Когато нещата се прецакват или забавни случки по време на пътувания

[Яничка 22694]

Забавни, забавни, колко да са забавни? Често ми се случват някакви неща на път, които не са много ок на място, но после, като си спомня за тях, ми става много смешно.

Ако говорим за това нещо да се прецака, веднага се сещам за пътуването ни до Австралия през 2017 г.

Това пътуване изобилстваше от ситуации. Примерно кацаме от Бризбън в Мелбърн в 22:45 ч. и трява да вземем колата в извънработно време. Аз, @Desi75 и @Kremcheto хващаме такси от летището до офиса на рент-а-кара. Шофьорът на таксито после го прославяхме. Защо? Защото пристигаме в офиса на рент-а-кара и там намираме бележка, че офисът се е преместил на друг адрес. Ок, отиваме на новия адрес. Там, тъй като работното му време отдавна е приключило, трябва да вземем ключа за колата от външна кутия. И тук почва забавата. Дали са ни код за отвяране на кутията, но той не става. Звъним на съпорта (с местна сим карта сме) и се оказва, че и на двата телефона отговаря един и същи служител. Той ни казва същия код, който вече сме пробвали многократно и кутията не се отваря. Виждаме, че съпортът е безполезен. Нощта е млада, така че почваме да пробваме последователно комбинации с 4 цифри с надеждата да вземем заветния ключ. Шофьорът на таксито се оказа голям пич -  като видя, че работата се закучи, каза: "Момичета, ще мина след 1 час и ако още сте тук, ще ви закарам, където кажете". Ние между другото имаме нощувка в друго населено място, до която без рент-а-кар няма как да стигнем, а тя вече е станала non-refundable. В шеги и закачки (разбирай многократно пробване на комбинации от 4 цифри), минава 1 час и шофьорът се връща. Вече е ясно, че тази нощ колата няма да успеем да я вземем, а няма и за кога тепърва да търсим хотел, защото вече е към 2-3 ч. през нощта. По наше желание таксито ни закарва на летището, където не можем да ползваме lounge и се настаняваме на масите на едно заведение. Тук най-забавното е, че предният ден съм си сецнала кръста и почти не мога да ходя изправена. Та тези няколко часа до разсъмване бяха изключително драматични за мен 🙂 За да не губим парите от нощувката, която не сме ползвали, сутринта се обаждаме на Booking, а те се свързват със собственика на property-то и им разказват каква "приключенска" нощ сме имали. Host-ът се оказва супер разбран човек и не ни таксува за тази нощувка. Още със стартиране на работния ден се връщаме в офиса на рент-а-кара и им разказваме как не сме успели да вземем колата. Оказва се, че са ни дали грешен код за кутията. Хората са супер любезни, извиняват се многократно и казват, че няма да ни таксуват за колата от вчерашния ден. Ние обаче сме хиени - показваме им non-refundable резервацията за нощувката, която не сме успели да използваме и те без да шикалкавят ни връщат парите за хотела веднага по кредитната карта. Юхуу, вече имаме кола, нулирали сме загубите и тръгваме към Great Ocean Road 🙂

 

Пак на същото пътуване, обаче вече сме в Кернс, за да летим над Големия Бариерен Риф. Страхотно преживяване, кефим се на макс, а и пилотът е майтапчия, а гледките - невероятни:

 

 

 

На втория ден вечерта трябва да върнем колата, защото имаме вечерен вътрешен полет. Тя изглежда новичка за онези времена:

 

По едно време завалява обилен дъжд. Ние паркираме и отиваме да гледаме забележителности. Връщаме се и Деси тръгва да пали. След многократни опити накрая успява да запали и  оставяме колата в един подземен паркинг, докато разглеждаме други неща. Връщаме се по-късно в подземния паркинг и този път колата абсолютно отказва да запали. Звъним на рент-а-кар компанията и след известно време идва аварийна кола. Оказва се, че акумулаторът е заминал. Служителят го сменя с нов и о, чудо, колата пали. Времето за нашия вечерен полет вече застрашително наближава. Разбираме се с рент-а-кар компанията (проведохме една дузина телефонни разговори), че вече не разполагаме с време да зареждаме в бензиностанция и трябва да отпрашваме към летището. Съгласяват се да върнем колата незаредена и да не ни таксуват глоба за това. Пристигаме успешно на летището и хващаме вътрешния полет 🙂

 

Няколко дни по-късно решаваме да си направим пикник. Взели сме си храна, намираме полянка с дървени маси и точно почват да ни текат лигите, когато едно след друго почват да се появяват какадута:

 

 

 

 

Първо изпадаме в екстаз и много им се радваме. Да си на онзи край на света и екзотични птици да се разхождат спокойно си е готино. Папагалите обаче се оказват...зверове 🙂 Проявяват нездрав интерес към храната ни, междувременно броят им се е увеличил доста и почват да правят опити да ни кълват. Бързо прибираме храната и беш към колата. Пикникът се анулира 🙂 Аз останах последна и преди да се кача, погледнах назад, където 10 парчета ме гледаха втренчено и настъпваха. Гаааааз! 🙂

 

Пак на същото пътуване в един от хотелите ни бяха дали карта за публичен паркинг. Отиваме ние да вземем колата, натоварили сме се трите и като стигаме бариерата, тя не се вдига. Картата се оказва безполезна. Поглеждам зад нас - опашка от коли, които също искат да излязат. Почваме да звъним на бутона за разговор със служител, обясняваме се на интеркома, но откарваме доста време и колите зад нас не могат да мръднат. Тогава се замислих какви нерваци са шофьорите в България - там никой не ни се скара, никой не ни притесни и всички изчакаха търпеливо, докато оправим проблема и излезем от паркинга.

 

2019 г. пък отиваме на карибски круиз с @Desi75 и Матеев. Подробностите малко ми се губят, но помня, че имахме нощувка в Остин, Тексас, откъдето на следващия ден трябваше да се придвижим до пристанището, за да се качим на кораба. Връщаме рент-а-кар-а в офиса на компанията и от там си викаме Uber, за да ни закара до пристанището (на пристанището няма офис на рент-а-кара). Тамън всичко върви по план и чакаме Uber, когато Деси се сеща, че си е забравила фотоапарата под седалката на колата, която вече сме върнали. Фотоапаратът, доколкото помня и беше почти нов, с хубав обектив. Връщаме се в офиса на рент-а-кар-а, където ни уведомяват, че колата, която сме върнали, вече пътува към летището, за да я доставят на друг клиент. Поглеждаме часовника - времето напредва, трябва да тръгваме към кораба. Почнахме да мислим някакви варианти да вземем Uber до летището, да вземем фотоапарата и после бързо да се върнем, но в крайна сметка казаха да чакаме да се върне служителя, който е заминал с колата. Аз вече толкова бях притръпнала, че седнах на тротоара и подхванах една салата. Горе-долу в последния възможен момент се върна служителят, носеше фотоапарата и ние отпрашихме към пристанището. Качихме се на време на кораба и следващите дни се наслаждавахме на Ямайка, Мексико и Кайманите. Благодаря на @Георги Матеев за поканата и компанията за това приключение 🙂  Между другото, и тук имаше забавна случка. На Кайманите Жоро беше букнал един миниван за нашата групичка от 5 човека. И точно го взимаме от Budget, товарим се всички и докато сме още на паркинга на Budget, някой се забива в нашата кола

 

Излизаме навън и гледаме - служител на Budget изкарва на заден друга кола и въобще не ни е видял. Хората бяха супер точни, отбелязаха си, че щетата е по тяхна вина и повече не са ни занимавали.

