Обща активност

На следващия ден, след посрещането на изгрева в Ангкор Ват, полетяхме обратно към Тайланд. Re-Entry визите ни сработиха отлично и ето ни в Чианг Май, северната столица на Тайланд. Chiang Mai Милионен град, намиращ се в севрната планинска част на Тайланд, между Бирма и Лаос. Основан е в далечната 1 296 г. Първоначално е бил столица на независимо кралство. Впоследствие става част от Бирма, а след това и от Тайланд. Сега е вторият по големина град в страната и основна туристическа дестинация в планините на Тайланд. Настанихме се при мистър Торн и съпругата му. Това бяха усмихнатите и любезни собственици на малкото хотелче, в което отседнахме. Стаята ни беше на втория етаж, чиста и приятна, а целият първи етаж бе салон за масаж, където съпругата на мистър Торн и още няколко жени, практикуваха прословутите тайландски масажи. Ние също, на няколко пъти, се възползвахме от услугите им и останахме много доволни. Сутринта, на втория ни ден в Чиан Май, се отправихме към близките планини, където се запознах с нова приятелка – слоницата Аран Я. Оказахме се единствените туристи за този тур. Причината за късмета ни беше, че случайно сме уцелили пазарния ден на града. При срещата с Аран Я, първо усетих притеснение и несигурност. Бях само на крачка от огромен слон, способен просто с едно замахване на хобота, в най-добрия случай, да ме събори на земята. Гледахме се няколко мига, а аз не се решавах да пристъпя към нея. Местният водач, ми мушна в ръцете няколко банана – любимата закуска на голямата дама. Тогава, тя бавно, сякаш осъзнавайки притеснението ми, протегна хобот и внимателно си взе един банан. Първоначално, бях вцепенена от шока, но топлото и нежно доксване на хобота ѝ, ме накара да се отпусна. Останалите в ръцете ми банани бързо последваха първия. Малкият „подкуп“, разчупи обстановката и ние с Аран Я намерихме удачния начин на общуване – аз и подавах банани, а тя благосклонно приемаше подараците ми. Накрая и двете се чуствахме абсолютно комфортно. Дори имах усещането, че моята нова приятелка, почувствала възхитата ми, започна леко да кокетничи. Колко малко ни трябва, за да се почувстваме щасливи и да приемем напълно непознат, като стар, добър приятел. Понякога, просто само жест на внимание, докосване или малък подарък, под формата на няколко банана. Общуването с Аран Я, продължи и след като бананите свършиха. Явно си бяхме допаднали. За мен, тя винаги ще остане специална. Надявам се, да ме помни, както я помня и аз, със своята “слонска памет”. Дойде време и за разходка по близката планинска пътека. За целта трябваше да се покатеря на Аран Я. Трудна за изпълнение задача, за която ми бе необходима помощта на двамата ни водачи. Накрая, все пак успях да се наместя удобно върху приятелката ми и потеглихме. Преди да се кача на Аран Я, получих бърз инструктаж, как да я насочвам в желаната от мен посока. Честно казано въпреки, че кимах разбиращо, казаното от водача, по-скоро, влезе през едното ми ухо и излезе през другото. За щастие, не се наложи, да приложа на практика новите си познания по управление на слон. Аран Я добре познаваше пътя и сама поемаше в правилната посока. За мене оставаше само да се наслаждавам на разходката и гордо да позирам за снимки. По обяд се върнахме в лагера за да хапнем и ние. След като се подкрепихме, се качихме отново, този път заедно с другарчето ми, на Аран Я. Аз бях на врата ѝ, а половинката, с голяма торба лакомства за приятелката ни, се настани на мощния ѝ гръб и потеглихме. Осъзнала, че отново се очертава