дневник Карибски дневник, януари 2020

[домосед]

Глава първа - Барбадос

 

 

Барбадоският ЮНЕСКО форт се казва Гарнизона. Подсказаха ми го Зиги и Бени, защото имат преднина в ориентирането, предвид че са нощували тук преди отплаването си на круиз две седмици по-рано. А аз предишния ден бях кацнал от Франкфурт и видял единствено Ойстинс, където петък вечер масово се яде печена риба на големи дървени маси и се слуша комбинация от реге, хип-хоп и туристически шлагери. А на сутринта - подготвил верандата на квартирата си за среща с тях, преди да отлетят за дома си в канадската тундра. Бях избрал квартирата за място за среща, за да не се разминем на пристанището като миналия път в Одеса, пардон - Лас Палмас. Връщат се въодушевени от много добър круиз със съвсем малка нужда да поддържат кръжока по бридж на кораба, което им е работата, защото почти всеки ден се приставало някъде край плаж, колониален форт или и двете. Скоро умувахме в друга компания как е „кръжок“ на съвременен български. Май „клуб“. Бяха донесли шампанско за новата 2020, което отворихме и оползотворихме заедно с Нюдо и Бунюел вечерта.

 

 

Бунюел е хазяинът. Афро-карибец по раса и произход, отказник от щата Ню Йорк с елегантна (разбирай - не нуждаеща се от торба) побеляла  раста прическа, намерил политически и философски пристан на този остров. Чии са кокошките под верандата, които черпя с трохи от банички (главната баничарница на острова се оказа на 5 минути пеша), го питам аз, за да поддържам неангажиран разговор. Ничии! Или по-точно - никой не си признава, че ги е привнесъл и всеки се опитва да ги разкара в съседния двор с ритници по задника. Вече сме станали много буржоазни, че да ловим кокошки и да ги колим за супа! Пък петлите са съвсем ненужни, а никой не им контролира популацията. Лесно е да забраниш боевете с петли на етични основания, а е трудно да схванеш какъв им е бил смисълът на практично основание. Същото - и с ислямския тероризъм. По-трудното е не да воюваш с него с дронове, а да (се опиташ) да разбереш основанията на гнева и да работиш там. В двора се мяркат и колибрита. Без да са предмет на философски беседи.

 

 

А Нюдо е квартирантът от съседната къща с по-ниска веранда. Бунюел го разпознал като българин, макар и airBnB профилът му да сочел германец. После ни се извини, че ни е запознал без разрешение, за да не се окажело, че сме от враждуващи провинции или съсловия. След кратък размисъл потвърдих, че не изпитвам враждебност към варненско и зъболекарите. Практиката му била в Боденско, Южна Германия. В Барбадос олицетворяваше понятието пишман. Трябвало да бъде на море с приятелката си (хърватка), но тя останала заклещена в Германия, защото от либерийското посолство в Берлин още не ѝ били върнали паспорта с виза, който били обещали за преди Димитровден, в краен случай – преди Коледа. Щяла да ходи в Либерия да учи либерийците да си държат ваксините в хладилник. А на всичкото отгоре тя била избрала тоя плажен остров. Той гласувал за съседния по-планински.

 

 

Отнесох се от ЮНЕСКО-то. Като си заминаха канадските българи, а немският се оттегли на плаж, се подчиних на любопитството и тръгнах пеша през квартала към Гарнизона, като пътьом се отбих в двора гробище на кварталната църква Сейнт Пол, 1833.

 

 

На гарнизона попаднах на живо на един от стълбовете на британския колониален начин на живот, който за 18+ години пътувания и живот по колониите и доминионите ми беше убягвал. Аз си представях, че големият зелен плац на картата при гарнизона е игрище за крикет. Или пасище, както му и викат.

 

 

А то се оказа хиподрум. И точно тая събота следобед имаше състезания.

 

 

Абсолютен фаворит на идването в Барбадос! Елегантни коне, джобен формат жокеи, херолд в червено сако с фанфар, зализани бели парвенюта с блейзери, публика от всякакви расови и класови островни общности, трупаща се и по трибуните, и по външния парапет, и пред окачените монитори, и на касите за залагания. Някои дошли с пълна екипировка за пикник, други - внимателно вторачени в програмата, стартовите списъци и "експертните" прогнози. Гледах и снимах три серии от три различни гледни точки включително от голямата трибуна на финала и от подвижната стартова касетка с клетки с вратички, където някои коне упорито се инатяха да се напъхат без да бъдат мотивирани с умерена доза насилие.

 

 

После с купата позираха няколко души от различни раси, полове, възрасти и степени на елегантност. И само един ездач сред тях.

 

 

(следва)

 

 

[Фил]

преди 16 часа, домосед каза:

Бунюел е хазяинът. ...
Чии са кокошките под верандата, които черпя с трохи от банички (главната баничарница на острова се оказа на 5 минути пеша), го питам аз, за да поддържам неангажиран разговор.

А не го ли попита дали родителите му са били фенове на сюрреализма?   Или щеше да стане много ангажиращо ... 
 