 

Та така, не ни е скучно на път 🙂

 

Кажите сега вие кога и как са се объркали някакви неща по време на път, а после сте се смяли 🙂

[Дани Магелани 20666]

преди 23 минути , Яничка каза:

Забавни, забавни, колко да са забавни? Често ми се случват някакви неща на път, които не са много ок на място, но после, като си спомня за тях, ми става много смешно.

Ако говорим за това нещо да се прецака, веднага се сещам за пътуването ни до Австралия през 2017 г.

Това пътуване изобилстваше от ситуации. Примерно кацаме от Бризбън в Мелбърн в 22:45 ч. и трява да вземем колата в извънработно време. Аз, @Desi75 и @Kremcheto хващаме такси от летището до офиса на рент-а-кара. Шофьорът на таксито после го прославяхме. Защо? Защото пристигаме в офиса на рент-а-кара и там намираме бележка, че офисът се е преместил на друг адрес. Ок, отиваме на новия адрес. Там, тъй като работното му време отдавна е приключило, трябва да вземем ключа за колата от външна кутия. И тук почва забавата. Дали са ни код за отвяране на кутията, но той не става. Звъним на съпорта (с местна сим карта сме) и се оказва, че и на двата телефона отговаря един и същи служител. Той ни казва същия код, който вече сме пробвали многократно и кутията не се отваря. Виждаме, че съпортът е безполезен. Нощта е млада, така че почваме да пробваме последователно комбинации с 4 цифри с надеждата да вземем заветния ключ. Шофьорът на таксито се оказа голям пич -  като видя, че работата се закучи, каза: "Момичета, ще мина след 1 час и ако още сте тук, ще ви закарам, където кажете". Ние между другото имаме нощувка в друго населено място, до която без рент-а-кар няма как да стигнем, а тя вече е станала non-refundable. В шеги и закачки (разбирай многократно пробване на комбинации от 4 цифри), минава 1 час и шофьорът се връща. Вече е ясно, че тази нощ колата няма да успеем да я вземем, а няма и за кога тепърва да търсим хотел, защото вече е към 2-3 ч. през нощта. По наше желание таксито ни закарва на летището, където не можем да ползваме lounge и се настаняваме на масите на едно заведение. Тук най-забавното е, че предният ден съм си сецнала кръста и почти не мога да ходя изправена. Та тези няколко часа до разсъмване бяха изключително драматични за мен 🙂 За да не губим парите от нощувката, която не сме ползвали, сутринта се обаждаме на Booking, а те се свързват със собственика на property-то и им разказват каква "приключенска" нощ сме имали. Host-ът се оказва супер разбран човек и не ни таксува за тази нощувка. Още със стартиране на работния ден се връщаме в офиса на рент-а-кара и им разказваме как не сме успели да вземем колата. Оказва се, че са ни дали грешен код за кутията. Хората са супер любезни, извиняват се многократно и казват, че няма да ни таксуват за колата от вчерашния ден. Ние обаче сме хиени - показваме им non-refundable резервацията за нощувката, която не сме успели да използваме и те без да шикалкавят ни връщат парите за хотела веднага по кредитната карта. Юхуу, вече имаме кола, нулирали сме загубите и тръгваме към Great Ocean Road 🙂

 

Пак на същото пътуване, обаче вече сме в Кернс, за да летим над Големия Бариерен Риф. Страхотно преживяване, кефим се на макс, а и пилотът е майтапчия, а гледките - невероятни:

 

 

 

На втория ден вечерта трябва да върнем колата, защото имаме вечерен вътрешен полет. Тя изглежда новичка за онези времена:

 

По едно време завалява обилен дъжд. Ние паркираме и отиваме да гледаме забележителности. Връщаме се и Деси тръгва да пали. След многократни опити накрая успява да запали и  оставяме колата в един подземен паркинг, докато разглеждаме други неща. Връщаме се по-късно в подземния паркинг и този път колата абсолютно отказва да запали. Звъним на рент-а-кар компанията и след известно време идва аварийна кола. Оказва се, че акумулаторът е заминал. Служителят го сменя с нов и о, чудо, колата пали. Времето за нашия вечерен полет вече застрашително наближава. Разбираме се с рент-а-кар компанията (проведохме една дузина телефонни разговори), че вече не разполагаме с време да зареждаме в бензиностанция и трябва да отпрашваме към летището. Съгласяват се да върнем колата незаредена и да не ни таксуват глоба за това. Пристигаме успешно на летището и хващаме вътрешния полет 🙂

 

Няколко дни по-късно решаваме да си направим пикник. Взели сме си храна, намираме полянка с дървени маси и точно почват да ни текат лигите, когато едно след друго почват да се появяват какадута:

 

 

 

 

Първо изпадаме в екстаз и много им се радваме. Да си на онзи край на света и екзотични птици да се разхождат спокойно си е готино. Папагалите обаче се оказват...зверове 🙂 Проявяват нездрав интерес към храната ни, междувременно броят им се е увеличил доста и почват да правят опити да ни кълват. Бързо прибираме храната и беш към колата. Пикникът се анулира 🙂 Аз останах последна и преди да се кача, погледнах назад, където 10 парчета ме гледаха втренчено и настъпваха. Гаааааз! 🙂

 

Пак на същото пътуване в един от хотелите ни бяха дали карта за публичен паркинг. Отиваме ние да вземем колата, натоварили сме се трите и като стигаме бариерата, тя не се вдига. Картата се оказва безполезна. Поглеждам зад нас - опашка от коли, които също искат да излязат. Почваме да звъним на бутона за разговор със служител, обясняваме се на интеркома, но откарваме доста време и колите зад нас не могат да мръднат. Тогава се замислих какви нерваци са шофьорите в България - там никой не ни се скара, никой не ни притесни и всички изчакаха търпеливо, докато оправим проблема и излезем от паркинга.

 

2019 г. пък отиваме на карибски круиз с @Desi75 и Матеев. Подробностите малко ми се губят, но помня, че имахме нощувка в Остин, Тексас, откъдето на следващия ден трябваше да се придвижим до пристанището, за да се качим на кораба. Връщаме рент-а-кар-а в офиса на компанията и от там си викаме Uber, за да ни закара до пристанището (на пристанището няма офис на рент-а-кара). Тамън всичко върви по план и чакаме Uber, когато Деси се сеща, че си е забравила фотоапарата под седалката на колата, която вече сме върнали. Фотоапаратът, доколкото помня и беше почти нов, с хубав обектив. Връщаме се в офиса на рент-а-кар-а, където ни уведомяват, че колата, която сме върнали, вече пътува към летището, за да я доставят на друг клиент. Поглеждаме часовника - времето напредва, трябва да тръгваме към кораба. Почнахме да мислим някакви варианти да вземем Uber до летището, да вземем фотоапарата и после бързо да се върнем, но в крайна сметка казаха да чакаме да се върне служителя, който е заминал с колата. Аз вече толкова бях притръпнала, че седнах на тротоара и подхванах една салата. Горе-долу в последния възможен момент се върна служителят, носеше фотоапарата и ние отпрашихме към пристанището. Качихме се на време на кораба и следващите дни се наслаждавахме на Ямайка, Мексико и Кайманите. Благодаря на @Георги Матеев за поканата и компанията за това приключение 🙂  Между другото, и тук имаше забавна случка. На Кайманите Жоро беше букнал един миниван за нашата групичка от 5 човека. И точно го взимаме от Budget, товарим се всички и докато сме още на паркинга на Budget, някой се забива в нашата кола

 

Излизаме навън и гледаме - служител на Budget изкарва на заден друга кола и въобще не ни е видял. Хората бяха супер точни, отбелязаха си, че щетата е по тяхна вина и повече не са ни занимавали.

