Любопитни, но непопулярни места - разкази и снимки

[Добри]

Десететажният хотел "Тианзи" в Лангфанг, провинция Хебей, Китай, чиято фасада представлява тримата велики Синове на Небето (Добър късмет, Благополучие и Дълголетие). Понастоящем държи рекорд на Гинес за най-голям хотел-изображение в света: 

 

[Добри]

Някои от вас сигурно са били тук. Макар да има леко изкуствен елемент в цялата хава (така де, обичам предимно естествените работи), не мога да не призная, че е доста сполучливо това "Дърво на живота" в Animal Kingdom Park във Флорида - баобаб с гравирани на кората 325 животни, а вътре влизаш и гледаш кино. Малчуганите припадат от кеф. Като всяка американска имитация обаче, и този проект по нещо ми докарва на илюстрациите от Пушкиновите приказки - само любимият ми антагонист Кашчей го няма горе. Може би, защото и в Америка нищо не е Безсмъртно:

 

 

Източник на снимката: http://www.theclio.com

Редактирано 28 септември, 2015 от Бай Добри

[Добри]

Едва ли е нужно да сте християни, за да Ви стане интересна тази тема. Нито дори да сте вярващ, или посещавате църкви. Достатъчно е просто да обичате приказките. И Норвегия. Туристът в северните земи, размечтал се в блаженството на природните зрелища, лесно долавя колко дълбока, приказна и богата е културата там. Не само, когато чете томче на Толкин, влиза във викингски музей или гледа Game of Thrones. Смелил красотата на фиорда, оцелял от Мелстрьом или въздъхнал по Мунк и Григ, човек може би разбира истински Норвегия най-вече, когато за пръв път зърне мрачните ставкирки! Озъбени черни дракони те гледат с изплезен орнаментиран език, изящни плетеници крият магически символизъм, ритуални камъни с руни бележат начало на свещено пространство, слепи входове изгубват пътника, а тесни и високи кули извикват в теб картини на магьосници, писари над свещ или затворени принцеси. Това са Средновековните дървени църкви, наречени ставкирки, чиято родина е южна Норвегия. В тях като че ли канонът наистина е приказката, а не догмата. Името им произлиза от типа дървена конструкция – с винаги изправени греди (от дървото Игдрасил в нордическата митология), множество остроъгълни двускатни покриви и големи трупи, които поддържат вертикалната палисада, наречени stafr, откъдето и първата част на името. Втората, вярвам не затруднява никого от Вас – „киркя” означава просто църква. Разбира се, намирит се ставкирки и извън Норвегия – културата не познава държавни граници - в Швеция, в Дания, в Исландия, една в северна Германия, една в Полша, една англо-саксонска в Англия... А тези във Финландия и особено в Русия, са малко по-различни - източен тип, въпреки наличието на доста сходни елементи в конструкцията им със ставкирките. Но най-голям брой, и то съсредоточени на югозапад в Скандинавския полуостров, са тези в Норвегия. Може би, защото появата на християнството там е свързана с толкова много бурни събития, войни, покръствания, саги за чепати крале, ала Олаф Трюгвасон, а и синкретизъм, че пред очите Ви изведнъж, сред сиви облаци и зелени поляни, изплува нещо съвсем различно от представата Ви за класическа църква. Е, тя пак си има своето каменно гробище, пак е устремена към небето с божия знак и е по Скандинавски сурова и импозантна, но... не е по канона нито на езичество, нито на християнство! В ранните ставкирки тролове държат кръстове и строят църквата за три дни; Христос и Тор отстрани си говорят, играейки на зарове; дървото Игдрасил разстила клоните си по амвона, а обгърнати в благовония дракони и огъри си съжителстват со кротце с Агнеца божи, така щото веднага усещаш как хилядолетни религиозни вражди, в един прекрасен момент тук са били в своята абсолютна нула, и всички протагонисти, ще кажеш - почти седнали на една маса да ядат и пият, под формата на някакво изящно изкуство (в повечето случаи боядисана дърворезба) внушават на обикновения норвежки селянин простата максима:

 

„Обектът на вярата ти е без значение! Опитай се да бъдеш добър човек!”

