дневник (SLO)Veni, vidi, vici!

[neuromancer]

Абе какво е ОР, че не мога да се сетя?

[master_of_germs]

преди 9 минути , neuromancer каза:

Абе какво е ОР, че не мога да се сетя?

Термин, въведен малко по-горе от @AlexandraKo - "Оптимизатор на разходите" (разбирай - скъперник 😄 )

Редактирано 15 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

Реших да се поразровя аз малко по-навътре по темата с пълноводието в района на Плитвичките езера. И си коригирам малко горните мнения... Не зависело само от сезона. Всъщност хърватите са оплескали Плитвичките езера ПОВЕЧЕ, отколкото ние Седемте рилски. До степен такава, че в ЮНЕСКО се обсъжда Плитвичките езера да бъдат поставени сред застрашените обекти.  Причината "Велики слап" да е останал с по-малко от половината от предишния си дебит, е презастрояването на района в последните години и многократно увеличеното водочерпене за питейни и промишлени нужди, най-вече за строителството.

http://www.wwf.eu/?uNewsID=303394

 

На този фон разликата със съседната Словения е още по-фрапираща...

Просто поредна доза размисли относно това къде свършват "Балканите" 😉 

[Radnev]

Хърватско.

„Ден ТРЕТИ – Дрезник, Карловац, Гробник и Опатия“

 

Този ден бе доста дълъг и днес няма да мога да го завърша, така че ще го разделя на две части.

Другата част – утре.😜

 

Част ПЪРВА – Дрезник и Карловац.

В този трети ден от нашето пътешествие плановете ми отново „леко“ се разминаваха с тези на останалата част от групата. 😁 Това щеше да бъде „почти“ за последно, така че се надявах никой да не се сърди. Все пак, нека не забравяме, че планът с Плитвице ми бе съобщен почти в последната минута. 🏞️

Рано сутринта на нашия трети ден @master_of_germs, @mary_shery и @Eager_Traveler_Paul вече бяха потеглили към Плитвичките езера. Аз пък си поспах до късно. И аз не знам как стана тази работа 🤨. Щото спах с тапи ли, бях много уморен или пък просто обичах да си поспивам??? 😁.

Така или иначе по някое време станах, взех си душ, пих кафенце, хапнах и ето, че „надзирателката“, ъъъъ съдържателката де 😜, вече ми звънеше на вратата. Чакали други гости и трябвало веднагически да се изнасям. Със събирането на багажа бях бърз, така че след има-няма 10 минути вече бях навън. Там ме очакваше дедито (нали бяхме в Dedy House все пак 😎), което хич и не направи опит да ме „доброутва“. Като истински хърватски усташ, дедито се бе разположило под огромния орех и гневно засукваше мустаки. Бреййй – тез хървати наистина били „bad guys”, както викаше и сръбското момче от „Сремски фронт“. Де да го знам, може пък да ме беше намразил, щото му бях казал, че предишния път бях отседнал „У Прица“, който беше сърбин и през 90-те му бяха съборили къщата, за да не може никога да се върне по тези земи. Ма той се върнал, че и нова къща вдигнал, още по-голяма и още по-хубава😎. Сигурен бях, че тоя дядка беше участвал при събарянето. 🤨

Напук на дъртия пръч се мотах навън сума време. Тупах стелките, проверявах води, масла, а накрая зарязах колата и ходих до центъра на селото да хапна бюрек. Mastera не им одобрява храната (Mastere стегни се, Mary започва да ти влияе зле – 😉), но според мен бюреците си бяха на ниво. A ядох и със сирене и с месо 🌭. Когато се върнах дедито вече бе в някаква истерия. Нещо грачеше и нагло ме сочеше.😡

Запалих колата и направих няколко маневри с най-мръсната си газ. А 6000 оборота са множко да ви кажа🚀.  След като мощно продухах ауспуха си и въртях малко гуми, надух и клаксона за изпроводяк. Да знаете, че свирката на Голф 3 е много силна и много агресивно звучи. Не случайно перничани ги карат толкоз много 🏎️.

Оставих дедито в прединфарктно състояние и отпраших за Карловац. Защо за там ли? Първо, защото обичам да видя от една държава всичко. А това става като се вреш навсякъде. И второ, защото поради някаква необяснима причина си бях втълпил, че пещерата „Шкоцянски ями“ е някъде под Любляна, така че Карловац ми беше по път. Едва по-късно щях да разбера, че в Словения има две селища Шкоцян😮. Така, че вместо на северо-запад, аз славно поех на северо-изток🔛 .

По пътя за Карловац обаче имах спирка и тя бе Дрезник. Там трябваше да ме чака крепост и каньона на р. Корана. Каньонът обаче се оказа избегал. Тъй де, там си беше, но реката нещо я нямаше – беше пресъхнала 😁.

Така, че реших да го оставя за другия път 😉.

Крепостта обаче си беше на мястото.

Не, че бе кой знае какво - една въстановена бойна кула и малко останки около нея. Датираше от XIIв. и като много други бойни съоръжения в региона, бива сериозно достроена току преди османската инвазия. И въпреки подобренията си не издържа на турската мощ, като е превзета през 1592г.

На мен ми хареса. Аз обичам подобни места. Те не са топ забележителности и са рядко посещавани, но са си само твои. Защото ти сам си ги открил и само ти си ги видял😎.

След Дрезник се отправих за Карловац. Карах си аз по някакви готини пътчета и ето, че скоро бях там. Какво да кажа за Карловац? Като цяло Карловац даваше вид на индустриален град от дълбоката провинция. Тихо, спокойно и не толкова поддържано колкото на мен ми се искаше. По Нова година бяхме минали през Славонски брод и спахме в Осиек. Е, Карловац бе едно бледо копие на Осиек. 😕

През градчето минаваше и река Купа, която макар и да не бе малка, също не впечатляваше особено.

Старият град бе най-голямата забележителност на града, но и той не бе на топ ниво. Доста от сградите бяха позанемарени, а самите им фасади доста семпли. Цялата обстановка говореше, че дори и в миналото този град не е  бил особено богат и важен.

Някогашното австрийско укрепление, ограждащо стария град, бе превърнато в парк, който бе страшно зелен и ми хареса най-много от всичко, което видях в Карловац.👍

Докато се шляех из града взе, че заваля. И понеже беше неделя следобяд и малкото хора, които щъкаха по улиците взеха, че се изпокриха. Аз се скрих в някакво кафене и пих чайче.

Изваля се бързо. За щастие дъжда бе минал по на запад и вероятно точно по това време пердашеше над останалата част от групата🌧️. Тук някъде се чухме и слава богу, защото разбрах, че тримата ми другари пердашят за Риека 😮. В началото си помислих, че това е някоя от поредните прищевки на Mary. Както съм писали и преди, тя доста обича да си изготвя програмата по свой тертип, нищо че с нея има един автобус хора🚌. В случая обаче грешката беше в моя телевизор📺 . Аз хубаво бях тръгнал за Шкоцян, но моя Шкоцян не беше правилния Шкоцян🤣.

Въпреки, че Карловац определено не блестеше, никак не съжалявах за направеното отклонение. Разходката из града бе много релаксираща и ми вдъхна сили за нови приключения. Бе време да тръгвам, защото по пътя си бях заплюл още доста неща...

             

 

Редактирано 17 септември, 2018 от Radnev

[master_of_germs]

Аз си признавам, че преди пътуването нищо не знаех за въпросния Дрезник, но предишния ден напът за Слунь бяхме видели кафеви табели за крепостта и реших да се поинтересувам... И при следващо пътуване в района с не толкова планинарско настроена компания, бих се отклонил натам, както и зарад още няколко пещерици и други обекти в района.

А реката Купа, колкото и да не впечатлява при Карловац, все пак е лидер сред реките, кандидати за граница на Балканския полуостров 😄 (едно си Мастър знае, едно си бае! 🤣🤪)

преди 49 минути , Radnev каза:

Mastera не им одобрява храната, но според мен бюреците си бяха на ниво. A ядох и със сирене и с месо.