 

Та така, не ни е скучно на път 🙂

 

Кажите сега вие кога и как са се объркали някакви неща по време на път, а после сте се смяли 🙂

Ох, много случаи съм натрупала за разказване, но когато имам време ще го направя.

Яни, поздравления за темата! 

Да се смееш над себе си е ценно, не всеки го може!

[stotan 10346]

Страхотна тема, @Яничка.

 

Преди много години пътуваме трима души с кола за пръв път из Италия и виждаме следния знак:

 

 

   Никой не знае италиански, нямаше тогава google translate. Incaso, викаме си, сигурно значи глоба и започваме да се влачим с 50 км, колите ни изпреварват и ни свирят. По едно време ми прищраква in caso подобно на in case, di nebbia подобно на nebula т.е. в случай на мъгла. И започнахме да си караме с нормална скорост и спряха да ни свирят.

 

   Като имам време, ще напиша още.

[Duke 16829]

Много забавни случки съм имал през годините, но ето първата, която ми изниква в съзнанието...

 

Лятото на 1992 г. пристигам с влак на Виктория от Дувър. Като казах Дувър се усещам, че забавната случка започва още там. Там? Ами, не съвсем, защото в Дувър пристигнах с ферибот от Остенде и май още на кораба се случи нещо забавно... Явно ще трябва да превъртя лентата още по-назад... Малко след като се качих на ферито от пристанището в Остенде, отидох до тоалетната да се освежа и тогава изпитах първият културен шок. Стоях пред умивалник с два отделни крана за вода - топла и студена, разположени достатъчно далеч един от друг, за да не може водата да се смеси. Не ме питайте как се измих...редувах студена и вряла шепа с вода и въобще не беше забавно. По едно време в тоалетната влиза англичанин, вижда ме как се мъча и учтиво ми показва как се действа - запушва умивалника, пълни с топла и студена вода и започва да си плиска лицето с гримаса издаваща истинско удоволствие. Само си представих колко хиляди преди него са правили същото упражнение на същия този умивалник и направо ми домиля за България... На Дувър забавата продължава с имиграционния офицер. Годината е 1992 г., аз съм студент и изглеждам като потенциален имигрант. Британските имиграционни офицери имат специални права, включително такива да не те допуснат до Острова, независимо дали имаш валидна виза. Разпитът продължи повече от необходимото - къде отивам, защо точно в Лондон, при кого отивам, защо точно сега и т.н. Основната причина се оказва транскрипцията използвана от българските власти при изписване на малкото ми име в червения паспорт. Припомням, тогава нямахме право да определяме начин на изписване на имената в документите за самоличност - каквото реши държавата, това е! Аз се казвам Жорж, а в червения паспорт ме бяха изписали като Jorj. Логично, нали? 😛 Имиграционният офицер ме пита как се казвам, аз отговарям Жорж. Той ме поглежда косо и отново ме пита как се казвам... Аз отговарям вече видимо притеснен. На третия път ми казва, че не се казвам Жорж! Викам си, тука нещо сгафих и започвам де се питам как се казвам. Имиграционният ме гледа строго и казва, че аз се казвам Юрдж и пита защо се представям като Жорж... Тогава осъзнах проблемът! Криво ляво някак се оправих с обясненията и той прояви разбиране... Вече сме на Виктория, крача бодро по перона и стигам до неработещ ескалатор, който би трябвало да ме отведе надолу под гарата. Виждам две пакита, които работят по ескалатора и тъкмо когато минавах покрай тях, за да тръгна със самара по стълбите надолу, чувам българска реч... Типичен Бай Ганьо стои до тях и нарежда на чист български език: "Що не работи ескалатора, бе? Кво ме гледаш? Ей, ше ви изволня сичките, бе..." Няма шега, няма майтап, а момчетата седят и го гледат втренчено с едни притеснени погледи. Първата ми реакция беше как Бай Ганьо се е качил на влака на Централна гара в София и е минал през...........работещите ескалатори...

[Дани Магелани 20666]

преди 3 минути , Duke каза:

Много забавни случки съм имал през годините, но ето първата, която ми изниква в съзнанието...

 

Лятото на 1992 г. пристигам с влак на Виктория от Дувър. Като казах Дувър се усещам, че забавната случка започва още там. Там? Ами, не съвсем, защото в Дувър пристигнах с ферибот от Остенде и май още на кораба се случи нещо забавно... Явно ще трябва да превъртя лентата още по-назад... Малко след като се качих на ферито от пристанището в Остенде, отидох до тоалетната да се освежа и тогава изпитах първият културен шок. Стоях пред умивалник с два отделни крана за вода - топла и студена, разположени достатъчно далеч един от друг, за да не може водата да се смеси. Не ме питайте как се измих...редувах студена и вряла шепа с вода и въобще не беше забавно. По едно време в тоалетната влиза англичанин, вижда ме как се мъча и учтиво ми показва как се действа - запушва умивалника, пълни с топла и студена вода и започва да си плиска лицето с гримаса издаваща истинско удоволствие. Само си представих колко хиляди преди него са правили същото упражнение на същия този умивалник и направо ми домиля за България... На Дувър забавата продължава с имиграционния офицер. Годината е 1992 г., аз съм студент и изглеждам като потенциален имигрант. Британските имиграционни офицери имат специални права, включително такива да не те допуснат до Острова, независимо дали имаш валидна виза. Разпитът продължи повече от необходимото - къде отивам, защо точно в Лондон, при кого отивам, защо точно сега и т.н. Основната причина се оказва транскрипцията използвана от българските власти при изписване на малкото ми име в червения паспорт. Припомням, тогава нямахме право да определяме начин на изписване на имената в документите за самоличност - каквото реши държавата, това е! Аз се казвам Жорж, а в червения паспорт ме бяха изписали като Jorj. Логично, нали? 😛 Имиграционният офицер ме пита как се казвам, аз отговарям Жорж. Той ме поглежда косо и отново ме пита как се казвам... Аз отговарям вече видимо притеснен. На третия път ми казва, че не се казвам Жорж! Викам си, тука нещо сгафих и започвам де се питам как се казвам. Имиграционният ме гледа строго и казва, че аз се казвам Юрдж и пита защо се представям като Жорж... Тогава осъзнах проблемът! Криво ляво някак се оправих с обясненията и той прояви разбиране... Вече сме на Виктория, крача бодро по перона и стигам до неработещ ескалатор, който би трябвало да ме отведе надолу под гарата. Виждам две пакита, които работят по ескалатора и тъкмо когато минавах покрай тях, за да тръгна със самара по стълбите надолу, чувам българска реч... Типичен Бай Ганьо стои до тях и нарежда на чист български език: "Що не работи ескалатора, бе? Кво ме гледаш? Ей, ше ви изволня сичките, бе..." Няма шега, няма майтап, а момчетата седят и го гледат втренчено с едни притеснени погледи. Първата ми реакция беше как Бай Ганьо се е качил на влака на Централна гара в София и е минал през...........работещите ескалатори...

