дневник (SLO)Veni, vidi, vici!

[Radnev]

@master_of_germs да ти нямам музата!!! Бацееее, ти изписа вече 40 страници, а си на четвърти ден бе 😂.

@Eager_Traveler_Paul снимките са много яки. То с тоз фотоапарат, който носеше няма как и да са други. 📸

Еееех, Павка караш ме да избягам далееееч напред във времето, но просто не мога да се въздържа.

Честна дума, невероятната гротеска, наречена "Людска скупщина" или както всички са се досетили словенското "Народно събрание" е забележителност, която няма как да забравя - НИКОГА. 😂

Та, вървим си ние двамата с Павел из Любляна и ни е един кеф. Градът е малък, но спретнат, подреден, чист и много красив.

В един момент обаче решаваме да излезем от идеалния център и все пак да хвърлим едно око и на другото лице на града. И така достигаме до наааай-идеалният център. И попадаме в зрелия комунизъм, социализъм или аз не знам как да го определя.

Пред нас стърчат сиви грозни и монотонни сгради. Истиснка грозотия. И на двете има някакви черни шапки отгоре. И докато на едната сграда черната грозотия е като малко бомбенце на другата е истински цилиндър, че и някакъв часовник се мъдри там горе.🏫

И жив човек няма. А площадът е огромен. Построен с единственат цел да събира огромните манифестиращи тълпи по време "оно".

Но истинският шок тепърва предстои. Натъкваме се на някаква ужасно грозна сграда, която първоначално си мисля, че е люблянския селкооп. Но не е 😲. Това е всенародната скупщина😱.

А на входа й заварваме това чудовищно недоразумение:

Композицията е мегабрутална, а скулптурът и тези, които са я одобрили са за разстрел.

Ето тук един тип (вероятно миньор) се опитва да пробие главата на друг с някакво канго. А горката жертва му свети с някъв карбиден фенер, за да може оня да го центрова по-точно.

После виждаме друга откачалка, този път с моторен трион, която се опитва да отреже ръцете на невинната си жертва. Последната услужливо е хванала резеца на триона и с двете си ръце. А палачът й явно и отдава чест.

В дясно от тях пък се е опънал някъв тип с гаечен ключ ли е това и аз не знам??😕

Единственото, което липсва е тоя с гаечния ключ да е навирил оназ работа, а  клекналият пред него да е обърнат на обратно.😂

Това, което още не разбирам е защо всички по дяволите са голи???

Апотеоз на цялата схема са тези 5-годишни убавци. Всъщност едва сега забелязвам, че единият убавец е без пишчица, 😲 което означва, че всъщност е момиченце.💃

И накрая: Да живее "Мосфилмь", защото съм сигурен, че това не може да е реалността. 🙃

Еваларка ви правя на вази народни герои на труда, които сътворихте това недоразумение! 

Ако ходите в Любляна. Не пропускайте това творение на човешката глупост, некадърност и непохватност.😉

 

П.П. Ако някой е виждал това нещо, може да коментираме смисъла му. Според мен петте стълба символизират образованието, спорта, медицината, изкуствата и единият стълб нещо ми се губи. А горе на редицата над стълбовете са хората на труда.😯

Редактирано 28 септември, 2018 от Radnev

[mary_shery]

Аз мисля, че това, което видях от снимките ти ми е достатъчно. Определено не искам да си развалям хубавите впечатления от Любляна. Иначе от магистралата, която минава почти през града се вижда, че комунизмът и там е оставил сериозна следа. Добре, че е само там, в никой от останалите градове и селца не видяхме нищо, напомнящо за този ужасен период.

[master_of_germs]

Време да се мятаме на Белия лебед и Сивия буревестник към още по-високи планини. Въпросът е към кои точно. Дотук бяхме с що-годе измисления план. Оттук нататък важен елемент в лашкането ни насам-натам из Словения става прогнозата за времето. Бюро справки е сайтът yr.no @mary_shery да ме поправи, ако греша; тя беше нашият шаман, който правеше заклинания срещу дъжд.

 

ДЕН ШЕСТИ - до Кокрско седло

 

По-високи планини в Словения от Караванките има две. Всеизвестните Юлийски Алпи и много малките, но и много по-непознати за чужденците Камнишко-Савиньски Алпи. И двете планини са достатъчно близо от Валвазор. Прогнозата за този ден е добра, но на следващия ден се очаква от запад да придойде дъждец. А Триглав няма как да атакуваме за един ден. Технологично е възможно такова размазване, но не и по маршрута, който съм си наумил (а защо съм си наумил точно този маршрут, напиша по-натам). Тъй като Камнишко-Савиньските Алпи са по-на изток, за там се очаква да вали чак на втория ден вечерта. Значи - решено е. Потегляме в посока селцето Камнишка Бистрица. Пътят е около час и половина. При Блед се качваме на магистралата, но за малко. Раднев хич и не помисля, за магистрала. Отбиваме се към градчето Камник, където намираме супермаркет да се заредим за следващите баири. @mary_shery се метна и до центъра да търси аптека. Ние останахме около супермаркета, а над него беше надвиснала много интересна църква.

 

След като напазарувахме, продължихме до Камнишка Бистрица. То село е много силно казано. По-скоро са няколко къщички, всяка на поне 200-300 метра от предишната. Подминахме долната станция на лифта за платото Велика Планина и стигнахме кажи-речи до края на асфалтовия път при хижата  Dom v Kamniski Bistrici.

 

Точно до Хижата е изворът на едноименната река Камнишка Бистрица

 

Ние изчакахме Radnev да се присъедини към нас, накупихме си някакви сувенирчета. Жената при сувенирите беше много мила и ни даде всякаква информация, от която имахме нужда и ни упъти как да стигнем с колата малко по-нагоре, за да си спестим 3 км ходене. Взех на Mistress of Germs едно плюшено глиганче с тиролска шапка... Впоследствие го кръстихме гЛигльо 😄 (Как пък едно нормално име на плюшена играчка не измисляме в нашето семейство!).🐗

Междувременно то си стана почти обедно време и температурата много се качи. Осъзнах защо всички съветват по тези баири да се тръгва много рано сутрин. Това им е лошото на словенските баири - нагоре вода няма никаква. А този път трябваше вече да сме с големите раници. Целта беше да стигнем до хижа Цойс на седловината Кокрско седло (Cojzova koca na Kokrskem sedlu). 

https://www.pzs.si/koce.php?pid=84

А оттам според физическото ни състояние и времето да преценим дали да стигнем и до някой връх, каквито има в изобилие. Нямаше да ни стигне времето да качим първенеца на планината - връх Гринтовец- за един ден. Затова се обадихме на Кокрско седло да ни запазят места в хижата. Никакви проблеми. На пръв поглед не е нещо особено до тая седловина - хижата е на 1793 м н.в.. Да, обаче!... Камнишка бистрица е на по-ниско от 600 м н.в.. А Гринтовец е висок 2558 м. Което го прави върхът с най-голяма денивелация в Словения от началното място на изкачването догоре - два километра нагоре (без няколко метра) Дори и при Триглав е не повече от 1800 м денивелация в зависимост от това кой маршрут се избере. А до Гринтовец от Камнишка Бистрица е само 9 км пътека. Два км денивелация за по-малко от 9 км маршрут... Който иска да изчислява какъв е средният наклон. Аз не ща, мерси! При това първите два-три км не са особено стръмни, а нагоре става ад... Особено по обед 😕 А ние смятаме да останем поне две нощи според времето, затова нарамваме големите раници. Освен @mary_shery, с която сме се разбрали, че ще ѝ нося част от багажа, щото моята раница така и така си е 70+10 л и може да събере вътре раниците на останалите от групата 😄 🏋️‍♂️

 

 

Преди да тръгнем се зареждаме с по една благоуханна gobova juha (демек - гъбена супа). Хижата в Камнишка бистрица, поради това че е толкова лесно достъпна, не се ползва много за спане, но пък ресторантчето е много оборотно и има много персонал от цяла бивша Югославия. Сервитьорът беше сърбин и добре си похортувахме с него.

Според инструкциите, излязохме с колите от паркинга и веднага свихме по едно черно пътче покрай рекичка. Само дето и от двете страни на рекичката имаше черни пътчета и ние хванахме грешната. Минахме покрай един къмпинг Pri Jura, където разбрахме, че през уикенда ще има състезание по планинско бягане за изкачване на Гринтовец и точно на къмпинга ще е стартът. Значи, добре,че дойдохме сега, че през уикенда щеше да е лудница. Късмет. 

Много скоро обаче, след няма и километър, това пътче взе да става с профил, възможен само за джип и паркирахме колите. Извадихме раниците, каските, сопите и щеките и тръгнахме да проучваме. @Radnev и @зВерчето (известни още като Крачун и Малчо) тръгнаха по пътчето нагоре, а аз (доверявайки се на maps.me, което в планините никога не ме е предавало при пешачене, поведох @mary_shery  и @Eager_Traveller_Paul през пресъхналото корито в горичката на другия бряг, където открихме далеч по-добър черен път. Известно време вървяхме нагоре така, разделени и се провиквахме с "Ехооо". Оказа се, че Верчето и иван минават през Spominski park, където в горичката е пълно с паметни плочи на загинали планинари. Но сякаш се отдалечавахме едни от други. Тъкмо тогава видях едно мостче през реката и в викане ги упътих към него.

