таджикистан Фанска фантазия - ретроспективен фотодневник за пътуването ни в Таджикистан

[master_of_germs]

В тази тема ще се опитам безуспешно и безутешно да пресъздам емоциите, които изпитахме при нашето августовско пътешествие до Таджикистан и обратно. За съжаление, прекарахме там само седмица. Но седмица, която ще помним с възхита до края на живота си. Ще разказвам за шеметни върхове, надвисващи ледници и езера, за чийто цвят все още не е измислена достатъчно наситена дума. Поне могат да бъдат фотографирани. Но нито думите, нито снимките ще стигнат да опиша гостоприемството, добротата и човечността на таджиките, в която отново се убедихме (бяхме се докосвали вече до тях в планините на Узбекистан преди четири години, което сме и описвали във форума).

 

И, не, няма начин в началото на темата да не изплагиатствам песента на Юрий Визбор... Оставихме сърцата си във Фанските планини.

Я сердце оставил в Фанских горах,
Теперь безсердечный хожу по равнинам,
И в тихих беседах и в шумных пирах
Я молча мечтаю о синих вершинах.

Когда мы уедем, уйдём, улетим,
Когда оседлаем мы наши машины, —
Какими здесь станут пустыми пути,
Как будут без нас одиноки вершины.

Лежит моё сердце на трудном пути,
Где гребень высок, где багряные скалы,
Лежит моё сердце, не хочет уйти, —
По маленькой рации шлёт мне сигналы.

Я делаю вид, что прекрасно живу,
Пытаюсь на шутки друзей улыбнуться,
Но к сердцу покинутому моему
Мне в Фанские горы придётся вернуться.

............

 

Огромната ни благодарност е към @ruwenzogy, от когото узнахме за тези планини. Както и към наши приятели, с които преди време се запознахме на палатки на Тевното езеро и които преди четири години направиха пътешествие, много по-паметно от нашето. И към Фируз Камаров. Когото потърсихме, за да бъде наш шофьор и водач, а с когото се разделихме като с дългогодишни приятели от детството 🙂 Но за него ще става дума много, много пъти. 🙂

 

Когато смогвам, ще пиша в темата. А дотогава, по традиция ще започна "ретроспективния фотодневник" с няколко зарибяващи снимки без описание и без ред. 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

[Kristiyan Desev]

Невероятна дестинация и снимки, чакам с нетърпение продължението. Убеден съм, че ще е много специален дневник 🙂!   

[chandni]

Много обещаващо започва. Страхотни пейзажи.

[master_of_germs]

Така ме завъртя годината, че все не намирам време да я подхвана тая тема, а вече си отлежа...

 

Но днес е първи март, а късно снощи Фируз взе, че ми писа, че има гости от туристическа компания от Самарканд, Узбекистан (всъщност, за Фанските планини Самарканд е много по-удобна начална точка, отколкото Душанбе, столицата на Таджикистан) и ги развежда при Седемте езера. Искат да работи за тях и вероятно съвсем скоро ще получи лиценз за гид. Иска да направи и пътеводител за фанските планини. Може да се каже, че ние му бяхме пилотния проект 😄 Човекът нямаше опит в тия начинания преди нас,но се стараеше повече от всеки друг. Дано успее, защото аз по-инициативен и добросърдечен човек от него не съм срещал. 

И снощи му напомних, когато днес се върне в Пенджакент, да си спомни за подаръка ни. За МАРТЕНИЦИТЕ, които подарихме на всичките му роднини. Брат му, Далер, знаеше за мертениците, той е посрещал българи преди, но за това ще разкажа 🙂 

А най-малкият син на Фируз (един луд малчуган) получи и още по-сериозна "мартеничка" - шалче на ЦСКА 😉 Очите му станаха на палачинки, като му го дадох. От цялата рода само той се интересува от футбол, ама знае толкова много. А на всичкото отгоре и местният футболен отбор в Пенджакент играе в червено и бяло 🙂 

 

Честита Баба Марта на всички. Време е да изтупам темата от прахта и да ви разказвам за фанската си фантазия...

