дневник (SLO)Veni, vidi, vici!

[Гост]

Браво! Толкова увлекателно... 

преди 13 минути , master_of_germs каза:

ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ - Триглав (2864 м н.в.)

 

Дойде ДЕНЯТ!

И с първите утринни лъчи в този ден се разбуждам. Спя най-далеч от млкото прозорче, останалите са се поотделили по в другия край на стаята. Та имат по-малко видимост. А аз по принцип съм си свикнал да се разбуждам, като светне навън. Обаче точно днес това е КЪСНО! НАшата стая не гледа в правилната посока и трябва да сляза долу за да снимам. Включват се позабравени казармени рефлекси, когато ни будеха сутрин или със сигнал за тревога, винаги се изстрелвах първи навън, още незагащен, но в пълно снаряжение, докато останалите още се бутат, кой пръв да си измие очите и да отиде до тоалетна. Обличане в движение, грабвам телефона, т.е. "Ленчето" в последния ѝ работен ден преди да се "пенсионира" и прескачам надолу по няколко стъпала (хем съм с чехли). Прецака ме това, че долу в антрето, някой здраво беше пренареждал всичките обувки през нощта. А и не е долкова лесно да си намериш своите планинарски обувки сред 80 чифта други. Тази минутка може би се оказа решаваща, но и без това "Ленчето" не би могла добре да улови червената експлозия на триглавската зора. Докато се изкатеря на хълмщечт пред хижата, червеното бе избледняло до жълто-розово. Но, каквото - таквоз. Няма заради изгрева да тормозя останалите да им искам фотоапарати.

Прозорчето на стаята ни беше точно под зеленото знаме:

Триглав вече бе избледнял, но Мишель беше по-контрастен...

 

На следващата сутрин бяхме в таванското общо помещение и директно се позиционирах на матрака под прозорчето от другата страна, за да си гледам пламтящия в алено Триглав, такъв, какъвто винаги съм искал да го видя. Просто да го съзерцавам. Но нямах работещ телефон и по-добре. Такава гледка заслужава някой с много по-добри фотографски способности от моите.

Но да се върнем в този ден.

Този път не мога да си позволя да чакам другите да си отспиват до икиндиено време. Давам им още двадесетина минути и ги сръчквам. Дори и @Radnev се надигна без бой.  Закусваме по нещо (вече не помня точно какво, @Eager_Traveler_Paul да каже, че той сякаш си поръча закуска и вечеря още при настаняването. Аз за себе си не помня храна от хижата ли ядох. По-скоро не.

 

Потегляме в що-годе нормално време и се включваме във върволица от хора - пред нас - групичка от петима испанци, почти без багаж, явно планински бегачи. с тях няма да се мерим. Зад нас, голяма група немци, екипирани по всички стандарти - каски, щеки, карабинери, въжета - всичко марково. БЯха решили да качват върха по един малко по-директен маршрут и си спазваха всички алпийски правила. Как ли сме им изглеждали ние - дивите балканци с дървените тояжки 😄 Ама ние, баш по балкански, изобщо не се съобразяваме какво си мислят за нас.

Крачим и сутрешният вятър ми вее в косата... 

😮 😮 😮 😮 ... 

... А сега, де. Нещо не е наред. Как така в косата!?!?

Въх! Забравил съм си каската. Предните дни до такава степен се бях срастнал с нея, че вече просто не я усещах на главата си.

Оставям сопата до пътеката и бегом наобратно! Дежа вю 😄 Е, все пак тоя път съм се усетил по-навреме, след няма и десетина минути ходене. А и тия първи минути са си по почти равна пътека. Бегом обратно, да си се екипирам. И обратно, да настигна останалите. НАстигам ги, че и подминавам @mary_shery и @зВерчето, дори не забелязва, че и @Eager_Traveler_Paul е бил с тях, понеже точно тогава те вървят ведно с голямата немска група, която ме бави. Но немците са културни хора, дават ми път, макар пътеката да е тясна. Точно там , на един по-труден участък с издялкани стъпалца в скалата, ги подминава и тях и си "отварям пергела". Пътеката няма разклонения за поне един час ходене след Водников дом. Аз вървя, и се чудя тоз човек, Павел, къде се дяна> А той зад мене бил. По едно време ги видях всички нейде назад и спрях да ги изчакам на много добре маркиран кръстопът, където се включва и пътеката от Ковинарската жижа в долината Крма. Свивам се в сянката на един голам камък, че вече почва да препича. Прогнозата в този ден е за хубаво време, но високо в планината никога не се знае откъде може да затрещи. Затова се надяваме да се качим колкото може по-нависоко преди обяд, докато може да разчитаме на прогнозата. 

След този кръстопът наклонът рязко се вдига и лека по-лека става по-сипейно, появяват се и отделни снежни преспи. След още час се стига до най-високата хижа от тази страна на триглав - Dom Planika (pod Triglavom), разположена на ръба на "казана" му и обградена от прословутите три глави.

НАй-далечният връх зад Мариелка е Канявец.

 

Тук @Radnev го изтървахме напред а ние хич и не усетихме качването до Дом Планика, понеже се разговорихме на разни интересни теми и времето мина много бързо.

 

Повече ни притесни, че когато бяхме пред хижата, гъсти облаци вече бяха скрили Триглав и се виждаше само Мали Триглав. Мали Триглав, представлява най-дясната от трите "Глави" и, ако се брои за отделен връх, би бил третият по височина  в Словения, след Триглав и Шкрлатица.

 

 От Водников дом до Дом Планика го взехме точно за два часа. По табелите го дават и за час и половина. Това време е постижимо, но като се има предвид, че всъщност истинското изкачване тепърва започва, по-добре е човек да не се презорва в тази първа половина на маршрута. Тя е по-скоро със степен на трудност като в Рила, нищо особено. От Дом планика нагоре обаче става съвсем друго нещо. Нещо, което не може да се сравни с нищо по нашите баири. Има три маркирани пътеки. Най-дясната подсича обикаля по сипеите Мали Триглав и води до Грамадния Триглавски дом на Кредарици. Откъм Кредарица всъщност е истинската масовка към Триглав, Оттам е само час до час и половина до върха. Така че хората, които бяха нощували на Кредарица, вече бяха качили върха и се връщаха. Ние избрахме средната "пътека" от Водников дом , която първо изкачва мали триглав и после по ръба се стига и до словенския първенец. Тоест, чак малко под Мали Триглав се смесихме с най-натоварения маршрут, за последните около 45 минути. Така избегнахме "трафика". ЛЯвата пътека от Водников дом минава е най-директният подход през т.нар. Триглавска шкрбина и за там си иска здрава подготовка, по възможност не е зле да се вържете с въжета цялата група. Немците зад нас поеха натам. И въпреки че тръгнахме по едно време, се оказаха преди нас на върха. Предимството е, че по този маршрут не минава почти никой.  На РАднев не му се почиваше и директно запраши към Мали Триглав. Останалите тръгнахме след петнадесетина минути. Бързо ми стана ясно, че теренът е толкова начупен, че трудно може да си оказваме взаимопомощ и трябваше да спазваме дистанция. Мълата не се спусна плътно, но и без това трудно се виждахме, че улеите често завиваха остро и не ни оставяха голяма видимост. В тоя случай комуникирахме с подвиквания.

НАдявам се и другите да споделят впечатления от това изкачване, но за мене това беше най-тежкото изкачване до момента в планинарската ми практика. Всъщност, Приечне Седло в Словакия беше за мене доста по-опасно, но опасният участък беше много по-кратък. А на триглав си се иска и издръжливост, и сила, за да може да се качиш. Това са два много напрегнати часа. А за тези, които идват от долината Врата и Аляжев дом, напрегнатите часове са много повече и разпределени в два дни. @Radnev, наистина бях избрал най-малко натоварващия ставите подход към върха, по-наттатък ще сложа снимки от долината Врата, където ти не беше вече с нас, да направиш сравнение...

 

Тези снимки изобщо не дават представа за трудността на маршрута. При нас, слава богу, падащи камъни нямаше, но каската пази не само от тях. Има места, където се провираш по едни наклонени улеи нагоре и, ако нямаш каска, неминуемо ще си издрънчиш главата в скалите. Аз поне моята каска на два-три пъти я издрънчах. В един момент осъзнах, че по такъв терен тоягата вече ми пречи и я подхвърлих на една полегата скала, та да си я прибера на връщане. Но тя (тоягата) взе, че се счупи през средата. Е, вярно ми служи в две планини, но все си мисля, че всяка горда словенска тояга би пожелала точно под Триглав да я оставят да почива в мир 😄 

Долу е Триглавски дом на Кредарици

А, горе, като по поръчка за нас, големият Триглав се откри. Ръбът между Мали Триглав и Триглав е доста опасен, но е много добре обезопасен с метални въжета. НАвремето този ръб е бил по-остър и от Кончето. Под навремето имам предвид допреди няколко десетки години. Но поради масовото изкачване на върха, ръбът се е изровил и се е образувала достатъчно широка "пътека", че да могат с малко зор да се разминават хората с помощта на въжето. Като цяло не са много местата, където спокойно да извадиш телефон или фотоапарат и да снимаш.

НА тоя ръб вече настигнах Раднев и заедно продължихме догоре. Финалният участък е доста стръмен и на около 30 метра под върха има една малка ниша в скалите, като миниатюрна пещерица, която може да служи като заслон при лошо време.

 

НА върха имаше немалко хора, но все пак имаше достатъчно място и за нас, да си похапнем по нещо сладичко за обяд. Останалите от групата бяха доста зад нас, а слънцето прежуряше. Магеланското знаме показа, че е не по-лошо от хавлията на един галакически стопаджия, когато се наметнах с него да ме пази от жаркото слънце. Въпреки че се мазахме със защитен крем, вратът ми със сигурност щеше да стане ален, ако не го бях покрил 🙂 

 

Иван не издържа да чака останалите и реши да слиза сам по маршрута откъм Триглавска Шкърбина. Аз се застоях горе, все пак сме тръгнали заедно като група. И аз не обичам да слизам по същия път, но по непознат терен предпочетох да се върнем оттам, откъдето бяхме дошли. А и наистина другият път изглеждаше още по-опасен.

По някое време се дотътриха и останалите, бая им трепереха краката 😉 

Ама пък така е най-сладко, да се изкачиш, когато наистина си дал всичко от себе си. 

Павел дори го раздаде философски като Хамлет 😄

"Чумата да го тръшне, шегобиеца му смахнат! Веднъж ми изля цяла бутилка "Лашко" на главата. Тази каска, дето я гледаш, ваша милост, беше на @Eager_Traveler_Paul, кралския шут... - Бедни ми, @Eager_Traveler_Paul! Аз го познавах, Хорацио. Беше човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия! 🙂😉 😛 

 

Време е да документираме и Знамето на самия връх Триглав, на всеизвестния Аляжев стълб!