Събрахме се всички заедно и продължихме по пътчето до паркинга, където уж трябваше да оставим колата. Два километра и повече от половин час лутане 😕 Времето съвсем напредна.

 

Там, откъдето пътеката наистина тръгва нагоре, има къщурка. Всъщност - долна лифтова станция, макар това да е прекалено помпозно.

Имаше изградено едно малко лифтче за багаж, което се ползва за зареждане на хижата с провизии и строителни материали за ремонт. Лифтът е с много странна конструкция, всъщност няма ни кабинки, ни седалки, а вози само една платформичка с размер на бригадирска количка. И няма стълбови подпори, а въжетата му се стабилизират със странични метални въжета, забити в планинските склонове на по-високо. 

И по-нататък в пътуването си видяхме подобни лифтове. Хем не се секат дървета при изграждане то им, хем не се налага всички провизии да се мъкнат догоре на гръб, както го правят примерно "Татранските шерпи" в Словакия.

 

Разтягам какви ли не локуми в тоя пост, щото като се сетя, колко е стръмно, не ми се пише за качването 😄 

През гората пак беше поносимо на сянка, но последният час беше със серпентини по сипеи и ми дойде доста зор. Ама издрапахме де 😄 Ще се науча някой ден да не мъкна чужди багажи. Не и по такъв наклон.

Ето го нагоре кокрското седло. Измамно лесно изглежда.

 

 

И след три часа вече сме на хижата и може да се отморим и да се наснимаме.

 

Отвън не изглежда особено възторгваща.

...Но отвътре няма нищо общо! 🙂

Павел първи посети тоалетната и се върна с промемена религия.

То не беше тоалетна. То беше ХРАМ!!!

Влизахме с благоговение и излизахме облекчени и пречистени. Признавам си, че досега никога не съм виждал такава тоалетна в планинска хижа. безупречна чистота и мирис на пролет... Това, сравнено с WC-то на хижата на Мали Стол... Нали... No further questions, your Honour 😉 

Е, тук нямаше топла вода, но на такова място в планината не може и да се очаква подобна екстра. Това си го знаехме предварително, много добре си я бяхме разузнали хижичката двамата с Мери. Но за две-три нощи такова "неудобство" се преживява 🙂 

 

Ами айде малко снимки и със Знамето, що сме го помъкнали иначе по тия чукари!?

Върхът зад нас се казва Калшка гора и качването му отнема около един час. Встрани има и друг връх - Калшки Гребен - който е много по-труден. През Калшки гребен минава планински маршрут, който за 4-5 часа отвежда до ски-курорта Крвавец.

 

А ето я и почти правилната триъгълна пирамида на връх Сторжич. Вдясно на снимката остават ръбовете на Йезерска кочна и Гринтовец - двата най-високи върха в планината.

 

Преди да се настаним успяваме да видим още една дива коза, при това на не повече от 30-40 метра от хижата.

 

А в далечината се вижда и платото Velika Planina, но за него ще има отделен пост по-нататък.

 

Настаняваме се. Вътре в хижата кипи ремонт. Подменят се старите дюшемета, та подовете в коридорите бая проскърцваха. Нашата стая не беше още ремонтирана, но пак си беше супер. 

Хижарите бяха едни от най-милите хорица, които срещнахме в Словения. Семейство възрастни хора, които бяха вечно усмихнати. Английски разбираха по някоя друга дума, но толкоз. Но, както всички стари хора в Словения, говореха идеален сръбски, та си разбирахме всичко. Дадоха ни информация за всички налични маршрути, кой е по-добър път за качване, кой - за слизане. А как готвеха!!!

Тук попаднахме на неочаквано кулинарно откритие.

Писах, че в почти всички хижи има стандартни неща: супа (дай боже от манатарки, но точно на тия чукари нямаше откъде, за разлика от долу), ричет - което е нещо средно между каша и яхния с ориз и ечемик, може да си го поръчаш и с пържен бекон вътре, по подобие на нашие бобец с или без сланина. И боб (pasulj) имаше на повечето места, но не го тачат като нас; разни колбасици, т.е. еквивалент на различни видове вурстове; едно друго ядене - йота.

Но само тук ни изненадаха истински. С ястието, наречено bujta repa... Да, точно за ряпа иде реч. Яхния от ряпа с мръвки. На пръв поглед изглеждаше точно като зелева манджа, обаче имаше толкова пронизващ тръпчиво-кисел вкус. Вярно, за 7 евро, обаче порцията ни стигаше за двама. Като си направихме и една шопска (лудият Мастър си носи домати и краставици по баира нагоре, затуй пръхти кат хипопотам) и сложихме и от домашната ми скоросмъртница в благоухания планински чай... леле - от кога не се бях чувствал толкова размазан. 

Както винаги в планината казва @зВерчето : "Дойдохме си ВКЪЩИто!"

И странно, но освен нас и хижарите, само още четирима души останаха да спят в хижата. Явно словенците за нищо ги нямат тия денивелации и предпочитат да си правят еднодневни преходи нагоре надолу.

Не че не става, ама ако поне веднъж не нощуваш ГОРЕ, то това не е истинско ходене на планина, а просто някаква тренировчица. 

Там горе е ДРУГО. Просто различен свят 🙂

 

А Ванката и Павел искат да са още по-горе и лягат отгоре на двуетажните легла. Които в стаята са 4. За 8 души, но сме си само ние петимата.

Аз, акто най-дърт, се настанявам на долното легло. Така си е и редно, вика Раднев: "Долното легло винаги е за старшинката. Да се знае!" 😄 

 

Лягаме си по-овреме, защото не се знае на другия ден кога ще завали, а няма да мирясам, ако не изкачим Гринтовец. 

 

 

 

Редактирано 29 септември, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН СЕДМИ - ГРИНТОВЕЦ

 

В този ден няма много за разказване. Качихме Гринтовец. 2558 м н.в. Първенецът на Камнишко-Савиньските Алпи. По-високо от него в Словения са само около дузина върха в Юлийските Алпи.

После слязохме обратно в в хижата на Кокрско седло. Времето не ни позволи да се качим на друг връх, нито да направим едночасов преход до един много модерен алпийски заслон.

Затова смятам да ви залея със снимки.

Първата гледка от вратата на хижата е към красивия връх Сторжич.

 

А над нас е надвиснал Гринтовец. И той е с очертанията на правилна пирамида. Ако трябва да го сравня с нещо по нашите планини, няма как да не се набие на очи приликата с Вихрен. И като трудност и профил и времетраене на изкачването са много сходни.

Разбира се, под Вихрен може с транспорт да стигне до хижите, а при Гринтовец се драпа толкова много от Камнишка бистрица. Но 60% от денивелацията сме я минали още предния ден и сега можем да поемем нагоре с малко багаж.

Стягаме раниците, правим по някоя снимка и тръгваме нагоре.

 

Надолу от хижата в другата посока е пътеката от село Кокра. Същата стръмнотия е, както от Камнишка Бистрица...

 

Ние поемаме по пътеката за Гринтовец. Маркировката, както навсякъде в Словения, е перфектна. Само след няколко минути вдясно се отклонява маршрутът за осноения траверс на камнишко-Савиньските Алпи през заслон Кемперл, под връх Скута, през осигурителните въжета на връх Турска Гора до хижата при Камнишко седло. Тайно се надявах да мога да мина по този изключително живописен маршрут, но не ни беше писано да е сега. Остава за друг път. Ние хващаме пътеката за Гринтовец и Кочна, а зад нас остават върховете Калшка гора и Калшки гребен.

 

И, не щеш ли, заваля! 😮 

Нали уж чак следобеда, бе. Егати прогнозата, егати планината!

"Грабвай дъждобрана!" - някой си изкряска. И за силен дъжд се опаковахме завчаска 😉 

 

Оказа се, че тоя дъжд е на облак и бързичко премина. Но на мене не ми се щеше пстоянно да го вадя и прибирам тоз мокър дъждобран и догоре си откарах с него. Че и с каската. За качване на Гринтовец реално каска не е нужна, но за словенците носенето на шлем по баирите си е част от неписан планинарски кодекс. Викам си - и аз кат' тях.

Тук е разклонът, където се разделят основните пътеки за Гринтовец и за Кочна. A aз все още таях някакви надежди, че след Гринтовец ще имаме сили, време и възможност да минем по билния ръб между двата върха, и да направя кръгов маршрут 😄 

Тия кадри @Eager_Traveler_Paul ги кръсти: "Taking the hobbits to Isengard" 😄

Върховете отсреща не са толкова високи, но са много известни сред словенците - Ойстрица и Планява. Под тях е Камнишко седло, а точно пред тях е по-ниският Турска гора.

 

Времето сериозно взе да се смърчосва, а сме още на половината път.

НА другата страна под нас видяхме и заслонът под Кочна. Най-сетне гледка към един от легендарните словенски алпийски заслони (биваци), които са поставени в планините с помощта на хеликоптери. Е, не можехме да видим архитектурното чудо "Bivak pod Skuto", но и на това сме доволни.

А ето я и нашата хижичка там долу...

