствените си поражения, а те не бяха никак леки. По някакъв безумен начин бях успяла да прищипя кожата на гърба си между раницата и колана на панталоните. Имах две много болезнени и огромни рани на кръста, които доста ми пречеха на следващия ден. Гигантския мехур на крака си го спуках, отправяйки няколко псувни към новите си обувки. А от цялото това потене през деня така си бях протрила кожата от вътрешната страна на бедрата, че не можех да спра да пищя от болка, докато се къпех в реката.

 

Но най-големият ни проблем – нямахме капка питейна вода.

  • Харесвам 28
Връзка към коментар

Ден 3

 

Урок No3 – водата е много, ама много важна за оцеляването

 

За наш късмет имахме подготвен спътник. Беше напълнил всичките шишета с вода от реката и беше пуснал по една таблетка за пречистване на вода. Честно казано и без таблетки щяхме да пием, предвид положението, в което се намирахме. С наличието на питейна вода, макар и малко гадничка на вкус заради таблетките, настроението ни веднага се завърна. При това спретнахме и много по-реалистичен план. Вместо да продължим към Aurère, откъдето го даваха 2 дена преход към Roche Plate, решихме да минем по прекия път към Roche Plate и да си спестим един ден ходене, с което и много красиви гледки по пътя. С новоскъсения маршрут въобще не бързахме. Изчакахме хубаво да изсъхне всичко на слънцето, стегнахме багажа и потеглихме.

 

post-3958-0-51997800-1445189670_thumb.jpg

 

Реката спасител

post-3958-0-74508200-1445189671_thumb.jpg

 

post-3958-0-52784000-1445189672_thumb.jpg

 

Не бяха минали и 10 минути ходене, когато осъзнахме колко безумно е било да сушим всички дрехи и шапки. Спирахме до реката и загребвахме с шепи вода, за да се облеем хубаво. Когато стигнахме разклона Aurère - Roche Plate, въобще не се подвоумихме да завием към Roche Plate. Започнахме много тежко изкачване, слънцето печеше жарко, а помен от сянка нямаше никъде около нас. Речната вода беше изпита, река вече нямаше по пътя. А жаждата ни мореше зверски, придвижвахме се все по-бавно, с което пък си увеличавахме шансовете да пукнем по пътя. Намирахме се на място, откъдето можехме да се измъкнем само с краката си, а те вече като че ли отказваха. Най накрая някаква сенчица се появи пред нас, мъжо пропълзя до нея и се просна по гръб, като пълзенето му стигна само главата му да е на сянка и каза „Не мога повече! Вървете намерете вода и се върнете за мене.“

 

Направихме много дълга почивка, преди да продължим да се влачим нагоре. Стигнахме до малко оазисче – сенчица и някаква влага по отвесната стена. Нашият добър спътник взе едно листо, опря го в стената и час по-късно имахме 1 пръст вода в шишето. Аз обаче се преместих да чакам на една шарена сянка, че всички комари от оазиса ме обградиха и не знаех как ще ми се отрази едновременно обезводняване и солидна кръвозагуба.

 

post-3958-0-01831600-1445189674_thumb.jpgpost-3958-0-08033900-1445189675_thumb.jpgpost-3958-0-14667500-1445189676_thumb.jpg

 

Картата показваше, че избавлението ни - Ilet des Lataniers - е на не повече от 20 минути нагоре. Ни живи, ни умрели, се добрахме до него час по-късно. Първата хижа, която се изпречи на пътя ни, беше атакувана с молба за вода. Човекът ни заведе до един маркуч в двора, откъдето каза да си налеем и дълго не можеше да разбере какво се случва, като ни видя как легнахме на земята и започнахме да пием направо от маркуча един през друг. Бяхме спасени :)

 

Следвайки гръмките табелки „BAR”, стигнахме до една друга хижа, откъдето си купихме хляб и няколко консерви царевица. Пийнахме по бира, хапнахме и до де се усетя, мъжо беше вече уговорил да спим в хижата, без въобще да се допита до нас. Решил, че това бил най-добрия начин да си починем след тежкия ден, вместо да опъваме пак палатки. За него може би беше почивка, но за мен беше кошмарна нощ. Освен нас тримата, в хижата имаше още само двама, но да ми се хърка от четири страни беше ужасно. Близките комари съобщиха на цялата си рода, че аз съм беззащитна тази нощ и се събраха да празнуват около щедро предоставената им от мен шведска маса. Единственото удовлетворение от цялата работа беше истинския душ, който не бяхме виждали вече трети ден.

