дневник Япония и ние - кратка връзка, вечна любов.

1 юни, 2016

Ще се опитам да разкажа за нашето японско пътуване, за да мога да съм полезна. Това пътуване беше много емоционално, както очаквах, много въздействащо, много позитивно. Най-дълго чаканото от мен.

Дойде моментът за нашата среща с Япония. Дълго мечтана, проучвана и обсъждана дестинация. Нямаше как да устоя на предложението на Qatar airways от 400 евро на човек. Е, можех и по- ниска цена да постигна при плащане през познатите ни сайтове, но се възползвах от това за билети на дъщерите ми до друго място.

Та, купих билетите в началото на ноември за средата на май. Първоначалния престой беше 8 дни, но в последствие при промените на разписанията се възползвах и промених датите. Тръгване 13.05 вечерта и връщане на 24.05 в 0,35ч, т.е. 9 дни плюс една вечер при пристигането. И се започна дългата подготовка….

Въпреки многото изчетени пътеписи, теми тук и из други форуми, установих, че въобще нищо не знам. Добре, че Самурайка е толкова отзивчива и ми помогна да набележа програма. Още от начало беше тази и в последствие я изпълнихме успешно:

14.05.2016 – пристигане в Токио / Нарита/ - 3 нощувки

17.05.2016 – Никко и от там към Каназава – 1 нощ.

18.05.2016 – Каназава и следобед пътуване към Киото за 3 нощувки

21.05.2016 – Нара, вечерта нощувка в Осака

22.05.2016 – Химеджи и следобед отпътуване към Йокохама за последна нощувка.

23.05.2016 – Йокохама цял ден и вечерта към летище Ханеда за полет след полунощ.

До тук добре. Започнах с ровене за хотели, а това се оказа сложна задача, защото първо са скъпи, второ на повечето места се предлагат двойни стаи с легло 1,20м, т.н. семидабъл, а ние няма как да спим на такова нещо. airbnb.com отпадна като вариант – просто нищо добро не намерих. В крайна сметка в края на февруари имах всички резервации за хотели. За всяко място ще напиша, защото съм много доволна от направения избор.

Началото 13.05.2016 , петък, всичко си беше наред ! Даже за да е добро началото забърсах от дютифрии-то един Том Форд на цена за извън ЕС, голям кеф!

Излетяхме от летище София с 40 минутно закъснение и през цялото време на почти 65 часовия полет се чудех ще успеем ли да се прикачим в оставащото ни време, първоначално фиксирано на 1,30ч. За първи път летим с Катар и съм много доволна и от храната и от обслужването. Наближавайки Доха все повече хора привикваха стюардесите да ги питат ще успеят ли да осъществят трансферите. И аз питах – споко, вие имате много време! Как много?! Хубавото е , че в последния половин час преди кацането на монитора на менюто с картите, по точно автоматично превъртане, показват предстоящите полети от Доха с гейтовете. Така още от тук е добре да си видиш къде точно трябва да отидеш за следващия полет. При пристигане сме на ниво 1. От там следвайки стрелките TRANSFERS, се качваме с ескалатор на 2 ниво. Там минаваме през скенер и бързо се отправяме към гейта за полета до Нарита. Бая време подтичвахме. Голямо е летището и разстоянията могат да се измерват с километри. Навсякъде има табели, ориентацията е лесна. Още преди скенера има служители, които с табели и викове на направленията насочват хората. Ние успяхме само да се отбием до тоалетна, за цигара на мъжа ми нямаше време. Самолетът беше пълен до дупка и моята надежда, че седалката по средата между нашите ще остане празна, угасна с появата на една аржентинка. Горката беше летяла от Буенос Айрес до Доха 16 часа и сега и предстоеше 11 часов полет до Токио. Разменихме местата и тя си отспа на седалката до пътеката.

Още като излетяхме ни дадоха имиграционни форми и митнически декларации за попълване. Кацнахме и се придвижихме до паспортна проверка. Като за начало бях разменила формите и понеже бяхме на различни гишета, мацката проверяваща мъжа ми забеляза. Ходи, взе мойто листче и остави другото, аз съответно получих едно изръмжаване от съпружието. Ми какво да направя, вълнувам се! Провериха ни ръчния багаж, като поставиха една преграда на масата – да не ни гледат другите какво имаме в куфара. И хайде, добре дошли в Япония!

Задача номер едно: да си вземем поръчания мобилен рутер или така известната бисквитка. Установявам веднага, че съм направила грешка с тази поръчка. Поръчах заедно с пасовете от тази фирма: http://globaladvancedcomm.com/ Първо ни отне поне 15- 20 минути, за да намерим гишето, защото са го преместили и от информацията малко ни заблудиха. Второ, още с влизането в тази зона са наредени едно до друго гишета на пане 10 компании, предлагащи джобен интернет рутер. Сигурно и по – евтино, не съм гледала.

Взехме си джаджата, намерихме една кабина за пушачи до един изход и мойто момче се усмихна доволен. Задача номер две – да си заверим JR pass – овете, оставихме за следващия ден на гара Уено. Тръгнахме по стрелките, начертани по пода – сини за Keisei main line, влакът който за около час ще ни закара до Уено срещу 1030 йени. Преди да се качим попитах къде да си купим предплатените карти PASMO, с които ще плащаме пътуванията си до активацията на пасовете. Закупуването става на автомати в ляво преди входовете за влака. Самата карта е с депозит 500 йени, който се връща при връщане на гише на летището, например, заедно с останалата сума. Заредихме 3500 пари и се качихме на влака, като само попитах дали е за Уено. Вече беше тъмно и с наближаване на града започнаха да се появяват рекламните светлини. С пристигане на Уено се сблъсках с първата изненада - пред централния вход на гарата бяха наредени кашонените убежища на доста бездомници. После дойде сблъсъкът с разстоянията. За първи път тези от картата и тези на живо се разминават в представите ми. Хотелът ни уж беше съвсем близо, а се оказа, че извървяхме колкото от софийската ЖП гара до Лъвов мост, поне 10 минути. Това не значи, че беше много, просто не бях подготвена. Хотелът - APA Hotel Keisei Ueno-Ekimae, резервиран през Hotels.com, с код за 10% отстъпка в края на декември, един месец преди да бъде открит. Платих 236,75 евро за 3 нощи. Хубав е , но стаята ни беше много малка, около 2,5 х 2 + баня 1.5х 1.5м. За сметка на това имахме телевизор сигурно 50 инча на стената. Три вечери прескачах мъжа ми, защото леглото, удобно между другото, беше завряно до стената.

Но това са прозаичности. В Токио сме!

След бърз душ и преобличане се запътихме да търсим място за хапване. Погледнахме на няколко места и не ни хареса. След 20 -на минути назландисване, най- накрая слязохме в едно мазе, пред което имаше примамлимви картинки. На вратата ни посрещна една сладурка с вдигнати два пръста : симанасеееее! Огромни усмивки от всички наоколо. Зад плот 2-3 готвачи бъркат разни манджи, саке по рафтовете, маси и пейки, няколко са заети.

Настаняват ни и питам другата госпожица за английско меню. Тц, няма! И започваме разговор… Аз си имам способ някакъв, факт е, че се разбирам навсякъде. Момичето знае 5-6 думи на английски и може би разбира повече. Та, кажи, моме, какво да ядем? Разлистваме, миии не ми е ясно. Просветва ми – чикън? О, йес! Чикън- ът ми се показва на картинката. Порк? Има бе! Салатка нещо шъ искате ли? Искаме! А дринк? Ми къ без дринк? Дай две бири! Мъжът ми се включва: аз искам саке! Леле колко се зарадва момичето! Пита топло или студено? Викам – не знам, ти кажи кое ще ни хареса повече. Студено било по- добре. Айде готово, ще ядем! Носят ни първо една ракитена чинийка с парче зелка и половин краставица разрязана по дължината, от едно бурканче ни сипват някаква кафява паста, носят бирата, носят шишенцето със саке и две чашки. За да ми сипят трябва да си държа чашката, и ни казват Кампай!, по нашему - наздраве! Хайде Кампай! Да отпразнуваме годишнината ни, която след малко ще изтече по японско време.

Брей, не очаквах, че ще ни хареса сакето. Добро беше. После донесоха чикъна с един чуден яйчен сос, а пък порка беше у-ни-кал-но вкусен и презентиран много ефектно. С две думи – добър завършек на началния ден!

следва...

Редактирано 1 юни, 2016 от clete

1 юни, 2016

Цлете, благодаря ти много за разказа. Добре ще ми дойде преди нашето тръгване за Япония. Така че с огромно нетърпение и задоволство очаквам продължението.

1 юни, 2016

Ихаааа, clete, страхотен разказ! Впечатлих се! Много малко хора харесват саке от първо опитване. Ама аз като казвам, че като всяко питие си иска атмосферата, компанията и мезето - не слушат! Това със зеленчуците и сосчето е много готин табиет в кръчмите (изакая). Като си поръчаш питие ти носят безплатно мезенце някакво. В случая - зленчук за да си го топвате в соса - мисо соева паста с разни други подправки - и да си ръфате. Кампай и от мен, и аз като Роже чакам с нетърпение следващата част.

2 юни, 2016

15.05.2016, неделя.

Успели сме да заспим снощи, аз се събудих посред нощ, пак поспах и… звънна алармата. Нямахме някакви проблеми със смяната на времето. Отправяме се към гара Уено, за да активираме JR пасовете от другия ден. Аз се нареждам на опашката, а мъжът ми отива да открие мястото за пушене, което е на пешеходния „надлез“, опасващ целия район. Имаше доста хора, момичето на гишето говореше чудесен английски и направихме нужното за 5 минути.

Под тази сграда е входа на метростанция Ueno.

С метрото се отправяме към Аsakusa.Близо е и се изсипваме с останалия народ в една препълнена с още хора улица. Бърз поглед, за да се позиционирам на мислената ми „карта“ и давам посоката към улица Nakamise. Знаех, че днес е храмовият празник на Sensoji Temple и очаквах да е препълнено с хора, но очакванията ми се оказаха бледа сянка на реалността. Буквално не можехме да се разминем по пътя за храма. Още преди да влезем през първата порта към търговската уличка видяхме как празнуват празника. Мъже по гащи с къси халати, които бяха еднакви, явно за различните махали, обути в чорапи с един пръст, но с подметки, носят носилка с мини храм и пееки монотонно нещо потропват почти на място. Наоколо други почукват с дървени парчета, смях, веселба страшна!

Из целия район се разнасяха тези носилки, много хора се стичаха и беше голяма атракция. Разбрах, че това са добрите духове на просперитета и се обикаля с тях из всички квартали и улици, за да има здраве и успех в бизнеса на местните. Такава еофория се носи във въздуха, че и аз започвам да пляскам и да тактувам с крак.