Иначе аз хем си падам чревоугодник, хем пък и върл ОР, щом опре до продоволствията. Не ми е проблем да си карам половин месец на консерви и "Корни"-та в планината, ама като си взема нещо за ядене, има два варианта: или да ми потичат лигите, или ако това не стане, да почна да оплювам манджата... не за друго, ами с плюенето все ще усетя някаква слюнка 😄 Е, в Хърватия нигде не ми потекоха лигите 😉 

 

Редактирано 17 септември, 2018 от master_of_germs

[mary_shery]

Аз честно казано от всичко, което ядох в Хърватска, най-много ми хареса пицата в Ловджийската среща, а и много добре ни дойде след това 7 часово обикаляне на Плитвичките езера и оскъдната закуска с половин бюрек. Толкова проливен дъжд, че да не мога да карам, никога не ме беше валял. Капучиното също навсякъде го правеха добре, не като в Сърбия, за където по-натам сигурно ще стане дума. Плитвичките езера за мен бяха по-скоро не баш това, което очаквах. Бях гледала снимките на @ruwenzogy от миналата есен и очаквах нещо такова, а пък много преди това бях гледала професионални снимки и то с много вода, както при Иван предния път, когато е ходил. Все пак ми харесаха, но не бях толкова възторгната, колкото от Уна предния ден. Колкото до плана, всички бяха оставили на мен да решавам кое и как да видим, та е обяснимо, че програмата беше по мой тертип. Честно казано хич не знаех какви са възможностите на всеки, освен на @master_of_germs , за когото нямах никакви съмнения, че ще ме надбяга по кой да е баир, където и да е по света и заедно бяхме заложили в програмата и трите планински първенци. ⛰️ С лекото объркване и ние влезнахме в Риека, че видяхме даже и градския музей, но поради напредващото време не сме разглеждали нищо, така че чакам да видя Ванката какви красоти ще измъкне от там. 🙂

[Anna Markovska]

Страхотна тема.Изчетох я наведнъж.И аз планирам посещението на Словения пролетта,но още ми е мътна програмата.Надявам се с ваша помощ да се избистри.Планът засега е София-Загреб- 2 нощувки там, Любляна с 1 нощувка.Планирам разглеждане на града  през деня,а на другият двн-Блед.Оттук насетне е голямата неизвестност-къде да спрем и нощуваме,какво да видим и откъде да минем на прибиране за България?Знам пее общ въпроса така зададен...Разчитам на вашата помощ ,идеи и съвети.Забравих да кажа-верно двама с дете на 12

[master_of_germs]

Преди 1 час, Anna Markovska каза:

Страхотна тема.Изчетох я наведнъж.И аз планирам посещението на Словения пролетта,но още ми е мътна програмата.Надявам се с ваша помощ да се избистри.Планът засега е София-Загреб- 2 нощувки там, Любляна с 1 нощувка.Планирам разглеждане на града  през деня,а на другият двн-Блед.Оттук насетне е голямата неизвестност-къде да спрем и нощуваме,какво да видим и откъде да минем на прибиране за България?Знам пее общ въпроса така зададен...Разчитам на вашата помощ ,идеи и съвети.Забравих да кажа-верно двама с дете на 12

Ами има други теми във форума за Западни Балкани, от които може да се получи повече информация за столиците на Словения и Хърватия. Ние ги пропуснахме, но предпалагам, че @Radnev ще понапише за Любляна и Блед, понеже попаднаха в неговия начин на пътуване. Аз само изказвам скромното си мнение, че ако искате да се насладите на алпийска езерна красота в Словения, далеч по-добре е да посетите Бохиньското езеро, а не Блейското :)

[AlexandraKo]

преди 16 часа, master_of_germs каза:

Иначе аз хем си падам чревоугодник, хем пък и върл ОР, щом опре до продоволствията.

 То, човек, може и да не е отявлен ОР, пък, от време на време да му става стиснато.😄Като му вземат за една бира 8 евро, например...

[Velmar]

А кои градове за нощувка бихте препоръчали  по маршрута на връщане?От Блед си мисля към Марибор и Птуй да минем, а после нощувка  в Белград.Къде е удачно да спим и какво интересно да посетим преди Белградската нощувка...?Този участък ми е в тотална неизвестност

[mary_shery]

Аз в никакъв случай не препоръчвам 2 нощувки в Загреб, ако ще стоите в града. В този град и 1 ден е трудно да се намери какво да се прави. Но може, ако все пак решите 2 нощувки да сте там, да отидете до Слунь и Плитвичките езера или поне до едното от двете. Или пък като нас Слунь и Уна, но в този случай не ми се струва разумно да се връщате вечерта пак до Загреб, твърде много път ще ви стане и времето може и да не стигне. Следете темата, тепърва ще пишем за много различни места в Словения и може да си харесате нещо, което да направите след Блед. Не пропускайте Блед и замъка там, но и Бохинското езеро и водопада Савица, които са много близо, също и ждрелото Винтгар. Оттам нататък в моята тема “Да почувстваш Словения” ще видите и още много красиви местенца, а и тази година надградихме с нови и повторихме някои, тъй като имаше трима души в групата, които не бяха стъпвали досега в Словения.

Марибор и Птуй са симпатични градчета, за 1 ден става спокойно и лежерно да се обиколят и двете. След тях като минете границата е замъка Вараждин в Хърватска, на път ви е, така че може поне отвън да го видите или пък да спите някъде в района.

[master_of_germs]

По-красивите замъци в тази част на Хърватия /без да съм ги виждал лично/ са Тракошчан и Велики Табор.

Ние направихме последната си нощувка не в Белград, а в Голубац. Оттам разгледахме Голубачката крепост, археологическия музей Лепенски Вир и част от националния парк Джердап, преди да влезем в България през КПП Брегово.

За нощувки в Словения не мога да препоръчам град. Писах по-горе, че първата ни нощувка беше при Шкоцянските ями в хостел в село Матавун, в което според Уикипедия живеят точно 57 души. Оттам насетне сме нощували само в планински хижи. Но Ерявчева хижа при Вършичкия проход е достъпна с кола по асфалтиран път с много добро качество /стига да ви стиска да шофирате по път със зверски серпентини и наклон/, а самата хижа има всички удобства дори и за семейства с малки деца.

Редактирано 18 септември, 2018 от master_of_germs

[Radnev]

Хърватско.

„Ден трети – Дрезник, Карловац, Гробник и Опатия“

Част ВТОРА – Гробник и Опатия.

 

Вече бе след обяд, а тепърва ми предстоеше да мина през Риека и Опатия. Освен тях си бях заплюл и едно яко селце във венециански стил – Гробник. На  магистрали не съм се качвал, така че пътя от Карловац до Риека го взех по някакви много яки полупланински пътища, които ми напълниха душата откъм природа.  

Така достигнах и Гробник, който някога е бил нещо като предмостие на Риека или по- скоро на Фиуме. Това е било и истинското име на града до началото на XX век. Фиуме ми звучеше много по-грациозно, така че от тук насетне щях да използвам именно него😃. И за да продължа – ако някога си искал да превземеш Фиуме по суша, първо е трябвало да завземеш крепостта на Гробник. А пък името на Гробник хич не е случайно. Къси, тесни и криви улички, оградени от високи дувари. То това село въобще не се нуждаеше от крепост, защото то самото бе една голяма крепост .

След дълго въртене из теснотията на Гробник най-после намерих нещо като паркинг. Оставих Голфа и продължих пеш. Скоро бях и пред крепостта. Отвън всичко си бе ОК, но отвътре ме очакваше огромен строеж. Хубавото бе, че и входът на крепостта бе отпаднал. Не за да пестя от входове обаче бях стигнал толкова далеч.

Видях каквото видях и продължих към Фиуме (Риека)😋, която трябваше да се крие ейййй зад ония хълмове горе 😮.

И когато най-после стигнах времето вече бе напреднало сериозно. Така че бях изправен пред избор: Фиуме или Опатия??? Да разгледам Фиуме за час- два ми се струваше крайно несериозно, така че просто я пресякох и продължих към Опатия. Видяното през стъклото на колата обаче истински ми допадна😍. Така, че Фиуме – очаквай ме скоро 😝.

Ето, че най-после бях в Опатия – австрийската перла на Далматинското крайбрежие, Ница на Адриатика, хърватският Лазурен бряг...... Курортът ми допадна от пръв поглед. Бе пълно с хора, но без да има гмеж. Всичко бе лъскаво, но без да е кичозно. След разни селца като Гробник и Дрезник или мними градчета като Карловац, Опатия ми идваше дюшеш.

Паркирането бе невъзможно, освен ако не исках да вървя километри наред. Не, че ми пречеше - просто нямах време. След доста въртене напред – назад най-после намерих свободен подземен паркинг. Цената не бе малка, но пък локацията бе отлична, така че въобще не се цънцарих. На входа имаше голяма табела, уведомяваща, че колите на LPG са до тук . Таквиз табели обаче си имаме и в БГ и те за мене НЕ важат. Наместих Голфа сред безбройното количество луксозни лимузини, нахлузих поокъсаните си травълърски маратонки и се отправих към крайбрежната улица на курорта.