 

Ставкирките следват някакъв скрит, почти мистичен порив на объркания Средновековен християнин на севера. Него все още го е страх от старите богове, все още му е близко магьосничеството и шаманизма на Seiðr с ритуалното треперене, но вижда и много добър смисъл в спасението на душата си. Е, доста често този смисъл е, за да остане просто жив. Но това по някакъв странен начин той закодира в тези църкви. В тях се четат руни по гробищата, книжовен латински на олтара и диалектен норвежки като графити по гредите от моряци или селяни. Най-ранните ставкирки се строят направо с дървената палисада, забита в земята като основа. Но твърде бързо става ясно, че такава конструкция изгнива и не е стабилна. Затова по-късно всички църкви започват да изграждат каменни основи, което се оказва по-печелившия ход. Едни остават със семпли архитектурни планове, а други развиват толкова сложни конструкции и вътрешно пространство с балкони на три нива, стаи, тронове, тунели и стълбища, че стават огромни и сложни базилики. Археологическите разкопки на много места в Норвегия подсказват, че това са най-многообразните и най-интересни сгради в цяла Северна Европа. Всеки обект предлага някаква изненада в плана и находките си. От над 2000 броя някога, днес напълно запазени само в Норвегия има едва 28. Уви, дървото, колкото и да го обработваш, има фаталния недостатък да гори. Много от изчезналите църкви загиват в брутални пожари, войни и нестихващи размирни събития. И са възстановявани многократно за 1000 години. За да може в 19-ти век много от тях да бъдат разрушени окончателно и материалът им преизползван. Но дори и тези оцелели 28 в Норвегия днес, дават много ясна представа за богатството и многообразието, царувало някога. Могат спокойно да се посетят по класическите туристически маршрути и са отворени целогодишно за туристи. Някои имат входна такса, други – не. Но всички са действащи и украсата им е наистина поразителна, особено дърворезбите. Те са един вид стар визуален език за комуникация. Скрити символи на резбаря, неясни същества, понякога трудни за схващане концепции. Онова там например трябва да е баптистерий - а то е като къщичка на Баба Яга. Представете си само какви чувства обземат средновековния човек при вида на приказната черна Боргундска църква или тази в Урнес през зимата вечер – първата гледка, която отдалеч съзира зад каменната ограда и белия сняг е смразяващата черна фигура на църквата с изплезени черни глави на дракони на фона на зеленото небе от сиянието. Хоризонталните греди, които държат тези архитектурни елементи-дракони, съдържат ажурно издълбани езически руни – всяка носи някакво послание – вятърът, слънцето, водата, огънят, земята, жената, детето... Понякога зелената светлина се процежда във фугите им и пътникът е поразен. Става свидетел на контрастен черно-зелен спектакъл – нещо, което трудно би уловил дори и най-добрия професионален фотограф днес. За целта драконите са под ъгъл 45 градуса към небето. Църквата в Хедал пък (по главният път от Осло на югозапад след Нотоден), го стъписва с импозантността си на люспест като змей замък. А друга, като тази в Тонюм – брадати викинги му се мръщят от дървените стълбове в интериора, разделящи корабите на наоса и пронаоса. Някъде неспокойни вълци дебнат от арките, другаде неизвестно същество седи сред гъсти клони в гора, а полилеят над него е магически знак с осем лъча. В гробището навън – езически и християнски погребения във вечен сън едно до друго. Всъщност, дали си за Валхьол (правилното произношение на Валхала) или за портите на Свети Петър, тук няма особено значение. Може и да ставаш на прах в името на Отца и Сина, но ковчега ти е със странни плетеници, представляващи борбата със световния змей. Христос от олтара те гледа смирен и ненатрапчив, облякъл червената плащеница (с която се предполага, че ще се появи в деня на Второто пришествие, според Revalations) и наблюдава кротко всичко това. Богато украсен и оцветен, олтарът свети – онова отзад е масата Мensa sacra. Балконите са по-тъмни, скърца само вековното дърво от дъските. Оградите са с фино издялкани и декорирани колове, а над тях - аркада. Свещи тук не се палят, икони няма. Чудато християнство, митос и страхопочитание са създали синкретично място, изцяло от дърво и боя. Църква, която, особено в ранните години, колкото е променяла, толкова е и разбирала норвежеца. А днес вече може би ще отрече всичко това. Но изборът да й повярваш, или не, както винаги, остава лично твой. В качеството си на обикновен турист, ти можеш да разгледаш спокойно, да попиеш от различието на културата, да снимаш без никой да ти се скара, да разбереш някои руни, според обясненията от табелите, и да си тръгнеш по живо и здраво към следващия фиорд като малко по-богат човек.

 

Ставкирката в Боргунд:

 

Borgund Stavekirk, Norway by zoetnet, on Flickr

 

Ставкирката в Хеддал:

 

 

Драконова глава от ставкирка, през чиито орнаментирани отвори вятърът е свистял и е създавал допълнителен мистицизъм у простолюдието със странните си звуци:

 

 

Оцелели дърворезби от норвежки ставкирки:

 

 

Олтар на ставкирка:

 

 

Източници на снимките:

 

1.https://upload.wikimedia.org

2.http://www.alltouristattractions.org

3.http://www.silkfactory.com

4.https://upload.wikimedia.org

5.https://upload.wikimedia.org

 

Автор на статията: Бай Добри

Редактирано 3 октомври, 2015 от Георги
редактиране на снимка

[Lyubina]

Благодаря за разказа! Освен информативно, пишеш красиво и написаното и прочетено създава настроение, усещане за преплитането на северните саги с християнството.

