дневник (SLO)Veni, vidi, vici!

[Radnev]

 

"Любляна или по пътя за дома 🚗".

"Финалните акорди 😀".

 

C-Punk Hostel бе приятно хостелче, разположено в студентската част на Любляна. Така, че и посетителите на хостела бяха само млади хора. Под млади, разбирайте мноооого млади. Дори Павел можеше да бъде техен батко. А аз..... знам ли??? Може би Деди😆. Абе направо се върнах в студентските си години и общежиттията на блок 23А. 😁

За разлика от тогава обаче, тук обстановката бе на ниво, а баните дори можеха да се нарекат луксозни. Особено за „травълъри“ като мен и Павел, които не бяха виждали топла вода от три дни, ако не и повече😀.

Стоях под душа около 40 минути. А обикновено не се задържам повече от 5. После дори се обръснах. Когато се прибрах в стайчето, комуникативният Павел, вече бе завързал разговор с някакво момче, което бе мургавичко и на моменти малко запъваше. Момчето също се оказа отявлен „травълър“ от Лондон, а може и от Бирмингам да беше???🤨

Попаднал в Любляна на връщане от Сърбия, където посетил Белград и Нови Сад и страшно му харесало. Така си говореха двамата младежи, а аз къде хващах, къде не. От цялата работа обаче със сигурност разбрах, че англичанчето е с майка французойка и всъщност е арабче😉. То си му личеше и по тена и по клюна и по други работи, но няма нужда да влизам в излишни подробности ... 😁.

Междувременно съм взел, че съм заспал. 😴

Събудих се след около 40 минути, а може и час да е било. Обстановката в стаята можеше да се определи само по един начин – сауна!!! Някой ненормалник беше затворил всички прозорци, с изключение на един, който бе леко притворен. За миг изпитах чувството, че дори кожата по тялото ми стяга😑. А подобно чуство съм изпитвал само няколко пъти в живота си, когато съм получавал клаустрофобия.😬

В стаята нямаше никой, така че отворих всички прозорци и отново съм се унесъл.

След неопределно време отново се събудих, като клаустрофобичното ми чувство отново се бе върнало. Жегата бе станала още по-брутална, а на леглото до мен се бе настанило англичанчето-арабче и се канеше да спи. Станах и отново започнах да отварям прозорците, но малкия типигьоз скокна като ужилен и нещо взе да се кокори. Зачудих се дали да не му опъна някой друг шамар😉, но явно нещо в погледа ми го накара да се укроти, та набързо смени тона. След крайно нескопосания разговор, който проведохме, се установи, че на мен може и да ми е жега, но на него му било духало и се притеснявал да не настине😮. В крайна сметка постигнахме компромисен вариант и прозорците останаха притворени. Това обаче не вършеше никаква работа. Жегата бе ужасна, а въздухът бе застинал на място и не мърдаше на милиметър. Чувствах се сякаш съм в гробница.

Междувременно арабчето заспа за няма и 3 минути и ..... нещо му стана. Първо започна да си говори само. Ама, казвам ви не откъслечни думи или фрази, а цели разговори. После зае някаква супер изкривена поза, която за нормален човек е абсолютно невъзможна и започна някакви гърчове☹️.

Преди няколко месеца се бях мотал из Килифарево и Дебелец. Та в един от двата града, не помня вече кой, баш на центъра, един човек получи епилептичен гърч. Сега ситуацията бе доста сходна, единственото, което липсваше бе пенявенето. И точно, когато бях решил да ходя до рецепцията, за да търся помощ, арабето взе, че се оправи. След около 5 минути обаче сцената отново се повтори, а после се и потрети.

Вече ми бе станало ясно, че при тази жега, легло до легло с този ненормалник, просто няма начин да се спи. А и клаустрофобичното ми чувство не ме напускаше нито за миг.

Започнах да въртя разни варианти през главата си. Върнах се няколко години назад, когато със Старозагорското туристическо дружество бях на 5-дневен преход из Пирин. На заслон „Тевно езеро“ ни навряха 17 мъже в таванското помещение. И тогава разбрах, че имам клаустрофобия. Около един през нощта прещапах през главите на всички спящи и изскочих по бели гащи навън. Температурата не бе повече от 6-7 градуса, но това не ме интересуваше въобще. Предпочитах да замръзна навън, но не и да се върна горе. Е, в крайна сметка се върнах, но само да си хвърля нещо по-прилично, за да се пренеса в женската спалня, където пък силно ми се зарадваха, да не кажа, че направо предизвиках фурор🤣.

Тук едва ли можеше да се наместя самоволно в друга стая, така че отидох да попитам на рецепцията. Отговорът им бе любезен, но твърд. Нямали свободни легла. От тук нататък нямаше какво да му мисля. Решението бе пред очите ми. Нито щеше да ми е за пръв, нито за последен път. 😎

Алармата приятно измяука, дясната седалка бе пусната до край, а аз изтегнат на нея. Щях да спя в колата.😜 А хостелът ми бе струвал умопомрачителните 40 лева.😳

Дори и тук жегата бе страховита. Отворих всички врати, но течение нямаше никакво. Докато се унасях, ми се причуваха говор и смях, но не исках да се разсънвам, така че въобще не ги отразих. След неопределно време обаче към говора и смеха гръмна някаква музика. От другата страна на паркинга, на който се бях настанил, имаше заведение под звездите. Бе пълно с млади хора и всички яко купонясваха.🤠

Станах и погледнах чассовника. Минаваше един. Опитах се да заспя отново, но не можах. Така, че отидох да видя какво се случва. Бях гол до кръста и бос. За мое учудване, купонджийте не ме взеха за някакъв изпаднал просяк, както си мислех аз. Те не само, че ме видели, че спя в колата, но забелязли, че съм от БГ (по номера). Та взеха да ме разпитват какво правя тук. На разваления си английски мисля, че долу-горе обясних за нашето начинание, което за съжаление вече бе към своя край.

Младежите останаха супер впечатлени. Казаха ми, че някога когато пораснат, а може и да са ми казали, че когато остареят😁 (езиците не са ми сила) искат да бъдат като мен.😎 Викам си: „Брей, тук съм нещо като рок звезда! Чакай да извикам Павел. Словенките го кефят, може пък да забие нещо покрай мен!“😎.