Смятах да отделя на Опатия около час - час и нещо, а накрая хвръкнаха три😲. Слънцето бе към своя заник, така че целия народ се бе изсипал по улиците на градчето. Въпреки това, така познатата за нашите ширини гмеж определено липсваше. Навсякъде около мен чувах италианска и немска реч. Заведенията бързо се пълнеха, но никой от „викачите“ дори не се и опита да ме прикотка. Може би, защото бях сам, а може би, защото бях твърде окъсан за техните стандарти 😄. Така неусетно извървях цялата пешеходна алея, която не бе никак къса.

Опатия безспорно бе австрийската перла на Далмация, но аз си мислех за нещо друго. Хърватите бяха наежили гребена и се пръскаха от национален шовинизъм. Кой от забележителните им градова обаче, бе действително техен? Дубровник или Разгуза е бил град-държава в продължение на много векове. Сплит е Диоклециановият град. Фиуме (Риека) до 1947г. е бил италиански град. Същото важи и за Зара (Задар). Какво да говорим пък за Пула и нейният знаменит амфитеатър. Въобще, всичко що имаше да се види в Хърватско, всъщност не бе тяхно дело. Тя работата бе долу-горе същата и в Словения де, ма вече бяхме тръгнали, та не вървеше да се връщаме 🔙.

На фона на цялата тая работа се замислих за нашата история още от времето на древните траки. Та дори и  за цивилизацията преди тях, известна със своите обредни ями, пръснати из цялото южно поречие на река Марица. За средновековни битки, писмености и азбуки. Ехееее къде сме ние, къде са те??? Ама ето ни нас тука, а хърватин в БГ аз не бях виждал 😧.

Така си разсъждавах аз, а около мен следваха една след друга австрийски сгради – коя от коя по-забележителна. Направих и снимки , но за съжаление фотоапарата ми много не го бива в нощното снимане, тей че не го и мъчих😀.

Все пак, ето няколко общи снимки:

Разходката ми завърши пред тази луксозна яхта.

Караше я Александър от Джорджтаун, който за мое голямо учудване говореше  на перфектен руски 🤣.

Бе време да тръгвам. Казах „Чао“ на това красиво място и се зарекох, че ако някога имам много пари ще си прекарам една яка почивка именно тук. Само, че тогава нямаше да дойда с Голф и палатка, а с огромем платноход  😋.

Наместих самара на вярното магаренце и поех към Словенско. Минах границата през някакво глухо пунктче, щото и аз съм от Отдел „Оптимизиране на разходите“😉, та за словенска винетка не ми се плащаше и отпраших за Матавун, където моите хора трябваше отдавна да са пристигнали.

 

Редактирано 21 септември, 2018 от Radnev

[master_of_germs]

След като и @Radnev вече е в Словения, можем да минаваме към същинското блюдо на това пътуване на високо надморско ниво ⛰️. Обаче тия босненски и хърватски ордьоври в нисичкото ни се бяха усладили, пък и Верчето пристигаше в Блед чак надвечер. Ей, я, колко е държавица Словения, аме все пак от Матавун до Блед трябваше да си я прекосим почти цялата.

 

Та, след като Radnev пристигна, най-накрая си легнахме в що-годе прилично време. В стаята ни имаше много контакти и разклонители, та сложихме де що носехме техника да се зарежда, че не знаехме, колко ще можем да зареждаме по хижите следващите нощи.

 

Станахме, имахме време да се насладим на много обилната закуска (включена в цената на нощувката от 16 евро). @Eager_Traveler_Paul, като най-припрян и общителен, бързо подхвана разговори със симпатичните словенки на рецепцията, както и с едни холандки. Ообаче успя да ни издейства от рецепцията едни талончета за 15% отстъпка от входната такса в Шкоцянските ями 😉 Има още какво да научи, обаче си заслужи да е поне стажант в нашия "ОР" клуб 😄 Изобщо, странна компания се събрахме. Павел не спира да говори (повече и от мене) Иван пък стои и само слуша, но като каже нещо, все едно стрели ни забива директно в мозъчния център на смеха.

Разбрахме се с хората от хостела, че няма проблеми да си оставим колите отпред и пеш да отидем до пещерите. Това и направихме, но от множко хапване и говорене, за малко да изпуснем първата група в 10 ч.

 

И тъй се започна ДЕН ЧЕТВЪРТИ - Шкоцянските пещери - Раков Шкоцян - Винтгарското ждрело - Блед - Валвазорьев дом в Караванките

 

Първата част от този ден бе посветена на Шкоцянските ями - това беше единственият обект на словенска територия, който предварително се бяхме разбрали с @mary_shery, че в НИКАКЪВ случай няма да пропуснем. И колкото и да бяхме подготвени с домашното си, пак останахме зяпащи и немигащи. Мисля, че това важи и за останалите. Обиколил съм всички отворени за туристи пещери у нас, както и няколко малко по-екстремни, бил съм и в няколко пещери в чужбина, като дотук фаворит ми беше Прометеевата пещера в Грузия миналата година... Но всички те БЛЕДНЕЯТ пред Шкоцян. Някой ден ще отида и до Постойнската пещера, за да ги сравня, макар че двете са доста различни. Но, докато Постойнската пещера е ориентирана изцяло да поема огромен туристически поток, то Шкоцянските пещери, мисля, че са и за истински ценители 🙂

Škocjanske jame са обект на ЮНЕСКО. В Словения има още три обекта на ЮНЕСКО, но тези пещери са единственият самостоятелен обект, който Словения не поделя с други страни. Освен това Шкоцянските пещери са обект ЕДНОВРЕМЕННО и на природното, и на културното световно наследство (една от едва четирите пещерни системи в света, удостоени с такава чест).

Шкоцянските са само най-известните от множеството пещери в района на словенското плато Карст, разположено на надморска височина 420-450 м. Те са известни на човечеството от дълбока древност и са били ибитавани от хората. В мишата пещера (Мушя яма) са намерени множество археологически находки от Бронзовата епоха. Изложени са в музей, който обаче ние не разгледахме. Донякъде поради липса на време, донякъде поради това, че бяхме толкова впечатлени от самите пещери, че на мене поне не ми се разглеждаха музейни експонати.

А то не са и само пещерите. В района на регионалния парк Шкоцянске Яме се включват освен пещерите и няколко срутищни слепи долини, през които тече реката с култовото име... Река 😄... В тези срутищни долини, в които практически преди да бъде построен туристическия маршрут през пещерите не е имало никакъв достъп, освен с въжета отгоре, са се запазили едни уникални екосистеми и са убежище за доста видове птици, които не гнездят никъде другаде в Словения. Има и много прилепи.

 

Има няколко варианти за маршрути. Влизането в същинските пещери става само с водач и снимането вътре е забранено. Вероятно е възможно човек да си открадне по някоя снимчица, но не си струва. Там вътре си иска статив и солидна снимачна техника, за да се направят качествени снимки. Затова и наши снимки няма да има. Ще сложа обаче няколко, които съм си свалил от интернет. Не че могат да дадат и най-малка представа за истинския мащаб на мястото. През Шкоцянските пещери тече споменатата Река и тук вътре е най-дълбокият пещерен каньон в европа - 147 метра! Река изчезва в още по-сериозни подземни дълбини и след почти 40 километра се появява на италианска територия като река Тимаво, която след само два километра се влива в Адриатеческо море.

"Сифонът", през който Река потъва в дълбините, обаче, е изключително тесен, така че при обилни валежи в пещерата става страшно. Имало е случаи, в които за по-малко от ден цялата пещерна система се напълва почти до тавана с вода. Измерена е над 130 метра дълбочина при едно такова наводнение 😮 Вътре ни показаха знака от нивото, до което е стигнала.

 

Добре е да се отиде рано за първата група в 10 ч, защото маршрутите са дълги. Минаването през пещерата трае почти час и половина, а и вторият маршрут може да ви отнеме толкова време, ако спирате повече за снимки.

Както за почти всяка пещера, не е лошо да си имате по-топли дрехи. Макар че температурата целогодишно се върти вътре около 12 градуса, което прави Шкоцян една от най-топлите пещерни системи, в които съм влизал. То сигурно и затова животинският свят там е толкова разнообразен.

