Приказки от хиляда и една нощ - Узбекистан 04.2022

[MayaS 10840]

Ден 9 - Планината Нурота

 

В този ден вече наистина ще походим малко по-сериозно. В уречения час след като закусихме, водача ни чакаше да ни поведе из необятните баири. Оказа се че грам не знае ни Руски, ни Английски та комуникацията с него беше минимална. От време на време ни показваше нещо и казваше някоя разбираема дума и толкоз. Но то и това беше достатъчно. Първо ни поведе да видим Уфсите 🙂 - Архарът (Ovis ammon), известен още като планински овен или Аргал, е дива овца, разпространена в планините на Средна Азия. Тя е защитен вид и конкретно тези, които ние видяхме са в затворена територия за да могат да се размножават. Тук пикантната история е за нашия бивш президент Първанов, който е отседнал в хотела, в който бяхме и ние и е ходил на лов за Архари. Пресата е гръмнала с информация, че бил отстрелял Архар, но пък много очевидци твърдят, че не е. И ние не можахме да получим категоричен отговор от стопаните на хотела каква е точната истина. Но както и да е, важното е, че видяхме Архари, малко ни бяха далеч за снимки, но каквото такова.

 

 

И поемаме по безкрайните пътечки на планината. Накъдето и да погледнеш хълмовете са опасани с пътеки - нормално там хората живеят и отглеждат животни, а единствения начин за придвижване на някои места е само кракомобила и магаренцето. 

 

 

 

 

Прехвърляме хълм след хълм и махала след махала.

 

Топките по стените са от животинските акота и мисля, че служат за топлоизолация.

 

 

 

 

 

 

 

 

Така се пренасят хора и товари по тези места

 

 

А така се бият древните обитатели по тези земи 🙂 

 

 

Всъщност нашата цел в тази планинска разходка отново са петроглифи или поне каквото е останало от тях. Бащата на собственика на хотела ни разказа, че преди години хората са използвали камъните за да си строят къщите и доста безогледно са унищожили повечето петроглифи. 

 

 

И от тук тръгваме обратно към нашето селце.

 

 

Трябва да се приберем на време, защото ни чака демонстрация по приготвяне на плов. Жената на собственика ще ни води курса, а ние ще помагаме по малко. 

Пали се външна печка на дърва.

 

 

В съда отгоре се приготвя първо месото (трябва му доста време)

 

След това се добавя лук и се задушава

 

 

След лука се добавят и моркови

 

 

Разбърква се и се оставя да се готви, а през това време се подготвя ориза

 

 

Ама и аз да се набъркам в готвенето, че иначе няма да стане вкусно 😉

 

 

Та за ориза: Измива се неколкократно и се оставя да кисне във вода 20-30 минути

 

 

Чак след това се добавя към готвещата се смес

 

 

 

Сервира се с обилно количество бира и водка

 

 

 

 

Уж Рамазан и ние психически подготвени за сух режим, оказа се обаче, че брат руснак добре ги е научил. Бирата ни я предложиха още като се прибрахме от планината. А когато седнахме да вечеряме таткото дойде при нас с една бутилка водка и 5 чаши и започна да налива. Ние с Мери категорично отказахме да пием водка, но на мъжовете им се наложи да му правят компания (Пусто и четиримата не пием водка). Дядото гаврътна една чаша на екс и взе да ги кара и те така, а Иво оптимистично взе да му разказва, че у нас така не пием, че пием бавно, с мезе и за кеф, да бе говори ти на руски възпитаник за пиенето. Гаврътна, човека още 2 чаши и отиде да вечеря със семейството, оставяйки ни да се борим с водката - е така и си остана неизпита де. 

Това бе един прекрасен завършек на един също толкова прекрасен ден. Само не разбрах дали някой от нас спа в президентския апартамент или не съм разбрала 🙂 

 

Следва ...

 

[MayaS 10840]

Ден 10 - Архари - Кипарис - Езерото Айдаркул

 

Предната вечер таткото докато си пиеше водката с нас ни поразпита дали сме видели Архарите и като разбра че не са били много наблизо ни обеща да ни заведе пак. И първата ни работа след закуската бе да отидем да видим отново Архарите. Когато стигнахме при загражденията се разделихме и той отиде от едната страна а ние от другата. Подгони ги така, че да може да дойдат по близо до нас. Пак не бяха много близо, ама за едни Архари да мъкна из цял Узбекистан огромен обектив не ми се искаше.