Я, малко зум!

 

Вече сме почти горе и имаме страхотна гледка към Млинарско седло и връх Скута(2532 м) - третият по височина в тази планина.

 

 

Стигаме горе и пред нас се разкрива бруталията, наречена Йезерска Кочна. Ако и да е 18 метра по-нисък от Гринтовец, този връх е убийствен.

Всякакви мераци да минавам по ръба ми се изпариха. Горе брулеше жесток вятър, канеше се да захване гръмотевична буря, а за да се качим на Кочна, първо трябваше да слезем поне 300 м надолу по доста изровен ръб. После нагоре по още по-гаден участък. Че и скалата не изглеждаше от най-стабилните. Уж има въжета, нооо. Дойде оттам един словенец. Само се обърна назад и ни каза: "Оттам повече никога! 13 пъти съм качвал Триглав, качил съм де що има връх възможен в Юлийските Алпи, но такова чудо не съм виждал". Страшно е. Кочна си има заслужена  слава на един от най-гадните върхове в Словения. За да се качи без осигуровки е изключително тежък, за скално катерене пък не е чааак толкова стръмен,но скалите му са по-ронливи и това го прави неподходящ. А добре се вижда, че се минава и по много стръмен сипей. 😕 

 

А ето ги и горе на Гринтовец нашите другарчета - жълтоклюните свраки!

Под нас остава селото Згорнье Йезерско, от което е най-хубавата гледка към Кочна и Гринтовец. Оттам изглеждат като Кутело и Вихрен, но за да стигнем до селото, трябваше доста да обикаляме с колите, и го пропуснахме този път.

 

Скоро мъглата почна да превзема върховете.

В това време до върха дотърчаха мъж и жена хървати. Ама дотърчаха си. По кецове. Как не си трошат глезените тия планински бегачи!?

Мислех, че сигурно изпробват маршрута за планинарския маратон за скоростно изкачване на Гринтовец, който щеше да се проведе след три дни, ама не. Тия се оказаха дори още по-сериозни бегачи, които се подготвяха за Montblanc ultra run. Да, там надморската височина е повече, но като профил на трасето и обща денивелация Гринтовец много напомнял на маршрута при Монблан. 

Все ми се е случвало да срещам по планините спортисти на тренировка (особено в Рила по върховете около Белмекен), но за първи път се запознахме с професионалисти в планинското бягане.

 

На върха на Гринтовец има една гранитна "чиния на постамент", на която са издълбани стрелки към всички върхове, долини, села и проходи, които се виждат от върха като 360-градусова панорама.

 

Докато си направим фотосесията облаците напълно скриха Кочна и трябваше бързо да се изнасяме надолу.

Хубавото е, че по в ниското вятърът не беше толкова бурен. 

НА едно място свраките пак ни устроиха представление.

 

Тъкмо когато почти стигнахме до мястото, където можехме да се отклоним да разгледаме малко от пътеката към Скута, взе че пак почна да ръси.Решихме да се приберем в хижата, пък ако спре, да излезем още малко да се поразходим.

Тази снимка ми е една от най-любимите за цялото пътуване. Тъкмо сме изкачили успешно най-високия връх в Камнишко-Савиньските Алпи и над красивия Сторжич, под надвисващите буреносни облаци ясно се открои силуета на масивен връх. Там далече - в Юлийските Алпи. НА поне 60 км птичи полет оттук. 

Ти си следващата ни цел, господин Триглав Змей Юлийски; към теб се е запътила нaшата ударна магланска дружина; и връз тебе Знамето магеланско ще се развее  🙂 ...

 

За съжаление, докато се сгрявахме с чайче и ракийка в хижата, дъждът се усили. Спря чак по залез.

И този ден ще завърши, както и започна - със снимка от Кокрско седло към Сторжич...

 

 

[AlexandraKo]

Страхотен пътепис сътворявате, много се кефя, като го чета. Различните гледни точки и различните стилове на писане , правят този разказ изключително приятен за мен. А както се знае, не обичам да ходя в планината. Щом на мен ми е интересно, представям си, пък, за любителите какво е.

Изумена съм, каква подготовка сте направили, как познавате местата. Отделно от това, си научавам и нови работи -мижавини, пешачене, сега разбрах,  че имало и планинско търчане.:)))

@Radnev,оня ключ от Великото пано, ми се види водопроводен:)))))

А казах ли, че снимките са ви страхотниииии!

Чакам продължението.

[patilana]

Аз пък гледам, гледам, снимките и ми става ясно, че Мастера трябва да спре да се веси над всякакви водопади и планински пропасти, щото ме хваща страх ! Не знам какви денивелации има там, ама гледам Мери все усмихната, като в ''О' Шипка".

Просто завиждам, не друго.

 

 

[Radnev]

 

 

@patilana не се бой. Mastera качи ли се на планина го обхваща такава еуфория, че нищо не е в състояние да го спре. А @mary_shery няма как да не е ухилена, след като целият й багаж, непрестанно е на гърба на Mastera. Но ще стигнем и до Триглав, където верният й шерп й тръсна багажа в ръцете, тa там не беше толкова усмихната. 🙃  

@AlexandraKo И на мен ми се види водопроводен оня ключ от паното, но нещо тръбите му се губят на нашия герой. 😂

Иначе, честно си признавам и аз съм изумен от географското познаване на планините от страна на @master_of_germs, а аз обичам географията.

 

Така както е описал нашия Master приключението ни, всичко изглежда много проучено, подредено и едва ли не безпроблемно, но това не е точно така.

Сега нека да кажа какво се случи в действителност. 😁😁😁

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

До Гринтовац.

Вече сме качили връховете Мали и Големи Стол в Караванките, та дори сме и слезли.

Уж трябва всеки ден да ставаме в 5 сутринта. Дори Mary предварително ми е споделила, че последната седмица преди пътуването ни, нарочно си лягала в осем и ставала в пет и половина сутринта. 😯

Е, аз никога не съм бил отличник,😝 така че всеки ден си ставах както съм си свикнал - някъде около 9. Пък ако нещо се чувствам уморен, може и към 10. ☺️

Още от първите ни дни обаче разбирам, че нещо плановете на групата относно ставането лекоооо се разминават с първоначално предвиденото. Разбирайте, всеки ден си къртим като смоци най-малкото до 8. 😴 Аз, разбира се, като най-поспалив винаги ставам последен😎. За сметка на това обаче пък винаги съм пръв. Това, защото съм свикнал да закусвам по-късно. Така, че просто ставам, мия очи, зъби и тръгвам. Останалата част от групата през това време похапва, че на празен стомах трудно се качва. То така си е нормално де, ама докато се наконтим обикновено става 10. После се оказва, че някой нещо е забравил или не може да намери. Най- вероятно моя милост или @Eager_Traveler_Paul 🤠. В това време пък Mary вече е в прогнозата за времето и при най-малка опасност алармира всички, че еди къде си, след около седмица, се очакват валежи при вероятност от 11%, което означава, че плановете ни трябва да бъдат генерално преправени. 😂

Долу-горе нещата се повтарят и при придвижването ни от Караванките към Камнишките Алпи. Така по някое време следобяда приближаваме Камнишка Бистрица. Белият лебед е пристигнал, но аз имам коз в ръкава. Тояжките на групата са настанени в моя багажник. А планинар без тояжка си е жив турист. 💃

Междувременно някъде по пътя Mary ми е дала ясни указания: „Има един огромен паркинг, няма как да го пропуснеш. Чакаме се там!“.

Та стоя си аз и си чакам. В един момент обаче чакането започва да ми идва тегаво, та решавам да пообиколя, да не би и те да ме чакат, ама в другия край на паркинга. Не - няма ги никакви! Звъня им и отново получавам същите указания: „Има един огромен паркинг, няма как ..................!!!“

Абе, явно има как, защото определено не се намираме😧. Отново следва серия от описания и обяснения, докато не се оказва, че в района, паркингите, които няма как да бъдат пропуснати, явно са повече от един!!!😂

Най-после съм пред "Дом на Камнишка Бистрица". Сърбаме малко чорбица – гъбена. Невероятна е. И тръгваме нагоре. Или по-скоро решаваме да хванем един черен път, за да преодолемм малко денивилация с колите.

След има-няма 500 метра „Белият лебед“ нещо зацикля. По пътя са се появили едни големи хендеци, които добрият стар Голф хич и не усеща. Не така обаче стоят нещата с модерните коли. По едно време „лебедът“ направо спира. Mary прави сложни изчисления и решава, че за да преодолее поредния хендек трябва да даде на заден. „Лебедът“ тръгва неуверено със задницата напред😁. Още при водопадите на „Уна“ съм видял, че задният ход на „лебеда“ не е от силните му страни. Мигам отзад с фаровете, но няма кой да ми обърне внимание.

И най-после немислимото се случва. „Лебедът“ застава  в една такава странична позиция – ни напред, ни назад. 😯

Master и Eager излизат и започват да бутат. Да, ама хич не им се получава. По едно време Eager абдикира от отговорност и решава да си почине. Master е пред угрозата да бъде премазан. Mary въоще не си дава зор да подаде малко газчица, а @зВерчето вътре нещо се хили.