 

  • Харесвам 33
Връзка към коментар
Ден 4

 

Станахме рано и моите спътници бяха посрещнати от лошия ми недоспал поглед и дълго мрънкане и оплакване от нощните дицибели. Никой не се впечатли. С ужас установих, че мускулната треска здраво ме е ударила и слизането на кое да е стъпало ме караше да се чувствам като 80-годишна бабичка. Прикрих тези неудобства, не можеше да им падам в очите на мъжете и да си мислят че съм слаба и неиздръжлива. Запасихме се здраво с вода, че да можем да оцелеем в близката седмица и колкото и да натежаха раниците, никой не си и помисли да намалим количеството. Според картата този път по маршрута имаше вода, като получихме потвърждение, че първата чешма е на 30-40 минути.

 

Поглеждаме назад към малкото селце, което ни спаси

post-3958-0-62655700-1445246676_thumb.jpg

 

А след това напред - готови за нови подвизи

post-3958-0-48656100-1445246770_thumb.jpg

 

Потеглихме. Една малка чукареща пътека, на ръба по едни свлачища, никакво дърво по пътя. И така вървим вече близо два часа, никаква чешма не сме видяли още. Вярно е, че другите хора вървят с една малка раничка, в която носят само вода, най-много и някоя тениска, защото спят по хижите. Вярно е, че всички хора, които видяхме, са планинари / спортни натури / тичащи за разни маратони... Но колкото и бавни да бяхме, не беше нормално вече два часа да не стигаме чешмата, която била на 30-40 минути спортно ходене. 

 

Разгърнах аз картата, а мъжете извадиха електрониката да търсим къде сме. Отново бяхме тръгнали по грешния път, но за щастие този път не се налагаше да се връщаме. Вървяхме по една пътечка, успоредна на главния маршрут, която на моята хартиена карта беше отбелязана с пунктир. Нищо чудно, че не срещахме жива душа по пътя. Успокоихме се, като видяхме, че накрая ще стигнем същата крайна точка и закрачихме смело напред, доволни, че сме се презаредили с вода.

 

Пунктирът не беше от най-хубавите маршрути - освен липсата на сянка, на много места трябваше да се минава много внимателно. Едно леко закачане на раницата можеше да ни коства лудо търкаляне надолу и сериозен риск за живота. Най-накрая излязохме от това безумие и тръгнахме по много по-приятно пътче, без опасност за живота и със сенчица тук-таме. Даже и поточе ни се изпречи на пътя и веднага натопихме ризки и тениски в него, които облякогме без да изцеждаме. Потоците зачестиха, даже и плувни басейни се появиха на пътя и след като направихме няколко дължини в тях, взехме да се заглеждаме в неприятните плуващи гадини - доказателство, че вече бяхме добре охладени. Обаче се появи друг проблем, за който загатна манговото дърво, по което правихме отчаяни опити да се катерим и чиито плодове събирахме, завирайки се във всякакви трънки и глогинки. Тръгнахме с много вода за сметка на храната. А бяхме гладни.

 

post-3958-0-28345100-1445246923_thumb.jpg

 

Урок No4: Водата не е храна 

 

Засилихме крачка към Roche Plate. Трябваше да хапнем нещо и да се запасим храна, тъй като ни харесваше да спим някъде по средата на маршрутите, а не където се събират всички, правещи прехода. Така можехме да се любуваме на красотите, без хора наоколо и да се сливаме по-качествено с природата. Интересен факт беше, че всички, които засичахме, вървяха като коне с капаци - трябва да се стигне от точка А до точка Б за Х време, тук се почива, там се спира за някаква гледка, всичко трябва да е по време. И нямаш избор да не стигнеш точката Б, защото имаш запазена нощувка. Точно за да имаме пълна свобода избрахме палатките, от което багажа доста натежаваше, като сложиш и спалните чували. А като закачиш и едно шалте на раницата, ставаш същински джетпак.