почерпка Аран Я, движийки се, повдигаше хобот над главата си, а аз и подавах поредното лакомство. Накрая, колкото и голяма да беше, торбата се изпразни, а приятелката ми се оказа все още гладна. Разбрала, че няма какво повече да ѝ дадем, Аран Я пътьом откъсваше с хобота си големи клони с листа и целите ги набутваше в устата си. Прецизно обираше листата от клоните, след което ги захвърляше настрани. Пътят, по който се движихме, постепенно се превърна в тясна пътека, обградена от буйна растителност. Това се оказа „шведска маса“ за приятелката ни, от която тя не можеше да се въздържи, да си пощипне. Явно не следеше много за фигурата си. В един момент, излязохме на река и поехме по брега ѝ. Стигнахме до малък вир – личната къпалня на моята нова приятелка. Време беше за следобедната ѝ баня, а ние бяхме поканени за теляци. Задължение, което усърдно се заехме да изпълняваме. Смятам, че удоволствието беше взаимно. Все пак, в съзнанието ми се прокрадна спомен за един от любимите ми детски романи - „Том Соер“. А, по-точно за това, как Том, бе успял да представи на приятелите си, неприятното за него боядисване на оградата на леля му Поли, като удоволствие и привилегия. За да споделят тази привилегия, да боядисат оградата, приятелите му, били готови, дори да заплатят. Хм, май попаднахме в подобна ситуация... Но, какво пък, важното е, че ми хареса и се чуствах щаслива. Аран Я доволна се излежаваше в реката, а аз се отпуснах за кратка почивка на широкия ѝ гръб. В един момент, незнайно откъде, зад гърба ми се появи малко слонче. Игрив калпазанин, чийто коронен номер беше, да ни залива с десетки литри вода изстреляни през хобота му. Друг номер от репертоара му бяха целувките, които охотно раздаваше, разбира се, след като ни залееше обилно с вода. В един момент, малчуганът провря хобота си между краката ми и ме повдигна високо нагоре. Беше неочаквано преживяване. Този ден, ще остане в съзнанието ми, с красотата и непринудеността на изживяванията и емоциите, които почуствах. Забавлявах се истински, в компанията на новите си приятели. В Чианг Май, се върнахме чак вечерта. Естествено, не пропуснахме и пазарния ден, по скоро нощния пазар – една от най-големите атракции на града. Километрични улични сергии, отрупани с какво ли не. А между тях, тесен проход, в който се движеше навалица от хора. Не липсваха и местните деликатеси, които така и не се престраших да опитам – пържените насекоми. Разбира се, присъстваше и голямо изобилие на улична храна, чиито миризми се носеха по целия пазар. Вече бяхме преодолели шока от първия си сбълсък с Тайланската храна и сега, за нас тези аромати бяха приятно мамещи. За да се храните на улицата в Азия, трябва да забравите всякакви хигиенни предразсъдъци. В противен случай, улицата не е вашето място за хранене. В началото на това пътешествие, имахме големи резерви по-отношение на хигиената. Но с времето, всички те отпаднаха. Тайландската храна си я бива, дори и уличната. Тя е разнообразна и вкусна. Основните ѝ съставки, са юфка или ориз. Все пак, трябва да се спазват няколко изпитани правила. Първо, избирайте местата, на които се хранят местните. Те отлично знаят, къде е най-добрата храна. Второ, консумирайте храна, която е приготвена в момента, пред вас. Това е гаранция, че не е престояла неопределено време, преди да ви бъде сервирана. Рано сутринта на третият ни ден в Чианг Май, потеглихме отново към планината и Flying Squirrels Zip line. Изходен пункт на маршрута ни, бе малкото село Ban Peng, където ни екипираха и проведоха