дневник Тайланд и Камбоджа – една сбъдната мечта? Ами НЕ… Много сбъднати мечти!(част 1 - Банкок)

[randi]

    Мечтата за далечна Азия ми се въртеше отдавна в главата и не ме оставяше ни за миг. Ровенето за евтини полети не спираше и не спира никога. Септември 2016 г. Катар пуснаха очакваната септемврийска промоция, а датите(12.02.17 – 26.02.17) бяха набелязани светкавично. Без особени колебания от страна на Йото поизпразних кредитната карта и взехме полет София – Доха – Банкок, а връщането Пукет – Доха – София. Е полетите не бяха случайно подбрани! От София до Банкок са с кратки връзки в Доха, а аз определено държах да летя с най – големия пътнически самолет(А380) и избрах малко по – дълъг престой. Заслужаваше си! Друго си е 575 тона да се издигнат и да се понесат от тягата на четирите мотора…. Още на гейта при вида на двуетажния дзвер придобих физиономия на психично болен. Не остана незабелязано от спътника ми. Да вметна, че мания ми е гражданската авиация. Всъщност съм така наречения спотър или с други думи луд висящ по оградите на летището за да снима самолети. J Това ми амплоа ни откара на едно от топ местата за спотинг в Света, а именно летището на остров Пукет, но нека караме поред.

12.02.17 г. късен полет от София до Доха…. В София люта зима, в Банкок люто лято. Как да не умра като куче от студ, да тръгна с платнени маратонки без яке и само с ръчен багаж? Помощ от приятел, който ме закара до порта, зарязах якето в колата, смених зимните обувки с лятно настроение и чао на снега. Полета продължи 04:07 мин. като прелетяхме на Саудитска Арабия. Престоя в Доха беше по -  малко от 2 часа, които минаха бързо. Бордването започна, а 380 – ката бавно поемаше в своето все още спящо туловище 500 – те пътника, отправящи се към един друг свят(не отвъдния!). При вида на машината лудост се изписа на лицето ми, очите светнаха, настръхнах! Йото промърмори с отнесен и леко заспал глас:

 

- Ти не си добре…

 

    Местата в салона бяха подбирани дълго време за да имам гледка към двата мотора(всеки с диаметър над 3 м.) на машината. Предвид, че щяхме да посрещнем изгрева на борда някъде над Арабско море не можех да си представя да пропусна момента да направя перфектните снимки. След отсервиране на храната стюардесите накараха всички пътници да пуснат сенниците!!! Удар под кръста! Ами аз как ще си снимам двигателите? Та получи се нещо подобно…. Абсолютно пълен мрак в салона. Изведнъж някакъв идиот рязко вдига сенника, а салона се озарява от пронизваща изгревна светлина. Няколко души на пътя на лъчите изстенаха все едно бяха вампири, които изгаряха на зазоряване…. Упражнението го повторих около 10 пъти да съм сигурен, че няма да докараме вампири в Тайланд и заспах….

 

 

   След 5:43 мин успешно се приземихме на Suvarnabhumi. Опашката за паспортен контрол беше забележително огромна. Висяхме над час. След бързо ориентиране се озовахме на спирката на скайтрена, който щеше да ни отведе в сърцето на града.

 