Отидох в хостела, където рециталът на арабчето течеше с пълна сила. За Павел обаче това явно не бе особен проблем, защото сладко си отспиваше. Дожаля ми да го будя, а и рационалното в мен ми припомни, че утре ни чака има – няма 15 часа път, така че ще е по-добре поне малко да поспим.

Върнах се в Голфа и докато съм слушал готината музика съм заспал. Събудих се някъде към 4. Музиката бе утихнала, но на мен вече не ми се спеше. Бях готов да паля и да тръгвам, но не ми се искаше да будя Павел толкова рано. Слезнах към центъра и се мотах малко. Учуди ме факта, че макар и в този ранен или по-скоро късен час, наоколо щъкаха доста хора.

Някъде към 5 бях в хостела. Позвънях на звънеца и събудих младия рецепционист, който се бе проснал в несвяст на бюрото и сладко си отспиваше😴. Събудих Пафката, който в първия момент въобще не знаеше къде се намира и кой съм аз, но бързо се освести. Арабчето бе в поредната си нечовешка поза, но поне мълчеше.😆

Павел бе много бърз. Събра багажа си за минути и в 5 часа местно време вече излизахме от Любляна.

Първо ни трябваха 2 часа и половина, за да стигнем границата с Хърватско. Последва тъповато многочасово магистрално бацане, за да се озовем и пред Сърбия, където колоната бе не по-малко от 5 километра. Заобиколихме през някакво глухо пунктче, но дори и там висяхме около час и нещо. Ако не друго, поне срещнахме куп български камиони. Шофьорите, с които разговаряхме ни предупредиха, че от където и да пресечем сърбо-българската граница, ще е по-добре отколкото през Калотина.

На Околовръстното на Белград ми се приспа ужасно. Павел просто ме докосна по рамото и ми каза: „Човек, мисля че трябва да спрем някъде за малко!“ Та поспряхме и Слава Богу, защото наистина можеше да стане някоя бела.

След Ниш, поехме на юг по пътя за Гърция и през Сурдулица, и Власинското езеро, а после и през Трън, и Перник достигнахме до София. Бяхме в "Гео Милев" около 23:30 вечерта или 15-16 часа, след като бяхме напуснали Любляна😀.

Е, аз бях за Стара Загора, но щях да си припомня стари, но славни истории със софийски приятели, при които щях да остана за ден-два.

 

Така, макар и със съжаление, трябва да завърша писаниците си за това уникално пътешествие, което направихме Аз - @Radnev, Павел - @Eager_Traveler_Paul, Вяра - @зВерчето, Мариела - @mary_shery и Даниел - @master_of_germs.

Имаше и неуредици, имаше и напрежение, но с оглед на времето, което е минало от тогава, в главата ми е останало все хубаво.

И преди да приключа.

Не искам да ви съветвам да пътувате, защото тук всички сме влюбени в тази думичка😀.

Моят съвет е: „Пътувайте с други магеланци“. С някои ще си допаднете повече, с други по-малко. С някои ще повторите и потретите, с други не. Но както и да го направите, с когото и да го направите, ви гарантирам, че няма да съжалявате. 🤠

Редактирано 31 октомври, 2018 от Radnev

[Гост]

@Radnev Човек, максимално кефиш, сериозно...Благодаря ти! И аз така бих направила (всъщност, съм го правила май, но да не изпадам в ментален ексхибицинизъм 😄)  Но друго може да споделя.

 

Знаеш ли, спомни ми единственото ми пътуване в Япония. Служебно. Бяха ми наели възможно най-евтиния хотел в Йокохама. Когато влязох и щях да умра... От клаустрофобия. Отидох и им се молих за друга стая. Щях да си доплатя сама. Нямаха 😞 Много сериозно мислех да спя в коридора, но се опасявах от служебен скандал и изтърпях... Та...

 

Абе браво! 😉 

[master_of_germs]

@Rainy, то навремето един колега отиде в Япония да работи. На страхотно местенце, невероятна заплата. Отиде с такъв мерак, а се върна след месец. Той, нашият, беше висок като @Radnev, два метра плюс-минус два санта. Дали му в общежитието едно боксче, "стаичка с вградена кухничка". Ама всичко с размери за японци - като спи, краката му отивали чак в коридорчето. Та на стари години в Япония разбра, че има клаустрофобия 😕 

 

@Radnev, след тоя пост със среднощния купон с младежи и девойки @Eager_Traveler_Paul вече със сигурност ще те намрази 😄 Проспиваш си младините, Павка 😉 

 

И аз още се чудя, как успяхме да натворим толкоз славни спомени само за две седмици - гле'й колко време ни отнема само да ги опишем 🙂 И, да, имало е напрежение в отделни моменти, ама туй все пак са петима балканци извън собствения си полуостров. 🙂   Бързо палим и бързо гасим. Важното е, че страстта ни към пътуването не гасне, веднъж щом се е подпалила 🙂 

[Гост]

преди 11 минути , master_of_germs каза:

@Rainy, то навремето един колега отиде в Япония да работи. На страхотно местенце, невероятна заплата. Отиде с такъв мерак, а се върна след месец. Той, нашият, беше висок като @Radnev, два метра плюс-минус два санта. Дали му в общежитието едно боксче, "стаичка с вградена кухничка". Ама всичко с размери за японци - като спи, краката му отивали чак в коридорчето. Та на стари години в Япония разбра, че има клаустрофобия 😕 

На мен краткото ми пътуване до Япония силно ми въздейства... Дълга тема. А вашата тема иска препрочитане дълго. 

[jungfraujoch]

На ‎17‎.‎10‎.‎2018‎ г. в 11:03, mary_shery каза:

Определено и аз искам да го видя това място напролет с много минзухари

И аз!🇸🇮

[master_of_germs]

Проходът Вршич

И тъй, докато @Radnev и @Eager_Traveler_Paul вече висят по границите промъквайки се насред колони от европейци, прибиращи се по родните си места, ние с Мариела и Вяра минаваме съществуващата само на картите граница между Италия и Словения за да нощуваме за последен път на словенска земя в Ерявчева хижа. Горе по баирите гърми и трещи, долу при нас само леко препръсква.

Минаваме пак през Краньска гора и въртим с Белия лебед серпентините нагоре към прохода Вршич.

