дневник Ела komşu седни, погледай как расте нара...

[giafil]

преди 1 час, juriwaro каза:

 

В пъти по-беден би бил светът, ако от време на време не връзвахме езика в комплект с връзките на обувките си.
Около 3 месеца постоянно слушане на турска реч ми бяха нужни, за да наместя звуците към азбуката.
Но след прощъпулника, хармонията и правилата на тази (неясно защо) толкова трудна за ушите ни реч стават все по-разбираеми и близки.

Което само по себе си си е достатъчен повод за чанч.
Къйъ - бряг, къшлачък - поселище (кишлак идва от там предполагам).

 

görüşürüz - до скоро макар, че аз повече харесвах güle güle, güneş gözlüğü - слънчеви очила, kâğıt - хартия  

Първата вечер, когато пристигнахме във Фетие , уморени от цялата емоция и пътя, отидохме да хапнем нещо на крайбрежната алея. Имаше доста ресторанти с турска жива музика. Рок група с певица , едно момиче 35-40 години малко мъжки глас и маниери, но невероятен глас, такава атмосфера създаде, че дали заради бирите или от чувството, че си супер свободен, но такива припявания на турски правихме, че съседната маса изпрати по бира ....

[juriwaro]

Думите само ни пречат да се разбираме помежду си.

[giafil]

Пристигнахме във Фетие около десет часа вечерта и тръгнахме да търсим хотел. Мъжът ми беше идвал вече тук и ме предупреди, че може би доста ще вървим, защото Фетие е дълъг и широк град. Бяхме набелязали на Maps.Me няколко хотела и просто трябваше да ги намерим. Тръгнахме по улицата която свързва града с автогарата, една улица, втора, трета, пета, петнайсета аз изгубих ориентация. Мисля, че и мъжа ми по едно време се обърка. 

Раницата натежаваше с всяка крачка, но май повече тежеше деня. 

Влезнахме в поредната улица за да съкратим пътя и да стигнем до централната където беше един от избраните хотели, когато зад нас някой извика. Нямах сили нито да свалям раницата от гърба си, нито да се връщам макар аз да бях по-близо до човека защото се движех 20 крачки след мъжа ми… 

Той почна да говори нещо и повтори няколко пъти отел, отел аз се огледах, никаква табела за хотел на улицата нямаше. Бяха красиви триетажни къщи със зеленина и палми в дворовете. Това на което в България викат “комплекс от затворен тип” само дето тук бяха от отворен, хората нямаха нужда да се ограждат…
Мъжът ми отиде да се разбере с човека, аз определено си мислех, че няма смисъл да си губим времето защото ние търсим много по-бюджетно място. 

Останах на улицата да го изчакам докато разбере за какво става въпрос. Той се върна след малко и каза да отида да видя, но му харесва и определено иска да останем, освен това цената е 150 TL. на вечер. Тръгнах след него и чак тогава в асансьора успях да  видя човека на светло.

 “Красив, умен, прилично дебел, в разцвета на силите си” пред мен беше Карлсон който обаче не живее на покрива, а обитаваше партера. 
Лице което грееше в усмивка и очи които издаваха невероятна доброта граничеща с наивност. 
Беше от оная рядка порода хора пред които дори лошите се спират защото той ги обезоръжава с добротата и благостта си. 
Кръстих го Топчо защото ме беше страх, че ако кажа Карлсон ще разбере, че имаме него предвид. Но той беше точно Карлсон от детството ми. 

Хвърлихме багажа и се запътихме към крайбрежната алея мъжът ми да хапне, аз да пийна бира, не бях гладна, бях се нахранила с толкова емоции през деня, че ми трябваше нещо да ги преглътна.

Крайбрежната алея беше пълна с ресторанти с жива музика. Публиката основно турци, хора на почивка и доста местни. Чужденци изобщо не се забелязваха, по-късно разбрахме, че те са в туристическите места около Синята лагуна.
Избрахме един, защото момичето което пееше имаше невероятен глас. Добре, че ни настаниха по назад, то и маси свободни нямаше, та изнесоха една от вътре ли, от съседния ресторант ли е взеха така и не разбрахме, но в един момент аз станах неудържима и трябваше  да танцувам. Беше се оформила цяла група хора които танцуваха и се забавляваха, пееха и пляскаха. 

 

Винаги съм се чудила като гледам хората да танцуват колко безумно е това действие.

Клатиш се с ритъма на музиката, някой дори и ритъма не могат да хванат, но истината е, че това е по-силния начин да покажеш емоциите си. Това е момента когато без думи се разбираш с околния свят, с природата и оставяш душата да полети. Нямаш нужда от думи които могат да объркат нещата, просто оставяш радостта да те води.  

Явно въпреки, че бяхме отзад привлякохме внимание, то и как да не привлечеш, по едно време пеехме така сериозно на турски…какво пеехме не зная…обаче пеехме с мерак…
Момчето което ни обслужваше донесе 2 бири бяха от съседната маса. Искахме да върнем жеста, но те казаха, че е от сърце, показвайки характерният жест - поставяне на ръката на нивото на сърцето,  и че много ни се радват и по-добре да поръчаме някоя песен на групата която харесваме. 

 

Да поръчаме ама аз знаех от турските изпълнители само Сезен Аксу (Sezen Aksu) , Шебнем Фера (Sebnem Ferah) , Грипин (Gripin ), 27 (Yirmi7) и Сертаб Еренер (Sertab Erener) Таркан не се брои. 
Избора падна на Шабнем Фера.

 

Постояхме още малко и беше време да се прибираме. 

Слънцето дори не беше потропало, то направо беше нахлуло през прозореца…Не ни се ставаше, но на такава светлина няма как да стискаш очи. 

Telmessos – земя на светлина е името на античния град върху който е разположен Фетие. По късно е преименуван на Макри заради дългият залив. И през 1934 г. отново сменя името си, наречен е Фетие в чест на

капитан Фети Бей – един от първите турски пилоти, който загива на 27 г в близост до Тиберия Галилейското езеро в опит да направи първия полет от Истанбул за Кайро.  

 

Всичко беше светлина в тоя град.

 

 

 

 

 

Светлина и прекрасно поддържани паркове. 

 

 

 

 

Това предразполагаше за дълбоко съзерцание и нищо не правене.
Единственото нещо което свършихме в този ден беше, че минахме през археологическият музей който се намира на центъра. Вход свободен. Самият музей е мъничък, но за сметка на това много добре поддържан и с интересни експонати. Струва си да са види.
 

 

 

 

И другото нещо от не правенето на нищо беше плаж…

 

 

 

 

 

Ölüdeniz – мъртво море заради липсата на вълни дори и при лошо време. Намира се на 14 км от Фетие и маршрутките за на всеки 30 мин. 8.50 TL струва еднопосочен билет. 

 

 

 

 

 

Мястото е придобило популярност с името Синята лагуна заради синия цвят на водата,

която на залез слънце отразявайки околните хълмове става зелена.