    Гледките от влака бяха непознати, нови… Различни и интригуващи. Прекачихме се на друга линия, която ни откара в близост до хотела. Бяхме доста изморени. Вече не помня от колко месеца не се бях наспивал. J Изпълзяхме плахо от станцията на скайтрена и след секунда бях нападнат от 5 комара, то както съм си леко хипохондрик веднага изпаднах в паника. Щях да пищя, но се размина. Установихме, че като се движиш не те нападат много. Естествено бях добре подготвен с разпечатани карти и предварително разхождане по улиците със street view. Йото не съм сигурен, че знаеше къде сме... Изрази голямо учудване, че знам накъде да ходя. Тук вече се сблъскахме с новия свят. Леко се почувствах като във филм. Небостъргачи, скайтрен, скай – пешеходни пътеки… Долу неописуем трафик, жега, хора, живот. Температурата беше сериозна, миризмите носещи се от кофите и канализацията също. Обаче за толкова огромен град улиците бяха завидно чисти и нямаше много боклуци. След 10 – тина мин ходене стигнахме хотела. Района….. Ами имаше малък нощен пазар известен с клубовете си(да не уточнявам точно какви), доста заведения и масажни студия. Настанихме се. Карахме го по – тънко та хотелите бяха от ниския до средния клас. Стаята беше нормална, с климатик, баня, сейф, чисти чаршафи. Душ, преобличане, скайтрена и право у мола. Ма то молове да искаш. Банкок е едно от местата в Азия популярни като шопинг дестинации. На този булевард има 4 – 5 мола, които са най – известните в града. Направихме една разходка из единия. Хапнахме набързо, изпихме по един кокосов орех и се прибрахме в хотела, едни легнаха да спят, други пък се възползваха от масажите с екстри, но в крайна сметка всички бяхме доволни. Часовата разлика на отиване не ми се отрази по никакъв начин, нямах проблеми нито със заспиването, нито със ставането. Виж след завръщането ни бедствах около две седмици, като се събуждах в 3 през нощта.

 

 

   Сутринта на 14.02 със свежи сили,  вдишвайки топлия летен въздух излезнахме и се запътихме към основните забележителности в града. Плана беше доста интензивен понеже имахме само две нощувки тук или ден и половина. Трябваше да посетим Grand Palace, Wat Pho и Wat Arun. За целта се качихме на скайтрена за няколко спирки, като слезнахме на реката. Chao Praya е солидна плавателна река. Както се досещате беше прилично замърсена. На спирката около реката кипеше оживление, навсякъде се печаха пилешки крилца и бутчета направо на улицата на 35 градусова жега със завидна влажност. Свикнал съм да ям през 2 – 3 часа, но някак мисълта за зарази не ми позволи да ям от подобни места. По случая отслабнах с 5 – 6 кг., доволно загубих форма. Помотахме се в съседния малък, но китен парк и тръгнахме към корабчетата. Аз се бях впуснал в словоизлияния, а в това време набързо някакви ни подбраха като овце, подадоха ни билетчета, взеха ни парите…. Аз започнах да си мисля: „Абе тия, защо ни взеха по 5 лв, като трябваше да ни вземат по 2 – 3 лв….” Вече усещах как сме в стадо с още туристи и ни подкараха с по една пръчка към лодката… Що да видя, дават ни спасителни жилетки. Нещо в мен проговори, че ще се движим бързо. Внезапно реших да попитам все пак дали спират на Wat Pho. Естествено спираха! Да ама не. Качихме се в дълга лодка с нисък борд(long tail boat). Както предположих развихме доволна скорост, а от реката непрекъснато ни обливаха пръски с кална вода. Возенето го прекарах без да издам звук, като 95% от времето бях със затворени очи. Някак не си представях да пийвам от тази вода, а и в очите нямах желание да ми попада. В крайна сметка не успяхме да се обърнем, но пък не спряхме на нашата спирка. Но както се казва, всяко зло за добро. Слезнахме на Grand Palace. Двореца работеше до 14 часа и ако първо бяхме посетили Wat Pho щяхме да изпуснем последния час, в който можеше да се влезе. Около малкото пристанище беше пълно със сергии, на които се продаваха всевъзможни неща за ядене и пиене. Задължително трябва да се пробват фрешовете от манго, папая и какво ли още не. Сетивата се насищат на всякакви цветове. Ароматите се примесват от приятни до отблъскващи… Света около нас е съвсем различен, непознат, странен… Досега само бях слушал и чел за подобни места. Пред двореца имаше пункт за проверка на багажа подобен на тези на летищата. Аз явно бях съмнителен тип. Няколко пъти ми се случи да ме спират за проверка, като ме разпитваха от къде съм и ми проверяваха личната карта. Паспорта беше на сигурно в сейфа в хотела. Със себе си носех копие на паспорта. Никой не беше чувал за България. J В крайна сметка преминахме през проверката, закупихме си билети на следващата опашка и се озовахме в приказките.