Минаваме през първата порта и влизаме в търговската уличка и морето от хора ни повлича. Буквално все едно скачам от движеща се кола в един магазин, знам, че трябва тук да купя сувенири, защото може да нямам друго време. Първото – книжка – хармоника за мемориалните печати. Това е тефтерче с красиви корици, а вътре е нагънат като хармоника около метър плътен бял кадастрон и там се слагат печати с калиграфия. По – късно ще се разбере, че е пристрастяващо… Разни кукли, клечки, магнитчета/ грознички/, звънче за приятелка, чашки за саке и куп други джунджурии грабнати без много да ги гледам, защото от всякъде ме притискат. Добре, че още не се ориентирам с парите, иначе щеше да ми стане лошо колко оставих тук. Мъжът ми ме измъква като тапа от бутилка и продължаваме към втората порта - тази с големия фенер. Той се оказва прибран наполовина.

Наоколо е ката на събор в наше село – навсякъде са опънати сергийки за храна, пушек, миризми всякакви, интересни начини на приготвяне, леле!

Влизаме в храма мятаме стотинки, позяпваме малко и се изнасяме, пообиколихме наоколо, в другата важна сграда - шинтоиското светилище не се и опитахме да влезем, опашката беше като пред Уфици. Много е приятно самото място, има рекичка със шарани коя, красиво оформени градини, прекрасната пет етажна пагода.

Нямахме късмета да разгледаме спокойно всичко това, но пък бяхме във вихъра на празника. Вече беше обяд, а ние не сме хапвали до момента. Хайде да си вземем нещо! Мъжът ми си избра фиде със зеленчуци. Избирам си тестени топки с пипала на октоподи. Правят го като в една чугунена форма с полукръгове сипват тесто като палачинково, ръсват октоподите и затварят с другата половина. Сядаме на един бурдюр като всички останали и отваряме кутийките. Аз отхапвам от първата топка и… търся салфетка, за да изплюя. Много гадно! Затварям кутийката, която по- късно изхвърлихме заедно с празната кутия на мъж ми. Викам си, леле, ако и тука е като в Китай, край! Ще се вталя без диета, ма квото! Поне преди това бях мушнала някаква малка сладка , ето такава:

Решаваме, че час и половина в този калабалък ни е достатъчен и излизаме на широк булевард, като ориентир ни е Sky tree, която се извисява съвсем близо.

Искаме да стигнем до река Сумида. По пътя от един супермаркет купуваме кенчета бира и чипс и когато стигаме до реката, имаме възможност да се почустваме като тукашни. Сядаме на пейка с маса от камък и си правим пикник. Кеф! Реката е много широка, мостовете над нея са красиви, отсреща прекрасна гледка. След лудницата преди малко, тук си е блажено спокойствие. Поне 30 – 40 минути поседяхме на припек.

Мислех да направим круиз от тук до Одайба, но Emil Chakalov ми каза, че не е нещо кой знае какво. Това мнение и в комбинация с моето недолюбване на плаването, наклони везните да направим само разходка до кея и от там да се отправим към метрото в посока Гинза.

Ориентацията в метрото е безпроблемна. Всичко е направено дуракоустойчиво – линията е отбелязана с цвят – оранжев, има име – Ginza line, всяка спирка е номерирана. Поглеждаш преди да се качиш, запомняш номера и се ориентираш кога да слезеш. Гинза е спирка 9. Излизаме и се озоваваме на широк булевард, който е пешеходен в неделя, заобиколен от футуристични сгради

на модни брандове. Интересен контраст се получи със сутрешното ни преживяване.

Кратка разходка и съзирам Uniqlo. Тука трябва да пазаруваме! Мъжът ми млиза неохотно. Поне един час избираме, пробваме и отиваме с пълна кошница на касата. Тук има каса за такс фри, т.е. без 8% ДДС. Едно момиченце (всички обслужващи през цялото време ми изглеждаха малолетни! Много младеят, чак е стряскащо!) ми казва, че трябва паспорт. Аз съм го оставила в хотела и имам копия. Не можело. Поне 15 минути се разправяхме и никакви молби не помогнаха. Междувременно съпругът ми излезе нервен. Аз казвам на продавачката, че трябва да тръгвам, че мъжът ми е бесен, и да ми ги пази – ще се върна. Слизам долу и той верно е бесен! Ми не е пушил от доста време! Що не пуши? Щото няма къде, що! Млъквам виновно. И тръгваме из страничните улички. За да нормализирам обстановката предлагам да седнем в един бар – изцяло отворен и да починем. Тук се пуши, оф! Правим анализна ограниченията в пушенето в Япония. Предишната вечер мъжът ми се чудеше какво ограничение е това като в заведенията се пуши? Е, днес сами разбрахме. Ходейки по улицата, рядко може да намериш „пушалня“. Ако бяхме останали още малко, можеше и да откаже цигарите момчето. За 10дни беше изпушил 5 кутии и то наваксвайки вечер пред хотела или в заведенията. Иначе пуши по кутия на ден. Потупах се по рамото, браво, момиче, че не пушиш вече 6 години!

Решихме, че ще отидем до храма Sengakuji, посторен в чест на 47 ронина, които на 14 декември 1702г., водени от Oishi Kuranosuke успяват да отмъстят за своя господар, като убиват доймиото Kita в имението му. След това, те отнасят главата на Кита в Sengakuji, а по-късно са осъдени да извършат сепуко.

До храмът се стига с метро до Sengakuji Station на Toei Asakusa Subway Line. Наоколо беше толкова безлюдно, все едно не сме в Токио, а в някое затънтено село. Храмът е между жилищни сгради, но влизайки през портата в двора се усеща някаква странна енергия. Беше късен следобед и музеят не работеше. Тук на едно гише оставих за първи път книжката за печати, за да ми напишат и калиграфски разни неща. Струва 300йени навсякъде. Ние се отправихме към гробовете на ронините. За мен беше интересно, почуствах въздействието на подвига на смелите мъже. На гробовете имаше свежи цветя, а една млада японка разказваше на американски турист как на всяка годишнина се провежда възпоменателна церемония. Почитат хората, символ на лоялността и мъжкото достойнство.

Предложих да се приберем с JR Yamanote до Ueno за да не прекачваме с метрото. Прочитам, че най- близкат спирка е Shinagava, гледам картата и тръгваме с бодра крачка. Леле колко вървяхме! Голям гаф! Тъкмо бях успокоила нещата и с тоя маратон докарах момчето до яден изблик. Нали всичко съм прочела, нали знам къде вървя, а,а ? По – късно осъзнах, че сме минали през междинна спирка Tamachi, ама аз си гоня Шинагава… Мани! Стопихме калориите за 2 дни.

Хеле стигнахме, качихме се на влака и се прибрахме в хотела, мълчаливо

Беше около 18,20ч. Аз поотдъхнах и запалих пак към Гинза да си взема напазаруваното. Свърших работа бързо, момиченцето така ми се зарадва, че съм се върнала. Залепи ми касовите бележки в паспорта, слага разни печатчета и накрая ми каза да се извиня на мъжа ми от нейно име. Сладурана! Как да се сърдиш или ядосваш? Не, тя си върши работата и спазва правилата. Така трябва!

Излизайки от метрото поглеждам в обратната на посоката към нашия хотел и виждам една светеща в неон уличка, пълна с кръчмички. Йес! Това е Аmeyoko.

Бързо отивам да хотела и съобщавам, че съм намерила суши ресторант. Връщаме се, влизам в един малък суши ресторант с въртяща се лента и докато мъжът ми посети тоалетната, аз съм изпразнила 3-4 чинийки.

Много обичам и съм неразумно лакома за суши. Мноооого добро беше! Понеже и аз като Емил, все се сещах за Сънчо и неговите впечатления, си отдъхнах, че ще си отям на хубаво суши.

Следва спирка на пушкома на надлеза при гарата и трупясване в леглото .

Редактирано 2 юни, 2016 от clete

2 юни, 2016

16.05., понеделник
След вчерашните проблеми с логистиката съм си дала ясна сметка, че ако я карам на импровизации, рискувам да разваля преживяването с излишни изнервяния. Правим план, казвам правим, защото този път го обсъждам с половинката. Първо отиваме на рибната борса Tsukiji, разглеждаме, ядем суши. После с влакчето - в Одайба.
-Какво ще правим там?
- Миии какво? Ще разгледаме, там са молове разни…
-Ти по молове ли ще ме влачиш?
- Не бе, няма да пазаруваме, може да погледнем само.
Така си обсъждаме, хихих. След това към Шибуя и вечерта Шинджуко за вечеря. Готово! Имаме план. Съгласуван!
Спазваме въведените традиции- първо пушкома пред гарата, После по табелите се ориентираме към JR линията / светло зелена/ и взимаме влка до станция Shimbashi. В Japan-guide.com пише, че до рибния пазар се върви 15 минути. Мерси! Попитах на Шимбаши един чичко от персонала и от него разбарх, че има автобус до там. Супер! Отне ни малко време до като го намерим и за това обяснявам къде се намира. Като се слезе от влака се тръгва към Hibiya exit или посоката за линия Yorikamome

Точно, когато пред вас видите един надлез със знак Yorikamome, поглеждате на ляво и виждате стоянка за таксита и автобусната спирка. Автобусът има номер, който не запомних, но като попитате шофьора : Цукиджи? , той ще ви потвърди. Пътува се 5-10 минути и е много удобно. Спира в самата борса.
И ето ни на най-големия рибен пазар в Япония, а може и в света. Много хора се отказват да видят това място, но за нас е много интересно и си държахме да го посетим. Интересните неща се случват сетрин в 5ч, когато е търга за рибата тон. Допускат се до 140 туриста, разделени в две групи, след резервация. Ние такива мераци нямахме и сме тук към 10ч. и наблюдаваме следствията от продажбите. Хората работят, транжират вече поръчаната туна, подреждат риби, рибки, раци, миди и всякаква морска сган. Имаше такива дето даже не разбрахме какво са.

Близо час се мотахме и зяпахме, прескачайки локвите, подскаччайки встрани пред преминаващите превозни средства. Извън рибите има зеленчуци и плодове, сладки, водорасли, чай, чехли, тениски, даже и сувенири. Пазар. Наоколо, на няколко места са разположени в редица един до друг суши ресторантчета. И като слагам умалителното -чета, точно това имам предвид – по- малки са от спалнята ми. А пред тях опашки като …. Абе, много големи. Направо увяхнах! И сега какво, дошла съм до другия край на света, за да ям най-свежото суши на земята, и няма да мога! Щото нито аз, нито мъж ми ще висим 1 час на опашка за ядене. Мрънкам си аз мислено, взимам си по между другото ей тази оранжевата бобена сладка. Хубава е!

И зяпайки небрежно по сергиите точно когато трябва фокусирам, че пред едно ресторантче има само двама души. Моментално заставам зад тях и се чудим защо така. Дали пък не е кофти? Ама гледам под името пише sinсe 1959г. Явно боговете са решили да ми дадат награда, щото съм послушна и всичко си изяждам, и се оказахме след малко седнали на бар плота, за да хапнем сушими. Чудно беше! А бирата се сипва в чаши като за мастика, но пък е пивко така. J Ох, и сега слюноотделям при спомена! Още една изпълнена мечта.