 

 

 

 

 

 

А това е миндерлъка на хотела

 

 

Разделихме се със стопаните на хотела, които ни гледаха тези 2 дни като собствени деца и се отправихме с колата към едно дърво намиращо се т другата страна на баира до селото. Оставихме колата възможно най близо до мястото (не минахме без малко офроуд) и поехме пеша. Водим се по картите ама накрая нещо не можем да видим ние туй вековно дърво. В този момент на помощ се притичва едно момче от близката къща. Ами то трябвало през неговия двор да минем за да стигнем до дървото. Заведе ни до вековния вид кипарис, поприказва си с нас, снимахме се с него и оснимахме туй ми ти дърво от всички страни. 

 

 

 

 

 

 

Обратно към колата

 

 

И газ към езерото Айдаркул, да бе газ ама друг път. Водим се ние по гугъла, ама що му се връзваме не знам. Запрати ни по едни черни и задънени пътища, падна едно лутане ха напред ха назад 

 

 

 

Накрая с отдавна известния начин за намиране на мястото - питане му е майката.

Всъщност ние искаме да стигнем до брега на езерото, но точно по тези пътища май нямаше как и стигнахме до височинка над него, което пък откри прекрасна панорамна гледка към самото езеро.

 

 

 

Заедно с над на това място дойдоха двама словенци с шофьор, които бяха тръгнали на обиколка из Узбекистан и околните държави. И с тях направихме раздумка, а после поехме по посока Самарканд. Излязохме на друг път по който да се включим в основния, ей под ягодите всички камъни в бъбреците ми се разтрошиха, целулита се стопи, целебен вибро масаж направихме. Най-кошмарните 10 километра, по които някога сме карали.  После по главния път нещата бяха по поносими. Добрахме се в крайна сметка до Самарканд и мястото на фирмата с колите под-наем, за да върнем колата. Нямахме никакви проблеми при връщането, взехме си депозита и айде на Яндекс до хотела, че и за вечеря да има време. Избрахме едно ресторантче изпречило ни се на пътя, в което изглежда не смогваха с обслужването, но все пак останахме сравнително доволни. 

 

Следва ...

[MayaS 10840]

Ден 11 - Самарканд - Ташкент

 

Почти целия ден сме в Самарканд, а към Ташкент ще пътуваме с влака в 17:30.

Решили сме да обиколим комплекса Афрасиаб. Това са руините на древния град Самарканд. Селището Афрасиаб се състои от крепост, вътрешен град и предградие. Във вътрешния град са открити жилищни и занаятчийски квартали, джамия, останки от двореца (VII-VIII век) на самаркандския владетел, където са открити невероятни стенописи, посветени на събитията от живота на града. До останките е построен музей с колекция от археологически находки, намерени при разкопаването на руините. Реално на хълма няма нищо интересно и е пълна загуба на време да се обикаля. Всъщност ние не го обиколихме а поглеждайки от входа направихме обратен завой и влязохме в музея, където определено е доста по-интересно. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Връщаме се към центъра на Самарканд пеша.

 

 

 

Имаме за цел една последна забележителност - Мавзолея на Амир Тимур. Стигаме до него, но вида на тълпата ме отказва от влизане вътре. Дани и Мариела влизат, а ние с Иво се разполагаме на тревата в парка пред мавзолея да чакаме. Нещо обаче Иво не го свърта и той също влиза, а аз си медитирам на полянката. Май всички тези медресета, минарета, мавзолеи и комплекси, а и жеги са ме изтощили сериозно.  

 

 

Загъваме едно ретро автомобилче и за Иво

 

 

И за мен не останаха, не е честно 😭 😭 😭

 

И една може би малко куриозна снимка - все още имаме пазар.

 

 

На това му се казва реклама

 

 

Вече сме на гарата в очакване на влака за Ташкент.

 

 

Отново сме в скоростния влак с обслужване като в самолет. Пристигаме в Ташкент късно и правим неуспешен опит да се придвижим с едно такси, накрая викаме две. Одисеята не свършва до тук, щот Мариела е избрала хотел в рамките на спортен комплекс и шофьора ни вижда доста зор с намирането на входа и стигането до хотела. Докато се настаним става още по късно и хукваме да търсим ресторант, ама в рамките на 1,5км. наоколо няма такива. Палим джапанките и се запътваме към най близкия, за който гугъл дава, че работи. Стигнахме малко преди да започнат да затварят кухнята, но направиха компромис да ни сготвят. Всъщност ние с Иво, не бяхме изобщо гладни и си поръчахме само едно малко и едно голямо Мохито. Обаче да имате предвид какви са им количествата ако ходите там:

 

 

Следва ...