 

Roche Plate се оказа дооооста дългичък, разни разположени къщички и хижички в няколко километрова ивица. Оставихме си раниците на една пейка, оставихме мъжо да почива и полетяхме да търсим храна. Полетяхме е точната дума, след като махнахме тези 10-15+ кг от гърба си. Имах чувството, че мога да тичам 20 км без да спирам, толкова лека и ефирна се усещах. Направихме един тигел и се върнахме с празни ръце. Храна нямаше никъде. Но намерихме вода и взехме шишетата, за да ги напълним - още половин тигел. Направихме нов цял тигел - няма нищо. Ааа, не, имаше - черници. Така им се залепихме, че не помръднахме, докато не станахме целите лилави.

 

От малкото срещнати хора по пътя получихме една и съща лоша информация - може да се яде и пазарува от хижите, но само ако спиш в тях. Ако продължим по пътя, храна няма никъде чак до Марла, а ние едва ли щяхме да успеем да стигнем до там още днес. Даваха го 7 часов преход, а часът беше 2 (след като загубихме 2 часа в търсене на храна). Мога да кажа само - долни лъжци!!! Но това го разбрахме на следващия ден.

 

С голямо съжаление, заради загубения ден, решихме, че трябва да пренощуваме в Roche Plate, ако искаме да ядем и да не експериментираме какво е да катериш изгладнял. Намерихме хижа, в която можем да си опънем палатките и да минем тънко и за втора поредна вечер се любувахме на истинска баня. Изборът на храна не беше особено голям, предимно си взехме консерви царевица и някаква риба за мъжете. Добре, че много обичам царевица. Извадих целия си френски от дълбините на мозъка си и се опитах да поръчам вечеря. След много пот и ръкомахане, докато им обяснявах, че не искам месо или риба, те ме разбраха и ми предложиха сандвич с тон. Последва ново дълго обяснение, че това е риба, а аз риба не ям и най-накрая ме разбраха. На вечеря получих сандвич с тон и царевица и доволно заявиха, че ми връчват вегетариански такъв. И така трябваше да мина на царевична диета, докато стигнем Марла.

 

post-3958-0-04403000-1445246997_thumb.jpg

  • Харесвам 23
Връзка към коментар
Ден 5

 

След поредната закуска с царевица поехме към Марла. Тръгнахме много рано, за да имаме преднина пред другите хора от хижата, на които им предстоеше първо закуска и чак тогава тръгване - не искахме да вървим наред с всички и през целия път да гледаме хора. Това разбира се не се случи, след множеството почивки, които направихме. Нашият спътник много мрази да не е първи или най-добрия с каквото и да се захване. Не мога да опиша физиономията му, когато след няколко часа бяхме застигнати от баба и дядо, които с весел тон ни подвикнаха "Allez, allez!" Унижението беше голямо. Обръщам се към мъжо и му викам "Гледай, баба и дядо ни изпреварват!", а той със сетни сили и голяма въздишка отвръща "Ама виж ги те с какви ранички са!" Ясно, ще се бере срам.

 

post-3958-0-90828300-1445271417_thumb.jpg

 

И така, както си вървим и биваме изпреварвани от всички баби и дядовци по пътя, стигаме до НЕсъществуващата храна. Ама истински оазис! Истинска ледена лимонада, големи и сочни ананаси, плодове, напитки, сянка, хубава музичка, точно на пътя! Изядохме и изпихме колкото можахме и взехме няколко за изпът. Рай ви казвам! При това на 10 минути от реката, на която искахме да нощуваме. Вътрешностите си изядохме от яд!

 

post-3958-0-86542600-1445271406_thumb.jpg

 

Нароченото място за нощувка го преминахме бързо - беше от онези места, отбелязани като "спри и почини" и всички се бяха скупчили един до друг, сякаш е единствоното кътче, на което можеш да събереш сили. Не продължихме много дълго, защото обедното слънце ни изпичаше, та си намерихме и ние едно местенце, където да се освежим. Понамокрихме се, даже поизпрахме туй-онуй в реката, простряхме на камъните и зачакахме някой облак да ни даде сили да продължим. Облачко не се бави дълго и моментално се възползвахме. Закачихме все още мокрите чорапи и тениски по раниците и поехме през откритата местност, че изпуснем ли облачко, ще трябва да се пържим.  Той беше така добър да ни съпроводи до единствените борови дръвчета по пътя с малка чешмичка до тях. Нали сме от по-често почиващите, веднага се разплухме на сянката.

