По чукарите в Мадейра

[Monika_Koko 2606]

С тези снимки може да заблудите някого, че сте били на Мачу Пикчу. Голяма красота.

[Lindt 36469]

преди 2 минути , Monika_Koko каза:

С тези снимки може да заблудите някого, че сте били на Мачу Пикчу. Голяма красота.

Някой, пропуснал темата с отменени билети до Перу, предполагам 🙂  

[Monika_Koko 2606]

преди 6 минути , Lindt каза:

Някой, пропуснал темата с отменени билети до Перу, предполагам 🙂  

Не дълбай с длетото тънко, бедно ми сърце,

остави таз рана люта.... нек да зарасте....

(песен от народния фолклор)😀😀

[Lindt 36469]

До Пико Арейро

 

Това е най-високият връх на Мадейра. На него е изградена метеорологична станция и предполага изключителна гледка към околностите. Естествено маршрутът е доста популярен и посещаван от много хора. Но както сподели Снежи, не са толкова, колкото в посока Мусала или Вихрен. А определено в пътеката са вложени такива усилия и поддръжка, че е немислимо да видиш подобно нещо в България. То не са стълби, тунели, парапети, пътечки насам-натам, въобще да ти е кеф да се разходиш. И нито едно боклуче. Никакви лоши миризми. Нищо неприятно не може да си помислиш на този преход. 

По принцип душата ми пее когато сме извън Европа и ми е екзотично. Обаче в планините е хубаво да се чувстваш сигурен и спокоен. Адреналинът си идва така или иначе. И в това всичко да ти е изпипано и нагласено си има голямо удоволствие. Поне за нас де, откъде да знам дали някой не обича да спи на пръстен под и да се къпе с ледена вода след 20 км в планината. 

В Мадейра не е особено топло и не бих казала, че повече от 3 часа съм прекарала без ветроустойчиво яке за тези 5 дни. Обаче пък го няма досадното потене и постоянно обличане-събличане. И не ожадняваш особено, което олекотява провизиите. Така де, аз лично го определям като идеален за планински преходи, без нищо екстремно. 

Трябваше да се спуснем от първия връх и да походим към следващия. Но между планините не духа и е много приятно да се движиш в тази част. Докато не дойдоха стълбите. Мнооооого стълби надолу, които трябва да минаваш съсредоточено, за да не се пльоснеш неочаквано. Аз обаче се разсейвах, защото трафикът беше наопаки и бях заета да съчувствам на всички, които се катерят. Не че умирам да се спускам, но рязката денивелация нагоре ми изглежда много тежка отстрани. Ако аз я минавам, просто си вкарвам "безработната походка", както казва Жижо и не се уморявам особено. 

Мислех си и за Снежана. Как по дяволите ще го минат това в двете посоки? Аз бих си легнала по средата, отказвайки да помръдна. 

А самите хора по пътеките - много французи срещнахме. Накрая почти свикнахме да казваме бонжур като се разминаваме. По-младите бяха на самостоятелни групи, по-възрастните с гид. Но почти винаги в добра форма. Напоследък май ходим на доста места, харесвани от французи и почвам да ги оценявам високо като туристи. Просто са ми симпатични с вида и начина си на прекарване на времето. 

Освен французите видяхме и голяма група гърци. За пръв път виждам гърци в планина. Интересно дали ходят много или просто се бяха объркали?

Така де, независимо от възрастта и теглото, никой не изглеждаше да с нуждае от съчувствието ми, така че май нагоре не е толкова страшно също.  А ние се спускахме безкрайно 🙂 

 

След всяко тунелче през планината, се озовавахме на ново място, с различна гледка. С нови долини, нови цветенца, нови форми. На снимка не е много различно, но на място затаяваш дъх в очакване какво ще видиш като излезеш от тунелчето. За мое объркване нямаше уау ефект, но връщайки се назад в мислите си, оценявам високо видяното и усетеното в този ден. Наистина красиво място, едно от тези, на които ми е жал за хората, които не обичат да ходят. 

Намерихме си и напълно нови приятелчета 😍 Ходеха си най-невъзмутимо по пътеката и ни позираха. На нас и още 10 туриста. На следващия ден питахме шофьора ни дали е нормално и често срещано това пиле или сме първите късметлии на света. Малко ни разочарова с твърдението, че то не лети и почти всеки го среща на пътеката, но пак си е хубаво, нищо че няма да може да го кръстим на свое име и да сме велики откриватели на птици, прочути в орнитоложките среди. Първото беше самичко, но 20 минути по-късно си намерихме още 🙂 

 

После пък ходихме нагоре 🙂 И още, и още гледки от пътеката: 

Тук се дъждах като китайка, прескочих парапета, за да се покача на тази скала, въпреки мнението на Жижо по въпроса. Настанявайки се, така седнах на едно камъче, че изпищях и почти загубих равновесие. Тъпи жени, все искат да ги снимат на най-неподходящо място. Още имам рана от камъчето, ама се самоубеждавам, че си е струвало. 

Вече накрая имаше толкова мъгла, че не видяхме особено голям смисъл от отклонението за едно мирадуро и самият Пико Арейро. Просто от всички страни не се виждаше нищо, но пък духаше като в Исландия. Аз сериозно се опасявах, че ще литна от пътеката. 

[Lindt 36469]

Дългото прибиране 

 

След като явно нямаше да видим нищо от върха, но бяхме видяли повече от достатъчно по пътя към него, решихме да се възнаградим в заведението до паркинга и да си починем. Имахме намерение да пием капучино, но намерихме шейкове и се разколебахме. Жижо си държеше на банановия, но аз докато поръчвах, мернах бутилка с оранжев цвят и семенца вътре. И исках от това 🙂 Обясниха ми, че е с алкохол, но колко пък алкохол да има в чашка с оранжев цвят и плодчета? Под неодобрителния поглед на половинката, който ми говореше нещо за 8 км пеша още, си взех пунша. Все едно пък ще шофирам?

