дневник Нова година по къси гащи и на антибиотици - ретроспективен фотодневник

[master_of_germs]

 

Годината преполови и се насъбраха доста пътувания, които чакат да ги опиша. А описанието на точно това ми е особено трудно, затова и досега все го отлагах... и вероятно ще отнеме месеци, докато придобие някакъв завършен вид. Липса на време, липса на муза, а и като цяло това пътуване беше доста различно от описваните дотук от мене - толкова дълго заседяване в близост до морското равнище не е никак в мой стил.

 

И до ден днешен се чудя грешка ли беше "голямата грешка" на Royal Jordanian?... Трябваше ли да си ударя спирачката, трябваше ли да се вслушам във всичките доводи на @Mistress of Germs против пътуването.  Трябваше ли да ръчкам @mary_shery да прави тази резервация, че с моите дебитни карти, естествено, не се получи.

Нервите и терзанията при подготовката, глупавите грешки при резервации и последвалото скубане на коси ще ви го спестя. Както и трепета на месеците подготовка да науча нещо за Тайланд и Малайзия, за които почти нищо не знаех. Програмата доста се променяше по най-различни причини, част от тях са разисквани в ето тази тема: 

 

В крайна сметка ще останат хубавите впечатления от пътуването, както става винаги. И удоволствието, което изпитахме, от това че се справихме сами с първото си такова далечно пътешествие. Но все пак трябва да опиша нещата, преди да ми се е размил споменът и за проблемните моменти, а те не бяха един и два и преминаването на Пабук - най-силната тропическа буря в Тайланд за последните 30 години - беше само най-дребният от тях. За първи път сключихме здравна застраховка за пътуване и оттук насетне никога няма да си позволявам да не го правя.

 

 

Бяхме избрали да пътуваме от Истанбул на 23-ти декември /неделя/, защото беше удобно да е през уикенд и защото само при неделните полети имаше по-удобно време за прекачване в Аман. Понеже @mary_shery не беше ходила в Турция преди, пък и останалите бяхме ходили твърде отдавна, си оставихме два дни и тръгнахме в петък вечер на 21-ви декември с нощния влак. Има два типа спални вагони - първа класа са с две легла и умивалник в купето и билетът струват с 10 лв повече, а във втората класа (т.е. кушет-вагона) в купето са четирима - две легла долу и две горе, които се свалят от стената. Цената на билета в кушета беше 56 лв. Вагоните са турски и не са подменяни според мене от последното ми пътуване с влак до истанбул, което беше през 2001-ва година. Тогава турските спални вагони изглеждаха луксозни в сравнение с тези на БДЖ. Сега е обратното. Но едно нещо не се е променило - и то е, че шафнерът ни раздаде бутилки вода, плодово сокче и легендарните турски крекери Чизи /Cizi/ 😄 От глад и жажда няма да умрете, демек, ако тръгнете с влак за Истанбул. Че аз, естествено, забравих вкъщи сандвичите и бях захванал люто да се самопроклетисвам 😄  

В кушета пространството е доста ограничено, и много пъти се нервирах, като трябваше да вадя нещо от голямата раница, понеже там бях събрал основния багаж и на трима ни. Впоследствие осъзнах, че вероятно беше грешка да пътуваме с раница вместо с куфар, но точно в първите дни още не се сещах кое къде съм сложил и постоянно се паникьосвах и мислех, че съм изгубил нещо. Някой от фотоапаратите или екшън-камерата, например.

 

ДЕН ПЪРВИ - ИСТАНБУЛ

 

На границата се слиза само веднъж, от турската страна, за да се мине паспортен контрол.

Влакът закъсня стандартните два часа и пристигна на гара Халкалъ, която представляваше една грамадна строителна площадка. Шафнерът поведе всички на мисия по пресичането на коловозите, за да се излезе на улицата, където дойде автобус да ни закара до централната гара Сиркеджи.  Автобусът минава в близост до старото летище Ататюрк и едн китайци помолиха да ги свалят на най-близкото възможно място. Шофьорът не направи проблем. Ама понеже летище Ататюрк вече не функционира, таз информация не е от полза за никого тук 😕 

 

Хапнахме набързо около гарата и се отправихме към хотела, който бяхме избрали стратегически да е между Сиркеджи и Св. София, на една пресечка от трамвайната линия.

Хотелчето е малко, в традиционен стил за старата част на Истанбул и сме много доволни от обслужването. Нямаше никакъв проблем да ни настанят по-рано от обявения час. В едната спалня на апартаментчето крушката беше изгоряла но веднага я смениха.

 

https://www.booking.com/hotel/tr/family-suites.bg.html?aid=356980;label=gog235jc-1DCAso5AFCDWZhbWlseS1zdWl0ZXNIM1gDaBeIAQGYAQO4ARjIAQzYAQPoAQGIAgGoAgS4AqvgmegFwAIB;sid=1e12549cd9c6b5dacfae7bef76e4d107;dist=0&keep_landing=1&sb_price_type=total&type=total&

 

Впоследствие адски се изнервих, защото не можех да си намеря портфейла (и екшън-камерата... отново) и тотално ми се скапа настроението. Ама каквото-такова. Времето в Истанбул беше чудничко в този зимен ден, слънчево и около десетина градуса, а бяхме тръгнали от София при минус седем. Така че разходка и след две-три минути сме пред поне според мене единственото истински стойностно нещо в града, а именно - "св. София". Знам, че Истанбул си има върли фенове във форума, но аз този град не успях да го харесам и втория път, даже още повече ми се затвърди отрицателното впечатление.  Добре поне че са легендарни кулинарните способности на комшиите, че инак трети шанс не бих му дал 😄. Едни пипнати туристически места и в момента, в който се отклониш в съседния сокак, виждаш пълната мизерия. Чак се чудя на всички, които ме предупреждаваха, че ще изпитам културен шок от първия си досег с югоизточна Азия. Никакъв шанс, когато пътуването започна точно от Истанбул 😄 

 

 

 

Опашките пред Св. София бяха изненадващо малки като за събота по обед, ама туристопотокът към Турция беше доста понамалял напоследък. Не, че се оплакваме точно от това.

 

Все още се прави реставрация в "Св. София", но в много по-малки мащаби от последния път, когато идвах и по-важното е, че вече пускат да се качват туристите горе при стенните византийски мозайки. Та ако преди ми беше харесала, то сега бях истински впечатлен.

 

А всички софиянци знаят, че истинската св. София трябва да си има бухал. Под благотворното влияние на светицата дори и изпечен пройдоха и пияница като  Клъвдий Бух засия с ореол 😄 

 

 

 

... За днес - толкова, макар че дори не сме преполовили с първия ден 😉 

 

 

П.П. Ако някой иска да пропусне Истанбулската част и да види нещичко от ЮИ Азия (щото все пак в този подфорум пиша), ето едно 15-минутно видео, което @Mistress of Germs направи от престоя ни в Малайзия за своя блог. Ако се интересувате от козметика, гледайте всичко! 😉 Ако ли не - по диагонал, че половината време се обсъждат неща, дето нямат връзка със самото пътуване.

Между козметиките обаче има и доста силни моменти. Аз се включвам само с две реплики зад кадър, но пък са култови 😄 

Гледайте на собствена отговорност, че има доста тийзъри 😄 ... Черната котка в началото е от Истанбул, докато чакахме един ферибот, останалото е от Малайзия...

 

 

 

 

 

[Guinness]

Хахаха. "Красотата си е красота, но кифлата си е кифла" и "Обади се пиле, пеещ гекон" са култови! Браво, @Mistress of Germs, доста се забавлявах на видеото. 😂

[master_of_germs]

ДЕН ПЪРВИ - продължение

 

(забравих да пиша, че входът в св. София е 60 турски лири, което сега не знам колко е, но по тогавашния курс беше лесно - 3 лири за левче.

Има варианти и за комбинирани билети за музеи в Истанбул, но те си струват, ако посетиш поне 4, което в такъв хубав ден не мислех да правя. А и аз вече бях посещавал всичко в този район на Истанбул и не ми се преповтаряше само. А и @mary_shery искаше да влиза в джамии, които пък са си безплатни.

https://ayasofyamuzesi.gov.tr/en/visiting-information

 

...

Та, значи, след като Клъвдий получи ореол на светец, явно му щукна друга идея, или по-скоро подъл план. Но получи прилив на енергия, особено след като си клъвна печен кестен от един от многобройните продавачи на такива нещица на площада отпред.

 

... и реши да изпълни няколко пируета пред св. София...

 

 

Но това не му стигаше! Той беше решил, че не му е достатъчно да е самообявил се бухалски император и трябва да стане бог. За тая цел обаче трябваше да опознае различните религии и техните храмове. В, пред и над християнски църкви беше летял достатъчно и вече не му беше интересно. В Истанбул, обаче му се отвори шанс да покаже способностите си по джамиите и той демонстрира висш пилотаж.

 

 

 

 

... преди да спре да си почине в джоба на своя покорен слуга...

