дневник Хобитите в ледената долина Шамони

[Lindt]

преди 35 минути , chandni каза:

Благодаря за поредния цветен разказ! 🙂

 

Ще чакаме да видим снимки на писаладиера в темата "Какво готвите"! 

О, не, и на следващото готвене ли ще снимам?  

Може ли да мина с поздрав с малтийско-неаполитански прочит на ястието 🙃 : 

 

 

[Childish]

Супер си е разказът (и пътуването). Сега наваксах с четенето. Благодаря, че го сподели.

[master_of_germs]

На 31.08.2021 г. в 10:44, Lindt каза:

 

И въпреки че изключително умело и направо от терен 12 дни ме подготвяше какво ще видя в този район на Алпите, а аз съм доста неспособна на женски писъци от възторг, между влизането на фликсбус в Аоста и границата с Франция, вече бях подскочила 100 пъти на седалката си 🥳, а от гледката при слизането от автобуса бях готова да направя 10 салта.

 

Долината на Шамони е на около 1000 метра надморска височина. Подразбира се предполагам, че като е френски курорт, всяка сграда, всяка улица и всяко стръкче сякаш е там единствено, за да бъде красиво и в перфектна хармония с всичко около него. И то не както в Швейцария, а по един кокетен, "женски" начин.

Но това, което спира дъха на неподготвения посетител, е гледката във всички посоки. Егюий дю Миди е на 3842 метра височина и се вижда идеално от улицата, намираща се 2800 метра по-ниско. От страната на Монблан се редуват отвесни скали, иглите на Шамони, а между тях се спускат все по-ниско и по-ниско глетчерите. И дори другата страна, която предварително сме набедили за „скучната“, с нищо не подсказва, че ще съжалим, ако обикаляме там 1-2 седмици.

 

Опитвайки се безрезултатно да си затворим устите и да излезем от транс, бавно и методично започваме да изпълняваме задачките за снабдяване с пластика на вече платения пас за района, хващане на автобус до Les Houches /Ле Уш, купуване на билетче, настаняване, пазаруване на сирена и вино и планиране на следващия ден. Толкова ни беше нереална тази долина, че дори изненадващото плащане на 17 евро за две парчета престоял тарт в карфур не успяха да ни извадят от унеса.

 

 

 

"Искам отново да видя планините, Гандалф — планините; а после да си намеря кътче за отдих. В мир и покой, без купища роднини да си пъхат носа..."

 

Такива, каквито ги видях на снимки в темата на @Lindt, такива, каквито ги видях наживо и това лято. А за пътя от Бергамо до Шамони, нямам какво да добавя - изпитахме същото онова усещане на диво подскачане по седалките на фликсбукса. Единствената разлика беше. че след като си изкарахме пластиката за 8-дневен Шамони пас, (този вариант излиза по 20 евро на ден), аз с багажите (че сме си накупили храна от Италия, все едно у френско на пост и молитва карат) изчаках дамската част на групата да отиде до местния Decathlon, че нашата почти ненадейна спътничка Танчето с перфектно стегната раница за райънски ръчен багаж изведнъж се усети, че май е тръгнала без яке за планина. 

Автобусите в долината са включени в паса; и пред автогарата нa Chamonix sud спират всички автобуси, във всички посоки на едно и също място, така че гледайте, закъде е автобусът, че да не потеглите наобратно. И ние сме за Лез Уш (les Houches), обаче някак автобусът не влиза в селото откъдето трябва, и се оказваме пред лифта bellevue. Бърза справка с шофьора показва, че да, тук ще слизаме и ще си мъкнем раниците до мястото за настаняване, защото главната улица на селото по някаква причина е временно затворена за движение)..

Апартаментчето е тотален хит по скалата за оптимизация на разходите (ОР). Излезе ни по 31 лв на човек за нощувка (7 нощувки за трима) и @mary_shery го изнамери буквално двайсетина дни преди да тръгнем в booking.com. Сега, като гледам, вече не го виждам там, и всъщност това хич не ме учудва, понеже имахме доста сериозни търкания в комуникацията. Както и да е, след много разменени съобщения, хората, които почистват апартамента (не фирмата собственик, с чиито представители тъй и не се видяхме лично) ни го бяха оставили отключен, понеже сме тръгнали от Бергамо рано-рано и пристигнали в Лез Уш още по пладне. Няма чаршафи, освен едни използвани и намачкани в една торба, и предполагаме, че хората впоследствие ще дойдат да оставят. Но за сагата с чаршафите още ви е рано. 😄 

По обяд местните магазинчета и буланжерии ги е хванала някаква сиеста. Дамите си взимат някакви нюню тартове (Танчето и кафе) в единственото отворено магазинче срещу лифта и примляскват от удоволствие, а аз си взимам най-големия тарт в наличност, щото съм гладен. Не че е чак толкова голям, но цената от 8,50 евро ме оцъкля. Поне девойчето, което ми го претопля, е приветливо, разпитва откъде сме, що сме и дълго ли ще поостанем. 

Аз ям тоя тарт, не знам какъв беше, ама няма да повторя това ужасно нещо. То ясно, че у Франция на всичко слагат лук, а аз никога не съм имал проблем с количеството лук в някоя манджа. до тоя момент. Тоя лук, заедно с клатенето от лифта ми докарват някаква лучена вариация на морска болест и едвам се удържам да не оповръщам кабинката... 

Мисля, че толкоз съспенс стига за начало 🙂 

 

...попътно от Вале д'Аоста в Италия

 

 

 

 

 

 

 

Забравих да кажа, че преди да влезем в тунела под Монблан си мина гранична проверка и събраха паспортите на всички в автобуса, нищо, че и Италия, и Франция са в Шенген.

 

 

Вече във франция

 

Пред автогарата в Шамони

 

Лез Уш

 

 

 

 

И "стая с гледка"

 

...следва...

 

*Подновявам темата с любезното разрешение на @Lindt, и ще се постарая да не я дразня прекалено често с мнението си, че във Франция се извършват покушения срещу вкусовите рецептори на нормалните хора 😄 

 

[master_of_germs]

На 10.09.2021 г. в 11:18, Lindt каза:

Ден 6 С трамвай Монблан

 

В този ден по прогноза очаквахме нестабилно време до ранния следобед, а после обилен дъжд. Това блокира всички амбиции на Жижо за обзорен и по-сериозен като денивелация преход и решихме да се задоволим само с разглеждането на нов дял на планината, ново градче и използване на резервацията ни за трамвая. 

Всъщност резервация ви е необходима само за Егюий дю миди и трамвайната линия до Монблан, така че имахме повод да вземем с нас кошницата с очаквания 😄

Нашето буланжери в Шамони ни беше разглезило и силно се изненадвахме от липсата на такова в Сен Жерве / Saint-Gervais . Все пак пътувахме до там с влак, а и гарата беше огромна и красива, създаваща ни очакване за голям град. Намерихме си обаче фантастични кроасани и багета за обедния пикник, даже пообиколихме улиците на градчето докато стане време за тръгването ни. В няколко градинки и кръгови пространства имаше табели със снимки как са изглеждали доскоро и как са реновирани сега. Не си представяйте драстична разлика, а малко цвят в околните сгради, нови растения и примерно нова улична лампа, но създава усещането, че миниатюрното градче се поддържа със старание. 

Не съм снимала много в този ден, защото ми беше лошо и не можех да се съсредоточа над красивите неща наоколо и да ходя едновременно. Но пък съм документирала породата кучета, която си избрахме за когато имаме кученце - австралийска овчарка. Изненадах се ,че е толкова разпространено в Шамони, а не е с френски произход или ние нещо не разбираме. 

 

Долината около Сен Жерве е заобиколена със "скучните" планини, на които ще обърнем повече внимание при следващото посещение. Заради отглеждането на животни наоколо гората е отстъпила място на пасища. За първи път си давам сметка, че тези привличащи вниманието фотогенични и зелени петна в алпийските райони, изпъстрени с къщички, със стърчаща катедрала някога са били гори и ми става малко неприятно. Районът около нас доста ми напомня на Лаутербрунен и когато сядаме в трамвая вече мога да задържа по-позитивни мисли от гледките и да се наслаждавам на мястото. 

 

Тази линия е единствената във Франция, достигаща височина над 2000 метра. Пътуването по маршрута с гледки към масив Монблан, през долини и пасища, е в един от трите стари влака, боядисани в различен цвят - син, червен, и зелен. Те носят имената на дъщерите на директора на железницата през 1957 - Ан, Мари и Жана. Не се сетих да снимам 🙂 

 

 

Ние слязохме на последната станция, от където има възможност за кратка разходка до Bionnassay glacier. 

 

Светлината не позволяваше да направим зашеметяващи снимки на леда, но пък се въодушевих и освестих достатъчно, за да се съглася да се върнем пеша. На Фил пък не му се експериментираше с нашия маршрут и ниска облачност, така че се върна с влака до втора станция и се отдаде на разходки там.  Пътеката е повече от чудесна и сега като я гледам, се чудя как сме я представили, за да се откаже да ни прави компания.

Маршрут: https://www.alltrails.com/explore/map/map-sep-10-07-45-am-52edc4a?u=m&fbclid=IwAR2WD6KSmdtVF3zZB3eLg-WEMZMR8OFT19kKNSNx0hRyZQ4wJLoZy6Jsxiw

 

Тръгваме бодро надолу, но не по линията на влака и ни очакват изцяло нови гледки към леда и долината срещу нас.   

 

Дори се изкатерваме до билото по една животинска пътечка, за да обядваме с гледка към водопад и разхождащите се долу козички.

 

 

Много вървежно цветенце 😄

 

Връщаме се по обяд до нашето село Лез Уш с лифт Белвю, който за кратко време може да ни отведе до страхотна поляна за пикник с изключителна гледка и малко ни беше яд, че не сме се сетили да го проверим още първите дни. 

 

както стана ясно може би, ние сме решили да направим маршрута на Марти и Жижо в първия си следобед, но с транспорт леко наопаки. Да се качим с лифта от Лез Уш до Белвю, оттам да вземем трамвая нагоре до Nid d'Aigle (Орловото гнездо), да се качим до ръба на ледника, оттам да слизаме до Белвю и да вземем трамвая после надолу до Сен Жерве.

Обаче моите позиви за повръщане в лифта ми замъгляват мисленето. Лифтът сме го изчислили, така че като стигнем горе да се изстреляме и да имаме някакви примерно 4-5 минути за прекачване на трамвая.

 

 

И уж има табели, но се замотваме и вместо към точната спирка, която остава скрита зад малко хълмче, хващеме по-широк черен път, който ни закарва към друга постройка, подобна на жп-спирка. Оказва се че това е там, където трамваят спира само през зимата. Иначе сме там точно, за да видим, как трамвайчето тръгва от вярната спирка, на някакви 200 метра от нас 😄 ... Дотук със стройните планове. Изнервен от толкова часове в път, петнайсетина минути си мрънкям и дори не искам да се снимам. Обаче поляните и гледките на планините постепенно ме успокояват. Спираме за фотопауза, един-два път ни перва лек ток от оградите, докато се нагласяме за снимка. и решаваме, че така и така има час до следващия трамвай, да вземем лека-полека да се спуснем до по-долната спирка на трамвая - col de voza. Денивелацията е малко над сто метра надолу.там разбираме, че няма проблеми и на място да се направи резервация, като дават едни ламинирани талончета в различен цвят за различните курсове на трамвая и при качване ги даваш обратно на кондуктора, който ги връща на касата. Също така ни уверяват, че, ако решим да слизаме с лифта от Белвю до Лез Уш, лифтът ще ни изчака и ще ни свали и няколко минути след края на работното си време, ако обаче предварително уведомим за това на горната станция на трамвая при Орлово гнездо.Щото пък тоя лифт работи само до 17:30 ч.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тия испанци в трамвая зад @mary_shery се забавляваха, като пазеха баланс, без да се подпират никъде, а той наклонът хич не е малък... Вижда се много добре, какъв е при последната спирка на Nid d'Aigle...

 

 

Изобщо, май като гледаме разписанията, вариантът за малко по-дълъг, но не тежък преход, че да се вработим, отпада от уравнението 😕 

В крайна сметка ние горе при ледника се забавихме доста, понеже, както впоследствие @Фил се изказа, "много добитък ни се показа", цяло стадо мъжки козирози, и снимахме ли, снимахме. 🙂 С което мога да кажа, че всички неуредици дотук бяха забравени. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Нагоре по хребета над тази хижа има още две, за алпинисти, но табели предупреждаваха, че през тази година са затворени.

 

 

 

Решихме все пак да слезем с предпоследния трамвай  по целия път, чак до Сен-Жерве, откъдето си взехме влака до Лез Уш. Така и не мина кондуктор и изобщо не разбрахме, че сме били в нарушение. Всъщност тоя пас за района на Шамони покрива само автобусите, лифтовете, трамвая Монблан, зъбчатата железница до Мер дю глас (така и не разбрах какво е различното, понеже той и "трамваят" си е зъбчатка). Но за влаковете долу в долината пасът покрива само пътуване между двете гари Сен Жерве и Валорсин. Тоест - от Сен Жерве до Валорсин или от Валорсин до Сен Жерве, но не може да се качиш или да слезеш на никоя гара по средата, нито на Лез Уш, нито на някоя от гарите в самото Шамони, нито в друго село. Тоест, то може, но трябва да си платиш билет - пасът не го покрива. Което за мене е най-странното нещо в транспортен пас, който някога съм ползвал. Това не го бяхме догледали и си мислехме, че между Сен Жерве и Валорсин навсякъде можем да ползваме пътническите влакове. Ами, това пътуване до Лез Уш ни излезе гратис и оптимизирахме разходите, без дори да заподозрем.

 

 

 

 

 

 

 

Върнахме се в апартамента и отново ни вест, ни кост от чисти чаршафи, нито от хавлии, което доведе до това директно да подадем оплакване в букинг. 

 

Установихме, че в селото заведенията като цяло са много кът, от единствената пицария ни казаха, че ще трябва да чакаме поне 45 минути, докато ни приготвят пица за вкъщи, а докато се изкъпем и Карфур затвори. Накрая обаче намерихме едно кръчме на открито точно зад лифта, където ставаше голям купон. Имаше няколко младежи, които много се раздаваха да свирят джаз и рок, други - още повече в танците. По биричка, бургер и пържени картофки ни бяха съвсем достатъчни за вечеря 🙂. Легнахме си рано, защото много рано, може би за 07:25 ч. сутринта си бяхме резервирали места за лифта до Егюий дю Миди.

 

[Lindt]

Ах, @master_of_germs, сега както съм си сготвила една лучена супа за вечеря, за пореден път се удивлявам колко различно гледаме на храната. Направо ми иде да притичам да си купя козе сирене, само за да те дразня 

[Фил]

На 10.09.2021 г. в 11:18, Lindt каза:

трамвайната линия до Монблан

Аз останах много разочарован като разбрах, че "трамвайната линия до Монблан" въобще не ходи до Монблан, а само до някакво си Орлово гнездо! Че то ние Орлово гнездо и тук, в България, си имаме!  Чудя се дали да не пусна една жалба до европейската комисия на потребителите за подвеждаща реклама ... 

 

[Граф Вронски]

преди 3 часа, Lindt каза:

Ах, @master_of_germs, сега както съм си сготвила една лучена супа за вечеря, за пореден път се удивлявам колко различно гледаме на храната. Направо ми иде да притичам да си купя козе сирене, само за да те дразня 

А, на мен ми идва да тичам по околовръстното от Младост, за да дойда и хапна една лучена супа. 🤗😜

[Lindt]

Преди 1 час, Граф Вронски каза:

А, на мен ми идва да тичам по околовръстното от Младост, за да дойда и хапна една лучена супа. 🤗😜

Идвай де 🙂 само за филийките нямам подходящо сирене, ама ще го преживееш 😄

[master_of_germs]

На 2.09.2021 г. в 23:47, Lindt каза:

Ден 5. Ние, Алпите и Егюий дю Миди

 

@Mary често споменаваше щастието по отношение на нашия престой в Алпите. Сега на 2 чаши вино си преглеждам снимките и макар Лили да е казала, че духовитостта в тези моменти често е илюзия, си мисля за това специално усещане. Много е ценно чувството да си щастлив и прилежащ някъде. Да нямаш никаква нужда да променяш каквото и да било около себе си. От първото ни посещение в Алпите просто се наслаждавам, въпреки потребността ми за ред и съвършенство, да не се сещам за нищо по-добро и да не желая нищо различно. Няма друго място на света, на което се чувствам толкова щастлива 😍 Мисля си, че вече не съм магеланец. Не искам и не търся екзотика, а просто да задържа това чувство колкото се може по-дълго. Предполагам, че ако ние живеем на чисто и красиво място, потребността от нови, нелогични срещи с непознатото ще се завърне, но сега ми е писнало да не разбирам защо нещата около мен са такива, каквито са. Все пак ето тук са документирали нашата .. алпийска аура 🙃

 

И така, ако зарежем философията, ще ви заведа повторно на Егюий дю Миди. Споменах, че не сме имали време за асансьора и последните 40 метра, защото гондолите качват до станцията по 50 човека през няколко минути, а асансьорът е за 5-6 души. При първото ни ходене докато се окопитя от гледката ( Жижо го нарича височинна болест) и таблото усложливо показваше 50 минути чакане. Този път обаче нашият водач имаше стратегия от вратата да се засилим директно натам и да се качим... аз влачех крака, повтаряйки, че е жестоко да отнемем на @Фил времето да се наслади на мястото. Но при пътуване в група се правят компромиси и той явно щеше се наслаждава спокойно после, когато ние се озовем на ново място 😉  

 

Мен не ме е страх от високо, мога да седя на върха на която и да е скала. Вярвам и в науката, инженерите, напредъка и всичко. Обаче на въжен мост, дървена платформа или .. стъклена кабинка, изпадам в тотален ужас. Изчакахме си реда, обухме си чехлите, оставихме раниците и се насочихме към Step into the void. Щяхме даже да влезем двамата, но .. ами аз не можех да разбера къде свършва стъклената клетка, имам ли наистина гаранция, че няма да падна в бездната и съществува ли всъщност стена пред мен. Или... зад мен, ако се обърна с лице към залата. Тоест ние обща снимка нямаше как да имаме в този образец на кошмарите ми, но все пак стъпих в него!

 

След като дори Фил бе освободен от небесния зандан, вече спокойно можехме да се мотаем колкото си искаме. И го правихме успешно, даже с @master_of_germs си преразказахме актуалните планински новини в неговия и нашия край. 

Нашият ден 2. 

 

Не че сме търсили подобен ефект, ама май почваме да редим програмата си наобратно на Марти и Жижо като поредност на дните. Така че нашето първо качване на Егюий дю миди, е като тяхното второ. А не може да пропуснеш Егюий дю миди, ако времето е хубаво, а то е. За по-нататъшните дни не се знае, дали няма да се скапе (всъщност не се скапа изобщо, потопът почна да се излива, точно когато си влязохме във фликсбуса за Италия, но дотогава има още седмица). 

Та, на това наше качване на Егюий дю миди сме и тримата с @mary_shery и Таня. Хванали сме ранен автобус от Лез Уш, а опашката пред лифта за Егюий дю Миди на долната станция не е стряскаща. То и няма как да е - там е с предварителна резервация за определен час.

 

 

 

Сутрин кабинките са доста начесто. Сега си погледнах снимките - взели сме лифт в 07:40 ч сутринта и още преди 8 ч сме горе. Студът хапе лекичко ( - 1 по Целзий, нищо работа), но ветрецът е съвсем лек и аз дори не си правя труд да слагам ръкавици, нито яке. Където си на завет и слънцето грее, си е направо рахат 🙂 ). Неминуемо погледът се привлича от искрящата белота на масива на Монблан, но не хабим време, а се насочваме директно към прословутия асансьор, за да се наредим на опашката да "погледнем в бездната". Цялото това упражнение успяваме да минем за по-малко от половин час. Аз снимки от баш кабинката с бездната нямам, понеже хич не обичам подобни масовки, а и моят телефон не е толкова добър. Там не пускат с фотоапарати, задължително си обуваш едни големи меки чехли, махаш раниците, изобщо маха се всяка възможност за нещо ръбесто, с което, недай си боже, би могло да повредиш конструкцията. Та, @mary_shery по-нататък, когато реши, да качи някоя снимка с нейния телефон. Аз нито имам страх от високо, нито имам проблем да стоя върху стъклен под висящ над хилядаметрова пропаст. Ама виж, ако е някъде, където има клатене, тогава вестибуларният ми апарат никакъв го няма. 

Та да си го кажа - за мене това е единственото тъпо нещо в цялото преживяване около Егюий дю миди и всъщност, ако не бях почнал да пиша в темата, тотално бях забравил, че сме влизали.

 

Монблан - на една ръка разстояние 😄 

 

 

 

 

Масивът е прекрасно огрян, но мене всъщност ме тегли да снимам в другата посока в контражур

то е страмота да слагам подобна снимка, но никоя снимка не може да ви покаже какво усещам аз при първия си поглед към Гран Жорас!!! Писал съм достатъчно в други теми за това, какво са Шестте Велики Северни стени на Алпите. Опашката се движи и на мене не ми се влиза при стъклените подове. Денят е толкова ясен - Гран Жорас! И вдясно от него - Егюий дьо Рошфор и Дон дю Жеан. Някои гледки за планинарите са като преклонение пред чудодейна икона или пред  мощи на светец за  вярващите. 🙂 

Постепенно осъзнавам, че е толкова ясно и се вижда на повече от сто километра. Най далече на хоризонта е характерният гребен на Монте роса, чийто най-висок връх Дюфуршпитце , е планинският първенец на Швейцария. Гледката е в три държави - през Франция и Италия до легендарните върхове на Швейцарските Алпи.

А вляво, тъмният и по-заоблен силует е на Гран Комбан и мъникото "зъбче" зад него отдясно няма как да бъде сбъркано дори и от тази дистанция - Матерхорн/Червиня - най-фотографирания планински връх изобщо. И също една от шестте велики северни стени на Алпите. Гледката е изумителна - от тия, когато времето ти спира, сълзите се застопоряват по бузите ти и текат толкова бавно.

 

А, над Иглите на Шамони слънчевите лъчи се процеждат в опитите си най-накрая да стигнат до долината...

 

 

Ми, то, докато чакаш да влезеш в стъклената кабинка, пак си си над бездна...

 

 

 

Ето и отвън

 

 

 

В целия комплекс има много други атракции, и, както се оказа, ние сме пропуснали някои от тях при първото си идване.

 

Това е меката на алпинизма в Европа, но да не ви натоварвам с излишна информация.

Ако не знаете, кой е Гастон Ребюфа, едва ли точно тук е мястото да ви запознавам с биографията му.

 

Но, как да стоиш вътре, когато навън е такава прелест. Постепенно става почти пренаселено от хора, които искат да се снимат навсякъде.

 

 

Това долу е панорамният лифт на Монблан, за който chamonix pass не важи. За него ще ви разкажа по-натам.

 

 

 

 

 

...следва...

 

П.П. Търся си една снимка на Гран Жорас и не я намирам, освен пратена по месинджър...

Ама каквато, такава...

 

[Фил]

Преди 1 час, master_of_germs каза:

П.П. Търся си една снимка на Гран Жорас и не я намирам, освен пратена по месинджър...

Ама каквато, такава...

Това е най-приличното, което аз имам на Гранд Жорас. Сигурно в късен следобед светлината ще е малко по-добре, ама и ние се качихме сутринта.

[master_of_germs]

преди 50 минути , Фил каза:

 

Имам следобедни, но не от този ден. 

Тук ние повтаряхме вашия маршрут до Мер дю глас.

При вас явно е било дори още по-ясно, защото се вижда още по-надалече дори и от Монте Роса. 🙂

 

[master_of_germs]

На 8.09.2021 г. в 16:15, Lindt каза:

Ден 5: Мер дьо Глас и Ледената пещера 

 

Планът ни за деня изцяло съвпада с една от предлаганите в туристическия център разходки и след голямото снежно съзерцание на последна станция на Егюий, се спускаме до междинната станция на гондолата. От там започва обзорна разходка Гран Балкон Нор/  Grand Balcon Nord чак до Мер дьо Глас/  Mer de Glace.

Не бързаме за никъде, пътеката не е особено трудна, но облаците старателно ни се пречкат на някои ключови места за гледки от обиколката. Понеже някои от нас все пак са малко по-бързи, запълват времето си с танци и бране на боровинки:

 

 

В най-високата част на прехода спираме за почивка, съзерцание и обяд с онези скучни багети и сиренца, които спомена Фил в друга тема. Аз по принцип не консумирам много хляб, не ми е интересен, вкусен или необходим, за да се нахраня, така че през тези две пътувания в Алпите май изядох тригодишната си дажба. Но иначе с какво да си ям сирената, които съм решила да опитам в този ден? 

Мер дьо Глас успява да надделее над облачността и да ни осигури прекрасна гледка. 

 

По план накрая трябва да се спуснем с фуникуляр до Шамони и имаме много време преди последния за деня. През купчините камънак е прекарана приятна и удобна за ходене пътека, което в дни след преходи до Мальовица и Тевно езеро, оценявам наистина много високо. Ако човек реши, че иска да пробва планинско бягане, това е доста подходящ терен. 

Ледената пещера обаче работи само до 3. Фил не иска да опита планинско бягане и тръгва по по-полегат път със свое темпо, а ние хукваме по стръмната пътека, за да съм сигурна, че ще успеем да стигнем навреме. Междувременно развивам и новото си умение за носене на раница. Изобщо не е нужно на това пътуване, защото нямаме какво точно да носим, но ако ще правим многодневен преход, явно трябва да свикна да не забелязвам 5-6 кг на гърба си 🙄

 

Мисля, че няма нужда аз да ви разказвам за Мер дьо Глас, един от най-големите глетчери в Алпите и очевидно засегнат от глобалното затопляне. Цитирам за по-лесно уикипедия: 

 

До ледената пещера е бил направен кабинков лифт, но поради това, че морето от лед се отдръпва със 70 метра годишно, в момента се спускаш още 430 стъпала до входа на Ледената пещера. Тя също се изгражда всяка година, съобразно това докъде е стигнал ледът. По време на дългата разходка, удивително популярна за родители с деца, отстрани са поставени табелки докъде е бил леда през годините.  В годините, в които ние сме родени, май са им трябвали около 100 стъпала и дори по-невъзпитани деца са можели да се озоват в дворец от лед без да се разплачат. Днес е малко по-сериозно постижение, но за наша изненада дори на връщане по стълбите нагоре не се срещаха пищящи или кротко ронещи сълзи човечета. Предните дни американец смело е твърдял, че планината си е тук и почти не се променя. Обаче не е това случаят с ледниците, които ни очароват най-силно и привличат по тези места. 

Безспорно обаче е много красиво да си заобиколен от син лед, да го чуваш, да наблюдаваш как поглъща, пречупва и отразява светлината. За мен беше изключително преживяване, което ни се изплъзна в Исландия и не усетих толкова силно в Юнгфрау. 

Работното време на пещерата се оказа по-дълго, а Фил твърдо решен да слезе и да се качи тези 200 метра по стълби, така че ние го изчакахме горе. Там, при спирката на влака, докъдето някога е стигал ледът ( вижте снимката в пещерата) , има хотел, ресторант, бутик, а също и платформа за наблюдение, където разказват историята на района, само че го правят на френски. 

 

А долу в Шамони, където носенето на маски е задължително в централните части на града заради неизбежното струпване на хора, поостанахме да погледаме с респект финиширащите днешния маратон. Маршрутът им беше започнал в Мартини сутринта и към 17 следобед вече бяхме свидетели на финалът за част от 60-79 годишните хора, пробягали 40 километра с 2300 метра денивелация. Можехме само да ги поздравим и да им ръкопляскаме. Храната е просто малка част от избора как да живеем, при това не вярвам да е най-важната. Най-важното е да се движиш. 

Най-бързият и, разбира се, французин, е пробягал тези 40 км за 03:39:23 часа 🤩

https://utmb.livetrail.run/classement.php?course=mcc&cat=scratch

 

 

Преди да продължим по вашите стъпки (с голямо туткане, без бой си признавам, че Танчето вече човек убива за сутрешното си кафе), намерих си снимката на Гран Жорас... Нямам идея дали във форума ще изглежда по различен начин, де...

 

Като слизаме на средната станция План дьо л'Егюий гледам да свърша още една полезна работа, а именно - да се намажа със слънцезащитен крем. Да се изфукам, това е първата година, в която лицето ми не се обели нито веднъж! Макар че в тоя ден си просех изгарянето. Да, още няма и 11 ч преди обяд, ама сме прекарали горе почти три часа (е, положината време сигутно не ни е греело слънце, ама на такава надморска височина и това си е много.

Следващите два-три дни си ми беше поопъната кожарта, но не се стигна до същинско изгаряне. И почти веднага ми се дояжда, защото ми замириса на гофрети с шоколад. Защо точно на гофрети, не знам, ама така го усетих. Обонянието не ми е силната страна. Викам си, сигурно от кафето до нас правят гофрети. Отивам да погледна - не, баш такива неща не правят :О 

 

 

 

Поглеждам маршрутите и решавам, че първо ще си направим малка отбивка до езерцето Лак Блю преди да се спуснем към Гран балкон нор.

Ама още ми мирише на гофрети и не ме свърта от тая мистерия. @mary_shery я разбулва бързо. Слънцезащитата ни миришела така 😄 

 

Айде вече да тръгваме, че зад ридовете наднича съвсем мъничко не кой да е, а могъщият Дрю и ме дразни. Видял съм за един преди обед вече и Гран Жорас, и нейде в далекото и Матерхорн, но искам още!

 

Отбивката до това езеро, честно казано, хич не си струва осонено малко преди пладне. Толкова силна светлина, че никакви снимки не се получиха. изядохме по една праскова и се спуснахме към "Северния балкон"...

Другото, което ми направи впечатление в този ден, беше неучтивостта на хората. По принцип от предните ми три кратки ходения във Франция вече съм си изградил мнението, че французите са най-нелюбезните хора, които се срещат на тоя континент. Ама днес е направо отвън пътя. В планина сме, а никой не поздравява, единици ти отвръщат на поздравите. Радвам се да си призная грешката. Просто лифтът за Егюий дю миди е толкива мега-туристическо място, че тук планинарите са твърдо в малцинство. Поне половината хора са си и чужденци и не говорят френски. А някой, които са решили да не е само лифтове, все пак са тръгнали да правят и този преход, който си е най-лесният в района. Колкото по-далеч от лифта отиваме, толкова по- се нормализира отношението. има множество тичащи по пътеката планинари. 

Ние малко се притесняваме от това, как ще ходи Таня, защото тя не е била по баири от години и нейният опит с планини се изчерпва само с Черни връх, Мусала и Вихрен. Обаче темпото й е добро, само на едно място с твърде гладка скала леко се стресна. Но по принцип такива участъци по маршрута почти няма, 99% си е по съвсем нормална пътека.

 

 

 

 

 

Пътеката е почти равна но идва момент, когато трябва доста бързо да се наберат примерно до 150 м денивелация. Там вече се разделяме по темпо, Аз също се задъхвам, защото наклонът се смени доста рязко. Но, когато това кратко изкачване свършва, наградата си струва. Върви се за кратко по равно и изведнъж Пети Дрю се изправя насреща ти в цялото си великолепие. Дето вика Рейни - Върхът трябва да е точно пред теб и да сочи право нагоре. Е, точно такъв е Пети Дрю! Ако не сте се досетили - да това е другото френско попълнение сред Великите Северни стени на Алпите. КАто се замисля, само допреди няколко часа бях виждал само две от тези шест Велики северни стени (и то едната сао за секунди), а сега за един ден - и Жорас, и Матерхорн на хоризонта, и Пети Дрю... Добре де, технически северната стена на Дрю не се вижда от тази позиция... Подробности някакви 😄  Върхът нали си го виждам!

 

 

 

Минават минути, докато осъзная, че долу има и ледник... И на километри вдясно, откъдето се спуска езикът на Мер дю глас - вторият най-голям ледник в Алпите. Минават още минути, докато осъзная,че там в дъното всъщност е Гран Жорас със северната си стена и разцепения двуглав връх... А, здрасти, пак ли ти, бе?! Нали се гледахме преди малко във високото вече?! 😄 

 

 

 

 

Тук вече сме стигнали точката, където всички се поздравяват и всички отговарят. Всеки моли някого от околните за снимка... А оттук почва стръмно спускане надолу по серпентини до гарата Монтанвер, от която се ходи до ледената пещера. Малко преди да слезем едно семейство французи вече наистина ми преобръщат представите, като ни заговарят с "Bonjour! Where do you come from? The language you speak sounds so beautiful!" Шах и мат! Такъв комплимент никога не съм получавал и съм тотално неподготвен, как да реагирам адекватно!

 

За мер дю глас и ледената пещера ще пиша в друг пост, че да не си развалям настроението сега. 

[master_of_germs]

Mer de glace (Морето от лед)

Не ще и дума, че е величествено, но точно тук, при Монтанвер, се усеща много ясно какво значи топящ се ледник. Усеща се и бруталното пренаселване на планината от всякакви хора, на които изобщо не им е работата там. И, ако мога да оправдая построяването на лифт, особено такъв без междинни стълбове, като до Егюий дю миди, то нищо не може да ме накара да оправдая кощунството и извращенията с природата, която са направили французите с достъпа до ледената пещера... А и със самото наличие на ледена пещера, която реално те ежегодно дълбаят в ледника, за да вкарат хиляди туристи дневно вътре. Хиляди хора, които нямат работа там... И колко тонове и тонове излят бетон и метални конструкции и стъпала, които всяка година се увеличават заради смаляващия се от топенето ледник. @Lindt казва, че мястото я е натъжило и подкрепя да ходят там хора, за да видят ефекта от глобалното затопляне върху ледника. Аз не бях тъжен. Бях БЕСЕН! Отвратен. Не, не се бориш с глобалното затопляне като вкарваш хиляди хора вътре в ледника да ускоряват топенето! Не забиваш метални "пирони" в сърцето на планината!...

Виждал съм и комерса и тълпите в Доломитите, но това е нищо с тълпата, която се изсипва към ледената пещера тук. Гледката да си заобграден със син лед за мене не е дори и мъничка компенсация. Исках просто да се махна възможно най-бързо от това нечисто място.

А, между другото, да си помрънкам пак; още не мога да проумея как магеланците предпочетоха тъмна и депресираща ледена пещера пред изригващ вулкан за тазгодишния Календар!

Явно е, ледените пещери не са моят тип атракция, а аз иначе обожавам да влизам в пещери.

 

Но, айде, ето конкретна информация за всичко, което може да се види в района:

https://www.chamonix.net/english/leisure/sightseeing/mer-de-glace

 

 

Решихме първо да посетим глациорума. Според мене доста интересно и интерактивно представена експозиция, като прожектират и филмче. Ресторантът го пропуснахме, че все пак и Марти е писала, ледената пещера има ограничено работно време. Обаче тъкмо излизаме от глациорума, и униформени служители ни преградиха пътя. Защото е на това пространство, през което трябваше да преминем, се очакваше да се приземи хеликоптер. Държаха ни десетина минути така, хеликоптер така и не пристигна и ни пуснаха да продължим...

 

Гарата не зъбчатата железница е съвсем наблизо а тя е свързана и с лифта надолу към началото на стълбите за пещерата. Има и пътека, за който не иска да ползва лифт, но пътеката беше затворена, защото по нея се извършваше някакъв ремонт. Така че - на опашка за лифтчето. не съм го снимал, вероятно батерията ми вече е била с малко оставащ заряд.

Лифтът иначе спестява едни не толкова много, може би 150 метра денивелация. После надолу по бетонните и накрая по металните стъпала в масовката. Не съм ги броил, ама почти 500 ми се видяха. 

 

И то това вероятно е далеч от най-голямата масовка, понеже вече сме към края на работното време...

 

Вътре също почти не съм снимал, макар че уйдисах на акъла на @mary_shery да й направя няколко снимки. Не и с моя телефон, де. Той на закрито изобщо не се справя добре със снимките (аз - още по-малко 😄 ).

 

 

 

 

На връщане се оказва, че има проблем. Опашката за лифта е сериозна. Не че сме очаквали друго, ама нямаме и алтернативата по пътеката. За капак, лифтът нещо се развали и поне двайсет минути не се движеше. опашката стана колосална, но все пак удължиха работното му време, докато извозят всички нагоре.

 

 

Още по-сериозна е опашката за зъбчатата железница до Шамони. Там май така се наблъскахме, че немските влакове в лятото с 9-евровите билети не се сториха полупразни на тоя фон 😄 

Поне и лифтът, и зъбчатата железница са включени в chamonix pass.

 

Накрая от Шамони май пак се качихме във влак за Лез Уш, все още напълно в неведение, че реално сме гратисчии по нормалната ЖП линия. И тоя ден нямаше кой да ни просветли и ни се размина някоя глоба. 😄 

 

Прибрахме се в Лез Уш достатъчно рано, около 18;30 ч и отново направихме опит да си поръчаме по пица в местната пицария. Пак ни казаха,ч е ще чакаме над половин час, докато ни изпекат, но после ни викнаха и всъщност се оказа,че имат прясно изпечени, точно от вида, който сме си поръчали. Така че след един бърз набег в Карфур да се заредим с плодове и зеленчуци, забърках в апартамента и една купа салата и си я отнесохме заедно с пиците на масичките за пикник зад църквата в селото, където седнахме да вечеряме.

 

За финал, едно интересно паяче в нечий двор. 😉 

 

[master_of_germs]

На 31.08.2021 г. в 15:11, Lindt каза:

Ден 2 е посветен на разучаване на скучните планини 🙃 

 

За тази част на планината знаем малко - по-ниска е, няма глетчери, има бяло езеро, лифт и парк с животни. Важното според нас беше, че от панорамната пътека между два лифта се разкрива гледка към снежната страна - Grand Balcon Sud. Е, малко ми е странно след като съм си опряла носа в глетчер, защо да го гледам после отдалеч, ама ей така за раздвижването, както би казала @izida...

Аз си тъна в неведение ( тоест съм го слушала с голямо разбиране), че това на Жижо му се  сторило твърде лесно маршрутче, запазили сме го за следващите дни да не мъчим спътника си,  а ние ще се поразходим малко по-отгоре по камъните, ще посетим няколко емблематични езера, а за загрявка ще се спускаме от трета станция на Бревен/ Brevent до втора пеша. 

 

Маршрут: 

https://www.alltrails.com/explore/map/map-aug-31-08-43-am-d254144?u=m&fbclid=IwAR0yAbnneNJFynEtLWgvMzFhQ21Tu6_K5suTdI3CH1i49nG0hwqHw_ifJXI

 

Първа част  😇

 

Излитаме със страшна скорост, за да хванем автобус до Шамони, пропускайки нашата леушка пекарна. В Шамони на витрината позират едни зашеметяващо дебелички и лъскави фланове, а аз знам от мъжа на @Роца, че ние трябва да го ядем това нещо винаги, когато е налично: 

https://marmottesetchocolat.com/blog/2015/04/flan-patissier.html

Сега като сравнявам, явно добре съм цитирала на място по памет 🥳

Покрай онези тъпи тартове за 17 евро в карфур предна вечер, ние не сме сигурни дали цената от 3,20 е на 100 грама или на парче. И понеже мозъците ни още изтръпнали от сутрешната гледка към глетчерите, дори не се сещаме просто да попитаме и си взимаме кроасани. Флановете ще почакат Фил да дойде да ни ги купи 🤣

 

По пътя към Бревен минаваме през очарователен квартал с невероятни къщи и вцепеняваща гледка. Влача се въпреки призивите на Жижо да побързам, опитвайки се да нащракам всяка къщичка и парапланерист и да ги разпратя от телефона си. Ей затова си е по-добре в Швейцария, нямам ни телефон, ни интернет 😄  

 

 

Горе към скучната страна нещата изглежда така (снежната ще ви я покажа като дойде и @Фил)

 

Докато вървим надолу, виждам мармот на една скала. Жижо включва дебнещата походка, преструвайки се, че не е там и тръгва да го заобикаля и изравнява като височина. И мигновено забравя какво прави, защото от другата страна на мармота се излежава коза, мързеливо почесвайки гърба си с рогца 🤩 Поседяваме там поне 30 минути и в един момент на животинката й доскучава, става, пресича пътеката и се отправя към близките скали. А ние продължаваме пътя си с огромен ентусиазъм.

 

 

Винаги, когато видим животинче, си мисля за Стан. Но скалите наоколо също насочват мислите ми към него. Страхотни отвеси, шарени катерачи, въжета, гледки. Пак съм почнала да пелтеча, а дори не сме тръгнали. Не съм се сетила да го разпитам за Шамони, което е доста тъп пропуск.

Момчетата изглеждат доста заети, но следващата коза профучава с тътен покрай тях и всички се обръщаме да проследим този галоп със зяпнали усти.

 

Е, айде, щом сте ме помолили да ви покажа, там е кръстовището на нашите глетчери 😉 

 

От втора станция се спускат по цял ден с парапланери, има по 10-15 из въздуха през цялото време, но кой знае защо, не съм снимала точката, от която излитат. 

 

Нашият трети ден напълно повтаряше s описания маршрут, така че съвсем накратко - с повече снимки.

 

Лез Уш по развиделяване

 

По улицата от спирката на автобуса към лифта.

 

 

Схема на лифтове и маршрути в "скучните планини"... Тази верига всъщност се казва Егюий руж (Червените игли)

 

Гледки от Brevent (Франкофоните да помагат, ама на кирилица май трябва да се транскрибира каро Бревон?)

 

 

Много се зачудихме, дали да не пробваме маршрута покрай това едноименно езеро да пробваме да се спускаме към "наше село", ама така и не стигнахме до него.

Горе на върха има гранитен диск, на който се написани имената на върховете, които се виждат от 360-градусовата панорама.

 

 

 

В тоя участък не видяхме никакви други животни, освен стада алпинисти, които пробваха катераческите си умения по стените на червените игли.

 

 

 

 

 

Нагоре към Лак Корню наклонът  е на места повече, но като цяло маршрутът е много приятен.

 

 

 

 

И ние седнахме да хапнем ядки и ябълки над езерото, защото има доста облаци и чакахме да се получат хем хубави облаци горе, хем пък и езерото да го хванем огряно. Доста си почакахме и сме нащракали незнамсиколкостотин еднотипни кадъра 😄 

Слязохме донякъде, но не съвсем до езерото. Имаше и много други хора, които бяха спрели да се любуват на хубавото време и гледка... и не само хора 🙂 

 

 

 

 

 

 

Всеки поглед към северната стена на Пети дрю е истинска магия...

 

 

Тоя участък между Лак Корню и Лак Ноар е с доста морени, но все пак съвсем лек, ако се сравни с маршрутите, по които се бъхтим примерно в Пирин.

 

Преди да стигнем до Лак Ноар (Черното езеро, или по-правилно - Черните езера, защото са две) видяхме отново козирози, тоя път женски.  Чуваме и странни пищящи звучи, като от стиснати гумени играчки, но отначало не виждаме източника им. После разбираме, че са малките козирогчета. Между другото, забравих да ви кажа, че мъжките козирози преди два дни идаваха звуци като парен клапан.

 

 

 

Черните езера

 

 

 

 

 

 

Една банда младежи решават да впечатляват местните девойки, като се натопят в ледените води, а като виждат @mary_shery, решават съвсем да се изхвърлят и да преплуват няколко дължини. Може да приемем,че ѝ правят с това подарък за рождения ден 😉 

 

 

 

Ние също не пропуснахме да си нагьолим краците 😉 

И после, освежени, тръгнахме надолу по последния участък от маршрута си. За съжаление, в "снежните планини" облаците вече бяха скрили малкия и големия Дрю и някои други от най-величествените върхове. Но пак се виждаше достатъчно.

И точно на това място стана ясно, че и ние като Марти и Жижо ще сме най-бавните по маршрута, понеже наизлязоха цяло стадо козирози - женски с малките си. Малките пищяха като цяла детска ясла с гумени играчки. Нямам сменяем обектих, но и аз почнах да лазя тихо като индианец, та да не уплаша мъниците и мамите-козирози. С фотоапарата, @mary_shery нямаше нужда от чак такива гимнастики, но това са ми само телефонски снимки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Все пак тръгнахме достатъчно навреме, за да можем да се доберем до лифта с достатъчно луфт и бяхме там околом половин час преди края на работното време. Реално това е и най-тежката част от този маршрут, понеже след мястото на което снимахме козирозите пътеката става доста тясна, минава за кратко по ръба на скали и има опънато въже и заковани няколко метални парапета в скалите, за да се улесни преминаването. Като това е все под наклон надолу. А накрая следва едно стръмничко изкачване, най-накрая и по ски-писта (това поне за мене е най-неприятният терен).

 

 

 

 

Накрая, при лифта, вече ни застигнаха и ония младежи, дето се къпаха в езерото 😄 

 

Ами, вече сме обратно в Шамони 🙂 

 

Имахме достатъчно реме да подберем Танчето.... Абе, верно, къде беше Танчето? 😮 

Ами тя реши, че на първо време ден и половина преходи из Алпите ѝ стигат и няма повече да се поддава на нашия екстремизъм да тръгва още по мръкнало. И че ще си използва пълноценно няколкото дни почивка без дете на главата. Което на първо време се изразяваше в това да си отспи. А после да се разходи из Шамони, където вече ще ни е един вид като гид. Защото все пак @mary_shery е рожденичка и следва да го отбележим, нали. Разхождаме се из "манджа стрийт на Шамони" като на първо време си бяхме набелязали едно индийско заведение (даже две бяха - Анапурна I и Анапурна II 😄 ). Обаче някак от самото начало най си ни хареса една чудна къщица в типичен стил и с красиво изрисувана дървена фасада. La Moriane.  Спираше ни само това, че нямаше свободни маси отвън, но накрая си рекох, "мечка страх, мене не" запуших си носа и се шмугнах след дамите вътре, потапяйки се в традиционната смрад на фондю с няколко вида сирена 😄 

Сега, @Lindt, не ме разбирай грешно. Като оставиш миризмата да попие навсякъде у тебе и вече не я усещаш, фондюто е наистина вкусно! 😉 Аз си поръчах и още нещо традиционно, което пак беше като запеканка от картофи, някаква шунка и някаква зеления, и разбира се - с мноооого лук. Ей тъй, уж за разнообразието. Минах се - но пък фондюто стигна за всички ни 🙂 

 

 

 

А нощните разходки в Шамони са прелест. Тука е редно да кажа, че долу в градчето си беше истинска пещ, около 30 градуса преди да залезе слънцето. Вечер обаче става прохладно. А Монблан и часове след залеза е толкова искрящо бял, че не ти трябва челник.

 

[master_of_germs]

На 31.08.2021 г. в 11:25, Lindt каза:

Ден 1 La Jоnction / Кръстовището

 

Обичаме Франция, обичаме Шамони, обичаме даже и предстоящите 1300 метра денивелация за 6 км преход 🤣. Първоначално съм скептична към идеята да си счупим ходилата от първия ден. Обаче помня как Жижо си разцъкваше гугъл мапс и рязко загуби самообладание от някаква случайна снимка. Тoй винаги си сглобява негови маршрути и като ме извика да гледам и аз тъпо картата, си знам, че тотално се е смахнал от откритието си, щом си мисли, че разбирам какво ми говори. Тогава много внимавам да не покажа, че не ми е ясно каква му е идеята, не защото обичам да го лъжа, ама иначе почва да ми обяснява много по-дълго и все така неразбираемо 😇.

 

Купуваме две багети от буланжерията, снимаме ентусиазирано цветята по улиците на Ле Уш и още с първите лъчи тръгваме към лифта от Les Bossons/ Ле Босон

 

Лифтът е открит и удобен, и въпреки че съм с късия обектив, не мога да се сдържа да направя 20 безсмисленo далечни снимки на сърничката, която седи пред симпатична къща в края на селото. Понеже не сме набрали голяма височина, сериозно си напомням да се овладея и да не си помислям да скоча на поляната и да подгоня горкото животинче. Вече очевидно не сме в България, щом оградите на къщите са подменени от зеленина, а сърните се разхождат спокойно наоколо.

 

 

Първите 3 км от прехода са в гора и въпреки че е стръмно, не ни е горещо и сме във възторг. От предишното ни пътуване преди 5 седмици температурата в София не е падала под 30 градуса и споменаването на лято предизвиква обясним гняв и у двама ни. В началото на пътеката май е имало обяснения с картинки, че няма вода по пътеката, но ние знаем, че щом има хижа, ще има чешма. Но няма, така че трябва да ги качим и слезем тези 1300 метра денивелация с 1 бутилка вода и 1 сокче.

Друг повод за сериозен размисъл е наблюдението, че всички ни изпреварват. Как и кога станахме най-бавните хора в планините? И защо всички тичат, не виждат ли, че е стръмно? До края на прехода ни сме сигурни, че ще сънуваме серпентини, толкова много сме минали.

 

 

Ние и без друго сме заети да издаваме нечленоразделни звуци при всяко зърване на лед от някоя наша страна. Изобщо не можем да повярваме какво виждаме и къде се намираме. Знаем, че крайната точка на прехода е вцепеняващо кръстовище на глетчери и ще изглежда в пъти по-добре от първата ни спирка за почивка, но не можем да продължим невъзмутимо да вървим, ако от двете ни страни се спускат тонове лед. Така че организираме първия си пикник с багета и козе сирене докато сме готови да продължим.

 

 

На крайната точка си взимаме 1 час почивка. Жижо го е планирал, но аз не вярвах, че той може да седи толкова дълго на едно място, а и от леда обичайно духа и  е възможно да умрем от студ. Всичко е идеално, успяваме да си починем, чуваме пукането на леда, даже времето за съзерцание ни се вижда малко. Имаме и обхват, така че пращам ледени поздрави, а Станимир ми припомня, че съм се страхувала, че глетчерите ще изчезнат докато отидем. Глупави опасения, сега заместени от подозрение, че ледът ще се изсипе на главата ми.

 

 

Следобед в района често се събират облаци, така че докато изчакаме слънцето да не е срещу нас, иглите вече срамежливо са се скрили. 😉 Спираме още няколко пъти, отклоняваме се и за допълнителни наблюдения на леда отблизо, но все още не можем да свикнем, че сме на най-красивото място на света. Светлината може да ви пречи да ни разберете, но ние помним какво сме видели, а летенето ни по пътеките дори след подобно изкачване и спускане, може би загатват дивия ни ентусиазъм 🙃

 

На връщане с лифта не успявам да зърна пак сърнички. С изключение на семейство пъстрогуши завирушки и няколко мармотски крясъка, този ден не е богат от животинска гледна точка.  Следващия ще компенсира 😉

 

 

 

Много е трудно да се добави нещо към твоето описание.  Може би единствено, че по този маршрут далеч не бяхме най-бавните, даже бих казал, че изпреварвахме повеето хора. Не вярвах,че ще има толкова много желаещи да ги видят всички тези ледници, но имаше защо 🙂. А иначе - аз винаги се чувствам в оптимална форма на третия си ден с преходи, затова и планирам съответно. Добре де, при нас това е реално четвърти ден, но първият беше със съвсем малко ходене, два часа за вработване. И макар формата вече да няма нищо общо с отпреди ковида, някои неща не се променят. На следващия ден много по-лесното качване до Лак Блан просто рязко свалих скоростта, все едно някой ми беше вързал краката и не можех мисловно да се насиля да се движа напред, не че чак толкова съм бил презорен физически...

 

По вашия маршрут - след разсъмване в Лез Уш от нашата стая с гледка 🙂 

 

А най-странното беше, че повечето хора от Les Bossons дори не ползваха лифта. Ами той така и така спестява само няма и 400 метра денивелация. По едно време си мислехме, че на връщане няма да го хванем и се бяхме подготвили да си слизаме пеш до селото. Понеже горе при ледниците наистина се застояхме да направим хиляди еднакви снимки 🙂 

Над горната лифтова станция има една интересна хижа, която обаче още не беше отворила толкова рано и не ни пуснаха да ползваме тоалетна. Покрай нея има някакво маршрутче, което обяснява, защо са сложени чаркове от катастрофирал самолет, но нямахме особено желание да го обхождаме сега, а на връщане не остана време.

 

 

 

 

 

 

Почват да се въртят много серпентини из гората, което лично мене в тоя ден ме устройва, че е доста слънчево, а не ща да изгарям. Епизодично се откриват гледки към части от ледника Les bossons.

 

Това е горната хижа Les pyramides, на около половината на маршрута. И, като ъпдейт, продаваха минерална вода, по 3 евро малката бутилка.

 

Над нея е може би най-стръмният участък, и след като се излезе от него, вече се тръгва основно по открита пътека, която минава ту отдясно, ту отляво на хребета и се разкриват парче по парче от ледения пъзел, но цялата картинка може да се види едва горе, при "кръстовището"

 

 

 

 

 

 

 

 

В един момент пътеката минава през едно струпване от няколко високи скали, които предлагат естествено укритие. Това е може би само на пет минути преди самото "кръстовище" и на това място е поставена паметна плоча, защото именно там са направили бивака си Жак Балма и д-р Мишел Пакар, които на следващия ден 8 август 1786 г. осъществяват първото изкачване на Монблан. Тази дата се счита за рождения ден на съвременния алпинизъм и планинарство. Опитите да се изкачи Монблан са започнали, след като меценатът Орас-Бенедикт де Сосюр обявява парична награда за първия, който го направи. Но за него ще пиша в следващ пост.

 

А сега, вече сме при La Jonction и ченетата ни са виснали 😄  😮 

 

 

 

 

 

А един местен дядка ни показва как се пълни вода директно от пукнатините на ледника 🙂 

 

След него се устремяват и една тумба испанци да се снимат върху леда, а и ние, да не останем по-назад 😉

 

 

 

 

И въпреки че лъха на студено от леда, в този толкова топъл ден хич не се оплакваме. Всички са налягали да релаксират, и не само хората 🙂 

 

 

 

 

И надолу по същия път, но при по-хубава светлина...

 

 

 

 

Нещо за темата със странните знаци и табели по света...

 

По серпентините надолу не сме снимали в гората, а то няма и какво...

Накрая след преход с голяма денивелация заслужавам голяяяяма бира (750 мл) 🙂 Умно са го измислили; одобрявам! 😉 

 

[master_of_germs]

На 2.09.2021 г. в 11:01, Lindt каза:

Ден 4: Мъгли, езера и козирози. Част 1

 

Днес е ред на скучната страна на планината. Имам теория за обикаляне на алпийски долини от неориентирани хора. С помощта на включения в паса транспорт редуваш страните и се опитваш да обхванеш цялата дължина на долината на зиг заг, за да гледаш всеки ден нещо различно. @Фил пък отива в туристически офис и пита кои 3/ 4/ маршрута да не пропуска. Разбира се има малка възможност да се озовеш в планинска манифестация тип Мусала или Мальовица, но Алпите и поддържаните маршрути са толкова огромни, че даже бих била любопитна какво предлага една свръхпопулярна разходка. 

Понеже често на пътуване имаме лоша прогноза в поне няколко дни, тогава залагаме на животни, водоеми, евентуално гора с цветя и боровинки и подобни цветни, радостни парченца.

Имаме и трети участник, който пък е отговорен за маршрутирането и побутването на по-бавните от групата към правилната посока и темпо. Той се е отказал да се надлъгва с 4 прогнозни сайта и е заложил сутринта да тръгнем към по-просветващата страна на долината.

Всички стратегии, заедно и поотделно, ни отвеждат към Лак Блан/ Le Lac Blanc. Постепенно се сещам, че коледната ни картичка от Шамони е конкретно от това Бяло езеро. Жижо има колеги в Гренобъл, които са се пренесли там, вероятно в търсене на по-добри професионални възможности. Конкретно дамата с картичката срещнахме миналата година в Елзас, откъдето е семейството на мъжа й, а тя е от Шамони. Представям си какво е детството ви да мине в приказка, а съзнателният живот в апартамент в град. Надявам се при нас да се случи обратното 🙄

 

Малко съжалявам, че едва ли прогнозата ще ни позволи такава снимка, но терзанията ми бързо са заглушени от зърнати по-долу от пътеката козички с бебета. Жижо се спуска до тях под прикритието на камъни и почти не ги стряска, защото едно от малките дори спокойно суче.

 

 

Обаче други хора нямат подобен подход и слизат особено неграциозно, така че прекъсват твърде рано прекрасната сцена. Козлетата от нямане какво да правят, почват да имитират майка си в почесването с рога и копитца 😍

 

 

Продължаваме пътя си, а младо цветнокожо момиче тича по пътеката, викайки "мосю, мосю..." Оказва се, че иска да види снимките на Жижо, ако е удобно. Факт е, че колкото и да си близо до животинче, трудно можеш да видиш толкова добре заснетите дребни детайли. Аз поне прекарвам времето на дистанция, стараейки се да не ги зяпам пряко, че усещат и изпитват безпокойство. Бъзикам се, че точно първата тичаща след него жена не е пълнолетна 🤣

 

Денивелацията от станцията на лифта до езерото е 500 метра. По пътя има доста народ, но те просто ни подминават и много скоро изчезват от хоризонта пред нас. Не е като часове да гледаш вратовете на предходната групичка и да им слушаш разговора, постепенно опознавайки целия им свят. Фил почти аплодира първите тичащи, уважава вторите, но два часа по-късно вече цъка с език, че всички са луди 😀 Ние сме свикнали с французи по пътеките, но явно най-бързите си седят в техните Алпи. Тъй като вече имаме агент, той  ни разказва част от историята,която баба разказва на внучето си на френски. Досещате се, че не успяваме да я чуем цялата, защото и бабите, и невръстните са по-бързи от нас и скоро не ги чуваме. 

 

На хижата пред езерото има  пиратско знаме. В този ден и подухва, така че облаците и мъглите са много динамични, но трудно успяваме да си намерим място на завет за пикник. Докато нагласим апарата на самоснимачка и езерото се е скрило. После показало, пак скрило. Успяваме да го издебнем и това е максимума, който можем да извлечем от Лак Блан. 

 

А ето го моето постижение с отраженията,  не е точно като картичката 😄

 

Макар да следвахме вашия маршрут, в този ден имам какво да добавя. Най-малкото класическите изгледи а ла пощенска картичка от Лак Блан 🙂 

По някаква причина в този ден не се чувствах никак във форма. Не толкова физически, колкото в главата си почнах да усещам тоталното пресищане от пътуване, от което не мога да се отърва и до днес 😞 А преходът наистина не е труден, макар да го удължихме и с още едно допълнително езеро. Имаше и ето такива желаещи да го направят 🙂 

 

В началото е ето така, по чакълесто пътче. Наклонът е по-голям, отколкото изглежда на снимките...

 

 

 

Преди Лак Блан трябва да има две други езерца, но имам спомен и снимки само от едно. Вероятно другото е било пресъхнало.

 

 

Още оттук гледката си я бива - насреща са Дрю, Жорас, Иглите на Шамони и Монблан.

Следва още малко качване на наклона.

 

При Лак Блан е пълна лудница, особено около жижата, пък и доста духа. Затова ние решаваме да обиколим езерото обратно на посоката, която всички поемат. Хапваме на едно хълмче ядки, като даваме дял и на жълтоклюните гарги. Ама вероятно @mary_shery повече ги е снимала с фотоапарата, че аз вече само с телефон се придвижвам по баирите.

 

 

 

 

Постепенно все пак трябва да влезем в масовката, и от толкова хора си е направо невъзможно да нагласим техниката на позиция, от която да стане снимка като за картичка 😕 

 

 

Но да речем че сме се справили като за три на релси - Пети Дрю, Гран Жорас, Егюий дю Шамони и Монблан в един кадър, а има и някакви човешки отражения. Общо взето, на тая пътечка всеки заляга, за да снима и си става едно преодоляване на препятствия от типа "Бързи, смели, сръчни" 😄 

 

Потискаме импулса да седнем да хапнем/пийнем нещо в хижата и да се стоплим, че то сериозно взе да духа. Вместо това решаваме да избягаме от многото хора поне за малко, като поемаме нагоре към Lac de perseverance ( @Фил да сложи една торба с ударения над "е"-тата, където е нужно 😄 . Това, франсетата, не само че плющят ударения, ами се и няколко вида, и да пукна, ако успея да запомня кога ударението е отляво надясно и кога обратно и кое "е" как се чете. За двете точки и за "колибката" отгоре май съм го запомнил, ама не и това 😄 )

Все пак поне мога да си го преведа. Езеро на постоянството, или може би на упоритостта, демек на ината. Ооо, инат да искаш от мене 😄 

По пътеката нагоре хората много бързо оредяват, а пък гледката става още по-добра, поне според мене. Имаше доста групички, които явно не бяха планинари, но си бяха наели водачи да ги заведат до езерото. И си се кльопнаха само дотам. Не знам на кого би бил нужен водач за тоя маршрут, който е идеално маркиран, не минаваш и 10-20 метра без да срещнеш човек, когото можеш да питаш... Особено пък в хубав ден с разкъсана облачност с нулев шанс за дъжд или мъгла. Ама хора разни... 😕 

Гледките на Лак Блан отвисоко ще ги оставя да ви ги покажа на връщане, а сега нашето "езеро на ината. Това си беше най-трудната отсечка от маршрута в този ден. Ама пък при езерото бяхме само ние двамата с @mary_shery и още 4-5 младежи. А Таня пък в тоя ден си беше взела фликсбус от Шамони до Анси.

 

 

 

 

 

 

 

 

На връщане към Лак Блан можехме по-ясно да видим накъде да се отклоним и да си изберем най-хубавите места за снимане над езерото встрани от основната пътека.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

На 2.09.2021 г. в 14:19, Lindt каза:

С едно изключение за глетчерното кръстовище е подразбиращ се дълг на Жижо да прави кръгови маршрути и да не минаваме два пъти един и същи път. Които най-често и да могат да се променят в движение, ако сме бавни, вали, видим нещо друго по пътя. Мога само да съчувствам на хора с моето чувство на ориентация, които си нямат допълваща половинка.  

 

Маршрут в ден 4

https://www.alltrails.com/explore/map/map-sep-2-08-16-am-0f49c89?u=m&fbclid=IwAR3fFzbxA-n7pglwIJG5KvKtraFG_zi_8C-qumkAPjY3QKzzlMh6OBLa15s

 

Маршрутът ни след хижата е малко по-стръмен от очакваното, но минава през множество езера, които най-вероятно са заобиколени от остри скали и дори се разкрива гледка към снежния масив от другата страна на долината. Това е характерно за всички пътечки от около южния балкон на Шамони. Облаците не позволяват да видим с един поглед всичко, а разглеждаме пъзела парченце по парченце. Ние сме там от няколко дни и горе долу сме се запознали с обстановката, но чувствам голямо вълнение когато порив на вятъра разчисти изненадващ връх или глетчер. 

 

Състезание по спускане: 

@master_of_germs, някои хора минаваха отстрани на стълбите, така че макар че беше доста отвесно, е възможно. 

 

След като в ден 2 сме пропуснали с пренебрежение мармотчето на скалата, а Фил не е виждал, посвещаваме известно време за проучване на първия срещнат дебеланко. Явно в това пътуване ще са доста по-малко и по-далеч, отколкото козирозите, но ние не се оплакваме.

 

 

Дори си намерихме малка група китайци, почиващи на една скала в началото на пътя ни,но ги чувахме дори на последните езера. Бързо си спомнихме с какво тези туристи напрягат останалите 😄

На последните езера, точно преди да ги подминем, мернах едни рога на 200-300 метра от нас. После се скриха, но най-сетне бях разпознала козирог. Верно, около 100-тния поред, но пак е нещо. Жижо се превърна в олицетворение на фотографския ентусиазъм и запраши нагоре да преследва животинчето. Ние с Фил си повисяхме, повисяхме 20-30 минути, но почна да не ни свърта на едно място. Жижо се върна, но не беше удовлетворен от демонстрирания възторг и ни накара и ние да се разходим и убедим лично във великолепието на козирога. Наистина беше много красив, поне докато един дрон не подплаши образеца на мъжко рогато съвършенство. Тези бръмчащи неща са забранени в парка, но сигурно е бил на китайците. 

 

Последният хубавец за деня е заснет с късия ни обектив. Беше на пътеката и повече стресна нас, отколкото ние него. Даже го снимах за @Mary с телефона, защото се притеснявах, че цял ден чете за някакви емотиконки, а предпочита по-реални неща.

 @master_of_germs, виж какво си хапва сладурчето, дано ти остави малко и на теб 😄 

 

Точно преди големия порой, успяхме да се скрием в едно заведение и да си спестим прибирането като мокри кокошки.

 

Към бележките за деня е добре да добавим, че пращайки @Фил за флан, той бе разкрит като нефранцузин и хората в нашето буланжери го обслужваха на английски. Добре че не го депортираха този шпионин 😄 

 

 

Значи, намерих си две снимки с табелки, на които ги пише всичките езера, с все ударенията 😉 

 

Е, към това първото Lac de cheserys продължава маршрутът, ама то не е само едно, а е група от поне 5 езера с това име. Там, точно преди първото, са забитите в скалата почти вертикални метални стълбички, което ми е големият страх. Не за мене, а за @mary_shery се опасявам, че тя като види стълба, е в състояние всякак да падне от нея. обаче ги преминаваме без произшествия. Французите са помислили и на повечето места има по две успоредни стълби, за да става двупосочно движение. Не съм ги снимал стълбите, понеже там скрих техниката, че сакън да не стане сакатлък.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-долното от езерцата беше пресъхнало.

 

След тези езера пътеката завива остро и се насочва към обратно към лифта по "Големия южен балкон".

Има много боровинки, ама има и доста прах от многото хора, които ходят. Все пак боровинките преобладават и забравяме за всякакви графици. 

И, както и от поста на @Lindt се вижда, щом има боровинки, има и още някой, който да си ги хапва. Тоя мъжкар, в който те едва не са се спънали, не ни се показа, но попаднахме на една кокетна дама-козирог, която се спря да позира. Преди това видяхме, макар и далеко, първия си и еди нствен мармот в това пътуване, а след това една лисица пресече пътеката, но със скорост по-голяма от тази на фотоапарата 😄 

точно до нас едно семейство германци обсъждахаха още лисицата, когато им посочих нашата лейди от зодия козирог. Че даже показах даскалски манталитет и знания на чужди езици, като ги поправих, че това, което виждаме, на немски е "щайнбок" (козирог) , а не "бергцийге" (планинска коза, тоест). Значи, не ми е ръждясал немският все още чак толкоз 😄 

 

 

 

 

Когато, след няколкостотин кадъра стройната дама се фръцна и си тръгна, вече бе събрала около дузина обожатели с големи... вдигнати... обективи 😉 

 

 

Оттук насетне просто трябваше да се спуснем без зор обратно до лифта.

 

 

 

 

[master_of_germs]

В следващия ни шести ден от престоя ни в Шамони най-сетне правихме различен преход, така че ще разкажа малко по-подробно.

Започнахме деня безметежно с кратка разходка до ЖП гарата в Лез Уш, където най-спокойно си взехме влака за Вайорсин. Все още в пълно неведение, че сме нередовни пътници.

 

 

 

Може би две спирки преди крайната гара - Vallorcine - кондукторката най-сетне минава, показваме нашите пасове; тя ни пита, откъде сме се качили и ние си казваме - "Лез Уш". На което доста грубо ни се отговаря, че трябва да си купим билети от нея или ще ни глобява. Така че си плащаме по 6,70 евро на човек.

Май писах по-горе, но влаковете с Chamonix pass могат да се ползват, само ако се пътува от Сен Жерве до Вайорсин или обратно. Като едното е начална, а другото - крайна гара на пътуването. Не може нито да се качиш, нито да слезеш на междинна гара. Което някак не успяхме да го разберем, чкато четяхме условията. Все още ми се струва безумно, но такова е положението.

Съответно, порядъчно вкиснат, се качвам заедно с @mary_shery в лифта Telecabine Vallorcine. Вътре в кабинките има интересна информация за ледниците и не само.

 

 

Горе все едно попадаме в друга държава. Да, границата с Швейцария е съвсем близо, но някак усещането е, че хората, които са прокарвали границата, са сбъркали с един-два баира. Защото това тук горе си е като картинка-реклама на Швейцария. Ливади, простор и никакви козирози. 😄 Вместо тях - крави, и крави, и целият простор се оглася от звънтящите чанове 🙂 

И БОРОВИНКИ, Повече отколкото на всяко друго място, което посетихме по баирите в дните досега. Маршрутът към хижа Албер I в първите си две трети, докато се стигне до ръба на ледника, е най-лекият в планина, който някога сме правили. Денивелацията е пренебрежима, а половината маршрут си е по черен път. Виждат се и Дрю, и Монблан, от съвсем различен ъгъл, а насреща е и 3096 м високият Мон Бюе, известен в планинарските среди като "Бабешкият Монблан". Връх, който се зачудих, дали да пробваме, ама, дето се вика - искахме, но немахме желание 😄. Че той наистина не представлява техническа трудност, ама за да се качи, се преодоляват 1700 м денивелация. Общо взето е добър вариант за подготвително изкачване и влизане във форма, преди човек да се реши да качва Монблан. Ние, обаче, днес го раздаваме айляци (поне по предварително разписание) и поемаме по най-дългия маршрут на тия табели - до хижа Албер Първи при ледника Льо Тур.

 

 

 

 

 

Мон Бюе е далечният, не особено стръмен връх.

На връщане светлината беше още по-хубава. Пътчето минава покрай горната станция Autanes на неработещия тогава лифт от Le Tour. Вляво на няколко минути остава жижата при Col de balme, която е точно при границата.

Когато пътеката най-сетне завива зад един ръб, вече пред нас се разкрива прелестта на ледниковия език. В контражур, ама на живо е разкошно 🙂 

 

 

 

Целият преход трае около два часа и половина, като последните около 40 минути вече си е по-тегаво. При движението си надолу, ледът е изблъскал встрани скални морени и така, образно казано, ледът е в нещо като скална "пързалка". Маркираната пътека минава по ръба на тая пързалка. Доста неприятен терен и наклон, но понеже е много използвана, вече се е оформила добре и не се налага да ходиш постоянно по камъни с остри ръбове. Съвсем накрая, под хижата, на няколко места са забити и метални стъпалца, за да помагат при качването. Хижата (всъщност са две хижи - стара и нова) е много добре поддържана, а има и площадка за кацане на хеликоптер, която постоянно се използва. На два пъти, докато бяхме там, кацна хеликоптер. Като нищо нито стовари, нито взе. Просто кацаше и след минутка излиташе. Според мене просто правеха учебни полети. Последното кацане беше, когато вече тъкмо бяхме тръгнали надолу и бяхме само на няколко метра под хеликоптера, така че трябваше здраво да се хванем за скалите, да не се прекатурим от вятъра от въртолета.

А дотогава просто си намерихме няколко места около и над хижата, на на всяко от които поседяхме по няколко минути, да си изядем ядките и плодовете за обяд (това ни бяха обядите на всеки от преходите - ядки и праскови. Купихме си ги още от Бергамо (всъщност - част от ядките бяха още от Одрин, като се прибирахме от Узбекистан през пролетта). Ама пък в тоя ден не се стърпях, събух си обувките и отидох вътре да разгледам менюто. Освен супи, другите неща за обяд вече бяха свършили, но ние и нямахме намерение да обядваме, така че само си взехме един сладкиш с горски плодове 🙂 

Седнахме на масичка отвън и продължихме да си съзерцаваме ледника. Цялото преживяване беше много по-различно отколкото при La Jonction. Не толкова страховито, съвсем не натоварващо, но също толкова удовлетворяващо 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И - обратно надолу, докато стигнахме станцията на неработещия лифт... И много, ама много боровинки в движение 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

При лифта се отклонихме към Col de balme. Хижата е точно на границата и цените са дадени и в евро, и в швейцарски франкове. А какви маршрутчета има и оттатък в Швейцария в долината на Триент. Най-близкото връхче е Кроа дю Фер ("Железният кръст", тоест. Няма да има награда за позналия какво има на върха.  Много ми хареса мястото и съвсем сериозно си мислех в някой от оставащите два дни пак да дойда, за да изкача върха, а и за да пообиколя още в района. Ама ще остане за следващо идваме във Високите Алпи. И това, и Мон Бюе, и още няколко маршрута...

 

(нямам никаква представа, защо тая гранична кота се обърна наобратно - на моя компютър снимката си е нормална) 😕 

 

 

@mary_shery се притеснява да не изпуснем последното слизане с лифта. Нещо не се ориентира добре с разстоянията. Аз пък, решавам да я стресирам допълнително, като заявявам, че имаме време да си удължим малко прехода, като за около 2-3 минути вървим през Швейцарска територия (да запишем още едно ходене в Швейцария 😄 ) и после да свием надолу под един неработещ през лятото ски лифт по пистата му. Доста се натоварваме, бързайки надолу, но накрая стигаме едно кръстовище с указателни табели и знам, че оттам вече е съвсем близо до Телекабината. На горна станция сме поне 15 минути преди последното слизане. 🙂 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

Понеже не ни се прибираше толкова рано (а и понеже до следващия влак имаше около половин час), решихме да отметнем още няколко километра пеш до съседното село Бюе (Buet). Пътеката от Вайорсин е почти равна и върви успоредно на ЖП линията, така че имахме възможност да снимаме и идващия към Вайорсин влак.Между двете села има голям къмпинг.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А, като стигнахме в Бюе, се качихме до водопада Берар (Berard). Не е далече, може би двайсетина минути ходене, макар и тоя участък да си е с наклон. Самото Бюе е доста автентично селце, не толкова лъснато за туристи, както останалите, които видяхме. И като че ли най-много ми хареса от населените места в района.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Водопадът е с безплатен достъп. По пътеката към него има разни шантави статуи и прочие странности.

 

 

 

Водопадът се намира в дълбока цепнатина между скали и ако я няма изградената метална пътека от стълби, платформи и парапети, би било трудно да се види изобщо отнякъде. Точно над водопада има много кокетна хижа, а точно до нея почва още една пътека от забити метални стъпала, която за няколко минути нагоре и надолу отвежда до една малка "пещера" на Fаrinet. Тоя бил направо трансгранична легенда, местният вариант на Робин Худ. Само че не бил типичен разбойник, а фалшификатор на пари. Купувал сребро от пазарите, стапял го заедно с други метали и сечал сребърни уж монети, с които купувал храна, хем и за бедните. Бягал няколко пъти от затвора, като се криел из района. Няма никакви доказателства, че точно тая дупка в скалите му е била скривалището, ама местните са направили от легендата интересна атракция. И безплатна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обратно до селото и гарата, където се оказва, че само след 4 минути има влак за Vallorcine и се качваме за една спирка гратис.

 

 

 

Влакът пристигна във Вайорсин и след няколко минути същият трябваше да тръгне наобратно. Кондукторът бешее добре сложен прилегат млад мъж с червена фуражка и униформа и рижа подкъсена брада. Ако беше у нас, с неговата физика може да ми удари як тупаник, ако ме спипа, как оптимизирам разходите.

Аз обаче реших да се пробвам... Още ми е криво от сутринта, че се наложи да плащаме непредвидено. Още по 6,70 евро на човек не ми се дават, Нали човек затова си взима карта за транспорт, за да не му се налага да плаща после. Ама не и тук. Във всеки случай, отивам при кондуктора с двата паса, като учтиво питам дали е безплатно и трябва ли да купя от гарата билети. Като казвам,че пътуваме за Сен Жерве, а не за Лез Уш. Той ни пита за регистрация в хотел, но аз веднага отреагирам, че сме на някакво еърбнб в Сен Жерве и той не настоява повече. Явно си е сериозна врътня това да ти се издаде безплатен билет в тоя район. А, между другото, влакът пък яко запъна на едно място и си закъсня с цял час. До нас две смесени френско-американски семейства с много деца пробваха какви ли не тактики за усмиряване - не особено успешни 😉 

 

Най-безсрамно си слязохме в наше село. И се смесихме с другите слизащи. То влакчето е малко и кондукторът ни забеляза и нещо ни извика. В интерес на истината не беше заплашително, сигурно искаше да ни предупреди, че това не е Сен Жерве. Но не се обърнахме да го слушаме.

Да си призная, стана ми неприятно... Не трябваше да се циганея за едни 6-7 евро. и се отказах на следващия ден да отида отново до Вайорсин с влака. 

И само като си помисля, как се стисках за 6,70, а на следващия ден внезапен импулс ме подтикна да дам 34 евро за допълнителен транспорт, сега ме досмешава. Да, деоптимизирах разходите с тези 34 евро, и това комай е най-скъпия билет за единична атракция, който някога съм плащал, обаче си струваше всеки цент и доведе до един от най-ярките ми спомени в планинарската ми кариера 🙂 Но за това - в следващите постове, че днес вече няма време. 😉 

[Marusinka]

@Lindt аз по-яки снимки на едно място събрани от твоите скоро не съм виждала 😍 все едно за мен си ги правила - цветенца, полянки, животинчета 😍😍😍 даже (извинявай) не четох, но на един дъх разгледах тия красоти.

[Lindt]

Преди 1 час, Marusinka каза:

@Lindt аз по-яки снимки на едно място събрани от твоите скоро не съм виждала 😍 все едно за мен си ги правила - цветенца, полянки, животинчета 😍😍😍 даже (извинявай) не четох, но на един дъх разгледах тия красоти.

Благодаря, на нас ни е любимо място. Миналата година ни беше алпийска и купища красиви неща видяхме. Продължението на тази разходка в Заас, Швейцария също не беше за изпускане: 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

@Lindt, а ти всъщност писа ли тема за Заас, че не си спомням? 

 

На мене ми е много трудно да си събера мислите от нашия предпоследен ден в Шамони, затова само като ордьовър ще сложа една снимка на Гранд Жорас 🙂 

 

Айде, и една на Дон дю жеан/Денте дел джиганте

 

Мер дю глас е умопомрачителен, когато се погледне отгоре... 😮 

[Иван Попов]

@LindtБраво! С @master_of_germs сте направили една прекрасна тема, която чак сега видях! Много добри снимки сте направили! 🤩

Всичко е толкова колоритно, че все едно и аз съм бил вече там. 🙂

Благодаря за разказа. Нещо последно време и на мен ми се приходи към Швейцария, искам да видя природата и не само нея разбира се. 😉 

 

[master_of_germs]

Ние вече си бяхме изстреляли патроните. Всичко задължително (по предварителен план) си го бяхме отметнали и последните два дни трябваше да запълваме. Бяхме си резервирали още едно ранно сутрешно качване до Егюий дю миди, щото така и така сме си платили за пас, нека се възползваме и днес. Таня реши, че ѝ е твърде рано и по-добре да си поспи до късно 🙂 

А какво щяхме да правим после - ами каквото си решим. Напоследък това е любимият ми начин на пътуване, Направо ме отвращават вече програми, разграфени по ден и час, да се местя насам-натам. Искам да съм си на едно място с много възможности и да решавам ден за ден какво ми се прави.

 Затова - ето ни отново горе на Егюий дю Миди, на спокойствие, без да търчим към опашката за поглед над бездната в стъклената кабинка. Оказва се, че има немалко неща в комплекса, които преди няколко дни сме пропуснали. А времето е дори по-ясно, отколкото преди 5 дни.

 

Има една хитрина в паса за Шамони, на която малко хора обръщат внимание. А тя е, че пасът важи и оттатък планината, в италианската автономна област Вале д'Аоста. По-точно, само за сравнително новия  лифт Skyway Monte Bianco между Кюрмаюр и Пунта Хелбронер при алпинистката хижа Торино (на 3466 м н.в., на границата между Италия и Франция.

А между Егюий дю миди и Пунта Хелбронер също има лифт. Panoramic Mont-Blanc. Панорамният лифт на Монблан обаче не се включва в chamonix pass. И има логика, Той не е cable car, а нормална гондола, като кабинките вървят в комплект по три, всяка от които вози до четирима. Тоест, капацитетът му е твърде малък, сравнение с големите лифтове от Шамони и от Курмаюр.  Та, возенето с този лифт струва 33 евро в една посока или 34 евро двупосочно. Хитро е направено, да няма много смисъл от еднопосочното, а да те стимулират да се връщаш да спиш в съответната държава. Първия път го видях това и се изсмях на тия цени, Хем сме платили по 160 евро за 8-дневен пас, хем и още ще ни искат. Обаче, като отидохме втория път някак толкова ни загложди... И съвсем импулсивно решихме да си вземем билети. Най-доброто ни решение. Може да е било най-скъпият билет за единична атракция, който някога сме плащали, но си струваше цената. Панорамният лифт на Монблан вече не просто те докарва до царството на ледниците, а те прекарва през него. 5 километра, и си мислех, че ще минат бързо, но, ако не се лъжа, пътуването трая 25 минути в посока.  За мене поне това ще си остане най-най-яркият спомен от това наше пътуване. Да, знае се, че не съм особен фен на лифтовете, но точно тук се чувствах като в приказките. И, вероятно @Gentleman Basta би казал, че ме е треснала височинна болест. Може и да е прав, но чак в края на деня усетих слабост и леко замайване. А първото пътуване с лифта беше още рано сутрин. Исках да прекарам повече часове на по-висока надморска височина, да усетя как ще се чувствам.

 

Стига съм ви товарил с думи. И без това никога няма да ми стигнат да изразя чувствата, които изпитвах 🙂 

 

в Шамони още е сумрак, но горе отдавна е светло...

 

Седим пред Panoramic лифта, и ни заглождва отвътре изкушението 😄 

 

 

 

 

 

И се поддаваме... 

Повличаме след нас няколко семейства, които ни виждат, че отиваме към лифта с уверена стъпка. Отказват се, обаче, като разбират цената 😄 

И вече сме вътре. Вътре в бялата приказка с @mary_shery. И в очите ми отново през тази година напират сълзи, а в главата ми звучи "Бяла приказка" на Валери Петров...

 

Казва се приятел пръв,

Но защо е той такъв?

Затова че пръв полита

в огъня да те спaси,

пръв, и без да се запита

прав ли си или не си.

Пръв за теб леда пролазва,

пръв за теб пролива кръв

ето – затова се казва,

че приятелят е пръв!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

и след това шеметно пътуване пристигаме на Пунта Хелбронер!

На границата!

О ревоар, Франс! Чао, Италия! 🙂 

О, белла, чао, белла, чао, белла, чао, чао, чао! 😉 

 

С тая партизанска песен на уста ще се вмъкнем (все едно партизани в землянка) в подземен тунел към хижа Торино, но това ще стане в следващия пост. 🙂 

 

...следва...

[master_of_germs]

За лифта Skyway Montе Bianco ще ви разкажа след малко, но той си е истинско архитектурно бижу, а и освен да те превози от точка А до точка В, спирайки междинно на точка С, може да стоиш с часове и да разглеждаш станциите и отвън, и отвътре. Горната станция Пунта Хелбронер е посветена на някои от най-известните планински водачи.

 

 

 

На върха ѝ има панорамни площадки, има кафене, може просто да се излежаваш на шезлонги.

 

и макар да сме дошли с панорамния лифт на Монблан, най-вече снимаме в другата посока, нищо, че е в сянка. Dent du Geant, Aiguille de Rochefort, Grandes Jorasses. няма такава гледка просто. А целият ден времето е слънчево, и щеше да остане така до вечерта чак, за разлика от предните дни. Нищо, ще имаме време да ги наснимаме и огряни тези върхове!

 

А тук се виждат и малкият и големият Дрю и Бялата долина (Valee blanche)

 

Към жижа Торино има асансьор и тунел.

 

A ей го и Монблан!

 

Хижа Торино

От самата хижа няма много възможности за разходки, освен ако не си с котки и въже, за да ходиш по ледниците. Ние котки и въже нямаме. Виждаме доста хора, които са се екипирали и тръгват по ледника да катерят скали и върхове. Но има и други, които се престрашават без екипировка. В посока към Жорас ми се струва, че грее твърде много и виждам доста пукнатини, но в друга посока ми изглежда да е било сянка съвсем до скоро. При оглед на голяма площ не се виждат никакви пукнатини, а има пътечка в снега върху леда, по която доста е ходено. Продължаваме да се чудим. @mary_shery хич не си пада по сняг и лед... Всъщност точно обратното - ужасно много си пада по сняг и лед. И по сняг и лед най-чест сои пада по задник. 😄 И сега успя да падне, макар и само веднъж и на меко 🙂. Колебанията ми свършват, когато семейство с две малки момчета (примерно на 5 и на 8 годинки) и с доста екипировка тръгват по тая пътека в леда, без да си сложат котките, нито да се вържат с въжето. Щом те си го позволяват с децата, ще тръгнем и ние. Вървяхме след тях около 15-тина минути. Допълнително се успокоих, като видях, че върху леда в този участък има разпъната и някоя друга палатка. Собствениците едва ли биха си го позволили, ако не знаеха, че е стабилно. Едва тогава двамата родители сложиха котките и се овързаха с въжето в свръзка, като между тях в свръзката по средата бяха двете деца. и тръгнаха наобратно. Явно бяха първи уроци на малчуганите по това упражнение 🙂 

Съответно - и ние наобратно. Въпреки това сме били странни птици. Моите планинарски обувки дори не са зимни. Група здраво екипирани италианци се ококориха, като ни видяха и само промълвиха "Que corraggio" 😄. Накрая снимахме и едно младо семейство с куче, което изпадна в истински възторг при възможността да се въргаля върху леда 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ето ни и нас, заедно с палатката и онова семейство с двете момченца, които вече се свързаха и тръгнаха да се връщат.

 

Ето така трябва да се прави, а не като нас 😄 😮 

 

А ето така, НЕ трябва да се прави... Освен ако не броиш каишката на кучето за свръзка 😄 

 

 След толкова адреналин, мисля, че си заслужихме по един горещ шоколад в хижата. Това си е класика още от доломитското ни пътуване. В Италианските хижи чаят е гаден, но винаги можеш да разчиташ. че итлианците знаят как да направят горещ шоколад 😉 

 

А вижте как изглеждат и кабинките на лифта!

 

Ето и отвътре. Цялата кабина се върти бавно около ценралната ос и докато слезе до средна станция (за 5-6 минути), прави една обиколка. Така че може да видиш околния пейзаж на всички посоки. Ние отидохме първо да питаме все пак да не стане фал, дали с на[ите пасове можем да отидем до Курмаюр и обратно. Можело. Само трябва да ни издадат допълнителни безплатни билети. Чиста работа!и да не забравяме, че панорамният лифт на Монблан, с който трябва да се приберем към Егюий дддю миди, е с доста късо работно време, последно тръгване от Пунта Хелбронер май беше в 15:30 ч.

 

Вътре в горната станция има доста мърчъндайз (всичко е скъпо, разбира се, ама все пак малко по-евтино, отколкото на Егюий дю миди... То и самият лифт, ако се взема билет без пас, е по-евтин от този от Шамони до Егюий дю миди. 55 срещу 69 евро, ако правилно си спомням, като сравнявам двупосочните билети от долна до горна станция). Най-горе на два метра над площадката на покрива, има една малка кръгла площадка, на която може уж да си правиш 360-градусова панорамна снимка с върховете, като се въртиш със селфи пръчка. Нищо по-различно, от това, което е два метра по-ниско, ама де щo има азиатци, и не само, се редят на дълга опашка. НА мен, разбира се, ми прекипява, и не чакам. Но все пак оставаме горе, не помня колко минути, ама достатъчно, че да ни измръзнат пръстите до степен почти да не ги чувстваме. Докато усещаме, че вече не можем да правим снимки с тия пръсти 😄 

 

 

 

 

 

 

 

Ами, като гледам, доста сме се мотали горе, дори без да сме правили нещо особено. Станало е обяд и от повече от 4 часа сме все над 3400 м н.в.

И все пак, имаме пасове, нека го вземем тоя лифт надолу към Италия... 🙂 ... Поне донякъде 😉 

 

...следва...