Така де, седнахме на терасата да гледаме дали мъглата няма да си намери по-добро място от върха 🙂 Пунша или както там се нарича, е доста по-алкохолен от очакваното и се сервира в малки чашки.  Семенцата от маракуя хрупкат много смешно, освен че са обвити в лигаво нещо. На мен ми хареса 🙂 С интерес наблюдавахме интензивното движение по паркинга. Какво ли правеха хората, които идват сега и няма гледка? И защо имаше турове днес? Има станция на върха, всеки може да види в реално време липсата на видимост там. Явно на времето се дължаха странните движения на хората в края на пътеката. Идваха срещу нас, после се разколебаваха и обръщаха. Кофти късмет. 

Е, изпихме си напитките, мъглата си беше легнала по склона за почивка и нямаше какво да правим, освен да тръгнем по пътя. Шофьорът сутринта ни беше казал, че има пътека, по която да слезем, с подобна дължина, но не по асфалт. Предвид видимостта, нямаше смисъл да я търсим и да рискуваме да се загубим. 

Пътят не беше особено вълнуващ. Жълти храсти и мъгла. И нищо друго. Жижо ги набеди за инванзивно растение и ги гледаше обвинително. Не разбрах къде е намерил табелка и се е впечатлил, но през цялото пътуване гледаше жълтите храсти сърдито, защото задушават всичко друго. По едно време една черна пътека с маркировка ни пресече пътя, а и имаше странна постройка на нея и решихме да минем от там за разнообразие. Добра идея, спести ни няколко завоя и после пак си излязохме на главния път. Вървяхме бързо, защото нямаше много причини да се мотая и чак при случаен поглед в джипиеса, открихме, че след пътеката е трябвало да се движим в обратна посока. И бам - 2 км извънредна разходка! Няма лошо, но и заваля и не може да се каже, че беше много приятно за ходене. 

Стигнахме до спирката малко мокри, много замръзнали и час преди автобуса за Сантана. Имаше много лъскав ресторант и бар в другата част от помещението, в който беше лудница. Все пак 01.05. е почивен ден и местните бяха излезли. Нямахме време за ядене, така че отидохме да ги наблюдаваме, едва намирайки къде да поседнем. Хората масово ядяха пуканки, мариновани бобчета и пиеха пунш. На бара продаваха варени яйца, видимо много популярни сред местните 🙂 Единственият недостатък на преживяването е, че когато си мокър и навън е под 15 градуса, а влезеш и стоиш в неотопляемо заведение с отворени врати, не се стопляш. Дори отмъкнах на Жижо полара и се облякох с моя, неговия и яке, но пак си треперех като куче до автобуса. 

С две думи този път много харесах автобуса, защото най-после започнах да се стоплям. И след горещ душ в къщата, успях да спра треперенето си.

Вечеряхме в същото заведение, не си свалих обаче якето, защото островитяните явно наистина вярваха, че климатът им е перфектен и не пускаха отопление. Рибата тон беше божествена, червена в средата и ако телешкото също не беше вкусно, щях да наруша навиците на Жижо да яде едно и също и да му открадна вечерята. Въобще препоръчвам заведението въпреки смахнатото зеле, което явно имаха в изобилие 🙂 

 

[Monika_Koko 2606]

Това хубаво питие с маракуята , според мен е Понча- характерно за Мадейра. Местните си го пият на доста места. Снимките ти са фантастични. 

[Lindt 36469]

преди 1 минута , Monika_Koko каза:

Това хубаво питие с маракуята , според мен е Понча- характерно за Мадейра. Местните си го пият на доста места. Снимките ти са фантастични. 

Ние също така го наричахме, обаче предвид любовта им към "ш", не съм сигурна как се чете 🙂 Защото би трябвало да е като Машико и Фуншал. И според гугъл транслейтър съм права, но е с О.  Понша обаче звучи много неграмотно и май ще го нарека просто пунш 🙂 

https://translate.google.com/#view=home&op=translate&sl=pt&tl=bg&text=poncha madeira

[slujitel 7141]

На 14.05.2019 г. в 19:51, Lindt каза:

От години искам да отида на Мадейра. Защото е вечнозелена и обичам пролетта, защото е островът на цветята, защото е португалска територия и предоставя чудесни възможности за планински преходи. 

Имах едно наум от пътуването на Поли преди години, че не е толкова топло, колкото звучи в гръмките описания "almost perfect climate", но и не планирах да ходя по къси панталонки и сандали, така че това не ме плашеше. Нямах и никакъв интерес към басейни, плажове и заливи и 18 градуса ме устройваха. 

 

Островът се оказа точно това, което Жижо очакваше и той е очарован. За съжаление не покри и моите пролетни очаквания и цветни представи, така че аз просто го харесвам, но не съм впечатлена. Имайте предвид това, ако ще четете целия разказ. Търсих обяснение на това усещане 2 седмици и вече знам, че аз просто не трябваше да ходя през май. 

Всъщност в самолета четох "празни мисли на един празен човек" и освен, че хихиках като умопобъркана, се чудех над мислите, че ценим вечнозелените растения не през пролетта, когато всичко цъфти и се събужда, не през лятото, когато тревата ни стига до кръста и небето е ярко и синьо, не през есента, когато всички дървета са пламнали в топли оттенъци, а само зимата. Забелязваме когато единствената зеленина е заслуга на неугледните дървета и храсти, носещи дрехата си сезон след сезон, малко опърпани и захабени от дългата употреба. И само тогава истински я обичаме и сме й благодарни. 