 

 

 

 

Красиви гледки, спокойствие и вкусна храна….

 

 

 

 

Мястото определено ни спечели…

 

 

 

[Ivaylo A.]

Страхотен разказ. 

 

Догодина живот и здраве съм намислил част от Ликийския път, който започва точно във Фетхие. 

[libra]

Хубав пътепис, поздравления, но с една поправка в интерес на историческата истина - Селджукската Империя е тюркска, а не тюркско-персийска, а Персия и много други територии са под нейно владение. Столицата ѝ е град Исфахан с богато културно наследство. След Селджукската Империя (Great Seljuk Empire) идва Анадолската Селджукска Държава, след нея Османската Империя u после Република Турция. Тези държави са продължение една на друга в последното хилядолетие. Тюркската държавна приемственост (една от най-старите в света) може да се проследи с хиляди години назад, но това е много дълга тема. За тези , които се интересуват - наскоро започна нов исторически сериал  по ТРТ 1 именнно за Great Seljuk Empire. Нарича се Uyanış: Büyuk Selçuklu. Има го и в YouTube. 

 

 

 

 

 

И още нещо - свастиката е древен тюркски символ на щастието и се среща издялан върху камък, глина, дърво и т.н., както изтъкан на килими и тъкани по всички земи, където са стъпили древните тюрки.

 

 

 

 

 

 

 

 

[Бръмбар]

Свастиката е символ на щастие и благополучие в много древни култури, както беше споменала и @giafil. Доколкото съм чела, смята се, че символизира слънцето. 

[giafil]

Преди 1 час, libra каза:

И още нещо - свастиката е древен тюркски символ на щастието

 

Не искам да влизам в полемика, но ще ми е много интересно да ми покажете пример на тюркска свастика по-стара от намерените в нашите земи за да приемем, че е тюркски символ. През кое хилядолетие се заговаря за тюрките?

[giafil]

Преди 1 час, libra каза:

Хубав пътепис, поздравления, но с една поправка в интерес на историческата истина - Селджукската Империя е тюркска, а не тюркско-персийска, а Персия и много други територии са под нейно владение. Столицата ѝ е град Исфахан с богато културно наследство. 

 

Преди да стигнем до Исфахан (1051-1118 ), имаме Нишапур Nishapur (1037-19043), Рей Ray (1043-1051) 

Доста е написано за персийската култура която оформя мирогледа на владетелите. Селджуците приемат културата на ислямските персийски духовници. Има такова разпространение на книжовен персийски, че арабския почти изчезва с изключение на религиозните текстове и правото. Много може да се спори, и истината винаги ще зависи от гледната точка...

 

 

[libra]

Приликата между древната Статуя на Хекате и Статуята на Свободата може и да не е случайна. Последната е изваяна от френския скулптор Бартолди по поръчка на турския султан Абдулазис, който е наредил предварително заплащане на солидна сума. Намерението било статуята (навярно с друго име) да бъде поставена на входа на Суецкия канал при неговото откриване, но това не се осъществило поради вътрешни размирици в Египет (тогава част от Османската Империя) и нежеланието на потомствения управител на Египет (Mısır Hidivi) по мюсюлмански съображения. И така завършената в Париж статуя била изоставена в един склад до момента, в който нейният предприемчив ваятел не намерил ново предназначение за нея. На 4 Юли 1886 г. Статуята на Свободата е поставена на днешното ѝ място в чест на 100 годишнината от независимостта на САЩ, като подарък на Франция!!.....

Има една поговорка на турски: Neye niyet, neye kısmet! В превод: Какво се целеше, какво се получи!

[iaia_mama]

преди 8 минути , libra каза:

 

Има една поговорка на туски: Neye niyet, neye kısmet! В превод: Какво се целеше, какво се получи!

А българската е "Де го чукаш, де се пука"  🙂

[libra]

Според Вас : Селджуците приемат културата на ислямските персийски духовници

Персийците са шиити и са с коренно-различни тълкувания в сравнение със сунитите Селджуци. Но тюрките винаги са били приемници на прогресивни идеи, независимо откъде са, защото са едни от най- древните народи на планетата, надживели са много неща и ценят човешкото във всички аспекти.

[libra]

Примери на свастика (на тюркски се казва Оз Тамга) има много и то на различни места по света. Важен е първоизточникът и затова препоръчвам книгите на James Churchward за изчезналия континент Му (ако не сте ги прочели естествено). Този автор е един от първите западни изследователи, които открехват вратата към древното минало на планетата с най-пряка възка с древните тюрки. Време е вече да се казват истините. 

 

[giafil]

@libraИмахме на първата страница питане за някой който турския е му е роден да ни обясни някои особености за сладоледа мастиката и дъвката, мисля, че там ще сте по-полезен...

[Mary]

@libra, ако имате желание да ни покажете богатите си познания в която и да е област на историята и географията, форумът дава такава възможност.

Отворете си тема и разказвайте, показвайте, но не го правете по този начин като тук, където намесата ви изглежда не на място и почти като заяждане.

[giafil]

 

Денят беше определен за Тлос (Tlos) и ако остане време за Каякьой (Kayaköy).

Тлос е един от най-големите и стари градове от Ликийската лига,

 

 

Ликийската лига е първият демократичен съюз познат в историята. Будили са възхищението на много от по-късните народи. Всъщност авторите на конституцията на Съединените щати стъпват точно на Ликийската федерална система на управление с пропорционално представителство. Като начало на създаване на лигата е посочена 205 г. пр.н.е. Открити са монети сечени по това време изобразяващи знак с въртеливо движение. Учените предполагат, че е слънцето и правят връзка с бог Аполон - богът на светлината и основен за Ликия.

 

 

Ликийската лига се е състояла от 23 члена представители на независими градове.

В зависимост от големината, съответния град е имал право на три, два  и един глас и съответен брой представители в Асамблеята (Synedrion). Всяка година се е свиквала Асамблеята и са избирали председател (Lyciarch) и федерални представители. 

Имало е съд на Лигата и съдии които да решават диспути.

Шест са били големите градове с по три гласа. Тлос е един от тях.

 

Той се намира около 40 км. от Фетие. Отидохме при маршрутките за да видим как можем да стигнем. Знаехме, че е на високо така, че явно щяхме да вървим пеша. Оказа се, че има една която минава на около 5км близо по главния път в посока Сакликент (Saklikent). Супер хванахме е, платихме билет по 14 TL на човек и след около час бяхме на разклона от където тръгваше пътя за Тлос. Пет км не е много, но когато трябва да вървиш нагоре в жегата не е много приятно. Коли почти нямаше. Махнахме на няколко, без успех. Бяхме извървяли сигурно 2км вече когато в един момент спря една. Момче и момиче отиваха за Тлос. За секунди бяхме горе, дори не можахме да разменим две приказки защото те не говореха английски и ползваха гугъл преводач на телефона и докато наберем и отговорим и ние стигнахме. Благодарихме им.