И за да не ме помислите за някоя, дето само за храна мисли, да се оправдая, че храната ми е страст(само да ям, приготвена от майстори) и винаги на път държа да опитам всичко ново или характерно. Това се случва предимно вечер и за щастие имам интуитивната способност винаги да намирам места с много добра храна. Почти никога не се подготвям предварително със заведения за хранене, което понякога е проблем, но гладни не сме оставали. За мен храната е част от изживяването и ни свързва с бита на месните хора. И за това винаги разказвам за ядене и пиене. А в ежедневието се стремя да спазвам режим, въпреки, че напоследък хич не съм режимна.
И да се върнем към Токио. С автобусът се върнахме на станция Шимбаши, където е и първата спирка на компютърно управлявания влак Yorikamome. Гледаме влака пълен, на предната седалка има един човек. Аз слизам, ще чакаме. После пак се качихме, за да не чакаме. Заставам аз зад първата седалка и виждам, че е двойна. Извинете, може ли – може! Ииии карам влака ! След няколко спирки се освободи и другата седалка, момчето до мен се премести на нея, за да седнем заедно с мъжа ми. Аригато гозаймас! Приятно е да се движиш над земята, заобиколен от небостъргачи със странни форми, минавайки през мостове. Хареса ми.

Слязохме на спирка Daibа. Доста духаше, но пък беше красиво с гледките отсреща на града и на Рейнбоу бридж. Всъщност там има парк и много обширна площ, повдигната като наблюдателница.

Наоколо разни молове и други сгради като тази, до „атриума“, на която се качихме с 3 – 4 ескалатора. Може да се качиш до обсерваторията горе в кълбото.

Продължихме нататък, видяхме огромния робот и пожелах да вляза в магазина зад него. Ей, все едно щях да правя гражданско неподчинение! Нали сме се разбрали без молове. Да, но аз искам да погледна, интересно ми е, а и искам да си купя козметика. Е, направихме обиколка с ескалаторите като едва надникнах на две места и предпочетох да си спестя разправията и да тръгнем. Аз съм си виновна, защото по принцип не ходя по магазини и мъжът ми няма навици в това отношение.
Взехме влакчето до края, направихме и пълния кръг до Шимбаши и се прехвърлихме на влак до Шибуя. Без да ми е било цел, имам снимка с кученцето Хачико – пред изхода е. Минахме през кръстовището, за да изпия едно добро еспресо в Старбъкс и да наблюдаваме човешкото множество по това, така известно кръстовище. В последствие видяхме подобни на много места в различни градове, но това си е нарочено. Много странни птици имаше наоколо.

В този квартал вече тропнах с крак и рекох, че ще пазарувам. Успях! В магазините за козметика преди да ми предложат крем за лице ми правиха тест с уред. Браво, много ми била добре кожата! Взех си разни препоръчани мазила, за да я запазя такава. И слънцезащитни, които май не са ми достатъчни като количество. И момчето си купи едни патъци. После се разходихме из квартала, любувайки се на вече осветените с неонови реклами сгради.

Пихме бира в една кръчма и отново минахме през кръстовището, за да отидем до Шинджуко с влака. Оказахме се в час пик на гарата. Толкова много народ имаше, доста се изнервихме. Аз зарди нервниченето на половинката. Ами това е Токио – гигански град, що се нервиш?

Вече е тъмно навън виждаме ситито в светлини. Тук били 12-13 от най високите сгради в Токио и този район си има собствена атмосфера. Целта ни е Shinjuku NS Building. Тази сграда е до кметството и на 29 етаж има доста ресторанти. Повървяхме 10-15 минути и влязохме в сградата. Интересно фоае с атриум до последния етаж, Skay brige – стъклен мост между две противоположни стени горе нависото, интересен часовник.

Обиколихме да разгледаме какво предлагат ресторантите, но нали спътника ми беше кисел, накрая седнахме в един, чиято гледка не беше най- добрата. Хапнахме окониомяки и шишчета, пихме саке и това беше. Без много ентусиазъм.
Следваща цел - Tokyo Metropoliten Government Building.

На неговите две отделни кули, както е известно, може да се изкачиш до т.н. обсерватория на последния етаж и да погледаш Токио от високо. Нарочно избарах да е вечерта, защото обичам нощните светлини, а в този град те са много, цяло море.

Красиво е. Насладихме се 15 -тина минути, повече няма какво да гледаш и се отправихме към гара Shinjuku. Отново беше много натоварено, явно тук винаги е така. За JR Ymanote линията беше митинг. Предложих за по- кратко и по- спокойно да използваме Chuo line до Auihabara и от там за 2 спирки до Ueno. Добре, че се сетих за този вариант.
Да кажа няколко думи за Токио, от моя опит, макар и каратък.
Това е чудовищно голям и много населен град. Чак е смазващ. Много е важно да се избере правилно района за отсядане. Аз избрах Ueno и съм 100% доволна от избора си. Първо – има пряка връзка с летище Нарита. Второ – от тук тръгват влаковете за Никко, Каназава и други градове, които бяха част от програмата. Трето, и то не маловажно – тук е спокойно, вечер е даже пусто. Много ми хареса, въпреки, че интерес на истината вечер имаше опаковали се в кашони бездамници, не ни е притеснило нищо. Чувствахме се в безопасност.

По прочетеното от други, установявам, че въобще районът „вдясно на кръговата JR линия e по- подходящ. Шинджуко е някаква страшна лудница. Определено аз не бих отседнала тук. Това за всяка връзка да влизам в тази месомелачка, определено не ми е по вкуса. Явно си падам малко „селски“ тип, но това е моето усещане.
Утре напускаме Токио и отиваме в приказния Никко.

Редактирано 4 юни, 2016 от Mary
Корекция на шрифт

2 юни, 2016

Цлете, много интересно разказваш, дано половинката ти обаче не прочете разказа ти, че.... ама то няма мъж дето да обича да го мъкнат по магазини /казвам го от личен опит/ Ние резервирахме апартамент в Шинджуку, ама сега като чета от теб каква лудница е.... дано не съжаляваме.

И много ме впечатли Shinjuku NS Building. Дори си свалих снимката с моста. Нали и аз обичам височините....

Досега никой не беше разказвал за него, а той е на не повече от десетина минутки пеша от апартамента ни..... пък и тези ресторанти с гледки ме заинтригуваха. Дано само цените им не са право пропорционални на височината на сградата

Продължавай моля те все така подробно и описателно с разказа. Особено за превозните средства и гарите :lol:

2 юни, 2016

Clete, едно голямо, :thankyou: Благодаря, за увлекателния разказ и страхотните снимки.

2 юни, 2016

Clete, много увлекателно разказваш. Добре че утобни, че си се върнала да си вземеш нещата от Уникло, че се притесних.

2 юни, 2016

Цлете, много интересно разказваш, дано половинката ти обаче не прочете разказа ти, че.... ама то няма мъж дето да обича да го мъкнат по магазини /казвам го от личен опит/ Ние резервирахме апартамент в Шинджуку, ама сега като чета от теб каква лудница е.... дано не съжаляваме.

И много ме впечатли Shinjuku NS Building. Дори си свалих снимката с моста. Нали и аз обичам височините....

Досега никой не беше разказвал за него, а той е на не повече от десетина минутки пеша от апартамента ни..... пък и тези ресторанти с гледки ме заинтригуваха. Дано само цените им не са право пропорционални на височината на сградата

Продължавай моля те все така подробно и описателно с разказа. Особено за превозните средства и гарите

NS building го знам от пътеписите на Стас, а и lesy ме подсети за него. Цените са абсолютно нормални. Много е хубаво там.

А мъжът ми си знае, ще му дам да го прочете като приключа.

2 юни, 2016

Clete,Благодаря за полезна информоция и много хубав разказ сте направили ,а за снимките те пък са идеални

3 юни, 2016

Clete, радвам се, че сте си прекарали добре! Ама много ме учуди това с бездомниците - ние бяхме 10 дни в Токио и още толкова в Киото и наоколо и не видях нито един. И си останах с впечатлението, че в Япония бездомници и просяци просто няма. :wacko: Ние бяхме в района на Шинжуку, точно срещу Кметството.

Там цяла нощ кипи живот, имах чувството, че тия хора не спят. Оживено, шумно, шарено, шматкахме се до след нощ . Според мен, трябва си повече време, за да "усетиш" Япония, да влезеш в ритъма на Токио, да имаш достатъчно време ей така, просто да се помотаеш по големите улици. Даже безцелно, без да бързаш, да погледаш хората, да попиеш атмосферата. Истината е , че там е много различно и не прилича на никое друго място от останалия свят, / лично мнение/.

А в Уникло си пазарувахме с копие от паспорта без проблем, че документите седяха в сейфа. Ти си попаднала на някоя девойка, дето ще умре от печатна грешка

Пазарувахме и в този на Гинза, и в този на Шинжуку - също огромен и все с копие.

Редактирано 3 юни, 2016 от AlexandraKo

3 юни, 2016

Александра, от миналата година разшириха списъка със стоки и магазини за TaxFree и позатегнаха правилата, щото китайците правят шмекерлъци. Тка че може и да не е виновна девойката.

Роже, според мен не си сменяй хотела. Всеки си има някакво вътрешно усещане, ако щете инстинкт за това къде е неговото място. Щом си се спрял на Шинджуку - нека бъде там.

Clete, много благодаря за хубавия разказ. Вече си мислех, че тази година започна кофти и ще си и остане така...

3 юни, 2016

Малко по-късно ще продължа с разказа. Само да отбележа, че усещането за Токио е мигновено, знаех що за град е и за това му отделихме два дни и една вечер. Не съм се стремяла да видя всичко, даже напротив. Имах си набелязани места и ги видяхме. Единствено храма Мейджи не успяхме. И всичко беше много лежерно. Не сме ставали рано, не сме бързали през целия ни престой. Чудесно беше!

Александра, бездомниците са при гара Уено късно вечер. На никого не пречат, писах за тях, защото ги видях и ми направи впечатление. А вече навсякъде искат оригинален паспорт за такс фри.

Роже, моето мнение за район е субективно. Самурайка е права, не сменяй хотела.

3 юни, 2016

Страхотен разказ, очаквам продължението с нетърпение!

Япония е в списъка на бъдещите ни дестинации, затова прилежно си вписвам информация в един файл, който мисля да използвам след време

3 юни, 2016

Роже, според мен не си сменяй хотела. Всеки си има някакво вътрешно усещане, ако щете инстинкт за това къде е неговото място. Щом си се спрял на Шинджуку - нека бъде там.

Clete, много благодаря за хубавия разказ. Вече си мислех, че тази година започна кофти и ще си и остане така...