 

Щеше да е толкова хубаво и другите да са с нас. Павел, заради уроците си по руски; Иван - заради неговата страст по историческите събития.

 

Историята на прохода Вршич е смразяваща. Вледеняваща до костите... БУКВАЛНО!

История за пот и кръв, история за доблест и бунт, история за остстояване на истински ценности. История за човешката глупост (в нейната най-висша форма - войната). Естествената хорска глупост отвсякъде бие изкуствения интелект, но дори и тази природна човешка глупост е безсилна през истинската мощ на природата. Това е история за гнева на ПЛАНИНАТА.  История за милиони тонове от свличащи се сняг, лед и камъни и стотици погубени човешки животи...

Историята на една от десетте най-смъртоносни лавини в света до ден днешен... 😞 

И ако при повечето други лавини може да се каже, че планинарите са си го "търсили", независимо дали те са предизвикали лавината или са се оказали в планината в неподходящо време, или пък жертви са се оказвали хора, които там са си живеели високо в планината, то при прохода Вършич лавината помита хора, които са били натикани в планината насила и против волята си... 😞  Годината е 1916-та...

 

@mary_shery беше понаписала нещо в пътеписа за пътуването им със @зВерчето отпреди две години, но, честно казано, това е най-слабата част от този пътепис. Те двете са се оказали при Вршич точно в последната неделя на юли, когато по традиция всяка година става възпоминателната церемония. Те са били при Вршич точно в деня на почитането на стотната годишнина от събитията станали в този проход в разгара на Първата Световна Война.  Разминали са се с това събитие само с няколко часа... Истината е, че ние и сега се раминахме - с три дни. По времето на церемонията, ние тъкмо вече сме били на Водников дом с надежда да изкачим Триглав на следващия ден...

И все пак - когато надвечер в първия ден на август спряхме Белия лебед пред Руския параклис "Св. Владимир", цветята на паметните венци още не бяха изсъхнали... За руснаците поклонението на Вршич е равносилно на поклонението на Шипка.

 

Може би отново съм прекалено многословен... Затова ето едно деветминутно клипче в youtube, което представя на английски език историята на "Руския път" в  прохода и последвалите събития...

 

 

Историята накратко...

 

Въпреки, че от началото на двадесети век се подочуват приказки, че покрай Вршич би могло да се направи някакъв път, наместо козите пътеки през планината, които свързват долината на Сава и долината на Соча, никой не взима това насериозно. Докато не избухва Първата Световна Война (всички войни са безумни, но моето мнение е, че точно първата световна е най-безумната от всички), Когато Италия се включва във войната, се отварят множество бойни фронтове в Алпите. Един от тях е "Фронтът Исондзо" (Isonzo е италианското име на реката, която словенците наричат Соча). Австрийските войски, които удържат фронта Исондзо, се оказват в капан. Позицията им е добра, но нямат достатъчно сигурен тил и колоните, които ги снабдяват с боеприпаси и храна, трябва да обикалят стотици километри, практически да обиколят целите Юлийски Алпи, за да се окажат на място, което е само на двадесетина километра прити полет. Това е огромен разход на време и сили, а и самите колони са били лесно атакуеми. Затова Австрийското командване заповядва да се изгради път през Вршич. Мобилизирана е огромна за времето си техника - изграждат са въжени линии за извозване на материалите нагоре а отнетата земна маса и отсечените дървета се пускат надолу. Техника има - хора няма да свършат работата. Затова на обекта за пратени около 12 хиляди руски военнопленници, които са разпределени с надзиратели по бригади по цялата дължина на прохода и започват изграждането на безбройните серпентини... 29 серпентини мисля, че изброихме от северната страна - от езерото Ясна до най-високата точка на прохода на 1611 м н.в.; от другата страна откъм Бовец също са почти толкова. Вършич е най-високият асфалтиран планински проход в Словения. На завоите все още са оставени павета, да напомнят за оригиналната настилка, както е правена преди сто и три години. По-високо от него е само пътят до Мангартското седло, но той не е проход, а само стига до седловината.

Руските бригади успяват да изградят пътя само за няколко месеца през лятото на 1915 г. Така австрийците безпроблемно удържат Исондзо. Впоследствие обаче руските военнопленници са ползвани, за да поддържат пътя, да придвижват товарите към Бовец, да изнасят ранените австрийци обратно към Краньска гора и прочие необходими дейности. Войната е в разгара си и проходът трябва да бъде ползван дори и през зимата. Въпреки многобройните вопли, че това е опасно и че снегът в Юлийските Алпи не е шега работа. Предложени са планове целият път да пъде покрит с противолавинни козирки, но тези планове са отхвърлени от командването като загуба на време и ресурси. Затова руснаците чистят снега, че и без това са най-наясно с такава дейност в лютите руски зими. Зимата почва доста топла с януари 1916-та почти без никакви снеговалежи и австрийците се присмиват на плановете за козирки. Командващият им нарежда на руските бригади да изградят внушителен паметник на мощта на Австро-унгарската империя на най-високата точка на Вршич. За тая цел дори е разрушено едно малко естествено планинско езерце в близост. През февруари снегът почва да трупа. Горе има снимки с по над 5 метра снежна покривка. Руснаците са свикнали. В началото на март се срещат студен полярен фронт от север и топъл "генуезки" циклон от юг над Юлийските алпи. Почва жесток снеговалеж, съчетан и със затопляне. Руснаците вече са почти готови с 20-метровия паметник, когато планинските склонове изсипват проклятието си. При Вршич властва ужасът. Точната бройка на загиналите остава военна тайна, официално се съобщава за между сто и двеста загинали руски военнопленници и около дузина австрийски стражи, но това са само тези, които са били бързо открити и идентифицирани. Някои тела остават затрупани с месеци под снега. Повечето източници са склонни да се съгласят, че жервтите от лавината са няколкостотин. Заедно с тези, впоследствие загинали от измръзване, вероятно е четирицифрена бройка. Заедно с жервите по време на изграждането на пътя и след това, не се знае точно, но особено руските източници твърдят, че половината от 12-те хиляди руски военнопленници не са преживели кампанията във Вршич. Истината вероятно не е чак токова жестока, но все пак общият брой е четирицифрен.