преди 16 часа, домосед каза:

Елегантни коне, джобен формат жокеи, херолд в червено сако с фанфар, зализани бели парвенюта с блейзери, публика от всякакви расови и класови островни общности

Обаче не виждам екстравагантни дамски шапки като в Аскот. 

[домосед]

Преди 1 час, Фичо каза:

А не го ли попита дали родителите му са били фенове на сюрреализма? 

Родителите са непричом. Важното е авторът на пътеписа да е фен на сюрреализма 🤪

 

Преди 1 час, Фичо каза:

Обаче не виждам екстравагантни дамски шапки като в Аскот. 

Провинциалистки, сър!

 

За сравнение в Южна Африка, друга провинция на империята, стандартите за шапки не падат и след повече от половин век републиканско управление. 

Съответствието на Аскот там се казва Дърбан Джулай.

 

https://www.google.com/search?q=durban+july+headgear&tbm=isch&hl=en&ved=2ahUKEwjQquqkg67pAhWCgM4BHejvBzIQBXoECAEQIg&biw=1511&bih=701

 

Единственото оправдание за барбадосчанки да ми идват гологлави, е, конните състезания от тоя ранг да са по-често от веднъж годишно

 

 

[домосед]

 

Ако ви е се сторило, че съм написал цял пътепис за тропически остров без нито една снимка на плаж, съвсем правилно ви се е сторило. Опитах го като предизвикателство колко дълго ще издържа, без да обръщам внимание на морето. Отговор - пост и половина. Още същата вечер след конните състезания седнал на пясъка с бира Заместник

 

 

в ръка се любувах на още един наследен от британската култура спортен стандарт - крикетът. Добри са. Като за плаж. На игрище Южна Африка (Протеоте) са по-добри.

 

 

Неделята остана за алтернативни плажни занимания с ангийски имена - джогинг (тичане), хайкинг (ходене), суиминг (чипкане) !

 

 

Бях включил хормона на разума по отношение на планираната екскурзия до северния край на острова с обществен транспорт. Къде ти в неделя. Нищо не работи. Освен пекарната, но от … след закуска. Даже индийската ротиджийница е затворена за обяд. В Ямайка ми е спасението!

 

 

 

 

Забележителностите по плажа Карлайл включват хотел Радисън, който е отворен за кафе (но срещу грешни пари), фар в двора на хотел Хилтън, който се вижда само от стаите, но не и от плавателните съдове, задаващи се откъм скалите ...

 

 

... и военно гробище. Включително за ветерани и жените им.

 

 

Романтиката на ранния британски колониализъм! Барбадос като модел на колонизация не е коренно различен от южните щати. Малцинство - плантатори, мнозинство - закупени от Африка работници на минимална заплата по тарифите на ренесанса. Разликата е, че не са напуснали империята до 1966, а и тогава не са се отметнали от монархията. Демографското присъствие на бели англичани или потомци се е минимизирало, но барбадосци си пазят наследството. В случая: гробовете от XVII, XVIII и XIX век. Макар и някои плочи да са ги поразместили.

 

 

А после - вместо къща музей на Георг Вашингтон (биографията му се е отбила тук, също както и моята), ...

 

 

... никакъв музей Барбадос! (ще давам аз $10 на охраната, ей тъй без издаден билет!) 

 

 

А за яхтения клуб не стана и дума да ме пуснат срещу $10, а със заявление за членство с две препоръки.

 

 

И за разлика от братски Лагос, тук не намерих връзки по каучсърфинговска линия да ме вкарат.

Затова вмъквам снимка от Лагос. Нямаше да усетите, ако не си бях признал

 

 

Блаженство на деня: хорово изпълнение на щурци под акомпанимента на тропически дъжд, слушани от верандата!

 

Quiz (лесен): да се открие бразилското посолство на снимките

Quiz (труден): а аржентинското?

[домосед]

В понеделника взехме по баничка-две от пекарната и поехме с Нюдо на север. От втори опит намерихме правилната автогара, от която да хванем рейс директно до най-северната махала на острова Конълтаун, откъдето е още половин километър пеша до пещерата на цветята животни.

 

 

Пещерата е причудливо природно образувание  от клас морска хралупа сред иначе питомния до скучноватост островен пейзаж. Обърнато е на смазана машина за добив на туристически долар. Предлага се и асистенция на хора със затруднена мобилност да джапат по приливните гьолчета по бикини (или цял бански) с бастун. Хубаво е при липсата на по-драматични чупки в пейзажа, но тръпка имаше само в добре проветрените с топъл тропически въздух рейсове дотам (син с касичка до шофьора) и обратно (жълт с оказано доверие на шофьора да пипа пари и връща ресто).

 

 

По карибския бряг на острова мярнахме и хотели, и ваканционни селища, и голф имения, и молове. А къде се е скрила тръстиката? Нюдо вече беше разучил къде отсядала Риана, когато се прибирала на родния остров. В блок с апартаменти, северно от Бриджтаун.

 

 

(следва)

[VASILEV]

On 5/14/2020 at 11:56 AM, домосед said:

А къде се е скрила тръстиката? 

 

...за тръстиката ли питате..🙂 Има я и то мнооого...

[домосед]

На 17.05.2020 г. в 1:14, VASILEV каза:

...за тръстиката ли питате..🙂 Има я и то мнооого...