Този културен шок го изживях през януари 1997 в Глазгоу. Влизам в банята и потрес: няма смесител нито на мивката, нито във ваната. И душ няма в банята. Не ме питайте как се справих! 

[dimitrov6 10592]

Как ме заключиха в джамия за 5 часа.  Преди месец бях пътувал цяла нощ без сън до летище Кувейт,а хотел си нямах,полета на обратно беше късно вечерта.Мислех да дремна на летището,но нямаше нито една пейка ,а четох че видят ли спящ го пращат с охрана до хотела на  летището .Видях наблизо джамия и за първи път реших да пробвам там да поспя,но само ходжата беше и май никой не би си помислил това.След 10 минути реших да си тръгна,но ходжата отишъл по работа в града и вратата на оградата с шипове беше заключена.Поне спах час и после почти бях измислил как ще прескоча без да се набуча на оградата и гледам на улицата спира кола и ходжата си идва,като влезе през странична врата в оградата,която бях погледнал,че има катинар,но той май само е висял,а не е бил свързан между врата и ограда.Ходжата се шашна като ме видя,а аз преди това почти бях готов да звъня в посолството да пратят някой да ми отвори.Ето снимка на оградата от интернет.

[Фил 68647]

Преди 1 час, Duke каза:

...отидох до тоалетната да се освежа и тогава изпитах първият културен шок. Стоях пред умивалник с два отделни крана за вода - топла и студена, разположени достатъчно далеч един от друг, за да не може водата да се смеси. Не ме питайте как се измих...редувах студена и вряла шепа с вода и въобще не беше забавно. ...

 

преди 55 минути , Дани Магелани каза:

Този културен шок го изживях през януари 1997 в Глазгоу. Влизам в банята и потрес: няма смесител нито на мивката, нито във ваната. И душ няма в банята. Не ме питайте как се справих! 

Травъл-хак за справяне с липсата на смесители на Острова   - два ластика и бутилка от минерална вода. 

[DaBo 13086]

преди 29 минути , Фил каза:

 

Травъл-хак за справяне с липсата на смесители на Острова   - два ластика и бутилка от минерална вода. 

За темата на Линдт "Без какво не тръгваш в багажа" - ластицииии. Спасяват те в тоалетните на Острова. 🤣

[Radnev 15268]

преди 58 минути , dimitrov6 каза:

Как ме заключиха в джамия за 5 часа.  Преди месец бях пътувал цяла нощ без сън до летище Кувейт,а хотел си нямах,полета на обратно беше късно вечерта.Мислех да дремна на летището,но нямаше нито една пейка ,а четох че видят ли спящ го пращат с охрана до хотела на  летището .Видях наблизо джамия и за първи път реших да пробвам там да поспя,но само ходжата беше и май никой не би си помислил това.След 10 минути реших да си тръгна,но ходжата отишъл по работа в града и вратата на оградата с шипове беше заключена.Поне спах час и после почти бях измислил как ще прескоча без да се набуча на оградата и гледам на улицата спира кола и ходжата си идва,като влезе през странична врата в оградата,която бях погледнал,че има катинар,но той май само е висял,а не е бил свързан между врата и ограда.Ходжата се шашна като ме видя,а аз преди това почти бях готов да звъня в посолството да пратят някой да ми отвори.Ето снимка на оградата от интернет.

Абе, ти вярно ли преспа в джамията???😵😄

Когато ходихме в Саудитска Арабия, бях прочел в чуждестранен форум, че може да се преспи в джамия, но изобщо не съм и помислял да го правя.

[neuromancer 25059]

Мен са ме заключвали да спя в офиса. Почти нарочно беше. После имах голяма разправия на излизане на другия ден.

Бях ергенче, доста фрустриран, защото си изпуснах полета и решен да не харча пари допълнително заради това...

[neuromancer 25059]

Начи работех в Англия и фирмата ми плащаше хотела (бях се разбрал да ми плащат хотела дори да отивам някъде през уикенда) . Щях да ходя до Италия,  но заради задръстване си изпуснах самолета на Райън и от нямане какво да правя, се върнах в офиса (нямаше смартфони и подобни, а в офиса има компютър за да правя някакви планове...) И се замотах там, задрямах (то и стая с легло имаше), после реших, че на сутринта ще мога да намеря охраната преди да включа алармата, обаче не стана точно така...

[Яничка 22694]

Сетих се за още една случка.

2021 г. с мъжа ми отиваме на Сейшелите. Още цари коронавирус, пътувания трудно стават и ние сме на върха на щастието, че сме успели да мръднем някъде, и то на екзотика. Изкарваме невероятна ваканция, по островите почти няма туристи заради коронката и навсякъде ни ъпгрейдват по хотелите. Идва края на пътуването и имаме нощувка в Sailfish Beach Villas на Махе в стандартна вила с 2 спални. Настаняваме се късно вечерта, едвам намираме къщата в тъмницата, няма рецепция и първо попадаме на друга вила, в която се оказва, че са настанени семейство руснаци. Спираме да ги питаме да ни упътят. Дамата се оказва, че говори чудесен български и двамата много ни се радват. Дават ни указания и на изпроводяк руснакът се провиква: "И елате после да ударим по едно"  🙂

Настаняват ни във вила по-висок клас и се оказваме в огромен апартамент с 3 тераси и големи стаи. Собственикът пита дали сме ок да обяви пред Booking, че е имало no-show, за да не им плаща комисионна, но аз съм букнала нощувката през US IP и чакам да ми върнат 25$ кешбек и по тази причина му отказвам. Той, явно недосейщаки се за магеланските схеми, които въртим тук, се учудва: "А, и във вашата страна ли я има тази промоция?". Има я, ама друг път 🙂

Та за вилата - гледката (и не само) е не-ве-ро-я-тна!

 

 

 

 

 

 

 

За изпроводяк решаваме да си направим романтична вечеря във вилата и през деня си взимаме прясна риба, която ни приготвят много вкусно на едно капанче около плажа. Взели сме си такамака (местният ром, на който ставаме големи фенове в последствие).

Не знам дали забелязвате, че къщата се намира насред джунглата 🙂 И така, седим си на терасата по тъмно, хапваме, пийваме, говорим си колко ни е хубаво пътуването и по едно време от някъде долита....летяща хлебарка. Аз млъквам. Мъжът ми става от масата и супер авторитетно мята една джапанка по нея. И точно преди да се върне на масата, няколко секунди след първата долитат още няколко хлебарки. Аз, както приятно съм замаяна от такамаката, изпадам в шок и за нула време изтрезнявам 🙂 Явно светлината от лампите е привлякла врага! Скачаме бързо във всекидневната и плъзгаме стъклените врати, за да затворим изхода към терасата. И точно на време, защото от външната страна на стъклото кацат още няколко твари!