 Самият Аляжев стълб може да служи и като заслон, в който един двама души да се скрият от буря, стига да не се опират до металните стени. От вътрешната му страна има прозорчета, гледащи в различни посоки и 360-градусова панорама с нарисувани върхове, чиито имена и надморски височини са написани, така че да няма нужда да и ги казвам всичките. Виждат се надлъж и шир целите Юлийски алпи, чак до Монтаж в италианската им част, а зад Монтаж в далечината е тъмната сянка на могъщия трихилядник Монте Кристало от Доломитите. НА север са Караванките и зад тях в ясно време би трябвало да могат да се видях много други вериги в Австрия, включително и Хое Тауерн. НА изток се мержелеят КАмнишко-савиньските Алпи и извисявашите са Кочна и Гринтовец. Панорама, която няма да забравя до края на живота си...

      На следващия кадър са Яловец и вдясно - Мангарт. Яловец, а не Триглав, е аблемата на Словенския алпинизъм. Яловец е най-трудният за изкачване връх в Словения, там е само за много напреднали. Мангарт, от друга страна - изглежда стряскащ, но освен многобройните виа ферати, има и доста лесен за качване маршрут, както @mary_shery добре беше описала в пътешествието си отпреди две години. В лявата част на снимката я Вторият по височина връх в Юлийските Алпи и най-високият в италианската им част -  Монтаж (Iof di Montasio) Зад него тъмнее Монте Кристало от Доломитите.

                                                                                             Следващата гледка е към платото Кришки Поди (в центъра) на което са разположени трите най-високи словенски езера - Кришките. Вляво е Билото с върховете Разор и Присойник (на немски Prisank) и надолу е долината Zadnjica, Вдясно е Шпицкото било и под него шеметната долина Vrata. Точно под нас е смразявашата Северна Триглавска стена.                                                                                                                                                                                                                                                                        Следващата снимка е към от Триглав към Кредарица. Триглавски дом изглежда толкова мъничък а е в състояние да даде подслон на 340 планинари 🙂

 

 В далечината се вижда и голяма част от веригата на Караванките (бяхме там преди седмица, помните ли 😉 )... Снимка за Магелански календар, акато се оказа. Поздравления за @mary_shery и нейния фотоапарат "Пещерозко" 😉     

                                                                                                                                                С неохота потеглихме обратно надолу. Но не и преди да се насладим на малко шоу от страна на военните, които, както каза @Eager_traveller_Paul: "решиха да ни покажат, кой е шефът". Така, де, да се чувстваме сигурни, че има кой да бди над нас. Иначе до Триглавски дом на Кредарици има даже не една, а две площадки за кацане на хеликоптери. ТАзи хижа така се снабдява с провизии и най-вече с вода. Сложна работа, затова там са и най-скъпите нощувки. От нея се пренасят и до околните хижи Дом Планика и Дом Валентина Станича.                                                                                                                                                                              Хеликоптерът завъртя две пълни обиколки около Триглавския масив и не благоволи да кацне на Кредарица, а си продължи по свои си военни дела. Много му здраве 😄 . Ние тръгнахме надолу, а тепърва по ръба имаше няколко израелци, които се качваха. Бяха притеснени. РАйонът над въровете около Бохиньското езеро страшно притъмня, постоянно се чуваха далечни гръмотевици. уверихме ги, че това е далече, а ако дойде буря (тя не дойде насам) можеха да се скрият в скалното заслонче. Дошли са чак от Израел и да се отказват на 20 минути преди върха, няма да стане.                                                                                   Ако някой си мисли, че слизането е по-лесно, значи никога не е стъпвал в ланина. Слизането винаги е най-трудното нещо, единственият плюс е, че е по-бързо, но това не го прави по-лесно. Тук гледахме да се придържаме в пакет, за да може да си помагаме на малкото места, където беше възможно. Но все ощеимаше на какво да се дивим. НА Караванките ни бяха изненадали високопланинските Овце, но да ги видим тук, на над 2500 м надморска височина, пак си беше шок. При това овица манекен- прясно остригана, чистичка, беличка. Пълен контраст със @зВерчето, която е със солиден планинарски тен 😄 E,  как да не ги снимаш тия двечките 😉                                                                                                                                                                        Но това не беше всичко . Дочухме шум от търкалящи се камъни. ОЗърнахме се да няма планинар, нуждаещ се от помощ, но наоколо нямаше никой, освен нас. Значи пак планинска коза, вероятно. Те са основната опасност за планинарите да не срутят някой камък върху главите им. ТАка си помислихме. Но, като се вгледахме по-внимателно, по лицата ни цъфнаха ей-такива усмивки. Не, не беше коза! 🙂                                                                                                                             Най-накрая   се срещнахме с това митично същество - алпийският козирог (ибекс). Е, този тук екземпляр беше женски. Мъжките са двойно по-големи и с внушителни еднометрови извити рога.  Най-често в Словения се срещат около връх Бовшки Гамсовец, на един хвърлей от Триглав... Един хвърлей, ама хвърлей през долината Врата под Триглавската стена. Най-близката хижа до Бовшки Гамсовец ("гамс" е словенската дума за планинска коза) е хижа Поганичков дом на Кришки Поди. От всичките кабърчета в Словения, които не можахме да отметнем сега, това остава най- ама най-мощно забитото. Друго може и да пропуснем, но при следващо ходене ще направим минимум две нощувки на Кришки Поди. Сега обаче трябва да се спуснем към Водников дом. Пътьом се отклоняваме да  се качим с Верчето на едно малко връхче - Триглавски вогел:               МАлко след това глезенът ми здраво изпука. Стара травма, от миналогодишното качване на Голем Кораб в МАкедония и Албания. Това вече беше знак, че трябва да приключваме с голямото катерене на на върхове. А толкова исках да пробвам и Монтаж по Стълбата на Пипан. Друг път ще е. Има си хас, след Триглав да съжалявам, че не съм отишъл на някой друг връх.                                            А пред хижата се разговорихме със страхотна групичка германци и швейцарци, с които се бяхме запознали по-рано сутринта горе на Дом Планика. Те не се пробвали да качват върхове, а само правят преходчета от хижа на хижа.  Много благи хорица, които освен планинари, се оказаха и част от таноцов клуб. НАправили си отпуските първо с една седмица на планина в  Словения, а после за още една седмица си резервирали платноходно корабче в хърватия да си плават между далматинските острови и да си танцуват на палубата. Евала! 🙂                      Разговорихме се, оказа се, че на едната германка племенничката ѝ следва в София и аз ѝ преподавам. МАлък е светът 🙂 Извадих малко от домашната скоросмъртница, и те хората, вежливи, я опитаха, ама им се изцъклиха очите. Чувахме на няколко пъти пронизителни крясъци на мармоти; единият немец се кълнеше че е видял мармот на около 300 метра от хижата. Тръгнахме тихо като индиоанци, но така и не видяхме следа от мармота. Е, поне го чухме. А втова време теменужениятздрач отново се спусна над Юлийските Алпи и само Мишель продължи да се откроява преди да падне мрака и да си вземем последните останали палачинки 🙂                                                                                                                                                                                                                                 

 

 

 

[patilana]

На 23.10.2018 г. в 23:03, master_of_germs каза:

Айде, айде 😉 Мазни четки отсега, че да си запазиш място за догодина 😄

От сега вземам мерки, за по - сигурно

Страхотен успех е това изкачване ! Изглежда ми доста страховито! Прекрасни снимки - вълнуващо - подстрекателни! Много ме развълнува и знамето , качено толкова високо и на такова емблематично място ! Браво! Май никой не го е качвал на първенеца на някоя страна.

Съвършено си прав за зВерчето и овчицата! Иде ми да ги погаля и двечките, толкова са нежнички и щастливи от случайната си среща.

Ако не ме беше срам , щях да се похваля с изкачването на една 80 метрова дюна

[master_of_germs]

преди 3 часа, patilana каза:

От сега вземам мерки, за по - сигурно

Страхотен успех е това изкачване ! Изглежда ми доста страховито! Прекрасни снимки - вълнуващо - подстрекателни! Много ме развълнува и знамето , качено толкова високо и на такова емблематично място ! Браво! Май никой не го е качвал на първенеца на някоя страна.

Съвършено си прав за зВерчето и овчицата! Иде ми да ги погаля и двечките, толкова са нежнички и щастливи от случайната си среща.

Ако не ме беше срам , щях да се похваля с изкачването на една 80 метрова дюна

1) Изкачването по пясък е много по-трудно, отколкото по скала (виж, спускането по глутеус надолу е лесно). Та за тая осемдесетметрова дюна ти присъждам точки като за 200 метра денивелация в планината 😉 

2) зВерчето тена си мени, но нрава - не 😄 

3) Знамето има снимки на Мусала, а тя е първенец не само на България, а на целия Балкански полуостров 🙂 Няма да си приписваме заслуги на пионери 😉 ... Но е факт, че  този тип снимки са му слаба страна във "визитката" на Знамето и тъкмо с тази цел бяха и предходните ни заявки миналата година още, но не се класирахме за Високите Татри и Риси. Тук се възползвахме от факта, че досега Знамето не беше снимано в Словения. Аз поне съм си поставил за цел всяка година, живот и здраве, да изкачвам поне по един планински първенец на някоя околна страна. За по-далечните, надали ще мога, макар че си имам няколко набелязани. А дали ще мога да го направя пак със Знамето, това само @cck ще реши. Все пак Знамето засега все още пътува, за да изпълни основната си цел - а именно - да посети всички държави. Планинските първенци са просто любопитна подробност и глезотийка 🙂 Аз се считам за галеник на съдбата с това, че тази година успях да развея Знамето в 8 държави, в 5 от които то не беше снимано преди това...

 

П.П. И за да си спазя обещанието във всеки мой пост да има някакъв любопитен снимков материал, видях, че съм пропуснал две важни снимки от Триглав.