След кански мъки, Mastera като същински Атлас, само че носещ не земята, а „лебед“ на раменете си, успява да избута колата, барабар с двете дами до едно малко по-широко място до пътя. Mary обмисля възможността да продължим още мааалко напред, но Masterа с гробовен тон и заявява, че с колите сме до тук!!!⛔

Поемаме бавно нагоре. Някъде в дясно от нас има пресъхнала река, която Мasterа, Мary и Eager решават да пресекат. Мен и зВерчето обаче тая страна на пътя си ни кефи повече😎. Вървим си ние, а ония тримата от другата страна ни се смеят. Изгубили сме се били. Ние обаче не само, че не сме се изгубили, ами и намираме „Спомнишки парк“. Това е мястото, където се намират паметните плочи на всички загинали из масивът към, който сме тръгнали. Като цяло средната възраст на загиналите няма и 30 години.

Всъщност паметните плочи се намират на разхвърляните наоколо огромни камъни. Под някои има свежи цветя, а пред други дори горят свещички. Двамата с Верчето сме попаднали на някакво мистично място, извън нашето време и реалност. Тримата отсреща ни викат, но ние не искаме да безпокоим духовете на загиналите, така че мълчаливо продължаваме напред.

Едва, след като подминаваме "Спомнишки парк" им съобщаваме новините. Другата група се пръска от яд.🤯 За да ни правят на пук ни казват, че според не знам си коя програма, за да ги стигнем трябвало да се върнем назад. Да, ама ние вече сме вървели 40 минути и просто няма начин.

Въпреки убедителният тон на прецаканата група😁, ние продължаваме да упорстваме и най-накрая излизаме на дървено мостче, което ни съединява.

Продължаваме нагоре. „Гринтовац“ е близо. Ейййй го там отзаде е.....🙃

Редактирано 6 октомври, 2018 от Radnev

[patilana]

Раднев, знаех си аз, че не е било съвсем просто и някъде е заровен ключът от бараката... Действителността започва много интересно с този парк. Не знам защо, но в планината никога не са ми действали депресиращо тези места. Карат ме да изпитвам уважение към огромната любов на хората към нея и решителността да й се подчинят.

[master_of_germs]

Ето затова разправям, че музата ми е в отпуск. Забравих момента с буткането на "Белия лебед". Но в ранните ми години съм бутал какви ли не коли, включително един прастар москвич из блокираната от сняг Добруджа и едно Jуго, дето палеше само на втора и с бутане из цяла (Северна)Македония, включително по още по-заврени хендеци вдън горите тилилейски, че и по заледени пътища.

Та опит имам аз в буткането. И все пак - да напомня - след сакатлъка, дето си пресрещнах палеца преди качването на Стол, цялата ми длан беше СИНЯ. Ходех навсякъде с ръкавици. В този ден ръката ми беше най-подута. Болеше само при държане, да не говорим за бутане. Не можех сам да си метна раницата на гърба, имах нужда някой да ми я повдигне леко.

И затуй попържах здраво. Добре, че бяхме яли вече от таз благоуханна и засищаща гъбена чорбица 🙂 

 

За "Споминския парк" щях да пиша в следващия пост, щото аз се изхитрих и минах оттам на връщане, без да ви казвам.

Беше красиво и нереално. Просто за момент все едно прекрачваш в омагьосана гора. Няколко крачки и вече нищо не беше същото. А паметни плочи сред дърветата и камъните имаше много. Камнишко-Савиньските Алпи не отстъпват на Юлийските по трудност на маршрутите, даже откровено са си по-стръмни. В същото време, понеже там не ходят чак толкова много планинари, маршрутите не са толкова сигурно обезопасени, както примерно на Триглав. Чисто технически Триглав е по-труден от Гринтовец, спор няма. Но към Триглав почти всяка стъпка от маршрута е обезопасена. Само че в Камнишко-Савиньските алпи Гринтовец се води за сравнително лесен връх в сравнение с околните и той е един от малкото, по които няма метални въжета и скоби в помощ на планинарите. А това го прави и по-рисков, ако времето е лошо. Зимно време лавините в района са много чести.

 

По нататък, когато @Radnev и @Eager_Traveler_Paul си тръгнаха към Любляна и оттам за дома, ние говорихме с доста словенци по няколко хижи. Включително и с хижарите. На това, че сме качили Триглав, никой не реагираше. Добре, качили сте го, чудо голямо. Всички заради Триглав идват в нашите планини. Наясно са, че е труден, но там е масовка. Словенците са свикнали с това, че Триглав е национален символ и че всеки трябва да го изкачи през живота си. Но хижите около Триглав са скъпи дори за словенския стандарт и то е, защото се пълнят с чужденци. Та и за самите словенци не винаги остават места. И затова се дразнят малко на чужденците, които правят масовки.

Но когато споменавахме, че сме изкачили Гринтовец, отношението моментално се променяше. В смисъл, дошли сме от над хиляда километра и явно не за да се правим на герои и само да се фукаме с Триглав като трофей. Трудно е да го обясня, но името Гринтовец беше синоним на истинско уважение. 

Редактирано 6 октомври, 2018 от master_of_germs

[patilana]

Като те чета се убеждавам в твое отдавнашно мнение колко обичат планините си словенците. Даже да се докажат като такива с покоряването им.

Никаква муза не ти е в отпуска. Просто Раднев върви след теб,  бавно и по радневски впечатлително. Така навлизаме в детайлите, след като ти си ни поднесъл основното. Аз щях да съм много изморена, ако не беше ни качил бързичко на върха.

Да не си мислите, че е лесно  човек да ви чете и разглежда прекрасности.

[master_of_germs]

Мнението ми беше за словаците, а не за словенците 🙂 И си държа на него! Словенците напоследък станаха много активна спортна нация, но се разхвърлят в най-различни насоки - ски, ски-скокове, а напоследък и колоездене. Точно по време на нашето пътуване вървеше Тур дьо Франс. И цяла Словения беше луднала. И как иначе, когато Примож Роглич сътворяваше истински фурор!!! Четвърто място в тура. От една нация, която никога преди не е имала колоездене на топ-ниво. Ама така беше и в алпийските ски и ски-скоковете, пък напоследък там словенците солидно си мачкат 🙂 Всеки път, когато попаднехме на място с телевизор, все за Тур-а се говореше. Графити с колела и надписи We ❤️ Primoz имаше почти във всяко градче, през което минахме.

Обаче си се усеща, че словенците всячески искат да се докажат пред света като голямата работа в състезания. Което не е лошо. При словаците е съвсем различно. Те няма нужда тепърва да се доказват. Наследници са на чехословашката спортна школа. Там, където словенците са се запътили, словаците отдавна са били и вече не им е интересно 😉 Това планински каяци, планинско колоездене. Словаците са пионерите на тези дисциплини. Които доскоро не бяха и олимпийски. Тоест, в Словакия хората спортуват заради самото усещане да са сред природата, а не заради медали. И, да, словенецът Роглич направи засега еднократен фурор в колоезденето, ама когато се каже колоездене, словакът Петер Саган е еквивалентът на Лео Меси 🙂 

 В Словения се усеща, че се търсят постижения. Юрват се по баирите подготвени бегачи или алпинисти и минават маршрута, като си засичат норматив за време. А в Словакия през уикенда всички са по баирите с дечицата си. В Словакия планинарството е начин на живот. А словенците, образно казано, са си леекинко "развратени" от близкото море в Хърватия (че то и Словения има малък излаз на море 😄 ). В словенските планини няма толкова много хора, както в Татрите. По-малко са, но по-настървени. Да изкачат тоя връх, да минат оная виа ферата... Не знам, кое е по-доброто. Имал съм и аз периоди да търча нагоре по словенски. Но като цяло словашкият подход към планините ми допада мнооого повече. Масовост, а не свръхвисоки постижения. 

И като финал: планина не се покорява, а се изкачва. И тогава тя тебе те покорява 🙂 

[master_of_germs]

ДЕН ОСМИ - Долините в Камнишко-Савиньските Алпи

 

Отсега казвам, че този ден отстъпваше като положителни емоции на останалите дотук. Беше ден с прогноза за вележи около обяд, и то с вероятност повече от  11% 😄 А и не се бяхме подготвили за още една нощувка нависоко в хижа без топла вода. Много исках да направя траверса между Кокрско и Камнишко седло през този ден и едва на следващия да слизаме надолу. Но това значеше да не ни остане време за доста други места в Словения, които си бяхме набелязали. А както и Раднев щеше да се прибира по-рано, трябваше да ни останат дни и за Юлийските алпи, докато сме с него.

 

Затова метнахме раниците на гръб и поехме обряатно по стръмната пътека от Кокрско седло към Камнишка бистрица. Тази сутрин на Цойзовата хижа имаше необичайно оживление, Малко по-долу разбрахме защо. Минаваше цяла бригада, която маркираше маршрута за планинското бягане до Гринтовец след два дни. Опъваха ленти от двете страни на пътеката... Като полицаите, които ограждат местопрестъпление 😄 

По надолу пък едно друго семейство доброволци с кофа червена боя освежаваха маркировката и пишеха цифрички по камъните на всеки звой от пътеката (а то по тая пътека само серпентини да искаш). Вероятно с цел по-лесно проследяване на участниците с GPS, знам ли...