 

Основният виновник за тази ми фантазия, естествено е @ruwenzogy чиито снимки и разкази ме бяха запленили. Впоследствие (лятото на 2020 г.) при едно наше скитане по пиринските баири, на Тевно Езеро бяхме съседи по палатка с една чудесна двойка, а мъжът се оказа и мой земляк. Те са много по-отявлени палаткаджии от нас. Ние прибягваме към палалатка, само ако нямаме друг избор. Разменихме си контактите, а впоследствие и още няколко пъти сме се засичали в Пирин. Често си даваме планинарски идеи един на друг в социалните мрежи, включително и за този уикенд, в който обаче ние сме си вкъщи. Та следихме в социалните мрежи тяхната експедиция във Фанските планини, в която те направиха големия кръг с много групи езера, ледници и преминаваме на превала Чимтарга на около 4500 м н.в. Така получихме вече и много по-пълна представа за Фанските планини.

 

Нашите спътнички от предното лято в Киргизстан и Казахстан: @Lirea, @tathata и Марина вече бяха ползвали услугите на AZAL за пътуването си до китай по-рано през 2025 г и въпреки многото перипетии, Марина беше склонна да повтори пътуване с тях и да дойде с нас и в ТАджикистан. Така че, когато излезе офертата им (за около 180 евро) да пътуваме с тях от Истанбул през Баку за Душанбе и обратно (всъщност, обратният полет трябваше да бъде не до голямото истанбулско летище, а до "Сабиха Гьокчен") хич не го мислихме много. Още повече азербайджанците позволяват голям ръчен багаж до 10 кг и олекотената раница, която бях купил преди предното пътуване в Централна Азия идеално се вписваше. 

 

Пътуването с колата от София към летище Истанбул мина гладко, въпреки че бешев началото на август, на фона на мощен гастербайтерски поток от Европа към Турция. За една година таксите за дългосрочно паркиране на летище IST се бяха качили повече от двойно, а и сега бяхме само трима, а не петима, както година по-рано. Затова потърсихме алтернатива и я намерихме на един близък паркинг (Airpark) в околно градче, където оставихме колата и ни извозиха с шатъл-бусче до летището.

Ето го и самолетът ни:

 

 

Пристигнахме в Баку  късно след полунощ. Летището доста ни хареса.

 

 

 

 

Бяхме предушредени от @Йосиф Милчов да очакваме врътки от таксиджиите. Поръчахме bolt. Пътуването с тях е много евтино, не помня колко, ама наистина много евтино. само че поне двама от шофьорите се опитваха да ни убедят, че това не е цената, а е само първонаална такса. Не се съгласявайте с тия лакърдии. Паркингът е голям и леко хаотичен, та имахме няколко неуспешни опити, но ето че най-накрая пътуваме посред нощ към столицата на Азербайджан. Може би не е предмет на настоящата тема, но за Азербайджан трябва виза, която се изкарва много лесно онлайн и струваше около 30 долара. Но е еднократна. Ние си бяхме направили полетите така, че да имаме пълен ден за разглеждане на Баку. Загубихме много време, понеже шофьорът ни се луташе. Оказа се,ч е настаняването ни е в сърцето на стария град, а там просто не беше възможно да се влезе с кола. След няколко неуспешни обиколки му казахме да ни спре около най-близкия вход покрай стените му, а ние сами щяхме да се оправим. Та нащракахме и няколко нощни снимки.

 

 

 

 

 

НЯма никого на рецепцията, ама и явно не са навикнали на туристи да се настаняват в три през нощта. Как да е, човекът след известно време се събудил и дойде, но сънен се опита да ни настани и ключовете все не ставаха за която стая си беше наумил. Ама накрая ни настани даже в по-хубава и оправена стая. Мястото съм забравил, как се казваше, но и вече го няма като опция в букинг. Защото си го бях запазил, но вече не излиза при търсене...

 

Но ето гледката от стаята ни:

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

Баку през август е горещ... и солен... и маранясал. Уж си на брега на Каспийско море и трябва да го виждаш от балкона, а не виждаш нищо. Не сме спали кой знае колко, но хич не ни се става, че леглата са удобни. Обаче имаме включена закуска а вариантите са изобилни. И освен задължителното чайче, дават ни и ледена вода за навън, щото навън си е жегица. 

 

 

Човекът от рецепцията излиза с нас, да ни покаже, как да излезем от стария град до място, на което можем да си викнем bolt. Няма проблем да си оставим багажа в хотела до вечерта.

 

 

 

 

 

 

 

В жегата и с оглед че ни предстои още толкова път, решихме, че няма да се занимаваме с гобустан, петроглифи и кални вулкани, каквито сме виждали на много места вече, а ще поразгледаме столицата. НАй-далечният обект беше една джамия в южните части на града. Джамия кат джамия, запомних я най-вече с това, че охраната строго ни смъмри, че извадихме Магеланското Знаме да се снимаме с него отпред 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вместо да гледаме петроглифи в гобустан, бяхме решили да разгледаме музея на камъка в Баку, където има експонати от Гобустан. Музеят е безплатен и нямаше никакви други посетители освен нас. Отидохме с bolt. Наоколо крайбрежният район е приятен. Има и един кораб, който е направен на музей, но за него нямахме време. Има отпред и един съветски локомотив...

 

 

 

 

 

 

Решихме да продължим по крайбрежната до един грамадански пилон в още по=грамаданско знаме. В бившите съветски държави много си падат по грамадни пилони със знамена...

 

 

Виджахме вече и някои от емблематичните за Баку височки сгради и най-вече трите Огнени кули

 

 

 

 

 

 

До района на огнените кули има и фуникуляр, ама не е много начесто, затова пак си поръччахме bolt.

 

 

 

 

 

 

Наоколо има парк в вечен огън и мемориал на загиналите в "черния януари" на 1990 г. в бунтовете за извоюване на независимост на азербайджан от СССР.

 

 

 

 

 

 

 

Тръгване по алеите и стълбите надолу из парка, а има доста места с панорамни площадки...

 

 

 

 

 

 

Надолу продължаваме покрай линията на фуникуляра с надеждата да го снимаме, ама наистина е нарядко и не ни се удаде възможност

 

 

 

 

 

Долу, край брега, се оказваме пред друга от забележителностите на Баку - музея на килимите. Но времето е хубаво и решаваме да се разходим и да хапнем следолед, вместо да разглеждаме килими. А до нас - гондоли и лебеди, да се чудим венеция ли е, или някоя северна венеция. Или поне Каспийска такава 😉 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

 

 

[master_of_germs]

Взехме bolt и минахме покрай лъскави сгради, докато стигнем до културния център "Хайдар Алиев". Фотогенично местенце е. Марина реши да пропусне снимките и да си намери някакво хипстърско кафене наоколо, че да си позареди телефона и прочие джаджи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обратно с болт към центъра на града, вече беше късен следобед и жегата беше станала по-поносима. Щях да забравя да спомена, че из цялата централна част покрай големите булеварди се строяха трибуни за предстоящ кръг от Формула 1 и рекламите бяха навсякъде.

 

Новата част на центъра също е приятна...

 

 

 

 

 

 

 

 

Но истинската красота на Баку е зад крепостните стени: Старият град Ичеришехер с чудесна архитектура и автентичен дух. Малък е и се разглежда доста бързо.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В стария град има няколко платени обекта, като всички ни се сториха доста скъпи, а и нямахме особено много време. Затова си избрахме само един. Двореца Ширваншах. Входната такса е 15 маната и това са единствените реални пари, които похарчихме в Баку, като изключим по един сладолед.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Остава ни време, колкото да поснимаме красиви украси пътьом към хотела до хотела и да си вземем багажа. Персоналът не пропускат да ни дадат вода за изпът. Всъщност, замръзнала вода в пластмасови шишета, щото било жега. Тия буци лед така и не могат да се разтопят, докато стигнем до летището, така че там просто ги изхвърляме в кошчетата 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И неизбежните котки...

 

 

 

 

Докато стигнем летището, вече почти се стъмва, но не съвсем. Нямахме възможност да видим огнените кули осветени. Полетът ни е късен и в малките часове трябва да кацнем в Душанбе 🙂

 

 

 

[master_of_germs]

Кацаме в Душанбе в един и половина след полунощ. Нямам спомен за нищо проблемно при контрола на документите и сигурността. Проблемите идват, след като излезем. По това време не работи никое от гишетата на мобилните оператори. еSIM при момичетата не сработва, а аз нямам такъв телефон. Накачулват ни като хиени таксиджии. А пред летището е като провинциална БГ автогара от зората на демокрацията. Разбит паркинг, мрак, и такситата-копърки не пускат да припарят разни свестни фирми. Иначе има приложение EcoTaxi, откъдето може да си поръчаш. Тая фирма е с наистина чудесни таксита. И евтини. Има една начална такса, съответно с нея първите три километра са безплатни. Такситата са им едни бяло-зелени, навсякъде из града ще ги видите, и само им махате. Ама не и на летището. Колите са китайски електрички. Както и почти всички други в столицата Душанбе. Яко данък и такси се плащат, ако си с бензинова, или пък недай си боже - с дизелова кола в централните части на града. А булевардите са широки, както във всяка бивша съветска столица. Задръствания не видяхме никъде. Изобщо, транспортът из града е много удобен. Има и маршрутки и тролейбуси, билетчетата са някакви стотинки. Но така и не опряхме до тях. Имаме резервирана нощувка в Green hostel (Хостел Грин Хаус). Който е на около половин час пеш от летището, шочти само направо по широк булевард, само накрая в квартала една две чупки. Автобусните спирки са от малкото места в града, където е разрешено да се пуши на открито, стига да си до специално пригоденото отстрани кошче с пепелници.

Аз вече съм изпушил яко и искам да мятам раницата на гръб и да тръгвам пеш (10 кг е разрешеният ръчен багаж на AZAL, не знам дали го бях писал вече). Спътничките ми обаче са много уморени. И айде, пазарим се по панаирджийски. А това, дето ни предлагат, е пладнешки (в случая - среднощен) обир.  200 таджикски сомони... 😮 

АЛООООООУУУ!!!!! Нормални ли сте. над 20 долара за едни няма три километра. Ама разберете, ние тука петрол нямаме, горивото е скъпо. - А, че у нас не е ли?! Я, по-кротко го давайте. КАто нарамвам раниците и тръгвам, кандисват накрая на половината. 100 сомони. Да, ама аз толкова нямам. С неудовоствие  се съгласяваме взаимно на 10 долара, което пак е скандално (около 95 сомони е, примерно).

 

Хостелът изглежда сравнително невзрачен отвън, но всъщност е едно приятно място, много по-голямо, откйолкото показва първият поглед. И е пълен с какви ли не образи - основно колоездачи, които се стягат да поемат по Памирската "магистрала"... Значи, за да осъзнеете, за какво иде реч, за хардкор-колоездачите Памирската магистрала е като камино де Сантяго за католиците. Ама всичко това ще го осъзнаем на сутринта. Нека поспим 4-5 часа.

Хубавото е, че сутринта на рецепцията и ни обмениха пари по добър курс, и ни продадоха и активираха sim-карти.

Писахме на Фируз, още с пристигането, че ще е трудно да сме готови за 9 сутринта според предварителната уговорка: все пак той трябваше да дойде чак от Пенджикент да ни вземе, Та му дадохме още час.

Сутринта решихме да се ориентираме в хостела, и да видим дали ще ни харесазакуската, която казаха,ч е могат да приготвят. На @mary_shery не и допаднаха опциите и реши да търсим закуска навън. Да, ама беше неделя и из квартала нищо не работеше толкова рано. Дори и на главния булевард. Тя предварително си беше набелязала едно кафе (Coffee Moose), с много добри отзиви от чужденци, със силен уайфай, е, и цените бяха като за чужденци. Та, реално бяхме първите клиенти, които влязоха, след като отвори в 10, а след нас се изсипаха още доста.

 

Персоналът бяха любезни младежи и девойки, a и знаеха английски, но обслужваха бавничко, та още закъсняхме. Фируз вече беше пристигнал пред хостела, чакаше ни и леко нервничеше. ТА в първия момент си създадохме леко грешна представа за човека, който щеше да е наш бащица, майчица и най-добър другар в следващите дни 🙂 

Причината всъщност беше, че неговата джипка е стара и дизелова, затова я беше оставил нейде извън центъра, а беше платил на свой "братчед" да дойдат да ни вземат с неговата кола. Минахме през един пазар (ама не от скъпите в центъра) да си накупим ядки, зеленчуци, сушени плодове, айранче, изобщо да се заредим за предстоящите преходи из баирите. Аз отидох и в аптека, че нещо още с пристигането ме беше присвил коремът от чревен вирус, който за късмет не предадох на останалите.

Когато се прехвърлихме в колата на Фируз, всичко се промени. Камък му падна от сърцето, разговорихме се и не млъкнахме. Марина говори руски идеално, аз - с една сумка ошибки, а Мариела - никак, ама след вече толкова пътувания последните години на изток, почва бързо да вдява 🙂 

 

Виждахме булевардите на Душанбе, както и по-някоя забележителност пътьом, например една нова грамадна джамия. Но най-съм запомнил едно BMW със сини балони отстрани и  надпис на задното стъкло: "Скъпа, благодаря ти за сина!" 😉 

 

 

Столицата постепенно се преля в по-неугледни квартали, а от всеки втори билболд ни гледаше строго президентът Емомали Рахмон, който управлява, колко? - вече трийсет и няколко години, откак има независим Таджикистан. Изобщо, държавата в голяма степен функционира като семеен бизнес. Неговият семеен бизнес. С Китайците. Които го снабдяват с електрически коли. Които разработват златните мини. Които строят пътишата и тунелите, след като руснаците преди десетелития са зарязали всичко. Минаваме и покрай една от резиденциите на президента, която се охранява строго, но, макар и в гората, стърчи още много етажи над дърветата, като немалък луксозен хотел с незнамсиколко хектара парк. Минаваме и покрай един увеселителен аква- и лунапарк, който по документи май се води собственост на президентския зет. С безбожни за таджикския стандарт входни такси. А преди било приятно и безплатно място за отдих и плаж покрай реката, малчуганите да се къпят и разхлаждат в жегата... Ама това било преди...

 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

Пътят започна солидно да се изкачва нагоре покрай река Варзоб. Минаваха доста камиони. Имаше и доста обособени места за почивка, където продаваха плодове и освежителни напитки. Пропуснах ли да напиша, че в Душанбе беше 38 градуса? Тук нагоре почваше малко от малко да се диша...

 

 

 

 

Постепенно се издигнахме над каквато и да е зеленина. Предстояха ни към трийсетина тунела. Повечето от тях - къси, но има един, който е 5 километра, без осветление и вентилация. Ама пък спестява стотици километри обход.

Това е гледката точно от пред входа на тунела.

 

След тунелите свихме наляво и скоро почна първа част от офроуда. не знам точно колко, може би към двайсетина километра. Но тоя офроуд си  беше сравнително културна работа, по чакълест път, на повечето места достатъчно широк, че да се разминат две коли.

Ето го и нашият звяр, в който ни возеше Фируз.

 

 

 

Целта ни беше Искандеркул, най-голямото и най-леснодостъпното от езерата във Фанските планини.

 

Но, преди езерото искахме да се поразтъпчем и да се разходим до един водопад. По основния път преди района на езерото има бариера, и май искат входна такса, ама местните си знаят ка да я заобиколят. За да ни спести ходене, Фируз направи още малко офроуд и после тръгнахме по пътечката леко над реката, почти хоризонтална. Би могла и по сандали да се ходи, но е доббре да се внимава. Самият водопад определено си струваше отбивката!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Покрай Искандеркул има няколко комплекса с бунгала, които се дават за нощувки. В тия частни къмпинги не ни пуснаха да влезем с колата, затова Фируз ни изчака отвън. И тук вече започнахме да се радваме на голям интерес от страна на местните хора, понеже чуждите туристи в Таджикистан са си рядкост.

 

Рядко съм виждал непрофесионални снимки от Искандеркул, които да са с уау-ефект. Просто светлината не е добра. Особено пък в късен следобед. Но въпреки това си струваше отбивката. При други обстоятелства може би бихме и останали да нощуваме. Но ни предстоеше още много път. 

 

 

 

 

 

 

Мислех си, ще е хубаво край брега да се опече някоя пъстърва. Но всъщност в Искандеркул няма никакъв живот. или поне риби няма. Фанските планини са много богати на цветни метали, та във вофдата има прекалено много олово, мед и цинк. За хората не е опасно да плуват, но за живот на рибите не става.

Та затова Фируз ни поведе на още една лека разходка, този пък нагоре. Хем да получим друга гледна точна към езерото, хем пък зад едно ниско хребетче да видим отгоре още едно малко езерце. Той го нарече Змийското езеро, но името заблуждава. Е при него ставал хубав риболов, Ако само имахме още някой ден да разпънем край него палатките 😉 ...

 

 

Но време нямаше. Трябваше да се върнем до главния път, да продължим по него и отново да свием в ляво по около 30-километров офроуд, който ни разтърси бъбреците и ни намести чакрите.

Пътят беше в тясно ждрело, едва ли можеха да се разминат две коли, но то коли и нямаше. За сметка на това много магарете, натоварени в наръчи клони и пръчки, сено и т.н. А част от тях и с ездачи. Дечица. Вече беше по залез и в няколкото махали, през които минахме, всички бяха наизлезли. Кой по работа, кой да прибере животните, кой престо да покибичи навън. Почвата е доста глинеста и под залезните лъчи всичко беше толкова червено, все едно нейде на Марс. обаче кипящо от живот. И всички поздравяваха, ръкомахаха, говореха си с Фируз, все едно им е член на семейството, Та това ни бавеше още повече. Е, и?

Една от махалите всъщност си беше центъра на селото, и насред мизерията имаше чиста и здрава двуетажна сграда, с поддържана градина, тоалетна, и огромна рисунка-портрет на президента Рахмон на стената. Какво си мислите, че беше това място? Кметство, община? Не, Нямаше такива неща. И медицински център не беше. През няколко сле минавахме покрай амбулаторни центрове, обикновено изоставени. Но една и съща картинка се повтаряшше навред из таджикските баири. Мизерни села и сред тях оазис от чистота. Училището. Нямаше село без училище и нямаше училище, което да не лъщи от чистота! 🙂 

Точно при училището при нас в джипа се качи и Шахбоз. Това име е доста популярно в Таджикистан. А нашият шахбоз беше един селски левент, поредният от "братовчедите" на Фируз, който щеше да ни помага с логистиката в планината. Или поне уж щеше. Ама айде да оставим съспенс за следващите епизоди 😉 

 

 

 

От друсане не съм успял да направя ни една снимка на фокус...

 

Последните десетина километра се возихме в пълен мрак. Стигнахме до заключените порти на алпийския лагер "Вертикал". И тук вероятно нямаше да ни отворят, ако нямахме Шахбоз със себе си. В планината всички от една долина са сои все едно същото семейство, така че за него затворени врати няма. Извадихме челниците, спалните чували и палатките. Чували си носихме ние. Момичетата носеха и надуваеми шалтета. Палатките беше осигурил Фируз, както и комплект щеки за мене, Както се оказа, палатките всъщност не бяха баш планинарски, а ловджийски, много по-тънки. Чакаха ни ледени нощи. Вече бяхме на 2730 м надморска височина. 

 

Фируз и Шахбоз извадиха голям газов котлон, котел, задушиха картофи и извадиха буркан с консервирано говеждо. Бях малко скептичен към говеждо в буркан, обаче направо ни се топеше в устите.. Задължителния чай, бисквити. А бяха донесли и бутилка червено вино. Те самите не пиеха никакъв алкохол, но виното беше разкош! Тъмно, гъсто, силно и сладко. Аз, дето рядко пия сладко вино, направо се размазах. А и @mary_shery го оцени подобаващо. тя пък пие само сладко вино. Пък сега, за разлика от други пътувания, не й се налагаше да шофира. Чуден завършек на дълго-дълго целодневно друсане по пътища! Пълни стомаси, замаяни глави, чист въздух и само епизодичен рев на някое магаре...

И всъщност, беше чудесно, че пристигнахме в пълен мрак. Защото, както винаги в планината се събудих много преди останалите. И лъчите на изгрева ме пренесоха най-накрая наяве в моята Фанска фантазия. Бях на хиляди километри от дома... и си бях ВКЪЩИ 🙂 

 

...следва...

 

[master_of_germs]

Първоначалният план изобщо не беше да спим на "Вертикал". Но с късното ни тръгване от Душанбе се наложи да импровизираме. Идеята беше още същия ден да се качим до Голямото Алауддинско езеро и да направим там две нощувки, така че да не се налага всяка сутрин да прибираме палатките и багажа. С Фируз не бяхме уточнили всички подробности, а и по чат понякога остават неизяснени неща. А и човекът дотогава не се беше занимавал с подобна дейност, Ние също искахме да се ориентираме на място. Но планът бързо беше изяснен. Оставихме в колата всичко ненужно. Метнах раницата на гръб. До Алауддинското езеро са около 200 метра денивелация, които спокойно се взимат за 30, айде, 40 минути ходене, понеже се минава покрай няколко по-малки езерца и се спира за снимки. Разбира се, всичкото това, след като бяхме закусили. Таджиките първото нещо, което правят, след като се събудят, е чай. Още сънен Фируз попита "Кипиток?" и хич не чака отговор, ама включи газовия котлон и сложи чайника. А после направи и абсолютната класика от детството - макарони със сирене 🙂 

Докато кипне водата, обаче, намерихме време да го посветим в Магеланската Идея и да му връчим форумната светиня за снимка ❤️ 

Знамето наистина го въодушеви и неведнъж планината ехтеше после от неговите викове "МаРгеланциииии" 😄 

 

 

 

Потеглихме, като най-напред прекосихме тази рекичка. Като ме беше видял с раницата на гръб, Фируз почна да ме бъзика: "Докторе, ти да не кандидастваш за магаре? Що се мориш?" 🙂

Ми, щот съм си магаре. Аз да не съм дошъл тука на кашкавал-туризъм. Оказа се, че той вече е спазарил едно магаре да ни пренесе багажа до Алауддин. Все пак имаше палатки, чували, храна, кухненски принадлежности...

Та ето го нашият Марко Поло номер 2, вече хептен кривнал от Пътя на Коприната ❤️ 

 

 

 

Насреща ни е връх Чапдара. Преходчето е леко, само трябваше да изкачим един нисък рид, основно сред рядка гора, така че не се наложи и слънцезащита да слагаме.

До голямото езеро се минава покрай още две-три по-малки. Нямат си имена, но според Шахбоз едното било известно сред местните като "езерото на ревящото магаре". И защо е ревяло, мислите? Или пък не мислите. Те магаретата нямат особен повод да почнат да реват, нали? И да ни будят посред нощ 😄 

Да, де, ама пък точно това ревяло, защото го погнала глутница вълци, а то тичало по пътеката, която се свлякла, и магарето паднало в езерото. И ревяло още по-силно, като се удавило 😞 

 

 

 

 

 

 

 

Достигаме до Голямото Алаудинско езеро, където е устроен друг палатков лагер. Има една малка дървена хижа, но в нея живее само персоналът. Има немалка група ученици на лагер, изобщо чудно местенце за зелено училище. Но има и чужденци. Основно руснаци, но не само.

Разтоварваме Марко Поло и си оставяме раниците на съхранение в една от палатките на персонала. Пресичаме по дървено мостче рекичката и отиваме отсреща до склон пред езерото,където са разпънати палатките на тези, които не са с организирани групи. Има няколко направени масички, една малка каменна къщичка пак за хората, които се грижат за мястото. Има чайове и безалкохолни. Изобщо, помислено е. Доста по-уредено, отколкото си мислех в началото, че ще бъде. Че информацията в мрежата беше доста противоречива.  В този ден щяхме направим аклиматизационен преход до Мътното езеро и обратно. Или поне аз така съм си мислил в плана, че е аклиматизационен, понеже ще се качваме само до малко над 3600 м н.в. Фируз ме поглежда и ме изненадва: "Ами че то утрешният ви превход е по-лек". Абе, чудя се, как така по-лек, нали почти на четири хиляди ще се качваме. както и да е, да вървим по реда си. Фируз и Шахбоз първо искат да ни заведат до едно езеро, което се нарича Пиола. Това означава "чаша". И пак нещо не се разбираме. Ами че нали Пиола е едно малко езерце нагоре по пътреката към Мътното? Оказа се, че пак говорим за различни неща. Както и у нашите планини, често има повтарящи се имена на езера (напр. "Окото"), рекички и т.н. Нещо и те не са сигурни колко точно далеч е тяхната Пиола, а около лагера има много и немаркирани пътеки.