Австрийското командване продължава с безумията си, като издава заповед, снегът да се изрине, пътят да се изчисти и поправи, въпреки че опасността от лавини още не е напълно преминала. Всичко встрани от пътя да не се пипа, да се поддържа само пътят за връзка с фронта. Руснаците се бунтуват. Не искат нищо друго, освен да изровят мъртвите си другари изпод снега и да ги погребат според както го изисква православната църква. Как точно е протекъл тихият бунт и колко руснаци са били избити при него, също остава тайна. Но изправени пред угрозата да не могат да осигурят връзка между фронта и тила, накрая австрийското командване кандисва и дава свобода на действие на военнопленниците. Разрешава им да погребат, който е разпознат; да направят костница за останалите тела, и да си построят православен параклис, в който да извършват богослужения.

Днес пешеходният маршрут от Краньска гора до т. нар. ruska kapelica "Св. Владимир" и до военното гробище още по-високо е поклоннически път, известен като "Руският път" и ежегодно в последната юлска неделя (когато параклисът е бил осветен) се провеждат възпоминателни церемонии. В предходните дни има и множество прояви на руско-словенската дружба в Краньска гора и в столицата Любляна. Тази година са гостували солистите на Мариинския театър в Санкт Петербург. А преди две години, на стогодишнината при руския параклис присъства лично Владимир Владимирович Путин.

 

А нашите девойчета да го пропуснат! Е, бива ли така 😉 

Нека се върнем на нашето пътуване, бурята тъкмо бе минала над Вршич и върлуваше малко по на изток, над Присойник, а нас ни ръсеше само ситен ръмеж...

 

Пред руския параклис има уширение на пътя, където могат да се паркират няколко коли.

Ето го "Св. Владимир"

 

 с надпис "На синовете на Русия"

 

Трудно ми е да предам какво усещах в тази минутка пред руската капелица... Преклонение пред мъжеството на тези хора, гняв спрямо безумието человешко, наречено война, смирение и покорство пред мощта на Планината... 

Виждал съм съвсем прясно паднали лавини в Пирин, когато десетметрова пряспа е затрупала пътеката пред мене, виждал съм последици от минали лавини, когато цели планински склонове са оставали обезлесени. Но това бледнее пред представата за мащаба на бедствието, случило се на това място преди 102 години.

На фона на всички други безумия, и огромния брой безсмислени жертви, които е поднесла Първата Световна война, Вршич може би убягва от вниманието на повечето западни историци. Но когато се случва, лавината в прохода Вршич се явява най-смъртоносната лавина, за която има данни за евентуален брой на жертвите. Вероятно от времето на преминаването на слоновете на Ханибал не са загивали едновременно толкова много хора в Алпите. Това поне би трябвало да осигури на Вршич по-почетно място в учебниците по история. Но не. И причината е елементарна. 

Трагедията във Вршич е само първата от поредица жестоки случки, свързани с "бялата смърт" в Алпите по време на войната. Вршич остава номер едно като най-смъртоносна лавина едва за 9 месеца... До 13ти декември 1916та година - дата, от която италианци и австрийци потръпват и до днес. Денят е бил сряда, но е известен повсеместно като "БЕЛИЯТ ПЕТЪК", по аналогия със суеверието на "черния петък", който се пада на 13то число... Толкова зловещ е бил този 13ти декември 1916 г. Повсеместни лавини, затрупани взводове и роти навсякъде в Алпите. Голяма част от тези лавини са били и изкуствено предизвикани от вражески огън с цел да се затрупат позициите на врага. Някои от тези залпове са били недобре премерени и са затрупвали и чужди, и свои. В нощта на "Белия петък" хиляди намират смъртта си затрупани под лавини и този ден остава като най-зловещата бяла планинска приказка чак до 1970та година, когато силно земетресение в Перу откъсва част от северния връх на Уаскаран и погребва над 20 хиляди души, живеещи в подножието на планината...

 

Стояхме при руския параклис само минутка в мълчание. А тази минутка отприщи толкова емоции...

Но дори и най-грамадната лавина е от сняг, и дори най-упорития сняг някога се топи, какво остава пък за летните дъждове в Юлийските Алпи.

За да ни напомни, че животът продължава дори след най-страшните трагедии, че колкото и да е опасна, все пак планината е преди всичко красива, над нас се оформи една от най-красивите дъги, които някога сме виждали 🙂 

 

Спряхме да я снимаме на паркингчето пред хижата "Коча на Гозду", която се рекламираше, като предлагаща "Права бабична кухиня" 😄 Подвуомихме се, но нямаше как да се откажем от гъбената супа на нашата си Ерявчева коча.

 

Насладихме се и на прекрасен момент, в който лъчите на залязващото слънце пробиха облаците и обагриха в алено скалите над нас...

 

На сутринта се качихме с Белия Лебед со най-високата точка на Вршич, там, където някога е трябвало да бъде паметникът, прославящ величието на Австрия. Сега има семо магазинче за сувенири и хижа Тичарьев дом, която @mary_shery е описала в предишния пътепис.

 

Погледнахме към долината на Трента... Някой ден - и там. Но не сега, не тази година. Оставихме @зВерчето при прохода, а ние двамата с Мариелка трябваше да поемаме по дългия път за дома. Вяра щеше да пренощува още една нощ, да изкачи още един връх и да пристигне в Германия... някак си. Жива, макар и не съвсем здрава. За тези преживелици нека тя лично разкаже, ако има желание и когато намери време.

 

Словенското ни приключение завърши. Имахме двудневно прибиране с нощувка в Голубац и влизане в България през Брегово и Видин. Ще ви разкажа и за него, но по-нататък. Засега само мога да кажа че дойдохме в Словения, видяхме голяма част от красотите на тази страна... и Победихме. Победихме себе си, а не Планината.

 

Накрая бих помолил в разговор с мене никога никой да не ползва глагола "покорявам". Планинарите не покоряват Планината. Планината покорява планинарите. В планината се отива с покорство и смирение, и тогава тя покорява сърцето, душата и сетивата ти. Понякога те допуска до върховете си и те покорява с гледките, покорява те с усилията, които си положил за да съзреш красотите ѝ. Понякога е своенравна и не те допуска - покорява те с дъждовни и снежни бури, понякога дори с тонове свличащ се сняг затрупва тялото ти и те посреща в бялата си прегръдка. Но винаги тя тебе. Ако тръгнеш към планината с мисъл да я "покориш" (както напоследък четох в този форум от новозаписали се, пък и от по-отдавна пишещи магеланци), то ти не си планинар, без извинение и без цензура - ти си абсолютен лайнар! 😕 

 

И нека финалът не е толкова изнервящ. 