[krasen_denev]

От дървената църква в Боргунд/не съм я виждал на живо а само на снимки/ е огромния интерес и любопитство в мен,към този вид църкви.От тогава, всички дървени църкви в Европа са ми в програмата за посещение.За сега съм имал честта да видя такива в Полша.Словакия и Румъния,но се надявам да посетя и тези в Украйна и Русия. Норвежките са задължителни и дано не останат блян,като се има в предвид,че пътуваме вече с децата и чисто логистично е доста трудно а и доста скъпо.

Дотогава с удоволствие ще чета тази тема и ще участвам активно в нея.

[Niceday]

Бай Добри, страхотен разказвач си! Пиши когато ти се намира време, удоволствие е да те чете човек

Да знаеш къде в северна Германия е ставкирката? `На първи прочит` гугъл не иска да ми каже

[Добри]

Благодаря ви! Чувствата са взаимни!   Разбира се, че ще пиша.

 

 

Да знаеш къде в северна Германия е ставкирката?

 

Знам. Казва се Густав Адолф (Gustav Adolf Stave Church) и се намира в Хааненклее (Hahnenklee), близо до град Гослар в Долна Саксония. Много е красива, но е съвременна - от 1907-1908 г. И тя е лутеранска, дори малко в духа на старите традиции кръстовете образуват езическа руна на вратата:

 

 

Източник на снимката: https://en.wikipedia.org/wiki/Gustav_Adolf_Stave_Church

[Niceday]

Благодаря! Ех... очаквах по-стара, сега ще трябва планове за Норвегия да правя  

[Ushakal]

Бай Добри, много хубав разказ и снимки! Прииска ми да потегля веднага към Норвегия, зада ги видя. Наистина е особено усещането, като че ли езическото надделява въпреки кръстовете.

[Добри]

Тази карта на локациите им може да помогне за начертаване на маршрута Ви. Хубавото е, че ако имате поне 10 дена, можете да обиколите повечето от тях - все пак всички са групирани съсредоточено в едно петно на юг от Трондхайм, досущ като изстрели на задобряващ стрелец

 

 

Източник на снимката: http://medieval-illumination.blogspot.com

Редактирано 3 октомври, 2015 от Бай Добри

[Добри]

Според атласа на магеланци, сто и четири човека са били в Ирландия. Близка, разработена дестинация. Силно се надявам много от Вас след обиколката на страната и препиването с Гинес, да сте намерили някой ден, улучили хубаво време и отскочили до югозападния ирландски остров Скелиг Майкъл в Атлантическия океан. Не намерих отделна тема за него, а той определено заслужава такава. Моля, магеланци които са го посетили, да се включат активно в темата с коментари. Догодина лятото ми предстои посещение на острова – едно изключително интересно и загадъчно място, родило „каменната цивилизация на 12-те монаха”. Гледал съм снимките единствено на домосед от там, които са жестоки! Предполагам, че за тези, които не са чували, трябва да разкажа две-три думи за какво иде реч. 

На 12 километра от сушата на полуостров Ивера на графство Кери в югозападна Ирландия, навътре в Атлантическия океан има две открояващи се скали, наречени група острови Скелиг (Skellig Islands). Върху едната, по-малката, сянка от цивилизация няма, защото е необитаема, поради липса на каквото и да е място върху нея, но другата – наречена Скелиг Майкъл (на Архангел Михаил), или Големият Скелиг (на ирландски - Sceilig Mhichíl), представлява леко конусовиден, но тривърх остров с малка площ и все пак неправилна форма, с голяма каменна тераса, надвиснала над стръмни скалисти брегове и високи стълби до върха. Островът не само се извисява величествено насред океана като Боловата пирамида край Австралия, но е и туристически разработен сравнително добре: моторни лодки на 13 фирми имат лиценз всяка година от април до октомври (при позволяващи метеорологични условия) да превозват хора до там и обратно. Но за какво толкова се ходи? Мястото е дом на една поразителна ранно-средновековна култура на монаси-отшелници, отсядали тук в периода VI-XII-ти век (след което островът е окончателно напуснат) и създали едни от най-красивите и непокътнати до днес каменни манастири „иглута” с множество убежища за усамотяване и отдалечаване от материалния свят. Предполага се, че манастирът е основан още от Свети Финиан – бащата на 12-те ирландски светци – в ранния VI-ти век, в заника на живота му. Ръкописите разказват, че през 826 г. Скелиг Майкъл преживява брутална викингска атака и всичко ценно вътре е ограбено, а монасите – избити. Но това не спира живота там. На Скелиг е имало и фар. Век по-късно разбираме, че островът приютява нови 12 души, които продължават и доизграждат каменната общност. Предполага се, че мястото поддържа постоянно този брой монаси – 12, всичко открито там сочи точно толкова килии, отделения, легла, жизнена площ. Документите го потвърждават. През 1044 г. разбираме, че на мястото вече има каменна църква, живее нова отшелническа колония и островът е кръстен именно на Архангел Михаил. Чак през XII-ти век (каква нумерология само) животът там замира. Явно времето става вече непоносимо студено, силите се изчерпват, условията за този исихазъм (а.к.а мазохизъм) – брутални, и човешката физика просто предава богу дух.