Самата пещера с каньона реално се пада точно под посетителския център и под селото Матавун, но за да се стигне до входа, трябва да се повърви няколко минути. В 10 ч се беше събрала група от около 200 човека и се бях притеснил, че ще ни пуснат всички наведнъж и нищо няма да чуваме от нещата, които ни разказва водачът. Щото това ми се е случвало на няколко други места, най-вече в Ягодинската пещера в Родопите. Но словенците са го измислили. На входа на турникетите има броячи и на всеки 40 души се полагаше екскурзовод. след четиредесетия човек кепенците хлопваха и почваше броенето на нова група.  която тръгваше след няколко минути. Така всикчи можехме да си чуваме безпроблемно водачката и тя да отговори на въпросите ни (а аз винаги имам много такива).

 

Това е мостът Церквеник, по който се прекосява пропастта на подземния каньон:

Снимка при "висока вода"

Още няколко снимки от нета при нормално състояние на реката.

 

Вълнообразните линии по бетонната пътека ни озадачиха, оказа се, че нарочно ги правят в още незасъхналия бетон така,за да може капещата вода лесно да се изтича и посетителите да не се хлъзгат. Дребно нещо, ама умно направено, с мисъл за хората.

 

Това наистина е най-впечатляващата част от тура. Изобщо не усетихме кога изтече почти час и половина. Ако се избере като опция само влизане в пещерата, цената зависи от сезона - 20 евро през юли и август, 18 евро през пролетните или есенните месеци и 16 евро през зимата. Но след излизането от пещерата може да се приключи и да се излезе нагоре по стълби или асансьор, или пък да се продължи веднага и по втория маршрут, който минава през срутищните долини по протежение на реката и хората се оказват ту на открито, ту под земята. Цената за комбиниране на двата маршрута е 24 евро. През зимата тази втора част е затворена за посещения. Така че, особено през лятото, аз препоръчвам да се направят и двата маршрута. Още повече с талончето за отстъпка от хостела в селото, ние платихме по 20,40 евро на човек и реално вторият маршрут ни дойде все едно като безплатен бонус.

 

На изхода на пещерата вече можеше да снимаме и ще трябва да изтърпите нескопосаните ми опити за снимки. От цялото пътуване точно тук най-зле са ни се получили, което е напълно нормално за фотографски некадърник, какъвто съм си. Да опропастя най-хубавата част 😕 

 

Иван и Павел като че ли не останаха толкова впечатлени от втората част на маршрута, но на мене точно комбото от пещера и пътека през каньони много ми хареса, та се позабавих малко повече от тях.

 

Ей го Раднев, това е пътечката към асансьора за нагоре. Минахме по нея само в дирене на още по-добри гледки, после продължихме по царския път под земята и над нея...

 

И време за малко физзарядка 🏋️‍♂️🤸‍♂️

 

 

Маршрутът е заварден отвсякъде, така че няма начин някой, който не си е платил, да мине по тези пътечки.

Като приключихме с каньоните, излязохме досами селото и се отклонихме по една пътечка до мято с панорамна гледка към планината Снежник, която със своите 1796 м н.в. е най-високата неалпийска словенска планина. А от миналата година е и част от един от най-новите обекти на ЮНЕСКО, а именно "вековните букови гори в Европа".

 

И така, вече беше станало един часа следобяд. Трябваше да решим какво да правим до вечерта. За третия маршрут при Шкоцян, който се води "образователна пътека" не ни се даваха още пари, а и едва ли щеше да ни впечатли след пещерите и каньоните. Хем трябваше да помислим и за храна, защото по обедно време и хостелът беше затворен, а и цялото село Матавун беше пълно мъртвило. Според Уикепедия, то има точно 57 жители и мисля, че всички те или работят в посетителския център на Шкоцянските ями, или в хостела, или може и други къщи да дават за нощувки. Ама в селото нямаше никого 🙂 

 

Имахме няколко опции:

1) Постойна - да де, ама втора гигантска пещера за ден... по-скоро ни трябваше време да отлежи УАУ-ефектът дотук. А и входът за Постойнската яма е цифромански, пък ние вече влизаме в режим "ОР". А то до Постойна е и замъкът Предяма, и то съвсем ще окъснеем. 

2) Живачната мина в Идрия - другият обект на ЮНЕСКО в района. http://www.slovenia.si/visit/trails/idrija-mercury-mine-listed-on-unesco-heritage-list/

В комбинация с най-дълбокото езеро в Словения - Дивье Йезеро, което е досами градчето. Малко езерце, няколко метра широко и стотици метри дълбоко, тоест - карстов извор, който пък е началото и на най-късата словенска река Jezernica. Тя е само 55 метра дълга но обикновено е по-пълноводна от реката Идрийца, в която се влива. http://www.visit-idrija.si/en/object/531/divje-jezero-lake-the-wild-lake/      Обаче останалите в групата нещо не бяха ентусиазирани от тая моя идея. Щото хем пак под земята, хем времеотнемащо и пак с входни такси. 

Ами добре!... Всеки уважаващ себе си Мастър трябва да умее да извади не само скрити козове, но и някоя ниска карта от ръкава си в такива ситуации, което и направих. Буквално последния ден преди да тръгнем от България бях попаднал на още нещо в карстовия район на Словения, само на десетина км от Постойна и напълно безплатно. Но за това ще ви разкажа в следващия пост 😉 

Междувременно, ако съм запалил някого с идеята за Шкоцянските пещери, ето много повече информация, която може да се прочете в официалния им сайт:

http://www.park-skocjanske-jame.si/en/

 

А, ако има запалени пещерняци, които искат повече адреналин, това което аз съм си заплюл за следващо ходене в Словения, е посещение на Кръстовата пещера (Крижна яма), където може да се влезе с лодка и да се видят много езера. Само дето всички места са заети обикновено за месец напред.

https://krizna-jama.si/en/the-specifics-of-the-cave/

Редактирано 23 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН ЧЕТВЪРТИ - ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

И тъй, готови сме вече да се мятаме по колите и Белия лебед и Сивия буревестник да се придвижват на припълзявания и прибежки в посока на север. Или пък все още не!?! Хостелът ни в Матавун може и да е заключен, но масичките отпред си стоят и сядам да хапна едно кроасанче, което съм си скатал от закуската. А и ловим wi-fi от хостела, така че проверяваме мейлите си и виждаме, че вече членството ни в Словенския планинарски съюз е активно. 

Тоест - може да се задействаме. @Eager_Traveler_Paul, като най-комуникативен, беше натоварен със задачата да се свърже с хижа Valvasorjev dom в Караванките (това е граничната планинска верига между Словения и Австрия). Връзката се осъществи гладко; места имало, демек - уредени сме зая следващите две нощи с покрив над главите си. Ликуй, народе! 🙂 ... Че малко се притеснявах. Хижата е популярна, до нея се стига с автомобили и  на два пъти през последните 4 години е избрана на първо място като най-любимата хижа на словенците.

 

Следващата ни спирка обаче, е много по-близичко. Давам координатите на @Radnev да си мине през селата, а @mary_shery се фука с Белия лебед и караме по магистралата. Спираме на една бензиностанция за тоалетна. От пътя има хубава гледка към платото Нанос и телевизионната кула на връх Плеша:

 

Стигаме отбивката за Постойна. Последно повикване, ако някой иска да си променим плана и да ходим в Постойнската пещера и Предямския замък. Раднев не е в нашата кола, така че никой друг не се обажда 🤐

Пропускаме отбивката за пещерата и минаваме панорамно през градчето Постойна, но докато се усетим подминаваме завоя към някакъв супермаркет. Дори и аз си бях свършил вече запасите от БГ плод-зеленчук, пък консервите и сушениците си ги пазя за високите баири. Павел и той е без провизии, а Мери по традиция си носи остатъка от снощната вечеря (пропуснах да напиша, че те двамата все пак бяха намерили свястна кръчмица в съседното село Дивача предната вечер). Минаваме под магистралата и с един остър завой излизаме на черно пътче, което ни отвежда в посока към селцето Раков Шкоцян. За успокоение на Раднев ще кажа, че в Словения май има доста повече от две села с имаето Шкоцян или подобни вариации. Произходът на това име се крие в пословенченото произношение на Св. Канциан, който явно е бил доста на почит по тези земи. Та често, ако дадено селище е възниквало в близост до църква или манастирче, чийто патрон е този светец, селото получавало името на светеца и с времето мутирало до Шкоцян. Точно такъв е и случаят с Раков Шкоцян. Дори видяхме руините на въпросната църква Св. Канциан 🙂. "Раков" пък си значи същото, както и на български. Реката, която тече през това дере, се казва Рак. Няма да има награда за позналия причината да се нарича така 😉 Впрочем, имена на населени места и местности с "рак" в корена си видяхме доста и предните дни в Хърватия. Ама при толкова реки в района, мисля, че е нормално. Та Рак е още една от онези странни реки в платото Карст, които ту текат подземно, ту се появяват на повърхността, понеже варовиковата скала, която е била таван на подземната река, се е срутила някога си. Раков Шкоцян е природен парк, който е съвсем мъничък. Обхваща около 2 километра по дължината на река Рак. Има изградени няколко зони за пикник и един хотел-ресторант покрай черния път. Самото село (или по нашите критерии май трябва да е махала) Раков Шкоцян дори не е на пътя, а малко по-нагоре. 