Аз надолу съм по-внимателен и обикновено оставам последен. По едно време по пътеката току пред мене пропълзя една усойничка. Крайно време беше.

@mary_shery беше ми казала, че преди две години почти всеки ден в Словения е виждала, но това беше единствената змия, която аз видях за това 15дневно пътуване. По нашите баири се срещат доста повече.

Отбих се да разгледам "Спомински парк" с паметните плочи и останалите ме чакаха няколко минути при колите.

 

Вижда се (по-точно - не се вижда), че Гринтовец вече е изцяло в облаци. Вдясно, Скута все още е огрян о т слънцето, но не задълго.

Сега имахме спешна задача. Да си намерим нощувки. И то по възможност да не се отдалечаваме много от района на Камнишко-Савиньските Алпи.

Притеснявах се, че заради този планинарски маратон всичко ще е заето. Това мероприятие не беше предвидено в плана ни.

Слязохме пак до Dom v Kamniski Bistrici да презаредим и да потърсим информация.

Ех, тая гъбена чорбица, как още песен не сме измислили за нея 🙂 

Докато се наобядваме, взе че заваля. Вътре в столовата стана тъпканица, но аз упорито чаках да ми дадат информация, дали може да нощуваме там. Моят сръбски приятел отпреди два дни извика "шефицата", тя нещо беше много уклончива. Много строга "желязна лейди" се оказа, много си навикваше персонала. 

Питахме за 5 места, каза ни да поизчакаме да види, дали ще може. Това не ми стана ясно, защо. Но тази хижа беше единствената, в която не получихме топло отношение. Но то може и да се очаква. Хижата е на комерсиално място до което има достъп с кола. Така че по моите разбирания не е баш хижа. Но след известно време все пак стана ясно, че могат да ни настанят, но малко по-късно, да оправели първо стаите. Още валеше и решихме да изчакаме. дадоха ни една стая четворка и една самостоятелна, в която натирихме @Eager_Traveler_Paul  да се разполага кат истински гъзар 😄 Пък и в стаите имаше само по един контакт а той имаше най-голяма нужда да си зареди телефона.

Я, някой да ми припомни, неговият телефон кога точно се потроши по време на пътуването?!? И моят беше на доизживяване, та техниката бая сериозно ни предаде.

Странно е, но във всички словенски хижи искат задължително да си оставяте личните карти при персонала. Ние тук се задърпахме. Казахме, че ще шофираме и документите си ни трябват. Това създаде лек конфликт по-късно, ама айде, да не развалям съспенса...

Още се позамотахме, че се оказа, че ключът за едната страя е счупен. Но се намери резервен. И времето вече много напредна в следобеда. Спря да вали и се чудехме какво да предприемем. Решихме, че ще обикаляме с колите в посока към долините от североизточната страна на Камнишко-савиньските алпи. На карта изглеждат много близо, сигурно няма и десетина км птичи полет... Ообаче - от другата страна на баирите. Та си е час и половина да се стигне с кола по много обиколни тесни планински пътчета. НА едно място навигацията ме прекара през един шорткът и там на един стръмен завой Белият лебед не издържа. Мери доста се изнерви, да си призная, и аз също. Трудно издрапа нагоре след доста опити.

Спряхме в малкото градче Луче, понеже видяхме супермаркет, пък една гъбена супа нямаше да ни държи целия ден. Пейзажите бяха много красиви, ама някак си родопски 😄 Айде де, нали уж алпийски долини сме дошли да гледаме 😄 

И тъй, стигаме до Робанов Кот. Живописна и слабо населена долина, далеч по-слабо комерсиализиран вариант на съседната много по-известна Логарска долина.

Има един високопланински път, който свързва двете долини, но се оказа, че е затворен. А нямахме време да го обикаляме пеш. затова само се снимахме в района на единствения семеен хотел в Робанов Кот:

 

"Kot" на словенски е дума за дъскорезница, или както казват у нас по Родопите - "чарк".

Ето я и старата, задвижвана от планинската рекичка дъскорезница, която е дала името на долината.

 

Най-интересната постройка е района е като излязла от книжка с приказки:

ТЯ е 2 в 1 - отвътре е параклис, а отвън в стените му са вградени пчелни кошери 🙂 

 

След кратка фотосесия се връщаме на главното пътче до градчето Солчава - Портата към долините.

Там впечатлява църквата Св. Мария Снежна (поне половината църкви и параклиси в тази словенска планина носят това име)

 

И така, паркираме се пред бариерата на входа на Логарската долина. Това е един от много малкото платени пътища в Словения. Не че е някакъв сложен планински път. Напротив, съвсем по равно си е. Но самата Логарска долина е природен парк и е с идеята да стимулира там пешеходния и велотуризъм, както и разходки с коне и прочие физически активности. Затова се заплаща входна такса от 7 евро за всяка кола. Приветствам с две ръце и смятам, че това трябва да бъде практика във всеки един природен парк, навсякъде по света. В природните паркове достъпът с МПС трябва да е платен, в Националните паркове - забранен.

Макар че ни изненадаха малко със седемте евро - нашата предварителна информация беше за 5 евро на автомобил.

 

За самата Логарска долина - след малко...

Редактирано 7 октомври, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

ДЕН ОСМИ - продължение - Логарската долина и водопадът Ринка

 

Веднага след бариерата на входа в Логарската долина ни посрещат ето тия симпатяги. Е, как да не спрем да ги снимаме 🙂

 

Самата долина е много фотогенична, но понеже високите върхове се падат откъм запад, слънцето вече беше отишло зад тях. Не се получи най-добрата светлина. То си беше и облачно след дъжда де.

 

Пълно е в къщи за гости, то друго в долината почти няма. Но всяка си е отделно от другите, не е като да имаш комшии току през оградата. Ама там е скъпарско; води се топ-дестинация за семеен активен туризъм.

И пред къщите има стоянки за велосипеди под наем. Колелета по тях обаче няма. Защото всички вече са взети...

В тази долина автомобилите са натрапници. С удоволствие бих се разходил 7-8 км до края на пътя, но днес нямаме време.

Паркираме в края на долината. Оттам има много маршрути към планините, кой от кой по-трудни. Пълно е с виа ферати в този район, има и няколко пещери по-нагоре. Но ние ще се разходим само по кратката пътечка до водопада Ринка. Ако имахме повече време може би щяхме да продължим до циркуса Окресель и хижата Фришауфов дом, макар че това е ужасно стръмен маршрут, осигурен с метални скоби и стъпалца в скалите. Но време няма.

 

Ето го и водопадът. Със своите 90 метра височина е сред най-високите в Словения, но през лятото не е особено пълноводен.

 

До него е изградена и наблюдателна площадка с кафене, което обаче вече беше затворило. По надолу, където паркирахме колите, имаше малко ресторантче, което си работеше.

 

Аз използвах случая да си нагьоля морните краЦИ във вирчето под водопада. В това време другите се качиха в наблюдателницата и пак не са ме снимали. Абе снимайте планините, хубаво, ама нищо не може да се срани с кефа стъпалата ти да се отморят и да изтръпнат от ледената планинска водица 😄 

 

И след това сме готови за подвизи и маймунджулъци, и изобщо всякакви спомени от старите черно-бели кунг-фу филми 😄 

 

Ето и тук има лифтче за снабдяване от паркинга към Фришауфовата хижа. Тук вече сме го хванали в кадър.

След още малко отдих тръгваме обратно надолу.

 

Преди да се е съвсем стъмнило спираме на случайно място в долината да се насладим на здрача. От комините на повечо къщички се издига дим, също и от скарите на ливадите пред къщетата. Дечица си ритат по полянките, кончета си пасат. Идилия! Е, може би една идея повече комерс, отколкото на мене ми е нужно, но определено много добре поддържана дестинация; няма презастрояване, няма замърсяване, няма наплив на тълпи. Просто е за много по-лежерен стил от нашето лудо обикаляне през Словения. Или пък за много по екстремен стил от нашия, ако човек си пада по скалното катерене.

 

Най-красивите гледки са по оня панорамен високопланински път между Логарската долина и Робанов кот, но за тях засега само продължаваме да си мечтаем.

Въпреки свечеряването, решаваме да направим отбивка и до третата и най-малко комерсиална долина от тази страна на Камнишко-Савиньските алпи - Матков кот. За нея даже и в словенските туристически портали обикновено нищо не се споменава. Тръгва се от солчава по пътя в посока австрийската граница, но много скоро се свива наляво по чакълест път. Явно тук за комерс не са чували. По едно време пътчето се оказа напълно блокирано от насечени борове. Имаше и един паркиран багер до тях. Спрхме и снимахме върховете.

 

 

След няколко минутки багеристът ни забеляза и се зае да разчиства пътя от трупите, за да може да минем. Явно реши, че ще нощуваме в някоя от малкото къщи за гости по-навътре в долината. Но ние нямахме такова намерение. Вече беше станало късно... Сякаш даже прекалено късно...

Като нищо някой можеше да ни вземе за едър дивеч и да ни отстрееля с лък 😄

 

На връщане до Камнишка бистрица - по същия път. Само се отбихме до една интересна скала, която подминахме на идване - Иглата.

 

Пристигнахме в Камнишка бистрица след 21 ч. 