Подозирах, че има! 

 

 

А за мене по-интересно, всъщност – най-интересно изобщо на острова, на който другите ходят предимно за плаж и референции към Риана, беше посещението на парламента. Барбадосчани се гордеят, че е третият най-стар парламент в Британската общност (броят се английският и бермудският, но не и вирджинският, който доброволно е отпаднал от общността след гласуване за юсекзит, 1776).

 

Изказвам одобрение на официалния наратив за изграждането на барбадоската нация.

Няма мрънкане, че били под колониално и/или расистко робство, което им спряло развитието и засенчило светлото бъдеще. Вместо това:

1. Англичаните са ни докарали тук да гледаме и да се учим как се прави демокрация на един отделно взет остров в рамките на глобална империя;
2. Научили сме се и ни е харесало;
3. Дали сме да се разбере, че метисите и черните сме повече и искаме да участваме;
4. Допуснати в играта, сме се изявили добре;
4а. На крикет - още по-добре;
5. Възприемаме парламентарната история от епохата на ексклузивен достъп до камарата на бели мъже християни с деноминален и имуществен ценз за органично своя.
6. Гордеем се с ключови моменти, като например1870-те, когато местните бели се възпротивили на имперската мода да се федерират колонии (като Канада, Австралия, Южна Африка), за да не си загубят парламента. Другите Западни Индии още си нямали.
8. Ако много ни юркат, бягаме в Панама на работа! Каква работа? Изкопчийска, каква друга! (майор Пиев, поделение 22180, Казанлък, 1988).

 

Оттук следват някои особености на барбадоската демокрация.

 

Подразбира се, че парламентът е създаден през 1639 година не от захлас в народовластието, а като хитър трик на единия претендент за губернатор да добие основания да обеси другия. В наши дни народът избира 30 депутати, а те после посочват сенатори. Квотата за сенатори на опозицията била двама. От 21. Останалите били квоти на управляващите и генерал губернатора/ката. Проблем? Тоя мандат се случило една партия да спечели всичките 30 мандата! (Ким Чен Ун си взима бележки как да се правят избори след корейския десети ноември.) Един депутат се отцепил от парламентарната група, но не прекосил паркета, ами се писал независим.  

- А защо ги няма на работа, че аз да мая (къси) гащи заедно с двойка чехи и двойка калифорнийци по неоготическите с тропически привкус камари?

- Защото не е вторник.

- Аха! Значи депутатите не са на постоянна работа, а имат свои професии и работят на обществени начала веднъж седмично? - помисли си Щирлиц.

- Не точно! Министри са. В Барбадос икономисваме от власти като съвместяваме законодателната и изпълнителната. Едни и същи хора в понеделник, сряда, четвъртък и петък работят правителство, а във вторник - парламент.

В сената зад троновете висят огромни портрети на кралицата и бай Филип в 70-те си години. Но на троновете има снимки да са сядали само кралски роднини от трета категория. Уесексите например. Тия дали не се уволниха междувременно от цивилната листа?

Чехите твърдят, че в техния парламент винаги се гласувало тайно. Тоест - с машинка, която пази тайната. Винаги??

 

В парламента не даваха да се снима, но по улиците на Бриджтаун и вписаните в ЮНЕСКО вековни църкви намерих предосататъчно залъгалки за обектива си 

 

 

Обядвечерях на туристическия балкон с гледка към парламента и най-личния мост (бридж) в Мостоград.

 

 

Избрах си един от трите вида пържени риби в менюто. А кафето - в еспресо бара срещу помпозната сграда в стил атина-палада-среща-изаура в центъра. 

И после изчаках залеза на Карлайлския плаж - още една доза блаженство.

 

 

В квартирата заварих Кройц, настанил се в стаята на заминалата си афро-американка Трапеза, на която неколкократно ѝ беше напомняно от Бунюел да не оказва гостоприемство на афро-карибци за цяла нощ. Кройц бил берлинчанин от Мюнхен със 110+ валидирани държави, който имал черен печат (ирански входен) за САЩ, включително за колонията им Пуерто Рико. Има и мнение по различни въпроси на съвремието. Няма вариант да не го чуеш.

 

(следва)

[домосед]

Глава втора - Доминика

 

 

Навлизам в традиционната си пътешественическа форма!

• Първо - има диня в хладилника!

• Второ - историйка:

Разхождам се из град (село!) Розо, столицата на Доминика. Грее слънце, ама минават и облаци и от време на време припръсква дъжд на облак. Един от облаците обаче е с наднормено тегло и водата почва да се лее като из ведро. Скривам се на сухо под най-близката по-голяма стряха. Къщата е едноетажна, обществена без надпис. През прозорците личи, че вътре има някакви хора, които гледат дъжда. Не им обръщам внимание, но с очите на гърба си виждам, че аз, сам на улицата, съм в центъра на вниманието им. Не ми трябва да влизам. Стоя си отвън по къси панталони и мокра сламена шапка. Пред мене е паркирала кола комби. Багажникът е оставен отворен, но няма жива душа наоколо. Така минават около 5 минути, докато най-сетне погледна в багажника какво има ... покойник в ковчег. Хората в къщата са били тръгнали на погребение, но дъждът ги е изненадал и тях и всички живи са подслонили на сухо. Свалям шапка от уважение и след още 5 минути на слънчево време продължавам към центъра.