[krasen_denev 16600]

@MayaS за "убиване" си ама честно. Мъниците сега само за Узбекистан ми говорят, а големият направо лудост го обзема. Тимур/Темерлан му е един от любимите тирани-пълководци и сега буквално всеки ден ме..... "яде".Не остана нищо от мене.😀 Снимките са .....уау!!! Продължавай, не спирай, защото дневникът е трепач!  Благодаря и на @master_of_germs за включванията.

[Anna Kalinovska 7893]

На 29.07.2022 г. в 23:18, MayaS каза:

А после на връщане и българите вземат за дезинфекция. Абе двойно си ни цакат и това е.

На влизане в Ботсвана не събираха стотинки.. Само ни върнаха да си цапаме обувките в нещо като плитко сандъче с подобно на кал в него.. А тези преди нас пропуснаха. Само сертификатите проверяваха внимателно край един пограничен баобаб.

[MayaS 10840]

преди 7 часа, krasen_denev каза:

@MayaS за "убиване" си ама честно. Мъниците сега само за Узбекистан ми говорят, а големият направо лудост го обзема. Тимур/Темерлан му е един от любимите тирани-пълководци и сега буквално всеки ден ме..... "яде".Не остана нищо от мене.😀 Снимките са .....уау!!! Продължавай, не спирай, защото дневникът е трепач!  Благодаря и на @master_of_germs за включванията.

Благодаря за хубавите думи, аз не виноват за Тимур. Какво да правя като се е развявал по тези земи 😀

[master_of_germs 53721]

преди 4 минути , MayaS каза:

... Тимур. Какво да правя като се е развявал по тези земи 😀

...заедно с "неговата команда"... 😄 Която си е била бая многочислена, де! 😉 

[master_of_germs 53721]

Сармишсай - драски и шарки в скалите

 

(Ударението е на първата сричка - САрмишсай!)

Улисани в разговор за малко да пропуснем отбивката от главния път за Нурота, която е малко след като излязохме от Кармана. Знаем си домашното... уж... Караме по пътя, докрая, докато стигнем до детски лагер, чийто портал препречва пътя. Извън училищни ваканции, особено пък в пандемично време, лагерът ще е затворен, но трябва да има пазач... Номерът е да се разберем с него да ни пусне, за да стигнем до тия пусти петроглифи...

Това, което не очакваме, е че има признаци на живот и преди детския лагер. Виждаме вдясно от пътя нещо като хотелски комплекс с бунгала, басейн и прочие. Всъщност, много се чудехме дали да ги резервираме тия нощувки в планините предварително и дали не бихме могли нещо да намерим сами.  Бях пробвал всякески и неуспешно да се свържа с един юртов лагер на берега на езерото Айдар-кул, ама за него по-натам ще ви разкажа. Но тук си виждаме ценоразпис за стаи, за басейн, че даже и за фотосесия 😄 

Отиваме на рецепцията за информация, те веднага питат за нощувки ли. Питаме за Сармишсай, те ни викат: "Не е тука, сбъркали сте, върнете се по пътя"... Как ще сме сбъркали, бе джанъм, навигации имаме, още не сме стигнали до портала на лагера. КАзвам детски лагер и те: "Ама там е лагер, там ли искате да отидете, той не работи, елате да нощувате при нас". Как да е, любезни бяха и една жена тръгна с нас да ни покаже къде е лагерът. Ама пеш. Ние тръгнахме, па после се спряхме... Нали сме с кола, ще я ползваме, докъдето може.

И тъй, стигаме до портала, заключен е, човек не се вижда, ама има една кола. Нещо не ми се прескача тоя портал и да тръгвам нелегално да търся петроглифи. По едно време човекът се показа и комуникацията зацикли. Английски ясно, че няма кой да говори, ама за сефте видях в Узбекистан някой, дето и една думичка руски да не вдява. Затворено е, ама то си личи. Почвам да си вкарвам и минималните познания по турски, белким узбекът разбере. Не разбира, или се прави... Вкарваме гугъл преводача в действие... 

Пише ни и гугъл превежда: "Ще ми налееш ли?" Ай с'я де?! Водка ли искаш, пък руски не говориш 😉 Съмнителен си ми 😄 

(хич неми е съмнителен даже, ама си играя ролята. Прочел съм на едно-две места, че туристи са влизали с коли, като са давали пари на пазача, та не ще той да му наливаме пиене, а малко парици. Ама се правя нервен, ръкомахам, все едно ще си ходя. Все пак той се опитваше пак нещо да обясни и изглеждаше да се заобиколи отляво, Нещо подобно казваше и жената, дето ни водеше. Ама аз съм си инат и не се вслушвам. Тъкмо вече решавам, че ще вадя някой сум да видим с подкуп как ще стане, и не щеш ли, идва един камион. Стара съветска ГАЗ-ка. Слиза оттам друг човек. Е, баш сега ли. КАто не ги знам, колко са близки, как да почвам да давам пари. Обаче тоя човек говореше малко руски и ни обясни, че имало обиколен път. Да сме се върнели обратно и като видим разклонение надясно, да завием по черен път. Така и правим. Връщаме се наколко километра и виждаме разклонението. Постепенно се изкачваме по черния път и се притеснявам от спускането. Ама поне в maps.me пътчето е отбелязано, макар и като пътека. 