В тези два километра реката излиза от "дълбините", малко след това минава под една скална арка. в другия край на долината е същото. Реката тече под една по-голяма скална арка, продължава още малко и попада в друга пещера, известна като "скривалището на тъкача" 🙂 Черният път от Постойна минава точно отгоре върху по-голямата от двете скални арки. Навремето дори е имало планове да я разрушат тази арка, та пътят за по-лесно да мине отдолу, но е имало протести и планът не минал. За сметка на това пък обявили района за природен парк и защитена местност.

Тоя път заради нашето спиране за пиш-пауза, се оказва, че Раднев ни е изпреварил. Изчакваме се и вкупом паркираме в билозост до големия скален мост. Очаква ни изненада. Ни раци има, ни река 😮  Пресъхнала е. Нищо де, скалният мост и пещерата са си там, а и имаме възможността да се разходим по камъните и мъховете в речното корито.

 

 

А пещерата не е някаква красива, но може да се влезе в нея и да се излезе през друг отвор. Малко е тегаво, понеже съвсем скоро е преваляло и е кално. Издрапваме нагоре и виждаме и табелата, която разказва за скривалището на тъкача.

 

Времето е мърляво, а ние вече сме гладни. Отнема ни малко време да ги открием къде са тия места за пикник, които се оказват четири пейки с две маси от дънери. Сядаме и се залъгваме, с каквото е останало. Аз ръфам "Корни", @Eager_Traveler_Paul довършва вечерята на @mary_shery, но се е поизнервил. Разходката до малкия скален мост би трябвало да отнеме малко повече време, но решаваме, че няма смисъл да я правим, само за да видим умалено копие на това, което току-що вече сме видели. А и след Шкоцянските пещери трудно нещо ще ни впечатли днес. Връщаме се по колите и се уговаряме да се намерим след няколко часа в района на Блед, за да посрещнем Верчето на автогарата, като пристигне с автобуса от Германия.

 

 

Редактирано 23 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН ЧЕТВЪРТИ - Продължение на продължението 😄 

Връщаме се на магистралата и се юрваме в трафика накъм Любляна. Това е единственият случай за цялото време в Словения, когато случихме да има сериозен трафик, Дължеше се на ремонти по магистралата. Но не сме се забавили повече от двайсетина минути заради това. А @Radnev откъде е минал, през какви паланки, та да стигне до от Раков Шкоцян чак до Блед, само той си знае 😉 Подминавайки аристократично Любляна, знаем, че ще има да го чакаме. Любуваме се на гледките от Полхорадските "Доломити" - не особено висока, но много живописна планина в околностите на Любляна. Постепенно наближаваме Блед, но @mary_shery изпитва ужас от трафика покрай езерото и предполага, че няма да има къде да паркира. А явно ще сме там преди да пристигне Верчето. Пък няма време за друг сериозен обект за разглеждане. Ами, зВерчето ще ни чака, като пристигне, а ние не влизаме в Блед, а отпрашваме към ждрелото Винтгар.

Този път @Eager_Traveler_Paul навигира безгрешно и паркираме Белия лебед близо до началото на ждрелото. Има доста хора на всякаква възраст, дори в този вече сравнително доста късен летен следобед.

Плащаме 5 евро, за това удоволствие и тръгваме по изградената екопътека в ждрелото.

Винтгарското ждрело (или още Блейски Винтгар) е най-известното от няколко такива ждрела в Словения, но дали е най-красивото, все още нямаме представа. Славата му се дължи най-вече на това, че е леснодостъпно и достатъчно близо до Блед, та доста хора идват, докато са на почивка или екскурзия при езерото. Със сигурност в Австрия и Бавария има много по-впечатляващи ждрела, но ние не сме ги виждали, така че се втурваме напред като невидели и то бързичко, защото нямаме много време.

Фотогенично е, красиво е, безспорно. Реката има фантастичен цвят и прозрачност, каквито досега не съм виждал. Но когато по-рано същия ден сме минали през пещерите и ждрелата на Шкоцянските ями, не успяваме напълно да го оценим. Но пък нащракваме няколко снимки 🙂

 В долния край на ждрелото също има барачка за продажба на билети и бирички, но не ми се стори да има особен контрол. Вече извън платената зона се слиза по едни стълби и малко по-долу се пресича реката по мостче, за да се открие гледка към водопада Шум, който всъщност се излива от края на ждрелото. След него рекичката тече вече по-скопойно през едно селце. Тоест, дотам може да се стигне с кола и този водопад да се види, без да се плаща вход. А той е най-големият водопад от всички, покрай които се минава по-горе. Ако пак отида в района някой ден, мисля, че това бих направил. Да се паркира колата в долното село, а не в горното, където е популярния паркинг (паркингът не е платен, между другото).

Трябва да минем цялото трасе наобратно. Защото зВерчето вече е пристигнала отдавна и ни чака  в Блед, натоварена с голяма и с малка раница. Иван и той вече е пристигнал, че и е проучил къде са супермаркетите, за да заредим провизии. Всеобщо гласуваме да го назначим за началник на продоволстения отдел 😄 

За последно преди да тръгнем от Винтгар - ето една снимка в посока към Караванките, които се извисяват отсреща. Най-накрая истински планини, а не някакви мижавини ⛰️

има някакво омотване с табелите за влизане в Блед, но по метода проба-грешка, се справяме някак си. Спираме до автогарата, но там паркирането е лееко забранено, а Верчето я е хванал съклета и е мръднала нанякъде. Звъним ѝ и аз излизам да я търся. От района на автогарата яко мирише на дюнери и стомахът ми къркори здраво. Е, ясно, че Вяра с всичкия багаж няма да се е отдалечила много и след минутка-две се задава. Мятаме раницата ѝ в багажника на Белия лебед и след още две минутки се паркираме до една бензиностанция Petrol а отстрани Раднев е заседнал на една пейка и си е изпружил краците като пръв кибик 😉 Повежда ни на кратък, но много важен пешеходен поход към супермаркет Mercator, който е на две пресечки от бензиностанцията.  Зареждаме се с кой каквото му е на сърце. Верчето напада щанда с плодовете на цени неколкократно по-ниски, отколкото в Германия.  И ние взимаме накакви праскови, но добруджанецът в мене все гледа първо за насъщния. Стигаме до компромис колко хляб да се вземе, накупуваме още туй-онуй (различните вкусове крема сирене за мазане  са им много добри!) и накрая не издържам, като виждам кенчета тъмно Лашко на промоция. Май-досега не бях им пробвал тъмното пиво на словенците и съм приятно изненадан. Докато стигнем в хижата половин час по-късно, пиво вече не е останало.

Въртяхме, струвахме тоя ден, и пак стигнахме по мръкнало. До Valvasorjev dom  се стига лесно. От Блед не трябва да се излиза на магистралата, а по паралелния път се стига до селото Мосте. оттам следват едни 11 км по чакълест път, но напълно проходим за леки коли.

Умираме за нещо топличко за вечеря. Хижата си заслужава всичките похвали в планинарските форуми и в букинг. Нощувахме с 50% отстъпка като членове на планинарския съюз за по 10 евро на нощувка. Дадоха ни две преходни стаи (тройка и двойка) само за нас. Баните са по една на етаж, но пък гореща вода имаше постоянно. Само за вечеря нямаше особен избор, но поради късното ни пристигане е разбираемо. Бързо щяхме да свикнем с менютата по хижите и странно звучащите имена на манджичките. Но повече за това - в следващите епизоди. Аз си поръчах само една Зеленявна юха (т.е. зеленчукова супа) и си разфасовах единия суджук от БГ. В словенските жихи няма никакъв проблем да си консумираш собсрвена храна и никой не те гледа странно, ако го правиш. 