В хижата, пълно мъртвило. Ресторантът не работи, тъмница... 😮

Слава богу, беше отворено. Но само щото нас ни чакали. По принцип затварят по-рано и заключват хижата. Е, има звънец. Обаче ние сме ГЛАДНИ! А сега де. Шефката гледа по-строго от тъмничен надзирател и ни обяснява правилата. Хижарите трябва да вземат личните карти, защото носят отговорност за планинарите пред словенския планински съюз. А ние сме се регистрирали, но не сме в хижата, не ни знаят къде сме, и мислят, че сме по тия непристъпни чукари, дето за утрепали хора за цял "спомински парк". Аз бях казал, че излизаме с колите, но те в лудницата от посетители, забравили. А и хижите обичайно се ползват за нощувки не от хора с коли. Всичкото това ни го разказа готвачката, която се оказа македонка от Щип. Но работила преди доста време и в България - в Панагюрище. Много мила женица и като майчица орлица ни вардеше от нападките на "шефицата" 😄 

И нищо че кунхнята отдавна беше затворила; жената специално за нас с @mary_shery претопли един дивечов гулаш, ама да си оближеш пръстите. Явно цял ден беше къкрил на огъня; месцето се беше разварило. Е, на Мери и дойде малко пикантен, но и тя беше прегладняла, та не мрънкя много. А македонката ни извади и безплатно половин самун домашен хлебец.

По принцип в словенските хижи на повечето места не са искали да доплащаме за хляб, но специално в Камнишка Бистрица се плащаше, че и скъпо и прескъпо - 40 евроцента за една дебела филия. Гулашът обичайно по хижите е 7 евро.

Павел директно влезе да се къпе, та пропусна вечерното угощение. Банята е само една, но е много хубава. Докато се изкъпем всички, че и другите гости на хижата, стана почти полунощ. Аз по условие оставам винаги последен, но трябва да ги похваля, че топлата вода стигна за всички ни.

Иначе в тази хижа не ни направиха 50%, а само 30% отстъпка от цената на нощувката, тоест платихме по 14 евро. Предишните 4 нощи на Валвазор и на Цойз плащахме по 10 евро, плюс евро и нещо туристическа такса. Тача че само от тези първи пет нощувки в Словения вече сме спестили по 46 евро на калпак, и отдавна сме си избили членството в Словенския планински съюз, което струваше 25 евро.

 

Междувременно, ако сте се зачудили защо не споменавам @Radnev и Сивия Буревестник. Ами, щото още ги чакаме. Домъкват се почти в 22 ч, и шефицата вече е бясна 😄 😄 

Македонската леличка му вика: "Иване, дискотека ли сакаш!? Нема овде дискотека 😄 " 

НА Ванката не му дреме, а му се дреме вече... За малко да го оставят да спи отвън в колата😄 

Чак се чудя, кой от двамата със @зВерчето е по-големият непукист 😄

 

Ама пък спахме сладко тая нощ!

 

 

 

Редактирано 7 октомври, 2018 от master_of_germs

[Eager_Traveler_Paul]

За телефонът веднага ще кажа. На връх Велики Стол се пропука, след години юнашка служба. Мобилни телефони използвам от над 12 години и това ми е първият, приключил преждевременно своя житейски път. И това само защото е лигав смартфон. Ако беше старата Нокия...

Държа да разкажа интересните обстоятелства, при които дигиталният ми приятел предаде Богу дух. Всъщност не правихме опело, защото нямаше и тЕло. Още работи, но се вижда само около 23% от дисплея. Та преди "Денят на нещастния случай с дигиталния способ", докато вървим, с @mary_shery се заговорихме за протектори за телефон. От тия, които предпазват дисплея от счупване. Тя разправяше колко била доволна и че си стрували парите. Аз, на свой ред, като истински класик ѝ заявих, че доста си пазя комуникационните апарати и не са ми нужни някакви си плебейски средства за защита. Разбира се, изричам тези думи в чистосърдечен разговор, наивно неподозиращ грозящата опасност. Като пътувам обикновено, а и в живия живот попринцип, обичам удобни и функционални вещи. Като се катеря харесвам панталони с много джобове. Та и заветният ден на Велики Стол бях с многоджобни къси панталони, а телефонът прилежно беше свил гнездо в долния десен . Както вече знаете от хумористичните разкази на моите колеги, бях изкачил половината от Мали Стол, бях слязъл и после целия Велики и реших на самия връх да седна да отпочина, както се прави по такъв повод от много хилядолетия насам. Самият момент на блаженство от дългоочакваната 10-минутна отмора бе осквернен от пропукване в десния джоб. *Пук, хрус, щрак* Предположих какво е станало и за няколко секунди дори и не понечих да се пресягам. Резултатът е 3 пукнатини, приятно, осемдесетарско присветване на екрана и само около 20-тина процента видимост от дисплея. Но, всяко зло за добро, сега си ползвам резервния мобилен апарат, който пък, се оказа с по-добри параметри.

А и все пак имам весела история -

"Къде си счупи телефона?"
"На един връх в Алпите."
"Ехаа, якооооо! Алпите, я, разказвай..."     

вместо историята да е такава - 

"Къде си счупи телефона?"
"Седнах върху него..."
"Аааа...."

 

или по-непопулярното в компания сред нови приятели - 

"Къде си счупи телефона?"
"Падна в тоалетната и после го вадих 20 минути"
*напуснал стаята*                                                 


И в края на краищата съм сигурен, че тоя ден Мери наум ме е проклела да ми се счупи телефонът, за да разбера най-накрая, че е добре човек да има протектор 😆 Е хубаво, разбрах!

Животът е хубав - телефоните се купуват, подменят, ама спомените си остават с нас, докато и нашите дисплеи не се пропукат с времето...

 

Редактирано 8 октомври, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[Radnev]

На 7.10.2018 г. в 12:41, master_of_germs каза:

Аз използвах случая да си нагьоля морните краЦИ във вирчето под водопада. В това време другите се качиха в наблюдателницата и пак не са ме снимали. Абе снимайте планините, хубаво, ама нищо не може да се срани с кефа стъпалата ти да се отморят и да изтръпнат от ледената планинска водица 😄 

 

Аааа не си прав!!! Мойта малка щракалка те е уловила. За съжаление при водопада "Ринке" слънцето отдавна се бе скрило зад високите върхари, а и ти силно се беше вдъхновил, та не щадеше позите. 😎. Така, че част от снимките са замазани, но ще ги кача всички.

ю

За съжаление обаче този ден бе най-глупавия и безмислен от всички. А имах голям мерак за Логарската долина. Бях гледал снимки и изглеждаше феноменално. На живо обаче нещата не бяха баш тей. Може би, наистина човек трябва да й отдели време, като остане няколко дни там и направи два-три кръгови маршрута. Така както го направихме ние с колите си беше чисто отмятане на обекти, както си говорихме още тогава.😕

 

[mary_shery]

Да, времето не ни стигна в този ден, дъждът ни прецака малко нещата. Ето защо винаги гледам прогнозата, но за 14 дневно пътуване в Словения да не те завали дъжд поне за 2 часа е почти невъзможно. Поне си имахме навес над главите и храна, а не ни хвана лошото време някъде по пътеките. След това ужасно подобие на улица, в която mapsme ме насочи отново погрешно, искам да кажа на хората никога да него ползват за кола! Защото ще има наивни хора като мен, които ще му повярват и после може да доведе до много неприятни последици.  

Логарската долина е фотогенични място, при правилната светлина, стават страхотни снимки. Ние обаче бяхме в късен следобед, което не е добро време за снимки там. И съответно видяхме малко по-различно мястото от тези професионални снимки, които се намират в нета. Определено на мен ми хареса и ако някой ден имам нужда да отида на по-спокойна почивка на хубаво място и имам повече пари заделени за това, бих се върнала там. Имаше страхотни къщи, а аз съм голям фен на словенските и въобще алпийските къщенца като цяло. Страхотна зеленина и тези прекрасни върхове, които надвисват. ❤️ По принцип си бях отбелязала и други къщички и ферми с ресторантчета и на други красиви места в Матков кот и по един път, който свързва долините, но се оказа затворен поне от едната страна. Със сигурност можеше да се стигне, но вече се стъмваше и нямаше за кога, а дните бяха малко, а Триглав и Гринтовец изискваха по 3 дни. 

[patilana]

Да ви имам проблемите със снимки! Който иска професионални - той си гледа по други места. Добре, че Раднев си е нащракал Мастера, че да видим този велик момент.

Колкото и да ни се иска да глътнем една страна за две седмици, все ще се задавим. Тъй че , не се косете. Сега толкова, другият път още. България да не сте я обиколили цялата.

Дано накрая взема да запомня кой - кой е по тези географски ширини, че иначе ще се наложи да бъда пратена няколко пъти на поправителен. За което ще съм стократно благодарна.

[master_of_germs]

Ок, аз ще ползвам включването на @patilana, за да включа в пътеписа една профи снимка, която днес плъзна из нета. Гледка към трите най-високи върха в Камнишко-Савиньските алпи на заден план. В центъра - Гринтовец, вляво - (Йезерска) Кочна и вдясно - Скута.  И с тази чудна църквичка отпред... Приказка!

