дневник 2 седмици в България с деца и чужденец

[Marusinka]

Страшно ви благодаря за коментарите! Тази година от емоции не ми остана време за добър снимков материал на самия град (повечето са ми на маса със семейство и приятели), но поне миналия май се заредих на спокойствие с пловдивски красоти. 
А що се отнася до децата - те всичките са с 50% бг кръв и 50% бленд 😂, така че генофонда си оказва влияние, независимо от цвета на паспорта.

[Zaro]

преди 5 часа, Marusinka каза:

Страшно ви благодаря за коментарите! Тази година от емоции не ми остана време за добър снимков материал на самия град (повечето са ми на маса със семейство и приятели), но поне миналия май се заредих на спокойствие с пловдивски красоти. 
А що се отнася до децата - те всичките са с 50% бг кръв и 50% бленд 😂, така че генофонда си оказва влияние, независимо от цвета на паспорта.

Браво!

Следващият път Пловдив off the beaten path.

 

Може и да съм пропуснал - до голямата базилика ходихте ли?

[Pantelej Putnik]

@Marusinka, проследих с радост вашето пътуване. Страхотна обиколка на Южна България. Не бива да се шокираш, че Пабло правилно ти е напомнил това. Северна България също има своите красоти и тях ще ги видите другия път. 

преди 14 часа, Marusinka каза:

Джандем (далечен) или Джин (дух) тепе

Само леко пояснение, че Джендем тепе не идва от турското "джан" (е, на "американски" е джин 🙂), което означава "душа". Идва от джендем, което е пъкъл, ад, отдалечено място. Наречено е така, т.к. тепето (разбирай хълмът) е бил далече от града, когато са го нарекли така.  

 

А иначе Пловдив е много интересен град. Роден град за мен и обичам често да си го критикувам. Също като французите - ще съсипят от критики Франция, но я се опитай ти да кажеш нещо лошо за Франция.... 🙂 Пловдив е издигнал айлящината в култ. Да се разбира, че мързелът е основно занимание тук. За годините, през които аз живея в града забелязвам, че основното мото тук е: "Защо да се прави нещо, като може и нищо да не се прави." Никой за никъде не бърза. Именно сякаш това е което допринася градът да е все още тук с жителите си и да е един от най-старите обитавани и днес градове. Когато много бързаш, бързо прецъфтяваш и окапваш. Пловдив държи баланса. Градът има много какво да покаже - въпросът е обаче, че това са основно останки от отминали времена. А какво създадохме ние съвременниците за този град?! Ако ще залагаш на туризма, то не бива да спираш да създаваш, за да накараш тези, които вече са идвали, отнова да дойдат. Това ми е болката на мен за този град. Иначе и аз като всеки пловдивчанин си обичам силно града и го нося в сърцето си. Какъвто и да е, той си е нашият град. 🙂 

[tara]

На мен болна тема ми е презастрояването. За съжаление последните поколения дадоха на Пловдив Оазиси, Корони и Плази. 

[Marusinka]

преди 7 часа, Zaro каза:

Може и да съм пропуснал - до голямата базилика ходихте ли?

Бях миналата година и много ми хареса. Тази година пратих мъжете, докато аз бях по срещи. 
 

 

преди 6 часа, Pantelej Putnik каза:

Само леко пояснение, че Джендем тепе не идва от турското "джан" (е, на "американски" е джин 🙂), което означава "душа". Идва от джендем, което е пъкъл, ад, отдалечено място. Наречено е така, т.к. тепето (разбирай хълмът) е бил далече от града, когато са го нарекли така.  

Преди да се нарича Джендем, са му казвали Джин тепе, което е дух/душа.  Говори се, че е енергиен център и някога е имало древно светилище там. Джендем може да се преведе “в ада” или “далечен”, затова аз винаги избирам “далечен”, защото “в ада” не ми харесва, пък и идеята, че е кръстено Джендем, защото е отдалечено, повече ми допада.

 

преди 6 часа, Pantelej Putnik каза:

Градът има много какво да покаже - въпросът е обаче, че това са основно останки от отминали времена. А какво създадохме ние съвременниците за този град?! Ако ще залагаш на туризма, то не бива да спираш да създаваш, за да накараш тези, които вече са идвали, отнова да дойдат.

Дори грижата за тези останки и продължителната работа по разкриването им е за предпочитане пред бездействието на 90-те. Не е много, но допреди 10г. Форумът, галерията в подлеза до Тунела към Бингото, разкопките до Пощата срещу Тримонциум бяха в окаяно състояние, а Голямата базилика и разкопките до Градската градина не съществуваха. Главната беше разбита и през лятото не се вървеше от жега, през останалите сезони от подхлъзгване и опръскване на дрехите с кал от  незастопорените плочки. Харесва ми, че има дръвчета навсякъде. 

 

преди 4 часа, tara каза:

На мен болна тема ми е презастрояването. За съжаление последните поколения дадоха на Пловдив Оазиси, Корони и Плази. 