 

Тлос е поразяваш.

Първото нещо което вижда човек е огромната скала с изсечени в нея гробници. Крепостта над тях, и огромно пространство което е било стадиона в древния град.

 

 

 

Имаше вход 10 TL.

Първо се насочихме към некропола. Имаше и саркофази

 

 

и изсечени в скалата гробници.

 

 

Вярвало се е, че колкото по-нависоко са поставени толкова по бързо ще стигнат до отвъдния свят.

 

 

На върха върху византийските останките имаше построена крепост от османския период носеща името

на Kanli Ali Aga (Кървавия Али Ага).

 

 

 

 

 

 

Руините изобщо не са обезопасени, няма никакви табели и ние направихме големи гимнастики за да минем от другата страна където са останките от баните и пазара. Въпреки това е много красиво и си личи, че е бил голям и развит град.

 

 

От стадиона са запазени само девет реда, а е побирал 2500 човека.

 

  По средата на мястото

 

където са се провеждали състезанията, е имало около 1 м дълбок басейн и най-вероятно фонтан.

 

 

Археолозите са заключили, че е когато не е имало състезания е било място за срещи и разходки.

 

 

В близо до него има баня.

 

 

 

От другата страна е агората и магазините.

 

 

 

 

Около 150 м дълги и около 9 м широки. Били са на два етажа с големи сводести врати.

 

 

Прави впечатление зидарията. Така наречената Ashlar зидария-камъни дялани и напасвани до милиметри, облекли сградите в най-красивата им премяна.

 

 

 

В южния край имаше останки от сграда която беше доста висока

 

 

с няколко камери и четири големи сводести врати.

 

 

Минавайки през централния вход на пазара, човек се отзовава пред палестрата (palaestra), сградата където са тренирали борба. Идва от думата  Palē – боря се.

Събличали са се голи и са мажели телата си с олио , а след това са ги пръскали с прах и пясък.

 

 

На по-късен етап наравно със школите по борба се появяват, школи по риторика и ораторски изкуства към тях. 

 

 

 

Палестрите винаги вървят в комплект с обществените бани което е разбираемо.

 

 

Тук са дори две: една малка и една голяма.

 

 

Голямата се състои от три еднакви помещения.

 

 

Апсида със седем прозореца които турците нарекли Yedi Kapilar  (Седемте порти).

Седемте арки гледат към долината, 

 

 

в тази стая е била “exedra” в обществената баня.

Exedra е полукръгла платформа с каменни пейки с облегалки за разговор или почивка след

банята, в случая и с прекрасна гледка.

 

 

Смята се, че е дарена от Опрамоас (Opramoas) голям меценат от ликийския град Родиаполис  (Rhodiapolis).

Той дава сериозна сума и за построяването на театъра.

 

Близо до баните се виждат останки от Византийска църква,

 

 

 

 

построена в съседство с храма на Кронос.

 

 

Кронос е един от титаните, роден от Гея (Земя) и Уран (Небе). Първоначално е бил бог на земеделието,

но по-късно се отъждествява с  бога на времето което води към смъртта. (на старогръцки: Χρόνος – време).

 

Театъра е невероятно красив.

 

 

 

 

Има сведения, че е строен и дострояван около 150 г. с различни частни дарения. Най-голямото  отново е на Опрамоас. Той е бил голям филантроп за времето си.

 

Театъра е с 34 реда седалки, и добре запазена сцена със различни орнаменти.

 

 

 

 

 

Отправихме се към долния край на скалата.

 

 

Там беше останал Храма на Балерофонт (Ballerophon)

 

 

този който яхва коня Пегас и убива чудовището Химера.

 

 

 

За съжаление самия барелеф е заличен от времето и трудно се забелязва в камъните.

 

 

Тлос е много красив, прекарахме доста време изследвайки и представяйки се как е протичал живота тук. Мястото е избрано от една страна да е защитено, но от друга за да се наслаждават на красотата на долината.

 

Тръгнахме си по пътя надолу, но аз се спирах да го поглеждам отдалече и да го снимам, много бях впечатлена.

 

 

По едно време спря една кола. Оказаха се нашите хора дето ни бяха качили малко преди това. Ние изобщо не ги видяхме на самия археологически обект, оказа се че са му хвърлили един поглед и са отишли да обядват в ресторантите наоколо.

Отвориха врата и айде качвайте се, ще ви хвърлим до долу, но ние отиваме до Сакликент (Sakikent) и ако искате елате с нас после ще се върнем до Фетие. Не ни трябваше никакво молене.

Веднага приехме и почна една здрава комуникация с гугъл преводач и такава веселба.

Казваха се Ахмет и Лале, тя наистина беше лале толкова фина и крехка.Бяха младоженци на нещо като меден месец, макар че не зная в мюсюлманската традиция дали има такова понятие меден месец. Ахмет работеше в Жандармата и това вече предизвика големи шеги…

Много весело и приятно ни беше въпреки ограничения запас от думи които използвахме.

 

[giafil]

Сакликент е един от най-дълбоките каньони в света.

 

300 м дълбок и 18 км дълъг.

 

 

Образуван е чрез абразия на скалите в продължение на хиляди години. На турски Сакликент означава "скрития град". Има направени платформи около 4км дълги и е много красиво.

 

 

 

Беше пълно с хора основно турци. Всички с телефоните или фотоапарати нагазили в ледената вода. 

 

 

Има турове по почти цялата дължина на каньона 16 км. с професионален водач през летните месеци когато водата е по-малко. Красиво място, чиста вода и глъчка на радостни хора. 

 

 

 

 

Тръгнахме на обратно към Фетие, но се оказа, че те всъщност са на хотел някъде близо до Каякьой (Kayakoy) , а аз сутринта като си правехме плана много ми се искаше ако успеем с времето да  отидем да го видим. Не зная срещата с тия хора късмет ли беше или някакво нареждане и пресичане на вселенски пътища,

но  прекарахме много весело заедно. 

 

Оставиха ни в началото на Каякьой сбогувахме се като приятели които се познават от хиляда години и с уговорката, че някога пак ще се срещнем и надеждата господ да нареди пътищата пак така, че те да се пресeкат.  

Каякьой е изоставено гръцко село.

 

 

 

 

 

Гръцкото име е Ливиси (Livissi) Било е доста голямо, над 6500 човека са живеели тук,

според отомански и гръцки източници.

 

По време на Първата световна война (1914-1918 г.) започва преследване и клане на християнското население. Голяма част от оцелелите са депортирани към района на Денизли. Хората са били принудени да вървят пеш 220 км около петнадесет дена, подложени на безчинства, малко са оцелели в тоя поход на смъртта. 

 

 

 

Практически село което е било доста богато имало е над 20 църкви в това число и католическа остава обезлюдено. Гърция загубва войната с Турция септември 1922г. Подписва спогодба за размяна на населеното през 1923г. в Лозана. Гърците от земите на някогашната Османска империя са разменени с турското население в земите на Гърция.