Днес, възможно е като чуят „манастир”, някои люде вече да изгубят интерес. Но ще побързам да ги спра! Обектът на Скелиг Майкъл не е просто обикновен манастир. Учудващо е как един постоянен поток от 12 монаха в този абсолютно автентичен комплекс от ранното Средновековие, с множество келтски кръстове с плетеници, чудати каменни иглута-кошери, съоръжения за пречистване на вода, цистерни, колектори и постройки със суха скобна техника на градеж, са успели да създадат толкова сложна и интелигентна отшелсническа колония на това сурово място. Скелиг Майкъл е преди всичко обект на човешкия дух. В безмилостни и почти невъзможни условия, студен климат, мъгли, дъждове и снегове, насред нищото в океана на една скала, без ресурси, храна и питейна вода, в продължение на 6 века едни хора строят усърдно всичко това, за да възвеличаят духа. Много от тези монаси, наречени „Papar”, в 8 век са и първите откриватели на бреговете на Исландия, защото, освен всичко друго, те са били и много опитни моряци. Обектът на Скелиг Майкъл е обявен от ЮНЕСКО за Световно културно наследство. А и чисто естетически природата предлага покъртително красива гледка – комбинацията от самотно извисяваща се скала, тучно зелена трева горе, сив плосък камък от зидарията, син океан и бели вълни, е просто невероятна. Много сцени от новият Star Wars, епизод 8, сниман през септември 2015 г., а и от предишния 7-ми епизод – „Силата се пробужда” (реминисценция на старите пустинни иглута на Татуин) са заснети именно там.

Мястото си заслужава отвсякъде. Нямам търпение да го посетя – много мнения в Trip Advisor гравитират основно около това да се внимава на коя фирма се взима лодка и в какво време се пътува, тъй като, ако се влоши то, не е позволено качване до скалната тераса най-горе с интересните неща и убийствената гледка, поради много опасните стръмни и влажни стълби. Но стигнат ли веднъж до горе, туристите са единодушни. От хиляди мнения – слабо не съм чел. Моля, ако някой от Вас е ходил (не вярвам да няма човек), да сподели опита си, фирма, която е надеждна, и впечатления от острова. Благодаря!

 

 

 

 

 

 

Източници на снимките:

 

1. https://meandthebubbles.files.wordpress.com

2. http://skelligislands.com

3. http://irelandcalling.com

4. http://aseekingspirit.wordpress.com

5. http://www.skelligexperience.com

[Добри]

Блатното зомби-лодкар, което никога не достига брега (или The Ferryman's End) - скулптура във Victoria's Way Meditation Park, Раундууд, източна Ирландия. Според описанието е метафора за хората, които губят връзка с реалността и света около себе си, мъчат се да изплуват, но затъват все повече и повече надолу. 

 

 

Източник на снимката: http://rebloggy.com/post/beauty-death-sculpture-horror-dark-park-indian-macabre-ireland-victorias-way-cou/27925939436

Редактирано 14 октомври, 2015 от Бай Добри

[Добри]

Кървавочервеният водопад на ледника Тейлър в земя Виктория, Източна Антарктика. Някакви брутални запаси от желязо в екосистема отдолу избиват с водата на повърхността в червено върху белия лед.

Единствена смислена реакция - "Баси майката!"