Време беше вече да извадя бутилката с домашен алкохолен еликсир от касис, да се почувстваме съвсем като в планина. Почерпих и хижаря и даже той призна, че не отстъпва на местния специалитет - ликьор от боровинки. 🙂 И аз им го признавам техния, де! 😉 

Скоро се ориентирахме към прилегляване на наровете. Момичетата с часове наред говореха във вътрешната стая. Логично, като не са се виждали дълго време (колко пък да беше дълго  месец и половина от последното ни ходене в Рила 😄 ) А Иван и Павел се метнаха в двата ъгъла и ми оставиха мястото в средата. Груба грешка, макар че стаята беше малка и всякак щяха да ми слушат хъркането. Още повече, вирусът, дето ме тръшна предния ден, не ме беше пуснал съвсем и явно съм включил съвсем на режим "дИскорезница". Даже малко се притеснявах, доколко ще съм в кондиция на следващия ден за изкачването на Велики Стол. Предполагаше се това да е най-лекият връх в програмата ни, но все пак щеше да е с над километър денивелация. 

Ама на сутринта ще ги мисля. Сега - лека ви нощ 🙂 

 

 

Редактирано 23 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН ПЕТИ - Изкачване на Veliki Stol/Hochstuhl (2236 м н.в.)

 

Най-сетне сме в У планина. Все още не се чувствам с пълна кондиция, но вече не ме свърта да хукна нагоре. Първо обаче закусваме на теферич пред хижата. А Валвазор наистина има защо да е сред любимите хижи на словенци и не само. Отпред градинката е спретната, с маси, чадъри, даже и шезлонги. Спокойно може да си прави човек почивката там и без да се катери. Както и правеха цяло туристическо дружество немци. Oт Хамбург. От всякакви възрасти, ама всичките до един бяха с униформата на дружеството си. Тъмносини ризи и раирани червено-бели връзки. Като отбор скаути. От хижата съвсем тихо и ненатрапчиво се пускат тиролски йодлери. На някои това им гали ушите, но пък и да не ти харесва тиролското пеене, то наистина е тихо, просто за фон. Няма тук балканци да дънят чалга тъй, че да ги чуят чак отсреща в Юлийските Алпи.

Обаче се бавим. Пристигнахме късно предната вечер и не ни се занимаваше да преразпределяме багажите. И всички раници са натръшкани в багажниците. Вадим на когото каквото му трябва, прехвърляме нещата за деня по малките раници, че днешният ден уж е за загрявка и да влезем във форма. Загрявка, колко да е загрявка - директно се хвърляме да изкачим най-високия връх на Караванките - Велики Стол или на немски - Хохщул. Тръгваме от 1100 м н.в. а върхът е висок 2236 м. Нищо работа, нали, че то (има си хас! 😉 ) и Витоша е по-висока. 😄 Караванките обаче са си един доста остричък хорстов хребет, по подобие на Централния Балкан или на Беласица у нас. И ниски-ниски, ама все пак са си в системата на Алпите. От север, откъм австрийската страна са си на места направо вертикални маршрути за виа ферати. Откъм южната словенска страна обаче са си идеални за тренировка. Пак стръмно, но съвсем поносимо. По отношение на маркировките в словенските планини всичко е перфектно. Никакъв шанс да се изгуби човек. Маркировките, както навсякъде из бившите югославски републики, са т.нар "блейз", тоест бяло кръгче с (най-често) червен кант. Само отделни образователни или международни маршрути могат да имат друг кант. Но навсякъде има и табели (и то такива, дето не им се изтрива боята като у нас) а където няма възможност за табели, посоката се указва със стрелки по камъните, а ако скалите са големи, си пише и крайната дестинация и времето, което остава. В планината, естествено, всичко се мери в часове, а не в километри. Словенските планински часове са като пиринските 😉 . Тоест - имат навика да се проточват повечко от стандартните за един час 60 минути

От сутринта още напича едно ясно слънце, по обед е добре да сме колкото може по-нависоко и по на хладно. И най-важното, да се намажем обилно със слънцезащитен крем. Сутринта обаче все още хладнее, затова си взимаме и поларчетата. Ама а едно, а второ, а трето нещо още някой забравил.  Накрая вече, изнервен, се опитвам да набутам голямата си раница в багажника на Белия лебед и успявам брутално да си пресрещна палеца на дясната ръка. Веднага се поду, а до вечерта и посиня. Още ме наболява леко, а минаха два месеца оттогава. Добре, че при стягането на багажа си проявих разум и си взех ръкавиците, с които карам колело. Без пръсти но с възглавнички, пълни с гел за дланта, Ако не бях с тях, нищо нямаше да мога да държа с тая дясбна ръка за няколко дни напред.

 

Тръгваме и влизаме в гора. Там, разбира се, вятърът утихва и е време да сваляме уиндстоперите. При тая манипулация успявам да забравя, че нося една китайска екшън -камера и я забравям на поляната (аз и без това я ползвам само за подводни снимки уж и не съм свикнал да е с мене... Дето вика Patilana - шампион съм по оправдания 😄 ). 

в началото пътеката за около двайстина минути е много плавна. Тъкмо идеално за разгряване. После тя минава през едно заградено с електрическа ограда пространство (отчасти поляна с една къщурка, отчасти - гора) където се отглеждат коне. Там има разклонение. И по двете пътеки може да се изкачи върхът, което веднага ми подсказва, че ще въртим кръгов маршрут. По по-стръмната го дават два часа и половина, по по-обиколната - с час повече. Логично избираме стръмната за нагоре, че да не си претоварваме коленете на връщане.

Наклонът рязко се смени и дръпнах нагоре.  Другите трудно ме следват, затова забавям. След известно време ги чувам од мене, че нещо са изтървали в едни храсталаци. Явно бутилка с вода. Ама нещо много се разговориха с едни словенци. А словенци, качващи се към върха имаше много в този ден. Чакам ги, и мисля, че ще ме ругаят, задето дърпам толкова бързо нагоре. обаче не. @Eager_Traveler_Paul ме пита дали нещо не съм загубил. Малеее! Камерата! 😮 

 Е, хората я намерили и я закачили на един клон, ако някой си я познае. Aма това си е долу, почти при хижата. Повече от 20 минути сме ходили оттогава. Пада ми се! Скривам си раничката в едни храсталаци и беж надолу на подскоци. Разгеле - там е! Олеква ми на душата. И тръгвам обратно нагоре. Обаче, както и да го гледам докато се върна при раничката вече съм на половин час зад останалите. А и адреналинът ми се изсипа наведнъж и усещам как се отпускам. Сядам да хапна нещо сладичко и да се затътря после нагоре. Наклонът става все по-солиден а ръката ме боли все повече. Хубавото е, че успявам да си намеря здрава и много стабилна тояга, без чворове и с един чатал на идеална височина, така че да не се налага да я стискам неубобно, когато се наложи да я прехвърлям в дясната ръка. А сигурно ще ме запитате защо не си нося щеки. Ми щот съм забраван и постоянно ги губя (справка - камерата 😉 ) и предполагам, че все ще има удобен клон за тояжка някъде. Обаче тази тояга си беше перфектна. Издържа ме на три планини и се счупи чак при качването на Триглав, където и без това не беше от особена полза.

 

Продължавам да се тътря аз в опит да настигна останалите, ама не е лесно. По едно време стигам до голяма купчина прилежно наредени дървени цепеници, оставени до пътеката с молба към хората да не ги подминават, а да си изпълнят планинарския дълг, като занесат по възможност някое дърво нагоре до Прешерновата хижа, която е буквално на връх Мали Стол, на 15 минути от Велики стол. 

Боли ме ръката, едвам държа, ама ако сте ми чели словашката тема от Татрите, сигурно знаете, че аз на такава молба не мога да не откликна.И значи, грабвам цепеница в едната ръка и тоягата (вижда ѝ се чаталът на снимката, подпряна е на дървото) - в другата. И хуквам нагоре с удвоени сили от богоугодното дело, що върша. Хуквам е силно казано. Повечето словенци успяват да ме изпреварят. А е пълно и с много младежи, които явно практикуват планинско бягане. Скапват ми самочувствието на сравнително бързоходна Машина по нашите баири 😕 

 

Постепенно се излиза от гората и навлизаме в клекове, но пътеката е съвсем ясна, вие със серпентини и надолу се разкриват шеметни гледки към Блейското езеро и към Юлийските алпи отвъд долината на река Сава. Аз не смея да си извадя камерата, сакън да не я изгубя пак, но @mary_shery е направила хубави снимки от този участък.