 

Та така де, Мадейра е вечнозелена в по-голямата си част. Из градовете гордо цъфтят Джакаранда и Цезалпиня, а по хълмовете е пълно с весели жълти храстчета. Но на мен това не ми стигаше - аз мечтаех за вишните и магнолиите в Англия, аромата на жасмина и цъфтящите цитруси по цялото Средиземноморие. За майските дъбове, липи и явори в България. За избухващите бугенвилии и рододендрони в Гърция. Абе ясно е накъде бия, Мадейра не е едно голямо Капри, населено от португалци, а си е Мадейра. И е красива по различен начин.  

 

Хората в Португалия, къщите им и храната бяха далеч по-впечатляващи за мен от "цветята". И заради тях и изключително разнообразните пътеки, по които минахме, мога да кажа, че имахме страхотно пътуване. 

 

Черновата на програмата ни беше 4 дни преходи, 1 ден селца и гледки, 1 ден градини във Фуншал и няколко вечери за цветя, паради и графити за разкош. Организирането с обществен транспорт. Получи се нещо по-друго. Жижо ще се включва в края или в началото на всеки от дните, защото островът според нас е основно за планинари и трябва да попълним белите места в магеланци за това занимание. 

 

Чета, чета, ама не мога да дочакам.  Би ли споделила от къде са предпоследните 2 снимки? Точно те ме накараха да погледна към този остров, който до преди това никога не ми беше влизал в ума.

[Lindt 36469]

Преди 1 час, slujitel каза:

Чета, чета, ама не мога да дочакам.  Би ли споделила от къде са предпоследните 2 снимки? Точно те ме накараха да погледна към този остров, който до преди това никога не ми беше влизал в ума.

Добре си се сетила, защото иначе щеше да чакаш последния ден 🙂

 На хълм Монте във Фуншал са тропическите градини на последната снимка. Стига се с фуникуляр или автобус. 

Къщичките са в началото на левада Caldeirao verde (Зеленият котел)

[Lindt 36469]

Зеленият котел ( Caldeirao verde)

 

Аз по снимките не можах да се ориентирам по какво се различават левадите с висок рейтинг една от друга. Но беше сигурно, че трябва да изберем поне една за някой от дните. @bulpa много правилно изрекламира евкалиптовите гори, а и ние търсехме пътеки около Сантана, за да оптимизираме престоя си в района.

Левадите доста ни впечатлиха. Около 20 пъти бяхме прочели какво представляват, но чак когато видяхме изкопаните на ръка (най-вероятно) канали и тунели, с обща дължина стотици километри, осмислихме този проект.  

Голяма част от тях са изградени през 18-19 век, с цел водата от високите части някак да достигне равнините долу и да могат да напояват посевите си. По-голяма част от водата е обслужвала частни земи и интереси и не е достигала за останалите хора. През двадесети век португалското правителство налага промени в това отношение, но ме домързя да прочета доколко успешни и справедливи са те. Тук виждам, че има повече информация.

При всички положения е внушително какво може да се направи с робски (и малко затворнически) труд. И да оцелее няколко века. 
И така, ние се събудихме, не намерихме омлет, но пък срещнахме шофьора си от предния ден. Той ни разказа за пиленцата и понеже беше зает, а настояваше да отидем до левадата колкото се може по-рано, за да изпреварим групите, идващи в 10, ни намери друг колега да ни закара. Цената Жижо вече я написа - 10 евро. Би могло да се направи и пеша, не е толкова далеч, но е 5 км баир. По-добре да си спестите мъката 😉

Каза ни, че заведението, тоест харесаните от @slujitel къщички, ще отвори към 10-10:30 и на връщане може да пийнем кафе. Още в колата усещах радостно очакване, защото беше по-красиво от вчерашния път, а това ме успокояваше и за връщането. Нямаше да скучаем в този ден. 

Още от паркинга се озоваваш в приказка. Самото заведение, кривите дървета, мъгливото време, розовите цветя и декоративните къщички са невероятни. На мен са ми любимите. Позяпахме и пощракахме, но желанието да изпреварим всички надделя над това да се мотая и се насочихме към пътеката. За жалост не е кръгова, но сме забелязали, че на връщане по същия път, много често виждаш нещо много яко, което на отиване не си забелязал. 

Пътят е относително равен и лек, водата бълбука весело, а растителността наподобява джунгла. Но не се вариш в собствен сос, а е подходящо за физически усилия. Освен това е занимателно - има тунели, които са доста ниски, кал, локви, дъжд, вода от дърветата и пеещи птички. Само цветя никакви не се виждат 😉 Следвайки пътеката, се срещат 2 водопада преди финалния най-голям. Не много подходящи за снимка, но приятна гледка 🙂 Отстрани от време на време би следвало да се разкрива спираща дъха гледка, защото се движиш около пропаст, но в нашия случай гледката беше заменена от мъгла. Когато бяхме по-близо до отсрещния склон, можехме да видим изключителна зеленина и водопади, прозиращи през мъглата. 

И така си беше красиво, нямам идея какво би било иначе. Напомня ми много за дъждовната гора Анага и ми се струва, че рядко ще е сухо времето. Единственият недостатък е, че когато е мокро и валящо, трудно спираш просто да се наслаждаваш на околността. На отиване, както и се очакваше, нямаше много хора и бяхме почти сами пред водопада. Но пък бая валеше и решихме бързо да си тръгнем. Имаше табелки за друга пътека и при по-благоприятно време, би било чудесно да се комбинира. Но ние оценихме шансовете си да видим нещо като много ниски и се отказахме. 