 

 

   Комплекса е изключителен, има над 100 сгради. Също така тук се намира храма на Изумрудения Буда. Детайлите по сградите и скулптурите ме оставиха безмълвен за дълго време. Досега не бях виждал нищо подобно…. Настръхването ми беше в кърпа вързано.

 

 

 

    Характерно за пагодите и статуите е, че са издължени, високи… Всичко беше пространствено ориентирано във височина. При посещение на храмовете има строги изисквания, които задължително трябва да се спазват. Местните се обиждат, ако не спазваш изискванията. Бяхме свидетели на голямо възмущение от тяхна страна, при неспазване на правилата, дори се чуваше повишаване на глас от време на време. Обувките се събуват задължително. Интересно, но белите ми чорапи си останаха бели, за сравнение, един тигел в нас ги прави черни. J Никога не трябва да се седи с  ходила и пети към Буда. В някои храмове е забранено да се снима. За съжаление Кралския дворец беше затворен, поради скорошната кончина на Краля. Все още имаше траур, който по спомен ще продължи една година. Тялото ще бъде погребано след това.

 

 

 

     Двореца го видяхме набързо само отвън и се отправихме към следващата цел, Wat Pho. Аз вече бях загубил кило от глад та седнахме в едно малко заведение на два етажа. Дори имаше стикер от tripadvisor. Стръмните дървени стълби, които ни отведоха на втория етаж бяха осеяни с мръсна посуда. Е все пак беше доста по – чисто в сравнение с местата за хранене по улицата. Бързо ни обслужиха… Специално искахме да не ни слагат никакво люто. Сервитьорката твърдо отсече: No chili! Ми тва „ноу чили” изпи няколко води и фреша. Станах огнедишащ дракон!

 

   След  като хапнахме продължихме към следващата забележителност. Вървяхме около 500 – 600 м покрай натоварената улица, която ни отведе пред вратите на Wat Pho. Комплекса е по – малък от Кралския дворец, но също има какво да те впечатли. Тук се намира Полегналия Буда.Статуята покрита със злато е дълга 45 м. Комплекса е изпълнен с малки пагоди, които са впечатляващи с детайлността си. Това място просто задължително трябва да се посети. Има доста на брой статуи на Буда в човешки размер и 4 големи пагоди. Атмосферата беше по – спокойна, броя на туристите по – малък, но се залъгвайте, че ще бъдете сами на тези места. J След кратка обиколка на комплекса седнахме да съберем сили на една пейка.

 

 

 

 

 

    Очакваше ни кратко прекосяване на реката с ферибот и посрещане на залеза в храма Wat Arun. Цената за ферито беше около 20 ст. а цялото плаване продължи няколко мин. Докато се качвахме на борда, на брега забелязах заведение, от което една жена замяташе въдица, с учудване установих, че същата е сервитьорка и съчетава риболова с обслужването на клиентите. J В този храм обстановката беше още по – спокойна, дори имаше местенца без туристи. Престоя ни беше около час, който е напълно достатъчен за да се потопиш в атмосферата по време на залеза.

 

 

    Направихме малко снимки и се отправихме към фериботите, тъй като след залез спираха работа. Йото твърдо беше решен да посетим Khao San road, но след като разбрахме, че корабите няма да плават още дълго се отказахме от идеята. Прибирането оттам щеше да ни затрудни, а умората също си каза думата. Този път се качихме на нормален ферибот, който ни откара до спирката на скайтрена. Слънцето беше почти паднало зад хоризонта…

 

 

    Небостръгачите се извисяваха като исполини огрявани от меката златна светлина, а още един ден завърши, още една мечта се сбъдна.