 

post-3958-0-51072200-1445271455_thumb.jpg

 

Где си, облачко?

post-3958-0-41918000-1445271456_thumb.jpg

 

post-3958-0-31113600-1445271457_thumb.jpg

 

В късния следобед стигнахме Марла. Харесахме си място за палатките точно до една чешма, но се разходихме, за да видим какво друго предлага селцето. А то предлагаше вълшебства - пържени картофи и бира. Интересно как само за толкова малко дни започваш да оценяваш такива дребни нещица. Изядохме по 2 порции, с което се оказа, че сме изяли и всички налични картофи и се върнахме обратно към набелязаното място за къмпингуване. Тази вечер беше като малък празник след това пиршество, запалихме си огън и се поглезихме с някакъв ром с билки. Марла стана любимо място за всички ни от целия преход.

 

 

Ден 6 беше за мен най-тежкия - денят, в който аз пуфтях, пъшках и изоставах. Събудих се и се показах от палатката. Посрещнаха ме с усмивка и думите "Закуската е сервирана." Чакаше ме половин консерва царевица... последния ни вегетариански запас. Вече не обичах царевица. Хапнах 2 лъжички и реших, че ми стига. Минахме отново през картофения рай, където нямаше вече картофи. Момчета глътнаха по 2 коли, които явно много ги зареди. Аз пък ги гледах отстрани, защото нали такива неща не пия от сто години. И поехме отново нагоре и нагоре. Много нагоре. Как се мразех в този момент, едва кретах, едва дишах, едва си мърдах краката. Изкачването е трудно, но слизането не беше по-лесно. Направо ми се плачеше, не понасям да съм слаба. 

В този момент се появи една голяяяма полянка с диви ягоди - големи и навсякъде. Опитваме първа, втора... това нещо няма никакъв вкус. Започнахме да се чудим това ядливо ли е изобщо и след като пробвахме още 3-4, се отказахме да рискуваме. И тогава онези гадове, дето пътуваха с мен, извадиха последната храна, която имахме - две консерви риба. И като започнаха едно мляскане, едно мммммъкане, едни доволни физиономии с подчертаване колко било вкусно след всяка хапка... От сърцето им се откъсна едно залъче от франзелата, с която топяха и като бедно сираче седнах да си ръфам коричката. Значи първо изяждат моята храната и си пазят тяхната, a?! 

 

post-3958-0-69094900-1445271517_thumb.jpg

 

Силаос, идеееем!

post-3958-0-36701900-1445271518_thumb.jpg

 

Продължаваме напред. Отново катерим и слизаме, край няма. Наближаваме Силаос - вече се вижда - само трябва да слезем нааааай-долу до реката и после да изкачим още толкова. Там ще си починем добре, ще ядем добре, ще се изперем, ще заредим за пръв път телефоните, ще потеглим към върха - тези мисли ми даваха сила. Последно слизане и последно изкачване. Слизането е преодоляно и за последно спираме за почивка до реката. Мъжо се сгромолясва на един камък и казва, че не може да помръдне. Аз пък се навеждам нещо към реката и хоп - телефончето ми цамбурва вътре. До де разбера какво съм направила, този, който не можеше да помръдне, вече беше нагазил в реката и държеше телефона ми в ръка. Изпуснах единствената възможност да го заредя...

 

Най-накрая стигнахме Силаос, намерихме къмпинга, настанихме се и тогава разбрах, че моята цел е обречена. На следващия ден трябваше да стигнем до Питон де Неж и да нощуваме там - затова си носехме специално термо бельо, а по-зиморничавите като мен и ръкавици. Носех ги толкова дни, за да ми се каже, че съм луда, че не можем да го изкачим и ако толкова държа, то единственото, което може да се случи, е като тръгнем, мъжо да падне по пътя и да издъхне. Не исках да приема този вариант, не можеше! И аз бях изморена, и аз нямах сили, но затова бях дошла. И вече почти бяхме стигнали.

 

Нямаше да се ходи. Тази мисъл не ми даваше мира. Обмислях и премислях варианти и вечерта свиках "събрание" да гласуваме нов вариант. Нашият спътник твърдеше, че той е съгласен с всичко, което решим. Като най-издръжлив и подготвен, можеше да се изкачи, но ако решим да не го правим, няма против. Затова изложих моя гениален план - мъжо като не може, да остане на къмпинга, а двамата можещи ще отидем, ще нощуваме и ще се върнем. Отговорът ме застреля - какво щял да прави докато ни няма, щяло да му е скучно. 