На връщане теорията ми, че ще видим нещо невидяно не се потвърди заради новопоявилия се силен дъжд и групите хора, с които трябваше постоянно да се разминаваме. А пътечката е тясна и ако не бях дребосък с чудесен баланс, който може да ходи по ръба на вадата, без да гледа в краката си, щяхме доста бавно да се придвижваме. А на Жижо хората просто спират и му правят път, защото е голям и страшен 🙃

Успях, за разлика от него, да си тупна 3 пъти главата в тавана на тунелите, даже 2 пъти в един и същ, вече подготвена, че трябва да внимавам и да ходя почти клекнала. Явно ниските хора са невнимателни към този вид препятствия. 

Сред срещнатите имаше доста хора, недоразбрали за климата в Мадейра и с къси панталони и сандали. Почти без изключение с кисели физиономии тип "накарала съм сестра ми да ходи". Всъщност основно жените имат такива изражения, аз никъде пък нямаше да ги водя на мястото на мъжете им 😉

Вече на паркинга определихме, че няма да сядаме в готиното заведение, а ще ходим в нашето си и за разнообразие ще хванем обяда. За това решение спомогна и меденото кексче, което се оказа размазващо вкусно. Има си мед, кардамон, канела, стафиди и е във всяко пакетче за туристи, заедно с мадейра и пунш. 

 

А това ни е единствената снимка заедно 🙂 

[Lindt 36469]

Нямахме интернет цели 2 вечери и не успях да напредна с разказа си тази седмица. Но да с опитам да проследя нишката на това пътуване, преди да бъде затрупано със следващото 🙂 

 

След пътеката и дъжда Жижо обмисляше да се върнем с такси до Сантана. Обаче аз си го бях харесала този маршрут и го прилъгах, че има дървета и няма да се намокрим толкова за 5 км пеша. Горе-долу бях преглътнала липсата на стрелиции по пътя. Също и се бях уверила, че хортензиите в този сезон имат само листа. Обаче нещо с тези евкалипти, които са докарани на острова, защото растат бързо и могат да се ползват за дървесина, ме човъркаше. Не за друго, ами @bulpa беше определила евкалиптовите гори като ароматни и аз исках да ги подуша все пак. 

Та по пътя имаше такива дървета и аз трябваше да се приближа. Дали заради дъжда, дали заради супер очакванията ми от острова, но не ми замириса на съвсем нищо. Обаче пък не издържах на изкушението да ги оцветя с фотоапарата, ще ми простите 😉 Ако навремето бяха домъкнали и някоя коала, сигурно щях да съм много по-щастлива от гората. Но това не беше последната ни среща с евкалипта и има шанс да поправи първото ми впечатление. 

Следващото интересно (за мен, разбира се) бяха едни фалшиви ягоди. Много приличат на истински горски ягодки, но една рускиня миналата година ме убеди, че не тряба да ги ям и дори аз не рискувах. Обичайно пробвам всякакви неща, които ми изглеждат или миришат вкусно, но някак си съм стигнала до преклонната си възраст. Та дкато ги завирах в лицето на Жижо, за да проучи това плодче, намерих нов вид пасифлора. Няма циферблат като другите, които съм виждала, само в един цвят е, но пак много ми хареса. Хубаво цветенце, браво 🙂 

След няколко сериозни баира вече бяхме в населен район с къщички. А вече знаете, че обичам къщичките. Видях и нови видове антуриум, но не съм съгласна с решението на местните да не си оставят дворче и да садят растения, а да го облицоват с плочки и да редят саксии. Според сестра ми е по-чисто, ама аз обичам градинки. По-красиво е някак си. 

Намерихме си счупена традиционна къща, здрава традиционна къща и детска градина, помещаваща се в традиционна къща. На Жижо му беше писнало вече да ги снима, но аз бях доволна 🙂

Добрахме се до центъра на Сантана и си взехме раничките от магазина. По принцип се бяхме уговорили да ги оставим в къщата, но в последния момент я запазиха за този ден и трябваше да досаждаме на жената. За отплата взехме още един меден кейк 🙂 Имахме опасения, че ако се забавим, ще хванем някаква обедна почивка, но се справихме в срок. И беше време за обяд, любимото ми! 

В нашето заведение днес имаше от грозната риба, която е много популярна в Мадейра. Дълбоководна е и когато е във водата е светла, но след улов става черна и страховита. Бях прочела, че е вкусна и исках да я пробвам. Не бях разбрала обаче, че ще ям филе. При това скучноооо, все едно се връщам назад във времето и се опитвам 3 пъти да харесам бакаляо по различна рецепта. Въобще португалците имат страхотни риби, но незнайно защо обожават някакви безвкусни неща. Жижо се довери на сервитьорката и обяснението на неговата манджа "традиционна, много вкусна" и получи нещо с боб, няколко вида месо и гъст сос. Не пожела да си разменим чинийките и аз трябваше само да го гледам и да се облизвам 🙂  

След обяда се насочихме към автобуса за Фуншал. Кисела двойка седеше отстрани на пейките на нашия мегдан, и на мен ми беше много забавно да наблюдавам поредната девойка с такова изражение. Докао не стигнахме спирката и не добих същата физиономия 😉 Защото имаше автобус и португалският ни стигна до нивото да разберем, че е счупен и не се знае дали ще се оправи, ще дойде ли нов и кога...? След паника и тъжно треперене на спирката, анализ дали може да запълним времето до следващия с бутилка мадейра и всякакви размишления по темата, неочаквано изникна спасително превозно средство. Което беше супер, защото имаше вариант да чакаме още 1.5 часа и да си умра от студ. 