Не мога да го сменя, защото съм платил апартамент през Аирбнб. С кухня и трапезария, отделна спалня и панорамна тераса с маса за вечерно саке

А и е на добра цена - 200 евро за три нощувки. На 7-8 минутки пеша от кметството и 15 от гарата.

Ако на някой ще му бъде от полза :

https://www.airbnb.com/rooms/5314957

3 юни, 2016

Clete, радвам се, че сте си прекарали добре! Ама много ме учуди това с бездомниците - ние бяхме 10 дни в Токио и още толкова в Киото и наоколо и не видях нито един. И си останах с впечатлението, че в Япония бездомници и просяци просто няма. Ние бяхме в района на Шинжуку, точно срещу Кметството.

.

В Япония си има бездомници и то много! В Парка "Уено" в Токио ги събират всеки обед за да ги хранят (тяхната версия на "Червения кръст" предполагам). В Осака пък има още повече - целият "Теноджи" е пълен с тях. На тръгване за летище Кансай трябваше да си хвана влака от "Нанкай" гарата. Съответно, отивайки натам се обърках и се вкарах в сградата от другата страна на улицата. Озовах се в някаква сюрреалистична обстановка - хале с разбити прозорци и без осветление, в което на изтърбушени дюшеци лежаха стотици бездомници... Аз, гайджин нарамил багажчето, търся влак в леговището на японския бездомник. Ако ми бяха скочили никой повече нямаше да ме намери, само че те проявиха нулев интерес, лежаха си в ступор и дори не ме погледнаха... Преминах през цялата дължина на халето и си излязох като попарен...

ПП: поздрави за clete за интересния разказ.

3 юни, 2016

17.05,вторник

Още вчера сутринта сме изпратили по куриер големия куфар до хотела в Каназава. Искаше ми се да го изпратим направо в Киото, но след много живописен разговор с рецепциониста, се разбра, че можем да изпратим само до адрес и няма възможност да се достави до офис на куриера, както у нас. Проблемът, че не можехме да изпратим до адрес беше, че аз бях убедена, че гест хаус – а ни в Киото няма рецепция, а се оказа, че има от 9 до 17ч. А разговорът беше живописен, защото беше основно с рисунки. Сладурът, на който попаднах беше най- малко говорещия английски от пресонала. Чак ми стана жал с какво желание се опитваше да ме разбере, пък и да ми отговори. А казусът беше сложен. За това с писане еи рисуване, но важното е, че имахме резултат.

И така, ставаме преди 7ч., защото в 8.34ч имаме влак за Никко. По – точно в тази посока, прикачването става на гара Utsonomiya на влак от Nikko line. Това, когато се пътува с JR pass. Когато нямаш пас може и с Тobu line директно от Токио до Никко.

Предаваме картите на усмихнато момиче на рецепцията и връщаме предоставения ни адаптор за контактите. За 1 минута сме готови и тръгваме в дъжда навън. Ама дъжд ви казвам, проливен! Ей, познаха синоптиците този път. Купили сме си преди да тръгнем точно за такива случаи якета за дъжд, но докато стигнем до гарата, доста се намокрихме. Мислех си край, отиде ми Никко – то на кино! Доста рано сме дошли и имахме време да купим закуска. Шинкансените са на 20 коловоз. Слиза се няколко нива надолу.

Тук мога да споделя как се оправяхме с влаковете. На всяка гара си има установени коловози за всяко направление и то си е изписано на табелите. Дори не съм ползвала двете приложения, които изтеглих, за да гледам къде ни е влака. Единствено, когато търсех кога има влак или да видя прикачването. Достатъчно е да попиташ като показваш паса на служителя, примерно Утцумия? И те дори с пръсти ти показват коловоза. Даже няколко пъти се случи да не ми излиза на приложението влак, който ни върши работа, но вероятно трябва да се зададе по друг начин. Та с две думи, дори без наличен интернет в джоба, абсолютно никакъв проблем да се оправиш на гарите. Спокойно може да се спести от скъпия джобен wifi. На нас за 9 дни ни струваше 61 евро.

И се качваме на влака -стрела, който точно на минутата потегля. Много впечатляващо, особено първия път. Удобно е, чисто, тоалетните също, по-нататък разбрахме, че има и пушални в два от вагоните. За около час стигаме гара Utsonomiya, на която трябва да се прехвърлим на влака за Никко. За него се слиза на долно ниво и там всичко е в цветовете на линията Никко. Много е хубаво, някак те въвежда към по-стари времена.

Този влак е със седалки като в метро и за 40 минути стига на JR гарата в Никко. Часът e 10.21. От гише се купуват пасове, ние избираме еднодневен за района на храмовете – 500 йени, автобусът тръгва пред гарата. Оставяме куфарчето в касета пак за толкова пари. А дъждът се лее….

С автобусът достигаме до четвъртата му спирка, следвайки другите туристи тръгваме към храмовете. Преди това купуваме от супермаркета наблизо по един чадър, защото краката ни са мокри до горе. Всичко е подгизнало по пътя. Днес е храмовият празник тук, явно на такива ни върви и е започнала подготовка. За съжаление ние нищо не видяхме от този празник.

Първия храм – Rino-ji , който е в реконструкция, не сме влизали вътре. Този храм е първият, посторен в края на VІІІ век от будиския монах Шодо и около този храм се е оформила впоследствие таз зона от храмове и светилища, много свята за Японците и включени в световното и културно наследство на ЮНЕСКО. Продължаваме и на гърба на Rino-ji има друг храм, който не разбарх как се казва, но там присъствах на служба. Свещеника седеше с гръб пред олтара и почукваше, подвикваше и припяваше нещо, доста забавно.

Пореден печат с калиграфия и продължаваме да джапаме. Тук по средата е оградено, един човек заравнява насипания пясък, явно подготовка за преминаване на коне. Достигаме каменната плоча с гравиран знака на Токугава – хризантемата.

Токугава Йеасу води битки на бойното поле и на масата за преговори, владеещ всички способи за постигане на успех, той получава титлата шогун от императора през 1603 г. и става основоположник и пръв шогун на шогуната Токугава, който обединява и управлява Япония чак до 1868 г. Този период в историята на страната е именно Едо, защото Йеасу премества столицата в град Едо ( Токио).Токугава Йеасу е на власт две години, след което предава властта на сина си, като продължава да управлява в сянка. След смъртта му през 1616 г. е погребан в храма Toshоgu в Нико. В продължение на повече от 200 г. в страната има мир и се управлява както повеляват принципите на самурайте. Той е един от прототипите на Клавел в изключителната книга „Шугун“, заедно с великия пълководец Ода Нобунага.

Точно в този храм Тошуго шрайн пристъпваме сега. Първа каменна тории, следва пространство като малък площад, в ляво се е изправила пет етажна пагода – красавица, издигната през ХVІІ век. Пред нея са наредени подобни на копия с лъскави знаци, пак част от декора за празника. За да се разгледа пагодата искат да се плати билет, ние разгледахме и без да плащаме, не разбрах какво повече можех да видя от задната страна, която оставаше скрита. Страхотна дърворезба, филигранна.

С много фигури е следващата порта, която е будиска. Минаваме през нея и аз се чувствам като в приказен свят!

Тук са няколко постройки, имали стопански функции, но са толкова красиви, с такива интересни фигури, цветни и кокетни. Бях изгледала сума снимки преди да заминем, но нищо не маже да се сравни с великолепието на живо! Първо склад с фигурите на два слона, така както си ги е прадставял твореца, после конюшната, в която понякога има бял кон, сега имаше сама снимка отвън на жребеца. Та тази конюшна е с изобразени околавръст под покрива маймунки. Цикълът на живота в различни сцени. Доста са навиистични, но са много изразителни. И още малки къщурки разни….

Следва изкачване по стълби, за да преминем през най- красивата и пищна порта Омемон, която е опакована за реставрация, но са оставени пролуки да се виждат част от рисунките. Е, в този двор онемях! Пред себе си виждах бяло- златния храм. Уникален е наистина. И тези резбовани стени.

Yakusido е друг храм встрани, известен като храм на ревящия дракон. Влиза се и един монах обяснява първо на японски, после за ради мен на английски. Удря две дървени парчета в различни части на храма, но точно под главата на нарисувания на тавана дракон се чува по- силен звук като звънене. Японците са много сладки, като им обясняват нещо и те в един глас възклицават : аааааа! Ееееее! И ние така си възклицавахме, с добро чувство, разбира се.

Още малко се застояхме тук, не ни беше достатъчно, но дъждът все така се лееше. Ние бяхме с мокри до коленете панталони. Отидохме и до другия храм Futarasan, който не може да се сравни с видяното до тук.

Алеята, водеща до него, обаче е много дзен.

Решихме, че ще тръгваме обратно, дъждът ни изгони от това прекрасно място. И сме гладни, вече е към 13.30ч. Достигаме мястото, където слязохме от автобуса и има ресторантчета. Бяха ни дали на идване една брошура и решаваме да влезем на това място. Малко се стреснах като ни качиха на втория етаж- просторна зала с вехти мебели, балатум, видял много по-добри времена, откровено мръсничко си беше. Обаче бяха супер любезни, настаниха ни , обгрижиха ни бързо , и аз прецених, че няма да се правя на принцеса и ще преживея разни дребни детайли. Още повече, че заведението се напълни с японци. Бира, моля!

И за хапване мъжа ми си избра от силиконовите макети нещо като винен кебап. Аз пожелах рамен със свинско. Донасят след 10-15 минути димящи блюда. Моето е с размер на малък леген. Мирише хубаво, гребвам – и примирам от кеф! Много, много вкусно нещо! От всичкото огромно кооличество ми остана три пръста бульон, ама вече щях да се пръсна. Този бульон беше силен и ароматен, нудъли /фиде по нашему , но дебело/, месо на жулиени, якакви зелени листа, може би спанак, лук и още незнам какво. Абе манджа с грозде, дет се казва, но чудна!

Вече доволни и пухтящи се гмурваме отново в дъжда, качваме се почти веднага на автобуса към гарата. Пътьом снимах красивия мост Шинкьо, който е свещен. Наречен е змийски, защото онзи монах Шодо като стигнал реката се помолил на Буда да му помогне и били пратени две змии, увили се и Шодо преминал реката. На живо е още по- красив!

Имахме време до влака в 15,30 или 16ч , не помня на кой се качихме/ и половин час се помотахме, накой попуши, друг снима нацъфтелите азалии, и дъждът реши да почине за 15 минути.

Трансферът този път е по-сложен . На Уцономия сменяме с SHINKANSEN YAMABIKO до гара OMIYA(SAITAMA) . Има и гара Oyama преди това, да не се подведе някой. От там се хваща шинкансена за Каназава. На Омия имахме 30 минути престой и аз веднага уцелих някакъв пазар или изложение на производители на храни във фоаето на гарата. Пробвах разни сладки, като хората ми обясняваха прилежно какво има вътре. Нищо, че не ги разбирам, те са там, за да представят стоката си. Вършат си работата и показват уважение. Една дама ме почерпи саке сухо и едно газирано. Искаше още да ми сипва, но учтиво отказах. Попита ме от къде съм. Знаеше България и ме попита всички ли сме такива високи. Успокоих я, че и при нас има ниски хора. Между другото японците въобще не са ниски. Особено младите са болшинството с моя ръст – около 1,70. Това ми направи впечатление. Поразмотахме се из красивата предгарова част, разбрахме, че тук трябва да запазим места за шинкансена. Прави се за 2 минути.