Ако Триглав е неоспоримият Крал на Юлийските Алпи, то Кралица Шкрлатица е също толкова неоспорима и величествена, сурова и властна. Изкачването на Триглав е много трудно. Изкачването на Шкрлатица е жестоко. Защото, за разлика от Триглав, по пътя за Шкрлатица няма хижи, а само едно старо заслонче, известно като Бивак IV. Шкрлатица е висока 2740 м н.в. - вторият по височина връх в Словения и трети в Юлийските Алпи след Триглав и Монтаж. Обаче началото на маршрута е на 1015 м. Това е грамадна денивелация, която се взима по много стръмен склон и сипей и този маршрут съвсем не е толкова добре обезопасен, както ръбовете към Триглав. Шкрлатица е първенец на Шпицкото било, което е един от най-обичаните от словенските алпинисти дялове на тази планина. Облаците се бяха спуснали ниско над Шпицкото било, виждаха се всички върхове, но Шкрлатица стоеше забулена. Разкри ни облика си за по-малко от минута и успях да си издебна тия двечки папарашки снимчици с Нейно Величество 🙂

Редактирано 25 октомври, 2018 от master_of_germs

[cck]

преди 2 часа, master_of_germs каза:

А дали ще мога да го направя пак със Знамето

Ти пиши като решиш дати пък все ще се отвори прозорец за покоряване на планински върхове 🙂

Благодарско за прекрасната тема и пишещите автори и всички фотомодели. Сега имах време да я изчета цялата. Хвала!

[Radnev]

Много силно написано @master_of_germs. И сутрешните снимки на "Триглав" са уникални. Да не повярва човек, че са правени с някакво мижаво телефонче. Браво!

Много интересно ми стана коя точно снимка от Караванките е спечелила място в календара??? Ще може ли да я постнете тук, за да и се полюбуваме?😀 @mary_shery - на теб се пада честта, след като ти си я направила😉.

Изкачването на Триглав беше страхотно. Върхът наистина си заслужава във всяко едно отношение, а изкачването му е трудно, но за сметка на това много интересно. Всъщност това е най-якият връх, който съм качвал. 🤠

Истинската част от изкачването е втората част, която започва веднага след "Плаников дом". Ако трябва да направя сравнение, "Триглав" е много по-труден от "Гринтовац". В България няма еквивалент, който да бъде посочен като сравнение. 

 

 

[master_of_germs]

преди 6 минути , Radnev каза:

 

Много интересно ми стана коя точно снимка от Караванките е спечелила място в календара??? Ще може ли да я постнете тук, за да и се полюбуваме?😀 @mary_shery - на теб се пада честта, след като ти си я направила😉.

 

Не, снимката от Караванките с жълтоклюната гарга на Велики стол не влезе в календара, макар че на мене най-много ми хареса от трите предложения на @mary_shery. В календара ще е снимката от Триглав към Кредарица с Караванките на хоризонта и гаргата, хваната в полет. При качването на Триглав фотоапаратът си го носеше Мариела. Повечето кадри от Триглав към околните върхове ги снимах аз с нейния "Пещерозко", но тези с гаргите са си изцяло нейни. От мене има само леко засилване на контраста.

[Radnev]

"Триглав" - или моите впечатления от изкачването.

 

Що се отнася до мен, както съм писал и в по-горните постове, вече бях започнал да усещам гърба си почти постоянно. Определено не се чувствах  комфортно. Докато останалата част от групата обикновено хапваше или лафеше на пейките пред хижата, аз гледах да се грея на комина, преминаващ през нашето спално.

Така, че тръгнах от "Водников дом" към "Триглав" без особено настроение. Както бях казал на @Eager_Traveler_Paul: "Качих го тоя връх на псувня!".

Реално, поех нагоре поне 30 минути след групата. Какво правих през това време ли? Вече традиционно, станах малко по-късно, но този път си бях поръчал и закуска. Направиха ми бъркани яйца, които бяха много вкусни. По принцип закусвам късно, поне час - два след като съм станал. Та тези яйца направо ми заседнаха на гушата. Докато ми поразмине сигурно мина час. През това време вече бях поел нагоре. В същото време се опитвах да поддържам и темпо, та се изпотих здравата. Настигнах групата малко след един разклон, за който е писал и @master_of_germs:

Там обаче бях толкова потен, че предпочетох да продължа нагоре докато съм още топъл. Спрях чак на "Плаников дом", където вече си смених фланелката и изчаках останалите. По едно време обаче задуха лошо и стана студено. Пак започнах да усещам гърба си, а имаше вероятност и да завали. Долу-горе по това време пристигнаха и останалите. Оставих раницата си под стълбите на хижата и само с документите, портфейла и фотоапарата на рамо отпраших нагоре. Бях решил да направя ударно качване, като за целта не носех дори и вода. 

В началото си мислех, че върхът пред мен е "Триглав", но се оказа, че всъщност това е само първата му глава, а самият "Триглав" е отзад. Докато вървях времето бе лошо. Духаше, а около мен се носеше някаква мъгла. После вятъра утихна или просто се спусна в ниското. Мъглата буквално увисна от едната страна на планината.

Мисля, че се получиха страхотни снимки. Дори се чудих дали да не участвам с някоя от тях за място в календара, но реших, че @mary_shery или @Eager_Traveler_Paul сигурно са направили по-хубави.😀

Тоягата, която носех също ми пречеше, но душа и сърце не ми даде да я оставя. Слезнах с нея, дори и по вертикалния маршрут на "Горянски път", където пък направо можех да се утрепя.🤨 

След качването на "Триглав", Даниел се оплака, че му прещраквало коляното. Не знам дали е станало на качването или при слизането, но аз останах изумен, след като в подножието на "Триглав" го видях на петдесетина метра зад мен😲. А бях тръгнал нагоре сигурно 20 минути преди него, през цялото време поддържах темпо и на практика бях без никакъв багаж.

Така, че "Триглав" го качихме заедно. Постояхме горе, но по едно време отново започнах да чувствам, че изстивам, а и жаждата започна да ме мъчи сериозно. Погледите ни постоянно се рееха по склона, като всеки момент очкавахме останалата част от групата, но тя така и не се появяваше.

Така че тръгнах. После разбрах, че Павел, Мариела и Верчето са пристигнали след няколко минути🤨. Ако знаех, че са толкова близо щях да ги изчакам. Понеже не обичам да се връщам по същите пътища, по които съм дошъл, поех по т.нар. "Горянски път", който се води като най-трудният за изкачване на "Триглав". По пътя си виках: "Какво толкова пък ще му е трудното???"🤨 

Маршрутът се каза буквално вертикален. 😐

В началото пред мен вървяха две големи групи. Постепенно ги настигнах и изпреварих. След около 15 минути вече бях напълно сам. Явно бях на "Горянския път". Имаше опънати стоманени въжета, които буквално си висяха под наклон от 90 градуса. После и въжетата изчезнаха, като останаха само набити в скалата клинове. Това, което ме притесняваше най-много обаче бяха падащите камъни. На няколко места предизвиках малки свлачища. Виках силно и постоянно, но никой не ми отговаряше нито под мен, нито над мен. Това бе добре с оглед на факта, че всеки, който бе в ниското бе заплашен от тези, които бяха над него. Продължавах да викам и то силно. По този начин се надявах да пропъдя надалеч и преминаващи наблизо диви кози. По този маршрут каската, каквато нямах, бе просто задължителна. Дори бих казал не каква да е каска, а стабилна каска, не като тази на Даниел например😁. 

Положителното на придвижването ми бе, че на практика слизах вертикално. Почти като с асансьор😁. И понеже бързах, за да не ми се изсипе някакъв камънак на главата, слезнах долу адски бързо.

Слезнал съм някъде от тук😲:

Някъде пред мен вече бе "Плаников дом".

Между нас обаче се бе настанила солидна пряспа. И макар пряспата на снимката да не изглежда особено внушително, казвам ви, че всъщност беше! Видях, че някой вече е минавал по нея, та тръгнах по следите му. По едно време обаче започнах да потъвам. Натиснах с тояжката си надолу и тя се скри цялата в едно с ръката ми. Под мен със сигурност имаше поне два метра сняг. В главата ми започнаха да витаят мисли за пропадания в скални цепнатини и тем подобни, та в крайна сметка реших да се върна. Започна бавно лазене по камъняка, което за мое учудване се оказа доста неудобно. Най-после се добрах и до "Плаников дом", където малката ми раничка си стоеше напълно необезпокоявана, там където я бях оставил. 😀

Пийнах водичка и се обърнах към "Триглав". Това, което бях направил ме накара да се почувствам добре ... 😀.

 

П.П. После някъде по пътя вероятно с групата сме се събрали, но спомените ми сякаш са изтрити и въобще не помня къде се е случило това😀.

 

Редактирано 26 октомври, 2018 от Radnev

[master_of_germs]

преди 35 минути , Radnev каза:

"Триглав" - или моите впечатления от изкачването.

 

Що се отнася до мен, както съм писал и в по-горните постове, вече бях започнал да усещам гърба си почти постоянно. Определено не се чувствах  комфортно. Докато останалата част от групата обикновено хапваше или лафеше на пейките пред хижата, аз гледах да се грея на комина, преминаващ през нашето спално.

Така, че тръгнах от "Водников дом" към "Триглав" без особено настроение. Както бях казал на @Eager_Traveler_Paul: "Качих го тоя връх на псувня!".

Реално, поех нагоре поне 30 минути след групата. Какво правих през това време ли? Вече традиционно, станах малко по-късно, но този път си бях поръчал и закуска. Направиха ми бъркани яйца, които бяха много вкусни. По принцип закусвам късно, поне час - два след като съм станал. Та тези яйца направо ми заседнаха на гушата. Докато ми поразмине сигурно мина час. През това време вече бях поел нагоре. В същото време се опитвах да поддържам и темпо, та се изпотих здравата. Настигнах групата малко след един разклон, за който е писал и @master_of_germs:

Там обаче бях толкова потен, че предпочетох да продължа нагоре докато съм още топъл. Спрях чак на "Плаников дом", където вече си смених фланелката и изчаках останалите. По едно време обаче задуха лошо и стана студено. Пак започнах да усещам гърба си, а имаше вероятност и да завали. Долу-горе по това време пристигнаха и останалите. Оставих раницата си под стълбите на хижата и само с документите, портфейла и фотоапарата на рамо отпраших нагоре. Бях решил да направя ударно качване, като за целта не носех дори и вода. 

В началото си мислех, че върхът пред мен е "Триглав", но се оказа, че всъщност това е само първата му глава, а самият "Триглав" е отзад. Докато вървях времето бе лошо. Духаше, а около мен се носеше някаква мъгла. После вятъра утихна или просто се спусна в ниското. Мъглата буквално увисна от едната страна на планината.

Мисля, че се получиха страхотни снимки. Дори се чудих дали да не участвам с някоя от тях за място в календара, но реших, че @mary_shery или @Eager_Traveler_Paul сигурно са направили по-хубави.😀

Тоягата, която носех също ми пречеше, но душа и сърце не ми даде да я оставя. Слезнах с нея, дори и по вертикалния маршрут на "Горянски път", където пък направо можех да се утрепя.🤨 

След качването на "Триглав", Даниел се оплака, че му прещраквало коляното. Не знам дали е станало на качването или при слизането, но аз останах изумен, след като в подножието на "Триглав" го видях на петдесетина метра зад мен😲. А бях тръгнал нагоре сигурно 20 минути преди него, през цялото време поддържах темпо и на практика бях без никакъв багаж.

