ЮНЕСКО

[домосед]

 

преди 15 часа, домосед каза:

Големия чикагски пожар от 1871 (на който пожар после са си кръстили отбора по европейски футбол; дълга история за друга тема!) .

На въпрос на любопитния читател: историята не е чак толкова дълга. Може да се разкаже и с едно изречение: Взех си билет за първия си мач на живо в Америка по американски футбол (football, амер.) на чудото на спортната архитектура - стадион Солджър фийлд - и ...

 

 

... чак като се качих на трибуните, осъзнах, че мачът ще е по европейски футбол (soccer, амер.)

 

 

преди 15 часа, домосед каза:

архитектурата на Франк Лойд Райт (1867-1959) от първата половина на XX век

 

Продължавам по темата за Франк Лойд Райт. От Чикаго се прехвърлям в Ню Йорк (през Бъфало и Нови Орлеан за по-интересно) да видя какво е създал през втората половина на XX век. ЮНЕСКО-колекцията покрива цялото столетие. 

 

 

Музеят Гугенхайм (1956) е шедьовърът на най-зрелите му години. Няма вече безбрежни прерии, прави линии, остри ръбове и тежки столове.

 

 

Магеланският фаул е, че успях да вляза по най-неизгодния възможен начин. В събота след 17:00 цената е колкото дадеш (може и $1), но нямаше такива билети онлайн и си взех за 16:30 на стандартна цена $30. И го разглеждах с най-голямата за седмицата тълпа, нахлула половин час след мене. С цената на кратко чакане на опашка. Не било задължително онлайн.

 

Пак добре, че се случи изложбата да е на Гего, Гертруд-Луиза Голдшмит, немско-венецуелска художничка от XX век, която половината век се е занимавала да плете дву- и триизмерни геометрични пластики от телчета.

 

 

До средата на франк-лойд-райтовата спирала си се наситил и бягаш при Пикасо в една от страничните зали да се разнообразиш.

 

 

Презареждаш и продължаваш по спиралата нагоре до най-подробно пресъздадения хаос на Сара Зи.

 

 

И вече изпълнил ЮНЕСКО дълга си, прекосяваш градската градина и сядаш да си полафите с Теди Рузвелт в неговия си музей.

Оня - от филмите за нощния живот на музейните експонати!

 

 

 

Албумите:

 

USA 2023: New York City (the museum view)

https://photos.app.goo.gl/4i9v5n5tnz5rPTfk8

 

USA 2023: New York City (the city view)

https://photos.app.goo.gl/q6RMJJpxpAWFkLNG8

 

Куиз: да се открие още едно ЮНЕСКО в горния албум

Жокер: споменавал съм в го в темата

 

 

Още албуми от споменати места по пътя между Чикаго и Ню Йорк.

Без ЮНЕСКО 

 

USA 2023: Niagara Falls

https://photos.app.goo.gl/1mnCKf6DxomVt6U57

 

Canada 2023: (Chutes [Niagara) Falls]

https://photos.app.goo.gl/hqewiRCBWsdSj46P7

 

USA 2023: New Orleans (by day)

https://photos.app.goo.gl/HwHsG5uF4qH9Th7S8

 

USA 2023: New Orleans (by night)

https://photos.app.goo.gl/FTGxteSx76vf7May6

 

USA 2023: New Orleans (by museum)

https://photos.app.goo.gl/9zsESwBozD2GRj6RA

[Argentique]

преди 2 часа, домосед каза:

да се открие още едно ЮНЕСКО в горния албум

Другите ги мързи да пишат, затова ще ги улесня : жената с факела.

[Argentique]

Тази година посетих към 10-15 обекта, като повечето са „случайни“, т.е. стари централни части на разни европейски градове плюс Стоун Таун. Но за тях няма да пиша – всички сте били или ще отидете.

Обаче два обекта с природна насоченост ме развълнуваха и ще пиша нещичко за тях. Плюс още един, него ще добавя заради териториалната принадлежност.

 

Мавриций има два обекта на ЮНЕСКО:

1. Le Mourne – най-разпознаваемият изобщо обект на острова. Върхът от картичковите снимки с подводния „водопад“.

 

(Снимка: нет)

Несъмнено повече от приятен за окото, но причината за вписването му е друга.

Някога холандците докарали на необитаемия първоначално Мавриций роби от Мадагаскар и Източна Африка за работа на плантациите със захарна тръстика. С течение на времето владетелите се сменяли, но всички докарвали още роби. Животът на робите по плантациите не бил лек и някои бягали и се криели из по-отдалечените места из острова. На Le Mourne е имало много избягали роби („maroons“ или марони, имаше една любима моя детска книга за тях на Майн Рид, но там действието се развиваше на Ямайка). Та робите се заселвали в разни пещери и по-скътани местенца около върха и никой не ги закачал. Има легенда, че при отмяната на робството през 1835-та на Le Mourne се е качил полицейски отряд, за да каже, че всички беглеци вече са свободни. Но робите не разбрали или не повярвали и някои се хвърлили от скалите, за да не бъдат заловени.

Като разбрах, че на Le Mourne има пътека, знаех, че трябва да ме има там. Най-малкото за лов на гледки, че за самолетче над лагуната не можах да се вредя (шест седмици по-рано няма места!!!), а и в моите дни беше ветровито и не видях ни един самолет.

Пътеката е с контролиран достъп някъде до 14-14.30, а в 16.00 затварят портата. Вероятно има неофициални входове, но не ги знам. На входа се записваш в тетрадка с имена и телефон, а на излизане се отписваш. Засега входът е безплатен.

 

 

Отидох в Мавриций през май заради идеалните за обикаляне навън температури (+25), които са недотам идеални за плаж според повечето хора.

Из нета има разни препоръки да ходиш на Le Mourne по изгрев, че и с гид, ама няма кой да ги слуша. Като не си по време на тамошното лято (ноември-април), можеш да отидеш по-късно. Примерно, малко преди обяд, като спре пороят. Таксито ме остави на шосето, на километър и нещо от входа. Заради дъждовете пътеката в гората е покрита с рядка кал, но напоследък все така ми се случва.

 

(коловози има само на два завоя)

 

Гората е приятна, на места поваля за кратко, но заради огромната влага въобще не се забелязва. След гората започват гледките. И вятърът!

 

 

 

 

На открито кал няма и започва голям наклон с камъни.

 

 

 

 

 

Заради това, че бях сама, плюс разни изцепки в миналото и факта, че може би вече поумнявам , се отказах да лазя по скалите накрая, че слизането щеше да ми е проблемно. Но това, за което отидох, си го получих, че и отгоре.

 

 

На връщане огледах репликата на някогашното селце Trou Chenille до КПП-то. Отдалечено селце със сламени колибки, разрушено от ураган през 1945-та.

 

 

 

 

(местните танци sega)

 

 

(мини солници от крайбрежието)

 

 

После отидох до един от топ 10 спотовете за кайтсърф в света (пак Le Mourne).

 

 

Най-силните и подходящи за кайт южни ветрове духат през зимата от юни до септември и сезонът тъкмо започваше. Дърветата са с постоянно огъната форма.

 

 

По черен кален път (но пък с камиони) излязох на западния бряг на полуострова, където се намира един от най-хубавите плажове (отново Le Mourne).

 

 

 

 

Оттам полека с кратък стоп за окъснял обяд обиколих полуострова по целия периметър до главното шосе, защото в тази част автобуси няма, а такситата самоволно спират по пътя и ти предлагат двойни-тройни цени със заплахата „има цели пет километра до спирката“. Пет километра не са много, но в Мавриций никой не ходи пеша – не е приятно заради липсата на тротоари дори в населените места или хората ги мързи, не зная.

 

 

И колкото ветровит, а в късния следобед направо студен се оказа Le Mourne (ветровка разгъвах), толкова спокоен и умиротворен е северният бряг при Cap Malheureux.

 

 

 

Този остров ми излезе съвсем по мярка.

 

==============================

2. Aapravasi Ghat

Намира се в столицата. Вход свободен.

 

 

След отмяната на робството възникнал въпросът кой да работи на тръстиката. И британското правителство провело т.нар. The Great Experiment, по време на който (1849 – 1923) в Мавриций пристигат към половин милион наемни работници предимно от Индия (97%), но и от Китай, Мадагаскар, Мозамбик, ЮИ Азия... Две трети от тях остават на Мавриций, другите се връщат у дома или емигрират. Към 70% от жителите на Мавриций са потомци на тези работници.