 

 

Източник на снимката: https://en.wikipedia.org/wiki/Blood_Falls

Редактирано 23 октомври, 2015 от Бай Добри

[Добри]

Кaто се ходи за Ниагарския водопад с изходна точка Бъфало, ако имате време, вземете предвид още едно близко и интересно място (на което не съм бил) - вечният естествен огън под водопада в Chestnut Ridge Park, южно от Бъфало. Сега, като казвам вечен огън не си представяйте паметника на Незнайния войн. Тук говорим за природен феномен. В малък процеп на скалата, гръб на красив, но не голям водопад, изтича някакво количество природен газ. Тъй като е по-малко вероятно той да е запален от светкавица или пиезоелектричен ефект, най-вероятно някой някога е палнал ена клечка и се е получила любопитна туристическа забележителност - целогодишно водата пада над този мити огнец, но не го гаси никога (макар и да е възможно да се изгаси). Има и други места по света, където изтича газ, който е запален, но тук май е единственото място, на което отгоре пада водопад. Просто комбинацията от две противоположни стихии заедно представлява интересна гледка за окото:

 

 

Източник на снимката: https://en.wikipedia.org/wiki/Eternal_Flame_Falls

[Добри]

Надявам се нямате против още една любопитна тема с научно-популярен уклон - не толкова с цел някакво пътуване, колкото за вдъхновение. Бих се радвал на подобен раздел във форума дори. Само не ми казвайте, че и за тези по-долу не сте чували! 

 

Марко Поло, този титан на Изтока, с чието име днес ирландските патриотари не спират да се бъзикат, изписвайки го Марк О'Поло (по подобие на О'Хенри, О'Браян, О'Конър и др. - кодош, стигнал чак до известната марка дрехи с това име) има един паметен пасаж в описанията си (наред с много други) от приключенията в Китай. В него се спира на някакви "скръбни стенания", дочути от едни "пеещи" дюни в централноазиатската степ. Дюни, които, поради факта, че издават необясним, но реален нискочестотен шум, стават повод за много суеверия за човека от XIII век - от наличието на духове в пустинята Такламакан (букв. "Ако влезнеш, няма да излезнеш"), през описания като "Барабани на две враждуващи армии" до "Звуци от подземни реки и погребани градове". Нисък, боботещ рев и тътен изпод пясъка, ще кажеш, ще изплаши и най-безстрашния, особено ако е сам в степите привечер. Някои хора при такива приказки веднага отсичат - "Напудрени фантазии за туроператори и агенции". Но понеже съм им свикнал, винаги подхвърлям едно кратко - "Не съвсем"! Защо? Ами защото определено не говорим за фентъзи или синтетична атракция. Какво значи една дюна да пее? Звучи метафорично, но е един от онези редки случаи, в които терминът визира реалено действие и природен феномен - интерферентна картина от звукови вълни дълбоко в пясъка, които се променят като честота, времетраене, сила и интензитет, поради някакъв механичен източник - срутване, пързаляне от човек, вятър, етц. А какви са условията? Първо, песъчинките да са с диаметър от 0.1 до 0.5 мм. Второ - пясъкът да съдържа силиций. И трето, нужно е определено съотношение между слоеве сух и влажен пясък. И дори тогава, пак не е сигурно, че "песента" на дюната ще се състои. Има много пеещи дюни, поради акустика от вятъра, но още по-интересни са тези, при които има песен от свличанията и човешката дейност. Днес в Русия и Казахстан на този тип дюни казват "поющие барханы". Другаде по света - singing dunes или просто акустични дюни - Мароко, Оман, САЩ, етц. Има ги и в Монголия и Китай, където няма да ви затормозявам с наименования. Естествено, съвсем не всяка дюна пее. От милионите по света, пеят едва към 40, предимно в сухите пустини със силни ветрове и големи свличания (масовото пеене го има само в българския шоубизнес). Различни източници и други пътешественици от донаучни времена говорят за глух грохот, плач, григориански хорове, вой от пясъка, сякаш дело на самия дявол. Други пък чуват реактивни двигатели, звук от въздух в бутилка или далечни гръмотевици. В интерес на истината, звукът наподобява много на този от популярните днес вятърни (еолови) арфи. Много важно нещо в цялата работа е да се каже, че тези звуци не са плод на автосугестия, т.е - не са самовнушение на хората (както и известният Таоски шум - The Hum). Тези звуци са напълно реални, имат честотни графики и представляват научен интерес, дори на места са изключително силни. Но научните времена като че ли не ни казват кой знае колко повече, въпреки че наскоро един георадар определено внесе голяма яснота и ъпгрейдна нещата от Марко Поло насам. А и няколко френски сонди може би. Най-интересното тук е, че говорим не само за суркане на сух кварцово-силициев пясък, а за много по-интересно явление, или по-скоро поредица от акустични събития, случващи се на два метра под самата дюна. Оказва се, че само под пеещите дюни се открива много твърд слой, в който песъчинките са жестоко слепнали. Дъждовната вода, която прониква надолу, или високите солени подземни води, при подходяща температура слепват пясъка с калциев карбонат. Резултатът е смайващ - не само един такъв слой, но и множество успоредни слоеве под дюната. И тук е разковничето - тези твърдо слепени слоеве имат ключовото свойство да стават звукови мембрани и започват да трептят, предавайки механичните звукови вълни навън. Когато има свличане на маса на повърхността (било то от стъпки или някакво пързаляне) се стига до интерференция на вълните отдолу. А повърхностният рех слой действа точно като високоговорител, който предава и дори удължава вълните. И така, един слушател, ходещ върху дюната или спускащ се по нея като на пързалка, без хал-хабер да има за акустичните процеси под задника си, в продължение на минута-две след свличането ще продължава да чува "скръбните стенания", описани от Марко Поло през XIII век. Дотук добре. Но съвременният георадар е разрешил загадката само наполовина. Не се знае кое точно поражда тази звукова интерферентна картина с такава сила на 2 или 3 метра отдолу. И защо по дяволите при определени условия някакви си твърди подпясъчни слоеве стават звукови мембрани. Още повече, че вятърът, размерът на песъчинките, влагата, плътността на слоевете и свойствата им да предават вълни варират на различните места и в различните сезони, но рев и интерферентна картина имаме при всички близо 40 акустични дюни по света. Е, как да не се поклониш на майката Природа? Разбира се, зимата шоуто е значително по-слабо, дори често липсва. Влагата е по-голяма, резкият контраст в стратиграфията го няма. Но през лятото, изглежда, че колкото по-голяма е скоростта на свличане на пясъчната маса, толкова по-висок е звукът, който пеещата дюна издава. Кажи му физика на вълновите процеси и не питай повече. И то Six Feet Under!