 

 

 

Близо 2 милиона човешки съдби в плен на историята.

По това време са се опитват да заселят турци дошли от района на Македония, но без успех. Те се оплакали, че чуват гласовете на изкланите хора в къщите. В крайна сметка селото остава празно, след едно силно земетресение през 1957 г. част от покривите на къщите са рухнали. 
Мястото навява голяма тъга. Днес е обявено за открит музей и останалите над 500 къщи са под закрила.

 

 

Имаше вход на самия обект 10 TL на човек и трябва да кажа, че още ме е яд, че ги платихме тези пари. Може да се влезне от 100 места без да се плаща защото е село и има доста улици които водят на главния път. Освен това платихме 10 TL за какво? За да видим свидетелство на един човешки геноцид ??? 

 

Не стояхме много, обиколихме малко, прескочихме довара на голямата църква Taxiarhes – горната църква защото искахме да е видим, а беше оградена.

 

 

 

Прекръстихме се, то някак си от само себе си се случи. За пръв път срещахме църква с това име Taxiarches оказа се, че значението на думата taxiarch е командир или бригадир в гръцката военна терминология (древна и нова) в случая се има предвид  Архангел Михаил и Архангел Гавраил защото те ръководят небесното войнство. 

 

 

 

 

 

В Каякьой има още една голяма църква Panagyia Pyrgiotissa – църквата в долния край, нея не е видяхме, а тя всъщност е по-запазената

 

 

и има олтар, в интернет видяхме, че има някакво място до нея където са събрани кости на изкланите хора. Вид костница. Но не стигнахме до там.

Разгледахме някои от изоставените къщи и малкото параклиси,

 

 

училището и изпитахме абсолютна нужда да се махнем от тук.

 

 

Приехме го лично. Много лично.

Буквално избягахме от мястото. После почти цяла вечер коментирахме именно тази част от историята. 

 

 

[giafil]

Планирайки кои исторически забележителности да видим в района около Фетие и ровейки се в интернет на няколко пъти Сидима (Sidyma) привлече вниманието ни.

 

Поразпитахме как да стигнем, оказа се че с маршрутка до главния път и от там 10 км стоп.

Речено сторено хванахме маршрутката от Фетие за Ешен (Eşen), тя ни остави на разклона за Богазичи (Boğaziçi),

от там почти веднага ни качиха мъж и жена които отиваха до Богазичи, но ние трябваше да хванем отбивка за Хисар (Hisar) защото Сидима е фактически по пътя за Хисар, тя е махала на Додурга Dodurga.

 

На Maps.Me Додурга не беше отбелязана, имаше друга Додурга на доста по-голямо разстояние от тази, но пък Сидима е имаше като археологически обект. В Google maps е имаше, то там пък пътя нещо не беше баш така.

И Хисар (Hisar) го нямаше. Изобщо трябваше да разчитаме повече на реалността отколкото на интернет.

 

От разклона за Хисар ни взе един дядо, пилот от Формула 1. Пътя се вие много сериозно по билото на планината, дядката беше на видима възраст от 100 – 150  години, колата на 200-250г.  Той така беше натиснал газта, че на всеки по сериозен завой аз стисках очи защото ние буквално се отлепяхме от асфалта.

Пет км ги взе за отрицателно време. Като в анимационен филм, ни изплю буквално на входа на селото и отпраши нагоре към билото на планината.

Бяхме стигнали в Дордуга и вече се виждаха табелите на Сидима.

 

 

 

Няма много информация за Сидима. Знае се, че е била част от Ликийския съюз. По-голям разцвет има през римския период.

Сегашното село, както и на други места беше се разпростряло върху римските останки. В хълма се виждаха останки от крепост, но не се катерихме до там.

 

 

Имаше информационна табела и по-малки табели маркиращи Ликйския път.

 

 

Ликйския път (Likya Yolu) е туристически маршрут започващ в района на Фетие и свършващ в Анталия над 500 км. природни красоти и исторически забележителности.

Ние този ден щяхме да се движим по него.

 

Бяхме в селото, но това което търсихме нещо не го намирахме. На пръв поглед обикновено село в планината, завъртяхме се малко поне да видим някой да питаме, но никой наоколо.

 

 

 

Чухме гласове, но доста приглушени и тръгнахме  по посока  на тях. Оказаха се три жени които приготвяха хляб в двора на къщата си.

 

 

Толкова ни се зарадваха, веднага покана да влезнем. С малкото думи които знаехме и тези които бяхме научили започна една сърцата комуникация.

 

 

 

Жената главен готвач набързо сви и намаза с олио едни гюзлемета като сложи вътре и пипер изпекан на жарта.

 

Обясниха ни на къде да вървим, в тоя момент явно чул веселата глъчка, на стълбичките на къщата се показа един дядо.  Придържаше се на бастун и явно слабо виждаше макар да беше с очила, пресегна се до колкото можеше да запази равновесие и откъсна една голяма чепка грозде от асмата. Сложи я в една пластмасова купичка с вода и ми е и подаде.

Аз бях застинала в умиление, щастие и чувства които трудно се описват.

Почнах да давам знаци на мъжа ми да тръгваме защото трудно сдържах сълзите си, бях се върнала в детството си спомняйки си безумната обич на дядо ми който винаги имаше някакъв плод за мен и баба ми която беше съвършенството в кухнята.

Щеше да бъде много трудно да обяснявам на хората защо плача.

Благодарихме им, аз целунах ръката на жената която ни даде гюзлеметата, което на свой ред предизвика емоция в тях.

 

 

В Сидима останките от римско време бях навсякъде по дворовете на хората и за това не можахме да се ориентираме много добре какъв път да хванем.

 

 

Театъра или поне това което е останало на повърхността трудно се забелязва ако някой не ти го покаже.

 

 

Той се намира на единия край на селото в близост до тези гробници.

 

 

Изкачвайки  се видяхме, че основните саркофази са на другия край.

 

 

Тръгнахме натам и във всеки двор имаше по някоя гробница, саркофаг или друга находка.

 

 

 

 

Колкото по се отдалечавахме от селото толко повече останки имаше.

 

 

За съжаление Сидима не е проучена изобщо, има много малко информация и самите гробници са оставени на разрухата на времето. Хората от селото правели петиция за защита на останките, но май нещата за сега са без особен резултат.

 

 

 

 

Козите ги ползват за сянка, някой от селяните взимат строителен материал за къщите си.

 

 

 

 

 

 

Ние пообиколихме и решихме, че вместо да се връщаме можем да хванем пътеката за Богазичи и след това малко на стоп за да стигнем до място откъдето ще хванем Ликийския път за Калабантия (Kalabantia).

 

 

 

 

 

Калабантия е било пристанището на Сидима през римско време и имаше останки от крепост.