 

 

И размишлявам върху особеностите на доминишката (да не се бърка с доминиканската) демокрация. Доминика е натирила кралицата още на ден първи на независимостта. Писала се е република, но за по-внушително е възприела роялисткото постимперско понятие за (британска) общност - комънуелт. За разлика обаче от Барбадос, където кралицата царува, но я няма по книжните/найлоновите пари, на Доминика я има.

 

 

На доминикчани видимо им липсват първите 7 години (от 1620-те до 1760-те), когато Барбадос е бил британски, а Доминика - в сивата зона между френска, туземска и ничия. Резултатът е, че езикът за говорене е някаква креолска версия на френски, вероятно - неразбираема на Мавриций и Реюнион, а в етническата разбивка на населението присъства Първа нация (в канадския смисъл на коренно предколумбово население), за която надлежно е заделен резерват. От атлантическата страна на острова. С по-бурното море. Колко да е по-бурно не знам. Заради големи вълни са отменени фериботите и от карибската страна. Минералните бани не са ги отменили.

 

 

Според хазяйката Хермиен, министър-председателят, който карал 5-ти мандат (той назначавал и президента) все повече заприличвал на типичен африкански диктатор. Но си печелел изборите честно, защото знаел на кого да раздава къщи (след урагана Мария, 2017) и кого да сочи за предател. И коя извадка от диаспората да докара с държавни пари със самолети в изборния ден (вместо да реши задачата с калем и гума директно в протоколите, както съветваше майорът оръжейник в поделение 22180, Казанлък) . Мярнах кортежа му да влиза в Държавната къща - помпозно неокласическо здание с тежки колони (ref. Скопие 2014), което липсва на въздушни снимки отпреди Мария.

 

 

- Ето къде е отишла международната помощ за възстановяване от ураган! - помисли си Щирлиц;

- Освен китайската, която отива за пътища и мостове - намеси се г-н Ху#.

 

(следва)

 

 

[Фил]

На 18.05.2020 г. в 17:20, домосед каза:

- Не точно! Министри са. В Барбадос икономисваме от власти като съвместяваме законодателната и изпълнителната. Едни и същи хора в понеделник, сряда, четвъртък и петък работят правителство, а във вторник - парламент.

Монтескьо:  "Уууу-у-у-у!"

[домосед]

 

Бях пристигнал от Барбадос два дни по-рано. Самолетът ATR-72 на LIAT (Leeward Islands Air Transport) запали от трети опит с товарене и разтоварване на всички пътници барабар с ръчния багаж между опитите. Кацнахме на летище Дъглас-Чарлз на Доминика по залез. Докато се източи опашката през граничните и митницата, вече беше дълбок мрак. Шокираха ме с оферта за $40 за такси до близкото (14 км)  Калибиши при зададена тарифа $32 до далечното (45 км) Розо. Ка щяло. Обърнах им гръб със заявено намерение да търся обществен минибус на шосето. Блъфът стигна колкото цената да падне до $25. И добре стана, защото Доминика явно не е толкова лесна откъм обществен транспорт, колкото Барбадос. Особено по далечния от столицата североизточен бряг. Нощем.

 

 

Настаних се точно навреме за вечеря. В почти празен ресторант на брега, ако не броим бял човек с немски акцент на съседната маса. Същият се появи сутринта за закуска в моята къща за гости. Обикалял с кола острова. За малко не ми косна един гидовник (както им вика на тези книги Тоби от алжирския дневник) на английски от 2017 за един на немски от 2015, който не беше и мой, а събираше прах в библиотеката на терасата. Съгласихме се, че не си е работа. Предложи да ме закара до Портсмут, ако толкова ми се ходи там, но предупреди, че няма много за гледане, както и подозирах. Избрах да се разходя до вир и плаж. Вира ми го подсказаха французите от третата стая. Те ходили там с джип. И пеша става. През едно село нагоре от главния път.

 

 

Chaudiere Pool. Става и за скачане. На мене ми скочи едно от копчетата на фотоапарата и отплува. Без машинката да изгуби функционалност и водоустойчивост.

 

 

А после само какъв плаж! А ужким Доминика бил остров без плажове. Този е като от филм. Казва се Батибу. Уединен с палми. И, доколкото разбирам, е сниман в поне един филм. За карибски пирати. Единственият кусур му е, че лелята на плажното барче се сеща да почне да пече поръчана в 14:10 риба тон в 15:50. Което надвишава с 5 минути търпението ми за островна скорост на времето..

 

 

А след залез - Rainy Jazz в село на края на света. Калибиши. Такова е усещането. От навеса на терасата към морето се стича дъждовна вода, а барът постепенно се изпълва с хора, които си говорят на комбинация от заучен английски (а не майчино отракан с фин карибски акцент като в Барбадос) и креолски френски. А си на морето, на една от трите масички досами брега. Заведението не е и точно бар, а хоремаг в оригиналния смисъл. Рибата има вкус на пиле, но на теория може да е само прасе. Или делфин. Махи-Махи. Голяма е нали, питам аз. Как знаеш? Да не си рибар? Не. Само читател на исландски криминални романи в тропическа нощ.