Много се изнервихме и трябва малко да успокоим топката и да поснимаме пейзажа в планините Каратау 🙂 

 

 

 

В един момент се появи ново разклонение вдясно, което липсваше на навигацията ни. Чакълът изглеждаше прясно насипан. и имаше табела за някакъв комплекс за отдих с юрти. Трябваше да тръгнем по това разклонение, но не знам защо решихме, че то ще е само за тия юрти, дето знаем ли ги къде са. Най-логичното беше да са долу по реката, ама а, де...

И затова продължихме до следващото разклонение, където спускането беше от брутален по-брутален офроуд. Даже бяха две алтернативни пътчета. Видяхне и някаква друга кола натам, ама бая по-висока от нашия шевролет и се подлъгахме. НАкрая стигнахме пред портал, но пред него непреодолим ров.

Пресякохме рова пеш, порталът си беше отворен... имаше черен път и някакви стари улични лампи. Викам си, това е било задният вход на детския лагер, а да види оня чичка дали нямало да си влезем. По навигация трябва да си изходим пак едни към два километра до петроглифите, но от това, което съм чел, те са си в цялото ждрело на повече от едно място... Само трябвада ги намерим тия места къде са, щото нито имаме представа колко са, нито каква е големината на скалните рисунки. И при скоростта, с която оглеждаме всяка скаличка, преди да продължим, яко ще окъснеем

И след двеста-триста метра примерно виждам следи от човешка дейност. Някакви постройки, бунгала, и хора, които работят и строят нещо. Поздравяваме, те са любезни, но почти не говорят руски. Все пак ни упътват, че трябва да продължим все напред. Стигаме до друга портичка на комплекса, където един мъж ни поздравява на добър руски и тръгва да ни разведе. Защото тия по-близките петроглифи изобщо нямаше и да ги видим, ако не беше ни ги показал. Прекосихме рекичката и се покатерихме по отсрещния склон.

 

 

 

 

 

 

 

Навремето по-горе по-реката е имало златна мина (Узбекистан е с доста златни залежи, особено из тия планини, даже мисля, че най-големият открит рудник за добив на злато е в Узбекистан, в област Зарафшан). Както и да е, въпросът е, че минорите, като минавали през това ждрело, са 'засрали" и "изпортили всьо"... Е, не всичко е в съвременни графити, да чукнем на дърво. Но ето заради тия драсканици Сармишсай едва ли някога ще бъде прието като пълноправен обект в списъка на ЮНЕСКО. А това, че драсканиците са на кирилица, допълнително ми стяга гърлото 😕 

 

 

Върнахме се обратно на черния път и човекът се зачуди как сме дошли. Бяхме стигнали точно до мястото, където отгоре се спускаше онзи ношият чакълест път, дето на навигациите ми, даже на мапс.ме го нямаше. По него дойде една кола с трима души вътре. Водачът ни си поговори с тях. МАриела и Мая се качиха да ги придвижат още километър надолу до ждрелото до мястото на най-многото петроглифи. Иво заедно с водача ни се върнаха да проверят с колата дали нещо може да се направи. реално се върнали по оня разбития път нагоре, пък после я докараха до същото това място. А аз, заедно с двама други "младежи" тръгнахме полека пеш. На няколко места трябваше да се прекосяват широки потоци, които пресичаха черния път. Тези младежи се оказаха работници от узбекското ВиК От един град чак оттатък Ташкент, във Ферганската долина), които всяка пролет от 4 години насам ги командировали да работят в ждрелото, да правят водохващания и мостове... Може би узбекистанските власти все пак са се загрижили за това културно наследство, макар по нищо друго да не личеше.

Междувременно виждам дори и "дракон", а в това време Мая и Мариела вече са при най-голямото "находище". Скоро и аз съм при тях.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Иво и водачът ни, който явно е нещо като шеф на бригадата, идват след още няколко минути. Водачът ни убеждава да останем да нощуваме в юртите, но любезно му отказвам. Все пак имаме резервирана ночувка, макар да е от другата страна на всичките тия баири. Птичи полет сигурно е на 50-60 км, но с кола ще трябва да минем 5 пъти по-голяма дистанция. Въпреки това с десетки поклони и "рахмат" (благодарности, тоест) давам на чавека и достатъчно сумове, за да не се чувства неудовлетворен, Защото той наистина много ни помогна и ни спести много време да се ориентираме из района. 