 

Но нас все пак ни интересува туризмът! Най-известната пееща дюна в света е в югоизточен Казахстан, в парка "Алтън Емел" до река Или - казват й "Поющий Бархан" и е безспорно голяма туристическа атракция. Дълга е 3 километра, висока 150 метра! Откроява се на фона на равнинния пейзаж. Имайте я предвид, когато планирате Алмати при добър полет с Търкиш от Истанбул. Дюната се пада леко на североизток от Алмати и дори за няколко гласа щеше да влезе като едно от седемте нови чудеса на света, ако не беше заглушена от няколко други, далеч по-скучни и преекспонирани забележителности. Нашият феномен обаче определено си заслужава - организират се редовни джип-сафарита от Алмати до там (183 км.), а и из целия парк. Национална гордост е на Казахстан, напук на всички асоциации, които западняците правят на страната с Борат. Е, ще кажете, всички сме били в пустиня, катерили сме се по дюни, пързаляли сме се по тях, и нищо особено не се е случвало, нежели обичайния пясък в обувките ти, красотата на пейзажа, чакащите отекчени камили или джипове, вятъра, жегата и веселите снимки с лайковете във Фейсбук. Но на пеещата дюна наистина се случва и друго, и за няколко секунди човек много добре влиза под кожата на Марко Поло. И дори му се изправя косъма. Абстрахирайте се от смешното руско "Бии кВайеет" (Be quiet) на оператора в клипа и се заслушайте в ужасния нискочестотен фонов шум от дюната. Той съвсем не е режисиран:

 

https://www.youtube.com/watch?v=j49gMJtxfeE

 

А ето как звучат пеещите дюни в Оман и Мароко, този път благодарение на вятъра (с представени честотни графики): 

 

https://www.youtube.com/watch?v=uX-_9IEiFSg

 

В Такламакан - пустинята, която съвсем съзнателно някога е разполовявала Пътя на коприната на две (разбира се с цел избягването й), също има пеещи дюни, а и едни интересни непеещи дехидратирани китайци на нам-колко-си стотин години. Най-хубавото в случая е, че бидейки избягвани с хилядолетия, тия места са съхранили автентичния си вид, пустинна фауна и флора, и множество странни изветрени образувания. Дюни с музикални заложби (с голям честотен диапазон) има и в Гоби - както в Монголия, така и в Китай. Наскоро дори китайчетата построиха обширен хотелски комплекс със островърхи бели шатри, наречен Лотус. Една от атракциите, която се представя на гостите, освен танци-манци на летящи жълтури, са и пеещите дюни. Ако някой от вас някога му е настръхвал косъма от пееща дюна нейде по света, нека сподели впечатления - дали все пак усещането е като концерт на Кичка Бодурова, или не Както винаги, много ще се радвам на отзиви и коментари, а ако някой има и аудиозапис - направо ще наостря уши като пустинен фенек.