Каква романтика, каква вечеря! Затваряме всички прозорци и врати и почваме да се смеем 🙂 Който иска джунгла, трябва да може да понесе и буболечките, които вървят с нея 🙂

Въпреки всичко тази вила и гледката са ми фаворит и искрено ги препоръчвам за настаняване, но с едно намигване 🙂

[Дани Магелани 20666]

преди 4 минути , neuromancer каза:

Начи работех в Англия и фирмата ми плащаше хотела (бях се разбрал да ми плащат хотела дори да отивам някъде през уикенда) . Щях да ходя до Италия,  но заради задръстване си изпуснах самолета на Райън и от нямане какво да правя, се върнах в офиса (нямаше смартфони и подобни, а в офиса има компютър за да правя някакви планове...) И се замотах там, задрямах (то и стая с легло имаше), после реших, че на сутринта ще мога да намеря охраната преди да включа алармата, обаче не стана точно така...

Ха ха! И аз веднъж включих алармата на работа. 

Променили часът на заключване в нашия корпус, сложили малка бележка, но кой да види!

Заседях се на компютъра по-дълго. Излизам от кабинета си и си тръгвам, че като зави оная ми ти аларма, чак боли. Звъня на един от най-информираните си колеги да се обади на охраната. Човекът си тръгнал, нямало коли на паркинга, значи нямало никой. А ние пешеходците какво сме?

Идват от СОТ, успяват да спрат воя, идентифицирам се през стъклената врата, но не може да ми отвори. Чакаме заедно портиерът да бъде издирен, да се върне и да ми отключи. Накрая пристига и спокойно ми заявява, че се случва понякога. Не съм първата, няма да съм и последната. И добре, че не съм направила опит да скачам през прозорец, че и такива е имало. Да бе! Да се потроша!

[neuromancer 25059]

преди 37 минути , Яничка каза:

Сетих се за още една случка.

2021 г. с мъжа ми отиваме на Сейшелите. Още цари коронавирус, пътувания трудно стават и ние сме на върха на щастието, че сме успели да мръднем някъде, и то на екзотика. Изкарваме невероятна ваканция, по островите почти няма туристи заради коронката и навсякъде ни ъпгрейдват по хотелите. Идва края на пътуването и имаме нощувка в Sailfish Beach Villas на Махе в стандартна вила с 2 спални. Настаняваме се късно вечерта, едвам намираме къщата в тъмницата, няма рецепция и първо попадаме на друга вила, в която се оказва, че са настанени семейство руснаци. Спираме да ги питаме да ни упътят. Дамата се оказва, че говори чудесен български и двамата много ни се радват. Дават ни указания и на изпроводяк руснакът се провиква: "И елате после да ударим по едно"  🙂

Настаняват ни във вила по-висок клас и се оказваме в огромен апартамент с 3 тераси и големи стаи. Собственикът пита дали сме ок да обяви пред Booking, че е имало no-show, за да не им плаща комисионна, но аз съм букнала нощувката през US IP и чакам да ми върнат 25$ кешбек и по тази причина му отказвам. Той, явно недосейщаки се за магеланските схеми, които въртим тук, се учудва: "А, и във вашата страна ли я има тази промоция?". Има я, ама друг път 🙂

Та за вилата - гледката (и не само) е не-ве-ро-я-тна!

 

 

 

 

 

 

 

За изпроводяк решаваме да си направим романтична вечеря във вилата и през деня си взимаме прясна риба, която ни приготвят много вкусно на едно капанче около плажа. Взели сме си такамака (местният ром, на който ставаме големи фенове в последствие).

Не знам дали забелязвате, че къщата се намира насред джунглата 🙂 И така, седим си на терасата по тъмно, хапваме, пийваме, говорим си колко ни е хубаво пътуването и по едно време от някъде долита....летяща хлебарка. Аз млъквам. Мъжът ми става от масата и супер авторитетно мята една джапанка по нея. И точно преди да се върне на масата, няколко секунди след първата долитат още няколко хлебарки. Аз, както приятно съм замаяна от такамаката, изпадам в шок и за нула време изтрезнявам 🙂 Явно светлината от лампите е привлякла врага! Скачаме бързо във всекидневната и плъзгаме стъклените врати, за да затворим изхода към терасата. И точно на време, защото от външната страна на стъклото кацат още няколко твари!

Каква романтика, каква вечеря! Затваряме всички прозорци и врати и почваме да се смеем 🙂 Който иска джунгла, трябва да може да понесе и буболечките, които вървят с нея 🙂

Въпреки всичко тази вила и гледката са ми фаворит и искрено ги препоръчвам за настаняване, но с едно намигване 🙂

Ха, сетих се за едни хлебарки...

Имаме близначки на няколко седмици, още преди това сме обезпаразитили и всичко. И една нощ някъде по малките часове беше бебето нещо не спеше, плаче, аз я държа на ръце и се разхождам и гледам една огромна хлебарка. То аз чак толкова не се впечатлявам, ама само си представям жена ми като се събуди и я види каква истерия ще настъпи, почвам да я гоня с метлата, тя лети, а ако оставя бебето пак почва да плаче и трябва да я взема, за да не се събуди жената... Бе стресиращо си беше: в едната ръка бебе, в другата метла, ама я утрепах накрая де.

[ДиянаВ 23590]

Преди 1 час, neuromancer каза:

Начи работех в Англия и фирмата ми плащаше хотела (бях се разбрал да ми плащат хотела дори да отивам някъде през уикенда) . Щях да ходя до Италия,  но заради задръстване си изпуснах самолета на Райън и от нямане какво да правя, се върнах в офиса (нямаше смартфони и подобни, а в офиса има компютър за да правя някакви планове...) И се замотах там, задрямах (то и стая с легло имаше), после реших, че на сутринта ще мога да намеря охраната преди да включа алармата, обаче не стана точно така...

Помислих, че са те заключили, за да изтървеш полет и си викам баси мечешката шега 

[ДиянаВ 23590]

Преди 2 години ще летим до Катаня от София и хващаме нощен влак - спален вагон. Началото на юли е и по-луксозните вагони се ползвали само към морето. Ужасите на БДЖ все някак си се преживяват, но прозорецът ни не се затваря, при което като набере скорост влакът, става ужасен шум, не може да се спи. Казваме на стюардесата за проблема и ни връчва една закачалка от едновремешните по-големички, за да направим нещо като клин и прозорецът да не пада 😄  Както и да е оцеляваме и стигаме до София. Сутринта се чувам с дъщерята, която не е с нас, а при баба си. Оплаква ми се: - Ааааа, тук има хлебарки и ме е страх. Ходя до тоалетната въоръжена с една закачалка.  Толкова смешно ми стана като се замислих какво универсално оръдие на труда е закачалката

[Климент 966]

Посления ми рентакар в Италия. Взимам колата от Болоня, обикаляме Модена,  следваща спирка Парма, паркирам някъде и покрайнините на центъра плащам за 2 часа и тръгваме да обикаляме, времето минава и трябва да тръгваме в този момент осъзнаваме, че не сме отбелявзали мястото където е паркирана колата. Почва едно чудене потене, от къде минахаме, как дойдохме в един момент се сещаме, че на снимките има локация , та от първата снимка в града се насочваме и и успяваме да се ориенираме къде беше оставена колата.  Пресрочихме времето за паркиране, но глоба нямаше. Следва плащане на магистралата, пъхам си бележката излиза сумата изсипвам монети за да платя но нищо не се случва. Натискам бутна за помощ но този отсреща не говори английски, и ми повтаря да не излизам от колата. Опитвам се с 3те думи италиански които знам да му обясня ситуацията но не се получава. Добре че шофьора на колата зад мен дойде и ми помогна,  разбра се и ми вдигнаха бариерата.