@Radnev вече го каза: Магеланци от всички страни -обединявайте се!  😄 И пътувайте ЗАЕДНО! Няма по-прекрасно нещо от това да споделиш пътуването си с други хора, обладани от същия дух, сплотени от същата идея.

Питали са ме много пъти, защо не си направя собствен блог, примерно за пътувания. Включително на последната сБирка. Не, нямам блог и нямам никакво намерение да си правя такъв, Не съм индивидуалист. Може да си имам своите странности, но винаги съм бил отборен играч, винаги съм целял да поставя своите цели и нужди под целите на отбора. Затова пиша в този форум, за да могат да  четат не само приятелите ми, а всички, на които това може да е полезно. Затова и не пиша пътеписи, а отварям тема, в която всички участници в пътуването да споделят гледната си точка, а и така усещам по-пряк досег с останалите магеланци, независимо дали се познавам с тях лично или не.

Но пътувайте, пътувайте заедно! Защото, когато сме заедно, можем да си помагаме и да се насладим на едно пътуване много по-пълноценно. Аз поне се чувствам много по-волен и свободен, когато мога да споделя мечтите си с други: )

Благодаря и на четиримата си спътници, че споделих с тях част от мечтите си! 🙂 

 

Завършвам с една снимка от фейсбук страницата Exploring Slovenia and beyond, която ни даде много вдъхновение при подготовката с избора на маршрути и с невероятни снимки като тази от днес.

 

Насладете се на фамозното изпълнение на суперзвездата на нашето пътуване - невероятната жълтоклюна алпийска гарга от Караванките, със специалното участие на връх Триглав на хоризонта 🙂

Сполай ви! Мечтайте! И пътувайте заедно!

 

Редактирано 1 ноември, 2018 от master_of_germs

[stebal]

Беше истинско удоволствие , благодаря за всичко, което споделихте . Много ми хареса .

[jungfraujoch]

На ‎26‎.‎10‎.‎2018‎ г. в 16:05, master_of_germs каза:

"Пещерозко

Е ФЪРСТ!Точно както и @mary_shery!!!

[jungfraujoch]

На ‎27‎.‎10‎.‎2018‎ г. в 1:59, master_of_germs каза:

моето хъркане като дет-метълски вокал 😄 

😀

[jungfraujoch]

На ‎28‎.‎10‎.‎2018‎ г. в 13:26, master_of_germs каза:

Kranjska gora

ФЪРСТ!

[jungfraujoch]

На ‎1‎.‎11‎.‎2018‎ г. в 23:08, master_of_germs каза:

планината е преди всичко красива, над нас се оформи една от най-красивите дъги, които някога сме виждали 🙂 

Прекрасна!

[jungfraujoch]

@master_of_germs няма да спра да ти се възхищавам!!!Предаваш емоциите си изключително цветно и красиво!Чувството ти за хумор е впечатляващо и много зареждащо!Планината,независимо къде е тя е в сърцето ти!С теб е удоволствие да се пътува и да се общува!Щастлива съм,че те познавам и че всекидневно ме вдъхновяваш за нови пътешествия и сБирки!Обещал си догодина Пехчевските водопади!

[slujitel]

На 8.10.2018 г. в 21:36, master_of_germs каза:

Ок, аз ще ползвам включването на @patilana, за да включа в пътеписа една профи снимка, която днес плъзна из нета. Гледка към трите най-високи върха в Камнишко-Савиньските алпи на заден план. В центъра - Гринтовец, вляво - (Йезерска) Кочна и вдясно - Скута.  И с тази чудна църквичка отпред... Приказка!

Бяхме заглеждали и преди подобни, но едва днес разбрахме, кое е точното място, откъдето се снима такъв кадър. Забиваме си кабърче зе следващото ходене!

По повод, дали сме обиколили цяла България. Ами обиколили сме страшно много и продължаваме да обикаляме. Макар че има някои планини у нас, които откровено ненавиждам и това си личи в разказа ми. Не толкова заради самите планини, колкото заради отношението на местните хора към планините и природата, независимо от  това, че @mary_shery и други магеланци се скъсват да ги възхваляват за тъй нареченото им гостоприемство.

И као съм почнал, да поправя леко @Eager_Traveler_Paul  за предишното му включване. Словения е не три, а пет пъти по-малка по територия от България. И за две седмици могат да се видят страшно много неща, освен ако човек не иска по подобие на нас да се завре вдън баирите тилилейски 😄 Но то пък, ако не обичахме баирите, едва ли изобщо бихме отишли баш в Словения.

Благодаря за положения труд. Изчаках да го завършите, че не обичам да чета на части, беше ми изключително интересно. Толкова, че започнах да планирам обиколка с колата из Хърватия и Словения. Ние не сме толкова тренирани по пешеходните катерения, но с удоволствия ще включа каквото може да се достигне с колата. По този повод може ли да споделите мястото, от което е снимана тази снимка?

[master_of_germs]

Църквата на хълма се казва Св. Томаж, близо до градчето Шкофя Лока, което също много си струва и има един от най-хубавите замъци. Поне @iaia_mama  така твърди, а аз на нейната преценка се доверявам отвсякъде 🙂

[ruwenzogy]

преди 2 часа, slujitel каза:

Благодаря за положения труд. Изчаках да го завършите, че не обичам да чета на части, беше ми изключително интересно. Толкова, че започнах да планирам обиколка с колата из Хърватия и Словения. Ние не сме толкова тренирани по пешеходните катерения, но с удоволствия ще включа каквото може да се достигне с колата. По този повод може ли да споделите мястото, от което е снимана тази снимка?

Страхотни описания. Вдъхновяващи. Аз затова си откраднах почти всичко, без върховете... А ти можеш направо да си копираш част от моята програма, която е за кола и с дете....

[slujitel]

преди 34 минути , ruwenzogy каза:

Страхотни описания. Вдъхновяващи. Аз затова си откраднах почти всичко, без върховете... А ти можеш направо да си копираш част от моята програма, която е за кола и с дете....