 

До Фуншал пътувахме доста дълго - над 2 часа през всякакви селца и паланки. Въображението ми рисуваше картини с градче, потънало в цвят, за което всички говорят, при това с парад, музика и красиви сгради. И естествено, не видях такова нещо, така че се намусих подобаващо. Разведри ме чак къщичката ни, която бяха освежили наскоро. На домакинята й се струваше по-хубава от снимките в букинг, които не помнехме, но потвърдихме, за да е щастлива. После се разходихме до препоръчания магазин (не Континенто, защото е по-некачествен) и си купихме ананас, сирена, риба тон и чудна салата. И зехтин, сол и лимон, които поради ремонта отсъстваха от чудесната ни нова кухня. Освен това беше по-топло от планините и можехме да си седим в двора. Единствената ми забележка към вечерта е, че не можах да си направя рибата на тиган, защото не ни бяха свързали котлоните, а на фурна не е толкова зашеметяваща. Но иначе беше чудесна, мързелива вечер, каквато ми беше нужна. 

[luba_rizova 11500]

Извинявай, @Lindt, имаш ли снимка на ягодите? Как изглеждат? Такива имаше много на Сан Мигел и ние, е, не аз(страх ме е в чужбина да ям каквото и да е от дивата природа, пък дори и ягоди), мъжо, опита няколко пъти. Да не съм го отровила? Какво им има? Иначе Са адски безвкусни, не си изпуснала нищо. 

[Lindt 36469]

В момента, luba_rizova каза:

Извинявай, @Lindt, имаш ли снимка на ягодите? Как изглеждат? Такива имаше много на Сан Мигел и ние, е, не аз(страх ме е в чужбина да ям каквото и да е от дивата природа, пък дори и ягоди), мъжо, опита няколко пъти. Да не съм го отровила? Какво им има? Иначе Са адски безвкусни, не си изпуснала нищо. 

Не, оказа се, че нямам снимка. Ама видях след написаното. Като по-рошави ягодки са 🙂 С малко по-розови цветчета. Ето от интернет 🙂

А иначе бяхме на тиймбилдинг на едно абсурдно място около Велико Търново. Та някакви хора са си направили хотел "Имението" и базата е добре разположена и градините им са супер. Обаче са напълно луди 🙂 Та жената на собственика е рускиня, която така истерично бръщолевеше като доближих ягодите, че се изплаших, иначе нищо не разбрах от казаното 🙂 И сега като ги видя и пак се стряскам. Ама имам усещането, че все пак изядох една напук по-късно. Не съм сигурна, аз винаги ям някакви неща и съм си съвсем здрава. Започна от дядо ми, който не ми даваше да ям физалис, когато бях на 5 и затова не вярвам на хората кое е отровно 🙂 

 

[bulpa 8379]

Съжалявам, че не си успяла да ги помиришеш. Когато бях, евкалиптите цъфтяха (ако това е правилния термин) и аромата им силно ме впечатли 🙂

 

Редактирано 22 май, 2019 от bulpa
Дублиран отговор

[Lindt 36469]

Енкумеада

 

Тази пътека се намираше относително близо до Сантана, но хем ни бяха посъветвали, че там няма какво да се прави толкова дни, хем посещението ни съвпадна с парада на цветята и предпочетохме да се позиционираме в епицентъра на събитията, тоест Фуншал. Цветята ми действат като магнит и в скулптури и килими от цветя предизвикваха празник в съзнанието ми. Даже пъклено кроях планове да саботирам някой от маршрутите на Жижо, за да седим в града и да зяпаме китки. 

Естествено, този ден той имаше рожден ден и Фуншал трябваше да почака. Мислехме да направим пътеката и да се паркираме в кестеновото село, където да се видим с @luba_rizova и мъжа й, да хапнем, да пийнем и да ги разпитам за Азорите и Аржентина. Според проучванията хората пишат неща, които иначе не биха казали... в моите разкази има по-искрена информация от тази, която ще дам на живо, следейки нивото на интерес у събеседника си, но все пак щеше да ми е по-любопитно не само да чета, ами и да говоря за тези бъдещи дестинации. Така де, бях оставила Жижо да се уговаря със Снежана и в резултат той по никакъв начин не се постара да им разбърка плановете за деня, за да се засечем 🙂 Но пък ни подсказаха къде да обядваме и да ни е приятно, подгрявайки ни 2 часа по-рано със снимки на менюто 🙂 

Но да се върна на пътеката. За да стигнем до там, беше необходимо да изпълзим от хубавото си легълце много преди да се наспя, за да хванем автобус в 7:30. Графитите на нашата гара бяха страхотни 😉

 

В друга страна бих предвидила време и за кафе, но в Португалия тази напитка можеше да почака докато стигнем 🙂 Автобусът обиколи всяко селце, паланка, махала и тн в района и когато стигнахме до целта, вече бях останала без програма за следващия ден. Тоест минахме през Кабо Жирао и Камара де Лобош и определихме за себе си, че селцето не се различава особено от всички останали. Не че не е хубаво - хубаво е, просто според мен всичките на Мадейра са еднакви. А за скалата - ами ние не бяхме виждали слънце от първата разходка и нямаше много смисъл да се взираме в океана в облачен ден. Той и тогава е чист и син, но в никакъв случай не е с цвят на огряна от слънцето вода. 

Толква дълго обикаляхме из околността, че даже дойде време за 15 минути почивка за шофьора и пътниците 🙂 Ние използвахме времето, за да снимаме една симпатична църква. Много са хубави и различни и чак сега се изненадвам, че не влязохме в повече. В Бергамо за 3 часа ходих в 4, а в Мадейра май сме влизали само в една.

 По едно време все пак използвахме тунел, колкото и упорито да страняхме от тях и навлязохме в чудна долина. А под чудна имам предвид заобиколена от планини и всяка със свой характер. Едни назъбени, други забулени, трети покрити с жълти храсти инвазивни растения. Започнахме да се катерим по една от тях и всичко подсказваше, че ни очаква хубав ден. Подминахме си пътеката, за да се качим до мирадурото с автобус и после да се спускаме. Там ни очакваше самотно заведение, което в друго време би предложило гледка за милиони. В случая се намираше точно след пресечната ни точка с ледената мъгла.