Пътуването продължи около 2 часа. Гледките бяха красиви – оризови полета, красиви къщи.

Огромна част от пътя е през тунели, много дълги. Спряхме в Нагано, пътувахме покрай Японско море. И пристигнахме на невероятно интересната и красива гора Каназава. Бях забравила чадърите във влака от Никко и това ни осигури слънчево време до края на престоя.

следва...

Редактирано 3 юни, 2016 от clete

7 юни, 2016

18.05, сряда

Снощи към 19ч пристигнахме в Каназава, поогледахме красивата сграда на гарата, ориентирахме се, че трябва да излезем от „задния“ вход и по широкия булевард за 5-10 минути стигнахме до хотела – Mystays. Резервиран през Booking.com за 60 евро. След миниатурната стая в Токио, тази ми се стори огромна. И наистина си беше голяма, леглото, разположено с гледка към прозореца, а в останалата част фотьойли с масичка, бюро. И… два телевизора имахме. И сме на 9 етаж с гледка. Тази сутрин в 4,30 виждам изгрева през прозореца. Стъклата са армирани. Баните, както се знае са с пластмасови панели или направо цели модули. Но са направени красиво. Сещате се, на тази танцуваща част от планетата е така.

Правим предаване на стаята, оставаме куфарите на съхранение на рецепцията и се отправяме към гарата. Тук в ляво от главния вход са терминалите на автобусите. На 4 -ти тръгват JR автобуси, които ползваме с паса. Маршрутът им е кръгов, има разписание на информационно гише. Ние се помотахме малко и дойде време за този в 10.20ч. Слизаме на 6 – та спирка Kenrokuen Garden – Kanazawa castle. Тя е до алея, водеща към входа на замъка. Самата алея е прекрасно аранжирана и поддържана, с много статуи, поточе от ляво. На всеки 10 метра сигурно виждахме работници, които клекнали или наведени събираха листа, подрязваха, копаеха. Повечето бяха възрастни жени. Ние като градинари, много се впечатлихме от перфектно подрязаните храсти и дървета, подредбата и абсолютно чистата от всеки растителен отпадък обкръжаваща ни градина.

Стигнахме до портата на високия зид, влязохме в обширна открита площ, заобиколена от зид, виждаше се в далечината замъка.

Тук няма много какво да се види и се насочихме към друга порта, преминахме мост- там имаше фотосесия на младоженци- и влязохме в градината Kenrokuen.

Много красиво място! Водни площи, есествен водонапорен фонтан, водопад, дървета с нарочно направени форми, храсти, цветята бяха само перуники в този момент.

Около два часа ни отне докато се отправим към изход, който ни отведе до музеят 21Century Museum of Contemporary Art, Kanazawa. Там исках да видя един басейн във вътрешния двор. Представлява празен басейн, в който се влиза от подземния етаж, а отгоре му има стъкло с 10-на сантиметра вода. Това създава илюзията, че хората се разхождат с дрехите във водата. Влязох/ за двора не е нужен билет/, но прочетох, че поради подреждане на нова експозиция, долното ниво е затворено. Язък! Видях само водичка, без плувци.

Насочихме се към спирката, взехме автобус до спирка Hashiba -cho. Целта е стария квартал Hagashi Chaya Distrikt. Там са стари къщи, една , от които е информационен център. В него намерихме възрастна двойка, вероятно доброволци. Мъжът знаеше малко английски и с голяма жар ни показа всички тайни механизми за димотводи, витрини и други интересни неща. Бабата само на японски ни упъти с една карта със снимки към магазинчетата . Казаха, че ние сме първите българи, които срещат.

Разгледахме разни дюкяни, пробва мъжа ми някакви сушени рибни гадории, купихме сладки, чашки за саке със златно покритие и от фин порцелан, видяхме една от работилниците за златен варак. Във вътрешното дворче една къща е изцяло покрита със злато. В Каназава се произвежда около 98% от златния варак за украса, много популярна и ценена техника в Япония.

Като наситихме сетивата с гледки, усетихме остра нужда да наситим и стомасите си. Беше почти 14ч. Вървяхме по главната улица, където вървеше и буса и търсехме хапване. Хареса ми едно кръчме на ъгъла, погледнахме изложените на витрината модели и влязохме. Възрастни съпрузи, които явно имат мястото от младостта си, ни настаниха на масичка, сготвиха ни вкусно и евтино, и понеже било комбо меню, да се преместим на бара за кафе или чай. Избрахме кафе. Прави се в едни колби. В долната има вода , в горната е кафето. Запалва се спиртник и водата преминава в горната колба, спира се огъня и готовата кафе се връща в долната колба- кана. Старинен метод за шварц.

Разпитаха ни от къде сме и понеже дядото гледаше суму, веднага споменах Котуошу. Домакините и двете стари дами на бара закимаха и : Аааааа! Ееееее! Усмивки широки. До нас седна една дебеличка майка на бонобнесто бебе, което ми идеше да нагушкам, но се въздържах, макар и трудно. Тя ме попита какъв е езика в България. Казах и – български, един от най- древните езици. Въобще навсякъде много гордо разказвах за Родината, аз съм си патриот. С всеобщо махане и сбогуване всички ни изпратиха.

Следва автобус до гарата, взимане на багажа от хотела и на влака THUNDERBIRD за Киото. Не помня точно в колко го хванахме, но около 18ч бяхме на гарата в Киото. Пътуването е приятно, покрай оризови полета и градчета, около 5 минути преминавахме покрай заводите Komatsu.

Качих се на втория етаж до туристическата информация. Посетете този център! Там взехме карти, насочиха ни към сектор В1на автогарата за автобус 9, с който да достигнем спирка Nishi Hongashi Mae. Там се намира гестхаус -а ни Arklead GojoHorikawa, резервиран през Booking.com за 170 евро за 3 нощувки. Малко се притеснявах, защото плащането се направи 1 месец по-рано през PayPal. Бяха ми изпратили инструкции за бокс, където чрез код ще намеря ключа. Това ме водеше на мисълта, че няма рецепция. Посрещна ни, обаче една млада жена, настани ни и ми обеща, че ще изпрати куфарите ни в последния ден към Йокохама. Апартаментчето се оказа прекрасно. Коридор, в който отляво има малка кухничка – пералня, хладилник , микровълнова, мивка и котлони с малко посуда, от дясно – първо мивка и с преход банята. Следва отделна тоалетна. От коридора се влиза в стаята с две легла, едното, от които персон и половина, маса и столове, бюро с компютър – телевизор и плъзгащи се врати към едно нюню балконче. Много съм доволна и препоръчвам.

След около час почивка, решихме, че ще отидем на вечеря на алеята Pontocho. На картата ми даде около 40минути ходене. И тръгнахме. Много дълго беше и накрая се оглеждах за такси. Разгеле, стигнахме и започнахме да избираме заведение. Много е приятно наоколо – малък канал тече, една до друга кръчми, млади хора, улични артисти.

След като мъжът ми не можа да си хареса място, аз го върнах до едно, на чиито картинки си харесах едни меса. По – късно се оказа, че било италияно – испанско. Поръчахме плато с меса, картофи и по едно саке, което ни донесоха във винени чаши. По – вкусно е, когато е поднесено в малките чашки. След 20- на минути донесоха една дъска с мешана скара – свинско, телешко, пилешко , агнешко, даже наденичка. Вкусно беше, много!

Тръгнахме си, гледаме за автобус, но като не се ориентирахме още, решихме – взимаме такси до eдно кръстовище с голям магазин, да си купим вода и от там ще го мислим. После разбрахме, че почти всички супермаркети работят денонощно. Та с две таксита по отсечката се прибрахме и буквално се размазахме в леглата.

Редактирано 7 юни, 2016 от clete

9 юни, 2016

19.05, четвъртък

Тази сутрин докато си пиех кафето подробно разгледах картата на автобусите в Киото, за да уточним маршрута ни за деня. Киото е голям град, с почти перпендикулярно разположени улици в частта извън съвсем старата си част. Така съвсем лесно може да се проследи по номерата, а и по цветовете на линиите как и с какво може да се достигне до всяка забележителност. Та, първо ще отидем до емблематичния Златен павилион или Kinkakuji Temple. После си мислех за Ryoanji Temple, където се намира каменна градина с 15 камъка, място за медитация и съзерцание. На ред след това Nijo-jo castle, Fushimi Inari и накрая Nishi Hondashi Temple, зад чиято сграда се намира и нашия дом в Киото.

Скачаме в късите гащи, аз съм по презрамки, шапки, шалове , защото днес ще е горещ ден, ура!

Най – близката спирка на удобния ни автобус 205 се намира на кръстовището при Ниши Нондаджи. Малко мислене от коя страна е точно, защото обратното движение винаги ни обърква. Пътуваме доста, може би 40 минути и слизаме на спирка Kinkakuji -michi. Малко подробности за автобусите, те са такива из цялата страна. Имат две врати. Винаги се качваш на задната, когато искаш да слезеш - натискаш бутон и преминаваш напред. При шофьора показваш, ако имаш дневна карта или пускаш в един отвор стотинките за едно пътуване, в Киото е 230 йени. Ние слизайки от първото пътуване за деня си купуваме дневен билет, струващ 500 йени. Водачът през цялото пътуване говори нещо напевно , все едно е екскурзовод, но едва ли разказва нещо, по-скоро са някакви указания. Говори на микрофнче, висящо от главата му. Дали имаше слушалки не видях. На всеки слизащ казва: Аригато гозаймас! На всеки! И разбира се съпроводено с поклон. Как не ги заболява устата, не знам.

Насочваме се към Кинкакуджи, има много хора, повечето ученици. Купуваме билетите много бързо, при показване на контролата на входа, получаваме брошура. Самите билети са дълги правоъгълни листчета с печати йероглифи. Запазила съм почти всички и ще си направя колаж в рамка, защото са много красиви.

Оказа се, че гледката към павильона се открива почти веднага след входа. Изключително човешко творение – фино, елегантно, построено над водно огледало, заобиколено от красиви растения! Втория и третия етаж са покрити със златен варак и от там е името му. На първия етаж има Будистки статуи, които се виждат най-добре със зуум на фотоапарата. Има много информация за Златния храм, накратко: това е бивша вила на шогуна от ХІV век, която синът му превръща в будистки храм. Бил е разрушаван и пак възстановяван (това се е случвало с почти всички исторически сгради) Последната реставрация е приключила преди 10-12 гдини. Не можем да откъснем очи от прелестната сграда, напълно заслужено приемана като един от символите на Киото.