Това не мога да си го простя до ден днешен - да се оставя някой да ми каже АЗ да не правя нещо, защото той не може или не иска. Повече никога! Съжалявам също, че не се реших да го направя сама. Щях сигурно да чуя "не те пускам сама"... но аз самата нямах смелост да тръгна нагоре без дружка. Взех си голяма поука (чак след като се върнах), преглътнах крокодилските сълзи и заспах.

  • Харесвам 22
Връзка към коментар

Това няма да харесам... целият този зор, за да се откажете преди Питона? Въпреки, че разбирам напълно, аз както казах една година не можах да се реша. Нямам търпение за продължението и развръзката. А и цялата умора... Аз ходих до Силаос с колата и от там изкачвах, ако бях ходил дни както вас сигурно нямаше и до Мафат да стигна... Мога само да сваля шапка и да кажа евалла! 

И преди съм казвал, че Реюнион е дестинация за активен туризъм, а Мавриций за мързелив, ама вие биете рекорди! Впрочем не, чували ли сте за Grand Raid? 164 km ултра-маратон състезание, тръгващ от Сен Пиер и пристигащ в Сен Дени през вулкана и цирковете. 2200 участника, 22 часа минимум време, провежда се всяка година октомври. Ето това са луди хора, а аз имам честта да познавам лично участник в няколко години поред. Тази година започва на 22.10.

https://en.wikipedia.org/wiki/Grand_Raid

Редактирано от Kaloyan89
  • Харесвам 8
Връзка към коментар

Това няма да харесам... целият този зор, за да се откажете преди Питона? 

 

Наливаш още сол в раните ми  :)  Колкото и да се връщам назад и да го мисля, сигурно така е трябвало да стане. Голяма болка ми е, но не съжлявам за цялото ходене. Все пак са ми обещали, че ще се върнем и ще продължим от там, докъдето стигнахме. Не че го вярвам де....

 

За Grand Raid чух там, разминавайки се с много трениращи за него. Луда работа. "Ама и те с какви мини ранички тичат, лесна работа"  ;)

Въъй... Да стигнете до там и да се откажете? не е истина :)

P.S. Уникални гледки. Що ви чета, бееее... Само червеи почва да ражда мозъчната ми кора  :blush:  :huh:

 

Rainy, ако знаеш какви ги ражда моята глава, откакто ви чета, през час си сменям дестинациите.

  • Харесвам 7
Връзка към коментар

Да се връщате там, дето прекъсва тази хубава история. :) Да си я довършите.

Мразя недовършените работи. Толкова хубаво си четях и се забавлявах и накрая все едно съм взела дефектен екземпляр от романа....липсва му края. ;)

 

Много се забавлявам на разказите ти, Piconio. Продължавай да споделяш.

Редактирано от mililia
  • Харесвам 5
Връзка към коментар

А според мен дори само този преход и емоциите около него са си стрували приключението. Много хубаво разказваш, снимките са страхотни (особено за хора като мен, които не са виждали острова)!

 

Точно тези дни си мислех да пусна една тема - дали се връщаме там, където вече сме били и защо? Ето една причина да се върнеш.

  • Харесвам 3
Връзка към коментар

Това, че върхът отпадна, не означаваше, че търсенето на интересни места приключва. Не и докато аз командвах, после някакси изгубих тази си власт в Мавриций. Избрахме нещо „лесно“ от картата - îlet à Cordes, само на 3 часа път, добавяме и още два часа за отклонение към la Chapelle. Тръгнахме доста късно, защото щеше да бъде кратък маршрут, а още не знаехме, че ще ни примами отклонението. А то добре, че ни примами, беше невероятно красиво.

 

post-3958-0-82044800-1445284344_thumb.jpgpost-3958-0-55987400-1445284346_thumb.jpg

 

С хубави ледени поточета и примамливи бистри вирчета. Не можах да изчакам мъжете – кой от кой по-срамежлив, оглеждайки се къде да се преоблекат, така че да не се видят един друг - се засилих сама към разхладата. Поцопках се малко, когато започнах да усещам множество допири по краката си. Уж водата бистра, а нищо не виждам. Въображението ми не знам в каква посока заработи, но бързо-бързо се изнизах. Риби били. Но не пожелах да вляза повторно. Вместо това тръгнах да изследвам как да стигна до самата пещера, която се виждаше отгоре. Закатерих се по някакви камъни, прескачах някакви препятствия и стигнах до нещо като пътечка, която ме отведе до целта. Развълнувана и щастлива, направо се разтичах обратно, за да извикам мъжете. Не знам в какво се спънах, но така се размазах в камънаците, че е цяло щастие, че не счупих нещо. Прибавих нов белег към колекцията си на десния крак, някой ден ще разказвам на внуците „Този ми е от Реюнион, а този тук от Френска Полинезия, това ми е от Мавриций...“ Заведох всички обратно до вълшебното място, само че този път стъпвах като балерина.