Бяхме заглеждали и преди подобни, но едва днес разбрахме, кое е точното място, откъдето се снима такъв кадър. Забиваме си кабърче зе следващото ходене!

По повод, дали сме обиколили цяла България. Ами обиколили сме страшно много и продължаваме да обикаляме. Макар че има някои планини у нас, които откровено ненавиждам и това си личи в разказа ми. Не толкова заради самите планини, колкото заради отношението на местните хора към планините и природата, независимо от  това, че @mary_shery и други магеланци се скъсват да ги възхваляват за тъй нареченото им гостоприемство.

И као съм почнал, да поправя леко @Eager_Traveler_Paul  за предишното му включване. Словения е не три, а пет пъти по-малка по територия от България. И за две седмици могат да се видят страшно много неща, освен ако човек не иска по подобие на нас да се завре вдън баирите тилилейски 😄 Но то пък, ако не обичахме баирите, едва ли изобщо бихме отишли баш в Словения.

[mary_shery]

Ама като тръгнеш по баирите двете седмици си отлитат много бързо. И въпреки че съм ходила три пъти, чувството ми е, че има още много за откриване местенца и някои вече набелязани за следващ път. Поне маршрутите, които не са виа ферати смятам да обиколя в следващите години. 🙂

[Radnev]

 

"Логарската долина" и водопадът „Ринке“.

 

Гринтовац бе качен. Така, най-после една от основните цели на нашето словенско пътешествие бе изпълнена. Вярно, че преди това бяхме качили Мали и Големи Стол на Караванките, но те бяха само за загрявка.  Като се връщам назад, дори бих казал, че „Столовете“ ми се струват леко излишни в цялото ни начинание. Не, че беше лошо, просто можехме да отделим ден или два в повече на някой и друг връх в Юлийските или Камнишките Алпи.

Така или иначе, вече слизахме към „Дом на Камнишка Бистрица“.....

 

***

 

Слизаме си ние и върви един весел лаф. Както и на Караванките @Eager_Traveler_Paul е избягал някъде далеч пред нас, та чак сме го изгубили от поглед. Тук скаличка, там храстче и някой отзаде вика. Колкото и да е учудващо сякаш тоя някой вика на български😯. Тука българите сме само ние, така че нещо отново се е объркало. Връщам малко и гледам Eager останал някъде далееееч назад и зациклил на един сипей. Ама сипей, та дрънка!😁

Горкият, се облегнал на нефелната си тояжка. А тя една такваз дълга и тънка се огънала почти на осмица. Фотоапаратът - чудовище се вее на една страна, раницата на друга. А той пъпли, ли пъпли.

Викам чакай да му вдигна духа. Подвиквам някакви глупости, ама той нещо нервен. Добре тогаз, ще го обърна на майтап – „Пафка, спокойно, след 3 часа и си при нас!!!“. После се замислям и си викам - то с неговата скорост на придвижване, тоя майтап май си е чиста истина.😝

Междувременно някакви хора маркират пътеката за планинския маратон, който ще бъде утре. Всички са опитни планинари, но дори и те спират работа и с интерес следят как тоя див бугар се е озовал на тоя стръмен сипей. 😎

След около 40-минутно чакане, решавам че ми е писнало да бъда солидарен и просто поемам надолу. Какво правят другите и идея си нямам. След около час слизане най-после се засичаме и групата продължава надолу в пълния си състав. След малко обаче изчезва @master_of_germs . Явно вече на всички ни е омръзнало да се чакаме, така че единодушно решаваме, че нашия Master сигурно говори с @Mistress of Germs. Tака че вместо да го безпокоим просто го изоставяме и поемаме надолу.😉

Едва впоследстиве разбирам (вчера), че нашият човек през това време си е организирал самостоятелна програмка и скиторил чак до “Спомнишки парк“.  😝

„Дом на Камнишка Бистрица“ е на хвърлей разстояние, така че придвижването ни до там не е особен проблем. Уговаряме настаняването и хапваме чорбица. Гъбена естествено🥣. През това време @mary_shery неще се насландисва. Явно е решила да пази талия. Приключваме бързо и е време да тръгваме. Точноооо тогава обаче решава да завали. А Mary „обича“ дъждовните следобеди повече от всичко😂. Така, че решава да похапне. Гъбената супа идва, но според нея, е твърде гореща, така че трябва да се изчака да изстине. После започва бавно и славно сърбане със средна скорост от около 3 милилитра в минута. Междувременно @зВерчето ме побутва и ми подшушва: "Гледай сега как чорбата ще е едновремнно люта и солена". Но не познава - чорбата е не само лютива и солена, но и гореща и студена едновременно. 🤣

Аз отдавна нервнича, но си трая. Малко ли са ме чакали и мене. Всъщност, май че мене са ме чакали най- много от всички до сега!!!😝

Разгеле, тръгваме!!! Пътчетата се вият. Готини са. Поне мене си ме кефят. Някъде след Луче обаче нещата започват да загрубяват. Особено при другата група, където за малко да викат „Пътно строителство и възстановяване“, че наклонът им е дошъл в повече.

Без значение кой, как и къде вече сме пред портите на Рая или по-скоро на Логарската долина. 😎

Преди това сме загрели с някакъв „кот“! Май че бе „Робанов“. Не ме впечатли особено, но като за загрявка бива. Пред „Логарско“ ни щавят с по 7 евро на калпак (или поне мене), но не ми се свиди💲.

На входа ме посреща някакъв гъзар с перчем.

Снимките, които съм видял в нета са убийствени и нямам търпение да попия тази красота с очите си.

Има хубави полянки. Тук-таме са разхвърляни къщурки. Всичко е заобиколено от непристъпни зъбери, които на фона на залязващото слънце изглеждат истински впечатляващо.

Да  обаче, онова над нас е на сигурно 2000 метра надморска височина, а ние сме поне 1000 по-долу. Така че при нас бързо става мрачно и усойно. Като капак през долината е минало нещо като смерч. Вместо зелен рай, около нас стърчат огромните коренища на рухнали вековни дървета. Продължава да ме крепи надеждата за водопада „Ринке“. Със своите 90 метра, той е сред най-високите в Словения.

Още преди да тръгнем, си представях как пресичаме целите Камнишки Алпи и стигаме до водопада през чукарите. Като истински планинари. Сънувах го даже. А после дори си позволих да го предложа. На предложението ми обаче бе отговорено с твърдо „Ние“, под не помня вече какъв предлог.😕 Може би е щяло да вали🙃.

Мечтите ми са разбити, така че трябва да се задоволя със суровата действителност.😤

Вече сме пред водопада. Високичък е. И има хубава челна гледка. Обаче водата му е колкото от пишлето на Манекен Пис.😥 Е, добре де – малко повечко е. Но не е това, на което се надявахме. Или поне аз.

Започва сериозно да се смрачава, така че няма какво повече да правим тук. Поемаме по пътя на обратно. Междувременно минаваме и през някакъв друг „кот“ (долина), който обаче е барикадиран от някакъв булдозер. Докато Mary позира за поредната си фотосесия, аз решавам да изям две праскови. През това време умувам над видяното през деня и нещо не ми е кеф. Трентя се в mapsa и се опитвам да измисля нещо бързо и интересно, но не ми се получава.

Връщам се в детството си, когато затваряхме очи, завъртахме глобуса и си слагахме пръста, пък където падне. Тогава ми се падаха Австралия, Япония, Бразилия... Е, сега ми се пада ... Горни град!!!

Ебати кефа. Звучи ми много зле. Като нещо от соца с панелки. Но какво да се прави - съдба.

На поредния завой изоставям „Белият лебед“ и поемам към съдбата си... 🤠

Редактирано 9 октомври, 2018 от Radnev

[Eager_Traveler_Paul]

Леле, @Radnev как ме е насмел в тоя горния пост. Много бързо забравиха кой слезе от Гринтовец над 35 минути преди тях "със тая скорост". Ама денят, за който разказва си направих офроуда воистина  😅. Защо бях решил да карам по алтернативен маршрут точно в онова слизане само един Господ знае. Топлината сигурно ми е сварила мозъка. Той изначално мозъкът ми си е наполовина сварен и на стайна температура, така че... все чалнати се бяхме събрали на това пътуване. Ама то човек за да излезе от комфортното си гнездо и да зашляпа в планината, значи има разхлопана дъска. Или четири.