кратък инструктаж. Качиха ни на високопроходими джипове и се отправихме навътре в джунглата, към началото на зип линията. Предстояха ни 32 платформи, представляващи инпровизирани площадки в короните на дърветата, на десетки метри височина. Общо 17 зип линии, най-дългата от които 600 м. и всякакви други атракции, високо над земята. Спускането по зип линия, беше нещо ново за мен. Очаквах го с нетърпение, но когато се оказах високо, в короните на дървета, на ръба на площадката, вместо напред, краката сами ме дърпаха назад. Накрая, все пак, се престраших и пристъпих напред. Бях се вкопчила с две ръце в металната проволка и летях към следващата площадка. Скороста ми се увеличаваше заедно с адреналина в тялото ми, а край мен и под мен, прелитаха стволове и корони на дървета. Стигайки до следващата площадка, се почуствах жива и преизпълненан с енергия. Летенето от дърво на дърво, се оказа изключително приятно изживяване. Последваха всякакви видове въжени мостове, по които трябваше да преминем. Аз, вече бях преодоляла първоначалния ступор и с удоволствие посрещах всяко ново предизвикателство. Мостовете се редуваха с нови зип линии, а аз летях по тях с усмивка на лице. Зашеметяващите гледки и силните усещания следваха едно след друго. Изведнъж, се оказахме в началото на вертикална въжена стена, следващото препятствие по маршрута ни, което трябваше да преодолеем. За да го направя, се наложи, да впрегна собствените си физически сили. Хващайки се от възел за възел, се отправих към другия край на стената. Часовете минаваха неусетно и дойде края на нашето летящо приключение. За финал, се спуснахме отново на земята по метална пързалка. Последва вкусен обяд в базата на зип линията, подариха ни за спомен по една фланелка с изобразени на нея летящи катерици и потеглихме обратно за Чианг Май. На следващия ден ни предстоеше друго нетрадиционно забавление - TIGER KINGDOM – среща очи в очи с огромни тигри, влизайки в клетката им, без предпазна преграда помежду ни. Пристигайки на мястото, започнахме с по-безобидните представители на семейство котки - малки лъвчета. Те изглеждаха като големи котета и бяха също толкова сладки и на външен вид безобидни. Не се чуствах притеснена или застрашена докосвайки ги. Разбира се най-емоционално е да влезеш при големите котки. Когато стигнахме до клетката на тигрите, гледайки ги през решетките, увереноста ми, че искам да попадна при най-големите хищни котки в света, някси се разколеба. Колебанието ми, не трая дълго. Просто си зададох въпроса – „Кога друг път ще ти се случи да докоснеш огромен тигър?!“ Очевидния отговор, беше „Никога“. Събрах смелост и влязох в клетката. А иначе, нали знаете приказката „никога не казвай никога“. Случи ни се отново, в Аржентина, да се прегърнем с огромни тигри, в добавка и с лъвове, но за това ще разкажа друг път. Да се приближиш и докоснеш тигър, тежащ четири пъти повече от теб, въоръжен с огромни зъби и нокти, е безумно преживяване. Адреналинът ме заливаше на талази. Бях силно респектирана от този огромен хищник, който можеше да отнеме живота ми за секунди. Времето, което ни се полагаше при тигрите, беше може би 10-тина, но ми се сториха като миг. Осъзнах се едва когато излязох от клетката. Остатъка от деня прекарахме в разходки по Чианг Май. Вечерта, вече бяхме капнали от умора, жега и емоции. Прибрахме се късно в уютната стаичка, за почивка и събиране на сили за следващия ден. Предстоеше ни дълъг път до централен Тайланд и столицата на древното кралство Сукотай. Следва продължение...