 

Хванахме обратно пътя. Не знам как точно се получаваше, но имах чувството, че на където и да потеглим, посоката все беше нагоре. Хубавото е, че всеки път като спреш да си поемеш дъх и се обърнеш назад, очите ти се пълнят с ей такива гледки!

 

post-3958-0-30128100-1445284363_thumb.jpg

post-3958-0-75585600-1445284361_thumb.jpgpost-3958-0-66225900-1445284362_thumb.jpg

 

Изпълзяхме от планинските пътеки чак на смрачаване. В момента, в който сложихме крак на шосето, мина една кола и човекът спря да ни вземе, без да сме стопирали. Хвърли ни в селцето, с което ни спести доста ходене. Седнахме в нещо като бар да хапнем, беше тъмно, а нямаше къде да спим. По пътя от колата също не бяхме видяли нищо подходящо. Но хората в бара бяха достатъчно отзивчиви да ни упътят към единственото подходящо място според тях, само дето не говореха английски. Отново взех да човъркам някъде надълбоко да извадя спомените от френския. Обаче като ги помолиш да говорят по-бавно, те като че ли нарочно започват все по-бързо! Долу-горе разбрахме къде наляво, къде надясно, до някакво игрище имало някаква църква с малко тревна площ пред нея. Та даже и чешма и тоалетни си имала, които можело да ползваме. Открихме я от раз, разпънахме и веднага заспахме, че не искахме на сутринта да ни намират там.

 

post-3958-0-51514700-1445284382_thumb.jpg

  • Харесвам 22
Връзка към коментар

Супер интересно и увлекателно ми е да чета твоя разказ за острова, за който и аз научих от този форум.

А иначе се имам за отворко. Или по точно се мислех за такъв. И откак пък го чета (форумЪт), се имам май повече за затворко:).

Но знам едно - с вас не тръгвам никъде, колкото и да ме каните:)

 

И чакам и аз продължението.

  • Харесвам 6
Връзка към коментар

Но знам едно - с вас не тръгвам никъде, колкото и да ме каните :)

 

Иииииии, защо така бе, Сънчо? Виж колко са ни хубави дестинациите и нестандартни мъче...ъъъ удоволствията  :)

 

То все по-малко хора ми се връзват на идеите напоследък... ама все още се намират заблудени единици = щастливци.

  • Харесвам 7
Връзка към коментар
Колкото и рано да се постарахме да станем на следващата сутрин, докато измием зъби и сънени лица и съберем палатките, пасторът дойде в църквата. Завари ме точно, докато миех един нож на чешмата. Поне с четка за зъби в ръка да ме беше видял, а то - с нож.

 

Вулкани нямаше да се гледат, но поне водопади трябваше да има. Целта за днес беше да се придвижим до Grand Galet Falls. Хванахме първо автобус отново към Силаос - е няма такива пътища! На почти всеки завой автобусът правеше по две-три маневри назад, докато го вземе. Не искам да си представям как се шофира по тези места. Още един автобус и още един, и още едно бусче, голямо возене беше. Мисля, че бяхме не по-малко смазани, отколкото ако вървяхме същете часове. 

 

Поехме по пътя към водопада. Много народ, много нещо. Навсякъде табелки, че къмпингуването е забранено - греда. Магазинче тук, магазинче там - греда. Стигнахме го този водопад - красота. Добре, струваше си. Продължихме нагоре по пътя, че трябваше да си намерим храна и място за спане. Вероятността да намерим магазин драстично намаляваше, така че трябваше да се върнем обратно, преди да сме се забутали в необитаемите територии. Мъжо беше доброволец да остане до реката с багажа и да изсуши палатките. Ние пък със спътника доброволно изтичахме 6 км надолу и 6 км нагоре за рекордните 50 минути, включващи разпитване и откриване на магазин. Липсата на багаж определено ти дава крила.