Би било огромно удоволствие да се гледа продължително време на спокойствие, но уви, не е възможно. Тук винаги има тълпи туристи. Снима се, изчаквайки ред, и вървиш в зададената посока към следващите части на този храмов комплекс. Има малък храм, в който се смята, че е поставена статуя на будистко божество Фудо през ІХ век, от създателя на шинтоиската секта. Има и други малки дървени постройки. Хвърлихме стотинки, запалихме свещички, позвъняхме на камбанките по – скоро, защото е забавно, а не с някакви религиозни пориви. Имам си поредната калиграфия и печат.

Тръгнахме си с неохота, отидохме до сувенирен магазин, разположен до обширен паркинг. Пушачът си намери пушкома, аз избрах една чинийка със златно изображение на Златния павильон за колекцията ни. Попитахме от къде се хваща рейса за Рьоанджи и неразбрали точно се озовахме на мястото откъдето дойдохме. Трябвало е да завием вляво на улицата точно пред входа, а ние сме слезли на следващата успоредна улица. Отказахме се от посещението на този храм, и без друго се двоумях преди това. Качихме се на автобус, после мисля направихме прехвърляне и слязохме на спирка на кръстовището над Nijo-jo castle – Horikawa Marutamachi. Там на ъгъла има огромен супермаркет и аз влязох за вода. Леле, попаднах в царствата на изобилието!

Много отдавна не съм влизала в подобен огромен магазин. Направих няколко тегела, видях, че има също толкова голяма секция за тготови храни и тръгнах към изхода, за да повикам мъжа ми. Той тъкмо влизаше и аз го помъкнах към манджите. Доста време се чудихме какво да си вземем и накрая грабнахме по кутия суши и една бира. До изхода има зона с масички, умивалник, микровълнова и точно за това решихме да хапнем тук за обяд. Правим като местните.

С нови сили се запътихме към замъка Ниджо. Той е бил построен през 1603 г. като резиденция в Киото на Токугава Йеасу, първият шогун от периода Едо. Неговият внук, шогун Йемитсу, е завършил сградите на замъка и е разширил комплекса, построява и пететажна крепост.

След края на шогунатът Токугава през 1867 г., замъкът Ниджо е предаден на императора и е бил използван като императорски дворец за известно време, после е дарен на града през 1939 г. и отворен за посещение. Територията на замъка е заобиколена от защитни стени и външен и вътрешен защитен ров, запълнен с вода и много красиви градини. Площта на комплекса е огромна – 275 000кв.м, а сградите са 7300кв.м.

Влизаме през красиви порти

, събуваме се и слагаме обувките на рафт във предверието. И започва нашата обиколка из Ninomaru Palace. Той е построен в стил shion-zukuri, елегантен и семпъл, който се е харесвал на военната класа по това време. Площта на двореца е 3300кв.м, има 33 стаи и повече от 800 татами. Стените са изрисувани от художници от школата Kano. А стените наистина са уникални – златни с цветя и животни, много са впечатляващи. Прекрасни дърворезби, тайни стаи, с манекени са представени шугуна, свитата, жена му и т.н. Имам няколко лоши снимки, но са тайни, за илюстрация…

Препоръчвам замъка, въпреки, че аз първоначално не го включвах в плановете. Разходихме се в градините около час. Огромна площ, с големи дървета, оформени храсти, камъни, водни площи – красота! Представям си какво е през есента, когато се обагрят дърветата. Чудесни са!

С автобус стигнахме до гарата и от там взехме влак за 3 спирки до Fushimi Inari Shrine. Магнетично място. Шинтоиското светилище се счита за място, помагащо за просперитет на бизнеса и както във всички светилища се принасят дарове. Тук те са оранжеви тории, с които е така известно това място. Хиляди са! Наредени са една след друга и образуват плътни оранжеви тунели по пътеките на хълма. Няма друго такова весело изживяване. Първо естествено е храмът с пазачите лисици. Разни други постройки, имаше мини тории и оставен маркер да си напишеш с канджи пожелания. Взех една, дзерих се 5 минути и реших, че не съм способна да възпроизведа за по- малко от 2 часа 5 знака. Нямахме това време и си я взех чиста, за да я подаря на шефа. В един филм гледах, че дори да предложиш безлимитна сума, трябва да чакаш около 2 години, за да поставят твоя торий.

И тук имаше много ученици, даже си коментирахме тези деца кога ходят на училище. Тук се молеха и после вдигаха един кръгъл камък, голяма веселба.

А моят съпруг беше най- харесвания днес, поне пет-шест момичета и момчета му удряха "пет" в ръката днес! Големи сладури! Като помолих един тийн да ни снима, той така се зарадва, притесни се, благодари ни после, чак ме накара да се изчервя.

И тук подрънкахме на звънците

, поразходихме се из тунелите

и по едно време решихме да свием в една пролука между тях. Тук се появиха по- стари и запуснати параклиси, пак тории, плочи с надписи. И беше супер спокойно, нямя никой.

Седнахме на едни стълби под сянката на дърветата, птичките ни пеят – разкош! Направихме си пикник с по бира и малки сандвичи, които бяхме купили от магазина до гарата. Много релаксиращо и зареждащо ни подейства тази кратка почивка в усамотение. Вероятно така е предвидено да действат храмовете, но в наши дни, когато ние туристите искаме да видим интересните места, и се стичаме на тълпи, магическото някак се изпарява. На негово място лекичко се намества комерса. И така, всяко нещо е подвалстно на времето.

Когато се връщахме към изхода, няколко европейци се мушнаха през мястото от където излязохме. Явно са любопитни като нас и са решили да проверят тея какво са открили там в гората. Следва влак, автобус за 3 спирки към нашия район. Вече беше към 18 ч . Влязохме в Nishi – Hongashi Temple. Това беше първият храм, който видяхме снощи при пристигането си. Заемащ голяма площ комплекс от няколко храмови и съвременни постройки. Има детска градина, виждахме и тинейджъри в традиционни облекла, явно ученици в духовно училище. Едната от портите - Karamon e в списъка на Културното историческо наследство на ЮНЕСКО от 1994г.

Точно нея видяхме снощи – впечатляваща е. Влизаме през една от двете отворени порти и насреща, прекосявайки обширния двор влизаме в Amidado – залата на Амида Буда, построена през 1760г. Подът е застлан с татами, приятно е да се стъпва по тях, огромна зала със статуи насреща.

Преминаваме през покрития т.н. Corridor with kansho bell в ляво

и там се чуват ритмични удари. Поглеждаме – 4 момчета на долното ниво чукат върху един пън, поставен високо с чукове, синхронизирайки ударите. Не знам за какво е тая тупурдия, за наказание ли, за научаване на нещо ли, нямаше кой да питам.

Влязохме в Gooeido ( Founder’s Hall), построена през 1636г. и една от най – големите дървени структури в Япония.

Двете зали са включени в Националната съкровищница. Имало е голяма реставрация от 1998 до 2009г., когато са отворени отново за посещение. В тази втора зала заварихме репетиция на представление за деца. Актьорите бяха облечени в костюми с гиганстки глави, явно много популярно, защото видяхме и на други места такива представления.

В административната сграда подпечатах няколко листа и се запътихме към хотела. Доста бяхме изтощени. Първа констатация – изгоряла съм жестоко „на потник“. Починахме малко и решихме, че днес ще си вземем готово ядене и ще хапнем в стаята. Тръгнахме вече по тъмно, преминавайки през надлеза на голямото кръстовище, проверихме двата магазина наблизо, но нищо не ни хареса. Продължихме като надникнахме в една закусвалня. Вратата се отваря с плъзтгане, като се натиска един бутон, вместо дръжка ( така е на много места). Посреща ни усмихната кака и ни посочва маса. После ни завежда до един екран, за да си изберем и поръчаме. Всичко става по картинка. Аз си избрах нещо и беше екстра. Мъжът ми каза, че не иска риба и избира едно меню с нещо, изглеждащо като месо. Сервираха ни бързо и се оказа, че момчето си е поръчало…риба. Според мен беше вкусно, но той си беше навил, че не му се яде това и за това после купихме кремвирши да си дояде. И тук си имахме смешки. Искам сол, сори, сори – нямаме. А вилица имате ли? Сори – нямаме. И след малко с леко неудобство ни носи детска виличка с картинки. Ако искате? Искаме. Мъжо е доволен. Та, стига толкова за днес, да спим!

Редактирано 9 юни, 2016 от clete

9 юни, 2016

Два въпроса:

-Виждам, че често сте си изпращали багажа към следващия град, а не сте го взимали с вас. Това с каква цел? За да сте свободни да обикаляте веднага след като пристигнете и да се настаните в хотела чак вечерта или в Шинкансена и другите влакове не може с много багаж? Как точно уреждахте изпращането на багажа, ако може малко повече инфо?

-Кой сайт използвахте за да си правите програмата за транспорта? Изглежда ми много сложно. Открих един сайт (Hyperdia), който изглежда ок, но ми е интересно да разбера вие как сте процедирали?

Май станаха 3 въпросите, но нищо....

9 юни, 2016

Първото изпращане беше, защото имахме много прекачвания по влакове. Токио- Никко - Каназава. Втория път изпратихме и двата куфара до Йокохама, където беше последната ни нощувка. Това го направихме, за да не влачим. От Киото отидохме в Нара и спахме в Осака и на другия ден в Химеджи. Чак вечерта отидохме в Йокохама. Та, това за наше удобство. Струва около 16- 20 лв на куфар. Има място за багаж във влаковете иначе.

Освен hyperdia.Com,japan trains. Com. И хич не е сложно, само така изглежда. Аз за това съм толкова подробна за влаковете.

Редактирано 9 юни, 2016 от clete

9 юни, 2016

Страхотен разказ, clete, благодаря! Тъй като скоро и на мен ми предстои, чета с внимание и скоро ще започна с въпросете в другата тема. Билетите са наистина красиви.

10 юни, 2016

20.05, петък

Тръгваме за следващата доза красота от Киото. И като казвам красота, имам предвид всякаква – храмове, градини, гледки, момичета. Днес видяхме най – красивите момичета. Имаме си класация, но пък нямам снимки, защото не ми беше удобно да ги снимам.

И така, автобус 9 до сп. Horikawa Imagegawa и от там № 102 или 203 (нали не мислите, че помня точно кой? Гледам картата в момента) до сп. Ginkakuji – michi. Гинкагуджи е Сребърният павильон. Той е построен от внукът на онзи, построил Златния, но тук няма сребро. Има пясъчна градина, аранжирана педантично, други градини, пътечки, гледки, различни видове мъхове, езерца, водопади. Хармония и красота, много ми хареса тук. Толкова красиво, подредено, помислено за всеки детайл, така, че да бъде красиво.

За този ден ще спестя всякакви исторически или други обяснения, защото всеки ще прочете най- малкото в www.japan-guide.com .