Последния ден след като сме обикаляме наколко часа из Болоня и тръгваме към летището. Слагам си бензиностания на навигацията, коя беше навигация не си спомням ама на мястото на безиностанцията шест-лентова магистрала. Продължавам напред и успявам да пропусна слизането от магистралата, карам към следващата на отбивка която се оказа  че може да се плати само Telepass , a следващата е на повече от 30 км,  Пробвам да изляза през Telepass -а, добре че там оператора говореше анг;ийски и вдигна бариерата, същевреммено продължавам да търся бензиностация, намирам следващата след няколко врътки съм там , обаче колонките увити в найлон, не разбрах ремонт ли щаха да правят в летен отпуск ли бяха излезли, но и там не заредих. Вече нямаше време върнах колата незаредена на летището. Бяха любезни казаха няма проблем. После установих че има такса зареждане 45 евро, а цената на литър гориво е с почти евро по-висока от тази на безиностанция, но пък си хванахме самолета.

[Дани Магелани 20666]

Историите изплуват постепенно. 2006 година.

Аз съм на конференция в Подмосковието, правят ни коктейл в ресторант на спонсора в имение  с конна база, голф игрища, кортове, зоопарк с хищници, аквариум с влечуги...а бе мутробарок. В ресторанта от пиле мляко, като се започне от хайвера и т.н. до сельодката.

С колежка се заговаряме на тема храна и тя ми казва, че сама си прави сельодката от специална риба. Не е херинга, както зная аз. Изразявам изненада. Грешка!

На летището тя ми носи голям подарък. Казва, че вътре са замразени няколко от въпросните риби. Оказаха се като малки сомчета по размер, добре опаковани.

И сувенири от гжелски фарфор. Единият бъчвичка с мече отгоре. Вземам порцелана в ръчния багаж, слагам добре опакованите риби в чекирания куфар, с ужас как ще се вмиришат дрехите ми, ама смея ли да ги хвърля пред нея.

На всичко отгоре съм със смяна, с австрийците, защото нямаше билети за директните полети.

На Виена в транзита гледат на секюрити багажа. Вземат ми водката, купена и запечатана в безмитен магазин на летището, защото не им вярвали. А май им се пиеше.

Питат каква течност още нося. Ами никаква. Има, казват. Вадят подаръка -  бъчвичката с мечето, свалят слоевете фолио, отварят и започват да се хилят. Колежката я напълнила с някакво рядко сладко, нейно производство. Да ме изненада. Е изненада и мен, и служителите на рентгена. Не ми взеха бъчвичката, за разлика от водката. А аз умрях от срам. Така е като не знаеш какво носиш!

 

[neuromancer 25059]

Още една забавна случка се сетих...

Жена ми ще ражда, карам я до болницата, обаче трябваше да се върна да взема някакви документи или дрехи бяха... То беше секцио, тоест планирано, ама все пак не бях в най-добрата си психическа форма.

Търся място за паркиране, трудно, но виждам едно място, влизам с ряз и.... пропадам. 

Имало шахта без капак и колелото точно влязло вътре, как не съм видял дупката не мога да си обясня, но то затова е било празно мястото.

И точно седя отстрани и си събирам акъла идва боклукчийски камион, който не може да мине, защото съм заел половината улица...

 

 

 

Събраха се трима от боклуджиите, вдигнаха колата от едната страна и с газ излязох. 

[Дани Магелани 20666]

И като съм започнала да се излагам, да продължа. Летище Осака, 2 януари 2020, предковидно.

Ще летя 3 последен вътрешен полет Осака-Токио на АNA. На чек ин давам паспорта си, японката търси, търси... и не ме намира. Вадя папката с разпечатани билети и подавам. Тя започва да се смее, а това е нетипично за служител. Билетът ви е за 2 февруари. Шок!

А аз летя на 9 януари от Токио до Рим. Хиляда пъти я гледах тази резервация, но не съм видяла грешката си. Билетът не може да се сменя. Нов - 270$.

А наскоро си мислех, че при толкова много пътувания, веднъж не направих аз гаф. Имало е проблеми, но не по моя вина. Дръпнах дяволчето за опашката! И гафът стана!

А сега на къде? Звъня на Самурайка, а тя е в самолет за Тайланд и е изключила. Звъня на Мая в Бали, другият мой консултант по Япония. Мая казва връщай се на гара Осака имаш за 145$ шинкансен. По-добре, и нощувката в Токио ми е платена. На гара Осака ми казват, че билет ще имам, но без място. На 2 януари. Как се пътува прав?

В това време Самурайка е включила вайбъра и е видяла воплите ми. Пише , че на гара Осака има залепена малка автогара с нощни автобуси. Бързо я намирам. Билетът 70-80$, вземам. Пътувам през ноща 9 часа, всеки пътник е сам на 2 седалки. Пристигам на гара Токио в 7ч, придвижвам се до хотела. В стаята ми блажено е нощувал куфарът ми, който изпратих от хотела в Окинава. А аз се гърчех в автобуса.

За това никога вече не си мисля, че не правя гафове. Правя си! Поне до сега не са били фатални. Не искам да мисля какво би било ако полетът за Европа не беше след седмица, а в същия или следващия ден!

[stotan 10346]

2019 година кацаме на летището в Сао Мигел на Азорски острови в 2 ч. през нощта. Имаме резервирана кола, но офисите на rent a car компаниите отварят в 6 ч. Хотелът ни е далече- на 10- 15 км. Мислим си, че можем да поспим на летището 4 часа и се настаняваме на седалки срещу офиса, откъдето трябва да вземем колата. Минават десетина минути и един служител идва и ни пита какво правим там. Обясняваме му, той обаче ни уведомяваме, че нашият самолет е бил последният за деня и ще заключат летището до 6 ч. На изхода има автоматични врати, които се отварят, когато някой се приближи до тях. Вратите са две двойки с разстояние между тях може би два метра. Разрешават ни да останем в малкия квадрат между тях и да чакаме, като заключват само вътрешните врати. Имаме само ръчен багаж, защото багажът ни не дойде с нас поради закъснение на самолета (пристигна на другия ден). Няма къде да седнем и обикаляме в нещо като стъклена клетка. Проблемът е, че само да мръднем малко по- рязко и автоматичните врати се отварят и нахлува доста студен въздух. Така със @Stotan Driver обикаляме два часа на пръсти, но все пак вратите току се отварят и ние замръзваме в странни пози. Явно в летището все пак има хора и като са ни гледали изпълненията, се смиляват над нас и в 4 ч. отварят вътрешните врати и ние, скапани, се пльосваме на седалките да си чакаме колата. 