На теб изглежда не ти е за първи път, защото не виждам Любляна и Загреб, както и Плитвишките езера, беше миналата година. Аз нямам и толкова дни, но откраднах де, и от теб и от тях и от мен малко. Само не знам кога ще го направя, че нещо отпуска не стига. Това лято, което идва нали ще ходим 10 дни из Австрия и Германия, та чак до Швейцария с колата, та не знам. 

Редактирано 2 декември, 2018 от slujitel

[Banditka]

Искам да ви благодаря за Щрбачки бук 🙂 От вашата тема научих за този великолепен водопад.

На живо гледката е омайваща, не ми се тръгваше от там 🙂

[ivan69]

Чакаме края на пътуването , Голубац , че мисля това лято да го направя:)

[master_of_germs]

преди 50 минути , ivan69 каза:

Чакаме края на пътуването , Голубац , че мисля това лято да го направя:)

Миналото лято по крепостта Голубачки град кипеше усилена дейност по реконструкцията. Вътре в самата крепост пускаха туристи само в неделя. Ние пристигнахме в Голубац късно в неделя вечер заради двучасово чакане на хърватско-сръбската граница. Така че разгледахме градчето и крепостта отвън в понеделник. Градът е доста странен и запуснат, лъха на Титово време. Може спокойно да го пропуснете. Крепостта не е в самия град, а на два-три километра. Паркчето около крепостта е много добре поддържано и няма входна такса, така че може да се наснимате на фона на Голубачки град колкото си искате. Има и два-три други малки разкопани обекта от римско и османско време.

Изобщо целият път покрай Дунава е много живописен в този участък, където реката е граница между Сърбия и Румъния. Отбийте се и до "археологическото налазиште" Лепенски вир. Едно доста странно и малко противоречиво място, което аз много държах да видя заради една книга, която четох точно преди пътуването. 

Сега обаче нямам достъп до снимките си, че съм се отдал на силно аграрни провинциални дейности с мотика и гръбна пръскачка 😄

Но има качени няколко снимки в раздела за снимки със Знамето 🙂

А, и още нещо - в тази част на Сърбия размерът на кебапчетата се доближава повече до българския стандарт, отколкото до типичните дребни сръбски  с подобно име 😉

 

[master_of_germs]

Значи, мина се, не мина година време (всъщност година и някой друг ден) и ето, че отново се озовахме за кратко и непредвидено в Словения.

Беше предвидено да минем транзит и на отиване, и на връщане към/от Доломитите, но плановете бяха динамични и се променяха според прогнозата за времето и физическото ни състояние, както и според разни други дреболии. И като типичен балканец, обръщам пътуването с краката на горе, хващам го , изтръсквам, пък каквото изпадне от джобите... А то изпадна да напиша малко за Словения. Наистина ще е малко.

Ленчето (известно още като "Lenovo"  с някакви си буквички и цифрички) и тая година ми изневери. Смилих се над нейната миналогодишна изневяра, та ѝ направих пластична операция, демек, смених дисплея. Изкара си почти година преди да ѝ се ядосам дотам, че миналия месец, при пристигането в Москва, да я цапардосам пак през фацата и да ѝ начупя дисплея пак. Ама тоя път поне отведнъж. За перипетиите там как се оправях без телефон като ръководител на група ще пиша, може би, някой ден в съвсем друга тема. Та, идеята е, че тръгнах със съвсем нов телефон за Доломитите, без да съм му свикнал. И както винаги, снимах основно с телефон, че фотоапаратът я го забравях, я не беше зареден, я не ми се мъкнеше по баирите допълнителен товар. 

Да де, ама сега не мога да се оправя с пустия му телефон и не успявам по никакъв начин да сваля снимките от него на компютър. Няма проблем да качвам директно от телефона снимки обаче, така правех по време на пътуването, но беше слаб интернета, когато изобщо го имаше. 

И сега ще процедирам да пиша от компютъра, а впоследствие да кача снимките от телефона в друг пост.

 

И тъй, как се хопнахме и таз година в Словенията?!...

Сменихме си плана. Поради пресищане с гледки и процедурни невъзможности да оставим един ключ преди определено време сутринта, па да шофираме до един паркинг, който е отворен само до определено време сутринта, и оттам да трябва да катерим 3+часа до една хижа за залез, па после да станем по тъмно да посрещаме изгрева на един връх, пак да слизаме до колата и чак тогава да тръгваме за дома... Оказа се, че малко сложен план сме замислили в началото и със съжаление този изгрев на Монте Пец остава за друг път. И в последния момент решихме на връщане вместо само една нощувка в Хърватия, да направим една в Словения и една в Сърбия.

Избрахме си да пообиколим едно кьоше на Словения, в което никой от нас не беше ходил и се замъкнахме там по партизански пътища вдън горите тилилейски и влязохме от Италия в Словения през вече несъществуващото поради Шенген ГКПП Učja (или, изписано по италиански - Uccea), по името на реката, която тече там. До предния ден никой от нас не беше и чувал за този граничен пункт. Наистина много завряно място, което не значи, че пътят беше лош. В Словения такова понятие няма. 

След няколкокилометрово спускане достигнахме селото Жага (Žaga) и се отклонихме от нашия маршрут около 2 км, за да видим най-високия водопад в Словения - Бока, със своите 134 м височина.Времето беше влажно, вече се бяхме спуснали ниско и стана много задушно. Бяхме свикнали на прохладата на високите Доломити. Все пак слязохме от колата и походихме десетина минути до панорамната площадка. Не че не се виждаше почти същото и долу от моста при главния път. Ама беше достатъчно да ни изядат комарите. 😄 

Започна да припръсква, а и да се смрачава, затова продължаваме напред. А и @mary_shery за водопада Бока е писала надълго и нашироко навремето в нейната тема "Да почувстваш Словения".

Продължихме без повече отбивки по пътя, който следва течението на река Соча, до град Кобарид. Соча и Кобарид са били места на важни сражения от Първата световна война (т.нар. фронт "Исондзо") но нямаме време за тях.

Хостелът, който набързо сме резервирали в airbnb трябва да се намира в селото (или предградие, може би) с култовото име Свино (чумата да го тръшне!). И толкоз; няма адрес, няма улица, няма номер. Само по снимката в сайта на една зелена фасада мислим, че ще се ориентираме, щото ей го колко селце е, я има трийсетина къщи... Да, ама къща с фасада като тая няма!