 

 

 

    15.02, последен ден от пребиваването ни в Банкок. Днес трябваше да се придвижваме с багаж цял ден, защото вечерта имахме полет до Siem Reap, Камбоджа. Бяхме предвидили да сме само с ръчен багаж(раница 30 – 40 литра), влаченето на куфари или сакове не е подходящо за интензивни обиколки с чести смени на локациите. Закусихме в хотела, лейдибоя на рецепцията ни изпрати по живо, по здраво и отново към фериботите на Chao Praya. Този път нямаше как да попаднем в туристическия капан с long tail лодките. Изчакахме 10 тина мин., хванахме ферито до Grand Palace, оттам щяхме да продължим към вътрешността на града потапяйки се в по – отдалечените от туристическите потоци места….

 

 

 

      Преминахме покрай сградата на Министерството на отбраната, където двама души чистиха оградата от вериги с четки за зъби! Не знам бяха ли съгрешили с нещо… Още ги мисля тез двамата. Кривнахме наляво по малка, тясна уличка, а тълпите от туристи бавно, но сигурно започнаха да се заменят с местни. Искахме да посетим храма Wat Rachabophit, но за съжаление имаше церемония свързана със смъртта на краля и нямаше как да влезем. Улицата пред храма бе изпълнена с хиляди дребни хора облечени в черно, всички бяха в траур. Бавно навлязохме в тълпата… Единствените открояващи се, единствените с цветни дрехи… С неприлично облекло… Проправихме си път отдалечавайки се от множеството в черно. Кралят е бил на престола от 1946 г. до кончината си през октомври 2016 г. Всеки го описва като изключително светла личност. Тъгата в душите на местните беше истински силна…

 

     След две преки внезапно се озовахме на малък пазар. Аз започнах да се отвращавам от вида на обелените варени яйца по сергиите. Рибата събираше хиляди мухи, които охотно плюеха разлагащата се плът изложена на 35 градусовата жега. Тук нямаше туристи… Кофи с мръсна вода се изливаха в краката ни. Ароматите се примесваха с миризма на канализация. Никога не би ми минало през акъла да хапна нещо оттук. Йото не мислеше така. Обърнах се и с ужас видях как общува с една дребна старица, която с бързо отиграно движение му подаде две дребни изпържени рибки направо в устата. Нямаше грам съпротива… Били вкусни! Тръгнахме си с пакетче дребни паразитни рибки и две сомчета, които бяха препържени, но дали бяха чистени преди това….? Не мисля! Хипохондричните ми обяснения, с какво може да се сдобие от рибките не дадоха резултат, а то бе и късно, след като старицата лично го нагости та да пробва стоката.

 

 

 

 

 

 

     Продължихме към Wat Suthat, като тесните, мръсни улички ни отведоха до един малък храм, в който няколко жени в черно се молеха. На тези места, лишени от чуждата енергия на иностранеца можеше да се долови същината на духовенството на будистите. Спокойствието, което изпълваше храма проникваше дълбоко в душата, усещането за нещо по – велико, по – висше те кара да забравиш за света, от който си дошъл, за света, в който ще се върнеш… Единствено шума на вентилаторите нарушаваше пълната необятна тишина.

 

 

 

Трудно ми бе да се откъсна от това място, но трябваше да продължим.

 

     Sao Chingcha(Giant Swing) се извисяваше пред Wat Suthat, а храма беше поредното място от днешния ден, което ме накара да се почувствам в друг свят. Отново имаше вярващи, които се молеха. Приятния аромат и тишината те отнасят, карат те да се пренесеш в паралелен свят на неистини, на енергии,усещания… Големината на главната сграда беше внушителна. Мраморните плочи в двора блестяха под парещото слънце, а мира обсебил мястото ме караха да остана там дълго. Времето в реалността вече започваше да ни притиска, необходимо бе да потеглим, да се влеем в шумния градски хаос заобикалящ тихия спокоен остров, на който бяхме акостирали за миг…

 

 

 

 

 

     Продължихме към Golden Mountain и разположения на върха Wat Saket. Самия хълм не беше особено висок. Стълби пълзящи нагоре за кратко ни изведоха пред храма, а стряхата му бе осеяна със стотици камбани, които звъняха в тон, полюшквани от непрестанния ветрец. От върха се откриваше панорамна гледка към града. Няколко снимки и тръгнахме надолу.