Това е част от нашето убежище:

[MayaS 10840]

Да взема и аз да разкажа една. 2019 г. В Шираз, Иран. Пътуваме с колата под наем към Шираз, влизаме в града и следвайки импровизираната навигация на гугъл се отправяме към резервирания хотел. Само, че навигацията не ни води съвсем точно и започваме лутане с влизане в насрещното движение в еднопосочна улица. Разминахме се успешно и уж да стигнем хотела, ама не оак греда. Освен всичко отново влизаме в насрещното по същата улица. Накрая успешно кацаме пред хотела,  паркираме в подземния гараж и право на рецепцията. Подавам аз резервацията. Обяснявам какво що и те ни канят да поседнем и да изчакаме. Черпят ни с розова вида д чия и ние си седим, говорим си, ит време на време се зачудваме, че нещо много се бавят. Започнахме да се повъртаме и в един момент рецепционистката ме вика. Ами така и така ама вашата резервация е за тази дата но следващия месец. Аз изпадам в ступор, проверввам и вярно е така. Питам дали имат свободни стаи, но уви, не. Казват ни, че вече са звъняли, на много хотели, но нямало места, но ще продължат да ни търсят хотел. Накрая ни намериха, за същата цена, но цял апартамент с 3 спални, хол кухня и 2 бани. Пожелавам на всекиму такъв ъпгрейт. И даже ни ескортираха до там. И накрая те канцелираха грешната резервация и ни върнаха парите.

[Дани Магелани 20666]

преди 28 минути , MayaS каза:

Да взема и аз да разкажа една. 2019 г. В Шираз, Иран. Пътуваме с колата под наем към Шираз, влизаме в града и следвайки импровизираната навигация на гугъл се отправяме към резервирания хотел. Само, че навигацията не ни води съвсем точно и започваме лутане с влизане в насрещното движение в еднопосочна улица. Разминахме се успешно и уж да стигнем хотела, ама не оак греда. Освен всичко отново влизаме в насрещното по същата улица. Накрая успешно кацаме пред хотела,  паркираме в подземния гараж и право на рецепцията. Подавам аз резервацията. Обяснявам какво що и те ни канят да поседнем и да изчакаме. Черпят ни с розова вида д чия и ние си седим, говорим си, ит време на време се зачудваме, че нещо много се бавят. Започнахме да се повъртаме и в един момент рецепционистката ме вика. Ами така и така ама вашата резервация е за тази дата но следващия месец. Аз изпадам в ступор, проверввам и вярно е така. Питам дали имат свободни стаи, но уви, не. Казват ни, че вече са звъняли, на много хотели, но нямало места, но ще продължат да ни търсят хотел. Накрая ни намериха, за същата цена, но цял апартамент с 3 спални, хол кухня и 2 бани. Пожелавам на всекиму такъв ъпгрейт. И даже ни ескортираха до там. И накрая те канцелираха грешната резервация и ни върнаха парите.

Няколко пъти съм правила резервации за грешна дата в Букинг. Но бързо си виждам грешката и анулирам или променям, ако мога. Винаги резервирам с право на анулиране, независимо от по-високата цена. Това ми е принцип. Дори ако ще се пътува след няколко дни. Имам само една невъзвратима за толкова години за 20 евро, която загубих, но това беше от недоглеждане и преди магеланския ми период.

[Djgeorgie 933]

Аз също имам една история, която сега ми се струва супер добра за разказване, но докато се случваше, ми беше доста напечено. Предварително се извинявам, но е адски, адски дълга.

 

Средата на Март 2019 Г. Последен ден от пребиваването ми в Берлин еп. 1. Историята всъщност започва на предишната вечер, която се явява всъщност последна. Та понеже не обичам да оставям недовършена работа, а съм обещал на бъдещите наемодатели на апартамента в който съм живял през последните 3 плюс години, които в оня момент ми се явяват и колежки, да им инсталирам нов Интернет. След няколкомесечни разправии с Vodafone, ми казват, че човек ще дойде да инсталира Интернета точно в моят последен ден до макс 20:00 Ч.  вечерта. Все едно не съм живял в Германия и не зная, че това са пълни глупости, но както и да е. Та вместо да празнувам някъде с момичето с което излизам от 3 седмици бъдещият живот в Ню Йорк Сити, наивно седя и цял ден го чакам въпросният служител. Естествено не идва нито през деня, нито до 8 вечерта. Супер ядосан се обаждам на момичето и й предлагам все пак да излезем някъде, макар и късно. Тя естествено се съгласява и така и правим. Съответно се замотаваме навън и се прибираме към 11 вечерта и понеже тя трябва да става рано на другата сутрин, когато се връщаме вкъщи, направо си лягаме, нищо, че аз имам още неща за опаковане преди полета.

 

Събуждаме се в 4 сутринта за да може тя да излезе, а аз, така и така съм станал, адреналина ме тресе здравата и почвам да опаковам, обаче след час, час и нещо, осъзнавам, че куфарите с които разполагам, няма да ми стигнат да събера всичко, което притежавам, за това почвам да експериментирам и слагам неща в торби на Rewe, WWF и на каквито други магазини имам под ръка. В 12 съм готов и се обаждам на моят колега, с който ще летим заедно до Ню Йорк през Осло с Norwegian и го карам вместо аз да отивам с Uber-а към него, той да дойде към мен, тъй-като вече закъсняваме и се опитвам да съкращавам закъснението, до колкото мога. Взимам си целия багаж и слизам по стълбите да го чакам и точно на последното стъпало, удрям по-силно големият куфар, който трябва да чекирам в стъпалото и незнайно как, но ципа му някак си се отваря (за щастие без да се къса) експлозивно и половината му съдържание се разлетява във абсолютно всички посоки, които може да си представите. Това, принципно не би било чак такава драма, ако не е факта, че аз съм незрящ и събирането на всичко би ми отнело 3 пъти повече време от колкото би отнело на всеки друг поради лекия проблем, че не съм сигурен къде точно падат нещата. Звъня пак на моя колега и му обяснявам ситуацията, като го карам като стигне при мен, да обясни на шофьора, че трябва да ни изчака и да не прекратява курса на моята локация. Той се появява след 15-тина минути (принципно времето между апартаментите ни с кола е около 5 минути, но на неговата улица правели ремонт и били затворили едната посока, та трябвало да обикалят целия квартал за да дойдат до мен). С негова помощ досъбираме нещата, които не съм успял да намеря докато се правя на Спайдърмен из стълбището  за още 5-6 минути и скачаме обратно в таксито.