 

post-3958-0-23557700-1445334744_thumb.jpgpost-3958-0-37314700-1445334745_thumb.jpgpost-3958-0-38224500-1445334746_thumb.jpg

 

Открихме най-накрая едно малко магазинче. Не само, че се върнахме там, където ни беше оставил автобуса, ами и още назад по пътя вървяхме. Попитахме за хляб - йок. 

- Качвате ли се или слизате?

- Качваме се.

- Ами в такъв случай, като стигнете водопада, от него още 15-20 минути нагоре и има магазинче, там продават хляб.

Значи бяхме почти го стигнали, преди да тръгнем да се връщаме... Това вместо да ни ядоса, ни накара да избухнем в смях. Взехме разни други неща за гризане и пиене и погледът ми се закова на... TV Bar!!! Помните ли ги? Бяха ми любимите десертчета от детството! Не бях ги виждала от 20 години! Въозбще не предполагах, че все още съществуват, за всеки случай погледнах срока на годност - не са стара партида от миналия век :) И все така божествен вкус!

 

post-3958-0-43319600-1445334747_thumb.jpg

 

Върнахме се обратно, оказа се, че буквално сме били стигнали до магазина предния път, само още минутка е трябвало да повървим. След основното пазаруване, пратих мъжа да ми купи носни кърпички. И аз не знам как е на френски тая дума, а той говори всички езици - може наистина цяла нощ да си говори със всеки, да си съчинява думи, да ръкомаха и накрая ще са си разказали всички истории и ще са се разбрали. Влиза той, опитва се да ги купи на английски - не го разбират. Без грам колебание той веднага показва как си духа носа с въображаема кърпичка. Продавачът изкарва широка усмивка и доволен, че е разбрал, веднага му ги подава. Добре, че не го пратих за тоалетна хартия :)

 

Асфалтовият път свърши и продължихме да вървим по някакви камънаци. Изглеждаше по-скоро като пресъхнало корито на река. Нямаше начин да се спи на такъв терен. Забранено или не, щяхме да нощуваме някъде покрай реката в близост до водопада. Върнахме се обратно, харесахме си едно по-скрито местенце от пътя и разпънахме чак, като стана прилично тъмно. За 20-те къщи, които се намираха нагоре, движението по тъмно ми се стори доста натоварено, постоянно минаваше някоя кола. Като най-големите престъпници се изнизахме един по един до реката, гасейки фенерите и приклякайки зад някой храст, криейки се от фаровете на колите. Втора поредна вечер не можеше да си лягаме некъпани. Сутринта още по тъмно събрахме всичко и се изнесохме. Хванахме сигурно първия автобус до Сен Пиер, откъдето щяхме да летим на следващия ден за Мавриций. Намерихме може би най-евтината дупка, всъщност доста прилично хотелче, 35 евро за тройна стая, където дори ни настаниха още в 9 сутринта. Взехме по един безкраен горещ душ да заприличаме малко на бели хора.

 

На обяд се замъкнахме в един бар да похапнем. Собственикът му много ни се зарадва. Нахлузи ми една каубойска шапка, извади едни 20 литрови бутилки ром с ананас, ром с манго, ром с незнам-си-какво и не спря да ни налива, докато не беше сигурен, че ще си тръгнем на зиг-заг.

Когато изправихме походката, се запътихме към плажа, колкото да отбележим едно топкане и на този остров. Не се топнах, но мисля, че им изнесох кораловия плаж, нали такова нещо не бях виждала досега. Върнах се в хотела с два килограма камъни по джобовете и поставих началото на нова колекция, която да събира прахоляка вкъщи.

  • Харесвам 24
Връзка към коментар
Като надушиха безделието и лежането в Мавриций, мъжете много бързо успяха да се обединят срещу мен и моите желания бяха глас в пустиня. Онези двамата станаха като първи дружки, а аз се чувствах като навлек, който им пречи да си пият биричката вечер, а денем да се излежават с кокосов орех в ръка на най-близкия плаж. Ако целта ни беше за три дена се да възстановим максимално изгубените килца от Реюнион, то определено я постигнахме.

 

post-3958-0-25189800-1445339027_thumb.jpg

 

Не знам дали на острова съществува по-евтино място за спане, но определено уцеихме джакпота. Спахме в северната част на острова, близо до Pereybere beach, тристаен апартамент (зощото бяха забравили резервацията ми за двустаен). Общо взето цял етаж от къща, три спални, две бани, кухня, голяма тераса - всичко това за 15 евро на вечер. 

