Когато нещата се прецакват или забавни случки по време на пътувания

[stotan]

2019 в Рейкявик си резервираме стая в апартамента на един поляк, който през лятото си ходи в Полша и дава под наем стаи в апартамента си. В резервацията пише, че се влиза с код. Отиваме до сградата, вкарваме кода и чакаме вратата да се отвори. Нищо не се случва. Опитваме 2-3 пъти- нищо. Звъним на поляка. Той ни уверява, че кодът е правилен. Вкарваме кода, бутаме вратата. Не се случва нищо. Пак звъним на поляка. Той се обажда на поддръжката. Човекът идва, вкарва кода и... натиска вратичката на нещо като пощенска кутия. Вратичката се отваря и вътре стои ключ за външната врата... Мда.

[zvezda9001]

Божеее колко случки имаме по света! Мъжа ми се шегува, че цял роман може да напишем в няколко тома!

Запощвам с медения ни месец предиии години! 

20 дена сме заделили за медения месец, стартираме от остров Закинтос и завършваме на Санторини. Избрали сме любима Гърция,  много места сме видели по света, но Гърция е винаги в сърцето та там се всичко точно!

Тръгваме със старата ми количка едно Ауди А3, качвайки се на ферибота за Закинтос част от аспуха реши да висне и издавахме невероятен шум на ферибота следователно и като слизахме от него 😄 мъжа ми го поправи след като слязохме от ферибота до тук добре. Минават дни в наслаждаване на красия остров, един ден късен следобед сме на една невероятна гледка, колата зад нас паркирана с предницата към гледката и надолнището, сядаме в нея след готиния залез и какво тя не пали! Споглеждаме се гледаме гледката оред колата, осъзнавайки че не може и да я бутнем! Почваме на стоп да спираме туристи наред 😄 Спираме едни американци и здрав купон и смях докато я преместим в правилната посока тая кола, та бутнаха ни и така запалихме, сега няма да си разваляме амбициозната ни програма я с търсене на сервиз веднага, та следващите места булката  , демек аз бутам колата по надолнищата да запали 😄 Прибираме се вечрта в хотела и питаме за някой сервиз да занесем колата, че достатъчно се излагахме с бутането жената на рецепция изпада в ужас щото е петък вечер, а в събота и неделя гърците какво? Ама почиват разбира се 😄 какво да правим сега, утре на Навагио ще ходим не може то така, аз амбицираната да изостана с плана и звъним на агенция за коли под наем, донесоха ни кола, че и сервиз ни препоръча. Айде и тука почти се оправихме 🙂 На следващия  ден решаваме да видим този сервиз дали пък случайно не се е прецакал да работи в съботя и я изненадаа, до там нали ви е ясно как запалихме нашата кола, вече мускули запопнах да правя 😄 Оставяме колата човека топен вика днес ще я оправя, бре! Ние отиваме по план за Навагио, паркираме колата под наем на паркинг на пристанището и хващаме лодка. Кефим се на макс на Навагио, на връщане сме с българи в лодката, паркира лодката на пристанището, скачаме от нея и продължаваме да бъбрим с българите и аз възкликвам а Я вижте онази задната кола как е опряла предната, без малко да се е цопнала във водата и хахохихи, как не дърпат ръчните тея ти гърци, докато аз не осъзнавам че тая кола е бутнала баш нашата кола под намем 😄 Слава богу нямахме някакви последствия, мъжа ми избута на ръка задната и я подпря с камък. Отиваме  до сервиза я колата ни готова, оправил я почти без пари супер, връщаме колата под наем.

На следващия ден потегляме за някъде, но пътищата леко мокри заради лекия дъжд през нощта ние сме по нагорнище и отгоре по завоите се подава една кола калинка която изгибва управление блъска се в едната мантинела после в другата в другия край на платното, а мъжа ми се мъчи да разбере кое платно  да избере и да оцелеем. В крайна сметка оцеляхме, момичетата и те в другата кола потрошиха я, а на тях нищи им нямаше и умираха от смях!

На следващите ден колата пак не пали, пак майстора, смяна акумулатор ! Почти последен ден от престоя ни в Закинтос в едно градче сме покрай морето, времето е многоооо мрачно, качваме се тъкмо да си тръгваме и като подхвана един ураган, онея ти големи вълни като почнаха, реки навсякъде колата се дави от вода! Хващаме едни баири през маслините и спираме на нагорнище че поне да не се удавим, оцеляхме! Маховика ни не много, ама изкара до края напочивката ни де 😄

Зарязахме колата на летището в Солун и хайде към Санторини, там се бяхме сгодили предната година, много готино и романтично си изкарахме, до последния ден в който напуснахме хотела и имахме време до полета така бяхме грохнали от всякакви емоции, че спряхме колата под наем под едно маслиново дърво и се наспахме до полета 😄 Край на медения месец!