Но пък имаше кафе 🙂 Доста старателен барман ни избра за капучиното високи стъклени чашки, бухна мляко и добави шоколад по стените. Започнах горещо да се моля това да е за други клиенти. После остави чашите и си отдъхнах. Започна да прави еспресо в малки чашки. Явно скоро идваше нашия ред. И точно тогава взе чашките и ги изсипа в шоколадовата гадост от преди малко. Спечели си от кръвнишките ми погледи за награда 😉 За какво ми е еспресо без пяна, пресипано от чашата??? При това с толкова какао? Живеем в 21 век, например аз искам сироп от бъз, хващам си телефона, отварям си рецепта, поглеждам как се прави и сега си се приготвя в кухнята ми. Та колко е трудно да прочетеш какво е и как се прави капучино?  То не се нуждае от портокалови корички, бита сметана, бонбонки и шоколад. Вече 20 години се изненадвам на всички опитани интерпретации 🙂 

А да, в тоалетната пишеше, че само клиенти на заведението могат да пускат водата и да ползват сапуна 🙂 Надявам се хората да са бунтари и да нарушават тези правила 🤣

Та изпихме си нещото за по 3 евро и с радост се отправихме към пътеката. В началото пак имаше евкалипт, но този път и миришеше. Може би защото не валеше. Прекарах около час, непрекъсната напомняйки на Жижо да си поема дъх и да усети аромата, вероятно без моите грижи би забравил и щеше да се е задушил. Ами готино мирише. Не като жасмин, магнолия и портокали, но пак е много приятно. Не видях през май никакви случайни стрелиции и кали покрай мирадуротата на острова, но приемам, че @bulpa не е излъгала и за тях, щом евкалиптът мирише. 

 

 Пътечката ни беше напълно пренебрегвана от 95 % от туристите, занимателна и доста благоуханна, така че прекарахме чудесен ден. Разминавахме се само с някой и друг тичащ човек, а на едно място и с велосипедисти. Меденият кейк послужи за торта на щастливия рожденик 

Това са едните инванзивни и зли растения. Другите не съм ги документирала, но са пак жълти. 

Както Снежана правилно забеляза, кестените хич нямаха пролетен вид. Нито пък вид, все едно редовно дават кестени. Обаче те вече ни бяха показали, че има сготвени и ние бяхме напълно спокойни 🙂 

Това е едно от любимите ми места в този ден. Изключително силно желание имах да мина по това било, но се задоволих само да го снимам 80 пъти

Тъй като разходката ни минаваше по границата с мъглата, не се изкачихме до върха, както мислехме, защото нямаше особен смисъл. Но и така имахме много гледки по пътя си, така че препоръчвам маршрута. 

 

Тъй като бяхме огладнели, но очаквахме скоро да достигнем в Курал дас Фрейрас, нетърпеливо закрачихме към целта. Е, спускахме се енергично, минавахме през нови насаждения евкалипт, кестени, кози, вили, дори страшен мост и река, но вървяхме още поне 1 час. И при тунела към селото, аз просто исках вече да легна и да си умра от глад. Така че не успяхме да изчакаме до провереното заведение, а седнахме в първото 🙂  Настанихме се, почакахме и тъкмо да си дадем поръчката, се оказа, че нямат нищо, освен супа от кестени. Подсмръкнахме и си тръгнахме, извинявайки се на момичето. И айде пак по пътя гладни и жадни. Този път вече отидохме на правилното място и щастливо поръчахме печени кестени, супа от кестени и свинско с кестени. И пунш. И хубава тераса, но ме мързеше да снимам. Според мен най-вкусна беше супата от кестени, с удоволствие ще си направя когато видя кестени 🙂

 

[Gentleman Basta 6837]

Автобусът е номер 6. Разписанието е тук. Бих казал едни тегави 2 часа. Казвате на шофьора, че искате да отидете до Miradouro da Encumeada

Началната спирка е Rodoeste Estação. Графитите са добър ориентир

 

Преходът започва на 600м преди мирадурото. Началото се вижда от автобуса

 

Самият преход не е сложен - единствено в края има рязко слизане, което не е много добронамерено към колената. Повече информация има тук

 

От Курал дас Фрейрас има автобуси на 90 минути към Фуншал

 

[bulpa 8379]

Ох, отдъхнах си 😉

Миришат си евкалиптовите горички. Стрелиции и кали може да не сте видели, но имате букет от кралски протеи в архива си, а аз нямам.

[luba_rizova 11500]

Ами не се разбрахме поради органическата непоносимост на @Gentleman Basta към хора над 40 и приравнявайки ги поне къде 90 годишни старци с бастун, които не могат да минат и 100 метра, без да се задъхат. Та, наплаши ни за следващия ни преход до върха и ние решихме да не си даваме зор в този ден, за да може следващия да не умрем на пътеката, щото тя не е за дърти пуФкавели. Е, оказа се съвсем нормална, ама нали в неговите млади очи сме пред умирачка. Абе ще му кажа аз на него след 20 години. И аз благодаря за рязясненията с транспорта, много са удобни, подробни и точни. Следващия път ще направим този преход, много добре изглежда. 

[Lindt 36469]

преди 33 минути , luba_rizova каза:

Ами не се разбрахме поради органическата непоносимост на @Gentleman Basta към хора над 40 и приравнявайки ги поне къде 90 годишни старци с бастун, които не могат да минат и 100 метра, без да се задъхат. Та, наплаши ни за следващия ни преход до върха и ние решихме да не си даваме зор в този ден, за да може следващия да не умрем на пътеката, щото тя не е за дърти пуФкавели. Е, оказа се съвсем нормална, ама нали в неговите млади очи сме пред умирачка. Абе ще му кажа аз на него след 20 години. И аз благодаря за рязясненията с транспорта, много са удобни, подробни и точни. Следващия път ще направим този преход, много добре изглежда. 