 

На другия ден хазяйката Хермиен имаше да пътува за сбирка на клуба на доминишките холандките в Розо и ми предложи да ме хвърли.

 

 

 

Като по пътя ми разкаже и живота си. Художничка, ’58 набор, расла в Индонезия (бивша Холандска Индия) и Иран, където баща ѝ бил даден под наем на шахския режим с цял KLM-ски екипаж и самолет; после – любов в Сен Мартен, а от 24 години тук, сама с ателие и къща за гости, изложени на стихиите. Че е на самия бряг е добре за бизнеса, но е притеснение за капризите на природата. Морето за няколко години било изяло целия плаж пред тях. Ураганът Мария през 2017 ги ударил силно. Била се евакуирала при познати (те, всички, са познати, но не всички – приятели), по-нагоре по-склона, но после няколко дни не могла изобщо да се добере долу до развалините на селото. Едното ѝ куче умряло от сърдечен удар скоро след това. Но ураганът извадил на яве всичко най-добро у хората. Включително и на доброволците, стекли се да помагат от далечни страни, най-много от Европа. При кратката отбивка в къщата за гости на една швейцарка, с която не са приятелки, случайно дочух вестта за отменени фериботи. Цели пет дни нямало да пътуват заради прогноза за бурно море. Което е по-добре от да ти го казват ден за ден. По телефона от агенцията на компания L'Express des îles потвърдиха. И двата ми планирани курса – до Сейнт Луша и оттам до Гваделупа – попадат в този период.

 

И какво сега?

 

Всяко зло за добро – остава ми много повече време за този остров. Примерно да изчакам да ми се сготви рибата тон в креолски сос в барчето за отегчени круизари на пристанището. Самите те - изчакващи „плаващия остров на замърсяването“ (цитат от социалните мрежи), акостирал на кея, да ги привика със сирената си за отплаване към друг остров. И да оставят този на мене и … Нюдо, който се оповести, че щял да прелети от Барбадос да направим нещо тучно планинско заедно.

 

 

(следва)

 

[домосед]

Вечерта не бях поканен на раста парти, а и не търсех, та се прибрах в квартирата да си доям китайското и динята и дочета книгата.

Динята не ставаше ни за ядене, ни за дояждане. 

А тоя исландски криминален роман “Гробна тишина” е с толкова сбъркан жанр, че чак дразни. Иначе е информативен.

 

Разбирам, че ураганите влияят отрицателно на популациите на папагалите. Мария през 2017 застрашила емблематичния вид с лилавата главичка от националното знаме и герб сисеру (Amazona imerialis) с тотално изчезване.

 

 

Загубите сред по-разпространения яко (Amazona arausiaca) също били огромни. Според водача ни в националния парк Морн-Троа-Питон (ЮНЕСКО) Елвис. Намерих му снощи сайта в интернет и се свързахме. И като че ли имахме голям късмет, защото само той и още един бяха излезли в планината днес. Времето лъжеше, че ще е ужасно, а се оказа, че облаците са толкова ниски и толкова подвижни заради вятъра, че вали само долу в полите на вулкана. А не и горе в Долината на опустошението в калдерата, където беше и целта на похода – Кипящото сярно езеро. Една добра причина да се посети Доминика.

 

 

А причината да избера точно този ден също се оправда. Нямаше круизен кораб в пристанището и след 7 часа пешеходстване, разполагахме с ждрелото Титу само за себе си петимата от групичката – аз, Нюдо, една французойка и двойка чехи. Там ти дават един пояс, плуваш 50 метра между едни скали като във водна пещера и стигаш до петметров водопад да позираш за снимки и селфита. Много добро!

 

 

(следва)

[Фил]

 

 

 

На 21.05.2020 г. в 17:49, домосед каза:

„плаващия остров на замърсяването“ (цитат от социалните мрежи), акостирал на кея, да ги привика със сирената си за отплаване към друг остров.

 

Този е новичък, а с брат му, Mein Schiff 4, който е малко по-дърт, си правихме състезание във Финския залив преди точно една година 

Отначало ни водеше с няколко дължини , но после бързо го издухахме и трябваше да ни диша праха  ... така де - да ни се плицика в килватера. 

Извинявам се за отклонението. 

 

[домосед]

 

Вечерта в кръчмата в селото/минерални бани Уотън Уейвън, Доминика, си общувам с един чичко японец, който се оплаква от гадна продавачка на билети на Белградска автогара, че вместо за Прищина му пробутала билет за Подгорица, декември 2016. Знае, че македонският е същият език като българския, също знае да чете руските (sic) букви, но точно буквите на билета на прочел. Също се оплаква, че летището на Доминика е на 45 мили от столицата (на 45 км е!). То и в Япония било същото, но географията и транспортът били различни. Отнемало по-малко време/пари от 90 минути/90 долара. Отмятал държави. В България джебчии му били гепили само 20 лв (2002 година). В Панама очаква да му гепят повече. Пита ме кой е "другият академичен" град в България след София. След няколко опита и грешки си стискаме ръцете на Пловдив.