 

Вдъхновени от полета МУ, ние, които го оБУХжествяваме, също демонстрирахме аматьорщината си 😄 ... Както беше написал покойният Дъглас Адамс в "Животът, вселената и всичко останало": "Има си чалъм в летенето, или по-скоро се иска умение. Умението се състои в това да се научиш да се хвърляш към земята и да я пропускаш." 😄 

 

 

Но нека не изместваме хронологията, де. 

Излязохме от св. София и ни глождеше глад. Заситихме се с малко кестени, а аз и с едно геврече на площада и нащракахме снимки.

 

 

 

 

 

 

Логично прекосихме площада Султанахмет и се насочихме към едноименната "синя" джамия. 

Тука вече се беше насъбрал доста повече народ, а дамите трябваше да се покрият благоприлично.

По-голямата част от джамията беше в ремонт, особено частта над мястото за молещите се. Ъгълът за туристите беше без скелета, но като цяло никак не можеже да се усети величието на храма. Освен това преди години можеше просто да се влезе , като си оставиш обувките отвън, а сега бяха сглобили една импровизирана пътечка отстрани, като коридорче от гипсокартон, където си вееше здраво. И там трябваше да се мине по килим, но без обувки, а обувките си ги носиш в торбичка в ръка. От съображение за сигурност и против кражби, вероятно, ама просто това си развали още повече цялостното усещане. Така че хич не се и застоявахме вътре и цялото посещение и висене по опашката според мене си беше загуба на време.

 

 

Единствено ни забавляваше някаква чайка, която не се спря да кълве полумесеца на едното минаре.

 

Като излязохме, времето се беше постоплило и седнахме да обядваме.

 

После целта беше пеш да стигнем до джамията Сулейманийе, откъдето имало легендарна гледка.

По пътя успяхме и да се загубим, че решихме напряко да минаваме през капалъ-чарши - като ще е истанбулска гарга, да е рошава. Доволно се изнервих и не снимах. Капалъчарши е от местата, които трудно бих изтраял втори път да се застоявам вътре.

 

 

Ходенето до Сулейманийе не е особено приятно, тая част на града си е доста биташка, дори и извън пределите на Капалъ-чарши.

Самата джамия Сулейманийе, обаче ми хареса много повече от Султанахмет. Навалица няма, може да си останеш на спокойствие, колкото си щеш. И паркът отпред е спретнат и гледката към Златния рог, Галатасарай и прочие е приятна, макар и в никакъв случай легендарна, особено пък в края на декември.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Отново се забавлявахме с птици по кубетата, тоя път в комбинация  с продуктово позициониране на Turkish Airlines 😉 

 

Последва бързо спускане към брега на Златния рог

 

Долу, с питане на местните се оправихме откъде да си вземем автобус, за да се придвижим към желязната църква св. Стефан , та да я видим след реставрацията.

Тук ударихме голяма греда, понеже се оказа, че тотално сме се объркали и забравили да си настроим часовниците към турското време. Мислехме, че имаме 45 минути, а се оказа, че сме пристигнало 15 минути след затварянето ѝ. Още една причина някога в бъдеще все пак да дам някакъв трети шанс на Истанбул да ме впечатли...

 

Настроението ми, разбираемо, ужасно се влоши. Имаше две неща, които при предното ми посещение не ги отметнах. Едното е Желязната църква, второто е Долмабахчесарай (защо не влязох там навремето е шашава история, която в следващия епизод ще разкажа; поне тази неправда я поправих сега в настоящото пътуване). Честно казано, вече ми се щеше да си се прибираме в хотела, @Mistress of Germs вече се оплакваше от болящите я "бедни, бедни крачка" (някои магеланци знаят, че даже си имаме песничка за тях), но @mary_shery  държеше да е чек-поинт турист и да види де що има кула и джамия по тъмно. Та почакахме на Фенер ферибот, за да се повозим няколко минути и да минем под мостовете и да се качим до кулата Галата.

Вече по тъмно, снимките не се получиха никак добри от движещото се корабче. Качването до самата кула е кратко, но доста стръмно, Кулата е осветена, но така наблъскана сред околните сгради, че не може да се направят хубави снимки и е без грам съмнение най-бруталният туристчески капан на Истанбул. А дори и сред мръкване опашката от чакащи да влязат беше огромна. Аз поне се радвам, че не влязохме, нито се пробвахме. Само дето загубихме още време, вместо директно да се отправим към азиатския бряг на Босфора.

 

 

 

 

 

 

 

Вече бях изгладнял зверски и в съчетание с разочарованието от безсмисленото катерене нагоре-надолу, бях озверял.

А @mary_shery, тепърва искаше да ходим и да снимаме Девичата кула.  Която през нощта се оказа съвсем невзрачна. Ама като слязохме на Юскюдар трябваше да ходим пеш над километър до нея и после обратно. Поне по равно покрай брега... А, споменах ли (вече няколко пъти) че е края на декември и колкото и да е топло през деня, в град на море вечерният зимен бриз смразява... Особено пък в град с две морета и проток между тях положението е още по-зле.

Е, тъй, де - Девичата кула.

 

Наобратно, решихме да хапнем в заведение на брега. Щото аз си бях наумил, че ще ям кумпир. Което е много голям картоф, опечен и задушен направо с коричката, после срязан от едната страна и намачкан почти на пюре вътре още докато е горещ. И пълен с най-различни неща.каквито си избереш. 

Проблемът беше, че не знаеш кое от всичките неща ще се окаже люто. А те се оказаха. А и не ни разбраха като поръчахме без пикантно. Е, аз си викам, трябва да навиквам към азиатската кухня. И като добро прасенце доядох и на останалите кумпирите, а те май си погладуваха. 

Стана, естествено, никое време, но поне станцията на Мармарай беше точно до нас, та минахме и с влакчето под Босфора. Абе дълбочък си е Босфорът и доста време излизахме до повърхността от другата страна 🙂 

 

Почти в полунощ се прилеглихме...

 

[Radnev]

Най-накрая, след толкова чакане бе време да избухнеш с някой пътепис👍. 

За турското време и настройката на часовниците, много ме изненада🤔. Последната година и половина слизам за трети път надолу и времето винаги си е било еднакво с нашето. В същото време пък знам, че нещата ти са винаги проверени... 

Всъщност от 2016 година, Турция не върти часовника и стои само в лятното часово време, от където идва и това разминаване😄. 

[master_of_germs]

преди 25 минути , Radnev каза:

 В същото време пък знам, че нещата ти са винаги проверени... 

Всъщност от 2016 година, Турция не върти часовника и стои само в лятното часово време, от където идва и това разминаване😄. 

Бе, аз го знаех това, ама през цялото време още като се качихме на влака, та чак до пристигането в Малайзия, бях оставил телефона на самолетен режим. A @mary_shery има влкючен пакет за Балканите на служебния си телефон, ама явно не го е настроила към автоматична смяна на часовата зона.  А и в Турция важи правилото "мейби ту минитс, мейби ту-мороу", т.е. времето е химера и час напред или назад никого не трябва да го бърка 😄

[Polina]

преди 15 часа, Radnev каза:

Най-накрая, след толкова чакане бе време да избухнеш с някой пътепис👍. 

За турското време и настройката на часовниците, много ме изненада🤔. Последната година и половина слизам за трети път надолу и времето винаги си е било еднакво с нашето. В същото време пък знам, че нещата ти са винаги проверени... 

Всъщност от 2016 година, Турция не върти часовника и стои само в лятното часово време, от където идва и това разминаване😄. 

Еднакво с нашето, но само през лятото 😉

[master_of_germs]

преди 6 часа, Polina каза:

Еднакво с нашето само през лятото 😉

Което ни направи пътуването много странно. Тръгнахме с нашето време, минахме час напред. После при междинното кацане в Йордания пак се върнахме на нашата часова зона, защото те като нас си сменят зимно и лятно време.А все на изток се придвижваме уж 😄. 

Но дотам има цял един ден още... и половин нощ...

 

Ден ВТОРИ - още малко от Истанбул

 

Събудихме се не много рано. @Mistress of Germs хич и не отлепи и ходихме на закуска без нея. Помещението за закуската беше в същата сграда, но трябваше да се излезе на улицата и да се влезе в съседната врата. Общо взето мязаше на баничарница и имаше доста стандартни безвкусни работи. Освен сладките, все пак сме в Турция, нали. Ама аз, пусто, как да си пречупя навиците?! Не мога да ям сладко за закуска, и туйто. Занесох горe кафнеце на съпругата, но тя се завъртя, колкото да се облече, да стегнем багажа и да ми каже, че днес няма да излиза. То и навън беше едно мърляво, ръмеше и се канеше и по-сериозно да завали.  Домакините бяха много любезни, оставихме си чантите и ни увериха, че не е проблем да напуснем и по-късно, така че @Mistress of Germs остана да си отспи. А ние с @mary_shery взехме трамвая до последната му спирка, която се пада някъде около стадиона на Бешикташ и оттам с малко ходене пеш стигнахме първо до джамията, а после и до двореца Долмабахче с часовниковата кула в градинката пред входа му.

 

В двореца има два тура - за селямлъка се плаща 60 турски лири, а за харема- 40 лири, комбиниран билет струва 90 лири, като това включва и още един музей на часовниците в отделна сградичка в двора.  Бих казал, че цената си струва, въпреки, че вътре снимането е забранено. 

 

 

 

 

Раздават навсякъде аудиогайдове и информацията е доста изчерпателна, въпреки че на мене вече повечето неща ми се сливат. В Долмабахче са живели 6-те последни султана на Османската империя, както и Ататюрк след това. Интериорът е попмозен, впечатляващ, опит за съчетание на източните представи за богатство със западните такива. Не се е получило никак зле, де 😉 Макар че преди много години Топкапъ ме впечатли много повече... Все пак и аз съм видял много оттогава, та не смея да сравнявам...

 

А защо не влязох в Долмабахче навремето. Щото ме обявиха за теророст, едва ли не 😮  Тогава бях петокурсник, току-що върнал се от първото си ходене в чужбина - летен студентски обмен със стаж в една болница в Полша. Та, вече понатрупал опит и впечатления и млад активист, у нас през октомври отговарях за стажа на няколко чуждестранни студенти, дошли по същата програма за обмен у нас. Някои от тях имаха карти за ЖП транспорт интеррейл и ме запитаха, може ли да отскочим до Истанбул. И аз с целия си акъл, казах, може, взимаме другата седмица нощния влак и тръгваме. Писах на две туркинчета, които ми бяха комшийки в Полша, да ни резервират един хостел за някакви никакви пари, и тръгнахме. Та три дни разглеждахме, ядохме, пихме и се веселихме, а на четвъртия ден, от хостела като ни казаха да си оставим багажа, аз викам: не, как тъй ще си оставям раницата"... Пък тя една ловджийска, здрава, брезентова. Пак бяха ставали някакви атентати по онова време и навсякъде бяха затегнали мерките за сигурност. И отиваме към Долмабахче, а на входа - скенер на багажа. Аз хич  не помислям, че в раницата си държа един як ловджийски нож. От тия дето слон може да одереш с тях. То, като се замисля, аз цялото си студентство с един нож съм го изкарал, друг нож нямах. И досега си върши чудна работа в кухнята. Ама като се разпищя оня ми ти скенер, като скокнаха ония ми ти полицаи 😄 Абе, сигурно щяха  все пак да ме пуснат, ама аз се сконфузих и реших, че ще чакам другите отвън. Пък и пари нямах почти никави, Ама се чудих, защо ги чаках часове наред... Е сега вече не се чудя. откарахме си три часа вътре, а можеше и повече. Тъкмо, докато се извали навън хубаво. 

И сега цялата тая пищност вътре ми се слива. Най-голямо впечатление ми направи малката стаичка, където е прекарал последните си дни Ататюрк... Малко прилича на манипулационна в амбулатория. и отстрани метален шкаф за лекарства с прозорци. и вътре си бяха опаковките на лекарствата, които е взимал, а те хич не бяха малко.

 

После, малко фотосесия навън с красивите порти и гледката на Босфора. в краткия промеждутък без дъжд.

 

 

 

 

 

 

 

 

Намерихме си и бамбукова горичка, а още не бяхме тръгнали за Малайзия...

 

 

За повече снимки нямаше време, че пак почна да вали силно...

 

 

Хапнахме по дюнерче в района и се прибрахме към хотела. @Mistress of Germs вече се беше наспала и понеже се изваля и небето просветна, имахме време за една кратка разходка основно с цел изнамиране на разни сладки благинки.

 

 

Взехме си довиждане с хората от хотела (само най-добри думи за тях), нарамихме багажа и успяхме да се наврем в трамвая, който логично беше претъпкан в неделя следобед в тази най-туристическа част на Истнбул. На Зейтинбурну се прикачихме на метрото и ето ни на "Ататюрк". От толкова голямо летище не бяхме летяли. и сега трябваше да почакаме. Хем сме пристигнали почти три часа преди полет, щото знам ли го пустото летище, хем служителките на Royal Jordanian ни посрещат с едни ей толкова широки усмивки с класическото: "имаме за вас една добра и една лоша новина... с коя да започнем?" 😄 Е, лошата новина е, че полетът ни ще закъснее... с 4 часа и половина (на първо време... всъщност закъснението беше над 5 часа). Добрата новина е, че самолетът от Аман за Банкок и Куала Лумпур ще ни изчака и също ще излети със закъснение 😄 Ай, честито! 😄 

 

 

Интернет на Ататюрк уж има безплатен... за два часа... Градски легенди, мене ако питате. Макар че @Mistress of Germs успя да се свърже някак 😉 

На това летище цареше хаос, който не съм виждал никъде другаде. Личеше си, че се пръска по шевовете и им беше крайно нужно да си отворят вече новото  летище. Ние се намърдахме да чакаме на един гейт, но много бързо гейтът ни беше сменен и ни изгониха от тая чакалня. Почнах да навъртам километраж, а бога ми, там как си се навъртат километрите. На информация няколко пъти питах, докато разбера, кой ще ни е гейтът. всъщност, аз първо питах къде ще ни дадат някакви сандвичи и вода, та настана една обърквация, къде ли не ни пращаха, та даже и през транзитна зона минахме и пак през скенери за да влезем обратно. Луда работа. Ама се запасихме със сандвичи, де, че то си стана полунощ, дорде излетим. И вече, когато си тръгнахме и с Mistress of Germs към правилния гейт, докато влачех малкото куфарче на колелца зад себе си, успях хубаво да я прегазя през крака. Първата от много такива контузии, както се оказа впоследствие.

 

Обаче, вече летим! 🙂 ...

 

 

 

[master_of_germs]

ДЕН ТРЕТИ... или по-правилно - ДЪЛГАТА НОЩ

 

Тя дългата нощ почна да тече още на Летище Ататюрк. 

За сефте се качвах на Boeing.

 

 

 

Общо взето, тоя малкия boeing не ми хареса особено, а и минахме през много сериозни турбуленции. Не си спомням да ме е друсало така на полет откак на седем години се возих в АН-24. На седалката пред мене една арабска дама почна да се тресе и вайка като в сапунен сериал.  Толкова много споменаване на аллах и по време на молитви не бях чувал.  Женицата наистина я беше страх и при всяко подрусване беше вайкане, пищене... За всеки случай се обадих на стюардесите, че има лекар на борда, макар че в такива случаи едва ли щеше да помогне за успокоение.

 

Малко нощен Истанбул

 

 

 

 

 

И в сравнение с него - много по-пръснатият и по-слабо осветен Аман.

 

 

 

 

Летището в Аман ми е абсолютно любимо. Спокойно, просторно, с безотказен и бърз безплатен интернет и едни дебели килими, на които можеш да си подремнеш хубаво, ако имаш време. Но ние нямахме. На отиване престояхме само около час. Заради голямото закъснение на първия ни полет вторият полет ни го бяха забавили с два часа, за да може да се качим безпроблемно. 

 

Сега, тука вече голямата машина си е голяма машина!

Лошото е, че при чекирането в Истанбул, ни бяха разхвърлили местата. @Mistress of Germs беше на реда зад мене, обаче @mary_shery я бяха пратили нейде отзад в коневръза, дето даже илюминатор няма. Обаче тя е оправна и се смени, та дойде при нас. Иначе не знам как щях да го издържа това пътуване. Понеже съпругата ми докато пътува, обича да се изключва от всичко и да слага слушалките и да слуша музика... Или най-често просто да си заспи. Аз пък хич не понасям в ушите ми да има слушалки (сигурно затова не се захванах навремето с клинична медицина - тия стетоскопи не мога да ги трая в ушите си).

Скоро след потеглянето ни, хоризонтът отпред стана ярка ивица и даде признаци за развиделяване. 

 

 

 

 

Очаквах с нетърпение да се съмне, хем да поснимаме... Да , ама не. Доста преди да се види истински изгрев, автоматично затъмниха илюминаторите и нощта продължи, като че ли вечно. На тоя мрачен фон решиха и да ни хранят, при това не само със сандвичи. И това май за сефте ми се случва в самолет. Бях чел, че на висока надморска височина обикновено вкусовите рецептори не функционират, както трябва, та не се изненадах, че ми се стори безвкусно. Аз обаче съм си добро прасенце и манджа не отказвам никаква.

Впоследствие осъзнавам, че желанието ми за светло пътуване може би е било егоистично. Но наистина си беше време за ставане според мене - моят биологичен часовник е настроен така. Но явно има хора, дето предпочитат да си отспят заради висенето посред нощ по летища. Признавам си без бой, че и аз успях да подремна към два часа. В останалото време се забавлявах да зяпам на картата къде се намира самлетът, с каква скорост лети и прочие...

 

 

По едно време вече влязохме в тайландското въздшно пространство и вдигнаха изкуственото затъмнение. Колкото да видим, как заходжаме над Банкок с доста сложни маневри. Не че видяхме много от Банкок отгоре - смогът беше потресаващ... Това тук е след мнооого обработка.

 

 

Кацнахме, някои пътници си слязоха, и нахълта персоналът по почистване на самолета. Бяхме излетяли с два часа закъснение и бяхме наваксали съвсем малко, та беше останал само по-малко час за този технически стоп, преди да отлетим за Куала Лумпур. 

 

Но пък нацелихме залеза точно на Suwarnabhumi.

 

 

 

 

И веднага след излитането, слънцето оново се скри.

 

 

Е, на този полет вече храната беше страхотна. Първи досег с тайландската кухня и предусещах, че ще има доста слюноотделяне занапред.

В крайна сметка пристигнахме с някакво поносимо закъснение, достатъчно, че да се придвижим до Куала Лумпур преди полунощ... Бъдни вечер беше, все пак 🙂

 

 

Това, че се качвахме на влакче, което да ни придвижи до отделението за вземане на багажа, малко ни шашна. Обаче, това е то - азиатски мегаполис 🙂 

 

Първата работа беше да си вземем малайски карти за телефон и интернет. Имаше няколко оператора, по съвет на магеланци се насочихме към Digi.

Служителят ни помогна с инсталирането им. След което първото нещо беше да се регистрираме в Grab - тамошният вариант на Uber.  @mary_shery се справи най-успешно с тая задача, вероятно просто защото тоя номер на предплатена карта още преди това е бил регистриран, но на друго име. Та оттам насетне всички шофьори много се изненадваха, като очакваха някой си Икрам, а наместо него се появяваше нахъсана магеланка 😄 

С grab определено е най-изгодно да се пътува, ако сте поне двама. От летището (KLIA)  до централната градска част (Bukit Bintang) ни излезе общо 65+10 рингита (десетте са такса за влизане на колата на летището) което всъщност за трима ни дойде по около 9 лв на човек. Като се има предвид, че летището е много далече и се пътува почти цял час, цената наистина е без конкуренция.

 

Малайците са много готин народ и на мене много ми допаднаха. Хем има купон, хем не са супер шумни, говорят тихичко. Повечето са мюсюлмани, което не им пречи да си празнуват всички празници на основните религии. Като пристигнахме, вече беше към 23 ч и купонът в центъра вече беше на етап да се подготвят всички за фойерверките.

 

Ама след толкова лашкане по самолети, снимката в движение с телефона ми се е получила, все едно някой фойерверк ме е гръмнал 😄

 

 

Весела К(о)Л(еда) на всички! 😉 ! Дали пък някога в предишни години съм си представял, че бих посрещнал коледа точно тук?! 😮 

... Не и преди magelanci.com  да стане част от живота ми 🙂 

 

 

[master_of_germs]

Хостелът ни в КЛ се оказа не особено добро попадение. Персоналът беше много готин и вечно усмихнат, каквото зависеше от тях да ни угодят, правеха го безотказно. Като например да ни дадат таблетки и изпарител за комари, разклонител и прочие.  От самия хостел ZEN Rooms Sahabat Guesthouse, обаче, имаше доста какво да се желае. Сейфът не проработи, а гардеробчето, като пробвахме да го преместим, понеже беше закрило ключа за бойлера, се оказа, че едното краче не му е заковано, и за една бройка да падне връз мене. Стаята ни гледаше към улицата, добре все пак че беше улица без изход и не влизаха ческо коли и мотори.  ZEN Rooms са много голяма верига в Малайзия и всъщност са глътнали или работят в сътрудничество с много малки хостелчета в цялата страна, но всъщност само са си сложили логото, без да са унифицирали нещо в обслужването. Ама пък си имаха коледна елха... Още веднъж "Весела коледа" по тоз повод 😉 

 

 

 

Много се забавихме с реденето на програмата и избора на място за нощувки и готините апартаменти с гледки отвисоко към Кулите или бяха свършили, или съвсем не ни бяха по джоба, та решихме да се позиционираме възможно най-близо до евтината манджа, а именно, на две пресечки от Джалан Алор... Та затова накрая избрахме нещо, дето да предлага достатъчно ниска цена, като да си имаме стая със самостоятелна баня.

 

Първата нощ, разбираемо, спахме като застреляни, и дори и аз се събудих много късно, ама все пак далеч преди обяд. Викам си - разказахме му играта на прословутия джетлаг... Ама съм оптимист, а?! 

 

ДЕН ЧЕТВЪРТИ - КУАЛА ЛУМПУР

 

Излязохме да се поразходим, къде - до Джалан Алор... Че то това ли е? една празна улица, по която сегиз-тогиз минава някое камионче да извози боклука или да зареди стока. Някои сергии вече отваряха да продават плодове или нещо друго, но като цяло, тепърва се разбуждаше. При втория тегел по улицата вече бяха отворили и някои от заведенията. @Mistress of Germs вече достатъчно се беше потресла от вида на жилищните сгради, наоколо - мухъл по стените, едни блокове, които тя определи като "соц". Всъщност, аз точно това си очаквах от Азия - да е соц, не е. Просто контраст. Неугледица, олющена мазилка, транспортен хаос, и отгоре ти надвисва някой небостъргач или кула. И готино улично изкуство по стените.

 

 

Като за сефте влязохме в някакво китайско заведение, момичетата извадиха джобните дезинфектанти, а аз се зазяпах в менюто. Не обичам да снимам храната си, освен при някакви изключителни обстоятелства, така че тука снимки няма да има. Но пък имаше фрешове, и кокосови орехи а, храната беше в рамките на 7-9 рингита, абе, за 5 лв на човек се нахранвахме и пийвахме фрешове, без да преяждаме. Всъщност, без АЗ да преяждам. Тях двете си ги знам, колко ядат. Има и една идея по-скъпи места на джалан алор, но не много.

Много ме глождеше, как ще се справя аз без хляб, но всъщност преходът към азиатска кухня го направих много бързо. Бях се запасил със залежи от имодиум и други подобни антидиарични средства, но не се наложи да ги ползвам. През живота си не бях имал толкова редовен стомах, както там. Ама след онова, което бях преживял в Египет, смея ли да си тръгна без нещо за запичане 😄 

 

След като презаредихме, викнахме Grab и за някакви 9 рингита стигнахме до района на Птичия парк и ботаническата градина...

 

... Но за тях ще ви разказвам утре 🙂  И може би не само утре... Че тоя ден щеше да е дълъг, а @Mistress of Germs  беше с контузен крак, което засега все още не си личеше... 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Ботаническата градина Пердана  се оказа едно истинско попадение - малък зелен оазис в големия град... Малък, ама друг път. Замотахме се с часове и така и не разгледахме всичко, а изостанахме с програмата. 

Но във всеки случай дори на мене ми хареса - а аз обичайно хич не си падам по градини. Разбира се, не е нещо, дето да останеш зяпнал, ама за безплатен градски парк я поставям много високо в класациите.

 

http://www.klbotanicalgarden.gov.my/

 

Първо, основното площадче Laman Perdana, където определено не очаквах да видя бутилково дърво, но пък то изобщо не се трогваше от моите очаквания и точно там си се мъдреше 😄 

 

 

 

 

После си личеше, че градинарите са си поиграли добре...

 

 

 

 

Заредиха се едни растения, от отдавна отминали геологични времена и се почувствахме като в джурасик парк, а детските площадки и щъкащата фауна съвсем допълниха усещането...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Последва конструкцията, наречена "домът на цикадите"... Е, по това време на деня в обедната жега цикадите се бяха поумълчали, но пък местността се огласяше от цял клас ученици и учителките им, които се бяха настанили в къщичките и си правеха пикник-караоке 🙂

@Mistress of Germs, все пак си намери една къщичка за снимки...

 

Не липсваха и бамбукови горички и всякакви други, по-познати и непознати растения... включително и по някое мангрово дърво.

 

 

Това интересно място е "потъналата градина"

 

 

 

 

 

Имаше и специална градина с билки, както и такава с подправки.

ТАм ни поваля първия ни малайзийски дъжд, но той беше по-скоро лека загрявка за екваториалното следобедно поройче.

 

След като изчакахме десетина минутки под тоя навес, продължихме да изследваме градината. А тя край нямаше. Имаше и открит театър, и участък в ниското, където се опредставяше екосистемата в блатата и кои растения служат като "пречиствателни станции".

А във високата част на хълма бяха градината с хибискусите и тази с орхидеите. От орхидеите очаквахме повече, но хибискусите ни харесаха много... Все пак точно хибискусът е националното цвете на Малайзия и е изобразен на някои от монетите и банкнотите.

 

От най-високото място на хълма се откри гледка към кулите Петронас и KL tower.

 

Останаха още много неизследвани от нас места, като паркът с елените, хербарият и най-вече паркът с пеперудите, но бедните, бедни крачка (а едното краче и контузено) на @Mistress of Germs почнаха да наболяват... Определено не си бях представял да навъртим толкова километри по алеи още преди да сме влезли в птичия парк, койto трябваше да е основната атракция за следобеда. Пък надвечер трябваше да се придвижим и до Аквариума, за където имахме закупени билети от една от големите предколедни промоции на expedia.

 

...

 

 

 

[master_of_germs]

Следващите няколко часа трябваше да посветим на птичия парк на Куала Лумпур

 

https://www.klbirdpark.com/home

 

Входът е 63 рингита (което идва към 26 лв) за възрастни и 42 рингита за деца. Както навсякъде в Малайзия, цените за малайзийци са доста по-ниски.

Не е евтино удоволствие, даже всъщност това ни излезе най-скъпата атракция в района на КЛ, защото за всичко друго щяхме да ползваме кодове с намаления. И малко ме е яд, че леко я поптретупахме, а спокойно можехме да си откараме и още няколко часа вътре. Допълнително от времето ни изяде и стандартният следобеден половинчасов порой, който толкова близо до Екватора е неизбежен.

 

Нямаше време да се включваме в някое от определените на точни часове хранения на птици, но това не го и предвиждахме.

 

Още малко за парка, преди да почна със снимките. Птичият парк е разделен на 4 части, посветени на птиците от различни местообитания. Като цяло на повечето места е създадена добра илюзия, че птиците са напълно свободни, те си ходят напред назад заедно с посетителите и прехвърчат около тях. Целият парк, а той хич не е малък, е покрит с мрежа отгоре, но тя е достатъчно високо, за да могат птиците да летят свободно. Мрежите пазят също така от доста нахалните маймуни в околността, които понякога крещят пронизително и се мятат върху мрежите, особено, когато видят храна вътре в парка.

 

Ето представа за мащабите - това е само малка част от един от четирите сектора.

 

 

 

 

Само някои видове са отделени от туристите допълнително с огради от съображения за безопасност, като например щраусите, и особено казуарите, също така грабливите птици (Клъвдий си направи добрра раздумка с брат'чедите!) и няколкото вида птици-носорози. По света има 10 биологични вида от рода на птиците-носорози и 7 от тях се срещат в Малайзия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тия снимки са след като се изля екваториалният порой, затова всичките пернати още мязат на мокри кокошки.

 

На входа още ни раздадоха карта и ние побързахме към най-далечния край на парка, защото там щеше да има шоу с дресура на птици.

 

Първо малко с птици-носорози за загрявка, а после и с папагали ара, които направиха баскетболно шоу с топчета за пинг-понг...

Но преди да почне интересното, почнаха да падат едри капки дъжд и беше ясно, че шоуто е дотук: всички знаеха, какво трябва да правят, а то е да си метнат дъждобрани, чадъри, кой каквото има и беж към най-близката стряха или закрито пространство. което се оказа павилионът с информация за птиците-носорози.

 

 

 

 

Всички се свряхме под стряхата, а някоисе настаниха удобно в количките си и презаредиха, докато отмина дъждът 🙂 

 

 

Отидохме до района с големия водопад, където основно се движеха ята жълтоклюни щъркели, но пълновластният господар беше един пеликан, който щедро позираше за снимки...

 

 

 

Аз спазвах дистанция, обаче @Mistress of Germs беше лакома за пози и не прецени правилно комбинираната дължина на шията и клюна на тая твар. В резултат на което пеликанът показа кой командва и се получи кадърът на цялото пътуване 😄 

 

 

Захапа ѝ цялата глава, но все пак ръката понесе основната сила на клюна и ето ти нов контузен крайник 😉 

 

След което пеликанът небрежно се обърна да съзерцава езерото отдолу, уверен, че повече няма да бъде обезпокояван от нахалните туристи.

 

Това е водопадът, сниман отзад водната струя, пътеката е направена така, че да се мине зад него... но когато се изсипваше пороят, навън изглеждаше по същия начин все едно си зад водопад 😉

А това е най-сполучливото селфи, което някога съм си правил 😄 

 

После ускорихме малко крачка, за да видим и другите отдели на парка... А и да може Клъвдий да представи пред себеподобните си своята предизборна платформа - нали беше решил да се кандидатира за бог! 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато почти привършихме с обиколката, установихме, че ни липсва калъфът на фотоапарата, а вътре бяха резервните батерия и карта. Изнервихме се доста и тръгнахме да обикаляме по различните отдели на парка да претърсваме. Отне ни поне петнайсетина минути, но го открих паднал под една масичка до будката, от която си бяхме взели сладолед. Надя се разстрои много, а и вече видимо почваше да накуцва. След толкова ходене контузеният глезен беше почнал да отича. В случая тя го беше загубила калъфчето, защото постоянно ползваше фотоапарата да снима видео. Решихме, че оттук насетне аз ще го нося на врата си. Щото аз пък съм по-малко разсеян сигурно 😉 ...

От този ден имаме много снимани клипчета - ще се пробвам да кача някое в съответния раздел.

 

На излизане се удържахме да не купуваме никакви играчки от сувенирния магазин, макар че имаше страхотни плюшени пауни... На изхода ни наобградиха таксиджии, че нещо се забави шофьорът на grab, с който вече се бяхме уговорили. Оказа се, че ни чакал зад завоя на петдесетина метра.

 

Пътуването към аквариума ни отне повече от предвиденото, понеже се оказа, че явно са преместили входа от другата страна на сградата... или пък просто шофьорът се омота, но с питане на полицаи и мирни граждани успя да се справи и да ни заведе, точно където трябва 🙂

 

...

 

[ДиянаВ]

Селфито е наистина най-оригиналното, което съм виждала😁. Засенчва всякакви пернати красавци. 

[AlexandraKo]

Мастер,Клъв, да не го забравихте на дъжда?

[master_of_germs]

Чакай де, Клъдвий имаше тепърва и сред обитателите на дълбините да си набира електорат! 😄 

 

Ето този чешит и главорез му се цани за шеф на предизборната кампания 😉 

 

 

 

А тук се е снимал, специално за @AlexandraKo,  с тия металокерамични ченета от мегалодон 😄 

 

 

 

 

AquariaKLCC

 

http://www.aquariaklcc.com/

 

При подготовката на пътуването много се колебаех дали да посетим аквариума в Куала Лумпур или този в Ланкави. Не можах да преценя, кой е по-хубав, само по видяното в интернет, но все пак натежа това, че в КЛ имаме малко повече време... уж. А всъщност бях се заблудил доста по отношение на това къде колко часа ще прекарваме. 

Работното време на аквариума е то 20 ч, а ние пристигнахме почти в 18 ч. Хората са си предупредили, че в празнични дни може да се очакват опашки, а коледа си е официален празник в Малайзия (само 25ти декември; 26-ти е работен, за разлика от тук). Но не сме чакали повече от 5-10 минути. Така че имахме точно два часа. Разгледахме всичко, но спокойно можехме да прекараме още толкова време. И накрая вече Надя наистина не можеше да ходи, та прилагахме изпипаната схема, къде с облягане, къде с носене на ръце или на гръб. Излязохме абсолютно последни, във всяка от последните зали любезно ни подканваха да побързаме. Ние не се трогвахме особено, дори се помотахме в сувенирния магазин докато открихме една страхотна плюшена акула. Комай платихме за нея повече от входния билет, ама нямаше как да я подминем, нали сме бандата на плюшофилите 😄 Тук не съм я снимал, но я има във видеото на Надето в края на първия пост от темата. Последвалото недоспиване от джетлага е виновно в безсънието си да измисля името НААКУЛЧО 😄 Вкъщи стои на една етажерка редом до плюшения овен Г'Овньо и плюшеният клепоух заек Заебайко 😄 ... 

Тъй де; да не си помислите че само с плюшени бухали ни е пълен домът. 😉 

 

Та входният билет за чужденци в AquariaKLCC е 69 рингита или към 29 лв, но промоцията на expedia, през която взехме билетите, беше такава, че тримата общо влязохме за по-малко от стойността на един билет.

 

Началото на разходката беше тематично коледна 😄 Ако на някого Дядо Коледа не е донесъл подарък, ето я причината 😉 

 

Всички зали бяха доста добре онагледени с описания, и изобщо си е интересно, и за деца, и за възрастни.

 

Тоя водолаз с чука не бих искал да ми пожелава "Весела Коледа" 😮 

 

Раздел "електроуреди" 🙂 Риба-нож, електрически сом и други разни змиорки, от които бие ток. Но пък научих, че има два начина, по които електрическите рибоци могат да те "пернат"...

 

 

 

 

 

 

 

Последваха редица аквариуми с корали и интересни постановки на миниатюрни корабокрушения, или мене ако питате, на гръцка таверна след запой...

 

 

 

Октоподи, риби-зебри, и прочие...

 

 

 

 

 

 

 

После се влиза в по-просторна зала, която трябва да представи подводния живот в тропическите мангрови гори. Звукови ефекти, трещи, вали, гърми... И по средата на залата има истинско мангрово дърво в цилиндричен аквариум, така че то да пречиства водата в него и е пълно с рибоци всякакви...

 

 

 

И други басейни, в които може да се гледа отгоре...

Този симпатяга е изкуствен...

 

... но тези са си съвсем истински 🙂

 

 

 

 

Имаше и яйца на акули, в които можеше да се види, как се развива зародишът, като е осветен от задната страна...

 

После следва мърчндайз, дето е добре да се мине по най-бързия начин, снимат те на входа на големия аквариум, та белким после решиш да си платиш да имаш официална снимка. 

Има и разни други малки зали, макети на зинали акули (има си хас!) ...

 

 

... И се влиза към подвижната пътечка в тунел под големите аквариуми, да се гледат разни видове акули, скатове, морски костенурки, мурени и прочие едри морски създания. Пътечката се движи съвсем бавно, пълни се с много хора и е дълга 80-90 метра някъде със всичките завои. Няма проблем да се направят няколко кръгчета, може и назад да се върнеш, ако не е претъпкано с хора... Каквото искаш, стига да направиш по-хубави снимки. Ние нямаме кой знае каква фотографска техника, а и да имахме, нямаше да се съглася да нося на гърба си още допълнителни килограми. Тaка че това е, което сме успели да наснимаме 🙂 

 

 

 

ЕтУ ни и нас!

 

 

 

Някак си мислехме, че това е всичко. Но се оказа, че има и още зали и трябваше да ги минем хем на тъгъдък, хем на куц крак, хем на конче... Ръчкани от разпоредителите да побързаме.

Ама как па да не се снимаме при челюстите!?

 

 

 

 

 

 

Накрая вече медузи, бременни мъжки морски кончета и прочие наистина ги подминавахме експресно. 

 

 

 

 

Както писах в началото, излязохме последни. Хем доволни, хем куцукащи, хем нервни и гладни. Добре че тоя аквариум е в някакъв мол, та явно трябваше да се пробва молската малайска храна. Ами какво да кажа - молската азиатска кухня се оказа много по-добра от сътветната европейска такава, макар цените да бяха доста над тези по фууд-кортовете на джалан алор.

 

...

 

[master_of_germs]

...

От задната страна на същия мол имаше изход, който водеше към парка пред (или пък зад?... А май всъщност под) кулите Петронас.

 

 

На пръв поглед, "ей ги, видяхме ги, айде да се връщаме вече, а!"... това е реплика на нервната и гневна @Mistress of Germs от гърба ми, който е яхнала. Кракът ѝ е отекъл и явно вече не може да стъпва. @mary_shery, обаче иска да ги види тия пусти кули отблизо. Аз също, да си призная, пък и ей го някакво си паркче, имам да мина може би половин километър... Когато сградите над него самите те са над половин километър високи, малко мащабите се изкривяват. Поне по карта трябва да има и някакви изкуствени езерца. Навън влажността е близка до абсолютната, аз нарамвам раницата отпред, @Mistress of Germs отзад на гърба и се превивам одве, защото си е леко изкачване. Поне настилката е хубава, даже е направена като писта за джогинг.  Успяваме да преодолеем половината разстояние, вероятно, когато зазвучава класическа музика... Коледа е и на всеки половин час има музикално и светлинно шоу на фонтаните. Почиваме си на една полянка, където светват очичките на едно изненадано нощно създание, и ние двамата с @mary_shery се изстрелваме да видим за какво иде реч...

 

А шоуто наистина си го бива... Ние определено не си падаме по лъскави небостъргачи и прочие, но Кулите Петронас поне за мене се отличават от всички други небостъргачи. Има някакъв дух и изисканост във вида им, една чудна симетрия. И това мостче помежду им. Разбира се, не сме и имали никакви мераци да се качваме горе, но поне за мене си струваше усилието, и мускулната треска, която получих почти моментално. Бяхме от задната страна на фонтаните, а не където се беше струпало огромното множество, та можех доре да си полегна малко.

 

 

 

 

 

 

 

Посъбрал малко силици, се върнах и отново наместих съпругата си на гърба си... Не беше удобно за никого от двамата, защото дори и самото друсане на гърба ми ѝ причиняваше болка, но все пак по-добре, отколкото да пробва да ходи сама. А и вече бяхме на такова място, че най-лесно можехме да вземем grab точно пред кулите. 

 

Нова почивка със същата гледна точка, защото то и без това стана време за следващия дубъл от светлинното шоу, което се повтаряше начесто.

 

 

 

Оттам - ново упражнение с тежести на гърба и се довлякохме до едно странно обръщало. Там извикахме grab но имаше да го чакаме доста. първо, че нещо ми с е стори, че не е особено добро място да чакаме и продължим още стотина метра до пред мол SURIA KLCC, който е точно в основата на кулите, и второ, че трафикът беше невъобразим. Иначе КЛ ми направи впечатление на много уреден град в транспортно отношение и не сме попадали в задръствания. Изключението от това правило е районът около Кулите вечер. озобено пък в празнична вечер. Така че тая кола я чакахме повече от половин час и отначало, като я поръчахме, се пулих на цената, която за някакви 2 км беше двойно и тройно по-висока от това, което платихме за тройно по-дългите предишни два курса през деня. Но явно има защо да искат такива цени. Трафикът беше най-зловещият, в който съм попадал някога. Но важното е, че бяхме вътре и скоро можехме да си легнем... Макар и не да заспим.

Първата вечер бяхме каталясали от пътя и спахме, но тази втора нощ, в резултат от джетлаг и толкова много емоции и гледки, а и от превъзбуда, нерви, болки и взаимни нападки, явно нямаше да мигнем, или поне аз...

За да стане положението съвсем смарангясано, се оказа, че в хостела има авария и от много часове няма вода... При всичките тия екваториални дъждове и аквариуми, на които се нагледахме през деня, това да няма вода беше просто някакъв театър на абсурда 😄 

Та се отправих на мисия да купя бутилки, а в най-близкия денонощен магазин ги бяха продали всичките. Добре поне, че  около Джалан алор (всъщност малайците си го произнасят Ялан алор) има денонощни магазини на всяко кьоше...

 

Прибрах се, кокорех се в тъмното, пусках снимки във форума и чаках водата да дойде... Към един часа през нощта почна да се чува издйнически шум от тръбите и след около още половин час имаше достатъчно налягане , за да си взема душ. 

И това не помогна да заспя, а към 4 часа в околността се разпищяха котки, маймуни, гекони и прочие твари, закъркори ми коремът и отново излязох да поскитам към малайската "Манджа стрийт". Взех си нещо дребно, както и от магазина, да има нещо за закуска евентуално. В тоя момент започна пак да ръси едни едри капки... Като за сух сезон, освен екваториалния следобеден дъжд, щяхме да си имаме и гръмотевична буря призори...

Дъждът поне успя да се справи с бодърстването ми и на развиделяване пак му заспах и откарах почти до обяд...

 

 

[AlexandraKo]

На 1.07.2019 г. в 21:35, master_of_germs каза:

... А тук се е снимал, специално за @AlexandraKo,  с тия металокерамични ченета от мегалодон 😄 

Да ти кажа, направо на циркониеви ми мязат.😉

А пък, колкото Мари е винаги усмихната, ти си толкова сериозен, та чак, накахърен на някои снимки.

Тренирай хилене пред огледалото, за фотосесиите,де!😉

[master_of_germs]

Преди 1 час, AlexandraKo каза:

 

Тренирай хилене пред огледалото, за фотосесиите,де!😉

Да, бе, да! 😉 Че после да ми преброиш кариесите по снимка 😄 

[AlexandraKo]

преди 2 часа, master_of_germs каза:

Да, бе, да! 😉 Че после да ми преброиш кариесите по снимка 😄 

Абе, почнах да се притеснявам, че пулпити те мъчат😉

Начиии, тренирай хилене със затворена уста

[T.E.Lawrence]

Да не цитирам целия огромен пост, да вметна само за zen rooms, има ги из цяла Югоизточна Азия. Рядко се случва на добри попадения откъм комфорт, но ако се регистрираш и резервираш през сайта им, има често кодове за големи намаления. Така си бях намерил, верно старичък, ама цял апартамент за под 20 долара на центъра на Макати. 

[neuromancer]

преди 6 часа, AlexandraKo каза:

А пък, колкото Мари е винаги усмихната, ти си толкова сериозен, та чак, накахърен на някои снимки.

Тренирай хилене пред огледалото, за фотосесиите,де!😉

Бе не е лесно да се усмихваш за снимка, след като цял ден си носил жената на гръб

 

(надявам се да сте добре вече)

[master_of_germs]

преди 8 часа, neuromancer каза:

Бе не е лесно да се усмихваш за снимка, след като цял ден си носил жената на гръб

Абе, то тя имаше по-малко поводи от мене да се усмихва, ама се е справила по-добре от мене. 😉 

 

Нa следващия ден, както ще се види по някои снимки, глезенът е превързан, имахме организиран тур и макар че имаше вървене, беше в съвсем поносим километраж да се справим и без носене на гръб. Което не значи, че не се случиха други сакатлъци 😄 

Надя и до днес не спира да повтаря, защо по дяволите трябваше да ходим на ония ми ти Кули в КЛ. Може и вие да ме попитате същото, нали уж имахме още една вечер да преспим в града. Да, но всъщност за тази вечер беше запланувано събитие извън града, пред което светлините на кои да е небостъргачи и пеещи фонтани барабар с коледната им украса изглеждат като свръхевтини дрънкулки...

 

ДЕН ПЕТИ - КУАЛА СЕЛАНГОР

 

Турът, който взехме през expedia, беше ето този: https://www.expedia.ie/things-to-do/glittering-fireflies-kuala-selangor-night-tour-with-dinner.a193012.activity-details?srp=true&location=Kuala Lumpur%2C Malaysia&startDate=2019-12-26&endDate=2019-12-26&latLong=3.14661%2C101.711&rid=180008&pageNumber=1&expandedRegion=false

 

Независимо от всичките срещи с най-различни растителни и животински видове на сушата и под водата, които ни се случиха предния ден, това, което ме накара да правим три нощувки в Куала Лумпур, вместо директно да запрашим на някъде другаде, не бяха нито хилядите птици, нито акулите, нито хибискусите. А огромната колония от светулки в района на градчето Куала Селангор, разположено на около час-час и половина път с автобус от столицата. За пореден път ще изкажа специални благодарности на @cybersimo, от когото научих за това място. Независимо от всички каръщини, които се случваха дотук, и ще продължат да се случват по време на пътуването, този ден го завърших със сълзи в очите. Сълзи от щастие в широко отворени очи; сълзи, породени от мигове, в които детството се завърна в мене в цялото си вълшебство. До края на пътуването щеше да има още един такъв момент за мене, но вече в Тайланд...

 

Ако сте цъкнали на горния линк, ще видите, че този тур тръгва чак следобеда, което ни даде достатъчно време да се освежим (момичетата не се бяха къпали предната нощ, нали нямахме вода), да се нахраним (в среднощните си скитания бя накупил разни шоколади и кроасани и един кокосов орех за @Mistress of Germs. Азиатското си е азиатско, ама тя със зеленчуци и плодове (освен кокосови орехи) е скарана. Та тя успя да си закуси на спокойствие, да си снима видео за блога и да прехвърли снимките дотук на лаптопа. Ние с @mary_shery продължихме да изследваме заведенията по Ялан Алор, като тоя път седнахме в едно, което беше баш на ъгъла, с една идея по-лъскаво от останалите. Мисля, че беше към веригата tiger, които са завзели немалък пазарен дял от улицата. Взехме си и някакви неща за вкъщи, да имаме за следващата сутрин, когато времето ни щеше да е по-ограничено. 

 

В уречения час дойде една маршрутка да ни вземе от хостела... Я да ви го покажа и него!

 

 

И небостъргачите на две крачки от нас...

 

 

В маршрутката имаше само още няколко души освен нас, и си помислихме, че сме ударили джакпот и ще бъдем на частен тур едва ли не. 😄 

Всъщност се оказа, че маршрутката ни закара до един по-голям автобус, който тръгна да обикаля най-различни хотели да взема още хора. Въпреки това, автобусът не се напълни докрай, бяхме около 30 души общо. Та загубихме известно време, докато излезем от КЛ.

 

 

Малко повече информация за тоя тур. Бях се видял в чудо отначало какво да правя, понеже нали беше коледа, празничен и натоварен период. Та частен тур не ми беше по джоба, няколко оферти, които получих оттук оттам, също не ми харесаха. После разбрах, че на място може да се договорят турове и се поуспокоих. И не щеш ли, Експедиа извадиха едни коледни промоции за things to do с промокод, който сваляше 30 долара от цената, ако тя е поне 40 долара. Е, може да видите цената на тура в линка на експедиа, тя е 40.66 USD. Буквално в деня на тръгването ни към Истанбул излезе тая оферта и почти напът за централна гара резервирахме с три кода за трима души. Така това висше удоволствие ни излезе по по-малко от 11 долара на човек! И това беше с включена вечеря. 

Но дотам още не сме стигнали. 

Засега пътуваме и екскурзоводът ни разказва всякакви интересни факти за историята, населението, религията и поминъка на Малайзия. 

За религиозната толерантност на Малайците вече споменах. Ако и над 60% от тях да са мюсюлмани, те си съжителстват в разбирателство и с индуси, и с будисти, и с малкото християни и с каквито други религии се срещат. И на много места край пътя се виждаха един до друг храмове от различни религии.  Етнически също е много разнообразна Малайзия. около една трета от 32-милионото население за с китайски произход, поне 3-4 милиона са индийците, нашият екскурзовод също беше с индийски корени. И това си му личеше в много тежкия акцент, с който говореше английски. В съчетание с типичното за малайците много тихо говорене, не беше лесно дори и за мене да разбирам всичко.

Времето на пътуването беше избрано идеално - минутки след като излязохме от Куала Лумпур, се смърчоса, изля се половинчасовият екваториален следобеден порой, а когато спряхме за пиш-пауза, дъждът вече беше спрял, макар че газихме в половин педя вода 🙂 

 

 

 

Пристигнахме в Куала Селангор и се оказа, че автобусът няма да ни закара чак горе до хълма Букит Малауати с прословутите Silvered leaf маймуни, а ни спря долу и трябваше да извървим около километър по умерен наклон нагоре. 

Напръскахме се срещу комари и закуцукахме на края на групата, даже малко на дистанция след всички. Та не можехме много да чуваме , какво обяснява екскурзоводът. Но минахме покрай интересни образци на стрийт-арт.

 

 

 

 

 

  

 

Цялото селище е историческо, има запазени и руини от укрепления. Част от хълма все още е военен обект.

Най-впечатляващото като история от обектите, които подминахме пътьом, беше един кладенец, където пускали предателите. Водата в кладенеца била отровена и тях ги връзвали и ги потапяли до брадичката/ Тяхно било решението, дали да пият веднага, или да чакат, докато умрат от жажда.

 

 

По-горе се стига до място с гледка към морето - тоест - Малакския проток. Може би най-натоварения морски маршрут в света, затова в района са се строели не една и две крепости и са се водели множество сражения за контрол над морската търговия с далечния Изток.

 

 

Там е и мястото, където става мърчъндайзът - сокчета, сладоледчета, а-у!, и най-вече връзки зелени малки бананчета, за който иска да храни маймуняците. Не че са скъпи, просто на цени три пъти по-високи от тези, които може да си намериш по пазарите. 

Та взехме и ние малко. Бяхме вече почти горе, когато Надя се поумори, отново изостанахме. Аз избързах и видях, че маймуните са зад завоя. Тя остана да снима няколко минути видео за блога и да си отпочине превързаният крак. А ние с Мариела отидохме на фотосесия с други примати.

 

Бяха се накачулили по една кула във военния обект, но като видяха туристите бързо наскачаха при нас на асфалта.

 

 

Това са silvered leaf monkeys. Предполага се, че са с дружелюбен нрав и не хапят, за разлика от по-раздразнителните си братовчеди - зелените макаци.

 

Ето го зад мене и екскурзоводът ни...

 

 

В тоя момент вече пристигна и @Mistress of Germs, защото нямахме още много време. Тия няколко кадъра са преди да почна да снимам видоето, а какво се случва с тези, които примамват маймунките да се катерят по тях и ги дразнят с храна, предполагам вече сте видели. Видеото е в края на първия пост от темата...

 

...Маймунката си заби зъбките в пръста на Надя до кръв. Не че нарочно е целела пръста - просто скочи да си гризне банан.

Та освен превързания крак, трябваше да вадим кислородна вода и спирт да промиване раната на пръста. 

Не че раната беше неше особено - дори не се поду, просто наболяваше няколко дни. Ама все пак си е ухапване от диво животно и следващите часове и дни падна едно много яко четене и проучване по темата дали наистина няма бяс сред макаците в тази част на Малайзия.

 

После се спуснахме обратно към автобуса, но по друг, по-кратък, но малко по-стръмен път надолу. Наснимахме още маймуняци.

 

Минахме и покрай гробниците на първите трима монарси на Селангор, които снимахме през портала.

 

Една плюшена панда, специално за @jungfraujoch  🙂 

Забравих да сложа гледката отгоре към градчето Куала Селангор, където, на тези наколни постройки над реката в далечината, щяхме да вечеряме, гледайки залеза. И без това трабваше хубаво да се стъмни, за да можем да се насладим на основната атракция за деня...

 

...

 

 

 

[master_of_germs]

...

След кратко пътуване с автобуса отидохме да похапнем стабилно и да се насладим на залеза над естуара на голямата река Селангор. 

Куала Селангор е била първата столица на султаната Селангор през 18-ти век. После през 19-ти век столицата няколко пъти се е сменяла, докато се установи в Шах Алам.

Затова Куала Селангор е сравнително малко градче днес, и въпреки, че идват туристи от столицата, все още пази почти автентичен дух. Ама почти. Както каза екскурзоводът ни, първо идват банките. После медицинския център, училищата... и дотук всичко е наред. Но когато в града се построи първият Макдоналдс, автентичността свършва. А там отскоро вече имаше и Макдоналдс...

Нищо де, ние си го подминахме, за да заседнем в комплекс, където беше типично азиатско - битпазар, рибен пазар и ламаринени заведения на колове над реката, а вечерята плуваше в най-различни не особено чисти аквариуми 😉 

Заведението, където беше нашата вечеря определено го държаха китайци - само те имат тоя техен отвратителен чай, ама всички други питиета трябваше да се доплащат, та се примирихме...

Тук отварям скоба, защото, ако има нещо, с което наистина да запомня Малайзия в кулинарно отношение, беше това, че осъзнах, че досега през целия си живот съм пил (според "Пътеводителя на галактическия стопаджия") - "... течност, която, ако не съвсем, то почти не прилича на чай" 😄 

 Винаги съм се чудел и на англичаните, как го пият тоя бълвоч чай с мляко, докато не попаднах на начина, по който малайците пият чай с много мляко и много лед. И рязко ми се прищява пак да съм в Малайзия. Съвсем директно си признавам, че не съм кусвал никакви алкохолни напитки в Малайзия, но при тоя техен чай не исках нищо друго. Е, може и да е допринесъл към джетлага за безсънието ми, ама пак искам! Пък! 

 Китайците в Куала селангор, обаче, си нямаха понятие, как се прави чай, но компенсираха с вкуса и грамажа на блюдата. Дори и аз въздъхнах блажено, а @Mistress of Germs трошеше раците с небивал кеф... Нейната страст към морската храна надминава и най-алчните хорски въжделения и тази вечер си попадна в райско местенце... Освен това другарите ни по маса се оказаха австралийско семейство, а жената беше морски биолог, та завързахме страхотен лаф-моабет за морските твари и най-вече за тези, които отделят смъртоносни токсини. Професионална деформация, как ни търпят приятелите ни, не знам... От другата страна бяха едно семейство от Хонг Конг, които пък веднага обожествиха Клъвдий и му пратиха покана за приятелство във фейсбук. Той обаче беше твърде зает в приготовленията си да става бог на следващия ден, че да отговаря на поканите от плебса...

 

 

Манджата не съм снимал - бях твърде зает да я ям. Затова, ето ви залеза - той не става за ядене, така че какво друго да го правя, освен да го снимам 😉 

 

 

 

 

 

 

Близо до екватора залезите са бързи и ние се метнахме в автобуса, за да изпреварим останалите туристи. 

Целта ни беше съседната махала Кампунг Куантан и паркът на светулките. На малайски светулка е Kelip kelip 🙂 

 

Това е едно от трите места в околността, където могат да се наблюдава ритмичното светене в такт на една от най-големите колонии на светулки в света. Те живеят на дърветата в реката и всяко семейство си има свое дърво. Светулките от едно дърво си имат точно определена честота на присветване и тя е уникална за това семейство и се различава от всички останали. Честотата на примигванията е горе-долу веднъж на две-три секунди, поне за повечето дървета. Сега, точната честота за всяко семейство са си я измерили биолозите, ние трябва да им вярваме, че е така. Но самите светулки така се ориентират къде им е "къщата" и къде са "техните". Разбира се, както най-често се случва при животните, тия присветвания се случват най-вече с цел чифтосване. Женските никога не напускат дървото си и тъкмо те задават честотата на примигването. Мъжките подемат и почват да им присветват в същия такт в отговор. И така, докато се отдадат на удоволствието и забравят да светят. 

Затова светулките трябва да се гледат по възможност рано, след като се стъмни, в безлунна нощ (или поне да се избере нощ, в която луната изгрява късно, за да се вижда по-добре мигането в тъмнината) и да не се чака много, защото след няколко часа вече всички светулки правят секс и не светят. Затова и лодкарите в парка возят туристи примерно от 20 до 22:30 ч.

Аз бях избрал тази нощ, а не предната, защото беше много скоро след пълнолуние и най-вече, защото предната нощ, когато се "релаксирахме" пред Кулите луната изгряваше около 21 ч, а в този ден изгревът беше с около час по-късно. Така че щяхме да се насладим на светулките в пълна тъмнина. 

Оказа се, обаче, че трябваше да почакаме половин час поне, защото два-три други автобуса ни бяха изпреварили. Зад нас имаше още няколко автобуса. 

Иначе, колкото и да е странно, този парк е без такса за вход. Така че, ако някой обикаля с кола, може просто да дойде и да се нареди на опашката. Плаща се единствено за това да те возят на лодка. В лодката (освен лодкаря) може да се качат до 4 души, като цената за разходката с лодка е 50 рингита (около 21 лв). С организираните турове не се плаща за лодка, включена е в цената на тура. Един малко неприятен момент е, че по възможност не трябва да се ползват репеленти за комари, понеже те биха гонили и светулките от вас. Пък лодкарите са готини. Успяват да примамят светулки от клоните да пропълзят по техните ръце, след което ги подават в шепите на туристите. Гребат в пълна тишина и цялото преживяване е неземно.

 

Това беше моето усещане за "тиха нощ, свята нощ" и коледни светлини, пардон - светулки, макар и с два дни закъснение. Дори една лодка с китайци, които си пуснаха музика, за да снимат клипче с музикален фон, не успя да ми развали настроението... Отплеснах се пак... ама не е лесно да пишеш за такова преживяване. Снимки няма как да има. Светлината на светулките е хемилуминесценция - студена светлина, тоест, няма как да се заснеме с фотоапарат, поне не и с нивото на техниката с която ние разполагаме.

Знам само, че никога повече не бих украсил коледно дърво с изкуствени лампички... След преживяването в Кампунг Куантан идеята за изкуствени коледни светлими ми се струва просто кощунствена. 

Плаках. И очите ми пак са насълзени, дори само като чаткам по клавиатурата, опитвайки се безуспешно да опиша спомена...

 

 

 

 

 

Нека приемем, че все пак съм уловил две-три примигвания в кадър, макар че това по-скоро са артефакти...

 

И обратно към пристана... не помня колко минути беше цялата разходка. Рядко имам усещане за напълно спряло време. Но пък няколкото светкавици в далечината направиха усещането още по-магическо...

Като споменах светкавици - използването на светкавици на фотоапаратите е строго забранено, за да не интерферира с честотата на присветване на светулките... Макар че кой идиот би си помислил дори да снима със светкавица на такова място...

 

 

По снимка на изхода на парка и стана време да поемаме обратно към Куала Лумпур за последна нощувка там и да стягаме багаж...

 

 

 

[Mistress of Germs]

ДЕН 6-ти: Възнасянето

 

Трагедията на живота ни е, че е изпълнен със срещи и раздели. Някои толкова неочаквани, че не можеш да повярваш дълго време и се пулиш на това как и защо аджеба стана така?

 

Ситуацията с изгубването на Клъвдий не стои така. Съвсем предвидима си беше. Колко пъти сме го затривали тоя бухал и сме му купували тела за прераждане, че вече да изгубиш БУХЪТ си е част от традицията. 
 

Първо, да подчертая, че него ден аз се събудих самичка. Или полусъбудих, защото главата ми отвори очи и шаваше, но краката не щяха да излизат от леглото. Няма пък, не и не!
Затова започнах да слушам Рамщайн. И да се чудя от чисто професионален интерес дали оная маймуна ми е оставила подарък бяс барабар с полуотхапания пръст. Ти му подаваш пръст, то ти отхапва банана и чак тогаз може да те удостои с ухапване. И/или бяс.
Мисля, чр @master_of_germs и @mary_sheryопределено биха били доволни, ако бях побесняла. Аз съм човекът, който натиска за водни басейни, сладководни и соленоводни. Другото име на беса пък е хидрофобия - непреодолим страх от вода, заради силните болки при поглъщане.
Ако пипнех хидрофобия, щеше да стане на тяхното и да катерим само планински чукари. Цял живот. Който при мен в тази хипотетична ситуация нямаше да е много дълъг.
Но нейсе. Тръгваме с кола от точка А до точка златен задник на бог Муруган... ах, пардон, пещерите Бату. От които се вижда златеникавият задник на бог Муруган. Тъй де. Няма как да пропусна тази подробност в целия ѝ пикантерен блясък. 
Качихме се по стъпала. Слязохме по стъпала. Качихме се обратно - мъжо и аз, един по един, за да търсим Клъвдий. Е, късно беше вече. Клъвдий се обухотвори, намери прозрение и тотално ни заряза заради новото си амплоа на Бог. Над какво властва тоя Бог бухалски не е ясно. Но със сигурност един Богухал ще е намерил някакво достойно честно препитание. Като пиянски сбивания например. Крило за крило, клюв за клюв. 
Според мен може би златният задник на Муруган се е смилил над мен и ме е избавил от все още инкубационен бяс, и в замяна е искал да застане ведно с Клъвдий на божествените Хималаи... Или Олимп... Или жената на Олимп - Олимпиада. Или каквото там е местонахождението на боговете.

 

[AlexandraKo]

Бух ли ви се скатА или някой маймуняк го отмъкна?

Ако сте го оставили някъде, за части от секундата са го откраднали. :)))Толкова  са бързи, смели, сръчни.:))))

П.П. Давайте натам, моля,че дойде следващата Нова година:))))))))

[Mistress of Germs]

Бух се обухотвори при възнасянето като Бог и богопомаза магеланци като буховни лица. Нека бъде светата троица - Клъвдий-отец, Буховен сина и Светаго Буха.