Така, че "Триглав" го качихме заедно. Постояхме горе, но по едно време отново започнах да чувствам, че изстивам, а и жаждата започна да ме мъчи сериозно. Погледите ни постоянно се рееха по склона, като всеки момент очкавахме останалата част от групата, но тя така и не се появяваше.

Така че тръгнах. После разбрах, че Павел, Мариела и Верчето са пристигнали след няколко минути🤨. Ако знаех, че са толкова близо щях да ги изчакам. Понеже не обичам да се връщам по същите пътища, по които съм дошъл, поех по т.нар. "Горянски път" , който се води като най-трудният за изкачване на "Триглав". По пътя си виках: "Какво толкова пък ще му е трудното???"🤨 

Маршрутът се каза буквално вертикален. 😐

В началото пред мен вървяха две големи групи. Постепенно ги настигнах и изпреварих. След около 15 минути вече бях напълно сам. Явно бях на "Горянския път". Имаше опънати стоманени въжета, които буквално си висяха под наклон от 90 градуса. После и въжетата изчезнаха, като останаха само набити в скалата клинове. Това, което ме притесняваше най-много обаче бяха падащите камъни. На няколко места предизвиках малки свлачища. Виках силно и постоянно, но никой не ми отговаряше нито под мен, нито над мен. Това бе добре с оглед на факта, че всеки, който бе в ниското бе заплашен от тези, които бяха над него. Продължавах да викам и то силно. По този начин се надявах да пропъдя надалеч и преминаващи наблизо диви кози. По този маршрут каската, каквато нямах, бе просто задължителна. Дори бих казал не каква да е каска, а стабилна каска, не като тази на Даниел например😁. 

Положителното на придвижването ми бе, че на практика слизах вертикално. Почти като с асансьор😁. И понеже бързах, за да не ми се изсипе някакъв камънак на главата, слезнах долу адски бързо.

Някъде пред мен вече бе "Плаников дом".

Между нас обаче се бе настанила солидна пряспа. И макар пряспата на снимката да не изглежда особено внушително, казвам ви, че всъщност беше! Видях, че някой вече е минавал по нея, та тръгнах по следите му. По едно време обаче започнах да потъвам. Натиснах с тояжката си надолу и тя се скри цялата в едно с ръката ми. Под мен със сигурност имаше поне два метра сняг. В главата ми започнаха да витаят мисли за пропадания в скални цепнатини и тем подобни, та в крайна сметка реших да се върна. Започна бавно лазене по камъняка, което за мое учудване се оказа доста неудобно. Най-после се добрах и до "Плаников дом", където малката ми раничка си стоеше напълно необезпокоявана, там където я бях оставил. 😀

Пийнах водичка и се обърнах към "Триглав". Това, което бях направил ме накара да се почувствам добре ... 😀.

 

П.П. После някъде по пътя вероятно с групата сме се събрали, но спомените ми сякаш са изтрити и въобще не помня къде се е случило това😀.

 @Radnev , ти си машина, човеко! Надявям се да не ми се сърдиш, че стартирахме със Стол, после Гринтовец /ти упорито си го наричаш със сръбското "ГринтовАц"/ и накрая оставихме Триглав. Не ви познавах предварително двамата с @Eager_Traveler_Paul, в смисъл, знаехме се, но исках да съм сигурен, че всички сме в достатъчно добра кондиция да се справим с Триглав, а това става само след като направим вече няколко прехода с постепенно покачване на трудността. На Павел му беше най-трудно към Триглав, но се справи. За него щеше да е по-добре да бяхме разменили Триглав и Гринтовец, пиковата му форма вече беше преминала. Просто не е свикнал с толкова дълъг престой в планина, но издръжливостта се придобива с годините. Аз на неговата възраст имах вече два неуспешни опита на Вихрен, а той вече е качил Триглав. Правил е зимни трекове в Киргизстан. Нямам представа, какъв ще му е лимитът, но ще е нещо доста по-внушително, от това, което ние двамата с тебе ще постигнем с нашите вече прецкани стави.

Явно, че и на тебе вече ти е било некомфортно. И - не, ние не те настигнахме надолу. А и с Вяра се отклонихме да качим едно малко връхче вече под Дом Планика. Чак след него ми се обади моята травма и слязох последен при Водников дом /а нямах вече тояга да се подпирам и внимавах много накрая/. Ти отдавна се топлеше в хижата, когато дойдох. Горянският път е много по-директен. Един от планинските водачи на Водников дом ми го препоръча като добър вариант, но само за качване, за да избегнем върволицата от хора по въжетата между Мали Триглав и Триглав. Много се израдвах, когато разбрах на дом Планика, че си си взел раницата и си продължил надолу. Наистина се притеснявахме. Ти не само че си избра най-тежкия път, но го избра за СЛИЗАНЕ. За качване и аз се замислих. Сутринта снегът е още стегнат и не беше проблем да се мине по пряспата. Нарочно изчаках немците да ги видя как минават те. Най-вече затова се забавих при дом Планика, за да преценя маршрутите.  Иначе можех и в движение да ям някое "Корни" и да тръгна с тебе нагоре. Ако бяхме само двамата с тебе, може би щях да подходя по Горянския път на качване. Но не и на слизане.

 

П.П. Ох, колко ги харесвам тия снимки, когато облакът виси само от едната страна на скалния ръб. Много са ефектни и страшни, но всъщност, когато го видя това пред себе си, си отдъхвам, защото знам, че имам пред себе си прозорец с добро време, в което условията няма да се променят драстично и ще може да са качи върхът, че и да се слезе донякъде без риск от буря и валежи.

Редактирано 26 октомври, 2018 от master_of_germs

[patilana]

Аз пък като ги гледам снимките на @Radnev се изплаших .Човеко, друг път не бързай толкова! Не ми разбира главата от труден маршрут, ама на думата " отвесен" й знам значението.

Пък то много добре се е получило, че сте били разделени всеки със своята оценка на здравето. В края на краищата то е най - важно.

преди 21 часа, master_of_germs каза:

присъждам точки като за 200 метра денивелация в планината

Да си кажа, че аз на тези 200 м в планината сигурно няма да им се справя. Ама много си ми добричък , да знаеш! Благодаря

Дано Мерито качи и тук, прекрасната снимка с птица над висините, от избора ни за календар. Пръв фен съм на свободата и я видях олицетворена в кадъра!

 

Редактирано 26 октомври, 2018 от patilana

[hristov.hb]

Върнахте ме преди 8 години, когато се качих на Триглав по приблизително същия маршрут - от Рудно поле през Водников дом, но след това през Кредарица. На връщане слязохме директно до Рибчев лаз.

Засега следвате моя график за планините от преди време - едната година Високите Татри, следващата Юлийските Алпи. Няма да ви казвам коя е следващата. 😉 

[master_of_germs]

преди 11 минути , hristov.hb каза:

Засега следвате моя график за планините от преди време - едната година Високите Татри, следващата Юлийските Алпи. Няма да ви казвам коя е следващата. 😉 

И аз няма да казвам вече, коя ми се ще да е следващата планина, че то все не става това, дето го мисля.

Въртим планове за няколко различни места, хора от форума ми предлагат още няколко, а това, дето аз си го искам е толкова близо и все не мога да го осъществя. Не че ще откажа коя да е планина, но това, че не мога да стигна до "моята", ме човърка.

Колкото до Словения, много съм радостен, че не стояхме само в Юлийските Алпи, а си разпределихме времето между трите алпийски дяла и изкачихме първенците и на трите най-високи планини в Словения в рамките на само една седмица. Това е нещо много по-различно от стандартното и не мисля, че е правено от други българи преди нас.

 

Колкото до снимката с гаргата от Триглав за Календара. Ами тя си е там, насред останалите снимки от Триглав. Аз ли нещо не го написах, както трябва? @mary_shery сега е на път, затова пак аз ще трябва да откликна на молбите за бис...

 

ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ - Краят на задругата

Водников дом (на Вело поле) - Рудно поле - Сбогуване в Блед - Ковинарска хижа (в долината Крма) - Аляжев дом (в долината Врата) - Езеро Ясна - Ерявчева хижа (в прохода Вршич)

 

Както писах по-рано, за втората нощувка във Водников дом се споразумяхме с хижарите да се преместим горе на тавана в общата туристическа спалня, което ни спести по 6 евро (14 евро вместо 20 за нощувката). НАстаних се стратегически на матрака под прозорчето от правилната страна с изгледа към Триглав. Другите - пак стратегически - по-далеч от мене и моето хъркане като дет-метълски вокал 😄 Горкичките наивници - те хич и не знаеха какво ще им се стовари на главата през нощта 😮 

Както често се случва в туристическите спални, голяма група планинари придойдоха чак по тъмно. Е, ние бяхме още с доста адреналин в себе си, и никой не беше още легнал да спи... Всъщност - бяхме на мисия да издирваме мармот, нали ви казах. Само Раднев вече си беше намазал кръста с мазила и се топлеше. Хубавото на това, че бяхме на тавана по-рано, беше, че успяхме да позаредим фотоапарати на единствения разклонител. "Ленчето" категорично отказа повече да реагира на докосванията ми и я зарязах в дълбините на раницата си. Кротко си заспахме (скоросмъртницата, дето си пийнах в компанията на немците, ускори този процес, поне при мене)... 

...И точно в най-дълбоките среднощни доби, към 4 часа, когато най-слеко се спи, отнейде иззвъна аларма. След минутка - пак... И пак... И пак... И пак... Не е ненормално нещо да се става за преход толкова рано, макар че поне на мене ми е странно, освен ако няма да има ходене по ледник, а то там няма. Но това да си забравиш телефона така че да не можеш да го намериш и челникът да не ти е подръка през нощта, си е направо за бой! Почна се едно тършуване, мърморене, ругаене под сурдинка, тихичко, че да не чуват останалите. А, не бе! Как пък да не чуем. Това е туристическа спалня, всичко се чува, всичко се знае, тайни не остават 😄 Ама доста си продължи търсенето на алармата, та сички се разбудиха. Аз си се чувствах достатъчно отпочинал, но продължих да си лежа в някакво полусънно състояние в очакване на изгрева. Съквартирантите ни лека полека се стегнаха и си тръгнаха още по-тъмно. Истината е, че бяха доста експедитивни за толкова многобройна група, даже бих ги похвалил. КАто изключим шашавия звънящ телефон, останалото им беше отработено. @Eager_Traveler_Paul не мисли така, но мнението му не се брои - не е натрупал достатъчно стаж в планински хижи и не е наясно, че към човек, който тръгва преди да съмне, се изпитва само уважение. Е, лек път и аз не им пожелах, не и след тая какафония с телефона. Успокоихме се, като останахме почти сами. Мисля, че  моите хора придрямаха още малко, макар че твърдят, че не са спали повече. Във всеки случай, аз се облякох и се облегнах на отвореното прозорче още преди изгрева, за да мога този път да се насладя на целия процес. Една след друга пламнаха и трите глави на Триглав, но това утро не бе така алено-огнено, както предишното. Зората бе по-мека, повече розова, отколкото червена. Сякаш предния ден върхът се бе опитал да ме сплаши, показвайки гнева си по изгрев, а сега ме посрещаше вече като приятел, с когото вече се е запознал и си е лафил надълго и нашироко... 