 

Интересното за наблюдение отстрани е как всички тези теми на разговор се пускат с паузи от по няколко минути, през които той си чете книга на японски на по-светлата маса, а аз си ровя в телефона на по-тъмната. Чета вестниците. Иран си признал, че в юруша да бомбардират празна американска военна база в Ирак за отмъщение за убит генерал, са свалили украински пътнически самолет на излитане от Техеран с 63 канадци (или канадски иранци) на борда сред другите пътници. Аз викам, дека Украйна трябва сега да нахлуе в Иран с танкове като Буш Баща в Ирак! По другата злоба на деня – че Меган Маркъл с целувка от принц жаба направила и му издействала уволнение от кралско семейство, за да избягат в Канада, пък викам, дека охраната на Съсексите (да не се бъркат нито с Уесексите, нито със Съселите) е стойност-за-пари за Канада. Ще дойдат туристи, ще дойдат терористи, ще дойдат папараци, ще си платят AirBnB-тата, Uber-ите, Tim Hortons-ите, ще запалят искрата на икономиката. Win-Win! На Съсексите, съм сигурен, че и в Барбадос биха се зарадвали. Ще им дадат апартамент (може и москвич) и ще изтупат от прах троновете в горната камара на парламента (proudly parlamentarian since 1639).

 

След поредната пауза японецът ме пита мога ли да хвана и заколя пиле. Съгласихме се, че и двамата сме градски момчета и не можем, но за разлика от моя баща, неговият бил селско момче и можел. Задълженията на сина стигали до вадене на яйце изпод кокошка. (Курица не птица! - подумал Штирлиц и си припомнил лекциите по задунайска география в академия Дзержински) . А защо изобщо се говори за пиле? ("Аз искам едно пиле, да [###], тя води Вас, да [###]!" - от стар виц за гражданин, келнерка и милиционер). Защото пилета щъкат (и цвъкат) в двора на баптистката църква отсреща, където събота вечер хорът и оркестърът репетират за концерта (литургия при по-традиционните деноминации) в неделя.

 

 

Прехвърлил се бях в Уотън Уейвън рано следобед. Мислех да пробвам нередовния обществения транспорт с маршрутки, но дъждът наколни везните към повикано такси. Падна ни (на мене и Нюдо) се един самохвалко, който много държал на репутацията си на надеждност. Затова … поддържал високи първоначални цени, за да не се изкуши да отиде при друг клиент, който евентуално да наддаде. Обслужвал също президента и премиера. На въпроса, ако имаме уговорка да вози нас, а му звънне президентът, кого ще обслужи първи, смени темата.

 

 

 

 

От селото си направихме една разходка пеша на редуващи се дъжд и слънце до водопадите Трафалгар, където не намерихме тоя, който би трябвало да дни вземе пари. Бинго! Спестихме за по карибска домашна ракия (билков ром-самогон) в съседния на входа бар. Че и повече.

 

 

На връщане започнах процеса на проучване и оценяване на минералните гьолчета край селото. Имаме си безплатни и в нашата къща за гости, но срещу 20 пари с кралицата пробвах и две с различни степени на топлина по-долу край реката. Покиснах в едно, в което не можеше да се стъпва по дъното от горещина. А другото предлагаше вода и отгоре. Тропически дъжд!

 

 

(следва)

[домосед]

Каньонингът отпадна заради многото дъжд.

Фериботите отпаднаха заради многото вълни.

Сега остава и самолетите да отпаднат заради многото вятър.

 

 

Домоседски съвет на седмицата: Ако ще си заклещен някъде на остров, гледай да е Доминика

(NB: за неколкомесечна карантина не е проверено!).

 

Цял ден можеш да си лежиш в гьолче или вана с топла минерална вода, докато или те вали тропически дъжд, или колибри ти пее на ушенце.

 

 

 

Усещанията се редуват през 10 минути, като междувременно могат да се четат вести от световния обмен през телефона. Зевзеци открили, че в Перу има град с летище, който се казвал Нахуй, и предложили Аерофлот да открие линия до там. И тук имаме аналогичен случай от наше село Уотън Уейвън (центърът на просветата и минералната вода). Другата съквартирантка е една швейцарка, 50+, шкипер на платноходки. Запътила се е за Мартиника да си посреща екипажа от плащащи туристи, но също като мене е заклещена на Доминика. На закуска ...

 

 

... разправи една историйка как, играейки бакпакерка някъде през втората половина на 1980-те, си нямала работа да си вземе билет от Мексико сити до Франкфурт с Аерофлот,, че било най-евтино. Попаднала нахуй. А именно – в нещо, което ѝ се сторило като концлагер в тундрата. На летище Шереметиево (днес - Пушкин) я разпознали като шпион, защото имала печат от Мозамбик в паспорта в разгара на гражданска война, подклаждана от режима на африканерите в Претория, което не отговаряло на стереотипа за турист швейцарец. На другия ден я върнали от тундрата на летището, качили я в самолета, но преди това ѝ дали да закусва без пари в някаква столовая, в която имало шведска маса с черен хайвер.