 

 

 

 

Пътя който свърза двете села е добре отъпкан и дори с трактор или високо проходима кола може да се мине.

Не е много стръмен. За нас беше супер удоволствие да вървим защото пейзажа беше много красив.

 

 

 

 

 

Маслинови дървета, тук там някакви руини в нищото. Птици и кози.

 

 

 

Бързо стигнахме до Богазичи.

 

 

 

Водата ни беше на привършване, а никъде не се виждаха нито хора, нито нещо като магазин.

Направи ни впечатление, че почти във всеки двор има цистерна за вода и аз заключих, че може би не е добре да искам да ни наливат вода, за да няма после стомашен проблем. Което си беше груба грешка.  

 

Така или иначе стоейки на главния път се колебаехме дали да поемаме пътя необратно за Фетие или за Калабантия.

Решихме, че зависимост от коя посока ще дойде кола нея ще стопираме.  Дойде в посока

за Калабантия и ни качи за няколко км.

Не зная защо, но си мислех, че като е на морето и ще има място да си купим вода.

Или пък по пътя ще намерим. Нищо подобно, това си е едно много много красиво място, но и също толкова диво.

Беше част от Ликийския път.

[giafil]

Тръгнахме след табелите и не след малко на хоризонта се появиха първите хора с раници,

сериозно уморени и запъхтяни.

 

 

Място на срещата беше за нас начало на най-стръмната отсечка в планина която някога сме минавали. 

 

 

Поздравихме се, поговорихме малко и техния съвет беше, че долу няма кой знае какво и ако е само заради руините усилието не си струва. Съвета им беше да не си го причиняваме.

 

 

 

Ние вече имахме опит с такива съвети два пъти при това и след това и двата пъти много съжалявахме.

Единия от това лято на остров Сирос, Гърция  който още не можем да си простим, бяхме почти в подножието на Кастри и трябваше само да изкачим хълма когото две французойки идвайки от там ни разколебаха, че нямало нищо горе.

 

 

Та този път ставаше третия и решихме да не слушаме повече чужди съвети особено по отношение на нещо дали си струва или не. Аршина ни е различен на различните хора и различни неща ни впечатляват и вълнуват.

 

Тръгнахме надолу внимавайки защото беше стръмно, пътеката се виеше като змия, трасето камъни които се движат и много листа.

 

 

 

И да искаш не можеш да бързаш защото е опасно.

 

 

Пейзажа е невероятно красив.

 

 

Кози на всяка крачка, окупирали пътеката.

 

Разстоянието не е много около 2 км, но наистина много много

 

тежък стръмен терен.

 

 

Спирахме да си починем и да се насладим на красотата.

 

Трябва да кажа, че това е най-мръсната пътека която някога съм виждала. Беше чудо на чудесата какви неща бяха захвърлени. Дрехи от долни гащи до дебели якета всякакъв размер и цветове. Туристическо и плажно оборудване всякакъв вид.  Бутилки от вода, лимонада и вино.  Хартия, маски, мокри кърпички…страшно.

Сигурно имаше пет тона боклук на 2 км трек.

 

Наближавахме морето

 

 

когато почнаха да се чуват гласове и да се забелязват първите руини от сгради.

 

 

Краката ми трепереха от усилието, бях вече доста дехидратирана когато чухме руска реч.

Ясно беше, че братушки ще спасяват положението с водата.

 

Серьожа и Денис от град Ижевск, но по известен с  Калашников.

И се почнаха едни разкази за автомати, пушки винтовки, трилинейки и подобни.

Естествено казармени спомени на средата на нищото и много смях. Постояхме още малко да отдъхнем, разменихме информация кой откъде идва и на къде отива.

 

Разгледахме руините които наистина не си струваха усилието, не бяха нищо особено по скоро целия пейзаж си струва, цвета на морето и красотата на природата.

 

 

 

 

 

Тук настъпи разногласие между мен и мъжа ми. Той искаше да се върнем обратно, а аз да хванем пътя от който Серьожата идваха.

При мисълта само, че тоя ужас ще трябва пак да го минавам, аз се запънах така както само една жена може да се запъне. Имах чувството, че ще умра ако трябва наново да се катеря нагоре. Другия път вървеше почти успоредно и стигаше до едно място наречено Paradise Beach и оттам нагоре имало къмпинг откъдето можем да хванем нещо за прибиране. Не зная защо човек в критични моменти винаги му се иска нещата да са по-леки и някак си, не приема реалността и си мисли, че той е по-прав.

 

Не бях изобщо правата …

 

В крайна сметка мъжа ми не успя да ме убеди и ние тръгнахме по пътеката за Парадайс плаж. Пътеката беше една идея по лека, но и тук имаше нагоре надолу. Отлично маркирана и с красиви гледки. 

 

 

Вървяхме почти 2 км. и усилието не беше по-малко.  Това беше много много грешно решение.

 

 

 

В крайна сметка стигнахме до прословутия Парадайс бийч

 

 

беше много хубав и имаше доста хора.

 

 

Имаше хора с палатки които къмпингуваха и ние отидохме да ги попитаме как да се измъкнем от тук защото времето вече напредваше, сили не ми бяха останали, мъжът ми беше ок, но малко раздразнен от глупавата ми постъпка, а и водата която руснаците ни дадоха щеше да свърши.

 

 

Те ни почерпиха с вино и казаха, че имат приятел който ще извикат с лодка да ни хвърли до Кабак откъдето можем да хванем маршрутка за Фетие.

 

 

 

Другия вариант е да останем при тях до сутринта защото няма да ни стигне времето до

смрачаване за къмпинга горе.

 

 

Но къмпинга не беше решение защото след това пак трябваше да стигнем по ликийския път до Кабак,

т.е пак нагоре надолу трекинг.

 

Кабак беше най-близкото място с достъп до асфалт и нормални комуникации.

 

Сега вече беше ясно, че постъпката ми беше не само глупава, тя беше опасно глупава.

 

Момчетата викнаха човека с лодката и докато дойде се заприказвахме и едното се оказа,

че родителите му са от с. Бело поле близо до Благоевград. Той не говореше български, беше роден тук, те са се изселели преди доста време.

Толкова мило стана, че едва ли не те бяха по-съгласни да останем при тях щото щяло да бъде купон.

Мисля, че той ни спаси да не ни обръсне сериозно лодкаря. Защото ние му платихме 150 TL, за превоза за двамата, а по-късно разбрахме, че това е била тарифата за един човек.

 

 Лодката пристигна бързо, взехме си довиждане, прегръдки и тръгнахме. До сега гледахме цялата красота на пейзажа от сушата към морето, а сега беше на обратно.

 

 

Много е красива природата там. Високи почти отвесни планини и синьо зелено море. Много бързо стигнахме, искаше ми се да е по дълъг пътя за да се насладим на морето и заливите и залеза…

 

 

 

Благодарихме, платихме и се запътихме към маршрутката.