Мая качи доста снимки с чудно качество, но айде и от мене още петроглифи 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

Следващите часове бяха едно безкрайно каране докато заобиколим планините, а пристигането ни в мястото за нощувка си заслужава отделен пост. Защото стигнахме там мнооого след мръкване 😉 

 

...следва...

[MayaS 10840]

Ден 12 - Ташкент

 

Това е и последният ни ден в Узбекистан. Аз бях набелязала 2 места за посещение, а останалите щяха да са в допълнение, но уви не стигнахме с Иво до тях. Затова за тях ще ви разкаже @master_of_germs. В хотела нямахме закуска и се налагаше да си търсим някое място, е да ама както споменах в радиус от 1,5км от хотела храна няма. Решихме като стигнем до първото място да търсим там. Е да ама и там нямаше нищо за храна - прегледахме един магазин - нищо, един китайски ресторант в който още се подготвяха и решихме да караме на вода и да не губим време. Този ден в Узбекистан беше празник и затова почти нищо не работеше. Е за наш късмет музея на локомотивите при северната жп. гара работеше, а той ни беше целта. Понаснимахме де що локомотив и вагон имаше, даже се и повозихме на едно ретро влакче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Аз започнах да се чувствам зле от липсата на храна и реших да чакаме с Иво автобус до следващото място, а Дани и Мариела тръгнаха пеша. Повъртяхме се почакахме, ама нашия автобус не идва. Решихме и ние да продължим пеша. Аз се влачех като пребито куче, но стисках зъби, защото мястото към което отивахме ми беше много желано. И ето ни пред Катедрален храм "Свето Успение Богородично" - Руска православна църква. 

 

Катедралата е построена през 1871 г. и разширена през 1990 г., камбанарията е възстановена през 2010 г. Църквата е възстановена и отново отворена за богослужение през декември 1945 г. След това е посветена на Успение Богородично и става седалище на епископа на Ташкент.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В църквата ни заговори една дама, служителка предполагам там. Поразказа ни разни неща, които аз не запомних, но най важното е , че ни заведе и отвори да видим, новостроящ се храм, който все още не е отворен за посещения. 

 

Казваме довиждане и правим опит за намиране на храна, този път е успешен. Един ресторант близо до църквата, в който се готвят да посрещат празника (Рамазан е все пак). Нагостиха ни с вкусна храна, чай, кафе и десерт.

 

 

 

Мислех си, че като хапна и ще придобия сили за останалите места, но уви, явно някакъв вирус ни беше хванал с Иво и наистина губехме сили. Решихме да се върнем в хотела и да си почиваме, а останалите отидоха към други обекти в Ташкент, за които се надявам да разкажат и покажат. Е успяхме да направим и някоя снимка на метростанциите по път за хотела, слизайки на всяка, снимайки и качвайки се на следващия влак. 

 

 

 

 

 

Прибрахме се в хотела и се трупясахме в леглата. Все пак успяхме да посъберем сили и да излезем за вечеря, отново на същото място и да се съберем с нашите спътници там. 

Ей тез патладжани пълнени с някакъв вид сирене и подправки бяха уникални.

 

 

Прибрахме се в хотела и по леглата, щот ранно ставане ни чакаше, а на следващия ден аз и Иво трябваше и да караме от Истанбул до София.

 

Това е от мен за този прекрасен Узбекистан. 

 

Край...

[master_of_germs 53721]

То си е жива срамота да подновявам тема, на която @MayaS е написала "край" преди цяла година, ама нещо тия дни други писания за Узбекистан във форума ме подсетиха, че аз не смогнах да си излея душата докрай тук. 😉 

 

Бях стигнал до дългото ни пътуване през пустинята до планините Нуротау. В града Нурота има една доста внушителна крепост, от времето на Александър велики, казват, но наистина трябва да я подминем като малка гара. Така и така стигаме до село Ухум, когато отдавна е мръкнало...

Ще си копирам един пост от социалните мрежи, който пуснах тогава:

 

"Встрани от утъпкания преди нас Магелански Път на коприната

В поредните "вдън гори тилилейски" след поредния брутален офроуд

Точно тук, в махалата Хаят в планината Нуратау по време на посещението си в Узбекистан преди 14 години тогавашният ни президент Георги Първанов е дошъл на лов с местни политици. Комай е най-паметното събитие за селото. Та, нормално за политиците, обещали на хората да им построят нов път...