[alienad]

В този сайт научавам много интересни неща. Удивително! Пустините са ми особена тръпка, въпреки, че не съм била още в пустиня.

Редактирано 11 ноември, 2015 от alienad

[Двуцветко]

Феноменално!

Трябва да се посети

[Добри]

Феноменално!

Трябва да се посети

Мдаа. To-do листа все повече заприличва на книга

[ECC]

Ти си пълен с изненади.Много приятна и интересна тема.

Досега съм бил два пъти в пустинята-в Дубай и в Мароко.В Дубай си беше джип-сафари с уривки в пясъка,стотици джипове и т.н.Като за първи път биваше.

Тази година бяхме в Мароко-голямата дюна Ерг Чигага.Тук мисля,че усетихме наистина пустинята.През целия път от около 30-40км от Мхамит до дюната срещнахме три-четири джипа.В бивака бяхме сам сами.Малко неестествено ми се стори наличието на тоалетна с тоалетни чинии,но .....

Та за дюните-интересна работа.Бяхме там в началото на март,т.е. след дъждовния период.Явно през дъждовния период между дюните стават големи локви.Водата изкарва калта над пясъка и се получава нещо като нацепена твърда земя.Другото,което ми беше много интересно и странно е различието в твърдостта на пясъка.Вървиш и стъпваш по дюната като краката ти потъват 2-3см.Правиш десет крачки и започваш да потъваш 10-15см и ходенето става трудно.И това е на една и съща дюна,повърхността на която изглеждажда еднаква навсякъде.

Редактирано 11 ноември, 2015 от Emil Chakalov

[Георги]

Мисля да продължим приятната традиция започната с няколко теми от Бай Добри, преди време за откритие на някои слабоизвестни, но силнолюбопитни кътчета или явления по планетата. Който иска може да разгледа три предишни теми от този тип:

 

Поредното любопитно място (поне за мен) се оказаха ултра дълбоките сонди, най-вече Колската сонда в Русия, която е рекордьор по дълбочина - над 12 200м. По идея е трябвало да стигне 15 000, но се оказва, че температурата нараства доста по-бързо, от колкото са били прогнозите. 

 

Въобще, дълбането толкова на дълбоко може да потвърди или развенчае теориите, като например тази за точният профил на земната кора. Преди се е предполагало, заради рязка промяна в скоростта на сеизмичните вълни, че има преход от гранит към базалт около 7км дълбочина. Практическият опит показва, че няма такава граница, а по-скоро става въпрос за друг тип гранит. Не съм геолог, дано не пиша големи тъпотии. Други открития на сондата са наличието на някаква вода (която със сигурност не идва от повърхността и е по-скоро следствие на химична реакция между земните минерали), както и много, много водород, за който никой не е предполагал. 

 

Не е чудно, че сондата е получила честта да изобрази пощенска марка:

 

 

Снимка: Marulina, Wikimedia Commons.

 

Нормално е и нещо такова да подпали теориите на конспирацията и мистицизма. Например преди години широко разпространяван слух, е че руснаците са спуснали микрофон в дупката и са записали човешки крясъци. Сондата придобива доста възвишени имена като "Кладенец към Ада" и чрез ултра консервативните християнски кръгове митологизма се разпространява и преувеличава. Някои дори твърдят, че от сондата е излезнал облак, който с огнени букви е написал "I have conquered" (завлядях) на руски. Без значение дали вярвате или не, историята за записите и звуците от дупката са любопитни: https://skeptoid.com/episodes/4307

 

Както често се случва обаче, проекта страда от липса на финансиране и е официално закрит през 2006, след което цялото оборудване е изнесено и текущият вид на площадката е доста позападнал. 

 

Кольская сверхглубокая скважина (2012) [CC BY-SA 3.0 (http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0)], by Bigest (Own work), from Wikimedia Commons

 

Самата сонда, най-големият пробив в земната кора на човечеството, е запушена и изглежда ето така:

 

Сама скважина(заварена), август 2012 [CC BY-SA 3.0 (http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0)], by Rakot13 (Own work), from Wikimedia Commons

 

Не знам дали съм само аз, но такива места ми влиаят по доста странен начин. Срещал съм някъде класации на изоставени призрачни обекти, мисля че тази сонда със сигурност печели доста точки по този показател. 

 

А който пък иска да посети мястото, не изглежда много сложно, е къде е Мурманск. 