Жижо по планини най-често ходи с майка ми, така че възрастта не играе роля 😉 Но ако му кажеш, че си се омързеливил зимата и ти е първи преход за годината, то тогава със сигурност се чувства длъжен да предупреди за пътека, която е правил. 

[Gentleman Basta 6837]

@luba_rizova ако имаше магелански съд за клеветници, щях да те осъдя!

 

Ти въобще не беше разбрала какъв е следващият ви преход и стигнахме до извода, че ще се връщате по същия път до начална точка, което не прави прехода лек. Оказа се, че ще ви вземат в другия край, което съкращава неимоверно разстоянието и денивелацията. Очаквам официално извинение в Държавен вестник!

[luba_rizova 11500]

Ааа, виновен си и край! Аз бях разбрала, ама явно с теб не сме се доразбрали (нали за това взех прехода с гид, за да не правя такива гимнастики). Ама хайде, от мен да мине, приемам, че нямаш органическата непоносимост към над 40 годишни старци, а само лека форма на алергия и ще си стиснем ръцете. 😀

[Lindt 36469]

Ще наруша хронологията на разказа и ще продължа директно с последния пълен ден в Мадейра. А после ще събера вечерните впечатления от Фуншал. Четирите часа подробна автобусна обиколка намалиха ентусиазма ни да ходим в Лобош и да обикаляме след това Фуншал, така че ни се отвори свободен ден за последен преход. И размишлявайки какво сме правили тези дни, стигнахме до единодушен извод, че искаме пътека покрай морето. 

 

Верде дo Ларано / Vereda do Larano

 

Тази пътечка беше почти равнинна и много приятна за ходене, но доста сложна за локализиране. Има едно приложение за трекове в Мадейра, но точно този беше от платените. И след като се застояхме на един камък докато си свалим приложението, се оказа, че трябва да разчитаме на собственото си усещане накъде да тръгнем от Машико.  

Стовариха ни от автобуса към края на селото и ни посочиха накъде да вървим. Рано сутринта не изобилстваше от хора по улицата, които да ни упътят, така че задоволихме с един местен дядо, който махна в определена посока и на португалски ни обясни след колко време да се отклоним вдясно по баира. Ние, естествено, не знаехме след 4, 40, 400 или колко метра трябва да го направим. Пък и дали метрите или къщите, улиците или друго трябваше да са делими на 4?

По наше усмотрение завихме и започнахме борбата с баира. А тя беше сериозна битка, само по такива места можах да си сваля якето на това пътуване. Бяхме подозрителни дали сме уцелили пътя, но предвид това, че Машико е заобиколено от стръмни склонове, а ние трябваше да пресечем и преминем през тях, за да видим морето, хич не исках да повярвам, че трябва да се върнем и да щурмуваме от другаде 🙂 

 

За наш късмет бяхме познали откъде да минем. Покрай пътя имаше ниви, една къща и работещи хора. Намерихме левадата, която им помага да извършват дейността си и след уверение, че това търсим, продължихме по-смело напред. 

 Тук беше по-различно от другите ни разходки - по-сухо време и обработваеми земи около нас. И поради липса на гора и мъгли, можеше да се вижда околността. Левадата не беше като из туристическите пътеки, а като вадите из нашите села. И ни беше интересно да разглеждаме кой какво сади и как е организирано. 

Следващата отсечка беше около морето и въпреки отвратителното постоянство на сивото небе, беше много красиво. И драматично на моменти в отделни отсечки. Даже бих казала, че ми е от най-любимите. 

Още като стигнеш до водата и искаш да спреш, за да позяпаш. Както почти не си срещал жив човек по пътя, сега се оказва, че на всяко хълмче с гледка се е настанила група за пикник. При това не местни, появили се по някакъв таен път, а туристи. Повисяхме на една плашещо висяща над морето скала, по липса на по-подходящо свободно място, за да хапнем меден кейк и подло избързахме преди всички, за да си бъдем пак сами на пътеката. Една двойка ни следваше неотклонно, но точно като се замотаем да снимаме някъде и се стреснем, че ще ни настигнат, те малко по-късно се замотаваха на същата скала и не ни нарушаваха поддържаната дистанция. 

ю

Малко прекалявам със снимките, но беше много хубава пътека 🙂 И после дойде странния участък, след който вече започнахме да виждаме крайната си цел - Порто да Круз:

Вече бяхме огладнели, иначе хич не ни се приключваше с морската пътечка. Аз можех да ям латинки, но Жижо не знам защо отказа този вариант на изхранване 🙂 

 

 

 

 

[Lindt 36469]

Порто да Круз

 

Както се забелязва на последните снимки, местоположението на градчето е разкошно и определено си заслужава посещението. Ние се спуснахме по асфалтов път покрай изключително красив скален ръб и отново ниви и шарени къщи, накацали по всяка скала наоколо. Основната ни цел беше да стигнем достатъчно бързо, за да имаме време за хубав обяд преди автобуса до Фуншал. Но аз, разбира се, се замотах по пътя и това ни лиши от шляене из градчето. 

Те градчетата им са толкова стръмни, че да врътнеш няколко тигела не е толкова лесно и приятно, колкото звучи. 

Като цяло не изобилства от заведения, но имаше едно, явно доказало се като най-добро. Менюто му изобилстваше с неща, които бих поръчала, въпреки първоначалното намерение да хапна само супа. Не че толкова обичам супи, обаче с тези обяди в 4, после хич не ни се получаваше вечерята. Така или иначе нямаше никакви места, а ние нямахме 30 минути да чакаме маса, както ни предложиха.