Ох, ахахахаха. Бях в Оазиса миналата година. Трябваше ми фризьорка в неделя и само там намерих. Аз въобще не знаех какво е Оазис и си мислих, че е махала в Кючука и не казвам: “Закарайте ме в Оазис 1 (примерно, не помня номера)”, както ме е упътила фризьорката, а давам адрес на таксиджията, който супер опулен: “Къде е това?” Тогава му казвам Оазис 1 и той: “Е, кажи така, де!” Бях в шок от неоазисността на Оазиса 😂

 

За съжаление, няма как на днешно време Глобализацията да ни подмине и толкова хубав град да не е презастроен. 😞

[Zaro]

преди 5 часа, tara каза:

На мен болна тема ми е презастрояването. За съжаление последните поколения дадоха на Пловдив Оазиси, Корони и Плази. 

А бе тия, презастрояващите, не са точно от последните поколения, или поне парите за презастрояване.

[Marusinka]

преди 12 минути , Zaro каза:

А бе тия, презастрояващите, не са точно от последните поколения, или поне парите за презастрояване.

Надойдоха с масовата приватизация от свинарските селскостопански райони около Пловдив 😂

[Marusinka]

Късметът на някои хора е да хвърлят зарове и да им се паднат шестици от раз. Моят късмет е по-различен. Той се крие в корена ми. И без да звуча като Стопанката на Господ с нейния фалшив родопски говор, ще ви отведа на 40 минути от Пловдив, в полите на Родопите, до вече доста урбанизираното село Паталеница, откъдето са баба ми и дядо ми по майчина линия, техните родители, баби и прадядовци…

 

(Изглед към Паталеница, снимката е на Никола Колев, директор на у-ще “Константин Величков”)

 

Та, преполовили сме грамаданските дюнери, опънали сме се по римски кой където намерил и ще спим, обаче най-малкото буйства - спало е в Градската градина цял час. Решаваме да тръгнем за село, да прелеем дядо, да се разходим и оттам да отиваме към Пазарджик за гранде сбирката на поколенията, планирана вече с месеци.

Обаждам се на майка, че до половин час ще я вземем и потегляме.

В детските ми години пътувахме дотам от Пловдив с влак до Пазарджик, после пеша 15 мин. до автобусната спирка и накрая с автобус до Паталеница през Црънча. Цялата тази хамалогия отнемаше към 2.5 часа, но отиването не ми беше такъв проблем както прибирането - с кофи, чанти, а понякога и щайги пълни с плодове, зеленчуци, яйца, сирене, буркани и бутилки зимнина. Колко тежки неща пренасяха отмалелите ми детски ръце, колко пъти ме е удряла жестоко бялата цинкова кофа в кокалчетата на крака, колко много съм мразела, че имаме село и ме пращат там при бълхите, кърлежите и външната тоалетна през ваканциите. А какъв късмет съм имала само!

 

 

Много ярко в съзнанието ми се е запечатал един разговор отпреди 20+ години с най-добрата ми приятелка и нейното тогавашно гадже за “най-гладната” зима - Виденовата от 96-та/97-ма. Аз сбръчках вежда от учудване и изтърсих: “Че колко да е била гладна, само хляб нямаше по магазините. Майка купи един чувал 40кг брашно от Турция и с баба месеха хляб.” Моята приятелка отвърна: “Еми, ти и аз не сме гладували, щото всичко друго от село ни пращаха, ама той е нямал село.” И тогава гаджето й започна да ни разказва истински г(л)адни истории за тази зима, в която на всичкото отгоре е бил и войник, а в казармата съвсем нищо е нямало. 

Други приятели без села пък са ми разказвали колко скучни и топли са били летата им в Пловдив, когато нас са ни пращали на “въздух” при бабите и дядовците. Много късно осъзнах, че съм взимала най-хубавото от двата свята - удобствата като баня и тоалетна с течаща вода на града и свободата и прохладата на село до планината; божествените мелби и торта “Гараш” в сладкарницата на Тримона и безобразно вкусните домати, напечени от слънцето за повечко сладост, в салатата с домашно прясно козе сирене и уханния магданоз, откъснат от селския двор; безкрайното свободно време на градско чадо в сравнение с недостигащото такова за безбройните домашни, горски и полски задължения на моите връстници от село; обогатяващите културни мероприятия в града и възнаграждаващите умения, придобити при изпълняването на селскостопански задачи; допирът до колоритни градски представители и този до незасенчваната от бетонни сгради природа на Родопите.

Късмет е да си роден в Пловдив, но е още по-голям късмет да си пълнил редовно дробовете си с дъха на борови гори, окосена люцерна и сушащ се тютюн.

 

 

 

Днес най-краткият път към Паталеница от Пловдив минава през селата Мокрище и Ляхово, но допреди 10-15 години състоянието му “кратер до кратер” принуждаваше шофьорите да избират по-заобиколен. Опитвам се да си припомня къде е нивата с ореха, на която отглеждахме царевица. Повтарям си на ум думите на баба: “Никога не заспивай под орехова сянка. На шарена може, под орех - не.” Виждаме в далечината сравнително новата табела на входа към селото и казвам на Люк, че трябва да спре до нея, защото гробището е точно там. 

 

 

На село видях мъртвец за първи път. Не ми беше страшно. Пипнах го тайно от любопитсво, после казах на баба, а тя ми се скара, но мисля, че й беше малко смешно. Вкъщи винаги се е говорило за починалите близки като за невидими наставници, които напътстват и бдят над живите. Може би, затова и до днес темата за отвъдното не буди страх у мен, а по-скоро редица въпроси. 

Преливаме с вода и вино. Дядо правеше разкошно червено вино с 3 вида грозде - едно за вкус, второ за цвят и трето за плътност. 400 бутилки. Той възпита в мен любовта към тази напитка, животните, природата. Научи ме да не ме е страх от змии и смоци: “Винаги като ходиш в гората си носи бастун и ножка. Ако видиш змия, я натискаш по главата с бастуна, ако ти се увие смок около врата, с ножката го срязваш на две.” Добре, че не ми се е случвало…

Продължаваме към старата църква - “Св. Димитър”. В началото на 90-те, много преди Шекспировата театрална школа на покойния Христо Церовски, преди медийната гласност, преди документалния филм на моя стар познайник Илия Ласин, около тази църква имаше полусрутена еднометрова каменна ограда, хората си пасяха пуйките и магаретата в двора й, а ние децата влизахме да си играем по металното скеле вътре през ей това малко прозорче:

 

(някой услужливо беше забравил стълба в двора)

 

Съществуват много варианти на легендата как е открита църквата, най-разпространеният от които е, че овчарче е ударило с ножа си кръста на купола, докато е ровило безцелно в земята. Смята се, че храмът е бил покрит с пръст, за да се спаси от разрушение при нахлуващата османска армия по българските земи. Няма категорични доказателства за това кога е построен, но преобладава теорията, че е  1090-1091, заради намерената плоча с надпис, който посочва именно тази година.

Аз много обичах да слушам баба как разказва разпалено за църквата и си преправя застрашително гласа като стигне до “и тогава турците започнали да рушат всичко по пътя си…” Всъщност нейният дядо я е изографисал в началото на ХХ-ти век (за съжаление, върху старите иконописи). 

За да се стигне до “Св. Димитър” се минава покрай селското училище.

 

 

През Втората световна война в него е бил разположен немски гарнизон. Пак от разкази на баба знам, че немските войници били изключително чистоплътни - къпели се и се бръснели посред зима вън в двора. Раздавали бонбони на децата. Какви неща са впечатлявали нейните детски очи!

Директорът на училището е може би един от най-далновидните и ерудирани съвременни училищни настоятели, които съм имала честта да познавам. Още когато в елитните гимназии в Пловдив компютърните зали бяха оборудвани с Правец, той беше осигурил на учениците си модерна компютърна техника. Под негова егида в училището се провеждат редица културни събития, кандидатства се по европейски проекти, обновява се училищната база, развива се школа по иконопис, провеждат се различни обмени и обучения. 

Разказвам всичко това на Люк и Ноа, но те като че ли са малко отегчени. Много е трудно да се усети магията на такова място, без контекста, който създават хората в него. И на мен ми е трудно да пресъздам вълнението си в навечерието на големите празници, по които Паталеница се пукаше по шевовете от гости - Гергьовден, Петровден, Панталея (св. Пантелеймон) и Богородица. Не мисля, че в последните 20 години е минал и 1 Гергьовден на село без медийно отразяване. Камерите улавят най-фотогеничните моменти с чевермета от по 10-15 агнета във всяка махала, подпийналите мъже, въртящи от ранни зори кола, жените, които им предлагат мляко с ориз и домашна ракийка, но истински ценните мигове от празника, остават скрити за телевизионния зрител. Той няма представа, че цялото село дружно се подготвя за Гергьовден с месеци - малко по малко мъжете събират черешова чилия (съчки), която трябва да стигне за цялото печене от по 7-8 часа, агнетата се капарират при овчарите (ако не се отглеждат вкъщи) още януари-февруари, когато са се родили, на 5-ти май всички агнета се събират в двора на действащата църква в центъра на селото и се опяват, раздава се агнешки курбан, а след това се колят и чистят. В 4-5 ч. на Гергьовден мъжете се захващат да копаят дупката за чеверметата, а жените с подготовката на плънката, агнето и сутляша. Чилията се изгаря до въглен. Обикновено всяка дупка си има баш-майстор, който отговаря за правилното разпределение на жаравата и задава ритъма на въртененто, а всяка къща - своето място на дупката. Чевермето започва да се върти към 7ч., а към 10ч. заприиждат гостите от близо и далеч. Отвсякъде кънти музика. Настроението е на макс, децата - на седмото небе. Невероятно звучи, че по времето на комунизма тази традиция е била забранявана и хората са си пекли агнетата в дворовете тайно. 

 

 

 

 

 

Докато пиша тези редове и търся снимки от Гергьовден в супер разбърканите фотоалбуми и кутии, ми изпада кадър от среща със Стефан Данаилов.

 

 

Той дълги години имаше къща в Паталеница, затова при разговора ми с него го попитах какво му е отношението към селото. Очаквах и на него да му е толкова скъпо като на мен, ала той ме поряза: “Какво да ти кажа, то стана едно мръсно село с много животни и вече спрях да ходя там.” Леко го намразих оттогава. Иначе не съм злопаметна…

Правим безцелни кръгчета из селото, показвам на моите мъже коя е къщата на братовчед ми, старата къща на баба ми и дядо ми, водя ги до един братовчед на дядо ми. Пред вратата им са седнали 3 баби. Питат ме “кое момиче съм”. Казвам й. Едната се оказва бабата на приятелка от детските години, другата твърди, че баба ми й е “калмана”(кръстница), третата се правя, че не я помня, защото ми беше много страшна като бях малка. 

Излиза жената на чичо Сашо. Просълзява се. Вади кутия бонбони, черпи ни, дава шоколад на Ноа и ни изпраща с благодарност, че сме се отбили до тях. 

 

 

 

 

От Паталеница сме за 20 минути до братовчед ми. 

Дядо ми са трима братя, само вуйчо е бил момче между шестте

им деца, а аз пък съм единственото момиче между седемте втори братовчеди. За първи път събираме всичките 8 трети братовчеди заедно. Сърцата на майка ми, нейната първа братовчедка и мъжа й са препълнени. Носим подаръци, домашните мезета и ракия на Костов, виното и розовия сироп от Дани. Много дълго време се предвижваме от входа до масата на двора. Прегръдки, целувки, няколко избърсани скришно сълзи. Обичта във въздуха лепне. 

Веднага със сядането, братовчед ми, който е домакин, вади огромна, дебела дървена дъска и негово производство мезета. Настоявам да се нарежат и тези на Костов, както и да отворим ракията му за здраве на щерката.

 

 

Аз ракия не пия, но мъжете барабар с Люк с няколко наздравици я привършват - мека, пивка, асъл добре им дошла. Отварят друга бутилка. Децата никога не са пили сироп от рози - казват, че им харесва. Аз съм по мезето с винце. Еми, такива деликатеси с години не бях яла - от вкусни по-вкусни! Люк се тъпче - той домашно мезе никога не е опитвал. Казвам му да намали темпото. Братовчедите ми се карат: “Остави човека на мира, той в Америка къде ще намери такова нещо!?” Айде, пак наздраве. Алоу, кой ще ни кара към Пловдив после?

Пред нас чиниите постоянно се пълнят с нещо ново - салата, разядки, маслини, домашно сирене. На чашите не им се вижда дъното. Жената на братовчед ми вади грамадна тава с пастърва. Мислим си, че това е вечерята. Не! Било предястие от прясно уловена риба, пушена 24 часа в смоукър. Майка ми и аз изпадаме - такова вкусно нещо не сме яли.

 

 

Децата сме ги забравили. Те са се заиграли така хубаво заедно. Братовчедите разказват засрамяващи истории на Люк за мен. 

Изведнъж на масата се появява тавище. Ние отдавна сме преяли с мезета и риба. Нашият любезен домакин обаче обяснява, че ни е приготвил теле-сукалче на 40 дни с дроб-сарма и пресни картофи. Мммммммммммммммм, как да е - божествено!

 

 

Почвам да се карам на Люк да спира с ракията. Изключително приятно ми е, че никой от моите приятели и близки не одобрява шофиране в нетрезво състояние. Всеки път по време на екскурзията ни в България, когато станеше дума да се кара дори само след 1-2 чашки, никой не се наемаше. 

Вече се е смрачило, а блюдата с храна не спират да се появяват на масата. Жената на братовчед ми е изпържила за децата масивно количество домашно панирани пилешки хапки, сирене и кашкавал. Аз не знаех, че ще е такъв пир, Люк е в потрес, на майка ми дънките са й отеснели, а моите лами вечерят за трети път. Те не са свикнали за тях да се готви отделно и са яли от всички специалитети досега. 

Часът напредва, Люк отдавна не вдига наздравици, минали сме цели няколко живота в разкази по спомени, казваме, че е време да тръгваме. Ама, как! Шоколадовата торта кой ще я яде!? (Хора, имам чувството, че се търкаляхме до колата като бурета от преяждане.) Един от племенниците ми не иска да се разделя с Ноа. Баща му предлага да го оставим в Пазарджик и да ни го доведе на следващия ден. 

Речено-сторено. След много, много дълги и прочуствени довиждания потегляме към Пловдив. Не помня как стигнахме, как се оправихме за сън и прочие онази вечер. Бях опиянена от сладкото вино, още по-сладките приказки и чувството да съм там, където принадлежа, обичана такава, каквато съм, щастлива просто, защото съм.

 

 

(снимката с розите отново е на Никола Колев)

[Pantelej Putnik]

Досега всичко вървеше толкова весело и екскурзионно, направо супер! Последният ти пост обаче е нещо съвсем различно. Толкова е мило, чисто и съкровено... Ето това всъщност е България - нашите близки, любимите ни места, хубавите спомени за различни случки, изобщо - всичко, което свързва нашия живот с тази земя и тези хора! Браво! 

[Marusinka]

Благодаря ти, @Pantelej Putnik! Аз наистина вярвам, че точно хората и техните дела придават смисъл на дадено място, затова и аз като теб обичам да се запознавам с нови хора, докато пътувам, а тези, изпитаните във времето, са най-безценното ни богатсво.

[Kalina Ivanova]

@Marusinka толкова принадлежност усетих тук, толкова топли чувства, толкова ми стана мило и драго, че някой от обратната страна на земното кълбо вижда красивото и милее  за нашето си, дето ние тук все го критикарстваме...

Четейки спомените ти за Паталеница, се сетих за светулките, които блещукаха току по това време лятото ...защо ли точно за тях се сетих ?!

Някой знае ли, защо вече ги няма тези удивителни същества?

Хайде сега, отворихме работа и на психолозите

Благодаря за топлия и личен разказ!

За Пловдив също...

 

 

 

 

[Marusinka]

Преди 1 час, Kalina Ivanova каза:

Четейки спомените ти за Паталеница, се сетих за светулките, които блещукаха току по това време лятото ...защо ли точно за тях се сетих ?!

Къде ме върна!! Светулките обикновено се появяват по време на жътва. Ако няма пшеничени ниви наблизо, може за това да не се виждат. Баба ми казваше, че когато се появи първата светулка, това е знак, че житото е узряло.

 

Преди 1 час, Kalina Ivanova каза:

толкова принадлежност усетих тук, толкова топли чувства, толкова ми стана мило и драго, че някой от обратната страна на земното кълбо вижда красивото и милее  за нашето си, дето ние тук все го критикарстваме...

Все си мисля, че родолюбието се възпитава, но е много по-лесно да избираш да виждаш красивото и да прехвърляш хубавите спомени от дистанцията на туриста, по-голямото предизвикателство е да я обичаш тая България въпреки липсата на питейна вода в болниците, въпреки разбитите тротоари, мутринизирането на обществените сфери, тепегьозлъка на политиците, ниското качество на хранителните стоки в сравнение с главозамайващите им цени и така нататък, и така нататък. 

Миналата и тази година обаче видях наистина голям напредък за разлика от 2015-та, когато страшно се разочаровах, че за 7 години (отсъствие мое) в Пловдив не видях грам подобрение. Радвам се и, че съм успяла да пресъздам обнадеждеността си за България, наблюдавайки положителните промени при последните ми две пътувания.

[Pantelej Putnik]

Ако разреши @Marusinka и няма да ми се сърди за спама, бих споделил нещо с вас във връзка с родолюбието, носталгията и т.н. от гледна точка на моя опит. 

Няколко пъти съм казвал, че живях в Германия почти 7 години. Завърших специализация там. При мен нямаше нито един момент през тези 7 години, в който да съм допускал, че мога да остана там. Така съзнанието на човек работи по съвсем различен начин, когато не трябва да свикнеш с мисълта, че ето тук - в чужбина, ще създам дом и семейство и ще остана да живея там. При мен не беше така. Въпреки това обаче усетих много силно носталгията. Носталгията не е нещо, с което човек може лесно да свикне, ако изобщо може. В най-трудните ми моменти там сякаш имах нужда от един образ, който да олицитворява всичко, което ми липсваше в живота тогава - приятели, роднини, спомените от детството и т.н. Тогава България влезе в ролята на този образ. Всичко хубаво и всичко, което ми липсваше, олицитворявах с нея. Мисля обаче, че това е измамно. Известно време след трудните ми години се влюбих в едно момиче. Любовта е опиум, тя е нирвана.... И тази нирвана до голяма степен заличи образа, който трябваше да ми дава надежда и подкрепа в трудни моменти. Защото любовта е омая, поема те на крилете си и те носи в приказни царства 🙂 Именно тогава разбрах смисъла на това, което много хора повтарят, но и много от тях не разбират напълно: "Домът ти е там, където обичаш". Любовта създава дом за тялото, но и за душата. 

И ако не можеш да обичаш една жена/ мъж със същия плам цял живот, то можеш да обичаш децата си, внуците си (тук само съм чувал) с целия плам на сърцето си, докато самото то угасне. Любовта е навсякъде в нашия живот, нашият дом е навсякъде, където обичаме. Ако някога да се ожениш и преместиш например от Севлиево в Сандански е било път за един цял ден, то днес пътят от САЩ, Франция, Китай до България е все толкова. Географските граници са за политиците, Земята е на всички хора, а любовта е нашият дом. 🙂

 

[Captain45]

преди 11 часа, Kalina Ivanova каза:

@Marusinka толкова принадлежност усетих тук, толкова топли чувства, толкова ми стана мило и драго, че някой от обратната страна на земното кълбо вижда красивото и милее  за нашето си, дето ние тук все го критикарстваме...

Четейки спомените ти за Паталеница, се сетих за светулките, които блещукаха току по това време лятото ...защо ли точно за тях се сетих ?!

Някой знае ли, защо вече ги няма тези удивителни същества?

Хайде сега, отворихме работа и на психолозите

Благодаря за топлия и личен разказ!

За Пловдив също...

 

 

 

 

Как така да ги няма? Точно вчера вечерта бях седнал на терасата и се любувах на много светулки в двора. Даже тази година ми се видяха повече от миналата. Става въпрос за място на 25 км. от центъра на София. А и житата още не са узрели с тези дъждове и липса на слънце. А преди няколко години на Лефкада на брега от Нидри беше пълно със светулки и блещукаха красиво на фона на морето.

[Marusinka]

Следващите два дни преминават в безброй срещи.

Сутринта след сбирката с братовчедите съм решена най-накрая да закуся с торта. Отиваме в сладкарницата срещу нашия блок, където майка вече би трябвало да ни чака. Питам момчето на смяна: “Верито на коя маса е?”, а той “Ми, още не е дошла.” Преди около половин час ми писа, че слиза…🤦‍♀️ Люк много добре я познава, но не може да повярва, че закъснява за среща на три етажа разстояние. Кафето е страхотно, тортите - топ! Отмятам и това от списъка с преживявания, набелязани за България. 

Пиша на браточед ми да проверя как е Ноа. Отговаря, че ядяли палачинки. После питах детето как се е разбирало с роднините (то не говори български, нито те английски), а Ноа ми отвърна, че нямал нужда от превод на “Яж, яж!” - всяка бг баба само това му повтаряла от бебе. 🤣🤣🤣

По едно време към нас се присъединява приятелка на майка ми. Сбиваме се с нея за сметката. Тя печели. 

От сладкарницата тръгваме заедно към Детската железница на Мадежкия хълм - няма как да не кача момичета на влакчето, на което съм прекарала голяма част от детството си. Още миналата година бях видяла колко е облагородено тепето, но въпреки това сегашното му състояние бледнее пред времето преди Демокрацията, когато цветните му лехи и фонтани бяха педантично поддържани. Към края на 90-те стана опасно за сама жена да минава през парка. Тревните площи бяха изоставени и се превърнаха в “змиярници”, по по-затънтените детски площадки започнаха да се намират използвани презервативи, спринцовки, опразнени портфейли, пещерата зад Козела събираше всякакви бездомници и несретници, а Детската железница беше затворена. 

Днес съм щастлива да видя множество дечица, които с нетърпение чакат да се качат на влакчето, което е с огромна сантиментална стойност за моето семейство, тъй като дядо ми е участвал в изграждането му.
 

 

Люк пита коя година е построена железницата и майка веднага отговаря 76-та. Разказва ни как дядо ги е качил с други деца от квартала за първото кръгче и как един от вагоните се е обърнал. 

Най-сетне се качвам с момичетата и потегляме, пуф-паф, пуф-паф, чъга-чъга, чу-чу!

 

 

Толкова ми е густо отвътре, че се радвам повече от децата. Слизаме на първата и единствена спирка в момента. Виждам табела, която сочи, че железницата е открита през 79-та. Когато се връщаме обратно, показвам на майка ми, а тя отговаря: “Няма как да е 79-та, защото бях в 7-ми клас, когато дядо ти ни събра да ни вози.” Нейното предположение за тригодишното разминаване е, че в ония години нещата са се случвали много, много бавно и може всичко да е било готово, но да не са го пуснали до 79-та. 

 

 

Приятелката на майка ми ни изпраща до блока, но преди да се разделим, виждам, че Люк е в нерва. Закъсняваме за обяд. Той вече втора сутрин откакто сме в Пловдив държи да го осведомявам час по час за програмата, която в повечето случаи е спонтанно сглобена, и сега знае, че имаме среща в 12:00 ч. в мола на Марково тепе, а е почти 12:10. “Споко. На 5 минути сме”, успокоявам го аз. Телефонът ми звъни - току-що са пристигнали в ресторанта, за колко души да поискат маса. Люк ме пречуква и ни натоварва със скоростта на светлината в колата. Там сме за 2 минути. Отнема ни повече време да се качим на последния етаж, отколкото да стигнем до мола. В същия ресторант вечерях миналата година и много ми харесаха панорамните гледки към Търговската гимназия и Бунарджика. Преди и аз не помня колко време на мястото на мола имаше няколко къщи. В една от тях с изглед към бул. “Руски” живееха под наем семейни приятели, които отглеждаха или питбули, или добермани и у тях за първи път видях мокет извън хотел. В Америка мокетът е най-предпочитаната подова настилка за спалните помещения, а на мен ми е най-омразната на света. 

Обядът е страхотен. Скоро идва и още една приятелка, не ми се става, но трябва да се прибираме вкъщи за дрямката на момичетата. Долу на паркинга колите изобщо не намаляват при взимане на завоите и аз бутам най-малкото под една верига да прекосим напряко до колата, за да не ни смачкат, когато охраната ми се развиква. Честно, нямам нерви да се разправям или обяснявам за 10 крачки защо минавам напряко и продължавам без да му отговарям, но охранителят не се отказва и ме преследва с крясък. Накрая и аз му повишавам глас: “Абе, няма да оставя да ми блъснат детето.” Той още повече се афектира, Люк си мисли, че ще стане скандал по Wild West-ски с престрелка заради мен и изпада. Грабва детето и за секунди го закопчава в столчето, а той сяда зад волана готов да отпраши. В потрес съм от цялата ситуация. 

В квартирата се опитваме да дремнем с момичетата, но братовчед ми пише, че тръгва да докара Ноа. Децата са размазани от игри и преяждане.

 

 

Закъснявам за среща с приятелки майки, будя момичетата и Люк ни стоварва на детската площадка, а той с Ноа се отправят към Голямата базилика.

Скоро си говорих с Ноа за нея и той ми каза: “Мамо, пропусна супер много. Беше епично!” Аз му отговорих, че съм била миналата година, но детето беше толкова впечатлено от видяното, че продължи на шега: “Не, не, всичко изпусна. Миналата година не е било нищо в сравнение с тази година. Тази година мозайките бях чисто нови за мен и Люк специално.” 🤣🤣🤣 Моят мъж също беше възхитен от базиликата и даже се опита да ми разясни кое какво що. 

 

 

 

 

 

След срещата с другите майки и хлапета, оставям момичетата на майка ми, а аз се отправям към ресторант “Съборна 23” в Стария град за сбирка със съучениците ми до седми клас от Лиляната. Много ми е странно, че не можеш да си поръчаш просто чаша вода, а трябва да е бутилка. Забелязвам, че в повечето заведения в Пловдив храната звучи доста засукано, но не е съвсем доизкусурена. Такава е и тук. Сервитьорът е изключително услужлив откъм препоръки по менюто, но когато го моля да махне кьополуто от питката, която идва с моето ястие, ми отговаря, че така я сервирали. Отвръщам, че не обичам кьополу, а той: “Ама, тук го правят наистина хубаво. И аз не обичам зеленчуци, но тук проядох.” “Добре.” После ме попита дали ми е харесало, еми, не, не обичам кьополу и това беше най-неовкусеното, но си премълчах и казах: “Горе-долу.” Като цяло останах с добри впечатления от кухнята, но не беше свръх-ще-проям-кьополу-на-часа.

Срещата обаче е дъ бест. Смях, истории, вино, много вино, всички живеят добър живот, всички са постигнали много, някои в семеен, други в бизнес план, трети и в двата. Има малко клюка, малко интрига, малко прошарени коси, но като цяло повечето сме щастливи с надграденото от ученическите години.

По едно време и Люк се присъединява към нас. На него му е страшно забавно да ме обсъжда със съучениците, а на тях им е интересен неговия поглед за България и живота тук. Тръгваме си последни с усмивка от ухо до ухо.

На следващата сутрин ставаме рано. Имаме натоварена програма.

Моята най-отдавнашна и най-близка приятелка, кума и верен съветник, се е преместила от няколко години със семейството си в село до Пловдив. Днес ще ни чака за закуска там. Буквално за половин час паркираме пред къщата им. Мъжът й, с който учихме в една гимназия и с който бяхме в една компания в младежките години, ни посреща. Жена му е до магазина. Още не сме влезли и сърцето ми спира - тяхната дъщеря е с подстриган бретон и все едно виждам майка й като дете. Поразителна прилика! Това ми е най-любимото момиче след моите на света. Не спирам да я гушкам и целувам, защото нейното лице е лицето на майка й, която толкова обичам.

Ние с моята приятелка имаме 5 месеца разлика, синовете ни са също с толкова, затова не е учудващо, че двамата с Ноа се заиграват почти веднага. 

 

 

Моята приятелка се връща от магазина и веднага сервира кекс, баница, кафе. Подготвила е “фермерски експириънс” за децата (😂) и вади една голяма купа, която трябва да се напълни с ягоди от градината. Показва ни всичко, което е засяла. Момичетата се залавят да берат ягодите. За тях е голямо преживяване. Аз съм леко притеснена, че ще оберат и изядат всички плодове, но нашият домакин маха с недоверие ръка. Чак когато препълнената купа е ошушкана до последна ягода, се разсмива от сърце и признава, че не е виждал толкова ящни деца. 😂

 

 

 

Прекарваме чудесно. Разбираме се с мъжа й да мине да ме вземе за срещата на випуска от гимназията. Едва ни разделят с жена му - кога ли пак ще се видим с нея!

От тях сме в посока Кючук Париж. Взимаме тортата за рождения ден на майка ми, който празнуваме с няколко седмици закъснение, а после минаваме през нас да вземем и баба. Тържеството е в тесен кръг. Избрала съм “Южен полъх” на Малчика, защото миналата година храната там ми хареса, не е претъпкано и има детска площадка. Най-добрият приятел на вуйчо ми (бог да го прости) е също с нас. Не съм го виждала от 25 години. Той беше един от първите, които избяха в Западна Европа след 89-та година. Картичките, които ни пращаше от Германия, Франция, Испания, още са някъде из шкафовете в Пловдив. Той беше моята първа пряка връзка със Запада и от части на него дължа интереса си към чуждите езици. Дали ако Верито го беше послушала и беше заминала и тя с него, животът ми щеше да бъде същият? Дали щях да стигна до Аризона или щях да пека кълки някъде по плажовете на Средиземно море? Говорим си ги тия неща, споменаваме вуйчо, разказва ми за дъщеря си, за нейните успехи. Толкова ми е близък! 

Люк си говори с най-добрата приятелка на майка ми и мъжа й. Включвам се и аз, когато става въпрос за виното в България. Не знаех, но и тя е голям любител. Давам оценка на мелнишките вина, но казвам, че за мен най-вкусно е било червеното вино, което Дани ми подари. Пита ме дали знам името на винарната и аз показвам снимка на бутилката.

 

 

Тогава тя възкликва: “Ама, Мими, ние имаме един и същи вкус. Аз само от две места купувам - от Ямантиев и Юстина.” Темата за виното е безкрайна. Обсъждаме я сто часа. Децата са в Рая с детската площадка. Отново не ги мислим.

Майка и баба като че ли си пълнят догоре сърцата с тия съкровени мигове на близост до нас и децата и почти не говорят. Никой от нас не знае кога отново ще се съберем, ще празнуваме така заедно. 

 

 

Верито духа свещички. Минали са неусетно над 3 часа. Сбогуваме се. Оставяме баба вкъщи и отново се сбогуваме с нея. Това е последната ни вечер в България. 

 

[Цвете]

преди 32 минути , Marusinka каза:

После питах детето как се е разбирало с роднините (то не говори български, нито те английски)

След това пътуване съм сигурна, че Ноа ще иска да научи български. Говори на децата си на български, ще им бъде полезен, а и така ще имат връзка с корена. Същото казвам и на племенницата ми, защото всеки език, особено редките, е богатство. 

Чудесен разказ, развълнува ме искрено!

[Marusinka]

преди 7 часа, Цвете каза:

Говори на децата си на български, ще им бъде полезен, а и така ще имат връзка с корена. Същото казвам и на племенницата ми, защото всеки език, особено редките, е богатство. 

Даам, напълно съм съгласна, но ситуацията ми беше много различна, когато той се роди. Сега и да искам не мога да му проговоря на български. Иначе момичетата са двуезични.

[Anna Kalinovska]

Преди 1 час, Marusinka каза:

Даам, напълно съм съгласна, но ситуацията ми беше много различна, когато той се роди. Сега и да искам не мога да му проговоря на български. Иначе момичетата са двуезични.

Синът ми се поддаде и стана двуезичен в родни условия. Започнах да му говоря само на немски буквално на 2-ия му РД, когато тъкмо беше проговорил на български. Премина през много метаморфози и забавни формулировки на смесица от двата езика в ранното му детство като напр. "Къде унзер Ауто", "Фердинах, мамо" и тн.. Между 3 и 7 г. ходи при танте Мими, фина австрийка, по 3 ч./дн. В този период отскочихме за 3 седмици в до ермани, където пребивавахме изцяло в немска среда и всечко беше ОК в общуването. После прескочи 3/8 класа на Алианса, взе си заключителния писмен тест с пълен брой точки, а в гимназията (англ. паралелка) издържа със 100% тест DAF. Нямам идея какво е останало в неговото съзнание от езика на Гьоте, но като многоезичник зная, че езикът никога не се заличава, а само "заспива", и може да бъде събуден, когато бъде провокиран.. 🙂

[Marusinka]

Вчера разбрах, че последният ден в Пловдив е бил и последният път, в който сме празнували и сме се сбогували с баба. Мир на праха й. Изпратихме я с много обич и пълно сърце. 😭❤️

 

 

Нямам сили да завърша разказа си.