 

 

(следва)

 

[Childish]

Градът е Ñahui, което да кажем, че върши работа за смешката при изестни уговорки как се чете, но най-близкото летище май е в Куско?

[bulpa]

Ножчето и виличката на закуска, саморъчно издялкани ли са? 🤔

[домосед]

преди 4 часа, Childish каза:

но най-близкото летище май е  

Има ли значение. Важното е, че Аерофлот лети до там 😉

 

https://panorama.pub/29440-aeroflot-nahui.html

 

преди 4 часа, bulpa каза:

Ножчето и виличката на закуска, саморъчно издялкани ли са? 🤔

 

Сигурно. Ама в Китай.

Доминикци биха си изложили твърдостта на националния характер, ако проявят самоинициативност в саморъчното дялкане 🤔

[stanislavpp]

преди 6 часа, Childish каза:

Градът е Ñahui, което да кажем, че върши работа за смешката при изестни уговорки как се чете, 

Всъщност е дори по-смешно, “ h “ в думата е нямо 😃

[домосед]

Глава трета - Гваделупа

 

 

Вече 4-ти ден си тръгвам от Доминика, но още съм тук и закусвам кифличка с кафе, омлетче и наденички от пиле/соя/куче.

 

Снощи бях успял да намеря евтино, ужким споделено, такси от Розо до летище Дъглас-Чарлз (DOM). Но пътувах сам, защото другите пътници анулирали. Дали са знаели нещо, което аз не знам. Пристигайки към 15:00 за полет в 18:15 заварих самолет на моята авиокомпания да захожда за излитане. До съседната Западна Индия са 20 минути полет, но нещо ми подсказваше, че няма да се върне повече тоя ден за мене, тримата китайци и семейството французи, които гонеха връзка за Париж. Познах! Хартисах за още една нощ. Ужким било заради времето, но по-вероятно е, че от размотаване са изпуснали вечерния час за кацане тая писта без осветление. Каката на гишето за регистрация на полета каза да се явим на другия ден по „някое време“ - кафеено, ракиено, ромово, по наш избор. Щели да създадат (create, англ.) полет специално за нас. Че в разписанието за следващия деня полет куда нам надо (В. Висоцки) нямаше. Нощувах в една къща за гости на 2 км от летището, която прави добър бизнес от анулирани полети. Чичкото се похвали, че бил пенсионер бостънец. Там му живеело домочадието. А къщата за гости била разширение на дома на отдавна починалия му баща. И китайците, и французите се нанесоха тук, но аз първи се ориентирах в ситуацията и ми се падна най-добрата стая. С балконче и в обхвата на Wi-Fi. А тези нови 19 часа закъснение така и не ми стигнаха да разбера кои аджеба са Дъглас и Чарлз. Със задна дата ги изрових като министър-председатели.

 

Е, явихме се към 10:30 и към 14:30 си изпълниха обещанието. Създадоха полет!

 

 

Вив ла Франс! Вив ла Гуаделуп! Вив ла Сивилизасион!

 

Даже Нелсън Мандела беше дошъл да ме посрещне с махане с ръка от пиедестал насред първото кръговище в Поент-а-Питр.

 

Бях пропуснал една от предплатените вечери в гарсониера край плажа, но какво от това. Хазяите се изявиха особено мило и грижовно. Предвид, че се случих да се настаня точно в деня през седмицата, в който им спират водата. Бяха заредили банята догоре с туби и бутилки. Включително една с ром!

 

 

А и още Мария Антоанета е казала, като нямаме вода, да си се къпем в басейните! Вмъкнах се в един съседен хотелски. На работещ хотел. Защото минах и покрай няколко големи занемарени, които не съм сигурен дали са затворили по природни или пазарни причини. Двамата бели чичковци, държащи ресторантчето, което си избрах, отклониха темата. Но пък сервираха фамозна риба. Поддържат кулинарната слава на родината. За гваделупската демокрация няма нещо кой знае какво да се допълни към свобода, равенство и братство. Любопитен факт: в свободната енциклопедия пише, че 1763 Франция била коснала на Англия Квебек за Гваделупа. Тоест - ония попитали - кое от двете искате да ви върнем, от нас да мине - и Луи XV избрал Гваделупа. Далновидно!

 

 

(следва)

 

[домосед]

 

Температурата в Льо Гозие, Гваделупа, я дават 26 градуса. От без дъжд на със дъжд се сменя за 33 секунди по няколко пъти на час. Както си снимам ужким на спокойствие едни гробове,  половината ми излизат преекспонирани от ярко слънце, а другата - сиви и мокри.

 

 

Изчаках дъжда да спре в едно кафене до гробището, но докато пресека улицата пак заваля и седнах за още едно кафе в отсрещното. И чак след това слязох на плажа.

 

 

Следващият дъждовен облак се позабави и се изля, чак след като се бях прехвърлил с лодка и обходил малкото островче с фара в залива и седнал да си изпия кокосовия пунш под навеса на капанчето за риба, скара и ром.

 

 

Но за обяд си избрах едно още по-скромно караванесто капанче с навес, където хапнах гваделупския принос към теорията и практиката на сандвича – бокит.

 

И в този момент захванах новото хоби! 