Блед

И Триглав с мега зуум (с цвят е много блед, така че го направих черно-бял) 

 

Има и "пейки" да се отмори човек...

А ето го и нашият Валвасорьев дом, гледан отгоре с много зуум 🙂 

 

Малко след като минах и аз "пейката" видях съдран найлонов чувал с няколко цепеници в него. От ония долу. Някой изглежда се е надценил. Аз знам, че с тази непохватна ръка няма как да нося повече от една и подминавам. След малко Мери ми звъни. Зачудила се е, защо иоще не съм ги настигнал, като ми знае възможностите по стръмен баир. Ми щото тъй. Обаче след няма и две минути зървам нейде нависоко яркочервения потник на Верчето и  ускорявам. Настигам ги тримата с @Radnev. Павел е получил прилив на енергия (а и беше станало малко по-полегато) и продължил напред уж не би трябвало да обърка пътя, но той не знае маршрута. По-нагоре има два варианта. Или да се цепи направо към премката между Велики и Мали стол, или да се пообиколи към хижата под Мали Стол.  Той хванал втория вариант. По едно време питал едни словенци дали това е Велики Стол, те пък му казали, че не, това е малкият Стол и той се шашнал. Не знаел, че може да се продължи от Мали към Велики стол по билото и се върнал обратно до разклонението. А ние мислим, че ще ни чака на върха. 

Но това се развива по-натам. аз успявам да настигна останалите от групата и спираме за фотопауза:

 

Да не кажете, че си измислям за цепеницата - документирана е! 🙂 

Дотук съм я мъкнал и не се страхувам да я използвам 😄 

 

Решихме да се качваме директно лъм върха, пък после хижата ще ни е напът и ще си им оставя цепеницата. В интерес на истината и Иван ми помогна с носенето.

И ето, вече сме почти на върха, където ни чака мега изненада. На тая височина бих очаквам планински кози, обаче откриваме високопланински... ОВЦЕ 😄 

 

А на върха има много хора, но звездите на шоуто са жълтоклюните гарги - много социални птици, които са свикнали с вниманието ( и с лакомствата) на планинарите 😄

 

На върха има метална кутия с книга, в която изкачилите го се разписват. има и мастилница, а печатът е на една метална тръба, която е забита в скалата. Това си е традиция на повечето словенски върхове - да има книга и печат Има Словенски планински път, нещо като нашето Ком-Емине, само че словенският не минава само по билото на една, а през всичките им планини и се удрят печати по хижите и върховете.

Поздравче 🙂

 

 

 

Така разписваме знамето и в Австрия, защото билото на Караванките е граница.  Добре се справяме. Дотука добре го разходихме. Босна, Хърватия и Словения за сефте, в Австрия вече беше снимано, ама едно е във Виена, друго е на планински връх 🙂 

 

 

Ето че и Павел пристигна от своята обиколка 🙂                                                                                                  Останахме много приятно изнанадани от Караванките. Мислех, че ще е някакво доста равно било, но особено на изток от Стол изобщо не беше така. Мнооого красиви планини и има как да се правят неколкодневни маршрути. Слизането надолу ще го опиша малко по-късно 🙂

Редактирано 24 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН ПЕТИ - продължение

 

Преди да почнем да слизаме ето още малко гледки от граничното било:

Даже навлизаме няколко минути по пътечката в австрийско, колкото да се разпишем. Да видим на австрийска трева по-меко ли е да се лежи, отколкото на словенска 😄 

Снимаме и наколко австрийски къщета и една хижа 😉

И части от много дългото Щаузее се виждат.

Както и вездесъщите жълтоклюни гарги в полет, преврърчащи над билото, да ни напомнят, че това държавните граници са само в умовете на хората 🙂 

Отправяме се към връх Мали Стол и така вече сме качили и втория най-висок връх в Караванките (2198 м). Чиста работа! Тук и Клъвдий Бух се разбужда от дрямката си и да излиза от дълбините на раницата за снимки 😉

Почиваме за кратко при Прешернова коча на Столом (хижа Прешерен на Мали Стол). Това е най-старата словенска хижа и затова много си я обичат. Построена е през 1909 г. и е кръстена на най-известния словенски поет Франц Прешерен, който е написал и стиховете на словенския химн. Той е роден в най-близкото село под върха - Жировница.

През втората световна война хижата изгаря и наново е построена през 1966 г. 

Там хапваме палачинки и пием чай. Палачинките много се тачат по словенските хижи, като и словенци, и още повече австрийци ги нагъват здраво. Една за две евро, порция от трички са 5,50 евро. Май не видях вариация в цената - във всички хижи, които посетихме, си беше все тази.

 

По-впечатляваща се оказва малката сградичка пред хижата, а именно - санитарният възел. Като се замисля, не видяхме в Словения друга хижа с външна тоалетна. Но пък и в Словения има само три по-високо разположени хижи и те са все в близост до Триглав и са оборудвани да поемат повече туристопоток.

@mary_shery и @Eager_Traveler_Paul бяха доста потресени. Вътре било гробище за мухи и други насекоми. Което според мене не е толкова лошо, щото обичайно в такива тоалетни у нас пак ще е пълно с мухи,но живи 🙂 

 

Да се знае, че цепеницата си достигна предназначението. Mission completed! 🙂

 

Надолу вървим по ливади. Наклонът е солиден, но съвсем поносим за коленете ни. Подминаваме двойка възрастни австрийци надолу. По тази пътека има доста по-малко хора, но все пак не е съвсем безлюдно. Вече, постигнали успешно целта си за деня, го раздаваме на уволнение и си говорим за минали пътешествия, като акцентът пада връз киргистанското пътуване на Павел. Малко се разтеглихме по пътеката. 

По едно време над нас взе да кръжи хеликоптер. Доста ниско. И продължи да си кръжи. После пък с голяма скорост надолу ни подмина един образ с маунтънбайк. Малко по-долу спря и почна да говори по радиостанция. Оказа се че байкърът е "планински полицай" от спасителен екип и дава указания на въртолета. Двойката възрастни австрийци претърпели инцидент и дядото си изкълчил крака. Не ми е за сефте да попадам в планинска спасителна операция, но за първи път ми се случва да виждам такава с хеликоптер.

 

Момичетата бяха напред (надолу е лесно), Иван - назад. Павел би трябвало да е заснел хеликоптера, аз не смея да си извадя камерата, сакън да не я затрия пак някъде.

 

След известно време стигаме края на стръмнотията при ето това заслонче.

 

Оттам вече трябва да вървим поне още половин час до поляната с кончетата.

 

И веднага след това мярваме движение през дърветата по едни камъняци. Първата ни словенска дива коза 🙂

 

Оттам насетне прибирането до Валвасорьев дом вече си го знаем.

теоретично имахме възможност да слезем до Блед и да качим едно леко връхче над езерото - Мала Ойстрица - за да хванем красив залез, но веднъж като се разплухме в тия шезлонги. Даже и @mary_shery не настоя прекалено, защото пак щеше да и се наложи да щофира по тъмно по черния път наобратно. Значи, решено е! Тая вечер довършваме еликсира и почваме ракийката 😉 

 

Редактирано 24 септември, 2018 от master_of_germs

[зВерчето]

Кхм, кххм,кхъъъм. Голямо щурмуване по тез пътища и лесове, но аз ви стигнАх най-сетне и ви дебна тук там 🙂 

Само да кажа, че тоз еликсир вълшебен и омаен, си беше баш на място и на време, като за загрявка или за десерт след всички вкусотии, които предлага словенската кухня!

[master_of_germs]

преди 43 минути , зВерчето каза:

Кхм, кххм,кхъъъм. Голямо щурмуване по тез пътища и лесове, но аз ви стигнАх най-сетне и ви дебна тук там 🙂 

Само да кажа, че тоз еликсир вълшебен и омаен, си беше баш на място и на време, като за загрявка или за десерт след всички вкусотии, които предлага словенската кухня!

Ай, добре дошла!  :) Тъкмо да има някой да качи наистина зВерски добри снимки в темата 😉

[Radnev]

На първо място: Добре дошла на @зВерчето. 🤠

Като чета описанията на @master_of_germs и гледам тези снимки  - то много яко било бе!!!😝 Правилно казват хората, че отлежалото вино е най-доброто.🍷

А междувременно и да ви понахокам малко. Неправилно постъпихте с @Eager_Traveler_Paul, като не го спряхте на езерото Блед. 😯 Комерсиално било, туй било, онуй било. Еййй хора, каквото и да е, това си е езерото Блед и неслучайно е сред символите на Словения. За да съм напълно обективен обаче не мога да не призная, че в действителност наистина е леееко надценено.😕

Ждрелото Винтгаар го пропуснах. Много яко изглежда. Ама Блед си е Блед - комерсиален тип съм си😉.