Искам да ви кажа, че толкова положително и леко ги приемаме нещата, че всичко го имаме за едно голямо приключение :)

 

[Kalina Ivanova]

Испанско крайбрежие, не помня къде точно...но сме излезли на привечерна разходка по променадата. Едни красиви вълни се разбиват мощно в скалистия бряг. Картинка. Решавам че ще ги снимам по отблизо и от някакъв ъгъл, дето уж е безопасно приемлив. Разбира се никой не се опитва да ме разубеди, щото безмислено. Разбира се една вълна ме помита и ме прави да изглеждам на смотана,мокра кокошка.  Хуквам към хотела да спасявам фотото, разглобявам, почиствам, сешоар пробвам-работи...и чак тогава суша мен си. Спокойна, връщам се на Крайбрежната да потърся останалите, вадя телефона, а той горкия загинал. Ами сега...търча до близкия супер, купувам ориз, сол, уж помагало казаха...грънци. А там бяха всички файлове по програмата ни. Всичко отиде на кино. Както и да е, то аз и с телефон съм загубена, пък без съм направо трагедия. Кацаме в Сф. Ново пет. Няма как да се обадим на трансфера, пък и не помня на кой паркинг оставихме колата, защото просто звъннах някъде, те ми изпртиха локация и толкова...защо пък да го помня. Айде пак във филма.

Решавам, че ще звъня поред и ще питам за номера на колата, все някой ще се смили. Третия на който звъннах, каза ок...идвам. Товарим се ние, тръгва младежа, кара ни някъде. Ами не, не разпознавам паркинга...и така няколко. Оказа се, че момчето е за първи ден на работа и изобщо си няма на идея, какви ги върши...нооо по едно време на почетната обиколка, все пак си разпознах паркинга, та си открихме колата.

 

 

 

[MayaS]

Ето и още една случка. На Санторини сме късен септември и се шматкаме из острова по водопади и плажове. С напредване на дните ветровете започват да стават все по силни, следим прогнозата, но не се впечатляваме. Прекарахме последния ден преди заминаване в снимане на разбиващите де вълни около пристана. То вятъра ще ни отнесе ама ние упорити. Лягаме си вечерта готови за отплаване на следващия ден с ферито. Рано сутринта сме кацнали с колата на пристана и гледаме няма никой освен нас. По едно време идва друга заблудена двойка и взехме да се чудим какво става. Аз тепърва се сещам да чета по сайтовете. Хора никъде няма, че да питаме. Разбрахме, че фери няма да има, ама офиса още затворен. Изчакахме да отворят за да получим повече информация - ха те бяха по зле информирани от нас. Стана ясно, че трябва да си търсим хотел за 1 нощ, да ама местните затворили сезона и отплавали на предния ден. Е намерихме една стая точно с гледка към пристана, така че дойде ли фери да скачаме веднага. Това беше най-дългия ден в живота ми. Седиш затворен между четири стени и няма какво да правиш. Избутахме някак до следващата сутрин, когато дойде ферито и бяхме първи на опашката  че да не хартисаме, че и военна технка бяха наредили за превоз. Но нещата не спират до тук. Аз се качвам пеша, а Иво паркира колата естествено най-навътре. Излиза спокойно и когато стига на входа установява, че си е забравил билета в колата. То хубаво ама през това време са се нстъпкали танкове, бронемашини, още коли и то плътно едни до други. Да се върне до колата, ама как? Ами ходейки по колите. Стигнал до нашата кола ама никоя врата не може да се отвори, толкова е тясно. Единствено капака на багажника - добре  че сме с комби. Добрал се до заветния билет и айде отново по колите та до входа. Та ей такива щуротии ги вършим ние двамцата понякога. 

[zvezda9001]

Айде един по-кратък разказ от мен 🙂 В Занзибар сме животът си тече Pole Pole, ние имаме кола под наем взета от полицай, който ни обясни че ако ни спрат полицаи някъде да му звъним. Минават си дните и пътуваме посока Stone Town, извън градско сме караме горе долу Pole Pole, то и по друг начин в Занзибар не може, предвид каменните(купчини камъни на платното буквално) им легнали полицаи! Зад един завой изкача полицаи с радар от 1950 години най-вероятно  😄 ние не се притесняваме, ама той ни спира 😄 и ни иска разрешителното за шофиране, ние имаме такова нашия полицай ни го е дал. Подаваме го той го взема, обръща се с най-голямата ехидна усмивка на света и ни казва, че ни го взима и че ни глобява за превишена скорост 150 евро, било 50 ограничението ние със 60 сме минали, извън градско и сочи нещо на радара! Мъжа ми започва да го пита къде е тоя знак 50, а той казва че е преди 10 км в населеното място 😄 следва забележете! Вади една книжка, все едно до сега в тоалетната е била, поразгъва я ,отваря я на определена страница и там пише перифразирам: За превишена скорост лицето се глобява с 150 евро 😄 край на цитата. Я този за канарчета ни взе, така ми хрумва. Почваме ние на български да обсъждаме да звъним на нашия полицай, да ама телефона му написан на разрешителното за шофиране което ни взе, започвам да му обяснявам че това разрешително ми трябва ще звъним на някой, този като застрелян взе да ме гледа, възползвайки се от това дърпам от ръцете му разрешителното ни и повече изобщо не му го върнах 😄 той в шок! Казваме му, че докато не се свържем с нашия човек полицай няма начин да ни глоби! Той в двоен шок премесен с яд 😄 Звъним на нашия не вдига и така около 15 минути, през това време фучат коли с над 60 ама няма проблеми, били правителствени 😄 айде бе, ще го побъркаме тоя ама той още не го знае. Почва да се изнервя, че не му давам разрешителното нито парите, ама ние сме упорити и я нашия полицай вдига, обясняваме му за случката и къде сме и той я дайте този полицай, отивам безпардонно и му навирам телефона в ухото, говорят 2 минути идва с телефона ни, усмихва се с най-мазната усмивка и ни пожелава приятна почивка 😄