С годините потокът на емигрантите нараствал и се появил имиграционният център Aapravasi Ghat. Пътят от Индия до Мавриций отнемал от пет до осем седмици, а след време – от три до пет. Aapravasi Ghat е било първото сигурно място след безумно дългото време на кораб.

 

 

В Aapravasi Ghat няма кой знае какво да се гледа – експозицията включва предимно снимки и информационни табла, но мястото е ценно заради историята на острова.

 

 

(отзиви от потомци на някогашните емигранти)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А за мен остава въпросът (засега без отговор) коя е силата, накарала хиндустанските потомци да се цивилизоват, да си хвърлят боклука в кошчето и да създават страна, която спокойно може да мине за член на ЕС, макар от по-шантавите и бедните.

 

 

======================
 

Близо до Aapravasi Ghat се намира музеят на робството, където не отидох поради нежелание. В района е и пощенският музей, където ако си купите билет, под стъкло насред умрели паяци и при почти никаква охрана можете да видите сгрешени местни марки, оценявани на няколко млн. € или $.

 

 

 

 

 

[Argentique]

Вторият ми топ природен обект.

Куршската коса

 

 

Това чудо на чудесата се появява преди около 50 века, когато балтийските ветрове и течения започват да трупат пясък върху ледникови морени. После вятърът довява семена и с времето пясъците се покриват с гори и храсталаци. Из косата заживяват викинги и германски племена, но още преди три века развитието на животновъдството и изсичането на горите нарушава баланса, а пясъчните дюни започват да се разхождат и погребват цели села. Тогава умните човечета от правителството на Прусия провеждат сериозно залесяване и сега към 70% от косата са покрити с гори. А освен тях тук са и най-високите движещи се дюни в Европа.

 

За логистиката си пиша три минус. Нощувките в Клайпеда, губивремето за мен в Каунас и разтакаването по разни автогари и спирки беше пълна тъпотия. Просто трябваше да хвана първия автобус от Вилнюс за Нида (най-южното литовско градче на косата, малко преди затворената в момента граница с РФ) и след почти шест часа тормоз, но без разправии с ферита и дремане по спирки, да кацна в Нида по обяд. Там, където ми е баш мястото. Но другия път ще ми се получи по-добре и ако може, ще дойда от Паланга.

 

 

Клайпеда е била срината през ВСВ, дори си нямат стара катедрала, но пък е останала малка фахверкова махаличка.

 

 

 

 

И голямо германско влияние. Уж германците били прогонени през 1945-та, но разни клайпедски кварталчета ми напомнят за Германия, из града е пълно с немски коли, а точно заради топ способностите за ранно планиране на германските граждани за моите дати нямаше ни едно местенце за настаняване в Нида.

 

За пешеходци има малък ферибот за косата от центъра на Клайпеда, а пътят до другия бряг отнема към 4-5 минути.

 

 

 

Да обикалям из района на Смилтине ми идва ограничаващо и решавам да се пробвам да стигна до Нида. Желаещите да пътуват с автобуси по трасето Смилтине-Нида са повече от местата и все някой оставаше тъжен да чака час до следващия автобус, като бяха забелязани и няколко зараждащи се семейни скандала. Пътят минава през гори, които дори сутрин са мрачни като по здрач. Допускам известна вероятност, че тук нощем от криви дънери, храсталаци и мочурища изпълзяват кикимори и незнайни местни вещици. 

Автобусът пътьом влиза в Юодкранте и Первалка и ме обзема неописуема радост от гледките там. В Нида дори е още по-хубаво! Гледам приказните цветни къщурки и започва да ми се реве от собствената ми тъпотия и неосъществено ранно планиране. 

 

Интериора на къщичките огледах после в нета – повечето са съвсем нови и много уютни. 

 

 

 

 

 

 

 

 

(Последната снимка е от Юодкранте)

 

 

Селцата по косата са накацали от страната на лагуната, скрити от морските ветрове. За забавление се предлагат разходки с платноходки в лагуната, водни колела, риболов и скандинавско ходене за немски пенсионери. Не забелязах някой да се къпе тук.

 

 

 

 

 

Има много местенца за птицелюбители, а по време на миграция косата е доста натоварено място.

 

 

По цялата дължина на литовската част на косата минава 50 км веломаршрут (дават под наем какви ли не транспортни средства), а някои междуградски автобуси от столицата превозват велосипеди.