Нов път, ама таратанци.  Яко офроуд...

И не щеш ли - три километра преди селото попадаме на два валяка и прясно положен асфалт. След като цял ден сме маали по баири и ждрела и са ни се намествали бъбреците според дупките по пътищата...

Айде, чакай да стегне асфалта...

Ама не ни е за сефте, лятото нали в Албанското Проклетийе имахме същото преживяване

И тъй, пристигат по късни доби гости от България, представяш ли си, баш в деня, дето политиците взели да си изпълняват обещанието отпреди отдавна...

Ми, как да ми повярват местните, че не съм предрешен новият български президент или барем някой от новите ни министърчета. 

Настаниха ни, демек, в "президентския апартамент", където е нощувал Първанов." 

 

Но не и преди да ни нагостят добре. А домакинът ни разказва истории за ловното сафари на Първанов. И как българската група се майтапела с останалите, като им предлагали уж суджуци от зебра. 🙂

Както и да е, вероятно се сещате за историята, която беше раздухана от BBC, че всъщност Първанов е отстрелял къзълкумски архар (още му казват Архар на Северцов) застрашен от изчезване подвид, който се среща само в тези планини. И едва ли не били останали само 6 живи диви архара. Домакинът ни, който е рейнджър в резервата, естествено опроверга информацията, като каза, че е намерен убит архар, но изобщо в тоя ден нашият президент не попаднал на архар. То има и не един и два други разказа от местни очевидци, че бившият ни президент обича да ходи на лов, защото много обича да стреля и да случа гърмежи, ама хич не го бива да уцела това, дето мери, ако изобщо се цели като гърми. Не смея да се изказвам. От една страна домакинът ни си има репутация да опазва, от друга страна, това е репутация трупана цял живот, не само неговия, но и на баща му. Живот, посветен на опазването на архарите от изчезване. Целият този резерват всъщност е резултат от дългогодишните усилия на едно семейство. Семейство, при което беше чест да отседнем.

 

Ето, за който иска да прочете повече за тях:

https://adventure.com/uzbekistan-conservation/

 

 

 

 

Истината е, че без проблем можеше да си направим преход около селото съвсем сами. Да. имаше едри кучета-пазачи, но си пазеха дворовете. А да видим още едни петроглифи не ни беше чак такъв мерак. Но разходката ни струваше 25 долара общо и с радост ги дадохме тези пари. имахме възможност да видим архарите (даже и втори път за без пари сутринта преди да си тръгнем), видяхме как се живее в пустинните планини в мъничкия "оазис" покрай реката, начините, по които се оползотворява най-ефективно този най-оскъден ресурс - водата, за да ражда земята живот. Защото точно това означава името на махалата. Хаят означава живот! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А на едно хълмче селяните изграждаха наблюдателна площадка, която да може да се ползва и за приземяване на хеликоптери. И стъпала към нея. А верен помощник на майсторите беше "Марко Поло", леко кривнал от пътя на коприната, но затова пък Магелански Знаменосец 😉 

 

 

 

Преходът не е изтощаващ, така че изобщо не ме изморени и сме любопитни да ни научат, как се готви плов. Ама не по ресторантите, а по селски, така че да си оближем пръстите. Не че не ми харесваше пловът по ресторантите, ама тук наистина можех да омета целия казан 🙂 

@MayaS и @mary_shery следят с интерес обясненията на младата жена, която знае примерно 100 думи на английски (вярвате или не, ама свекървата, с добър руски и с много гордост ни каза, че снахата е по-добра готвачка!). Аз не успях нищо да запомня, защото бях засипан с цялото внимание на двама малчугани. По-малкият от които постоянно искаше да се борим, а по-големият, първокласник, ме научи да броя на таджикски 🙂 Кротнаха се, чак когато седнахме да вечеряме. Мая ви разказа за това, как се пие водка на екс, ама от нашата група любител на водката е само Клъвдий 😄 

 

 

 

Портрет на Клъвдий IV Бух с бутилка водка, нарисуван от първокласника Муслим, синът на нашия хазяин Нарзулло. Момчето беше невероянто щастливо, че му дадохме десетина листа хартия (разпечатани стари резервации и билети). Преди това рисуваше само по носните си кърпички . Истински ми стана криво, че нямахме празни бележници или тетрадки. Никога не би ми хрумнало, че това може да е дефицитна стока, но е. В такава бедна на дървесина земя, хартията се цени. Този момчешки поглед, изпълнен с върховно щастие, никога няма да го забравя.

 

Преди да си тръгнем от планините се отправяме към гигантския кипарис в Можрум (Маджерум).