 

В това време, шофьора докато си ровил нещо в телефона, без да иска спрял курса от апликацията на Uber и ни обяснява, че трябва да платим кеш. Ние нямаме изобщо толкова много кеш, че да платим за курса от централен Берлин до SXF, а и времето ни за check-in застрашително намалява и почваме да се пазарим. Преравяме всички джобове и с общи усилия успяваме да съберем 55 Евро. Даваме му ги и го молим все пак да ни закара. Човекът се съгласява и почва да кара, но трафика в Берлин този ден е ужасен и вместо 30-40 минути, ни отнема ужасно много време да се придвижим и тамън сме почти на Schonefeld и пичът безцеремонно обявява, че адски му се пикае и отбива от аутобана в една бензиностанция. Ние сме в абсолютен шок, но какво да направим? Молим го да е бърз, обаче той се бави адски и минават още 10 минути в чакане и когато се връща ние имаме не повече от 10-тина минути до края на checkin-а за полета до Осло. Молим го да побърза и се почва едно лудо каране до летището.

 

Стигаме 5 минути преди Norwegian да са затворили, но той ни оставя на терминал A, а ние с ужас установяваме, че checkin-а ни е в терминал C или D, не помня вече. В абсолютна паника сме вече, имаме жестоко количество багаж и просто виждаме как самолета излита без нас и в тоя момент ми хрумва, че най-разумното е да дам куфарите ми за чекиране и паспорта ми на моя колега,  който да спринтира до чекин, а пък аз през това време ще се тътрузя след него с всичките торби на Rewe, огромна раница и т.н. които имам като ръчен багаж. Тоя план естествено е абсурден, но на мен не ми пука и желанието ми да се махна от тая смахната държава час по-скоро е по-силно от всички рационални причини и доводи, които бих имал в нормално състояние. Колегата ми се навива на идеята и се почва един спринт. Аз почвам да тичам след него, но навън по целия периметър на Schonefeld има колчета преграждащи та колите да не могат да се качват в пешеходната зона и тъй-като все пак искам някога да имам деца, колчетата ме забавят и след един момент го губя. Продължавам да  тичам, но вече нямам представа дали съм стигнал нашият терминал и за по-сигурно решавам да вляза през една от вратите и да питам да ме упътят. Така и правя и за щастие попадам на едни Британци, които чакат полет за острова, които след като искат да ме черпят с уиски, ме уверяват, че не само съм стигнал терминала, ами и съм минал зоната, където е гишето за Осло и ми казват, че трябва да се върна малко назад. Аз не съм сигурен колко точно трябва да се върна и абсолютно нелогично решавам, вместо да ги помоля да ме заведат до там, за по-лесно, да почна да тичам обратно вместо отвън където са колчетата, вътре покрай лентите, които ограждат различните зони на терминала. Почвам да тичам, но в някой момент явно съм прескочил отвъд загражденията, защото се включват някакви аларми и разни хора почват нещо да ми крещят от далеч. Аз съм вече тотално напрегнат, ядосан на ситуацията и продължавам да тичам и да псувам света. По едно време един от охраната на летището явно се усеща каква е ситуацията и почва да ме гони и аз намирам момент да му обясня на две на три какъв ми е проблема и защо тичам като малоумник. Човека се оказва черен Американец и като разбира, че ще летим за Ню Йорк и отиваме да живеем там, започва невероятно да се радва и ме хваща и почваме да тичаме вече заедно към съответното гише. Стигаме там, а колегата ми ни посреща с обяснението, че може и да не ни чекират, тъй-като той стигнал точно в момента в който жената, която обслужва Norwegian загасила монитора и затворила checkin-а. Той се опитал да й обясни, че лети за Ню Йорк през Осло, че имаме неотменяема резервация за хотел платена от компанията за която работим и т.н., но тя не го чула и само му дала знак да изчезва и почнала да си говори с някого по телефона за нещо несвързано въобще с работа. След 5 минути чакане явно се усетила, че пасажерът явно няма да си отиде, затворила телефона и го попитала за какво чака. Той пак обяснил ситуацията и тя му казала, че полета вече бил затворил и сме закъснели. Почнали се едни обяснения и една разправия, но тя все пак се смилила да ни чекира. Колегата ми дал двата паспорта и обяснил, че чакат мен, но когато се обърнал да види къде съм, не можал да ме види никъде из терминала и решил да почне да ме търси. Хукнал той назад към мястото, където се разделихме, но аз не съм бил вече там и когато аз съм се появил  с черният пич от Америка, той тъкмо започвал да се паникьосва къде ли съм се дянал и какво да прави? Зачакахме въпросната дама, която пък междувременно беше изчезнала някъде. Тя все пак се появи, чекира ни  с уговорката, че ако не стигнем на време на гейта, няма да ни чакат  и с още повече спринтиране през security, макар и последни, успяваме да си хванем самолета.

Историята, обаче, не свършва дотук.

 

На кацане в Осло пак минаваме паспортен контрол, за да излезем от Шенген. Подаваме двата паспорта, но моят Колега като Бразилски гражданин е със Синя Карта даваща право на работа в ЕС, която обаче той забравя да извади заедно с паспорта. Служителката явно го взима за нелегален имигрант и вместо да го попита за статута му само го пита от кога живее в Германия и на отговора му, че е живял там над 2 години, измънква нещо под носа си, хваща телефона и започва да набира някого. Аз веднага се усещам каква е ситуацията и я спирам като й обяснявам, че той е със Синя карта. Момичето видимо си отдъхва и му иска документа. Той й го показва и успешно напускаме Норвегия.

Качваме се в самолета за JFK и в следващите 8 часа и нещо сме най-щастливите хора на света!

 

Пътуването ни, за съжаление, има още малко изненади в ръкава си. Някъде над Канада и на няколко бири решавам, че тъй-като имам Британска сим карта, в която имам включени минути и Интернет за щатите, ще е удачно да я сменя в самолета, та да може като кацнем на Кенеди да имаме Интернет и да може да извикаме Uber до хотела и т.н. Докато вадя старата си карта от телефона, подавам Британската си карта, плюс празното легло за сим картата на моят колега, който докато си играе с тях, прави някакво движение без да иска и леглото пада, но не на Земята както се очаква, а някъде в огромното кресло откъдето се оказва, няма никакъв шанс да се извади, без да се разглоби цялата конструкция. Така аз оставам дефакто без телефон за следващите 1-2 днив Америка.

На кацане на летището аз съм вече в състояние, в което не мисля, че има нещо, което може да се обърка и да ме учуди. Оказвам се прав, тъй-като единия ми куфар идва на лентата, но целият одран и пукнат в единия ъгъл. Честно казано след такова пътуване, това дори не ме учуди особено. Повъртяхме се малко да потърсим къде мога да подам иск за щета заради куфара, но беше късно, хората на летището нямаха идея дали въобще Norwegian  имат служители наоколо и така останах без жалба за багажа. Случайно попаднахме на машина където се продаваха сим карти, та си купихме две, хванахме си такси и след още 40 минути успешно пристигнахме в хотела.

 

Та така завърши най-инфарктното ми и епично пътуване досега. Надявам се да не съм досадил с дългата история.

[MayaS 10840]

преди 2 часа, Дани Магелани каза:

Няколко пъти съм правила резервации за грешна дата в Букинг. Но бързо си виждам грешката и анулирам или променям, ако мога. Винаги резервирам с право на анулиране, независимо от по-високата цена. Това ми е принцип. Дори ако ще се пътува след няколко дни. Имам само една невъзвратима за толкова години за 20 евро, която загубих, но това беше от недоглеждане и преди магеланския ми период.

Е да ама с тази разлика, че в Иран няма букинг, а се работи с други сайтове.