Когато слънцето се издигна, отидох да се измия. Когато се върнах на тавана, другите тепърва се разбуждаха. @зВерчето и @Radnev отчаяно търсеха кафе (в такива случаи и в студена вода си го разтваряха), @mary_shery киселееше недоспала, а @Eager_Traveler_Paul показа най-доброто на което е способен. Той и предните сутрини ме удивляваше с огромното количество думи, които успява да избълва сутрин, докато другите не могат да си отворят очите още и да се осъзнаят къде са. Павел минаваше по няколко различни теми на минута. Там, на тавана, обаче, темата не се смени. Вътреше се плоча с най-цветистите изрази, които човешкият мозък може да измисли рано сутрин по повод на нечовешкото половинчасово изтезание с аларма в четири сутринта. Неговият рецитал май продължи по-дълго, отколкото звъня алармата 😄 😄 😄  

Явно вече не му се стоеше в планината и не мога да го виня. Помъкнахме го из сума ти чукари през три държави и през три планини в Словения. Но издържа, за което получава моето уважение и адмирации. Справи се с всички трудности и наистина не заслужаваше в последната му нощувка в словенска хижа да го тормозят с аларми. Беше решил вече, че ще се прибере заедно с @Radnev

 

И тъй, закусихме и поехме обратно към Рудно поле.

Казваме не сбогом, а само довиждане на Триглав, понеже само след няколко часа щяхме да го снимаме вече от друго място.

 

 

След по-малко от три часа слязохме на Рудно поле и току до нас се приземи един хелликоптер на планинската спасителна служба. Верчето за малко да отиде да ги пита да се моли да я повозят. Ами то си има много лесен начин, бе Верче! Имаме застраховки. Дай да ти счупим някоя кост и спасителите са директно при тебе, ще ти уредим безплатно возене с въртолета 😄 Вие не се стряскайте, тя на доФтУрския черен хумор отдавна ми е свикнала 😉

 

Пренареждаме багажа на Рудно полье, но все още има няколко километра Белият лебед и Сивият буревестник да се движат в пакет, преди да се сбогуваме. Сбогуването стана на емблематично място - на паркинга пред супермаркет MERCATOR в Блед. Ние влязохме да напазаруваме за  по-нататък, а Иван и Павел продължиха към културнаа си програма в Любляна, за която очаквам да разкажат и още нещо, освен бомбата, която пуснаха с Людската скупщина 😄 

Павка, наистина съжалявам, че не спряхме за малко поне при езерото, радвам се, че успя да видиш поне Любляна. Но се надявам, че с остатъка от темата ще намериш причина да дойдеш и да видиш още от красотите на Словения някой ден. Аз поне със сигурност смятам да посетя тази страна отново.

 

Бяхме шашава картинка - с тежките планинарски обувки в тежката мараня при Блед. Истински температурен шок изживях. Продавачките в магазина ме питаха дали карам маунтънбайк примигнах, после се сетих, че аз продължавам да си ходя навсякъде с ония ръкавици без пръсти. В тая жеа - с ръкавици! Е, дланта ми вече не беше синя, така че реших най-сетне да ги сваля.

 

Сега вече трябваше да решим с какво да запълним този ден, защото още дори не бе станало обед. Поехме от блед на запад до Мойстрана. Това градче се счита за най-важната "порта" към Юлийските алпи, поне откъм северната им страна.

 

От Мойстрана започват три долини към сърцето на Юлийските алпи - две от тях са доста внушителни и вече ги бяхме видяли отгоре - Крма гледахме я от Бохиньска вратца межди Вернар и Тошч) и Врата (която гледахме надолу от Триглав).

Първо влязохме в Крма по едно тясно алтернативно пътче, което през планината отвежда обратно към Блед. Отбивката за самата долина Крма е по неасфалтиран път, но в достатъчно добро състояние, без никакви дупки. Крма е доста по-некомерсиална долина от тези, които дотук видяхме в Савиньските алпи; има само няколко постройки, една от които е хижата Kovinarska koca (v Krmi). Точно при пристигането ни пред Ковинарската хижа цял отбор възрастни туристи станаха от няколкото маси под чадъри и се натовариха на един автобус. Чак такава масовка не очаквахме на толкова затънтено място.

Зад чадърите имаше чешма, на която беше написано, че водата не е питейна. Всъщност, ставаше си за пиене и хижарят ни увери в това, но ги задължавали да слагат такава табела, ако водата не била дезинфекцирана или филтрирана. Между другото - пред водников дом имаше една такава чешмица с филтър, която беше изрично указана като питейна. Е, аз в планината не държа на филтри, планинската водица е най-сладка.

По-лошото беше, че след тоя автобус с народ, всичко почти беше свършило за ядене, а то си беше крайно време за обяд. Почакахме да ни сготвят ричет с бекон и хубаво си поприказвахме с хижаря. Той беше по-възрастен човек и естествено говореше перфектен сръбски. Беше идвал и у нас, качвал Мусала и Вихрен. Определено много ни се зарадва, като разбра че сме качвали и други върхове освен Триглав. За Гринтовец ни изръкопляска, за Мариелка не можеше да повярва, че такова крехко девойче се справя с такива изкачвания. НА Верчето мястото толкова ѝ хареса, че направо си попита дали не търсят персонал за хижата 🙂 Мисля, че нямаше да откажат да я вземат, само тя да се навие. Аз хич не мога нея да си я представя как живее вече повече от две години в тая толкова равнинна северозападна част на Германия... Нея, като не види баир един-двва месеца, отвсякъде я хваща съклета 😉 

Оставихме колата пред хижата и се поразходихме още около два километра по пътчето. Дотам, докъдето е бариерата за коли, че и малко по-нататък. Но пътят навлезе в гора и реално нямаше никакви гледки. А слънцето беше в контражур и никакви хубави снимки не се получиха.

 

Потеглихме обратно към Мойстрана, откъдето навлязохме в още по-впечатляващата долина Врата...

 

следва продължение

 

[patilana]

преди 8 часа, master_of_germs каза:

Но това да си забравиш телефона

 

преди 8 часа, master_of_germs каза:

си е направо за бой!

Прав си, обаче сте имали късмет, че собственикът на телефона е бил до него.Други го нямаха.

Ако искаш да знаеш какво е да се събудиш в 7:00 без опция за повече сън и никаква възможност да прекратиш изтезанието - питай Оги и Снежка. Добре, че наблизо имало една друга разбойничка, та минах само с дружеска забележка от женска страна. Не знам как щях да се спасявам от справедливия гняв.

преди 8 часа, master_of_germs каза:

Колкото до снимката с гаргата от Триглав за Календара. Ами тя си е там, насред останалите снимки от Триглав.

То ти много хубаво си обясняваш, ама защо да не видим още веднъж волната птица без да се налага да я търсим някъде по страниците?

 

Чакаме следващата порция словенска красота

 

[master_of_germs]

Ден дванадесети - продължение

 

Долина Врата

 

Врата е без никакво съмнение най-известната алпийска долина в Словения.  Пътят от Мойстрана не е в най-перфектното състояние, но все пак няма проблемни участъци да се стигне с ноrмална кола до големия паркинг малко преди хижа Аляжев дом. Ние се паркирахме малко преди това, понеже с право смятахме, че паркингът е платен. Оказа се, обаче, че е платен само до 17 ч, а то вече беше минало. Все тая де, повървяхме още няколко минутки.

Тук не се предполагаше да правим преходи, макар че от Аляжев дом тръгват безброй интересни маршрути.

На червените табели триъгълникът преди дестинацията означава, че маршрутът в труден, а удивителният знак в триъгълника указва изключително труден маршрут. Това е относително де. За сравнение, Гринтовец се води лесен маршрут, а е със степен на трудност все едно се качва Вихрен. Триглав си е от много трудните маршрути, откъдето и да го качваш. За Шкрлатица има само два пътя. Единият е от Аляжев дом, другият е от Кришки Поди през Шпицкото било, като има няколко участъка по този ръб, които са невъзможни за преминаване без осигуровки. Често се комбинира качването на Шкрлатица и Долькова Шпица в един ден, но за себе си не съм сигурен, че съм в достатъчно добра форма да го направя... Криж и съседния му връх Стенар също са мноо известни.

 

Крижката северна стена е третата по височина алпийска стена в Словения след Стената на Канявец и след Триглавската северна стена. А точно Триглавската стена сме дошли да видим сега.

1200 м висока, над 4 километра дълга.  Респектираща. Вляво от самата стена минава маршрутът от Аляжев дом към Триглавски дом на Кредарица. Стандартното качване. Спи се на Кредарица, на сутринта върхът са изкачва без багаж през Мали Триглав, връщаш се обратно на Кредарица и с раницата надолу. По-кратко, но много по-натоварващо от начина, по който ние изкачихме върха. Иначе по самата триглавска стена има доста катерачески маршрути, които не са с някаква жестока трудност за алпинисти, по-скоро са за ниво малко след началното. Въпреки това се случват смъртни случаи, особено при зимни условия.

 

В самия Аляжев дом се оказа, че има места. Позамислихме се, дали да не нощуваме там, защото районът наистина е много красив. Но, както и на водников дом, на аляжев също топлата вода беше на минута със стотинки (всъщност - с три евро). Това ни отказа, още повече че още на Рудно Поле се бяхме обадили да си резервираме нощувка в Ерявчева хижа в прохода Вршич. Иначе цената в туристическа спалня на Аляжев дом беше приемлива. 13 евро с отстъпката за членове на планинския им съюз, мисля, макар че не съм снимал ценоразписа. Аляжев си е абсолютен комерс, мястото е толкова популярно, че отвън си има отделна барачка за рецепция и друга - за сувенирчета. Отвън пред хижата е пълно с маси, чадъри. Мястото е много популрно за еднодневни маршрути сред словенците. А повечето хора, които качват Триглав, нощуват горе на Кредарица. Малко встрани от Аляжев дом има и още една по-малка хижа - Шлаймеров дом.