 

 

https://www.google.de/maps/place/Kola+Superdeep+Borehole/@69.3568895,31.2818742,6.21z/data=!4m2!3m1!1s0x4434a5c9d3148f4b:0x54ba37f1b6aa3269?hl=en

 

Повече информация:

https://en.wikipedia.org/wiki/Kola_Superdeep_Borehole

http://www.atlasobscura.com/places/kola-superdeep-borehole

http://www.iflscience.com/environment/deepest-hole-world

http://www.mnn.com/lifestyle/eco-tourism/stories/the-worlds-deepest-hole-lies-hidden-beneath-this-rusty-metal-cap

 

[Добри]

Ти остави руски мистицизъм и конспирации, ами на тази тема (дълбочинно пробиване на земята със сонда) човек е вършил дори извращения с претенция за изкуство. Вероятно си чувал - най-фрапантен е примерът от Kassel в Германия, където се намира Вертикалният Земен Километър, който на всичко отгоре претендира да има художествена стойност, т.е да е изкуство, а не научно-изследователска работа. Руснаците поне не са се изгаврили дотам. В една слънчева утрин на 1977 г. идва психопатът Валтер де Мария в града и монтира под прозорците на хората огромна сонда. Дадено му е разрешение и 750 000 дойче марки. След три месеца безбожен шум, трясъци, чукане, спукани тръби, аварии, протести, пропищял и изнесъл се град, Валтер докарва множество бронзови пръти. И какво мислиш? Съединява ги, набива ги в земята един в друг, така че дължината им до милиметър да стане точно 1 километър надолу в земята. Слага една червена плоча над последния прът и казва: 

 

- Аз съм минималист. Това е произведение на изкуството, което се характеризира с липса (т.е то е 1 километър, но вие не го виждате, защото се намира под земята)

 

А коментарът, както се казва, е напълно излишен... 

 

 

снимка: http://www.blindbild.com/?lang=en

[Георги]

Чудя се дали има някаква тема, по която да те бутнем и да не знаеш някой интересен и любопитен факт

[Добри]

Ако изобщо някога бъде завършен, скалният монумент на индианеца Лакота "Лудият кон" в Южна Дакота ще бъде най-големият паметник, строен някога от човек. Корчак Зюлковски го започва още през 1948 г., но умира през 1982 г. Жена му поема инициативата присърце и основава фондация. Никоя федерална власт обаче не се наема да финансира такава колосална, трудоемка, разточителна и мащабна работа. Всичко се подпомага изцяло от доброжелатели. Дейностите продължават и до днес и няма никакви изгледи да спрат. Тепърва трябва да се оформят силуета на коня и торса на големия Лакота. Има архив и камери 24/7 за напредъка, а тълпите от туристи се увеличават всяка година.

 

 

Photo by: Sean Walsh Haehle, Crazy Horse Memorial, Volksmarch 3 (June 2006)

http://www.panoramio.com/photo_explorer#view=photo&position=455&with_photo_id=927726&order=date_desc&user=194285

 

Генералната идея е паметникът да изглежда ето така:

 

 

Снимка: http://v2.sts.se/sts-blog/sts-kielimatkat-taija/

 

 

Кой е Лудият Кон: https://en.wikipedia.org/wiki/Crazy_Horse

 

Повече за монумента: https://en.wikipedia.org/wiki/Crazy_Horse_Memorial

 

Официален сайт на грандиозния проект: https://crazyhorsememorial.org/

[Добри]

Мегалитите с летящите елени - прелюбопитен за мен феномен от Северна Монголия и Южен Сибир. Тези камъни, вариращи от 3 до 15 м. височина идват от края на Бронзовата епоха (преди повече от 3000 г.) и са дело на степните номади-черни шамани. Разпръснати са из цяла северна Монголия като броят им надхвърля 700 и голяма част са напълно запазени. Вярва се, че са свещени надгробни обозначения (вид овоо), понякога с глави, а фигурите на летящите нагоре елени отнасят душата на мъртвеца-номад към слънцето - един вид продължение на пътя му с преминаване от земния към небесния живот. При някои погребални обичаи в северна Монголия (напр. цаатаните) и до днешен семействата викат шаман, който, с огромен тъпан от еленова кожа, обикаля мястото, пее гърлено, бие бавно тъпана и призовава духа на елена, който да отнесе душата на мъртвеца към слънцето.

 

 

Снимка: http://www.amusingplanet.com/2014/04/the-deer-stones-of-mongolia.html

[Добри]

"Зеленият мозък на Андите" - Ярѐта. Сигурно някои от вас са го мяркали и писали за него след трековете в Перу, Боливия, Чили или западна Аржентина - расте на туфи и гънки над 4000 метра в брутално сухи почви и под убийствена радиация, едва с по 1 сант на година. А е на три хиляди години - едно от най-старите живи неща на планетата, вечнозелено и прилича на някво желе или мозък, достатъчно да направи пейзажа тотално извънземен:

 

снимка: http://photovide.com/rachel-sussman/