 

 

Добре че така се стекоха закъсненията в Доминика, че за Гваделупа ми остана ден по-малко и реших да си седя около Льо Гозие вместо да наемам кола и да пътувам до Ба-Тер. Оказах се на правилното място в правилното време - посрещането на хубавиците от кмет с лента и возенето им на парад в класически американски червени открити коли, придружени от фолклорни състави в карнавални одежди. Абсолютен хайлайт (lumière haute, фр.) !

 

 

А вечерта - в гваделупската кръчма за бели туристи по радиоточката бичеше нигерийско!

Поднесеното сухо бяло месо от пиле не беше хайлайт.

 

(следва)

[домосед]

Глава четвърта - Пуерто Рико

 

 

С три думи  - на Пуерто Рико намерих фиеста, крепост и стрийтарт.

 

Пристигайки по кафеено време предобед не открих никакви чакащи таксита на летището. Даже и думата такси са забравили. Като ги питаш (на английски) гледат тъпо. Ааа, юбер! Ей, там е обозначеният перон. Ама като нямам интернет. Но всяко зло за добро.

 

 

Като си изпих американското кафе с кафявче, намерих една скучаеща агентка в бюро с туристически брошури и тя ми посочи откъде да хваната 54-ката до хотела. Срещу само три куортъра, които пък любезен и не по-малко отегчен от празния си работен ден касиер на летищен банков клон ми развали безплатно от стотачка.  Местоположението на хотела беше удобно избрано край лагуната в Кондадо, откъдето разстоянието до стария град е теоретично пешеходно поне в една от двете посоки.

 

 

Практиката потвърди теорията и в двете. На отиване следвах брега на морето там, където можеше.

 

 

В един парк налетях на игуана! Жива! Разхожда си се ей така по зелената площ. И залива околния свят с абсолютното си презрение.

 

 

По-нататък има една типова сграда за конгрес, извадена като от калъп за сгради за щатски конгреси. С тая разлика, че Пуерто Рико не е щат, ами колония, та изсечените в камъка фрази, съдържащи думата свобода на испански, трябва да се възприемат с щипка пипер. Както казват американците. Или май сол казваха.

 

 

Срещу конгреса има една огромна крепост, за която не разбрах, че била непревземаема, и проникнах покатервайки се през стената. Като се оказа, че съм спестил и $10 вход по тоя начин. Загубите са за федералната служба на националните паркове, която по-късно разбрах, командирова истински континентални американци, даже такива с акцент от боровите гори и големите езера, в подкрепление на местния персонал.

 

 

Крепостната стена на стеснението на полуострова, където се намира старият Сан Хуан е строена сравнително късно през испанския колониален период, когато на испанците им писнало да пазят пристанището с топове, а пък холандците да акостират другаде и да им нападат града по суша. При един от случаите през 1625-та година удържали острова си само на гол ентусиазъм. Холандците се фръцнали, че пак не им върви след скорошния неуспешен опит да вземат остров Мозамбик от португалците, и най-после им хрумнало да си основат нова колония на девствено откъм европейски колонизатори място. И си построил свой форт, още носещ гордото име Замъка, в полите на плоскобилната планина край нос Добра надежда.

 

 

Старият град на Сан Хуан е живописно поддържан в испанската си колониална премяна и подправен със съвременен стрийтарт пипер.

 

 

И без специални събития заслужава членството си в ЮНЕСКО, но в ден на масова фиеста с оркестри, танци, хора на кокили и огромни глави от папие маше е още по-забележително. Лесен куиз: кой светец се празнува?

 

 

Жокер: манифестантите носеха на рамене няколко различни негови изображения, но на всичките - вързан и прободен със стрели.

 

(отговор с повече илюстрации - в следващия пост)

[neuromancer]

Със стрелите е Сан Себастиан

[домосед]

На 11.06.2020 г. в 21:32, neuromancer каза:

Със стрелите е Сан Себастиан

Да!

 

 

На Сан Себастиан е кръстена една от най-дългите и с най-много шарени магазини и заведения улица в града. Но естради за забавления бяха вдигнати на всички по-широки публични пространства. Като между всеки два номера пускаха запис на една леля, която ги приканваше да си успокоят нервите след преживяното преди не повече от седмица земетресение от 5-та степен по скалата на Рихтер и да не преминават границата между веселие и насилие (играчка плачка, бълг.).

 

 

Поне в мое присъствие не я преминаха. Но аз към 23 часа вече си бях прибрал грохнал от пешеходстване в хотела. Като пътьом бях заснел и на дневна и на електрическа светлина феноменално добрата за стила ар-деко жилищна кооперация Маями

 

 

(следва)

 

[bulpa]

Преди 1 час, домосед каза:

На Сан Себастиан е кръстена една от най-дългите и с най-много шарени магазини и заведения улица в града.

Оооооо, тука голям купон!!!

Къде по-точно е това?

И за да не задаваме такива въпроси, слагай gps координати на местата!

[домосед]

преди 11 часа, bulpa каза:

Къде по-точно е това?

Calle San Sebastián
San Juan, Puerto Rico

https://maps.app.goo.gl/V6zudiKzxc4YZ84Q6