 

Кабак е еко място. Има само природа и дървени бунгала, в някакъв момент ми напомни Виетнам или Тайланд,

там има тоя тип места.

 

 

Малко прашно, малко неугледно, кокошки наляво и надясно, някакви заблудени западняци много извисени и почти толкова надрусани. Дошли да медитират, ама по-скоро да се напушват на спокойствие. Никой на никого не обръща внимание.

А природа е един безкраен фон.   

 

Ние така бяхме се “превъзбудили”, че в желанието си да намерим спирката на маршрутките я бяхме подминали, че и още почти половин километър отгоре по прашния път докато се усетим, че нещо сме объркали.

 

Върнахме се на паркинга и зачакахме. То си имаше официално разписание и спирка.

 

Прибрахме се по тъмно във Фетие. Мъжът ми всеки път когато си говорим за тоя ден, казва че тогава съм имала супер късмет да срещнем онези хора които извикаха лодката. Не зная дали беше късмет, аз до последно не можах да реализирам в каква безизходица ни поставих вземайки грешно решение. Липсата на вода в организма е страшно нещо...

[juriwaro]

Рядко съм чувал така притеснена (от някаква несъзнателно промъкнала се покрай Нейно Величество грешка) жена.
Виното е било ненужно, а сериозната дехидратрация води до повръщане и още по-сериозна дехидратрация.
Имало е още много мегдан, била си доста преди критичния полуразпад (губил съм към 5 л. вода от себе си и знам как красиво се развиват нещата).
Но глупакът обикновено игнорира към 9 симптома, а ти си се спряла още на първия.  
Ако мога да дам един непоискан съвет - бих (пак с условието, че липсват и много соли, а дехидратацията не е само в последствие на издишан въздух) смесил питейната вода на руснаците с към 30% морска вода, която ще ти стигне за още малко въздух.
Виж за подробности "Кон Тики" на онзи стар мъдрец - брадатият Хейердал.  

[giafil]

@juriwaro Благодаря...много благодаря....

ех да знаех за морската вода...щеше да ме успокои...много щеше да ме успокои защото аз се притеснявах, че няма да ни стигне тази на руснаците...

Аз вино не пих, само вдигнах чашата защото ти ги знаеш тия хора, няма кака да откажеш...

Не пих  и от страх, че ако се клати много  лодката щеше да стане по страшно...

[juriwaro]

Нямаше да се натрапвам, ако не смятах, че дължим на аудиторията следната версия:

Шиит-изирането на Иран като държавна религия и като лост за борба с арабските сунити, се случва едва след 15-16 век, когато селджуицте вече са плътно изчезнали в дълбоките исторически аналии.

[Стоянка]

Привет 🙂 сигурно имаш и друга работа, обаче ставам след нощна смяна, поглеждам и... ами няма продължение 😀

Така увлекателно разказваш, че чак се замислих за Ликийския път 🙂

[giafil]

Харесвахме много Фетие. И сега от разстояние на времето не мога да си обясня защо не останахме още ден два там. За никъде не бързахме, града беше от онези градове в които се чувстваш уютно.

 

 

 

Обичахме сутрин да ходим на крайбрежната алея да закусваме и гледаме хората.

 

 

Един красив, спокоен и  много добре поддържан град, където бабите ловят риба, кучетата ги чакат и никой никого не притеснява.

 

 

 

Шофьорите на таксита са усмихнати и ти дават информация как най-лесно да стигнеш до където искаш.

 

Прекрасен пазар с изобилие от плодове и зеленчуци.

 

 

Евтина и вкусна храна, света на Карлсон.

 

 

И ние на всичкото това удобство и  разкош решихме, че трябва да тръгнем за Калкан.

Сбогувахме се с Топчо почти с рев и се отправихме към автогарата за да хванем автобуса.

 

Калкан е на около 50 км. от Фетие и първото което прави впечатление, че е много стръмен.

 

 

 

 

Къщите са буквално накацали по хълма, на етажи.

 

 

Малък град, като не се броят кварталите наоколо от вили разпродадени основно на англичани.

Старият град е красив и спретнат. Добре реставрирани гръцки къщи. До 1923 г. е бил гръцки град - Каламаки.

 

 

 

 

 

Църквата беше преустроена на джамия. Тая гледка ми бъркаше в душата много сериозно

и тук и после и в Каш и на други места.

 

 

 

Няма да забравя преди доста години в Кордоба в Мескитата , бях с много добър приятел испанец Мигел разглеждахме я и си говорихме.

При вида на католическия параклис

 

 

на фона на цялото това съвършенство в мавърската  архитектура, се спрях и го попитах

- Защо???

И той ми отговори -Защото боли!!!

 

Може да не обръщаш внимание и да ги игнорираш тия места, но то пак си боли.

Гръцката архитектура беше създала облика на това място и беше го направила толкова уютно на пръв поглед. Само дето хората тук под влияние на оня хищнически туризъм бяха доста настървени и не особено приятни за контакт.

 

 

Останахме всичко на всичко един ден и то прекаран на Ксантос (Xanthos), Летун (Letoon) и Патара (Patara).

Станах рано сутринта да снимам къщите когато нямаше никой още по улиците, тогава по-лесно можеш да усетиш атмосферата на града.

 

 

 

Котките чакаха рибарите…

 

 

Тоя град сякаш беше с две лица.

 

 

 

Закусихме и се отправихме за Ксантос. (Xanthos)

 

 

 

 

Някога столица на Ликийската федерация, участвала с три гласа в Ликийската лига сега се намираше

на хълм в турския град Киник заобиколен от безкрайни парници.

 

 

 

Първите заселвания на това място са датирани около 1200 г. пр. н. е. Известен е като града с най-драматична съдба от Ликийските градове.

 

Нападан, разграбван, опожаряван, безкраен брой пъти. Докато не се стигне до 540 г. пр. н. е.  когато Харпаг заедно с многобройна персийска войска го обсажда. Ликийците  са нямали шанс, убили са жените, децата и робите си, запалили са имуществото си, разрушили акропола и се впуснали в самоубийствена атака срещу пресите.

Така Ксантос пада под персийска власт, следват Гръко-Персийските войни,

Александър Македонски и той минава от тук.

Най-голям разцвет има при римляните. По времето на Марк Антоний е построен театъра.

 

 

 

 

 

Катерейки се по стълбите и изследвайки всеки ъгъл изведнъж чухме познати гласове.

Серьожата и Денис които ни дадоха водата в Калабантия. Много щастлива среща. Дълго останахме да си говорим. Оказа се, че те са качили стръмния път почти по мрак и са останали да спят на самия връх, нямали са сили да продължат да Гай (Gay).

Те отиваха към Летун, но ние искахме още малко да постоим на Ксантос.

Всъщност най-красивата част от руините на Ксантос е в Бритиш музей.

Позната история, дойдох, видях, харесах, взех…

 

Гробницата на Нереидите.