Аляжев дом

 

И Шлаймеров дом

Около хижите долината вече е съвсем равна, както писах и по-рано в друга тема - там и по джапанки става да се движиш. Ние си се шматкахме по сандали 🙂 

Разходихме се още малко навътре в долината до паметника на загиналите партизани в Триглавския масив. Този паметник е във вид на забит в камъка клин с карабинер,

 

 

Време за шашави маймунджулъци 😄 

 

На връщане пред Аляжев дом @mary_shery срещна нейни познати лекари, които тъкмо бяха слезли от Триглав като част от организирана група. Водачите им ги юркаха здраво, понеже същата вечер трябвало да нощуват в района на Плитвичките езера... Май не сме единствените българи, дето пристигат там по късни доби 😉 

Между другото, по-рано същата сутрин, на слизане към Рудно поле, срещнахме други трима нашенци, които бяха тръгнали нагоре. За последно бяхме чули българска реч извън нашата групичка на Плитвичките езера, когато се крихме от дъжда под една стряхва заедно с доста други хора 🙂 Явно, че тоз Триглав ни притегля като магнит 😉

 

Метнахме се обратно на белия лебед и внимателно поехме надолу. Имаше хора, които слизаха и пеш по това пътче, но това не е много приятен преход надолу към Мойстрана. Над 10 км, все по чакълестото, и после по асфалтираното пътче, при доста сериозен трафик като за планина. По едно време подминахме семейство с две малки момченца. Таткото беше качил по-малкия юнак на раменете си, майката водеше по-големия за ръчичка (и двете бяха на възраст за детска градина). Махнаха ни на стоп. 

Качихме таткото с малкия юначага. Били оставили колата на няколко километра по-надолу, а иначе нощували на къмпинг в Мойстрана. Не съобразили колко е дълъг маршрута и дечицата бяха капнали. Иначе родителите се оказаха, че са планински бегачи от Полша, но сега били просто на палатка за ваканцията.  🙂 Явно все на такива спортисти ни беше писано да попадаме по време на това пътуване.  Оставихме ги до колата им, за да могат да се върнат с нея и да си приберат останалата част от семейството. Но малко ги накарахме да почакат. Защото встрани от пътя се вижда още един много интереен обект - водопада Перичник.

@mary_shery и @зВерчето, вече го бяха посещавали преди две години, което е описано в пътеписа им "Да почувстваш Словения", затова аз само изскачам от колата и се мятам за наколко минутки бегом да стигна до водопада и да мина под него. Перичник категорично засрамва Ринка като дебит, макат да е висок само 52 метра. Всъщност, отгоре има още един по-нисък пад, но неямах време да отида до него. Другите ме чакаха в колата, а и интересното е, че може да минеш зад големия пад и щеш, не щеш - си взимаш хубава баня.

 

НА следващия ден посетихме още един водопад, доста подобен на Перичник, но се оказа и той с много мижав дебит. Не знам откъде идва тая сила на Перичник, но той целогодишно си е пълноводен.

 

Оставихме поляците при колата им и продължихме надолу до Мойстрана.

Гледката в този вече много късен следобед, беше приказка!

Продължихме по главния път до Краньска гора. Целта ни беше прохода Вършич, но спряхме за фотопауза при езерото Ясна в края на града.

Върховете над Езерото са Разор (вляво) и Присойник - и двата попадат в топ 10 на най-восиките върхове в Словения. Разор (2601 м н.в.) е по-високият, но е по-далеч и затова на снимката изглежда по-нисък от двата

Искрено се извинявам на всички магеланци, че реших да кача точно тази снимка като кандидат за календара. Навих се да участвам в последния възможен момент, десетина минути преди да изтече крайния срок за качване на снимки. И се оказа, че на лаптопа са ми снимките само от този ден в Словения. А те бяха на лаптопа ми, защото на Мариела ѝ свърши паметта на картата и трябваше да освободим малко място в картата и да прехвърлим на лаптопа, за да може да снимаме в остатъка от пътуването. Та тук светлината е лоша. На следващата сутрин кави разкошни снимки станаха! Сами ще направите разликата. Ако пътувате през Словения, това място не го пропускайте! А аз обещавам, че повече няма да подхождам толкова несериозно спрямо Календарите 😞 Честна магеланска!

 

А самият проход Вршич... 

Е, знае се моето мнение за планинските пътища със завои, но Вършич е завой след завой, вият се серпентини, но няма дълги прави, на които да си почине шофьорът. Идеален за колоездачно състезание. И беше пълно с велосипедисти които тренираха. Средният наклон е 8.2%, по-често е и над 15%. Но завоите са много начесто и това го прави много труден. На самите остри завои настилката е павета, така, както е бил правен навремето по време на първата световна война. Историята на прохода Вършич е много интересна и си заслужава отделен пост по-нататък в темата. Яд ме е, че @Radnev не можа да види това място, мисля, че щеше да го оцени подобаващо.

По пътя има няколко по-ниски хижи. Ние не стигнахме до най-високата точка на прохода на 1625 м н.в., а спряхме на около стотина метра по-ниско, където е Ерявчева коча (хижа). Хижа, която в нашите брошурки за Юлийските алпи беше отбелязана като подходяща за семеен туризъм с малки деца. и наистина е такава. Има си паркинг пред нея, детска площадка, хубави полянки с кратък маршрут до един мемориал с военно гробище. Тичарьев дом, който е на самия проход Вършич, е на по-малко от половин час пеш спокоен ход.

А персоналът беше ФЪРСТ (както казва @jungfraujoch) всичките бяха младежи и девойчета на около двайсет години, включително готвачът. На словенците може любимата им хижа да е Валвазор, и нямаме нищо против мнението им, но няшият единодушен избор за най-добра хижа е Ерявчева. Макар че Водников дом е номер едно като гледка. а и на Цойс даваме минимум "шест минус". Е, единодушен избор, доколкото бяхме останали само трима души от групата, но все пак - мнозинство 🙂 

Пристигнахме след залез. Кухнята вече затваряше, но се съгласиха да ни направят по една гъбена супа. Ние поръчахме три супички, а получихме цял супник с манатарки и рижики, отделно купичка сметана и половин самун прясно изпечен домашен хляб безплатно. НАправихме си и една шопска салата с провизиите, които си бяхме накупили от Блед. И ако досега смятах, че гъбената супа на Камнишка бистрица е била вълшебна, то разбрах, че съм бил в сериозна грешка. Моята страст към гъбите надминава и най-алчните хорски въжделения и може да се сравни само с хобитски глад. Дотук най-хубавата гъбена чорба бях ял в едно кръчме в Маврово в Македония. Първенството им вече е отнето! Дано това момче остане готвач на Ерявчева коча докато дойдем следващия път, а такъв ще има! Твърдо! На всичкото отгоре те не само, че ни дадоха полагащите се 50% намаление за нощувки, а ни отбиха още по две евро от цената, понеже нямали в момента от еднократните чаршафи. Нощувка за 8 евро, обилна вечеря за 3 евро, единственото, което можех да направя, беше да поканя тия момчета и момичета заедно да доизпием домашната скоросмъртница. Тука тия точно словенци показаха, че не са чак толкова погерманчени славяни, колкото си мислех през цялото време, и с удоволствие се включиха в начинанието, като същински балканци 😄  🙂 

Ракийка, салатка и гъбена чорба по здрач и с тази невероятна гледка. За съжаление, това щеше да е предпоследната ни нощувка на словенска земя и после трябваше да пътуваме наобратно.

Туристическата спалня беше голяма, за поне двадесет души, но освен нас тримата имаше само още двама души, които си бяха легнали отрано. Рано и станаха на другия ден, та реално изобщо не ги видяхме. Взехме си душ. Има си на всеки етаж тоалетни и бани с гореща вода, (няма автомат за гореща вода със стотинки). И си отспахме. Тая нощ нямаше аларми да ни будят по никое време 🙂 

Редактирано 27 октомври, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

Изрових още няколко снимки от Перичник, да се знае, че минах и зад водопада 🙂

 

[master_of_germs]

ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ 

Краньска гора - Зеленци - Лаги ди Фузине - Лаго дел Предил - Фонтаноне ди Гориуда - Руска капелица

 

За последния ни ден в Юлийските Алпи се отвори едно чудно временце - само за плаж. Морето обаче остана от другата страна на планините (@mary_shery, напомням ти, че имаш да си довърших твоя си пътепис за пътуването отпреди две години, точно за словенското море в Пиран! 😉 ). Та решихме да се размотаваме по най-различни езера 🙂 Първо, обаче, след закуска на Ерявчева коча, трябваше пак да се спуснем с Белия лебед от прохода Вршич до Краньска гора.

На това място спряхме да снимаме кулите от камъни, които планинарите редят като молитва за добро време 🙂

 

Понеже така и така трябваше пак да минем през Краньска Гора, този път пстанахме малко по-дълго при езерото Ясна.

Имаше доста хора, дошли на разходка, дечурлигата се къпеха, даже скачаха от една импровизирана кула.

Сами може да направите разликата със снимките от предната вечер 😕 

 

Нацелихме и филмов фестивал 😉 , та си намерих втора работа 😄 

 

Looking for someone to share in an adventure! 😉 

 

Още малко време - някои да си направят фотосесия, други - да си нагьолим краЦИте 🙂 

 

 

След Kranjska gora поехме към северозападното кьоше на Словения. Сега нямахме време да се отбиваме към Tамарската долина и към ски-курорта Планица с най-голямата шанца за ски-скокове в света. Целта беше да минем в Италия да ги видя и аз тия прословути езера при Фузине, които толкова измъчиха Мариелка и Верчето при предишното им пътуване. А и не само тях.

Пътьом, обаче не можехме да пропуснем един от изворите на река Сава; мястото е известно, като природен резерват Zelenci. Има паркинг на самия път и оттам са няма и пет минути пеша по хубава равна пешеходна и велоалея в гората.

Мястото бе просто феерия от цветове! През последната година са изградили дървена пътечка покрай езерото и наблюдателна площадка. Гледано малко отвисоко,изворчето е още по-красиво, получават се страхотни отражения.

Иначе и паркингът и достъпът до извора са безплатни.

 

 

 

Водата е точно толкова искрящо синя и прозрачна, като се вижда на снимките, и се наблюдават множеството малко изворчета под повърхността, от които подземните води бълбукат нагоре като миниатюрни повдодни вулканчета.