[Гост]

Леле, хора... Как така се изоставяте по баирите и по сипеите?  Направо ми събрахте акъла. Ако един път ми го погодят този номер спътници в Планината, няма им проговоря 

[master_of_germs]

преди 3 часа, Rainy каза:

Леле, хора... Как така се изоставяте по баирите и по сипеите?  Направо ми събрахте акъла. Ако един път ми го погодят този номер спътници в Планината, няма им проговоря 

Практически по тая пътека от Камнишка Бистрица до Гринтовец човек няма къде да се изгуби. Посоката е една - нагоре. И наобратно - надолу. Сипеят е тесен. въртят се серпентини, но Павел по едно време е решил да си спести някоя от серпентините надолу. И запъна. Хижата на Кокрско седло през цялото време се вижда.  Общо взето има едно основно правило - да не остава никой сам. Или поне да има визуален контакт с поне един от другите членове на групата... Което мисля, че винаги сме спазвали. Особено на Гринтовец... @Radnev обича да вкарва повече хорър в повествованието 😮 Иначе е ясно, че няма как всички да поддържат еднаква скорост. Аз съм много бърз нагоре, но когато виждам, че другите не могат да ми поддържат темпото, се омързеливям, спирам, изчаквам и по някое време ги пускам леко напред. Надолу съм по-бавен. Най-дърт съм в групата и с най-амортизирани колене 😄 А Раднев е като машинка. Като си вхане темпото, цял ден може да върви с него. Мери - и тя. Стига да няма багаж. Иначе изостава много. зВерчето пък има много нисък център на тежестта и стои много солидно по всякакви наклони. Но обича да спира често, за да снима всякакви камъчета, тревички, гарги и прочие. @Eager_Traveler_Paul най-малко е ходил, ама пък по какви места само! Та той също е малко на приливи и отливи в скоростта си. Понякога получава прилив на енергия и ни отвява всички. 😄 Ама младото си е младо - като кипне кръвчицата - няма спиране 😉 

На слизане от Кокра към Камнишка бистрица се вкиснах и нарочно изостанах накрая. Но се връщахме се по познатия път и нямаше къде да се изгуби някой от нас. Изнервих се не заради времето или заради някого от групата ни, а защото получих един безумен мейл (как изобщо хвана телефона ми обхват там?!). От едно научно списание, дето преди почти година ми бяха одобрили статия за публикуване, ама се бяха забатачили по български (ето затова гледам в наши списания да не публикувам) и изведнъж, хоп, след около седмица броят ще се печата, ама ако  може спешно да прегледам варианта за принтиране, да направя коректури. Цяла година дрямаха и изведнъж - юруш! Има си неписано правило в научните среди, че списания не се печатат през август, когато хората са в отпуск. А те - на 8 август броят излиза! Не е истина мислено какви си ги занареждах 😄  Аз затова не съм подготвял никакви други статии, точно за да не ме занимават с отговори до рецензенти и прочие. А тая статия даже вече съм я забравил, то мина почти година от одобрението ѝ. А телефонът ми вече е толкова прецакан, тя не мога нищо да пиша. По хижите пък няма нет, да си включа лаптоп. Вкараха ме в толкова дълбок размисъл, че по нататъшното ми оставане в Словения висеше на кантар. Почнах да обмислям всякакви варианти, как да се прибирам - с автобус, с влак, със самолет.

Не можех да се свържа и с шефките си, че и те са в отпуск. Пробвам да им звъня - не вдигат. Ако може някак да се свържат те със списанието. Щото аз с тоя полуразбит телефон дори не мога да го отворя смотания pdf на статията, камо ли да правя коректури. А затова се изискват не повече от два-три часа работа. Просто внимателно да се прочете и да се види дали има нещо сбъркано във варианта, който от списанието са приготвили за печат спрямо нашия оригинален файл. Вкиснах се - яко. Заради нещо толкова дребно можеше да ми пропадне половината пътуване, толкова грижливо подготвяно с месеци... И това нямаше да е за първи път. Мери и Верчето знаят, как на два пъти в предишни години ми се е налагало в последния момент да тръгнат на планина без мене, а аз да тръгвам на следващия ден (пак заради кореспонденция по статии) и впоследствие да правя някакви невъзможни маршрути, за да настигна групата в края на втория ден. Все си мислех, че тази година няма да има такива ексцесии... Ама на!... Един вид, попаднах в точното състояние на духа, за да се усамотя в Споминския Парк в притихналата гора сред пламъчетата на свещичките и паметните плочи на загиналите планинари. Имах нужда от няколко минути да си прочистя главата. Не че успях съвсем де, до края на пътуването си ми беше едно чоглаво, но поне в следващите дни осъществих връзка с едната си шефка, която се свърза с хората от списанието и ми издейства отсрочка. Да мога да предам коректурите до три дни преди излизането от печат. Поради което и съкратихме цялото пътуване с един ден. Но точно тоя ден в долините, и следващия - на Велика планина и Бохинь, бях много вкиснат и се стараех (не съвсем успешно) да не си го изкарвам на останалите.

Все още смятам, че трябваше да си пробваме траверса от Кокрско до Камнишко седло и изобщо да пропуснем Логарската долина вместо да я претупваме. Но по непознат маршрут в дъждовен ден не ми се рискуваше. Ако бях сам, щях да се пробвам, вероятно. Има два заслона по този маршрут, но те са в първата половина на прехода. А дъждът щеше да ни хване на най-тегавия участък от маршрута, около връх Турска Гора, където се минава по метални въжета и се спускаш през едни "тунелчета" в скалата. Но този преход ще го направя някой ден; навил съм си го на пръста.

 

@Radnev, мене пък Караванките много приятно ме изненадаха. И да, Велики Стол беше за загрявка, но това, че направихме кръгов маршрут ми хареса много. Не обичам да се връщам по същия път, това му е лошото човек да е с кола в планината. Трябва да се върнеш на същото място и понякога просто няма друг начин, освен по същия път.

Относно варианта за пресичане на целите Камнишко-Савиньски Алпи. Можеше. Макар че по-често се прави в обратна посока. И ако знаех предварително, че ще пътуваме с две коли, щяхме да го направим. Да оставим едната кола в Камнишка бистрица. С другата кола да стинем до друго място. Да прекосим планините и да се върнем от Камнишка бистрица с едната кола до другата. Миналата седмица четох точно такъв пътепис. И пак - не от Логарската долина до Гринтовец. От Логарската долина горе почти всичко е виа ферата и не може да се мине билото в посока към Камнишко седло без осигуровки, поне от това, което съм чел. Само с каски, както бяхме ние, нямаше да е достатъчно.

Редактирано 10 октомври, 2018 от master_of_germs

[patilana]

Хм, като ви чета, вие петимата, май таз Словения ( ли беше? ) ще я разкостите до няколко години. После ще ви изпитваме за камъчетата и дебита на водопадите й!

Понеже ние тук само точим лиги, може ли всеки пътда ни пускате по нещо за оплакване на очите. Само дето не знам какво бих искала аз- скали ли, върхове ли, зеленикаво - сини води ли?Та затова изборът е ваш.

[master_of_germs]

Ами, докато @patilana реши, какво иска най-много, аз ще сложа малко снимки от нета на местата, които не можахме да видим. 🙂 Кaкто писах преди време в темата за снимковите загадки, изключително съм впечатлен от новите планинарски заслони (на словенски - биваци) в словенските планини. В смисъл, напоследък словенците са се заели да подменят старите си, прилични на бункери заслони, с помещения, които са модерни и функционални, и са радост за окото на любителите на модерната архитектура. Аз в архитектурата съм пълен лаик, но ме радва функционалността им. А който трябва, си им е дал награди за архитектура. Всички заслони са пренасяни до местоположението им с хеликоптер - цели или на няколко части, които много лесно се сглобяват на място. Това по нашите планини едва ли скоро ще го видим, въпреки страхотната инициатива това лято, при която се подмени легендарният заслон "Кончето" в Пирин.

Особено впечатляват два заслона в Камнишко-Савиньските алпи. Реално в тази част на планината, където се катерихме ние, има три заслона - по един под всеки от трите върха над 2500 м н.в. - (Йезерска) Кочна, Гринтовец и Скута - съответно Bivak v Kocni, Bivak pod Grintovcem (Bivak Pavla Kemperla) и Bivak pod Skuto (na Malih Podih). 

Ние не минахме покрай нито един от трите, но при качването на Гринтовец видяхме отгоре първите два. 

Заслонът при Кочна даже го има по-горе като снимка със зуум. Баш си е като една метална палатка но не с остър покрив, а със свод. ТАкива са и доста други заслони в Юлийските Алпи, например (за тях се надявам да напиша, като му дойде времето). Затова на Бивак в Кочни няма да му отделям никакво внимание повече.

Заслонът под Гринтовец (още наричан заслон "Павел Кемперл" се намира на 2104 м н.в. под източната стена на първенеца на планината. Представлява едно елегантно решение на няколко "етажа" в което могат да пренощуват до 8 души. и е само на час от хижата на Кокрско седло, в която нощувахме.

И отвътре:

 

Още по-впечатляващ е заслонът под връх Скута на платото Мали Поди на 2045 м н.в. Той е наистина направен за хардкор планинари и най-вече за алпинисти, понеже не е точно на маркирания маршрут между Кокрско и Камнишко седло, а трябва да се отклониш около 15 минути от маркирания маршрут, за да се прислониш там. Може да поеме спокойно десетима закъсали в лошо време планинари. До него има немаркиран маршрут директно от Камнишка бистрица, но той е много по-стръмен дори и от пътеката, която ние хванахме към Гринтовец. Оттам пак така стръмно без маркировка има маршрути за алпинисти за връх Скута. Маркираният маршрут за върха обикаля встрани и също не е препоръчително да се прави без осигуровки, макар да не е невъзможен. Виждал съм клипчета и само по каски да го качват, така че едва ли е по-сложен от един Триглав, примерно. Но - стига за върха - нали заслона съм тръгнал да ви показвам! 🙂

 

Редактирано 10 октомври, 2018 от master_of_germs