Накрай, хъката-мъката приближаваме се до един чичка - оператор на ръчна количка, да го запитаме, аджеба, къде'й туй място. А той се подхилква под мустак и ни казва: хич не сте първите, които в тъмното пропускат отбивката. То не е в селото, ами е къмпинг... Бря!!! Пали неговата трошка и ни маха да го последваме. Почти до селото е, само през едно малко ридче, ама закътано... по едно черно пътче. Мярваме няколко коли и каравани, трябва да заобиколим за да стигнем до входа... И ахваме!!! :О 

Ако пък съм си мислех, че до село с трийсет къщи ще изникне къмпинг с поне триста коли, каравани, кемпери. 

Долу тоалетни, душове, умивалници, барче, ресторант, рецепция. Абе, ошашавихме се. Бяхме си приготвили разни консерви и сухоежбина, а то бирички, пици, кебапчета. Цените в Словения почти не се различават от тези в Италия, само бирата по заведенията е по-евтина. Извод - точено Union 😉 

А това се оказа и много фенско място, имаха огромна колекция от футболни шалчета, закачени по стените. И на клубни, и на национални отбори. И нашенско се мъдреше там нейде в края на редицата, нейде до Гибралтар 😄 

Нашето място беше над рецепцията, на втория етаж, където беше хостелът. Нещо като туристическа спалня за около двадесетина души, макар че имаше и две отделни самостоятелни стаи. Ние се мятаме четиримата на две двуетажни легла. Обаче задух! Има и други хора там навътре, как издържат. Завъртаме се, всичко си има, хладилник, кухничка, климатик... който не работи, незнайно защо. По-задълбочено претърсване води дотам да намерим дистанционното и повява блажен хлад. Абе, тия преди нас сливи ли са имали в устата си да не питат на рецепцията как се пуска климатикът?!

Вечеряме кой каквото, и - по леглата.

Нощувката е 18 евро на човек (плюс 2 евро туристическа такса)

http://kamp-rut.si/en/

 

Закуската не е включена, но от 8 ч сутринта отварят и може да се поръча...

Ааа, не. Ние в 8 мислим да потегляме...

 

.............

 

[master_of_germs]

Водопадът Бока

 

 

Камп Рут, до село Свино.

 

 

 

 

[master_of_germs]

Камп Рут, както и всеки един друг хостел в тази част на Словения, в близост до река Соча, предлага все едни и същи "откачени" активности и е сборище на луди глави... Такива, дето @sndos вика направо с въртолет да ги дигат и да ги носят към психото 😄 (макар че, мене ако питате, скиорите като него са първите такива кандидати 😛 ) . Каньонинг, параглайдинг, рафтинг и прочие адреналиности, каквото ви дойде на ум, а някои и аз не ги знаех, какво точно представляват...

Но ние нямаме намерение да се включваме. Станали сме рано, закусили сме от собствените запаси (а в "Белия лебед" тази година си носим и хладилна чанта, така че съвсем се вписваме в кемперската култура). Палим и тръгваме.

Минавайки пак през Кобарид виждаме величествения силует на църквата св. Антоний Падуански, където е най-големият мемориал костница на загиналите италиански войници в Словения през първата световна война.

Не съм успял да я снимам, качвам една снимка от мрежата...

Продължаваме по пътя покрай Соча и я пресичаме при градчето с "изненадващото" име Мост на Сочи. Тук всъщност е седалището на не толкова лудите глави, като тези, които карат каяци, падъл-бордове и водни колела. Тук в Соча се влива Идрийца и реката изведнъж става много широка и кротка.

 

 

 

.....

[mary_shery]

Ти какво каза за пътя през Uccea? Не бил лош ли? Искаш да се втурнат натам сумати магеланци? Хич не ми се мисли какво е да си потрошиш колата в това завряно място! Ни обхват, ни хора. Ако нямаш солидни провизии, загубен си. 

Та, моля всички магеланци, които четат темата, никога не минавайте по този път! Аз си падам смел шофьор и някакси устоях на вътрешния си глас, който ми казваше да се върнем и да търсим някакъв нормален път. Най-страшното по него е тоталната липса на видимост, съчетана с възможността са караш нагоре само на първа предавка, поради много стръмния склон, който трябва да се качи. Всъщност с колата ние качихме Prealpi Giulie, доколкото можем да вярваме на Гугъл. Мантинели липсваха в повечето части, а гората беше доста гъста, така че не можеш да видиш ако нещо тръгне да изкача на пътя предварително. Пред нас изкочи само една кошута и премина със скок на подобаващо разстояние. През цялото време карах с надеждата, че няма да се появи кола от отсрещната страна, защото разминаването е почти невъзможно.Това беше най-страшния път, по който бях карала до момента и не може да се сравни с никой от другите проходи, по които минахме в Доломитите или минали години в Словения.

Ето една снимка от най-високото място на прохода, където дори срещнахме още две коли със заблудени хора, решили да минат ей така напряко.

 

[master_of_germs]

преди 20 минути , mary_shery каза:

Ти какво каза за пътя през Uccea? Не бил лош ли? Искаш да се втурнат натам сумати магеланци? Хич не ми се мисли какво е да си потрошиш колата в това завряно място! Ни обхват, ни хора. Ако нямаш солидни провизии, загубен си. 

Та, моля всички магеланци, които четат темата, никога не минавайте по този път! Аз си падам смел шофьор и някакси устоях на вътрешния си глас, който ми казваше да се върнем и да търсим някакъв нормален път. Най-страшното по него е тоталната липса на видимост, съчетана с възможността са караш нагоре само на първа предавка, поради много стръмния склон, който трябва да се качи. Всъщност с колата ние качихме Prealpi Giulie, доколкото можем да вярваме на Гугъл. Мантинели липсваха в повечето части, а гората беше доста гъста, така че не можеш да видиш ако нещо тръгне да изкача на пътя предварително. Пред нас изкочи само една кошута и премина със скок на подобаващо разстояние. През цялото време карах с надеждата, че няма да се появи кола от отсрещната страна, защото разминаването е почти невъзможно.Това беше най-страшния път, по който бях карала до момента и не може да се сравни с никой от другите проходи, по които минахме в Доломитите или минали години в Словения.