 

 

Има безброй пешеходни маршрути, музейчета, къща на Томас Ман, а на западния бряг се е разпрострял стокилометров плаж само за ценители. Човек все ще намери какво да прави.

 

 

 

Този път съм дошла за малко пясък. Близо до Нида се намира най-голямото поле от дюни, а най-високата сред тях е Парнидис. Най-високата дюна на косата е Vecekrug, но ще я оставя за друг път.

 

 

Парнидис, за разлика от Vecekrug, е жива дюна и лекичко се помества насам-натам. В долната си част е залесена с борови дървета.

По пешеходния маршрут от Нида към върха на Парнидис има дървена стълба – вече четвъртата по ред след 1975-та заради движението на дюната.

Масовото ходене по пясъка е вредно за целостта на дюната – пясъкът се размества и вятърът го отвява към лагуната. Ако косата не се пази – не е залесена, строи се на поразия и се пуснат тълпите да пасат на свобода, след векове морският вятър ще издуха целия пясък от косата в лагуната на Неман, където пък ще се появи нова суша.

 

 

(„Капани“ за дюни на Парнидис)

 

(Пустиня накрай света, тук нямаше и хора)

 

На 52 м височина има слънчев часовник с календар – най-високата точка на дюната през 1995-та.

 

 

Новият връх вече е леко изместен на юг и е на 55 м с панорамна гледка към дюненото поле.

 

 

Преди няколко века дюните се разхождали съвсем свободно из Косата и поглъщали цели села. Когато някоя дюна покривала село, получавала неговото име.

Но Парнидис е по-специална – името ѝ означава „преминала през цялата Нида“.

Някогашната Нида се намирала южно от сегашната. Преди три века дюна наближила селото и хората преместили Нида там, където е в момента. Но досадната дюна дошла и в новото село и само залесяването с планински бор я озаптило. За почти два века дюната е преминала през старата Нида от край до край и над пясъка вече се показало старото селско гробище.

Докато дюните са живи, те не изчезват, а просто пътуват насам-натам. Обрастат ли с повече от необходимата растителност, спират и преминават в друга категория.

Из дюненото поле има пътечка за разходка до Долината на смъртта, където през Първата световна е имало лагер за френски военнопленници. Но съм с малко време и много задачи, някои – много важни! 

 

 

След кулинарния туризъм обикалям из Нида и Неринга и успявам да се класирам за автобуса за Смилтине в неравна битка с цял скаутски лагер от Залцбург.

 

Бях си казала, че ако не вали, ще се изкъпя в Балтийско море. Идва време за изпълнение на обещанието. 

Автобусът те оставя до ферито за Клайпеда, а оттам плажът на Смилтине е на километър през ухайна борова гора.

 

 

С оградени мравуняци.

 

21 градуса на слънце тук са си приятна лятна температура. Немски баби се мажат с 50 фактора слънцезащита – ама че странни хора. После виждам неколцина изгорели.  А на другия ден и порозовялата си муцуна в огледалото. 

 

 

Това, което прави плажа само за ценители, е 18-градусовата зеленикава вода. Тук няма време за размисъл, влиза се с вопли и потапяне с главата от раз. Има жълто-червено знаме, пускат само до кръста заради вълни и викат нещо с високоговорител на странния им език.

 

 

 

На раздяла с този чуден плаж кикиморите успяват да ми отмъкнат любимо сребърно бижу, което завинаги остава из пясъците на косата.

Съвсем нищожна цена за ден щастие.

[домосед]

В Тайван си нямат ЮНЕСКО. Чехите са усетили нишата и ги зарибяват за своето

 

#вМоментаСъм

 

 

 

Довели са си и чехкиня

 

[Argentique]

преди 44 минути , домосед каза:

#вМоментаСъм

Много ще се радвам да видя нещо извънградско от Тайван. Навремето се позамислях за натам, основно заради националните им паркове (примерно Alishan, разни каменни гъби на плаж и непомняощекои), че големите градове с високи кутийки не ми носят особена радост. Все пак са наричали острова Формоза, значи трябва да я видя тази формоза непременно. В близките години. 

[домосед]

На 20.09.2024 г. в 18:35, Argentique каза:

Много ще се радвам да видя нещо извънградско от Тайван

Готово! Ама не от тоя път 🤪 

За да не спамим тая тема, отговорих в моята