В неделя решихме да се поразходим недалеч от София и да разгледаме частна ботаническа градина Борика, в село Борика, къщата-музей на Елин Пелин в село Байлово, екопътека Елин Пелин и скално светилище Калугерица. Село Борика Малко планинско село на 62 км. от София, с население от стотина души. Частна ботаническа градина Борика Намира се в село Борика, община Ихтиман и е разположена върху около 6 декара площ. От входа, с приглушен лай ни посрещна стара каракачанка, която с мъка се измъкна от кучешката си колибка. Явно имаше проблеми с краката и трудно се придвижваше. Това обаче, не я отказа, да демонстрира кой е пазачът там. Създателят на градината – млад, приветлив мъж, ни отведе до малко, изкуствено езерце с водни лилии и жаби, където ни разказа как е създадена градината и какво ще видим в нея. След кратката беседа тръгнахме по тесните, застлани с чакъл пътеки на градината. За жалост отделните растения нямат указателни табели. Затова е добре, собственикът да ви съпровожда и обяснява какво точно виждате. Няма да му отнеме много време, както и на вас. В противен случай, редките представители на флората, например на Южна Америка, може да си останат за вас просто поредните зелени бурени по пътя ви, които ще подминете, без да им обърнете внимание. Личеше си, че са положени грижи и желание за създаване на красиво, цветно пространство. Имаше много растения. Не липсваха и декоративни фигурки на петли, таралежи и всякакви други. Навлизайки в градината, стигнахме до огромен орех, чийто ствол се разделяше в основата на два масивни клона, единият от които беше полегнал на земята, оформяйки естествена пейка. Встрани от ореха се намираше още едно езерце, по-голямо от предходното. В него бяха разцъфнали множество лилии. Изброих пет цвята. Между тях плуваха разноцветни, малки и големи риби, които се устремиха към нас, когато го доближихме. Вероятно очакваха храна. Седнахме на поставените там пейки и се полюбувахме на лилиите и плуващите около тях рибки. Обиколката на градината не отнема много време. Половин час максимум, с включена почивка на някоя пейка. След Борика изминахме 67 км. до село Байлово, където е къщата-музей на Елин Пелин. Село Байлово Малко село на 44 км. от София. То е родното място на писателя Димитър Иванов Стоянов, по известен като Елин Пелин. В Байлово ни чакаше уредничката на музея, с която имахме предварителна уговорка. В неделя, музеят не работи. Не знам, може би, през делничните дни има повече посетители. Жената изрецитира биографията на Елин Пелин. Разгледахме експозицията от снимки, записки и стари издания, свързани с живота и работата на писателя. Нашата домакиня, ни заведе и до родната къща на Елин Пелин, намираща се на 200 метра от музея. Типична, стара, възрожденска къща, в която нямаше много за разглеждане, но ясно се усещаше прохладата, лъхаща от вътрешноста ѝ. Нещо, което те кани да влезеш и автоматично създава приятна атмосфера. Дворът на къщата беше зад нея. Закътан и заобиколен от старинни постройки, той създаваше усещане за уединение и спокойствие. Еко пътека Елин Пелин От село Байлово започва 10 километрова еко пътеката до Манастирските пещери в местността Калугерица. По протежението ѝ има, тематични участъци, свързани с разказите и живота на Елин Пелин, като блатото на Андрешко и каменният мост на дядо Йото, дядото на писателя. Може би очаквахме много, затова и малко се разочаровахме, когато „екопътеката“ се оказа стар коларски път, на места преминаващ в разбит асвалтов. И това не беше всичко. Споменатите обекти по маршрута, може да ги познаеш единствено ако наблюдаваш внимателно за табели. Ние за малко да подминем блатото на Андрешко и каменния мост. При последния, дори табелата, поставена на едно дърво, не ни убеди, че сме на правилното място. Обиколихме, поогледахме се, но грешка нямаше. Продължихме пътя си през гората. Имаше много жълт кантарион и бял равнец. Минахме и покрай чешма, която за жалост беше суха. И така, след дълго ходене по шубраците, най-накрая стигнахме и до последната точка на маршрута ни - скалнот светилище Калугерица. Звучи добре, но само толкова. Една табела на пътя и се оправяйте. Пътеката до въпросното светилище и пещера е неподдържана и трудно различима. В началото ѝ, до асвалтовия път, са разхвърляни много боклуци, които те карат, да се чустваш, като попаднал на бунище. Върви стръмно надолу, потънала е в много трева, храсти и коприва. Може би есента и зимата, когато няма толкова буйна растителност, ще е различно, но лично аз се съмнявам. Светилището се намира буквално на пет минути от информационната табела на шосето, но достъпът е проблемен и неприятен. А иначе ако тръгнете да четете за Калугерица, всичко е перфектно. Казват, че мястото е наситено с енергия и мистика, които ние не усетихме сред разхвърляните там боклуци и бурени. Интересното е, че в една от пещерите са открити изображения, изсечени в скалата. Ние не ги видяхме, но ако отидете, ви пожелавам да ги намерите. С това нашата неделна разходка приключи.