 

post-3958-0-06099900-1445339064_thumb.jpg

 

В Мавриций наистина нищо не видяхме, освен няколко близки плажа и множество хора, които по всякакъв начин се опитват да те излъжат и да ти вземат парите. Но това, което видяха очите ми още първия ден, никога няма да го забравя. Купуваме си ние кокоси и докато мъжът ги отваря и се пазари как трябва да му оставим някоя пара за труда, жена му кротичко си бели ананаси и ги нарежда в една витрина, побутвайки от време на време едно хлапе, което постоянно се катери по масата около нея. Това упражнение се повтори няколко пъти и любопитството ми надделя - погледнах да видя какво толкова се мотае около майка си. Хлапето най-нахално облизваше всички обелени ананаси, а майката най-спокойно не му обръщаше внимание. После някой нещастен турист ще мини и ще си ги купи... За всеки случай насочих погледа си към кокосоотваряча, да не вземем и ние да се сдобием с някоя екстра.

 

Този образ успя да продаде на мъжете кокосови орехи на безумно висока цена и понеже нямал да им върне, им дал 1 "бонус" - голяма далавера - изгнил и изтичащ кокос

post-3958-0-13230800-1445339167_thumb.jpg

 

Все пак синьото беше невероятно, водата топла, а всички ние заслужавахме това безгрижие.

 

post-3958-0-66282800-1445339273_thumb.jpgpost-3958-0-78839800-1445339274_thumb.jpgpost-3958-0-85568700-1445339275_thumb.jpgpost-3958-0-97497400-1445339277_thumb.jpg

 

По улиците вечер се разхождаха най-големите хлебарки, които бях виждала до този момент. Когато се прибирахме едната вечер, един такъв гигант се разхождаше точно пред входната ни врата - бързо и неориентирано, засили се няколко пъти към краката ми и накрая се шмугна в една дупка. Докато подскачах като нестинарка и виках отчаяно "Видяхте ли я, видяхте ли я?", мъжете вече бяха отключили врата и кротичко ми казаха "Зарежи хлебарката, виж какъв гущер си имаме на стената". Зеленият змей, с размери колкото холандска котка, най-спокойно си стоеше в коридора до огледалото. 

 

post-3958-0-05827900-1445339286_thumb.jpg

 

Ще завърша с едно леко мрънкане относно полета от Реюнион до Париж. Мисля, че за продължителността на това удоволствие от малко над 11 часа, направо забравиха да ни хранят. Освен бисквитката и мини сандвича, които ни дадоха, за пръв път виждам всички в самолета да скърцат с лъжичките и да облизват онзи гаден десерт, дето е като пасиран компот. Добре, че в Париж имаме много добри приятели, които ни чакаха с обилна вечеря и отворени сърца.

  • Харесвам 26
Връзка към коментар

Впечатли ме това - Интересен факт беше, че всички, които засичахме, вървяха като коне с капаци - трябва да се стигне от точка А до точка Б за Х време, тук се почива, там се спира за някаква гледка, всичко трябва да е по време. И нямаш избор да не стигнеш точката Б.

 

Като някой минал ГР20 (Корсика) съвсем наскоро - палаткувахме изцяло извън нормите. Вероятно е да информирам българската трекинг общност - но ако ми свъши мързела, иначе съм съгласен напълно. И НЕ - планината няма как да се превърне в спортно постижение.

  • Харесвам 2
Връзка към коментар

Забравих да спомена, че ако сме срещали хора като нас, по дестинации от сорта на Перу и Болвия, носещи нужното си за 15 дни напред на гърба си - това са били французи.

  • Харесвам 2
Връзка към коментар

Като някой минал ГР20 (Корсика) съвсем наскоро - палаткувахме изцяло извън нормите. Вероятно е да информирам българската трекинг общност - но ако ми свъши мързела, иначе съм съгласен напълно. И НЕ - планината няма как да се превърне в спортно постижение.

 

Ще ми е много интересно да споделиш малко (или пък много) за това.

Връзка към коментар
  • 1 година по-късно ...

Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

Трябва да си член за да оставиш коментар.

Създай профил

Регистрирай се при нас. Лесно е!

Регистрирай се

Влез

Имаш профил? Влез от тук.

Влез сега
  • Четящи темата   0 магеланци

    • Няма регистрирани потребители, разглеждащи тази страница.
×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.