 

След като сетивата ни избухнаха по този начин, беше време за кой ли път да навлезем в нашата любима Италия (уж бях казал, че ми е втръснала и че тази година няма да ходя повече от веднъж след дузината пъти през предишните три години, но ей го - на ! Пак повторих. @зВерчето - и тя 🙂 А @mary_shery направо си потрети 🙂 

 

Тоест, в следващия пост за кратко ще зачеркнем (SLO) от заглавието на темата и ще си остане класическият цитат от учебниците по латински 😉 ...

 

 

 

Редактирано 28 октомври, 2018 от master_of_germs

[master_of_germs]

Ден тринадесети - продължение

 

След Зеленци границата е близичко. Не че сега има и помен от граница, де, нали си е шенген. Но районът около бившето КПП е доста неугледен и запустял, поне на фона на всичко останало в Словения. От другата страна - още повече. Ciao, bella Italia 😉 

 Верчето и Мариелка си спомнят всяка къщичка, под чиито стрехи са се крили с раниците от дъжда предния път. Гледам, че главният път прави една много голяма отбивка, и трябва да се спусне няколко пъти стръмно нагоре и надолу преди да дойде отбивката за езерата Фузине. В същото време на maps.me виждам, че има някакъв много примамлив шорткът, още от първите италиански къщички, едва ли не, до езерата и до са само някакви мижави три-четири километра, Това би ни спестило поне десетина километра по другия път. От втория път налучкваме отбивката и спътничките ми се присещат, че точно оттам са го вървели към езерата. Залисани в навигация и спомени, пропускаме, знак "влизането забранено'. Сякаш го мернах в последния момент, но след секунда вече го бяхме подминали и карахме по тясно асфалтирано пътче в гора, като паркова алея. Подозренията ми се потвърдиха, когато на няколко пъти застигнахме семейства с колелета, които си караха по средата на алеята. Ами, бяхме тръгнали вече, ако ни глобяха, нарушението вече беше направено. А и точно там трудно можехме да обърнем. След още километър видяхме насреша ни друга кола. веднага разбрахме, че сме в италия, защото ни размахаха пръсти с красноречиви жестове и люто ни попържаха 😉 И то с ругатни над моето базово ниво на уличен италиански, примесен с латински. Вероятно бяха на местния фрюлийско-ладински език. Видяха ни неразбиращите погледи. Ние отбихме. Хубавото е, че на точно това място имаше как двете коли да се разминат. Все пак те поясниха на английски с тежък италиански акцент: "Диса иза а клозеда рода". Е, вече се бяхме досетили. Ама щом местните не си спазват забраните, и ние продължихме. След малко пресякохме реката при едно мостче и излязохме на място, където можеше да паркираме белия лебед. Долното езеро беше на стотина метра. Ако това нарушение беше станало в Словения, глоба нямаше да ни се размине. Но в Италия ще си правим като италианците. ТА да се върна на мойта си плоча... Това, Италианците, определено са много по-балканци, отколкото словенците. И ако в Словения бях за първи път, в Италия съм ходил ннам-найсет колко пъти.  Радетел съм за вечна братска дружба между Балканския и Апенинския полуостров 😄 

 

Laghi di Fusine са си едно доста популярно място като за толкова затънтено кьоше на Италия. Но е факт, че в този район словенската и немската реч се чуват поне толкова често, колкото и италианската.

В долното езеро имаше няколко лодки, две работещи заведенийца. По затревените брегове се печаха хора, а няколко ентусиасти си се къпеха в доста студената вода. Я, па тея. Много ясно, че и аз ще се избаням. Влязох да си плувам, а в това време девойчетата, улисани в снимки, подминаха мястото, дето се плациках и продължиха по пътеката да обикалят езерото. Тук не е като при зеленци, няма алеи и дървени скари, езерата си се обикалят по нормални горски пътечки. Аз излязох отмах, ама докато се избърша, да се подсуша и облека, и така и не можах да ги настигна. Сандалите ми (полуджапанки, всъщност) си бяха мокри и не смеех да крача по-бързо. Значи - вървях си отзад с моето си темпо. 

Ето малко снимки от долното езеро, а над гората е могъщата снага на Мангарт (2679 м н.в.)

 

Двете езера са близичко едно до друго, помежду им има лека стръмнина сред гората. Реално пътеките около тях образуват нещо като "осморка". Качих се до горното езеро и тръгнах да го обикалям по пътеката вдясно. Естествено, по закона на всемирната гадост, Мариела и Вяра пред мене свили вляво. Решили, че няма смисъл да ходят до поляните в другия край на горното езеро, защото най-хубавите снимки стават с Мангарт над езерото. Е, прави са, ама аз се бях нахъсал да врътна цялата осморка. Но все пак реших да им звънна. Езерата не са чак толкова малки, всяко от тях е с кръгловата форма и около километър в диаметър. Та, върнах се, успокоих се с малко микс от ядки, и се нащракахме.

 

Обратно към немската хижа при долното езеро.

 

...и е време да поемаме към следващото езеро.

 

Lago del Predil

 

Минаваме през малкото миньорско градче Cave del Predil. Италианската част на Юлийските Алпи е по-малко позната, но не по-малко красива от словенската. Не че липсват планински маршрути, но все пак в Италия е почти половината територия на Алпите и италианците правят масовките си в по-високите дялове. ТА тук не е пренаселено от планинари. А Каве дел Предил е може би най-западналото населено място в Италия, през което съм преминавал досега. Малко по-нагоре е езерото Предил, което вече е доста по-популярно и е подходящо за водни спортове и плажуване. Паркингът (безплатен) в края на езерото, беше пълен, като имаше и немалко каравани и кемпери. Спуснахме се през дърветата на каменистия бряг, по-встрани от мястото, където плажуваха повече то хора, разпънахме шалтетата и си надробихме една хубава мешана салата с каквото ни беше останало - домати, краставици, царевица, луканка 🙂 

A Kлъвдий Бух Трети си изнамери от дълбините на раницата една бутилчица и за малко да оповръща Знамето 😄

 

Това интересно връхче се казва Cinque punte di Raibl и много ни хареса. Щяхме да търсим по-добро място да го снимаме.

 

 

 

Тука вече е време за баня 🙂 

 

След хапването и къпането беше време да продължим, защото имхме още един заплануван обект в Италия за деня...

Пред паркинга някой беше направил много идейно параклисче с прозорче, направо в скалата.

 

В началото на езерото Предил пътят се разклонява, Наляво се тръгва към прохода Предил, където след няколко серпентини само след три километра е словенската граница и много бързо мож да се стигне до Мангартско седло - мястото, откъдето се качва Мангарт и най-високопланинският път в Словения. Но е късно за катерене а и вече сме на етап разпускане след активното планинарстване. ТАка че поемаме в другата посока, все покрай езерото Предил, а после все нагоре, през алпийски борови гори и ливади до прохода при снежното седло (Sella Nevea) и ски-курорта със същото име под връх Visoki Kanin (2587 м н.в.) От другата страна на върха е и словенският ски-куророт Канин и двата са свързани чрез пистите си.

 

Канин

 

И Мангарт

 

И още от Италианските Юлийски Алпи...

 

 

Редактирано 28 октомври, 2018 от master_of_germs

[AlexandraKo]

Ми, давайте му на Клъвдий от малките шишенца, какво сте му дали тая половинка :))

[master_of_germs]

FONTANONE DI GORIUDA

 

От Sella Nevea има разклонение, по което с кола може да се стигне до един паркинг в близост до хижата rifugio Brazza - това е изходната точка за изкачването на Монтаж по стълбата на Пипан - маршрут, за който научих преди около година и много исках да го включим някак в програмата си. Но тя и без това стана пренатоварена. Така че не исках да се отбиваме в тази посока, за да не се дразня.

Ама, да ви подразня и вас - да я видите две снимки от нета с тая прословута 60-метрова метална отвесна стълба на скалата 🙂

 

 

Ние от Села Невеа поемаме стръмно надолу по един страховит път към долината Val Raccolana. Честно, ако знаех, какво представлява това спускане, никога нямаше да предложа на @mary_shery да кара по него. Множество серпентини, минавания през тунели, стръмен наклон. А май пак почваше да препръсква. В същото време се притесних, че щом е чак толкова в ниското, водопадът, който толкова исках да видя, можеше и да е останал без вода. Оказах се почти прав. Аз си мислех, че Горюда ще е нещо като Перичник и те наистина си приличат по форма, както и с това, че почти еднотипно може да се мине зад водопадите. Но езерцето, в което пада Горюда, е по-голямо и човек може спокойно да се изкъпе. Под перичник се образува много малко, но дълбоко езеро и там си е много рисково, да не кажа самоубийствено. Но пък гледката зад Горюда със сигурност е по-яка, отколкотo тази от Перичник.

 

Fontanone di goriuda пак е от този тип обекти, дето се запечатвали завинаги в съзнанието ми, след като съм гледал снимка.

Е, ясно ми беше, че няма как да го видя като на снимката, защото тя е била от някоя зверска люта зима, когато водопадът е замръзнал (а той успява да замръзне тъкмо, понеже струята му е по-слаба, но пък постоянна).

Ето въпросните снимка от нета...

 

Знаех, че няма как да го видя такъв. Но все пак исках да го видя. Имаше твърде малко вода, но не позволих на разочарованието да ме завладее, а си спретнахме яка фотосесия.

До водопада е около десетина минутки по пътечка, а от другата страна на пътя може да се паркира до едно заведение със същото име. Принципно паркингът се води само за клиенти на заведението, но никой не прави проблеми.

Важното е, че слязохме дотам живи и здрави по това шосе. Подозирах, че е нещо, достойно за Джиро д'Италия и се оказах прав.

Ето какъв паметник има точно на пътя, там откъдето тръгва пътечката за водопада.

 

И самия водопад...

 

Когато минахме зад водопада, водната завеса почти не се виждаше. Това, обаче ни отвори повече гледка към планините...

Можеше да се снимаме със Знамето и с Клъвдий (който отмах си изтрезня след ония ми ти завои!)

 

А иначе, шишенцето на Клъвдий е от някакъв брийзър, по-малко е от половинка, сви си го от @зВерчето 😄 

 

 

 

Е, хубави са ни девойчетата, и Клъвдий е наперен, ама аз съм сси избрал това мясссто за ссспециална фотосссесссия, my prreciousss!

 

Оппа, gollum style 🙂

 

Долу, под езерцето има още няколко по-малки скокчета , но е малко опасно да се продължи по сандали, както бяхме ние.

Ето ги отгоре и отдолу...

 

На връщане спряхме и в другия, по-малко комерсиализиран край на езерото Предил. Пътят е височко и се слиза внимателно по стръмни пътечки сред гората. Стига се до страхотен бял бряг от ситни камъчета. или поне се стига при ниско ниво на водата, каквото беше на първия августовски ден...