 

 

     Трябваше да се ориентираме, да хванем такси, което да ни откара на летище Don Muang за предстоящия ни полет до Камбоджа. Вървяхме около 15 тина мин, все още имахме време и се нуждаехме от хапване. За съжаление в района нямаше заведения, а само хранителни магазини и тук – там на някой ъгъл количка с печени бутчета. Йото си взе от тях, аз не посмях. Хапнах два сандвича от близкия супермаркет. Започнах да се изнервям, защото знаех какви огромни задръствания е възможно да се образуват, а не ми се изпускаше самолет. Хванахме някакво незнайно такси, шофьора не поиска да пусне брояча та се наложи да му дадем сумата, която поиска. Качихме се, потеглихме, а не след дълго на поредното кръстовище имаше полицаи, които нещо се развикаха по нас, таксиджията се уплаши, при което веднага пусна брояча. Пътуването ни отне около 40 – 50 мин. През цялото време на развален английски слушахме колко много ни харесват тайландките, защото сме бели, високи и с големи носове. J Всъщност често се случваше да видиш някой застарял европеец с млада тайландка хванати за ръце. Любов, какво да ги правиш. J Но определено имаха афинитет към бялата плът, така както ние към  тъмната. В един магазин в Ао Нанг някакви момичета поискаха да се снимат с мен, голямо кикотене беше. Пристигнахме навреме, дори бяхме на правилното летище, поизлъгани със сметката, защото брояча показваше с 1/3 по – малка сума, но честно казано не ми се разправяше за 10 тина лв. След няколко часа излетяхме за Камбоджа, но за там ще разказвам в отделно писание. Там прекарахме няколко дни, след което се завърнахме в южните част на Тайланд в района на Краби, Пи Пи и Пукет.

 

[AlexandraKo]

Ранди,  много колоритно си описал преживяното.Това с вампирите в самолета - чета на глас и с половинът ми умираме от кискане. :)))))Имаш фино и много приятно чувство за хумор.

А онез, с четите за зъби и веригата -не ги мисли -сменят им четките чат-пат:))))))))

Чакам нетърпеливо за Камбоджа!

[Гост 45#2]

Еха, че забавно описание. Абсолютно ме върна в моето ходене там!

И аз чакам Камбоджа с нетърпение!

[Иван Попов]

Наистина много  яко е описано.Доста се посмях и аз за вампирите.Чакам за Камбоджа с нетърпение. 

 

[Костов]

Randy, много забавно и увлекателно написано. И да знаеш, че напълно разбирам чувствата ти за полета с А380. Аз бих се чувствал по същия начин  Пък за ония с четките за зъби - сигурно са новобранци тормозени от " старите" 

Чакам с нетърпение за Камбоджа.

[randi]

Радвам се, че ви е допаднало. За сега ще пусна втората част от Тайланд, островите и плажовете. Камбоджата дори не съм сядал да я пиша още...

[ven62]

@randi, До сега те знаех само с изключителните ти снимки.

Защо не си писал нищо по-голямо, или пък аз не съм чел.

Страхотно.

Хайде, и аз на опашката с нетърпение ...

Редактирано 13 ноември, 2017 от ven62

[randi]

Ами.... Писал съм, но беше преди много години и в друг форум. Сега реших отново да надраскам нещо, а и аз обичам да разказвам за преживяното.  Просто трудно намирам време, а и ми трябва подходящо настроение за да седна да пиша нещо.