А нашия полицай казва карайте си, ако има нещо звънете и недейте да спазвате ограниченията те са за туристи 😄 Е много е гот да имаш полицай познат в Занзибар!

[Яничка]

@zvezda9001, наистина е много готино да имаш познат полицай на място, като  Занзибар, където полицията е много корумпирана. Сподели, моля те, как наехте колата от него и/или ако искаш негов WhatsApp. Предполагам, че ще е полезно за магеланци, планиращи дестинацията.

 

Твоята случка ме подсети, че и ние имахме среща с местните куки. Бяхме 6 човека с това бусче:

 

Бяхме чели, че тук куките правят номера и наистина ни спря полицай. Ние бяхме изрядни, но решихме да си направим малко шоу. Като ни заговори полицаят, ние почнахме на български да му отговаряме. Той иска шофьорската книжка, ние се правим на застреляни туристи. Той се поизнерви: "Говорите ли английски?" Ние умно се споглеждаме и: "Неее" Повъртя се, повъртя се, пък явно реши, че не му се хаби толкова енергия да се разправя с малоумна групичка и след малко ни върна книжката и ни пусна да си вървим 🙂

[Георги Матеев]

Санторини. Разходка на топ локация, пълна с ресторанти и съответно с много досадни викачи, опитващи се да те заговорят и вкарат в заведението. В рамките на няколко минути отпратих поне 10 такива. И понеже ми писна, на следващият който дойде, на стандартния въпрос "Откъде сте?" отговорих с първото, което ми хрумна: "От Букурещ!". За мой шок и ужас викачът рязко мина от английски на перфектен румънски (явно беше румънец) и почна да ми говори много свойски. Той говори, аз мигам тъпо на парцали, нищо не разбирам, опитвам се да го подмина и отговарям нещо шаблонно на английски. Този се влачи след мен поне минута докато най-накрая усети, че има нещо гнило... 🤣

 

П.С. Оттогава внимавам с измислените отговори и казвам нещо по-екзотично 🙂

[Lyubina]

В такива случаи моят мъж казва: "Ние сме от Норвегия "  😀

 

 

[zvezda9001]

Преди 1 час, Яничка каза:

@zvezda9001, наистина е много готино да имаш познат полицай на място, като  Занзибар, където полицията е много корумпирана. Сподели, моля те, как наехте колата от него и/или ако искаш негов WhatsApp. Предполагам, че ще е полезно за магеланци, планиращи дестинацията.

 

Твоята случка ме подсети, че и ние имахме среща с местните куки. Бяхме 6 човека с това бусче:

 

Бяхме чели, че тук куките правят номера и наистина ни спря полицай. Ние бяхме изрядни, но решихме да си направим малко шоу. Като ни заговори полицаят, ние почнахме на български да му отговаряме. Той иска шофьорската книжка, ние се правим на застреляни туристи. Той се поизнерви: "Говорите ли английски?" Ние умно се споглеждаме и: "Неее" Повъртя се, повъртя се, пък явно реши, че не му се хаби толкова енергия да се разправя с малоумна групичка и след малко ни върна книжката и ни пусна да си вървим 🙂

Полицая се казва Симай давам веднага телефонен номер има whatsapp +255777092423. Даде ми го една много близка варненска магеланка 🙂 пишете му на whatsapp и сте готови с резервацията, справя се криво ляво с английския, абе справя си се направо 🙂

[zvezda9001]

Като сме на Занзибарска вълна! Отново сме в Занзибар, ама друг ден 😄 Спира ни отново полицай, този път се влачехме не може да ни пипне 😄 Спираме ние, той си пъха почти цялата глава в колата ни през прозореца, усмихва се до уши, показват се всички жълти зъби, ние да не останем назад сме се ухилили два пъти повече от него  🙂 проверявс ни документите, връща ни ги, пъха си пак главата и ни казва да имате нещичко да ми дадете 😄

И понеже в колата ни има от онези малките сладички банани на килограм(много ги харесваме) му късам 5 броя и му ги подавам божеее колко беше доволен! 

Е къде иначе ще дадеш на полицай банани, ако не в Занзибар 🙂

[Kalina Ivanova]

Най страшното ми преживяване от пътуване, макар че сега ми е смешно.

 

Нагласили сме се да празнуваме НГ. Тунис. Едно от първите ни пътувания въобще и премиера в арабския свят. Годините са доста назад

Аз искам да се разходим из столицата Тунис, половинът категорично отказва. Намирам си за компания една по възрастна, мила двойка, която почти ме осиновява и решавам да тръгна с тях. Едни бугенвилии нацъфтели навсякъде, хората ми рекли да не се отделям от тях, ама аз как да чуя, като главата ми завряна в бугенвилиите. Тук, там, снимка след снимка...bonjour, madam чувам, отговарям с усмивка.  Bonjour madam, еееми от културна Европа сме, отговарям отново с усмивка....и така докато не се усетих, че съм сама, а подир мен има вече върволица  вперени, мъжки погледи. Изведнъж мозъка ми възстанови няколко училищни фрази на френски в опит да ги откажа да вървят така по мен. Не помогнаха ни заплахи(все на български), ни високите октави на страха. Истински се паникьосах, виждайки че вървят по мен където и да е, даже влизайки в някакъв търговски център. Нещата загрубяха доста. В момент на умопомрачение, видях двойка европейци и просто ги помолих да постоя с тях.  В следващ момент вече видях и моите уплашени  спътници. Отнесох си  сумати приказки, ама заслужено.

Искам да кажа, че обожавам арабската култура. Вината за случката си беше изцяло моя, заради незнание, нечетене и защото Магеланци тогава явно не ги е имало.

 

 

[jungfraujoch]

Париж.В метрото.

С приятелка се качваме и гледаме картата на коя спирка трябва да слизаме.

На следващата станция гръмогласен мъж изкрещява името ми с добавка -къде си разбойничке?

Съученик,с когото не се бяхме виждали поне 15 години.Зарадвах се,но го сръчках да говори по-тихо.Да,ама не.

После пък изневиделица се качва типичен Бай Ганьо,ама наистина. С акордеон. И почва да свири и пее Елено моме.Тримата прихваме, добре,че беше време да слизаме. И си изкарахме супер готина вечер из прекрасния Париж. 

[Дани Магелани]

Преди 1 час, Kalina Ivanova каза:

Най страшното ми преживяване от пътуване, макар че сега ми е смешно.

 

Нагласили сме се да празнуваме НГ. Тунис. Едно от първите ни пътувания въобще и премиера в арабския свят. Годините са доста назад

Аз искам да се разходим из столицата Тунис, половинът категорично отказва. Намирам си за компания една по възрастна, мила двойка, която почти ме осиновява и решавам да тръгна с тях. Едни бугенвилии нацъфтели навсякъде, хората ми рекли да не се отделям от тях, ама аз как да чуя, като главата ми завряна в бугенвилиите. Тук, там, снимка след снимка...bonjour, madam чувам, отговарям с усмивка.  Bonjour madam, еееми от културна Европа сме, отговарям отново с усмивка....и така докато не се усетих, че съм сама, а подир мен има вече върволица  вперени, мъжки погледи. Изведнъж мозъка ми възстанови няколко училищни фрази на френски в опит да ги откажа да вървят така по мен. Не помогнаха ни заплахи(все на български), ни високите октави на страха. Истински се паникьосах, виждайки че вървят по мен където и да е, даже влизайки в някакъв търговски център. Нещата загрубяха доста. В момент на умопомрачение, видях двойка европейци и просто ги помолих да постоя с тях.  В следващ момент вече видях и моите уплашени  спътници. Отнесох си  сумати приказки, ама заслужено.

Искам да кажа, че обожавам арабската култура. Вината за случката си беше изцяло моя, заради незнание, нечетене и защото Магеланци тогава явно не ги е имало.

 

 

Май съм го разказвала някъде.

Годината 1990. Среща със съпруга къде?- на площад "Пигал" в Париж. Той закъснява, аз се шматкам. Все още съм млада. Ха ха! Един арабин се залепя за мен. Аз тръгна, той тръгне. Аз спра, той спре. Бързо стигам до магазин "Българска роза" на българка и казвам на познатия ми пазач-българин в магазина, че ще се скрия при него. Оня постоя, постоя и си тръгна.

Връщам се към мястото на срещата. Мъжът ми се хили. Той е с перфектен френски. Спрял го сутеньор с оферти и ги предлага на доста езици, а той отговаря - не разбирам. Накрая го попитал - какъв си ти? Той отговоря - унгарец. Сутеньорът само махнал с ръка. 

[Лили Пътува]

Последното изпълнение ми е от летището в Сан Франциско. На паспортен контрол служителите разпитват задълбочено пристигащите с визи чий ще го дирят в Америка, подочувам и задълбочени въпроси от сорта: "Храна носите ли?", "Колко време ще останете?" и т.н., няма   бързане, важното е контрол да има. Аз съм подкована и подготвена за дълъг разпит. Дойде редът ми, пита ме какво що, казвам, че съм транзит, човекът ме изгледа, върна ми паспорта и извика следващия. Седя гипсирана, чакам още въпроси, паспортния контрол почва да се чуди защо не тръгвам. Накрая ме пита с нещо може ли да ми помогне. И аз го питам: "Ма това ли е всичко?", "Yes, ma'am, please move." Ееее, помислих си, аман! Какво толкова ще му стане да си поговори с мене? Случката е реплика на интервюто ми за виза в американското посолство, където ми отделиха горе-долу същото време. Явно вече не съм интересна.

[Duke]

Последните няколко разказа ми напомниха за случки, които може и да съм разказвал...

 

Годината е 1985-та. Баща ми беше на работа в Алжир. С майка ми и брат ми заминаваме при него. Планът е да запиша френски лицей. Лято е, а скуката дори и на ново екзотично място е непоносима. С брат ми излизаме зад блока да поиграем футбол. Скоро към нас се присъедняват и група местни "белумита" (футболните фенове би следвало да си спомнят за Белуми, Маджар по онова време още го нямаше). Играем около час и в един момент идва кварталния отговорник. Пита на кого е топката. Аз си признавам. Той я взима и ми казва да предам на баща ми да отиде да си я вземе от него. Така и не разбирам причината, но българо-алжирската футболна среща е прекратена без време. Баща ми се прибира, аз му разказвам случката и той отива до кварталния. След малко се връща с топката. На въпроса какво е причинило реакцията на кварталния получавам отговор да не излизам да играя повече по къси панталони, защото арабките надзъртали зад щорите. Аз съм на 15 години и вече започвам да осъзнавам разни работи...

 

Годината е 2002-ра. Мястото - подземието на летище JFK. Двамата със съпругата минаваме през имиграционен офицер. Интервюто е водено само с мен, но сме двамата един до друг. Въпросите са стандартни, но последния е крайно озадачаващ от моя гледна точка. Офицерът пита дали нося със себе си някакви животни. Погледнах го и невъзмутимо му отговорих, че с изключение на съпругата не нося други животни. Днес, подобен отговор може би няма да се приеме с насмешка, но тогава се смяхме много с офицера, а аз после трябваше да изтърпя сериозно конско по време на полета до L.A...

[Lyubina]

Сигурна съм че по темата и аз мога да напиша роман в няколко тома, особено ако се върна много години назад, когато почти всяка седмица (в продължение на години) ми се налагаше да ползвам услугите на БДЖ. 

То не бяха пожари (локомотив се запали някъде около гара Комунаре), огромни тълпи, пътуване на един крак в коридора в продължение на часове, или подпряна на вратата на вагона, ... 

Много забавно беше отиването ми на изпит една сутрин. По разписание влакът тръгва сутринта в 6,10, пътува около час и съответно до началото на изпита имам време да се довлека до института (както тогава се наричаха голяма част от днешните университети). Да обаче, в определеният час влакът тръгна в посока обратна на очакваната. Шок и ужас! Първо реших че съм се качила на грешния влак. В последствие се оказа катастрова на линията и трябваше да "заобиколим" въпросния участък. Добре че бяхме много хора за изпита, та стигнах на ръба на нервна криза, минах с последните колеги.... 

 

Или как един ден в началото на лятото (миналото хилядолетие) носих дълбоко замразен калкан (и увит в няколко слоя фолио и найлони) от Варна до Ямбол с влак. Всичко беше добре някъде до гара Карнобат. След това започна постепенно да става "весело". 

 

Най-забавно беше, когато трябваше да се прибирам от Ню Йорк за България точно преди 20 години (без 1 ден): Полетът ми е от летище Кенеди в късните следобедни часове. Ние сме силно международна група, настанена в хотел в Манхатън. Организаторите ни са осигурили някакъв шатъл да минава през хотела на всеки час и да отнася част от групата в зависимост от часовете на полетите ни. Накрая трябваше да остана последна в хотела, което никак не ми се понрави. Междувременно започнаха да прехвърчат снежинки и аз реших че ще се кача на някой от по-ранните шатъли, за да не пътувам сама, давайки си сметка че ме чака голямо "висене" на летището. Както и да е, тръгваме една весела група, всичко изглежда наред, докато не попадаме в зверско задръстване. Оказва се че в посоката, в която пътуваме снегът вече е доста по-сериозен като интензитет и снежна покривка. След няколко часа се добираме до JFK и се оказва че повечето от моите спътници са безвъзвратно закъснели. Аз очаче, странно, съм си съвсем навреме за моя полет и щастлива и безгрижна минавам всички процедури. Бординг. Вече е доста късно, тъмно и снегът не спира да вали. Ние чакаме в самолета. До мен отляво се е разположил един истински жител на Бавария, който придремва през цялото време. От час на час се пробужда, бърка във вътрешния джоб на сакото си (или беше яке, не помня), вади една плоска бутилчица, изпива няколко глътки и с изречението "Мразя самолетите" продължава да спи. 

От другата страна на пътеката една "девойка" на средна възраст пуснала масичката, върти една броеница и бие чело в масичката. През това време командирът на полета периодично ни уведомява, че не можем да излетим, тъй като поради интензивния снеговалеж е разчистена само една полоса и трябва да чакаме слот, наред с всички останали излитащи от JFK. А, и че периодично обработват фюзелажа против обледеняване, което допълнително внесе смут в душите на повечето пътуващи. В крайна сметка излетяхме, кацнахме на Мюнхен по времето, когато вече трябваше да съм на следващия полет до София. 

[tara]

Наскоро полет на Уиз от София. Времето лошо, сериозна турболенция. Малкото дете е в ръцете ми и го стискам здраво, за да не го изпусна или да се удари в седалката пред мен. Голямото дете гледа изплашено до мен. Мъжът е някъде отпред, защото този път не купих места. Обяснявам, че повечето полети са все едно си стоиш на дивана, но има и такива. Няма нищо притеснително, да се държи детето за подлакътниците и да гледа навън. Командира казва всички да са с колани, целият полет ще е турболентен. Няма обслужване, стюардесите са седнали и със закопчани колани. Едната точно зад мен.

Както и да е, повече от половин час ни тресе, накрая спира. Започваме снижаване за кацане и Едната стюардеса казва на другата: "Леле, как се изплаших този път. " Направо се стреснах със закъснение😀😅

[Sju]

Джамбиани, Занзибар.

Оставила съм половинката да съзерцава ослепително красивия отлив на сянка, с питиета. Аз вървя по брега и си снимам. Пълно е с досадници, предлагащи екскурзии и забавления. Вече имах опит с тях предходните дни и тактиката ми беше да им казвам на български: "Нищо не разбирам" и вдигах рамене. В повечето случаи проработваше. В този ден обаче случих на един много усърден и настоятелен. Опитваше се да разбере на какъв език му говоря и разлистваше една папка с екскурзии, разпечатани на всякакви езици. И двамата всъщност доста се забавлявахме- той не можеше да отгатне и видимо се напъваше да разгадае някоя дума, а аз не му давах жокери, говорех си на български през смях. Не се отказа, зкачи се за мен и вървя по брега с папката. По някое време реших, че ще се връщам към бара, защото вече беше адска жега, но установих, че съм се изгубила. Всички колиби еднакви- със сламени покриви, около тях палми. Няма надписи. Вървях, връщах се, пак хващах в обратна посока, не мога да позная колибата ни, притесних се, че ще получа слънчев удар вече 😏 А около орбитата ми продължава да кръжи масая с екскурзиите. 

Ща не ща... проговорих на английски и го попитах може ли да ме упъти, защото съм се изгубила. Момчето грейна, тръгна в правилната посока и ми посочи мястото, което търсех. Аз така и не купих екскурзия от него, но и странно, той вече не настояваше. Може би и него вече го беше напекло слънцето или не му беше интересно с този английски 😁

 

[Lyubina]

2010 г, април. Аз съм на служебно пътуване в Лондон. Обичайно, гледам да си оставя поне един ден в повече,  за моя сметка, за да разгледам някое ъгълче от града или да се видя с приятели (че от десетилетия там са много). Само че, точно този път бързам да се прибера, защото дъщерята е в 12 клас и предстои нещо важно за нея. Планът е "свършвам работа и на сутринта по тъмно се мятам на полета на Бритиш да София.

 

Плановете били за това, за да ни ги проваля живия живот. 

Още на втория ден стана ясно, че е изригнал вулкан, първо бяха няколко летища затворени  след това на целия остров, а до следващия ден на почти цяла Европа. 

Ами сега?

Предлагат ми билет за Евростар до Брюксел. А след това? 

Отговорът е: "Ами ще си търсиш варианти, нали ще си минала канала".

Хора, от Брюксел до София са 2000км, че и повече. Луди ли сте. Нямам пари (достатъчно), няма хотели, всичко е фул от блокирани хора. Няма влакови билети. Единствено се движат някакви автобуси, но и те са малко като Халеевата комета, заради тежкия сухопътен трафик.

 

Добре че приятели се смилиха над мен и ме приютиха за почти цяла седмица. Като изключа факта, че на всеки 6 часа (когато бяха ъпдейтите на инфото за въздушния трафик), това беше най вълшебния ми престой в UK. Чудно време, свободно време,  приятна компания. А сестра ми се погрижи за дъщерята. 

 

След реални 6 дни мотаене и разглеждане на Лондон,  най-после Хийтроу отвори и аз в ранни зори си купих билет за полета (първия) на България Ер. Пътуването ми до летището и то не мина без приключения и поредния брой бели коси 😀, но все пак успях. Нашият самолет беше първият, който излетя този ден. (От тогава много уважавам България Ер). Ситуацията на Хийтроу беше като бежански лагер. 

 

Благодарение на вулкана с непризносимо име получих една седмица неочаквана ваканция в Лондон.

[Marusinka]

Oх, колко се смях с повечето истории тук 🤣🤣🤣

 

1999г. Кан или Ница. На културен обмен съм от гимназията. Разбрала съм, че карти за телефоните се продават в магазините за цигари, на които пише "tabac" или нещо от сорта. Та, вървя с една съученичка и питам някакъв мъж за "табако" къде да намеря (щото грам френски не говоря) и той ни показва с жест да го последваме. Вървим ние  след него и забелязваме как от много оживената улица, сме стигнали до една малка безлюдна пресечка и тоя човек се обръща към нас, отваря си якето и вади пакет с трева. Ние изпадаме и хукваме наобратно. После по-големите ученици ни се скараха, че не сме взели марихуана като сме имали възможността...

 

Пак 1999г. Същата екскурзия с обмена, но сега сме на един от супер дългите тунели между Франция и Италия. Някъде след полунощ е и автобусът ни е спрял за тоалетна. Аз се будя почти накрая на спирката и питам госпожата дали имам време и аз да отида. Тя ми казва да съм много бърза, обаче в тоалетната за първи път виждам сапунерка и чешма със сензори и се заигравам с миенето на ръцете. Изведнъж се усещам, че съм сама, излизам от тоалетната и виждам други 3 съученички как бягат след потеглилия автобус. Та, забравени сме 4 момичета, обаче по някаква причина сме с паспортите в нас. 2 реват с глас, аз и четвъртото се чудим дали ще е по-добре да останем в Италия или Франция след като сме си с паспортите. Връзка нямаме мобилна с никой в автобуса, а тунелите са километрични. Мина много време и накрая от тунела се зададе същата госпожа, която ме предупреди да бързам. Косата й както беше къдрава, направо на пружини станала, бузите й червени, пяна по устата от гняв и първите и думи (по-скоро крясъци) като ни видя: "Марче, аз на теб какво ти казах!?" След години бях обвинена от една от ревлите, че аз съм ревяла, ама тя не помнеше как спирах хора от тоалетната да се информирам докъде е по-близо да се върви...за емигриране...

[zvezda9001]

Спирам със случките в Занзибар започвам с Мароко 😄

с кола под наем сме, друг път ще разказвам как трудно я взехме! 

Паркираме колата пред медината на Шефшашуен зад нас някъде започва пазар за риба, разбирайте го навсякъде по земята риба и народ и нагоре по баира е медината, където е и риада ни(мястото където ще отседнем)! 

До тук страхотно, докато се туткаме да изкараме багажа, божее по онова време пътувахме с толкова багаж щото видиш ли сме 16 дена в Мароко, никога повече толкова багаж! С един голям куфар сме и два малки отговарящи на приорити. Към нас се задава един мароканец как сте, що сте, от къде сте стандартно, отговаряме си докато вадим големия куфар, къде сте отседнали казваме автоматично без да се замислим много много, той ни обяснява че срещу един долар ще ни пази колата цял ден и вечер, не може тя така да се остави, добре ето ти един долар само да спре да бъбри 😄

До тук добре, докато не казва знаете ли аз ще ви помогна с багажа до хотела, докато кажем нее той хваща големия ни тежък куфар и хуква да бяга с него към медината по ония ти баир и през пазара с риба! Ние хващаме малките куфари и бягаме след него. Е сега си представете мъжа ми бяга през пазара с риба с едния малък куфар и му вика, аз след него бягам с другия малък куфър, ама бягайки  куфара ми минава през всичката риба на пазара, търговците викат аз бягам те бягат 😄 Олеее майко е работата хахахах Ние по тоя баир щяхме да припаткаме в тази жега, а как смърди на риба не е истина, а ония отпреде като сумалийски леко атлет с огромния ни куфар бяга и все по-надалеч отива 😄

Боже изкочи ни душата, почва вече и на истеричен смях да ме напушва! Качваме баира и виждаме в далечината нашия завива с куфара ни в една улица, след малко и ние сме там, божеее колко километра бягаме вече! Влиза мароканеца в една къща и ние влитаме вътре след него, насреща рецепциониста в шок нищо не разбира 😄 Усещаме се че това е нашия риад, ама толкос сме изнервени на тоя бягащия, че сме си забравили обноските някъде на паркинга. Нашия носач започва да ни иска пари дето  ни е носил куфара  майййкооо щяхме жив да го удерем! Почваме да викаме, той вика рецепциониста горкия не знае какво да прави, усмихва се и вика да пийнем чай 😄 божеее! Накрая му хвърляме един долар той вика че малко било, тоя ни скъса нервите отвсякъде, а ние дребни нямаме. Мъжа ми се сеща че рецепциониста  е тука и вика имаш ли дребни хахаххай той нито ни знае кои сме, нито нищо ама и дребни му искаме 😄 Дава човека като ни видя как дишаме като разярени тигри, мятаме му на тоя някакви дребни и си заминава, а ние ще припаднем от бягането  хахахха сядаме на диванчето и се усещаме, че нищичко не сме казали на рецепциониста, а той милия се усмихва и ни носи чай! А  ние избухваме в невиждан смях до сега, не може да спрем да се смеем 15 минути! 