 Верчето я домързя да слиза, или ѝ се стори стръмно, но ние с @mary_shery не можехме да пропуснем да се снимаме с тия Чинкуе пунте 🙂

 

Това беше последният пункт в този италиански полуден в словенската ни обиколка... И все пак - денят още не беше завършил. И пак вече традиционно по словенски, привечер се канеше да вали... 

Редактирано 28 октомври, 2018 от master_of_germs

[Radnev]

Еееее, ние сме си стръгнали и вие сте започнали да се отдавате на лежерен релакс...😄

От снимките, които гледам имам чувството, че северната част на Юлийските Алпи е по-готината, от колкото там, където бяхме ние. 🤨 Въпреки, че често се случва така, в смисъл като не си бил някъде все тисе струва, че е било много яко и си се минал, като си избрал това, а не онова ...😄.

Снимките от "Krnjska gora" са просто уникални, на някои обаче фотошопа е играл мааалко повече отколкото е нужно, та ги е направило леко неестествени. Това е мое мнение, разбира се.😉

Моята класация на хижите е следната:

Най-добре уредена - "Валвасориев дом" под "Велики Стол".

Най-готин персонал - "Kojcova koca" под ГринтовЕц😉.

Персоналът на "Водников дом" също бе много отзивчив, но онзи дърт серсемин, който се опитваше да ни мине с цената (умишлено или не), им сваля оценката. Така, че на "Водников дом" му давам "само" най-хубавата гледка.😀

 

П.П. А онзи карабинер, дето се чекнете на него😄, преди време го имаше и в играта "Познай от къде е тази снимка".

 

 

Редактирано 29 октомври, 2018 от Radnev

[AlexandraKo]

преди 1 час, Radnev каза:

😀

 

П.П. А онзи карабинер, дето се чекнете на него😄, преди време го имаше и в играта "Познай от къде е тази снимка".

 

 

Ми, то, Мастерът го беше пуснал.

[Radnev]

преди 36 минути , AlexandraKo каза:

Ми, то, Мастерът го беше пуснал.

Че кой ще го познае де се намира това нещо бе???😲

Само не ми казвай, че ти си го познала?🤣

Редактирано 29 октомври, 2018 от Radnev

[AlexandraKo]

преди 2 часа, Radnev каза:

Че кой ще го познае де се намира това нещо бе???😲

Само не ми казвай, че ти си го познала?🤣

Познах го, ами!

Ама, само до половината, че нали съвсем прилежно и внимателно чета, какво сте написали.Гледам снимките по три пъти📷🎞️📸 И понеже, бях чела само до Триглав, познах, че е там. Ама, туй нещо не го знаех какво е. Сега вече знам.

[Radnev]

Любляна или по пътя за дома 🚗.

 

Не бях правил сметка на общите ни дни, но според @master_of_germs те бяха стигнали 12. Посетените места и натрупаните впечатления обаче бяха толкова много, че от гледна точка на настоящето, на мен ми се струват като поне 20😀.

За съжаление, след „Триглав“ бе време да си кажем „довиждане“. @зВерчето, @master_of_germs и @mary_shery, щяха да продължат някъде към Италия, а Аз и @Eager_Traveler_Paul, щяхме да поемем обратния път за България. Ситуацията бе малко конфузна. Сякаш групата се разпадаше и едните изоставяха другите.  И както често се случва в подобни случаи, имахме да си кажем толкова много, а всъщност се сбогувахаме за минутка. Уговорихме се за нови бъдещи пътешествия и всеки пое по своя път😐.

Докато останалата част от групата продължаваше към Крнска гора, Аз и Павел бяхме запланували нощувка в Любляна. Като вариант, обмисляхме и Загреб, но Слава Богу, Пафката категорично възрази. Загреб, бе твърде голям, за да го хабим с 5-часово разглеждане. А и макар да бе началото на август, аз вече си го бях заплюл като евентуална новогодишна опция😉. Така, че не исках да си го развалям с някакво нескопосано обикаляне, само за да се отчета, че съм бил и там. 🙄

Пътят от Блед до Любляна е кратък, но на нас ни отне повече от час. За незапознатите със словенската пътна мрежа, нека поясня. Държавата е малка и всичко е близо, но извън магистралата пътищата са много бавни. Селцата следват едно след друго. Пътчетата са криви и е почти невъзможно да се засилиш. Постоянно си в ограничение. Местните са много спокойни и не се изпреварват. Имал съм случай, при който 10 коли се влачат с 40км./ч. след някакъв кемпер, но никой не тръгва да го минава. Най-точен е примерът от следващия ни ден. От Любляна до границата с Хърватско е около час по магистралата. Извън нея обаче на нас ни трябваха около 2 часа и половина😲. А аз не съм от стриктно спазващите ограниченията.

Засега обаче пътувахме от Блед за Любляна, в която пристигнахме около 2 след обяд. Това, което заварихме бе адска жега🌞. Температурата на слънце със сигурност минаваше 40. И докато горе в планината на места бях брал дори и студ, тук долу бяхме на път да получим топлинен удар🤯. Промяната в температурата бе толкова рязка, че първите няколко часа бяхме като замаяни. Първоначалната ни идея за разглеждане на града бързо отмря, така че първите ни 2-3 часа, като цяло преминаха под сенките на разни паркове и заведения, които за щастие тук изобилстваха.😀

Единственото смислено нещо, което направихме през това време, бе да си запазим хостелче – C – Punkt Hostel. После Павел се присети, че Вяра и Мариела също бяха спали в този хостел, при някогашните си митарствания из Словения. Така, че волно или не, се движехме по техните следи. 😁

Към центъра на Любляна се насочихме едва след 5. Хостелът ни бе близо, то кое ли тук бе далеко😀, така че съвсем скоро бяхме пред един от символите на Любляна – "Драконовият мост".

Това място бе като магнит за туристите, така че хора от всякакви народи се бутаха да си направят снимка тук. Най-луди, бяха някакви дръпнати жълтури, може би китайци😀, които буквално излизаха на пътя, за да хванат хубав кадър. И понеже това бе Словения, колите спираха и културно ги изчакваха. Чудех се, ако всичко това се случваше някъде по на изток, колко ли премазани ще да има за ден😲? А Пафката следеше моста с тих трепет.

Още докато бяхме по планините, той ни бе обяснявал колко голям мерак има да се ожени👫. С оглед на скромните му 25 години, това ни се струваше малко странно, но тактично си мълчахме😀.

На моста обаче разбрах, че думите му не са прах във въздуха. Според легендата, ако по „Драконовия мост“ минеше девствено момиче, драконите размърдваха опашките си. Така, че отвисяхме там поне час😉. Драконите обаче не мръднаха дори веднъж. Това много натъжи Павел, така че трябваше макар и против волята му да го изтикам напред.

И ако до вчера бяхме във „Водников дом под Триглаве“, сега бяхме на „Водников площаде“.

Едва сега си дадох зор да проверя кой всъщност е този Водник и какви заслуги има за Словения. Като виден словенски литератор, публицист и поет, той бе изиграл важна роля за утвърждаването на словенската независимост, така че му отдадохме дължимото и продължихме напред.

Разходката ни продължи покрай река Сава, за която знаех, че минава през Любляна. Скоро обаче съмненията в мен започнаха сериозно да ме глождят. Тази река бе много красива, но ми се струваше твърде малка за Сава. Споделих екзистенциалната си дилема с Павел, но той сякаш не се вълнуваше особено коя е реката разсичаща града😁.

Така че накрая трябваше да питам. Оказа се, че Сава, наистна минава през Любляна, но закача една малка част от северната част на града. В момента ние вървяхме покрай река Любляница, която само след двайсетина километра щеше да се влее в Сава. След като изясних тази географска грешка, можех да се отдам и на заобикалящата ме красота. 😎

И докато аз обичах да снимам общи панорамни снимки, Павел си падаше повече по детайлите.

Тук обаче големият фотоапарат бе заменен от полупрофесионална джобна щракалка, която бе далеч по-удобна за носене и снимане.😀

Градът не бе голям, но за сметка на това много подреден и страшно красив. Конкретни големи забележителности, освен крепостта, като цяло липсваха. Цялостаната му атмосфера обаче бе изключително ведра, като предразполагаше към душевен комфорт и спокойствие. Освен всичко друго това малко и не толкова познато европейско градче си бе топ туристическа дестинация🤨. Навсякъде щъкаха хора с огромни фотоапарати, а чуждата реч, сякаш бе повече от местната.

Обмисляхме и вариант да се качим до крепостта, но в крайна сметка се отказахме. След всички неща, които бяхме видели през тези дълги 12 дни, сякаш бяхме започнали да чувстваме пресищане. Така, че просто се шляехме наоколо и попивахме от красотата на този подреден славяно-австрийски град.

Не след дълго достигнахме и до митичния площад, където Мариелка и Верчето, през най-ясния ден в годината, ги бе прал дъжд в продължение на половин час😲, та станали мокри на кокошки😆. Явно се бяха въртяли в кръг доста време, защото нас ни заваля за няколко секунди. А имахме нужда, защото дори и към 7 жегата си бе серизона. Особено в сравнение с местата, от които идвахме.😀

Всъщност над площада, бе изградена малка поливна система, която през около минута пръскаше дъжд. Освен атракция, мястото предлагаше и приятна хладина, която туристите ползваха с радост.

По едно време умората ни дойде в повече, та взехме по няколко парчета пица и хапнахме в един много готин парк.

След като няколко пъти бяхме обиколили централната част, която в общи линни се изчерпваше с три успоредни улици, решихме да се мотнем и извън познатите за туристите зони. Така достигнахме и злополучната „Людска скупщина“, която истински ме потресе. Пафката обаче сякаш й се изкефи😲. Именно там, той ми сподели, че зрелия соц за него е дори атрактивен. 🙄 С оглед на факта, че е роден в средата на 90-те, това бе донякъде обяснимо.😀

Така неусетно слънцето залезе, а умората в краката ни силно натежа. Бавно, но славно се отправихме към C-Punk Hostel, където тепърва ни очакваха нови преживелици...🤠

Редактирано 30 октомври, 2018 от Radnev

[master_of_germs]

@Radnev, ще те изчакам да приключиш с люблянските преживелици и хоръри, преди да пиша пак, че следващият ми пост ще бъде доста тежък за писане... Пък дано става за четене...

[Eager_Traveler_Paul]

Ахаа, значи Раднев ги е знаел тия работи за моста през цялото време, а нищо не ми каза в Любляна. Ама, гледайте как несъзнавано съм се ориентирал към истинската работа... между другото бе всеизвестно на групата, че станах фен на словенските девойки. I'm a simple man, не ми трЕбва много.  Какво да се прави 😅