 

 

Нереидите са дъщерите на Нерей и Дорида, морски нимфи от добрите,

които са благосклонни към моряците и им помагат в опасност. Занимавали се с музика и танци,

и излизали на брега в лунните нощи.

Учените още ги броят, до около 100 са ги докарали по имена и според задължения и амплоа.

 

Та три от тях красиви, феерични и танцуващи заемат централно място в монумента.

 

 

 

 

В основата има различни сцени пресъздадени с абсолютно майсторство и талант от древните творци.

 

 

 

За турците  е останал само фундамента.

 

 

Освен това в Бритиш музей е и гробницата на Паява (Payava),

 

 

 

за него няма данни кой е бил, но прави впечатление стойка типична за римските императори.

 

 

По-интересната е приликата на тази гробница строена 375-360 пр.н. е. и входа на индийската скална гробница

Lomas Rishi строена около 250 пр.н.е.

 

 

До театъра в началото на агората се издига гробница или така наречения “Harpy  Tomb“  

 

 

 

Висок около 7,5 м. стълб строен по времето на персийците, който завършва с погребална камера, покрита с барелефи.

 

 

Каменния пиедестал стои, но мраморните барелефи от върха са отново в Бритиш музей. Турците са сложили някакви изкуствени подобия.

 

 

Има доста противоречиви интерпретации на изображенията дали са на съществуващи хора или на богове.

 

Една от версиите е, че е изобразен  Харпаг и евентуално гробницата да е на

Кибернис (Kybernis) който е по-късен цар на Ликия.

 

Но аз съм по-склонна да приема версията за боговете. Изображение на Хадес който съди земен владетел.

 

 

На другата страна е Персефона – богинята на плодородието и царица на подземното царство,

съпруга на Хадес.

 

 

Най-интересното е, че има една непрестанна символика на нара в изображенията.

От една страна на плодородието и размножаването, а от друга на смъртта и  промяната.

Първата от трите женски фигури държи яйце, втората  цвят от нар в едната ръка и плод от нар в другата.

Третата държи фиала (съд), най вероятно пълен със сок от нар.

 

Нарът присъства и на другия релеф.

 

 

А от двете страни има крилати фигури на жени, Харпиите- богини на вихъра и смъртта, отнасящи душите.

Те са и причината така да е наречена гробницата, не на оня сатрап Харпаг. (Сатрап и в двете значения)

 

До този гробница има Стълбова гробница (Pillar Tomb), която всъщност е 2 гроба един върху друг с различна форма, рядко срещано в Ликийските погребално практики.

 

 

Разгледахме още малко агората

 

 

и обелиска с надписи на гръцки и на два ликийски езика които още не са разчетени.

 

 

До базиликата и некрополите не отидохме, защото то просто нищо не е останало.

 

Говорих мe си за културното наследство на народите и това, че големите музеи в богатите държави съхраняват и опазват реликви, но може би трябва тия реликви да са си по местата на които принадлежат.

Спорна е темата…

Но в този случай, тия артефакти бих предпочела да са тук, а не в Бритиш музей.

 

[giafil]

Xanthos-Letoon е част от културното наследство на UNESCO от 1988г.

Letoon всъщност е светилището на Xanthos.

Посветено е на богинята Лето и двете и деца Артемида и Аполон.

 

 

Лето е дъщеря на титаните Койос и Феба, които освен мъж и жена са и брат и сестра.

Лето е богинята свързана с майчинската любов, преданост и самоотверженост. Счита се, че този култ почива на култа към богинята майка. В този регион тя се е казвала Ени Маханахи (Eni Mahanahi)

открита е статуя от 6 хил. пр. н. е. която е в музея във Фетие.

 

 

Мита за Лето има доста разновидности.

Зевс забременява Лето с близнаци, жена му Хера побесняла естествено и я проклела да не намери стабилно място на земята да роди. В крайна сметка Лето ражда на пустия остров Делос които бил застопорен от делфини иначе се движел свободно в морето.

Хера пак я подгонва за да стигне Лето до Ликия. Била много жадна и вълците и показали река Ксантос.

От там и названието на Ликия-земя на вълци (lykos-вълк на гръцки).

Ето една прекрасна скулптура на Лето и децата от William Henry Rinehart.

 

Другия по-красив мит е, че Лето родила и вълците прегризали пъпната връв на Аполон и Артемида, показали и реката Ксантос за да изкъпи новородените деца.

 

Мястото където са се случили събитията е Летун (Letoon) там са построени храмове на Лето, Аполон и Артемида.

 

 

 

 

Намира се на около 6 км от Киник (Xanthos), хванахме стоп и в двете посоки, без никакъв проблем. Първо мислихме да вземем такси, но ни отказа цената от 150 TL.

Самия археологически комплекс е много добре подържан.

Вход - 12 TL.

 

В началото е разположен театъра,

 

 

 

на който липсва сцената, но за сметка на това има много интересен вход отстрани.

 

 

 

Това е рядко срещано за древните амфитеатри.

 

 

Театъра е бил използван за различните празненства в чест на боговете от светилището.

 

 

 

Малко след театъра се намират трите храма на Лето, Аполон и Артемида.

 

От тях е останало само

 

фундаментите и някоя друга колона.

 

 

 

Предполага се, че са построени 150-100 г. пр. н.

 

 

Има останки от ранно християнска базилика датирана от 4в.,

 

 

 

 

красиви орнаменти

 

 

 

 

 

 

 

 

и  нимфеум.

 

 

Нимфеум – храм на водата, светилище на водните нимфи, и тук е почти постоянно залято с вода и доста заблатено.

 

 

Тук е открита стела с надписи на три езика.

 

 

Армейски,

 

 

Гръцки

 

и Ликийски.

 

Тя се намира в музея във Фетие и благодарение на нея учените са успели да дешифрират нещо от ликийския език.

 

Самия обект е доста малък и ние много бързо го разгледахме и се отправихме към Патара.

 

Има маршрутка от главния път към археологическите разкопки и плажа.

Тук се намира и един от над дългите, пясъчни плажове в Турция. 12 км пясък, плитко море и място за гнездене на морски костенурки. Поради тази причина има статут на обект под закрила и причина турците са направили вход от 20 TL., дават карта с която имаш право в рамките на 10 дена да влезнеш десет пъти. Ние естествено нямаше да идваме десет дена на плаж и за това бяхме неприятно изненадани да плащаме за нещо дето няма да ползваме, но решихме, че щом е така за археологическия обект няма да платим 30 TL. на човек.

 

Това не е пътеводител как да не се плаща , обаче когато усещаш, че те ползват за банкомат почваш да се съпротивляваш. Такса за плаж, айде няма нужда...

Плажа е наистина много хубав, има само едни съблекални и тоалетни, душ, малък ресторант и това е.

 

 

 

 

 Широк, дълъг, голям, абсолютно удоволствие.  