Седнахме на друго място, близо до брега, в нещо като плажно капанче и спазихме плана за супи. С бира 🙂 Традиционната им рецепта с домат и яйце се оказа страшно вкусна, а също и хлебчетата с масло. Рибената ми супичка беше с 4 вида големи парчета риба, доматен сок и ориз. Не е лошо, но определено й бяха необходими подправки. Явно на това пътуване бях запомнила препоръки само на хора с различен вкус към храна от моя. Но това не ми беше такъв проблем като цветенцата 🙂

Мястото ни беше чудесна наблюдателница към близката фабрика. Мислехме, че е бирена, но навалицата от автобусно групи, мотаещи се наоколо ни накараха да отидем да проверим отблизо какво се случва там. Постоянно идваха и камиони, натоварени със захарна тръстика. Пили сме захарен фреш в Йордания и това не ми се стори интересно, но те всъщност там правеха ром 🙂 И ние трябваше да изчетем всички табелки, да снимаме всеки съд и да опитаме от готовите им напитки.  Научихме много интересни неща, които обаче вече забравих 🤣

Това ми се видя много забавен начин за обикаляне, но не можах да ги снимам добре: 

 

 

[Lindt 36469]

Кратки разходки из Фуншал

 

Имах определени очаквания от този град. Да е шарен, цветен и с много музика по улиците. Като Порто, Лисабон, Евора и тн. Да те зарежда с усещания, а не впечатления. Особено по време на паради. 

Заслужава си посещението, красив град е. Но на мен ми се видя призрачен. Имаше хора, не сме си обикаляли сами, но през уикенда дори заведенията по главните площади не работеха??? Пък какво остава някакви музиканти да се грижат да ти е приповдигнато и приятно. На мен поне не ми се стори типичното португалско място и бих предпочела атмосферата в Машико и Порто да Круз. 

 

Ние пристигнахме в четвъртък и имахме желание за тиха вечер в градината ни, така че не се разхождахме особено. Наблюденията ми се изчерпват с шарени павета, цъфнали дървета, не особена чистота и приятен мирис, и дори гадна буболечка на улицата, доста рушащи се сгради. Но пък хубаво вино и риба тон. 

 

В петък Жижо имаше рожден ден, но след кестените изобщо не беше гладен и ядохме сладолед, ананас и сирена. Все пак в този ден направихме кратко проучване на центъра. Катедралата е красива, площадът пред нея беше превзет от сергии с цветя и непропускливо гъста тълпа между тях. Ентузиазмът ми рязко отлетя при вида на бутащите се хора и се оттеглихме. Регистрирах само много грозен килим от цвятя и много красиво море от хортензии, в което имаше инсталирани лодки. Минахме и през една приятна градина, за да позяпаме патенцата, но и там ни се сториха повече от необходимото количество хора, за да ни е приятно. 

Аз лично имах мрънкащо желание да седнем в някое заведение, но не ме огря. След цял ден преход е смъртоносно досадно да седиш на смотано столче в заведение и да се опитваш да си изпиеш бутилката вино. Ако е топло, се размазваме на някой слънчев площад и слушаме музика, без изобщо да бързаме. Ако обаче е 16 градуса, се завираме вътре и почваме да се въртим на стола си. 

 

В събота изобщо не бяхме уморени и гладни, а даже и успяхме да се видим с @luba_rizova и мъжа й. Te вече бяха вечеряли и разтъпквахме храната им по сравнително равни отсечки, успоредни на морето почти 2 часа. Минахме пак покрай катедралата и градинката, още един голям парк с красиви цветя и по-малко хора и по крайбрежната. Бих казала, че това ни беше най-приятната и подробна обиколка на столицата 🙂 

На този етап вече бяхме огладнели и първо минахме през нашето площадче, със сгушени под ароматни дървета заведения. Които не работеха в събота. После се отправихме към района на техния хотел, в стария град, където улиците са изрисувани с графити и заведенията са едно до друго. Но имат викачи, а това изключително ни стресира и не успяваме да решим къде да седнем, когато ни дърпат на всевъзможни езици. Така че отново се насочихме към катедралата, сигурни, че поне там ще работи нещо. Едва едва, но все пак намерихме заведение 🙂 Цените в ресторантите из Фуншал не са като в другите части на Мадейра, доста по-високи са. Не бих казала, че качеството, обстановката или нещо друго оправдава повишението, но пак не са плашещи. Въобще Португалия е доста бюджетно място за любители на риба и месо. Според мен е по-евтино или равно на много части на Южна Азия. 

Гарнитурата ни отново беше странна, но моят кървав телешки шиш беше страхотен.  Жижо яде някакво месо с банани, което също му хареса, но не и на мен. След толкова дълга вечер в компания вече беше време да се приберем и да се подготвим за утрешния последен ден на Мадейра. 

 

 

 

 

[Gentleman Basta 6837]

Как да стигнем до Vereda do Larano

 

Използва се добре познатият автобус 113 (разписание тук). Пътеката започва малко преди стария тунел между Машико и Канишал. Кажете на шофьора, че искате да ви спре на Верда до Ларано (така се произнася) и не би трябвало да имате проблем.

 

Веднъж слезли можете да използвате GPS-а на телефона си, за да намерите изходната точка, а тя е тук:

 

В един момент ще видите табела Boca do Risco - поемете натам, за да излезете от северната страна на острова, където започват невероятните гледки.

 

Малко повече информация за маршрута има тук

 

На връщане можете да вземете автобус 208 (разписание тук). Спирката в Порто да Круз се намира срещу аптеката: