дневник Още една щастлива Коледа! в Колумбия

[ruwenzogy]

@Lindt  Ти нещо забави темпото.... Май мечтаеш за други страни, а още не си завършила  това пътешествие.....

[Lindt]

преди 1 минута , ruwenzogy каза:

@Lindt  Ти нещо забави темпото.... Май мечтаеш за други страни, а още не си завършила  това пътешествие.....

Изчитам темите за Перу, ти нали каза да отидем 😄 Освен това ходих на снежен преход и си оправих всички снимки до 03.01 - тоест остават Минка, Ел Дорадо и Картахена. 

[Lindt]

Сбогуване с Хардин 

 

Сутринта в Хардин нямахме бърза работа, а и си бяхме купили 1 галон йогурт с гуанабана, така че сутринта си поседяхме в нашата финка докато го изпием. Доста беше вълнуващо! Не напитката, а движението на мъглите, които ту скриваха изцяло, ту загатваха за съществуването на градчето долу. Къдриците на отсрещната планина умело се подчертаваха от облачността, наслоена в гънките й.

Градинските обитатели си имаха свои задачи и слабо се интересуваха от мъглите, не като колибритата, но за тях по-нататък.. Едно птиче си носеще тиксо напред- назад, твърдо решено да си построи модерно гнездо. Друго зорко пазеше своите банани от останалите птици. Трето според мен от чиста завист изгони червената птица точно когато беше застанала в идеална за снимки позиция. А някои просто си висяха на някое листо и се цупеха на облаците, както вероятно ще прави @randi  😇

 

 

Беше ми чудно дали така се ражда една палма и защо червените банани растат нагоре:

 

Колкото и да се туткахме, все пак не можехме да изчакаме гаручата  до 10 часа да проработи и да я ползваме сега, ами щяхме да си опитаме късмета по обяд. Имахме план за сутрешен people watching на площада, още един водопад  и удивителна градина с птици и цветя. 

Въпреки обикалянето като нещастни палета около нарочената за посещение градина, не намерихме начин да влезем. Гугъл преводачът помага донякъде, но има едно характерно и възпиращо действия притеснение, ако уж възпитан човек крещи сутрин пред къщата на непознати на език, който сам не си разбира 😄  Та никой не ни отвори и звъннахме по телефона. Изслушахме милион испански думи, зададохме доуточняващи въпроси и в едно от 86-те изречения чухме думата privato и заключихме, че мястото вече не приема туристи. 

https://mijardinencantado.jimdofree.com/

Хубаво е и някой друг да опита да влезе, примерно да пише предварително имейл или във фейсбук, особено групите със засилен интерес към птички и цветенца. 

 

За да не сте разочаровани, ще ви кажа, че си изнамерих снимка и на другия водопад, при това с двойка влюбени непознати, както е задължително под водопада на любовта. Навремето в Исландия и Норвегия си мислех, че при всеки водопад си има къщичка, но в по-топлите страни по-скоро си има тълпи, двойки и снимащи се хора. Пътечката към Cascada del Amor e кратка, но много приятна. Малко се разочаровах, че не можем да влезем в хотелския комплекс до водопада и да пийнем кафе. Не че ми се пиеше, но имаше езеро с лилии и дочувах ромолене, което можеше да значи, че си имат рибарче в градината. Голяма мъка ми е, че не съм разглеждала подробно свое си рибарче от Борнео насам. Само се стрелкат някакви синьо-зелени топченца около мен в Европа, а аз искам да си кацне до мен и да си бъдем приятели. 

 

А, да, Cascada del Amor: 

/на мен паякът ми е по-интересен/

 

Багажът можете да си го оставите на гарата, ако имате билет за автобус. Мили са хората, знаят какво искате, даже сами ви питат за раниците докато купувате билети и тук езиковата бариера е на практика преодоляна от опита им. 

Ние си купихме билет до Меделин за 13:30 и питахме няколко пъти наистина ли съществува в този час. Дидо и Жени предния ден бяха отложени за следващ автобус след 1,5 часа и ако го знаеха предварително, наистина щяхме да имаме време да пием ром. И докато за Дидо можех да махна с ръка, че му е онлайн билетът, Жени си го купи пред нас докато си оставяше багажа и по това време служителите не са знаели, че в 16:30 няма да пътува автобус. 

Така де, нашият автобус си тръгна навреме. Аз дори кършех пръсти, че искам да си имам още време в Хардин и да пътуваме по-късно, защото така 4,5 светли часа ще минат в автобус, но точно на тръгване, небето се отвори и аз спрях да драматизирам как ми се остава тук и никога повече няма да посетя това "недоразгледано градче" с 5 улици. 

[Lindt]

Коледни светлинки в Медеджин

 

Пътят от Хардин до Медеджин на нас ни се стори съвсем приличен. Е, не идваха постоянно до прозореца или направо вътре да ни продават нарязан ананас и манго за по 1-1,5 лв, както от Перейра до Риосусио, но все пак намазах една чашка зелено манго със сол и лайм. Никъде не попадахме в тапи и задръствания и стигнахме за 3,5 часа, така че пътят просто си е дълъг. 

Основната ни цел в Медеджин беше вечерна разходка покрай реката с коледните светлини. А Здравко и Ангел ни препоръчаха района около плаза Майор като приятен и безопасен за разходки. От Хардин пристигахме на южната гара, а на другия ден тръгвахме към Гуатапе от северната гара. Та всичко това + решението да спестя от хотел, ни отведе да нощуваме N 006° 14.866, W 75° 35.327 на около 1,5 км от площада, от парка със светлини, от спирката на метрото, но пък баш на улицата с денонощен купон 🥳  там, където единственото, което може да заглуши заведенията, са другите заведения. Ние така и така трябваше да излизаме в 5 всяка сутрин, та направо се включвахме в афтърпартитата, наспани колкото и останалите хора на улицата 😄

 

От гарата излязохме от неправилната страна, тоест не където спират такситата, а където е градският транспорт и доста се озорихме да си извикаме превоз до хотела. После чекирането ни отне над 40 минути и всяка надежда да видим града по светло се изпари. Но беше време за светлинки, много важно, че слънцето е залязло. 

С бодра стъпка се отправихме към парка, където имахме среща с Дидо и Жени. Минахме през наистина тихи и приятни зелени жилищни райони, планирани по начин, непостижим в София. То всяка улица с тротоар е над възможностите ни, но както и да е. От тази гледна точка градският туризъм никога не ни е първа цел, но винаги ни шокират вложените усилия да е подходящо и удобно за живеещите. Понеже беше почти тъмно, а ние нямахме раници, стисках нервно фотоапарата си с ръка, освен преметнат през врата, макар че вероятно бих го дала на първия, който ми го поиска. 

 

Коледните светлини в Медеджин са голямо събитие. Всяка година имат различна тема и в тази бяха избрали някакви бебета, които лично на мен не ми бяха симпатични и затова следващата вечер не молих за бис. Украсата в града е наистина мащабен проект, особено в района около реката. Предизвиква толкова голяма суматоха и интерес, че е нужна охрана, полиция, изискване за носене на маски и еднопосочно движение.  Ние... пиехме сокчета и се правихме на разсеяни в очакване на пълния здрач, така че не носихме маски, но пък си спазвахме посоката на движение. 

 

Сега, сокчета е силно казано, това беше поредната ни среща с плуващи резени в отровнозелен или оранжев цвят в стъклени купи, така че се почувствахме длъжни да проверим толкова ли е гадно, колкото изглежда. Стратегията ни в битката с испаноговорящите е да повтаряме Si каквото и да кажат, а езикът на тялото ни да изразява твърда решителност да получим нещо от сергията. Често обаче тези хора проявяваха нездраво любопитство към нашите желания и искаха да разберат ром, текила и сол, бира, вино, захар, газирана вода, близалка или какво точно искаме да добавят към това харибо в чашата ни. А нашето Si сериозно ги затрудняваше и получавахме от всичко след поне 6 минутен "разговор". Например онази вафла, която Жижо си поръча и се надяваше да е само с арекипе и сирене, а получи целия щанд между корите. 

И .. много е гадно 😄 

Докато го изпием, преодолеем движението, уцелим изхода, а не входа и наснимаме реката във всичките цветове, минаваше 8:30 и всички умирахме от глад. 

 

 

Ходихме в аржентинския ресторант, който Алекс беше посетил с Диан предна вечер и явно заслужаваше и ние да пробваме.  Аз лично бях много щастлива от избора си, но след 2 бири, умората си каза своето и отидохме да не можем да спим в хотела си 😄  

 

 

[Фил]

преди 24 минути , Lindt каза:

...стисках нервно фотоапарата си с ръка, освен преметнат през врата, макар че вероятно бих го дала на първия, който ми го поиска. 

Живко не го ли поиска? 

[Lindt]

Дневна разходка до Гуатапе 

 

Сравнително лесно решавам дали искам, не искам или ми е задължително да отида някъде, когато правя програма. За Ел Пенол и Гуатапе минах през всички фази - от пълен инат, че не ми се ходи на всички туристически места в страната през това, че е фалшив, изкуствен язовир до алтернативна програма с 2 нощувки там, за да обикаляме по и около водата.

Сега, като вече посетила района, бих казала, че чудесно допълва колекцията от гледки и градчета в Антиокия и е единственото място, на което дневен трип според мен е достатъчен. Тръгва се от Терминал Норде и се пътува приблизително 2 часа с едни малки микробусчета. Може би има и големи автобуси, а и на място на гарата има избор с какво да тръгнеш, но Дидовото непоклатимо желание беше да си има онлайн купени билети за всичко. Аз мислех това за доста нелепо и носещо риск да обикаляме тичешком цялата автогара, търсейки конкретното ни бусче, вместо хората да ни насочат към първото тръгващо и до последно се чудех дали да не се заинатя и да пътуваме отделно, но после щедрата ми и опрощаваща странности душа реши да махне с ръка и да си купим и ние билети предварително. Ама само на отиване, че чак да знам кога искам да си тръгна беше извън гадателските ми възможности. 

За наказание, че сме толкова меки, на гишето на фирмата ни поискаха доплащане, защото курсът на песото се е променил и ние всъщност сме си купили билетите по-евтино, отколкото струват в момента. Цялото нещо беше за около 30 стотинки, но испанския обстрел с думи, телефонът с транслейтър, предаван през дупката на прозореца и недоумението на Жижо какво очакват от него, го определям като безценно 😄

 

До гарата стигнахме по невероятно сложен начин от 1 км пеша в 5 сутринта измежду празнуващите живота по улицата и 2 прекачвания с метро. Всичко на всичко 40 минути, но не мога да кажа дали недоверието, че ще дойде такси, е оправдано или частен случай. 

Имах трудности да реша на скалата ли да слезем първо докато още няма хора и после да ходим до Гуатапе за разходка и обяд или да видим градчето празно, а после докато стигнем Ел Пенол, слънцето да преодолее сутрешната облачност и да излязат цветовете наоколо. Тоест аз бях решила, но Жижо не, така че го преразглеждахме в реално време. Аз тъкмо се признах за сразена от доводите му, когато стигнахме и отминахме скалата, защото се оказа късно да побеждава и Жени и Дидо, които също като мен мислеха решението за отдавна взето.

Та..слязохме в Гуатапе 😄

 

Наистина преди 8 сутринта в Гуатапе хората още спят. Дневните посетители не са дошли. По улиците сме си само ние, а те страшно ми напомнят за Малта. Никой от околните няма същата асоциация като моята, но аз много добре си спомням надлъгването със сметоизвозването в малката европейска страна - в момента, в който съберат оставения боклук от улиците, вече са се появили милион човека и автомобили и слънцето е изгряло преди около 4 часа и безмилостно пече. Имам само нецензурни размисли за градската фотография, които ще ви спестя. Жижо прави храбър опит да прикрие пликовете с отпадъци, а местни хора се навеждат и прикриват как метат терасата си, защото аз снимам шарената им собственост 😂

 

Разбира се, слънцето още не е озарило с лъчите си уличките, а боклукът стои в пликчета, така че се съгласявам да седнем за дългочаканото кафе на площада. Е, да, но сме разсеяни от целта заради количка с местна храна. Получаваме чиния с нещо като каймата в царевична кора от Хардин, но с риба от язовира и е вкусно. Взимам решение да купим още едно. Жени, която винаги изчаква реакциите на опитните зайчета, но същевременно не се възползва от шанса да опита, а поръчва на доверие към вкуса ни, също се оборудва с парче пържена речна риба за закуска 😄 От 3 чинии с местния деликатес, поне ние снимки нямаме, но си го изяждаме с кеф. Междувременно местни хора са решили, че Гуатапе има нужда от още украса, че е едно такова безцветно и закачат шарени флагчета около нас: 

 

Най-накрая сядаме да го пием въпросното кафе.Не знам как става това, но колкото повече хора се разхождат заедно, толкова по-ниска е скоростта. Понякога даже ми иде да ходя на ръце, колкото да се занимавам с нещо и да не побутвам хората в някаква посока. И сега, когато всички са настанени и в плен на чакане на поръчката си, аз не устоявам на изкушението и изчезвам по улиците с фотоапарата. 

 

Естествено, всичко толкова ме е впечатлило, харесало, изненадало, че още с връщането първо им показвам снимки, а после минаваме същите 4 преки, за да видят с очите си какво има там. И.. пак всички се влачат непоносимо, ама пък слънцето е изгряло и аз не съм по-бърза. Всяка къщичка си има декорация, евентуално подсказваща с какво се занимават живущите в нея, а даже има и предпочитан местен артист, който е създал повечето от видените произведения. Не мога да твърдя, че е супер стилно, а и вторият етаж често дори не  е измазан, но е ново и различно и ме зарежда с настроение. 

 

 

Ще оставя останалите снимки из градчето за следващия пост, че получих слаб епилептичен пристъп докато ги гледам 😉

 

По улиците липсваха само тези дефилиращи: 

 

https://fb.watch/aPO8sIMrML/

[ruwenzogy]

Без да съм бил  там, аз бих го направил - първо Скалата, после Лодката и накрая - Градчето....   Ама това , без да съм бил там,и най-вече времето  какво е....? а и групата/

И май няма смисъл толкова рано да се тръгва.....

Важното за мен е дали до 18 ч.човек може да се прибере в Меделин, след като е направил всичко, което му душа иска в Гуатапе

[Lindt]

преди 31 минути , ruwenzogy каза:

Без да съм бил  там, аз бих го направил - първо Скалата, после Лодката и накрая - Градчето....   Ама това , без да съм бил там,и най-вече времето  какво е....? а и групата/

И май няма смисъл толкова рано да се тръгва.....

Важното за мен е дали до 18 ч.човек може да се прибере в Меделин, след като е направил всичко, което му душа иска в Гуатапе

Сутрин явно е мрачно - и при нас, и при Теди, и при момчетата. Наистина няма смисъл да изкачиш толкова стъпала, за да видиш сива вода. Можеш, разбира се, да вземеш решение дали да слезеш когато наближиш и видиш времето. 

До 18:00 часа можеш спокойно да си разгледаш всичко и да си тръгнеш. Ние вместихме и обяд, и закуска, и ненужна пешеходна разходка до скалата, и час на опашката за скалата, и пак си тръгнахме в 15:00.  

 

 

[Lindt]

Ел Пенол и Гуатапе 

 

В Гуатапе всяка сграда е ако не произведение на изкуството, то поне обект на нечие творчество. Да, много е ярко и шарено, дори е прекалено на моменти, но характерните фризове по всяка къща ме спечелиха от пръв поглед и ми беше много интересно да откривам нови и нови zocalos на всяка крачка. Както джуджетата във Вроцлав, такива типични за даден град декорации събуждат едно детинско желание да подтичвам и да ги намеря и разгледам всичките.  Някои зокало са просто релеф с овчици, гълъбчета, цветчета. Други показват с какво се занимават собствениците и са наистина смешни - месари, хлебари, собственици на тук тук са наели градския творец, за да изобрази най-подходящата сцена или дори история от няколко части. За съжаление забравих името на най-популярния автор в района, но видяхме поне 10 негови творби.

Докато ние си пием кафе и сок, слънцето се показа, хората се събудиха и в градчето закипя живот. Даже събраха и боклука от улиците, така че аз с огромно желание тръгнах на обиколка вече в по-човечен час. Открихме дори задънена уличка с продукти на местни артисти, което колкото и туристическо и скъпо да звучеше, всъщност в магазинчетата имаше хубави неща. Аз много си обичам раничката от там и ме е яд, че не пазарувахме повече неща. Даже в църквата кипеше творческа дейност и заснехме теметата на реставраторите, но иначе така и не можах да проявя търпение като Дидо и да заснема въпросната сграда.

 

 

Срещаме и най-малкото гущерче на света, както и една странна композиция, която можете вие да интерпретирате: 

 

Ако и вие сте започнали обиколката на Гуатапе и Ел Пенол от града, впоследствие може да се придвижите с тук тук или лодка, а защо не и автобус до скалата. Ние тръгнахме пеша, мечтаейки за образите в главата си, създадени от разказа на @Здравко Ангел, но несъществуващи в реалния свят 😜 Истории за живописен път, много птици, чудни гледки към скалата и безкрайни възможности за снимки на срещата между брега и чистите води на язовира.

Ние с Жижо като цяло хич не се впечатляваме от това да минем безсмислени 5-10 км пеша, а и от Жени досега не бях чувала да има претенции към района за разходка. Обаче бяхме подлъгали Дидо да ходи, а маршрутът ни беше изцяло покрай колите и в канавката, а "живописно" за стотен път се оказа определение, което хората използват, за да не казват "ъъъъ". Чувствах се отговорна за това решение, което винаги води до раздразнителност, но Жижо се усети навреме да попита Здравко дали наистина трябва да ходим по пътя и ловко пренасочи гнева ми някъде на 10000 км разстояние от себе си 😄  

 

 

Все пак снимахме веднъж скалата точно преди финала, да не кажете, че не е имало смисъл от разходката 😉

 

 

Тук вече започна едно брутално катерене, по време на което изгоряхме. И чак тогава достигнахме до нивото на паркинга, където на десетки сергии готвеха и продаваха всяко безполезно нешо, което китайците са се сетили да произведат. Поради пиковия сезон се наложи да поизчакаме близо час докато стигнем до изкачване на стълбището, но използвахме времето да си починем от разходката и предните стълби. Аз даже се покатерих по една врата, за да ви снимам тази прелестната пеперуда, кацнала 2 метра над нас, така че й се порадвайте 😄

 

От скалата се разкриват наистина хубави гледки към язовира. В посоките, в които е огряно, е много красиво. Но наистина можеха да си спестят строежа на грозна кула с китайски битак на върха. 

 

 

Взехме решение да си намерим лодка до Гуатапе, за да видим всичко и от тази перспектива, след като явно пропускахме полет с хеликоптер. Намерихме си гише, на което момичето супер делово ползваше google translator и за няма и 5 минути ни прибра 60 лв и ни прати на пристана. Разбира се, нещата не са толкова лесни, така че по пътя първо лодкарят си забрави куфарчето и се връщахме, после и заваля, а накрая и не искаше да ни остави в Гуатапе, а се опитваше да ни върне до Ел Пенол, каквато ни е била уговорката. Но ние се заинатихме и го накарахме да иска разрешение да акостира. Въобще с тази скорост и създадения вятър, в сивкаво време и както бяхме умрели от глад, предпочитахме да прекратим плаването и да седнем за обяд. Но в общи линии съм сигурна, че взехме най-тъпата оферта за плаване и може да се направи по-евтино и по-интересно. 

 

 

Не успяхме да си сменим билетите за автобус за 30 минути по-късно, така че обядвахме по-експедитивно и близо до гарата. За наше учудване целия район около гарата беше отцепен за празнично шествие, което нямаше как да прескочим с автобуса и тръгнахме час по-късно. Но.. беше супер интересно и не се оплаквам 😉

 

Това експедитивно обядване силно ме затрудни, защото си бях наумила да хапна кокоша супа. Тя обаче съдържаше 1/4 пиле и допълнителна чиня с ориз, авокадо, банани и какво ли не. Добре си им беше на Жeни и Дидо с по 1 пъстърва.

[Lindt]

Част втора - Карибско приключение

 

Имахме полети Медеджин - Санта Марта на 31.12 сутринта и на 10.01 в тъмни зори от Картахена-Богота, но програмите ни се разделяха от тези на Дидо и Жени. Очакванията ми на Нова година да се скрием от тарапаната дълбоко в джунглата, без излишна суета за грандиозното събитие, а след това да навлезем в следващ етап от пътуването -  следпразнична лежерна обиколка по крайбрежието, докато неусетно стане време за прибиране. 

Естествено не бях допроверила, че празничната суматоха само ще нараства с всеки изминал ден до края на престоя ни в Колумбия, като в резултат ще имаме пътеки в парковете с брутален човешки трафик, отсечки от пътуването за двойно повече време от очакваното, овърбукинг в 2 хотела и въобще грижливите ми планове за района ще рухват, ще се преразглеждат и променят по 100 пъти.  Но крайният резултат не беше лош, а просто криеше ежедневни изненади 🙂

Може би не трябваше да се разделяме на съставни части точно на 31.12 и ми беше малко криво да се збогувам с Жени, но комуникацията ми с домакинята ни, белгийката Аликс, беше толкова лека и приятна, силно напомняща за наша любима нова година на плажа в Бохол при друг белгиец. А и тя толкова ми помагаше, отговаряйки на всички въпроси, че сърце не ми даде да си отменя нощувката.

 

 

Единствено тъгувах, че не успях да запазя повече от 1 вечер при нея, а беше толкова удобно за обикаляне на района с плажове, реки, паркове и джунгли. Затова за 01.01 направих резервация за плажа долу на 4 км, за да можем да преценим къде ни се седи повече и да си разпределим времето между джунглата и морето както искаме в момента.

Затова и ние бързахме - можехме да стигнем от летището и с обществен транспорт, но имахме толкова малко време при тях, че не исках да го харчим из автобусите и ни организираха трансфер. 

 

Последният ден на 2021 и първите ни карибски изненади 😄  

 

Още в салона на летището Жижо беше информиран, че имаме проблем с резервацията на плажа, тоест нямат места за нас и може да се настаним в съседен хотел, но го прие с нехарактерно спокойствие. Ще отидем там с трансфера директно, ще поразгледаме, ще видим какво предлагат, ще хапнем по обяд на плажа и проблемите ще се разрешат докато си седим по бански и пием бира. 

 

Всичко се движеше по новия план, докато не се озовахме на този плаж и не ококорихме очи. Това, което на снимка в booking изглежда екзотично, но базово настаняване Hostal halaliku, както си го наричат по блоговете, на място е дълга ивица с двуетажни сламени колиби без прозорци, люлеещи се от вятъра. Понеже е неуважително Жижо да ме погледне и да каже: "ти луда ли си да резервираш такава циганска барака" , а видимо нямаше особена разлика между постройките, решихме все пак да видим каква алтернатива ни предлагат. И така влязохме в сламените, люлеещи се къщи, колкото да разберем, че са и мръсни, а баните са с някакви маркучи и туби, освен общи. 

 

 

Мислехме си, че точно на 01.01 няма къде много да се преместим, в букинг всичко наоколо изглежда пълно, за 1 нощувка е само, на следващия ден по изгрев тръгваме към Тайрона, но 2 неща наистина сложиха край на нашата коорперативност с домакините - първо ни вкараха в чужда, обитавана стая, за да разгледаме, а ключалки в сламените къщи няма, та Жижо изпадна в ужас, че ще ни оберат със сигурност. И второто, но по-важно - за 15 минути имах нови 8-10 ухапвания на крака и аз в тази кочина нямаше да спя.

 

 

Седнахме в заведението за обяд, бири и размисъл и започнахме нова, втора част в комуникацията с booking.com - след като откажем на хоста предложеното решение, е време посредника да ни направи нови 2 оферти. Тук доста се разведрихме, защото имаше бира, морската храна беше по 8 - 12 лв, беше супер вкусно и не ни сложиха кориандър в севичето.

 

 

Докато хапнем и Жижо беше успял да убеди служителя на букинг - примерно поляк / или друг незапознат с района, в който сме /, че ние няма да се върнем в Санта Марта да нощуваме, нито искаме в Таганга, нито в Риоача, а искаме да ни е близо до следващата, отново запазена през тях, нощувка. Разбирахме затруднението им - вероятно алгоритмите им показват, че близко като идея до това настаняване е друго на плажа, а нямат идея ние от какъв зор сме си запазили там.

И беше време за трета част - нашето предложение - отново над Тайрона, в доста приятен и 3 пъти по-скъп хостел, стопанисван от делова и доста красива французойка - Софи. 

 

Стиснахме си виртуално ръцете с агента на букинг, платихме си храната и отидохме да си хванем моторчета до Casa AliBri, защото плажът ни беше опротивял, а и бяхме любопитни каква е следващата ни изненада 😄

 

[Lindt]

Casa AliBri

 

Къщата, макар и не архитектурен шедьовър, а преправена фермерска постройка с вече повдигнати до европейска височина тавани, беше чиста, удобна и разположена сред прекрасна зеленина. Гледката от верандата беше наистина зареждаща, а нашата спалня с морски изглед. Това последното беше малко преувеличено, защото ние всъщност нямахме прозорци и не гледахме към морето докато се излежаваме в стаята. Но горната снимка е от площадката пред стаята ни. Там, някъде покрай маранята, ще отличите и моренце 😄 

 

 

Истински ценното тук бяха собствениците - брат и сестра от Белгия, от малки мечтаещи за по-цветен и зелен свят от сивата им родина. Виновен за това бил баща им, който се влюбил в Майорка и те известно време дори живеели там. И така Аликс беше обикаляла света като модел и после продавач на диаманти, а Брис като шеф-готвач. Накрая тя открила мястото, взела заем от бившия си шеф, за да го купи и работила още 2 години докато успее да го изплати и да напусне Белгия.Брис също беше обикалял доста през годините, работил като майстор-готвач, но в даден момент взима решение, че повече не иска да готви между 4 стени и дори въобще да готви. За наш невероятен късмет отворената му кухня с гледка към джунглата бе променила решението му.  

 

Та тъкмо били приключили с ремонт, разрешителни, преустройства и тн и дошъл ковид и затворили района за туризъм. Те запълвали времето си с отглеждане на био плодове, които продават на нормалната цена за района на пазара. Беше истински интересно как в средата на разговор Брис изведнъж се размечтава за шоколада, който ще направи с какаовите си зърна, когато растенията му пораснат и започнат да раждат. Всъщност хората бяха до такава степен препълнени с планове, идеи и мечти, че съвсем малко да ги бутнеш и почваха да изпадат от устата им. Често посещаваха и обменяха знания със собственика на едно от местата за настаняване, което бях набелязала, но не стигнахме до него - Резерват Каоба. Той пък беше немец и биолог, издал енциклопедия на растенията в Санта Марта. Всички европейски земеделци в района, с които се срещнахме, хвалеха мястото и имаха книгата. 

 

Последното и важно за нашето прекрасно изживяване бяха 5 котки - две бяха пристигнали от Белгия, а останалите три се бяха появили или родили впоследствие. Най-сладък е Силвестър - полубелгиец, полуколумбиец, винаги избиращ най-уникалната поза за сън. 

 

 

Това е белгийката Люлю, майка на Силвестър:

 

 

Птиците около къщата пак бяха по-скоро високо и недостатъчно осветени за велики снимки, но за нас престоя и наблюдението бяха по-важни. Имахме си над дървото за закуска например папагалчета и катеричова кукувица, а кълвачи, колибрита, джакамари и множество градински цветни птички безспирно сновяха из района. 

 

 

За вечеря ни бяха попитали дали предпочитаме скариди, риба или месо и имаме ли някакви специални изисквания, алергии или претенции. Брис ми позволи да го гледам докато филетира рибата с неясно име, като си стиснахме ръцете, че наподобява червен снапър.  Не се научих де 😄

Хапнахме първо чудесна супа от тиква и топличък хляб със семенца, а после основното със скариди за мен и риба за Жижо, и едва след това Брис призна, че не съществува алергия към кориандър и 10 % от хората не го мразят, а просто готвещите слагат повече, отколкото е  вкусно. И.. той ни е сложил във всичко, но ние си ядем и проблемът ни не е растението, а готвачите 😄

 

 

Макар и всички да бяхме уморени, докато пробваме местната ракия, изпием тяхното вино и нашия ром, хапнем и се наговорим, беше станало време за прегръдки, целувки и пожелания. Изпихме и по чаша чай от кока, но подсладен, за да знаем какво е и да се подготвим за сън и затворихме страницата на 2021.  

 

Бяхме предизвикали Аликс и Брис, че предната ни най-специална Нова година е била пак при белгиец, но в красив малък залив с мек бял пясък, много повече персонал и басейн и те трябва доста да се постараят, за да го задминат. Справиха се, но като европейци, търсили и открили своя рай в тропиците, доста се чудеха на нашата привързаност към европейците, Швейцария и направо се разсмяха, че следващата ни домакиня е французойка и това видимо ни успокоява. Ако знаеха, че първата ми закуска в Богота е била тарт с горски плодове във френско кафене, не знам какво щяха  да си кажат. Хора всякакви, някои оценяват източното гостоприемство и обслужване, ние се влюбваме в норвежци и белгийци 😄 

 

[agenta]

@Lindt, @Alexander и @DaBo благодаря ви за вдъхновението и за всичко, което изписахте за Колумбия.

 

След дълги проучвания между Бразилия, Мексико, Аржентина и Доминикана, се спрях на Колумбия.

 

Да се похваля от тази вечер сме горди притежатели на билети за Богота на 26.02, отиваме за две седмици и понеже искаме и да си починем програмата засега е повече време за Картахена и по няколко дни за Меделин и Богота. 

 

Престрашихме се да отидем в държава, я която не знаем езика. Надявам се да се справим с базовия испански и езика на жестовете хахаха 😄

 

Продължаваме със сглобяването на програмата, приемам всякакви съвети. 🙂

 

Имам базови въпроси:

1. На кой мобилен оператор да вземем сим карта и къде в Богота между трансфера за Картахена или при пристигането там?

2. Тегленето на пари с Револют, доколкото разбрах не е проблем?

3. Задължително ли е за изтегляне някакво приложение за Коронавирус ? 

 

Благодаря Ви още веднъж на трима ви, надявам се нашето приключение да е страхотно благодарение на всички съвети и важна информация получени от този форум.

 

 

[Lindt]

@agenta, браво 🥳

 

1/ ние си купихме от Claro от летището в Богота, веднага след като излезеш извън сградата, вдясно. 

 

2/ на летището беше ок тегленето с револют, в Санта Марта ми удържаха комисионна. Въобразявах си, че няма да ме таксуват, въпреки че пишеше, че има такса, но така или иначе тръгвахме към Минка и ни трябваше задължително кеш. 

В района на Тайрона искаха 5-6 % за картови плащания и бяхме доста неспокойни кога ще останем без пари. 

 

3/ Не сме ползвали приложение. Показахме си ваксинационните сертификати веднъж в музея на Ботеро. 

[Alexander]

@Lindt е отговорила на всичко, ние имахме и eSIM карти на два апарата, по-скъпи са, но не се занимаваш с карти, магазини и пр.

Аз теглих и втори път, пак без комисиона от същата банка/банкомат, писал съм в моята тема как се казваше, виж я, че не го помня името нещо скотиш беше.

[Lindt]

И тази година, както и всяка друга, си има свое начало 

 

И ако в София отварям очи, казвам "има изгрев" и се обръщам на другата страна да спя, в джунглата не е така. Птиците пеят. Геконите пращат целувки. Сутрешните мъгли се движат. Чувам нещо, което ме вика на първи януари в 5:30 да изляза от леглото с балдахин, да си намеря челника, тихичко да си взема бинокъл и репелент и да се измъкна на пръсти навън. А какво ще правя там, не е  ясно. 

Обиколила съм вече всички дръвчета в градината с пеещи птички, върнала съм се дори до стаята за фотоапарат, но накрая просто сядам на верандата с гледка и чакам да се пробуди следващия човек - пък дали ще е двойката от Израел, домакините ни или Жижо, нямам идея. Оказва се Брис и докато се усетя, наоколо вече мирише на кафе. Протягам със задоволство ръка за чашата с папагалчета, а той успява да ми натика 200 грама брауни в шепата, което аз упорито съм отказвала на вечеря. Е, изядох си го, какво да правя като помощникът ми упорито спи? 

Към 7 вече и Жижо се е примирил, че не го очаква мързелива търкаляща се утрин и най-сетне става. Получаваме нова закуска и инструкции как да стигнем до красивия вир и водопад, минавайки през техния имот и насаждения с банани. Ако не се настаняваш при тях, има друг път към вира, но днес вероятно поне до обяд ще е спокойно там. 

 

По пътя надолу е много приятно, но денят е напреднал и ни е горещо. Жижо е тръгнал без бански, защото не успяват да му продадат идеята за къпане в река. Но вирът е толкова бистър и ни е толкова топло, че аз изпитвам силно желание да вляза да плувам. Много нетипично за мен, защото не си падам по температурния контраст и рядко влизам във вода без интересни обитатели. А на това пътуване дори не си носим шнорхели, толкова оптимистично ни изглежда крайбрежието 😄

Не влизам във водата, за да не си отмия репелентите, но си натапям краката. А после, гледайки си глезените, се проклинам многократно. Но мястото е много красиво, ако не сте толкова вкусни, колкото нас 😉

 

 

Помотаваме се малко и по камънаците над водата, но жегата е сериозна, птичките се крият от нас и предпочитаме да се върнем в къщата. Там в градината ни чакат папагали, кълвачи и любимият джакамар,, така че безпроблемно запълваме още час. 

Планираме да обядваме преди да тръгнем и още веднъж да се насладим на таланта на Брис, но той заспива на диванчето в общата стая и ни дожалява да искаме да ни сготви. Все пак пием по последна бира на верандата, изпращаме се с прегръдки и продължаваме напред. И кучето идва да ни изпрати, защото сме решили да слезем пеша, а не с ужасните моторчета. Покрай прашния път има доста бедни къщи от тенекия, звучи музика, хората са наизвадили столчета и си почиват. Не се интересуват от нас. 

 

Това е училището. Аликс каза, че те учат дистанционно заради пандемията, но повечето местни нямат електронни устройства за целта.

 

 

[Lindt]

Вила Ира

 

Следващото ни местообитание пак беше за 1 нощувка, но над Ел Заино, Тайрона. Собственичката Софи ни отговори бързо и коректно на всички организационни въпроси на 31.12, когато се оказахме с овърбукнат хотел. След спускането до главния път от Casa Ablibri, хванахме автобус по маршрута за около 15 минути и слязохме на указаното място с мисия да намерим къщата на Софи 😄

 

Жижо доста се безпокоеше как ще стане поради инструкциите да минем покрай футболното игрище. Бяхме питали Аликс и тя не знаеше за подобно съоръжение в района. Когато го подминахме, разбрахме защо и се развеселихме искрено въпреки  предстоящата втора слънчева разходка в обедната жега. Сега вече пътят ни беше ясен - минаваме по страховития люлеещ се мост над реката, молейки се да не паднем и след 20-30 минути ходене покрай околните ферми, ще стигнем до Villa Yira Eco-hotel.

 

Мястото на Софи е много по-голям и обмислен проект от този на Аликс и Брис. Повече стаи, постройки, вдъхновени от традиционните за Коги в района, доста и англоезичен персонал, пещ за пица, басейн, много подходяща за релакс градина. И те, както и повечето други европейци, сами отглеждаха голяма част от храната, която предлагаха на гостите си, а и продаваха продукцията си. Освен това аз бях много заинтригувана от самата Софи - беше грациозна французойка, с бяла и къса дантелена рокля и неизядени от буболечки крака, което я издигаше над всички останали нормални европейки. Косата й беше къса и с миловидни руси къдрици около лицето. Поведението й беше доста делово, но стърчащите от сутиена й банкноти, смекчаваха това. В добавка към красивия имот и фюжън кухната, аз бях много доволна от избора на Жижо за настаняване. Другия път само той ще ги избира 😄

 

 

С вече организиран за другия ден транспорт до Тайрона и почти нагласена среща с Жени и Дидо, прекарахме мързелив бирен следобед покрай басейна. Жижо дори влезе в него, макар че не се отличаваше с невероятна чистота 😄 А за вечерята над 25 гости бяха така разпределени, че се насладихме на поредно ненатрапчиво общуване с чуждестранни магеланци. На нас ни се паднаха американци в отлична форма, които ни помнеха от тура си при Карлос. Маршрутите ни съвпадаха на още няколко места и цяла вечер обменяхме впечатления. 

Да си кажа, че на мен доста ми допадаше този начин на организация в колумбийските хостели - с големи и красиви общи части и изхранване в едни и същи часове на всички заедно. Не знам дали и в другите страни се получава така, ние май никога не сме били в хостели преди. Но в Колумбия никога не се хранихме сами и никой не ни "оставяше на спокойствие",  след цял ден мъки с испанския, ни беше истински приятно и разнообразяващо.  

 

 

[Lindt]

Национален парк Тайрона - размислите на един потърпевш 

 

Много мислих за това посещение на Тайрона. Нито се престраших да спим вътре в парка в по-отдалечените места, за да го разгледаме спокойно и без тълпи, нито се отказах напълно да ходим. Напомняше ни за Бако, Малайзия - крайбрежна джунгла, ужасна, лепкава жега, хиляди ухапвания, които не можеш да спреш, море, в което не се плува. Единственото място, от което сме си тръгвали преждевременно, защото не издържаме. 

 

Не ми харесаха посещенията с лодка от Таганга, защото океанът е бурен и щяхме да се намокрим, а багажа ни щеше да е с нас при планирана нощувка в парка. И всичките ни дрехи щяха да са мокри, както стана в Бако 🙃

Ако не оставахме, за да сме вътре по изгрев и залез, въобще нямаше смисъл да ходим и да се надяваме на срещи с животни и птици. Защото не отивахме за плажовете и да ни е приятно и лежерно, отивахме, защото се надявахме да видим животните, обитаващи тази защитена територия. 

 

Дидо и Жени пък нощуваха в Таганга. Те можеха да дойдат с лодка до плажа, но бяха решили, че искат да видят толкова рекламирания парк и несравнимата му природна красота, така че щяха да влязат от Ел Зайно, да ходят по пътеката до плажа и от там да се приберат с лодка. 

 

Така изглеждаше картата на парка на хотела ни, когато буквах. Очаквах, че настанявайки се там в Jasayma, ние направо да си имаме пътеки от хотела и да можем да изпреварим дневните посетители. 

 

Истината е, че хотелът ни беше на 1.5 км от входа и на асфалтов път, но следваха още 5,5 км до началото на пътеката, които се покриваха от шатъли. А въпросните шатъли пък тръгваха когато отворят за дневни туристи. Така че ние нямаше как да изпреварим когото и да било, настанени там. Освен ако не влезем с кола в парка. 

 

Повечето хора спят на Кабо Сан Хуан в хамак или палатка. Стотици палатки, 4 тоалетни, в пик сезон, 2-часова опашка пред заведението на плажа, за жалост не ви я снимах. Не мерси 😄 

 

Единственият бюджетен вариант на посещение с преспиване, който аз виждам, е влизане през Calabazo, букване на нощувка в Playa Brava (има ги в букинг, но искат капаро) и на следващия ден минаване на пътеката преди туристите до плажовете около Cabo San Juan. И прибиране с лодка от там/ трамбоване до El Zaino. Като недостатъци на този план мога да спомена, че няма да можете да влезете във водата на Плая Брава и селото на местното племе коги Pueblito е затворено за посещения. 

Без преспиване не бих ходила въобще в Тайрона, но ако все пак някой не може да задрасква топ забележителност, да отиде с лодка и в двете посоки.

 

Ние успяхме да си открием и поводи за положителни емоции в този национален парк, за които ще споделя в следващия пост 😉 

[DaBo]

Е, не! Вие сте улучили не пик сезон, ами супер свръх пик сезон. Това ми напомня на островите Пи-Пи преди да ги затворят. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, толкова много хора имаше.

[Lindt]

преди 14 минути , DaBo каза:

Е, не! Вие сте улучили не пик сезон, ами супер свръх пик сезон. Това ми напомня на островите Пи-Пи преди да ги затворят. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, толкова много хора имаше.

На мен също ми напомни за Азия и защо след популярните за дневен тур островчета вече не ходим изобщо на море. 

А това място докато седи в задължителните за посещение, няма да има причина да се посещава плаж Кабо Сан Хуан. Други плажове в Тайрона, да, ако не е ПИК сезон и не ти се плува.

 

Самата пътека също беше противна, през цялото време пред и зад теб има хора, а встрани е преградена всяка възможност за отклонение към мънички плажчета. 

[Lindt]

Денят за Тайрона

 

Станахме рано и се придвижихме с джип до входа на парка, минавайки през онази река по-горе 😄 Важно беше да стигнем рано, защото има дневен лимит, безкрайна опашка и никаква опция за предварителна покупка на билети. Нещо повече, от хотела според нас трябва да могат да подадат списък с гостите си и да бъдат предвиждани в квотата, когато и да пристигнат, но не е така и трябва да бързаш, иначе може да си останеш отвън, независимо от резервацията. 

Дидо и Жени вече нямаха мобилен интернет, поне не и особено надежден, така че нямах никаква идея как ще се разберем и намерим, ако дойдат след нас, а ние вече сме вътре и съответно нямаме обхват. Аз бих почакала до входа, но да убедиш Жижо в подобно нелогично и неопределено занимание, тоест да чака до някога, ако хората дойдат и още продават билети, с които да влязат. Всъщност на мен ми е много лесно да се правя на по-жертвоготовна, след като така или иначе Жижо ще ме спре в подобно начинание 🤗 

За късмет другарчетата ни се появиха докато си допиваме гадните фрешове за 4 лв на опашката и мисленото ми драматизиране на ситуацията приключи. Навсякъде пише, че не пускат с пласмаса и на входа наистина проверяват багажа, но не ни взеха шишенцето. Друг е въпросът, че имахме малко вода, а не е като всички вътре да се надпреварват да ти продават напитки. Даже е почти сигурно, че в края на разходката ще си обезводнен. 

 

Има няколко каси за билети, когато вече минеш от другата страна на портата. Там вече въобще не ти е ясно какво толкова чакаш, но отива още поне половин час в чакане, освен този отвън. И то, ако си стигнал преди отварянето. 

Ние тръгнахме пеша да си оставим багажа в хотела, а после щяхме да настигнем Жени и Дидо. 

Ето го хотелчето: 

 

И в него никой не говореше английски. А ни трябваше помощ, за да запазят места за нас в следващия шатъл, а не да се връщаме до входа. Много се дърпаха на тази молба, а от шатълите до входа ни бяха казали да направим така, иначе никакъв шанс да има къде да се качим. Накрая уж се разбрахме, но не видяхме да се обаждат, а на входа ни чакаше раздрънкана кола, която ни откара за цена като на шатъла. 

 

И така вече в 8:57 най- сетне тръгнахме по пътеката, споделяна между тълпите и конете в Тайрона. 

 

 

Не е цялата така дървена, но повярвайте ми, максимално се бяха постарали да ни затруднят в изпреварването. Ама пък ние си мислехме, че като изпреварим бавните, ще си ходим свободно сами и си се мъчихме да напреднем. Глупости, цял ден и в двете посоки има непрекъсната сновяща верига от хора. А в първия час си в ей такива храсти, никакви възможни отклонения за плаж, никакво море не виждаш, въобще много е тъпо. Класирам го непосредствено след пешеходна разходка между Гуатапе и Ел Пенол по безмислено изхарчени калории. 

 

Едни злодейчета бяха нещото, което подобри бързо оценката ми за този ден., иначе вече мислех да обръщаме 😄

Срещнати в 9:10

 

Ние обичаме животни. Заради тях се набихме в тази супа от хора и пак заради тях бяхме доволни да я изтърпим. Просто трябваше да ги срещаме по-често, за да поддържаме нивото на адреналин високо и да оценим повече този район. 

 

Продължихме пътя си и най-накрая видяхме първата отбивка за гледка. Случило се е в 9:30, но за половин час явно вече два пъти съм искала да си тръгвам, помня го като цяла вечност ходене.

Имаше беседка, продаваха неща за пиене и ядене, но не помня какво и защо не си взехме. Имаше толкова хора, че се отказах да се блъскам и да чакам да снимам нещо. Как бяха стигнали онези човечета до плажа не знам, ние отворени и без ленти отклонения към водата не видяхме: 

 

След това вече поне чувахме вълните, което винаги ме ободрява. Ей ги на следващата редица преградени плажове с табелки колко човека са загинали там: 

 

Ето заради такива снимки в нета имахме очаквания и не се отказахме от посещение. Много е красиво, ама не може да отидеш. И да отидеш, не може да влизаш във водата.  

 

Пак навлязохме в гората, ходейки по инерция, без нищо, което можеш да видиш - нито цветя, нито птици, нито гущери. Само хора пред теб и зад теб, така че местиш крак след крак и мислено не си на това място. 

В 9:50 настигнахме Жени и Дидо на едно сенчесто уширение с индианци, продаващи кокосови орехи. Аз точно мислех вече за трети път да си ходим. На Жени понеже винаги всичко й харесва, търпи се или абсолютно си заслужава, е грехота да й мрънкаш на главата, така че просто се опитваш да погледнеш положително на това тъпо място. Получи се донякъде.

 

Очаквах някъде по пътя да стигнем до плаж с къмпинг Аресифе, но май всъщност така се казва района. Намерихме къмпинг, но не излязохме на плаж и не видяхме табели, а търсех, защото имах нужда от почивка и съзерцание на водата. 

 

 

 

Чак в 11 сме излезли на плаж, като оставихме момчетата да се охладят, а ние да пощъкаме наоколо и да разучим: 

 

Намерих по-широк пън с гледка към морето, даже им го снимах, ако не ми повярват, ама за изненада с готовност тръгнаха 😄 Една бира по-късно, вече денят изглеждаше по-добре, паркът  много красив и бяхме готови да продължим по пътеката към highlight Cabo San Juan. 

 

[desislavna]

@Lindt Щеше ми се да ти го кажа лично и със сигурност пак ще го направя, но реших, че все пак изразяването на такива емоции като моите не трябва да се отлага и ненужно да се подтиска или скрива, та - пишеш великолепно, като описваш живо и симпатично и, типично за теб, много чистосърдечно видяното и усетеното. И снимките и усмивките ви са красиви. 

Благодаря за отделеното време и се радвам на всеки пост по темата.🥰  

 

 

[Lindt]

преди 3 минути , desislavna каза:

@Lindt Щеше ми се да ти го кажа лично и със сигурност пак ще го направя, но реших, че все пак изразяването на такива емоции като моите не трябва да се отлага и ненужно да се подтиска или скрива, та - пишеш великолепно, като описваш живо и симпатично и, типично за теб, много чистосърдечно видяното и усетеното. И снимките и усмивките ви са красиви. 

Благодаря за отделеното време и се радвам на всеки пост по темата.🥰  

 

 

Благодаря, Деси 🥰

Аз много обичам да пиша, не знам защо още като дете си нямах дневник. А и имам доста свободно време.  Това пътуване беше наистина различно за нас, описването му върви добре и се надявам да довърша този дневник и да си го прочета после. 

[Иван Попов]

Много се радвам за темата, че сподели с нас @Lindt! 😊

Всичко е много яко. Снимките са супер, а за изживяването 🙂 нямам думи просто! 😉

Много Ви се радвам 😊 Благодаря за отделеното време! 😊🤩

[Lindt]

До най-красивия плаж... и отвъд него

 

След заслужената почивка за бира, с подновени сили се отправихме към Кабо Сан Хуан. По пътя минахме и покрай Ла Писина ( плажът, където е разрешено къпането), но явно не ми e харесал, защото не съм го снимала. 

На Кабо Сан Хуан вече ви показах снимки, но не мога да опиша с думи колко потресени бяхме самите ние, попадайки там. Нямаше как да се наредим на безкрайната опашка за храна и напитки, не знаехме и къде да отидем, бяхме жадни и много изтощени от безсмислеността на този дневен трип.

 

Имаше на плажа и една лагуна, където следва да видите каймани, но поне ние не успяхме 😄 

 

Встрани има второ заведение с по-малка опашка, само за сладолед и напитки, но ние не виждахме къде можем да седнем в или около него, затова го подминахме, нетърпеливи да напуснем тази адска гадост, без ясно разбиране какво можем да правим след като highlight-ът на Тайрона е отметнат. Дидо и Жени трябваше да чакат лодка там след 2 часа, а ние пък нямахме сили да се върнем до хотела. 

 

Само по инерция след 10 минути ходене достигнахме Плая Нудиста, където ни очакваше нов огромен шок. Това са всички други хора, които стояха на нашия личен залив. На другата страна имаше и трима лодкари, но това изчерпваше посетителите на Плая Нудиста: 

 

Ние си нямахме бира или енергия за разговори, така че без повече команди разпределихме кърпите, излегнахме се някак и заспахме като пънове за следващия 1 час. 

 

 

След като се наспахме и освежихме достатъчно, за да пожелая дори да се снимам на този плаж, вече беше наближило време за раздяла. А и не бяхме направили нищо по въпроса с дехидратацията си, така че щем - не щем, трябваше да се върнем на ужасното място. Хората пак бяха толкова много, но сладолед, бира и стол на шарена сянка спомогнаха да покачим нивото си на щастие.  

 

За моя изненада и в обратната посока към изхода пак имаше милион човека по пътеките, но вече бях претръпнала и се радвах на по-големите дървета, гущерчета или израстващи от кокосов орех палмички: 

 

 

В хотела ни нямаше ток заради повреда на генератора, но пък успяхме да се изкъпем преди да ни се запуши канала в банята и вече като нови хора отделихме вечерта за бира, излежаване в хамаците в градината и почивка от мъчителния ден до "най-красивия плаж" в Колумбия.

 

[randi]

На Плая Нудиста червения флаг е да не пускаш дрон нали? 😄 😄 😄 Много ти е харесало на красивия плаж. 😄