20 метра висок, 24 метра обиколка на ствола, 12 метра обиколка на основния клон...

И абсолютно никой няма реална представа, колко е старо това дърво. Твърди се за 2000+ години, а легендите нашепват, че е наследство от войската на Александър Велики... то не са едно и две такива обектчета, дето им се приписват подобни характеристики.

Факт е, обаче, че това е единственият кипарис в стотици километри околовръст.

И няма нито една стрелка, да ти укаже посока към него, та се налага да минем през частни дворове в крайния къшлак на селото. Но пък всички местни са готови да ни упътят, независимо дали знаят някакъв чужд език или не. Да ни пуснат да минем през двора, да ни заведат до дървото. Без никой да поиска и една стотинка за входна такса или за услугата

 

 

 

 

Езерото Айдар-Кул. Злед всичкия офроуд беше една неочаквано чудесна гледка. първоначално имах друга идея. Да нощуваме в юртов лагер на брега на езерото. Обаче всичките ми опити да контактувам по мейл или в официалния сайт удариха на камък. оказа се,ч е лагерът е затворен. Оказал се е губещо начинание и то не само заради ковид. а заради разположението си. На пръв поглед е супер. Юрти, езеро... ооообаче, езерото си върви и с комари... купища... пълчища. И туристите постепенно взели да се усещат, съответно и резервациите секнали.Отначало мислехме да стигнем до брега на езерото при изоставения лагер, но изпуснахме отбивката и оттам насетне се почна едно яко лутане, което обаче завърши с велика гледка.

 

 

На връщане към Самарканд вече излязохме на магистралата  от Ташкент, която минава през един малък проход, известен като "портите на Тамерлан (Тимур)". Там има и голямо място за почивка, В скалите на едно място има издълбана плоча, описваща една от най-важните военни победи на Тимур на това място. Но времето много напредваше, а и снимките, които бях гледал показваха, че мястото е доста зле поддържано и с много боклуци.

 

[master_of_germs 53721]

И няколко последни щриха от Ташкент. 

Мая написа много, но те с Иво наистина не се чувстваха много добре последния ден и след като обядвахме, се прибраха.

Но като цяло се оказа, че имаме доста различни идеи кой какво смята за интересно в Ташкент. Железопътният музей, ако не беше Мая, вероятно аз нямаше да го включа в програмата. а се оказа страхотен!

 

 

Руската църква сякаш всички искахме да я видим, но това ,че персоналът там показа толкова специално отношение към нас и ни разказаха много допънителна информация, а и ни показаха новостроящия се храм св. пророк Данаил, който още не функционираше и не беше отворен за посещения. А той е нещо наистина интересно, понеже криптата е изографисана със сцени от живота на последния руски монарх, представен като мъченик.

 

Ресторантът, който намерихме за обяд, беше много изискан и доста евтин, макар персоналът да се оказаха непохватници 😉 

 

 

Метрото в Ташкент си е един вид като галерия с постоянни експозиции. Може да разгледаш всички станции на цената на само едно билетче от 1400 сума (което тогава се равняваше на 24 стотинки). След стокхолмското и московското, това е третото най-красиво метро, в което съм попадал.

 

 

 

 

 

След като Мая и иво се прибраха @mary_shery реши, че трябва да отидем по-далече в района на Чорсу базар. Разходихме се до някаква Джамия или медресе ли, която не ме впечатли. Не й запомних името. На мене вече ми беше втръснало от джамии и медресета и гробници. Ташкент ме впечатли в чистотата си, с широките и поддържани булеварди, с осветлението през нощта. Според мене градът е взел наистина всичко най-хубаво от съветската ера. исках да разгледам малко съветски брутализъм и се изрепчих на Мери, че аз съм дотук. Все пак и в други градове бях отстъпвал без да разглеждам обекти, които на мене биха ми били интересни, но не биха впечатлили останалите. 

Сега, сградата на хотел Узбекистан наистина е емблематична и е в топ 5 на най-грозните, които съм виждал. Но останалото от съветския център на Ташкент много ми хареса. Съзнавам, че на Мери не й хареса изобщо, но все пак се разходи с мене.

 

 

 

 

 

Макар да не видях всичко, което исках. и накрая останах пред дилема, какво да правим. Хотелът ни беше в спортния комплекс на "Пахтакор", буквално залепен за стадиона им и от прозореца можехме да виждаме, какво става на терена. Името на отбора значи "памукчии" или по-скоро "жътвари на памук" , а памукът е основната селскостопанска култура в Узбекистан. та Пахтакор са единственият узбекски отбор, достигал до финал за Купата на СССР. Бяха към момента шампиони, а иначе 14 пъту шампиони и 13 пъту носители на купата за 30 годишната история на независим Узбекистан. Бях проверил и смятах в късния следобед да гледам мач. А нямаше и да плащам за билет, понеже релно бяхме настанени на стадиона. Така смятах. Но се радвам,ч е не го направих (а мачът и без това завърши 0:0, та да не ме е изобщо яд).