Не ми се тръгваше от тук. Излизайки, попадаме в малка търговска уличка, много кокетна. Виждам една сладкарница с чудна градинка и моментално ми се припива кафе. Като се има предвид, че двойното силно еспресо сутрин ми е жизнено важно, можете да си представите каква мъка е да съм на разтворимо от дълго време. Настаняваме се, поръчваме кафе, капучино и кейк със зелен чай на най-красивото момиче евър в Япония. Наистина беше като изрисувана! Другите две жени, явно сестрата и майката, също бяха красиви, но нашата фаворитка блестеше! Това е знакът на заведението, имаше го и на чашките и чиниите.

След чудесното начало на деня се върнахме на автобусната спирка, за да вземем бус до Kiymizudera Temple. Има си табелка с посоката и тръгваме по нангорнището на малката уличка, водеща към комплекса. Той е голям, разположен е високо на един от хълмовете заобикалящи Киото. Първо ни посреща красива порта и триетажна пагода,

купуваме билети и се отправяме към Kiymizudera Temple – храмът на чистата вода. Цялата сграда е направена без пирони, само с дървени сглобки. Влизайки в дървената сграда, първо има два метални кола и един със завършек метални джапанки, застопорени вертикално и всички се напъват да ги извадят от местата им, защото има легенда. Е, не става, естествено.

После заставаме на терасата, с който е така известен. Тя е наистина голяма, виси над скалите, подпряна на дървени колони. Височината е 13-15 м, в зависимост от източника на информация, открива се чудесна гледка. Тук е и огромното стълпотворение. Разглеждаме и олтара, в центъра е богинята Канон, на която е посветен храма, от ляво богът – закрилник на пътниците и децата , от дясно този на съкровищата. Точно в дясно има една огромна , като казан купа, от тези – дзен, дето като въртиш дървено трупче започва да пее. Е, тук имаше една дървена бухалка, с която се удря по казана. Ударихме и ние. Преминаваме към другия край на терасата и тръгваме по пътеката, водеща по хълма към останалата част от обширния парк. Вървим през гората, тук таме има камъни с престилчици,

сгради, има още една красива пагода.

езерце с костенурки и риби

Тук моля едно младо момче за снимка. Ей като се захвана този човек- раздалечете се, а наляво , а стой така, викам този цяла фото сесия ни спретна. А то било, за да хване в кадър и Кимиоздудера и пагодата Санджуното. Явно човекът е разбирач. Аригато гозаймас! Много хубави снимки.

Пътя води надолу към основата на храма, там е и водопадът Отон, заради, който е изградено светилището. Водата му била чудодейна. Нареждаме се на дъъълга опашка от желаещи да пият от чучурите. Те са три – за успех в учението, в любовта и за дълголетие. Взимаш си едно канче с много дълга дръжка и протягаш към първата струя, сипваш в ръката и сръбваш, после към втората.

Третата я пропускаш, за да не се развали работата, защото ще те счетат за алчен боговете и ще ти сиктердосат желанията. Пихме от два чучура, ама кои са били, така и не разбрах. Може да съм уцелила тоя за учението, като гледам ми се налага да уча още доста за хора, пътища…. автомобили, хахахах.

Физическото в нас, напомня за себе си и на главната улица, тази с автобусите, затърсихме място за обяд. То вече беше след 14ч. Харесахме си едно малко ресторантче, съдържатели, на което бяха млада двойка. Красавицата, която говореше английски, моментално зае мястото на втора подгласничка в класацията за най- красива японка. Снощи точно си припомняхме с мъжа ми за красавиците и на него нещо му се обърка класирането, ама аз помняяя. Много вкусно беше – телешко със салата, супичка в чашка и купа ориз. Всичко ометохме. Видяхме, че събират капачки от бира, а и предлагаха много видове бира. Ние пихме само по една, че си имаме програма да изпълняваме.

Тази част от града е пълна с храмове и стари къщи, това е може би най- стария Киото. Вървим по тесни улички с малки и кокетни къщи, дюкяни, витрини, ей такива градинки.

Като в приказките сме. Много ми е щастливо! Купихме някои изключително красиви неща от тук., всяко беше увито с по една, две хартии, сложено в плик и поднесено с поклон, усмивка и много благодарности. Вече и ние се кланяме непрекъснато.

Минаваме през един – два храма, дето не знам кои са, пък и не е важно.

Ryozen Kanon Temple не посетихме, но видяхме достатъчно добре основната забележителност тук – огромната бетонна статуя на богинята Канон, издигната в средата на ХХ век, в памет на незнайния войн.

Yasaka – jinja Srinе го разпознах и му отделихме около час.

Зад него има парк, неочаквано, нали?! Чуваме музика и вижадме тези артисти

Красиво езеро и жива чапла в него. Е, това с птиците – позьори вече ми е като дежавю. На Капри една чайка се прави на препарирана поне 10 минути, докато и дадох фастъци. Вчера в Ниджо касъл имаше такъв гълъб на моста над защитния ров, сега и тая чапла. Имат си някакво птиче ноу хау и си го разпространяват, може да имат и интернет връзка, знае ли човек!

Продължаваме нататък, като аз все се оглеждам за гейши, ма то свърши старата част, помислих, че не сме били на точното място. Моментална справка в нета, позициониране на картата. Ми били сме! Ей, не ни се показаха гейшите! Нищо, ние пък си имаме срещи с красавици! Достигнахме до една алея, водеща към огромна порта и нали искам да видя всичко, помъкнах момчето натам. Стига с тея храмове, вече са ми еднакви! Последно и тръгваме, тука е сниман един филм, ох кой беше? Сетих се! „Последния самурай“. Вече е към 17ч. и сме зъкъснели да влезем в прекрасните градини на Chionin temple.

Наснимахме красивата порта и марш към автобуса.

Оставих половинката да почива в хотела, а аз отидох в препоръчания от персонала мол до гарата. Този, който е до красивата кула на Киото – Kyoto Yodobashi. Имам си поръчка от моя Жорко за робот с лазерни очи. Ох, майко мила! Отивам на играчките и съм в тотален шок. Един енаж, дето не му се вижда края, само с играчки. А аз съм преминала през етапа на разбирачка на играчки, Жорко е втора реколта в родословното дърво. Зяпам, чудя се и нищо не отбирам. Дай да се поразходя по другите етажи да ми отлежат впечатленията. Оплаши ми се окото! Стоки, звуци, викове за реклама, светлини. А не, не мога дълго да изкарам тука, още един тур през Уникло, този път имам паспорт. И се връщам за робота. Тея дето светят и говорят първо са много големи, второ струват майка си и баща си. Както е известно 4 – годишните щури момчета са заклети разрушители и инвестициите в играчки въобще не са оправдани. Преминавам към среден клас дзверове. Избирам 3 кутии и отивам на касата. Момчето говори пет думи английски, но ме разбира какво искам. Отваря ми да видя какво има вътре, леле, това са модели за сглобяване! И като си спомня как мъжа ми и баща му сглобяваха цяла вечер един вертолет подарен на племенника преди време, ситуацията се комплицира. Кажи сега за 4- 5 годишен, кой модел а взема. Ето този. Не е ли сложен? Не! Изи е този! Доверих се. После се наложи един ден да сглобявам някакво същество, за да разбере детето какво съм му донесла, толкова изи беше.

Обратно до хотела, и вече двамата ще ходим на вечеря. Вървим по булеварда Horikawa и се надяваме да намерим заведение. Тц. Имаше само едно, но половинката не го хареса. Стигнахме пеша до Киото стейшън и предложих да отидем в някой ресторант в същия мол. Харесахме едно място за окониомаки – зеле, месо, яйце, нудъли – това е основното съдържание.

Другите добавки са според модела. Сготвиха ни го на плочата на масата, хапнахме и тръгнахме, защото работното време приключваше. Беше петък вечер и срещнахме доста весели компании. Някои доста се бяха оцветили, горките.

11 юни, 2016

Хубав разказ,Clete. Аз наскоро се върнах от Япония и с удоволствие чета твоите бележки,връщайки се в спомените си.

". Самите билети са дълги правоъгълни листчета с печати йероглифи. Запазила съм почти всички и ще си направя колаж в рамка, защото са много красиви."

Много хубава идея,взех я назаем .Ето какво се получи.Ако имате път съм северното Черноморие това лято,обади се да те черпя една бира.

15 юни, 2016

21.05, събота.

След като вчера се разбра, че момичето от хотела няма да може да ни изпрати багажа, бях отишла до един магазин, означен с червена буква К в кръгче, намиращ се на две пресечки. Там почти живописно се разбрах с момичетата, че могат да ми изпратят куфарите. Още с влизането, една от жените ме позна и каза на колегата си, че трябва да се изпратят до Йокохама. Бях помолила момичето в хотела да ми препише на японски адреса и това беше от полза. Бързо се оправихме и вече само с една по- голяма раница с дрехи за два дни, купена за тази част от плана и стояща в куфара до момента, и ежедневната ни раничка поехме с автобуса към гарата.

Днес е събота и е изключително натоварено. Не знам дали е учебен ден, но групите ученици са много. От коловози 7 или 8 се хваща влака от Nara line, същия с който ходихме до Фушими Инари. Качваме се на този в 9,33 и в 10,19ч. сме в Нара. Излизаме на обширния предгаров площад и в ляво се насочваме към Туристическия център. Тук повечето хора са доброволци. Пада ни се възрастен симпатичен човек, който ми отбелязва на картата местата, които ще искам да посетя, оказа се по-късно не особено точно. Дадоха ни талони за намаление в Nara Nacional Museum, за съжаление не успяхме да го разгледаме. Попитахме за багажно отделение, отговориха ни, че срещу 400 йени на брой можем да го оставим при тях. Оставихме раницата и се насочихме към секторът на Nara City Main Bus. Това е кръгова линия, спираща на всички забележителности. Цената на дневния билет е 500 йени. Заедно с паса, който е истински сувенир,

ни дадоха куп карти, листовки и т.н. А на площада е много забавно, цари празнична атмосфера – има представление за деца.

И така, започва денят за Нара, градът древна столица на Япония от 710 до 784 година, запазил този древен дух, изпълнен с храмове и легенди. Тук има 8 обекта в списък на Юнеско за културно и историческо наследство. Още по- известен е паркът, в който живеят на свобода около 1300 елени и сърни, тачени като свещени.

Ние се насочваме именно към парка. Слизаме точно пред централния му вход, а аз още от автобуса подскачам: Ето ги сърничките, ето ги! Кво да правя, детски спомен, породен вероятно от първите ми срещи на живо на 2-3 годишна възраст с …… козички, нейде в Балкана, и по думите на майка ми пак така съм подскачала.