А проблемът на онази тоалетна горе (на Мали Стол) хич не бяха мухите. Вонеше си на накендзано 💩 и мястото и хич не беше там.

А еликсирът от касис беше просто феноменален. Чак ми се свидеше да си отпийвам. Направо се чувствах гузен, когато @master_of_germs ми наливаше.☺️

 

[master_of_germs]

преди 1 минута , Radnev каза:

 

А проблемът на онази тоалетна горе (на Мали Стол) хич не бяха мухите. Вонеше си на накендзано 💩 и мястото и хич не беше там.

А еликсирът от касис беше просто феноменален. Чак ми се свидеше да си отпийвам. Направо се чувствах гузен, когато @master_of_germs ми наливаше.☺️

 

Аз като ви казвам, че зад мене @Radnev само маже, замазва и доразмазва 😄 Ш'съ гръмна!Обаче не само замазва, ами се и ПОДмазва... За еликсирчето, де! 🍷

Нарочно написах, че това за мухите е версия на Мери и Павел . Тъй де! 😄 

[Eager_Traveler_Paul]

Чудех се дали да прекъсна хронологичността на разказа или да оставя бардовете да довършат. Но пък не може и без съвсем нищо да добавя, нали и аз съм участник в сагата. Реших да се врежа по-рязко от руски ледоразбивач, директно.

Честно да си призная, след пътуването нямах никаква муза за каквато и да е белетристика във форума. Исках да си отделя време да попият гледките, хората, преживяванията. За първи път пътувам в група с други магеланци, което значи едно пътуване, но 5 различни пътеписa, достатъчно сходни, че да дотегнат на Вас, драги читателю, мислех си аз. Реших, че така и така ще научите къде и как сме били. И така съвсем се отказах да проследявам всеки ден със спретнат гестаповски такт (както, апропо, обикновено обичам да правя в разказите си).

Обаче ще ви споделя някои от моите преживявания. Определено най-голямата изненада в пътуването, за мен лично, се оказа Босна. Никога не съм очаквал, че в страна с толкова скорошна лоша слава ще се разкрият такива природни пейзажи. Не че съм се интересувал толкова много от самия район – сигурно ако бях планирал аз пътуването щяха да ми се отворят очите по-рано. Оказва се, че на територията на Босна и Херцеговина има и немалко на брой замъци (!), разположили се уютничко по хълмове и долчинки. Който ви казва, че няма нищо за гледане в Босна е пъл(н)ен лъжец!

Перлата на пътешествието беше Словения. Страна, 3 пъти по-малка от родната България. От момента, когато прекрачихме границата все едно бяхме в друг свят. Пред нас се откриха чисти, спретнати улици, добре изглеждащи провинциални къщички, тучни ливади и най-вече планини, братчеее! Планини, накъдето и да се обърнеш. Зъбери.
Впечатленията ми от словенците и словенките, с които имах удоволствието да разговарям, са изключително положителни и ще си нося тези приятни спомени винаги. Не че в някоя от 27-те ми посетени държави някога съм изпитвал неудобство или съм имал кошмарни преживявания (където все пак това се е случвало е било в рамките на поносимото 🙂  ).

Планините бяха великолепни, гостоприемно ни посрещнаха както острите върхове, така и хижарите, стопанисващи дървените сданиица насред леса. Както казва @master_of_germs - "Хижар и гробар не връщат". Така си е.


Предпочитам да оставя визуалните стимули да кажат своето. За някои от местата вече сте прочели, за други тепърва предстои наратив. Фото, моля!

 

Тук надписът е игра на думи - Хакуна Матата, но реката е Куна, затова са го разделили. Ха Куна Матата. Хитро.





Натъкнахме се и на един тотем, който си имаше славянска шарка по него. Причината защо, аджеба, са го пляснали така тоя тотем се вижда по-горе на табелката.





По народному 😋


Следват малко снимки от интересните водопади в Босна. 





На следващата снимка не ни оставиха за миг да си въобразяваме, че не сме на Балканите, чрез следната идилична композиция:
Това, което наблюдавате не е карта на местата, посетени от Магеланци, а майсторството на горски термити, решили да използват дървен парапет като свое пано. Може би Салвадор Дали би завидял на екстравагандната и авангардна композиция, да бе жив...

Малко ждрелото Винтгар




Невинаги моделите, които ми позират, носят Долче и Габана: 





Тук храбрият пастир @Radnev, досущ като самия Мойсей, ни превежда през планинския терен, на фона на стадо овчици:





Малко назад в миналото с поглед в мазето на една къща на почти 200 години - 


Кой каза, че има бизони само в Аризона? 


Следват няколко снимки от езерото Бохинь, където бяхме принудително закотвени за около час и нещо, поради разгара на градски фестивал. Тук ще си позволя да прикача снимка, която не е на фокус, но пък е цветуща и ни дава да видим как се е живеело на село преди няколко века: Свенливо си прикачих и снимките на езерото с изгорялото небе, но, простете ми, нямам нито познанията, нито времето за обработване на снимките. Всичко, което виждате, е в RAW формат. Май е време да се запозная с господин Adobe PS Suite...


Ето още малко от планината или по-скоро ливадата със звучното име Велика Планина. Типично по алпийски 🙂 



Добре де, следващите са си от истинската планина вече. Юлийски Алпи, на път за Водников дом, откъдето атакувахме връх Триглав.





Военните решиха да ни покажат кой е шефът (спойлери - не бяхме ние):




За дамите представям растението Еделвайс. По нашите географски ширини то е рядък и защитен вид, докато в Алпите ние видяхме цели поляни от него. Буквално преведено от немски името Edelweiss  значи благородно бяло.





И сега тук ще кажа, че ние с @Radnev решихме да прекратим пътуването малко по-рано от останалите и напът за родните места решихме да минем през столицата на Словения - Любляна.  Раднев, жив и здрав да си, че минахме оттам, защото реално мястото не беше в плана (тъй като една част от групата вече го бяха виждали), ама аз много исках да го видя и когато разбрах, че няма да се ходи видимо се омърлуших.  Е, да бе, ама все пак отидох. Йес!

Айде, ето малко urban за тези, на които природните фотографии вече са им дотегнали:





Пънкът не е татко 🤔 😝

Тия двамата познавате ли ги 😋

Докато се разхождахме из центъра на града, те тука те, пред този паметник в неосоциалитически стил @Radnev  дълбоко се възмути.
Ако иска да ви разкаже защо, но ако не иска - тази тайна ще я пази до край.


Ами това е от мен засега.  🍻 🤙

P.S.   Кажете дали снимките ви излизат добре, че нещо при мен изглежда сякаш резолюцията се е смачкала от поста 🤔 

Редактирано 27 септември, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[master_of_germs]

преди 11 минути , Eager_Traveler_Paul каза:

Честно да си призная, след пътуването нямах никаква муза за каквато и да е белетристика във форума. Исках да си отделя време да попият гледките, хората, преживяванията. 

Аз си признавам, че и досега нямам никаква муза. Много тегаво ми върви този пътепис, точно защото не ми е улегнал. А и защото съм в този период от годината, в който съм претоварен от работа и дъх не мога да си поема. И защото трябва да планирам друго пътуване, а не ми остава никакво време. Но на августовската магеланска сБирка обещах на хора, на които им предстои Словения, и то скоро. Ако не беше то, нямаше и да започна да пиша до края на тази година. А обещания спазвам с цената на всичко. Дори и скапан пътепис ще е от полза за някого, надявам се.

Но не мисля, че напълно ще дотегнем на хората. Наличието на различни гледни точки и на различен стил не трябва да е недостатък. В този магелански форум би трябвало да се поощрява точно това. Критичен съм към себе си, но благодаря на всички ви, че спомагате повествованието да напредва. И въпреки, че е далеч от перфектното, все пак не сме изтървали юздите. За мене това е второ пътуване в смесен новосформиран магелански екип и мисля, че пътеописанието все пак се получава доста по-спретнато и пълнокръвно, отколкото предишния път за Косово.

[Roberto Baggio]

Трудът ви е от голяма полза и няма да остане неоценен, да знаете. Ние, например, утре заминаваме за Словения и попихме много идеи и полезна информация, така че само едно голямо "Благодаря" за усилията и спазените обещания!