 

 

 

Дремахме на плажа, пихме бира и тъй като бяхме зависими от последната маршрутка която тръгва в 18.45 от Патара към пътя за Калкан от където трябваше да хванем друга за Калкан, решихме, че е време за десант.

 

Десант изобщо нямаше защото нямаше никой на археологическия обект.

Не е ограден откъм плажа и ние влезнахме по най-културния начин през една градина успоредно на пътя и директно на маркираните пътеки.

 

 

 

 Аз много се хилех през цялото време защото като минавахме покрай градината отрупана с нарове имаше кокошарник и един петел беше решил да играе ролята на куче и почна да кукурига много здраво в 5ч. следобед при което мъжа ми му вика:

- Я тенджерата де, на супа или с грах избирай сам !!!

И той прегракна на момента, мина му ентусиазма за песни.

 

Тази година 2020 е годината на Патара в Турция.

 

Патара е била столица на Ликийския съюз и е участвала с три гласа. Един от най-големите градове по това време и с най-важно пристанище от стратегическо и търговско значение. Известна от древни времена със светилището на Аполон и оракула, който е втори след този в Делфи.

 

В Патара са били построени два фара по времето на император Нерон,  около 64 – 65г. от н.е.  Като единият в момента е в период на реконструкция и е най-старият морски фар запазен да наши дни. Аз много държах да го видим, нищо че беше останала само основата.

 

 

 

 

 

 

 

Театърът е много красив и поразително ми напомни на пловдивския античен театър.

 

 

 

 

 

 

 

 

Видяхме толкова много театри, но този беше по атмосфера и усещане като пловдивския.

 

 

 

До театъра се намира Булевтериона (Bouleuterion)  на Ликийската лига, много добре

реставриран с пари на парламента на Турция.

 

 

 

 

Изглежда като нормален театър, но всъщност тук е заседавала Асамблеята (Synedrion) на Ликийската лига.

 

 

Изграден е от 21 реда и има  около 1400  места, като централно място е заемал  губернатора (Lychiarch).

Построен е около 1в. пр.н.е. и е дострояван и разкрасяван до времето на император Клавдий и Нерон. Модифициран е в Одеон за концерти и така е имал двойна функция.

 

[giafil]

 

/Патара отвисоко/

 

Между Театъра и Булевтериона  се намира Пританейона (Prytaneion) това е мястото където заседава градския съвет. Седалище на властта, тук са приемали дипломатически гости.

 

 

Почти нищо не е останало само основи и стени.

 

Централната агора тръгва от стена на Булевтериона и продължава към улицата която води към пристанището.

 

 

 

За съжаление е силно повредена и само една стена е останала с надпис.

 

 

Сърцето на града е улицата която е водила до пристанището.

 

 

 

 

Широка е 12.6 м. и само 100 м е разкрита за момента заради високите подпочвени води от вътрешното пристанището което също е потопено.

 

 

Покрита с мраморни плочи и заградена с колони изглежда много впечатляващо.

От двете страни са били магазините.

 

 

 

Има сведения , че това е втората по дължи улица съществувала в Ликия.

Почти непроменена е функционирала до 6в.

 

 

 

Отстрани се виждат баните. Открити са 4 бани.

Най-голямата първоначално са нарекли Веспасианова заради надпис в чест на император Веспасиан, но впоследствие се открива, че е строена по времето на Нерон, около 60г. от н.е.

 

 

 

 

Западно от централната улица има една по-малка баня

 

 

и една която е огромна на пристанището.

Пристанищната баня.

 

 

 

 

В североизточната част се намира Тепечик  (Tepecik).

 

 

/Снимката е от интернет/

 

Тук са разкрити първите свидетелства да населяване на района, датирани около 6 в. пр. н.е.  не ги видяхме защото там археолозите копаеха и нямаше достъп. Те откриват все нови и нови неща.

 

Най-впечатляващото за мен е откритието така наречено

Stadiasmus Provinciae Lyciae или Miliarium Lyciae

 

 

 

Това е може би първата пътна карта в древния свят. Седем метра висок монумент от камъни

с надписи за всички пътища построени по времето на император Клавдий в Ликия .

63 пътя общо записани с разстоянието между тях, 50 града упоменати.  29 остават още не разкрити от учените.

 

Най-дългият път споменат между два града е 45 км.

Все още правят проучвания и този монумент не беше изложен.

Според това което са публикували от 3 страни е запълнен с надписи, и археолозите смятат,

че е създаден с пропагандна цел.

Датиран е около 46г. от. е.,

Ликия става провинция на Рим 43г. от. е.  т.е.

Ние римляните имаме пълен контрол и знаем земята на ликийците стъпка по стъпка. Това е силата на Рим.

Впечатляващ монумент.

 

Друга също впечатляваща постройка бяха Hadrianus Horreum

 

 

 

 

Складовете на император Адриан. Те са били не само за зърно, но и за различни други стоки с които е търгувала империята : олио, маслини, мрамор, кожи, тъкани. Така познатите логистични центрове в днешно време.

 

 

Имаше останки от различни гробници и ранно-християнска базилика, но на тях не им обърнахме много голямо внимание. Базиликата беше оградена имаше някакви останали стенописи.

По данни има открити над 10 църкви тук.

 

 

 

Религиозната връзка на Патара беше , че тук е роден Свети Никола Мирликийски Чудотворец.

 

 

Никола произлиза от гръцките думи побеждавам (nikáo) и народ (laós).

Мирликийски защото става епископ в гр. Мира където е и погребан.  

Чудотворец заради множеството чудеса които е извършил.

Още приживе е почитан като светец и покровител на рибари, моряци, търговци, деца, банкери, крадци, затворници, фармацевти и т.н .

 

Време беше да си ходим защото времето напредваше, но след няколко дена пак дойдохме защото

Патара много ни беше харесала.

 

Градската порта е един от символите на Патара.

 

 

Всъщност е служила повече като монумент изграден в чест  на

 “хората на Патара, метрополисът на ликийския народ ”

има няколко надписи един от тях възвеличава император Траян,

 

 

друг първия легат (legati Augusti pro praetore) на Ликия и Пампфилия - Гай Требоний Прокул Метий Модест.

 

Път под арката няма, така че не е била врата, по-скоро е последна част от аквадукт който е снабдявал града с вода от 22,5  км. от село Islamlar през Delikkemer където е имало сифон до Патара.

 

 

За съжаление за това инженерно съоръжение научихме много късно и не можахме да го видим.

 

 

 

Изглежда зашеметяващо, особено самите детайли и грандиозността на проекта.

 

 

 

Снимките са от интернет , правено е радиовъглеродно датиране и дори е отчетено, че е построен преди римляните, те само са поправяли някои участъци и са полагали керамични тръби.

 

 

 

На входа на града е имало фонтан захранван от тази вода.

 

 

Патара най-вероятно ще влезне в списъка на UNESCO за културното богатство, следейки какви открития правят археолозите. За нас това място е много много впечатляващо.