[Яничка]

И две случки от детството.

Като бях малка, майка ми работеше в БДЖ и благодарение на това можехме да пътуваме тук-таме във времена, когато това ставаше трудно.

Имахме едно приятелско семейство българи в Чехия. Една година посрещаме Гергьовден при тях в Прага и сме в някакъв ресторант, където има томбола с награда. И голямата награда отива при....мен. А наградата е....живо агне! Аз още бях малка, като се зарадвах, че ще си имам другарче, ще си го гледам, ще си го галя 🙂 Майка ми и баща ми в шок - ще се прибираме в България с нашия москвич, няма място в него за живо агне, а и какво ще го правим въобще 🙂 Помня, че бяха големи преговори с мен, докато ме кандардисат да се откажа от агнето и да заменят наградата с друга, която не е....жива 🙂

После пък една година нещо много бях сгазила лука и майка ми ми вдигнала мерника. Каза, че понеже не слушам,  ще прати при децата в Румъния. Помня, като сме минавали по онова време с влака през Румъния, че на ж.п. спирките имаше деца, които просеха. Тогава ми беше много мъчно за тези деца. И така, майка ми се заплаши, че ще ме праща при тях и аз, като примерно дете, почнах.....да си оправям багажа. Години след това разбрах, че майка ми просто се надявала да се извиня, обаче се притеснила, че аз толкова сериозно съм взела заплахата и съм си приготвила куфара, та ходила при съседката да я уговаря да ме убеждава да и се извиня....

[Радослав]

Занзибар е неизчерпаем извор на забавни случки, с тяхната pole pole култура 🙂 ....
В хотела, където сме отседнали се запознаваме с едни румънци и решаваме да отидем заедно на вечеря. Поднасят ни менюто, в което присъства и наргиле. Ние , двамата българи, решаваме, че искаме наргиле, но ще поръчаме след като се нахраним, докато румънците си искат наргилето преди храната. Поръчките идват една по една, румънците пушат и хапват, ние само хапваме, и накрая си поискахме и наргилето. Разговора върви, килиманджарото и то, само наргилето още го няма. минава още време, вероятно над 30 40 минути, а ние все още си чакаме наргилето. Накрая не издържаме и питаме учтиво къде ни е наргилето, на което келнера съвсем сериозно ни отговаря, че наргилето се използва от двамата румънци, и като те свършат, ще го зареди и донесе. 

[Радослав]

Пак в Занзибар, сядаме на обяд, и поръчваме салата с октопод, и две порции октопод.Пиеме си бирата лежерно, знаейки от житейският си опит, че нещата са pole pole, и храната едва ли ще се появи в близкият един час. Съвсем очаквано, на 50ата минута салатата с октопод пристига и си я изяждаме с повишен апетит. След още една бира време пристига и поръчаният октопод. Една порция. Ние съответно си искаме и втората порция октопод, на което сервитьорката ни отговаря невинно, че октопода е свършил, защото е използван в салатата и няма за втора порция...Леко попревили опашки, се пробваме с поръчка на калмари соте. Изчакваме необходимото технологично време за приготвянето на калмарите, умножаваме го по три, и хоп нашите калмари на *скара се появяват. Обаче ние си настояваме за нашите, кото си ги искаме соте. Отново изчакваме известно време и ....се връщат същите калмари на скара, само че с различна аранжировка на чипса и салатата около тях. На учудените ни погледи сервитьорката отговори, че готвача ги прави само по този начин.....

[stotan]

2012 г. в Сицилия по препоръка на наш приятел решаваме да се включим в разходка из вулканичното ждрело на река Алкантара с водач. Раздават ни едни неопренови гащиризони, намъкваме се в тях и тръгваме да се разхождаме (ама в обратната посока на ждрелото). Пред мен върви турист, на гърба на костюма на когото има дупка. И аз си мисля: „Хм, колко ли вода ще  влезе вътре.“ Както и да е, преглъщаме, че не ни водят в самото ждрело, обикаляме, слушаме гида и аз като вечен карък, щом стане въпрос за нещо водно, се подхлъзвам и падам по гръб във водата. Известно време рия като хлебарка и едва не се удавям на 50- 60 см вода. @Stotan Driver ме изважда, но в костюма ми е влязла поне две педи вода и тежи. До края на разходката се движа трудно като мечка, едва повдигам крака. Излизаме на брега, събличам гащеризона и... изненада- имала съм тоалетна хартия в джоба, тя се разтворила и не стига, че изливам и изливам вода, ами това, което се изсипва, е някаква белезникава гадост и всички ме гледат. Туристът с дупката в костюма се чуди защо се излива толкова много вода и от неговия гащеризон, но не може да ме стигне. Намокрили са се и документите ми, и камерата, които уж бях сложила на сухо по джобовете. Документите ги изсушаваме и нищо им няма, но камерата е за боклука- не може да фокусира, Даваме я на сервиз, но ни казват, че нищо не могат да направят.