Ето една снимка от най-високото място на прохода, където дори срещнахме още две коли със заблудени хора, решили да минат ей така напряко.

 

Това е села Карница и тя си е още изцяло в италианска територия. Тоя път мамата си трака и е едно от най-отвратителните преживявания в провалената ми кариера като навигатор на Белия Лебед. По реката Учя си има друг път с нормални характеристики. Нашият се вля в него малко преди границата. 

Почнах поста си от границата насетне, за да допълня словенската тема. Там пътят си беше съвсем наред... Но си права, може би на прохода Карница, като разположен между Карнийските  и Юлийските Алпи, мястото му е по-скоро тук, отколкото в тема за Доломитите... По принцип мислех с него да завършим бъдеща тема за Италия, но е добре да предупредим и тук 🙂

Ако на някого му се случи да минава границата между Словения и Италия, в тоя район и не му се обикаля по магистралата към Триест или по скоростния път към Нова Горица, то поне нека си следва докрая шосе номер 102, вместо да се завира вдън гори тилилейски 😁

[master_of_germs]

Целта ни за този ден беше Толминската клисура. Бяхме го решили спонтанно преди тръгването от Италия, точно заради нея минахме уж по този най-заврян път. Тази забележителност е достатъчно известна, но и достатъчно далеч от повечето други известни места в Триглавския народен парк, за да не претъпкана с туристи.

Минахме през градчето Толмин и селцето Затолмин. Подминахме и един паркинг там, с идеята да паркираме по-близо. В 8:30 ч бяхме на паркинга пред входа. 7 евро на кола за срок от три часа. Времето е предостатъчно, колкото и да се бавите. Входът за самата клисур е 8 евро (зависи от сезона, извън лятото е по-малко), което, айде да си го кажем, е безумно висока такса. Та, ако сте в района, отидете преди 8 сутринта, няма бариера или нещо някъде да ви спрат. На всичкото отгоре на едно място по трасето видяхме и пътека, маркирана с табелка 15 минути до близкото селце Жабче. Без да е завардено по никакъв начин. Та, местните едва ли плащат такса за вход. Тия осем евро са оправдани донякъде с перфектно изградената и обезопасена пътека. Не просто с дървени стълби и парапет, както е например на Винтгарското ждрело, а с метални парапети. 

Ако трябва да сравня двете ждрела, има доста разлики. На винтгар миналата година входът беше 5 евро. Винтгар е класическо ждрело - пътеката е изградена до и над реката в клисурата и не се отделя. Има и водопадчета и маршрутът е по-дълъг и праволинеен, Няма особени денивелации.

Толминската клисура всъщност представлява два кратки маршрута по две реки - Толминка и Задлашчица, които се сливат току в началото на маршрута. Това сливане става на 180 м н.в. и е най-ниската точка на Триглавския народен парк )най-високата, естествено, е самият връх Триглав, на 2864 м)

Същинската толминска клисура е много по-тясна от винтгарската, но и много къса или поне колкото позволяват да се върви по туристическия маршрут. После се връщаш наобратно до едно мостче и почва катерене нагоре покрай задлашчица. Само по себе си - нищо сложно. Но... Но всъщност това място е много специфично. Особено след летен дъжд, какъвто се бе извалял през нощта. Клисурата е тясна, растителността обилна. Все едно влизаш нейде в джурасик парк. Всиччки дървета са покрити със зелени мъхове, папрати, отвсякъде изпарения, мараня, задух. Имах чувството, че само за няколко крачки попаднах в дъждовна тропическа гора, толкова беше тежко да се диша. След кратко и мъчително качване по стъпалата на пътеката , се стига до няколко интересни погледни места. Едно от тях е "Мечата глава" - голям камък, заклещен в тясното ждрело, и реката тече отдолу. Камъкът е целият зеленясал от мъхове, та се чудех, дали пък не е gummy bear 😄 Мaлко зад камъка има и миниатюрно водопадче, та от определен ъгъл изглежда, сякаш мечката плюе 😄 

По-нагоре има и една пещера (Словения е все пак, има си хас да няма пещера), обозначена с помпозното "Дантева пещера". Според преданията, Данте, преследван от зложелатели, намерил подслон в местното Абатство. Монасите му показали пещерата, която му дала творческо вдъхновение да напише "Ад"... Бе аз се сещам на първо четене за поне половин дузина други пещери, за които се разказва същата легенда. 

@mary_shery влезе навътре, доколкото посмя, че така и нямахме възможност да си изпробваме новите челници (аз моя го изпробвах на няколко пъти да вдигам шалтера на къщата в Италия, дето спахме, ама това е друга история). Тоя ден в Словения, обаче бях решил да го раздавам на уволнение и по сандали, затова аз не се вмъкнах в пещерата. След още малко се минава по един Дяволски мост (Hudicev most) високо над същинската Толминска клисура, по която маршрутът водеше в началото. Тоя мост навремето бил дървен и бил единствената връзка на две високи села с външния свят. То и сега е така, де, само дето вече има малко по-стабилна конструкция и е асфалтиран. Въпреки това е забранен за МПС и оттам минават само пешеходци и велосипедисти. След моста се минава през кратък полуотворен тунел (ала в Триградското ждрело) и по асфалтовия път се слиза обратно до входа, където продават билетите. Там има чешма и химически тоалетни, които бяха изненадващо чисти. Но ние бяхме и едни от най-първите посетители за деня. Общо маршрутът е 2.5 км, които минахме съвсем лежерно с много почивки за снимки за по-малко от два часа. @sndos реши да си спести осемте евро и беше отишъл с Белия лебед до съседното село да пие кафе с кола. За капак, не разбрал че аз вече бях платил паркинга и им дал още 7 евро. Е, стават и такива грешки понякога 😕 

...

Съвет: ако някой реши да разглежда клисурата, да паркира при новия безплатен паркинг - километър по-надолу по-пътя. Самата клисура не си заслужава 8 евро вход. Такива места с тюркоазено синя вода в по-малки клисури има доста по горното течение на река Соча (не съм бил там, но @mary_shery е била и ги знае тия работи.

Да се отиде или извън сезон (преди юли или след септември, или преди 8 ч сутринта. Тогава и за горния паркинг не се плаща.

https://www.soca-valley.com/en/attractions/nature/gorges-and-waterfalls/2017071210105218/tolmin-gorges/

 

...