 

Реших, че прекалено съм издевателствал над възприятията на @mary_shery и ще я остави да ме заведе, където иска. Взехме Яндекс и отидохме до комплекса Хазрат имам. Медресе, гробница, джамия, айде, викам си, последно, та да миряса. обаче без да влизаме където искат пари за вход. Само в дворовете. Пък  оже да се върна за второто полувреме.

На пръв поглед беше като всички останали медресета. Макар че вече беше към края на деня и в двира продавачите на сувенирчета повече се интересуваха от това да ритат топка, отколкото да обслужват туристите. е, викам си, ей го, къде е истинският мач 😄 

 

А когато излязохме обратно на площадчето, вече се беше поразхладило предзалезно, беше задухал вятър и все едно бе настъпила пълна промяна. По целия площад тичаха малки и големи дечица и пускаха хвърчила. А встрани от тях пораснали младежи и татковци се надпреварваха с пируети на много по-висш пилотаж на хвърчила високо над минаретата, Никога не бях виждал подобно нещо, макар да знаех, колко са на почит хвърчилата в тези части на света. Забравихме и за мач, и за нерви, Просто седнахме и с часове наблюдавахме феерията от хвърчила, чак докато мръкна.

 

Понякога красивото те спохожда без план. Не съм и допускал, че точно в Ташкент ще усетя най-пълно удоволствието от това пътуване и не се сещам за по-щастлив край! Защото нищо от мъртвите и потискащи джамии, гробници и медресета в Хива, Бухара, и особено в лъснатия туристически Самрканд не можа да ме докосне както чистата и неподправена радост на тези пускащи деца хвърчила при хазрат имам. Всичкото това в най-святата нощ за мюсюлманите в края на свещения месец Рамазан.  В такъв момент бих могъл да завърша моите сводки от Узбекистан само с тази фраза:

ЕИД МУБАРАК! 🙂 

 

 

[ogniangeorgiev 25]

На 10.09.2023 г. в 3:58, master_of_germs каза:

Ресторантът, който намерихме за обяд, беше много изискан и доста евтин, макар персоналът да се оказаха непохватници

Здравейте, може ли някой да каже името на този ресторант? Разцъках всичките около Holy Assumption, но не успявам да го открия. 
Мерси!

[master_of_germs 53721]

Мисля, че е този:

Soy Restaurant
+998 99 878 88 88
https://maps.app.goo.gl/5etHUpy4TKHEQj3H7

 

[MayaS 10840]

преди 15 часа, master_of_germs каза:

Мисля, че е този:

Soy Restaurant
+998 99 878 88 88
https://maps.app.goo.gl/5etHUpy4TKHEQj3H7

 

Този е

[dimitrov6 10592]

Като плащаме в хотел по какъв курс обменят ,примерно в Букинг е 18 долара,но на място колко ще поискат.

И като ползваме Яндекс такси,ако нямаме местен номер,а само интернет,как шофьора ни намира на оживена улица.

[era123 924]

2 hours ago, dimitrov6 said:

Като плащаме в хотел по какъв курс обменят ,примерно в Букинг е 18 долара,но на място колко ще поискат.

И като ползваме Яндекс такси,ако нямаме местен номер,а само интернет,как шофьора ни намира на оживена улица.

За яндекс такси, можеш да му дадеш да праща локацията ти на шофьора. То пък кой апп за такси от известните използва тел номер за комуникация?

[master_of_germs 53721]

преди 5 часа, dimitrov6 каза:

Като плащаме в хотел по какъв курс обменят ,примерно в Букинг е 18 долара,но на място колко ще поискат.

И като ползваме Яндекс такси,ако нямаме местен номер,а само интернет,как шофьора ни намира на оживена улица.

На нас в Бухара собственикът на къщата ни обмени долари по въможно най-нормален курс. Мисля, че беше сходен с този, който "на черно" ни обмениха първия ден в Хива. А то си беше пред затворената банка, така че гледахме курсовете оттам. На пазара в Самарканд в туристическото бюро беше малко по-зле.

 

Най-вероятно в хотела ще ти вземат 20 долара и ще ти върнат остатъка в сумове.  Поне веднъж си платихме нощувката направо в долари и със сигурност никой не е опитвал да ни премята.