Наистина е друго да видиш красивите животинки до теб, нищо, че са нахални и дърпат от ръцете на хората бисквитките. Сега оставяме сърничките и тръгваме към Okumura Commemorative Museum. Той се намира в дясно от централния вход на парка, като застанеш с гръб към прака на около 200 метра. Аз спирам на ъгъла при едно момче – оператор на рикша и го потам къде е Окумура мюзеум, а той първо се смути, после се ухили и ми казва : ааа музеят Окумура! Защото аз се казвам Окумура. И ми сочи баджа си, е той на японски, ама аз кимам, сякаш го прочетох на секундата. И ме повежда. Чакай, трябва да си взема съпруга, ей там пафка, ти само ми покажи посоката. Показа ми, посмяхме се, айде чао! Аригато гозаймас!

Влизаме в приятно хладния музей, изглеждащ доста интересно, съчетал стари форми и модерни елементи. Пих едно кафе от автомат – почерпиха ме. Изчакахме ред, за да седнем на стола - симулатор на земетресения. Пуснах първо мъжа ми, като видях, че оживя, седнах и аз. Стряскащо е. Такива лашкания, дано не преживявам на живо. Така казах и на двамата мъже, които ни пускаха различните симулации, а после ни показаха как се изграждат „амортесьорите“ на небостъргачите. Не сме знаели, че са направени от пласт метал, пласт еластичен материал и самите те са еластични – движат се в различни посоки. След демонстрацията се качихме на втория етаж, където има прекрасна тераса с чудна гледка.

И хайде пак при сърничките. Поговорихме си с някои,

други имаха срещи и бяха заети.

Вървеейки по главната алея достигаме да първата и по- стара порта Nandaimon на храма Todaiji.

после по алеята достигаме втората порта

и завивайки в ляво от нея, след като купуваме билети виждаме и внушителния Тодайджи

Той е най – знаменития в Нара, защото е най- голямата дървена постройка в света, в олтара му се намира най-голямата бронзова статуя на Буда - Daibutsu - 15 м.

От двете страни на Буда има още две статуи на видни негови последователи – в ляво на Kokuuzo – busatsu ,

а в дясно Nyorin Kanon, на когото се смята, че е кръстена компанията за фотоапарати, и не само Канон, чийто създател е ревностен будист.

Има още няколко дървени огромни статуи на страховити стражи, макети на храмовете от комплекса.

Стигаме до колоната с дупката. Това е колона с диаметър около 80 см., в долната и част има дупка, през която се провират хората, предимно дечица бяха, за късмет. Мъжът ми ме кара и аз да се подредя на опашката, с тайната надежда да ми гледа сеира като се заклещя в тясната дупка. Е, не му се състоя! Позавъртяхме се още малко и излязохме навън. Тук е съсредоточен по- голямата част от туристо – потока и не е място за дълго пребиваване.

Тръгнахме в ляво по приятните засенчени пътеки,

и стигнахме в подножието на един красив храм, а именно Todaiji Nigtsdo.

Красиво място с извор за ритуалното измиване,

пред стълбите има едно плоско каменно колело, което не знам за какво се завърта, но аз го врътнах няколко пъти.

Изкачваме стръмни стълби и стигаме до една от най – впечатляващите гледки.

Терасата е обширна, няма много хора, отсреща се вижда покрива на Тодайджи темпъл със златните риби опашки – защитници от пожари.

Тук ми направиха в тефтерчето една от най- красивите калиграфии.

Поемаме по пътеките през горичките, покрай нас бебета – елени с много петънца по гръбчето. Това ми обясни половинката, че колкото повече са петната – толкова по- младо било хайванчето. И тези огромни очииии!

преминахме покрай малки храмове

Вървим около половин час, може и повече, минаваме по пътека с много каменни фенери

и се появява Kasuga Taish Shrine. Шинтуиския храм е затворен за реставрация, има възможност да се влезе, но ние се задоволяваме да поразгледаме извън самия храм.

След това по една от алеите на парка

излизаме на улицата, за да вземем автобуса към Naramachi – стария град. Не успяхме да уцелим посоката от раз, но с питане, нали се знае…

Аз гледам отбелязаното от чичкото в инфо центъра. Много ни беше заблудил. Стигнахме Гангоджи темпъл и аз се озъртам за Харушика сакеджийницата. Самурайка неведнъж я е препоръчала и за това ми е в топ листата. Повъртяваме се и аз отивам да питам чичкото, седящ в отсрещния дюкян. Човекът излезе, заобяснава, накрая извади една карта, отбеляда на нея къде е сакето, а после и къде е и как изглежда ресторант Танака. Много ми беше важно да го открия, защото тук исках да ядем най- накрая прочутото Кобе телешко. Много съм благодарна на отзивчивия човек, точно наобратно трябваше да отидем на това, дето ни насочиха в туристическия офис. За нула време се намираме пред входа на Harushika sake.

Неистово имаме нужда от смокинг арея. Споко бе, тук сигурно има. Има, във вътрешния двор , до склада със сакето. Оф, аман!

Вече сме на линия за порк.., пардон, дегустиране на саке. В центъра на просторната полутъмна зала има няколко масички в кръг. Настаняваме се и започваме да пробваме. Шест вида саке, три вида туршийки. Получаваме чашките в предпочитания цвят като сувенир.

Избираме № 4, взимаме си бутилка от хладилната витрина и отиваме на касата. Там човекът ни попита дали ще го пием в Япония или извън нея. Казваме, че ще си го носим в къщи и той първо го сложи в найлон с балончета, после в термо чантичка и пъхна вътре пликче с лед. Така го и донесохме без проблем.

Заскитахме из уличките на старинна Нара. Живописни дървени къщи с наредени саксии до стената, магазинчета, работилници – пъстра картина.

Без специално да съм търсила се озовавам пред антикварен магазин, за който беше разказвала Самурайка. Продават се стари кимона, ветрила, разни дребни и едри неща. Чудо! Аз съм виден вехтошар – обожавам стари вещи и претворяването им за нов живот. Направо се намирах в клошарския рай. Е, за това може да ме разбере само сродна душа и моля да се приеме на доверие! Както се очаква се зарових из купищата красиви материи в конкуренция с една американка. Аз бях по – сдържана, онази разпердушини почти всичко, около нея изглеждаше като в анимационен филм -с летящи из въздуха сто неща. И докато се чудех какво да взема, мъжът ми с точно попадение ми подхвърли – защо не вземеш някаква покривка за масата? Ей, умник ми е той! Попитах жената, тя показа първо една голяма покривка, но не я харесах. После извади едно оби / пояса за кимоното/ и аз примрях. Това са мойте цветове! Това искам! Обито е дълго около 3,50м, така се получи таз прекрасност/ даже остана още толкова/, която замени мароканската покривка, купена миналата година от сука в Гранада.

Подхвръкваща щастливо до половинката из уличките търсим ресторант Танака, защото сме гла - дни. Малко трудно го открихме, защото се намира в модерна нова сграда и няма табела. От втори опит го откриваме, но в 15,30ч. не работят – казаха в 17 ч. елате. Ще дойдем. А сега да хапнем, че то гориво е нужно на човек след толкава обикаляне. Стигнахме до езерото Суросава и в един супермаркет си взехме сандвичи и бира. Седнахме на припек на масичките с изглед към езерото и откарахме бая време съзерцавайки пагодата Three – Story отсреща.

Едната бира се оказа не точно бира, а уиски Сатори с газирана вода. Доброволна се жертвах и аз изпих този кен. Разходихме се около езерото, пресякохме мостче, отдолу беше тази „лодка“ и ни звънна Emil Chakalov, че са се върнали в Нара. Срещнахме се на езерото и вкупом отидохме в „Танака“. www. Irori-tanaka.com

Много приятно заведение, има чудесен интериор. Обслужването беше отлично, както навсякъде.

Започваме с предястия.

Сладки приказки, вкусно месо в няколко разновидности, които да си изпечем сами на скарата по средата на масата. Аз бях „майстор грил“ в нашата двойка, въпреки, че никога не съм пекла месо. Добре се справих, мисля. Телешкото от чернокосместо говедо, което се отглежда в Япония само за месо е с изключително качество. Животните се обгрижват с любов, разхождат се, правят им масажи, хранят ги и със саке в ярмата и ги убиват хуманно, как няма да коментирам. В резултат месото е равномерно наситено с мазнини, сякаш са жилки в мрамор. Топи се в устата. Задължително е да се пробва. В повечето случаи е популярно като Кобе бийф, но всъщност носи името на съответното място на произход на фермата. Даже съм гледала как една крава участва в конкурс за красота. Голяма любов и грижа от стопанина!

В 18,30 може би подскочих, че ще затворят багажното и хукнахме, сбогувайки се набързо. На езерото имаше едно такси и с него стигнахме до гарата за 10минути. Е, оказа се, че инфо центъра затваря по това време, а багажното работи до 21ч. Язък! Можеше да пием по още една бира.

Нара много ни хареса! Има една атмосфера, която те кара да се чувстваш уютно, да ти се иска да скиташ из парка, из уличките, да надзърташ из дюкяните и да попиваш от духа на древната японска столица. Заминахме към Осака и по – точно до гара Шин – Осака, където е хотелът ни. Пристигнахме с едно прехвърляне, мисля на гара Осака, за около час. Хотелът ни Shin- Osaka Station Hotel, буквално на 3 минути от гарата, резервиран през Hotels.com с купон за отстъпка 10%, беше най- скъпия от всички - 109,35 евро. Но пък включваше закуска. Нормален хотел, леко поовехтял, но чист и за една нощ е супер. На сутринта влаковете потеглят туко под прозорците и не е подходящ за продължителен престой.

Вече е към 20,30ч. и потвърждаваме плана, че ще пропуснем обиколки из Осака. Уморени сме, а и след чудесния ден в Нара не ни се бута в многолюдни места. За това отиваме в суши ресторант досами изхода на гарата, в едно мазе. Ресторантът е голям, сядаш в сепаре и от монитор правиш поръчката. Хапнахме

пийнахме, платихме на касата и с поклони се сбогувахме с усмихнатия персонал. Стигнахме хотела и пушачът каза, че ще дръпне една цигара в градинката преди да се качим . Да, но цигарите са останали в заведението. Връщаме се, не е далеч, пък и е почти пълна кутията. Слизаме и човекът на касат като ме видя веднага ми поднася кутията цигари със запалката, сваляйки надписаното листче, с което бяха опаковани. Няма как да не ни направи впечатлрение. С едно хубаво чувство се поразходихме из квартала и скоро се прибрахме в стаята.

Редактирано 15 юни, 2016 от clete

Влез

дневник Япония и ние - кратка връзка, вечна любов.

Препоръчани мнения

Цвете

Връзка към коментар

Roje

Връзка към коментар

samuraika

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Roje

Връзка към коментар

Костов

Връзка към коментар

Ushakal

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Иван Попов

Връзка към коментар

AlexandraKo

Връзка към коментар

samuraika

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

П.Кръстев

Връзка към коментар

Roje

Връзка към коментар

tonik

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

П.Кръстев

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Ushakal

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Sara

Връзка към коментар

Цвете

Връзка към коментар

Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

Създай профил

Влез

Четящи темата 0 магеланци

Важна информация