Но първо, да се насладим на Голямото Алауддинско езеро, защото е чудесно 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Съседното езеро Ширпарфом е само на няколко минути пеш, а него не можем да пропуснем. Защото още е сутрин и по това време е огряно страхотно. А познавам хора, които са били във Фанските планини, включително са правили доста по-продължителни обиколки от нашата и не са отишли до него, за да пестят сили за по-тежките преходи. Аз пък бих казал, че е вероятно едно от, ако не и най-красивото от всички езера, които видяхме и се радвам, че мога да споделя тази гледка с вас и тя да краси стените ви в продължение на цял месец тази година. Е, поне на тези от вас, които са си взели от стенния Магелански календар ❤️ Макар на хартия и на десктоп да е само бледо подобие на експлозията на цветове. Ако @Argentique ми позволи да перифразирам заглавието на една нейна култова тема: насъбрах тюркоаз в ДАМАДЖАНИ за есента... и за зимата... и за пролетта 🙂 

Ширпарфом е име по картите. Ако го кажете, може и никой да не ви разбере. Името си му е "езерото - китара" (Гитара на руски... а и на таджикски). 

Заради характерната картинка на отражението, която се вижда на следващата снимка 🙂  

 

 

 

 

 

 

 

Е ето го и нашият влюбен във Фанските планини Фируз Камаров, който не жали тялото си в опити да заеме позиция за идеалната снимка 🙂 

 

 

Е,  фоторазгрявката беше дотук. Време е да походим по баири, нали за това сме дошли 🙂 

 

...следва...

[master_of_germs]

Във Фанските планини няма маркировки. Не са и нужни. Долините са тесни, проходите и пътеките ясно видими. Към циркуса на мътното езеро просто се качваме все нагоре в същата долина,  на алауддинските езера. В началото вървим покрай Голямото езеро. В другия му край има още един по-малък палатков лагер и много магарета. Тук основният бизнес е с товарните магарета. Туристите обичайно идват, снабдени с палатки, но някой трябва да мъкне багажа. А идват и много алпинисти. Техният лагер е горе, при Мътното езеро. Магаретата вървяха според пазарлъка, 20 до 40 долара на ден (или айде, нека да са 200 до 400 сомони) по-скоро 200, ама ако местен се пазари вместо тебе.Плюс 5 долара, за мулетарчето, да преведе магерето и да му се включи и храната. Фируз, естествено, говори с всеки срещнат надълго. Да си призная, тая страна на Голямото алаудинско езеро по ми хареса, защото имаше поляни малко над езерото. Е, поляните си вървят и с многото магарета, ама поне земята е по-мека. Там, където бяхме оставили нашите палатки, беше доста каменисто и тепърва щях да го усетя през нощта.

Покрай поляните има още едно-две езерца, кото според сезона могат и да пресъхват. И оттам пътеката почва все нагоре с едни серпентини. При тоя палатков лагер има и пътека вдясно, ясно видима, към Алауддинския превал. по нея щяхме да поемем на следващия ден. 

Фируз и Шахбоз тръгнаха с нас без никакъв багаж, без дори и вода. По средата на пътя пиха от кристалночистата вода на езерцето Пиола (по нашата карта в maps.me). Шахбоз скачаше от камък на камък като планинска коза, намираше едни разстения, скубеше ги и им ядеше корените. Имаха приятни кисел вкус. Аз само пробвах да сдъвча едно но без да преглъщам. А той си ги ядеше здраво. Впоследствие през нощта го спипа здрава диария и на другия ден трябваше да се прибере долу в селото си, та големият преход щяхме да си го направим сами. С оглед на нещата, кото сега знам, реално водач за Фанските планини не е необходим. Поне не и за маршрута. Но е от голяма помощ да има местен с вас да помага за логистиката. Така и така без високопроходим автомобил до стартовите точки на маршрутите не се стига.

 

По пътеката нагоре се разговорихме с класния ръководител на учениците, които бяха на лагер. Те бяха от друга част на страната и не познаваха района, а той беше тръгнал да проучи, дали ще е подходящо на другия ден да ги вземе на преход, да не стоят все в лагера.  Едната си щека я дадох на Фируз, все пак той беше най-възрастният. Групичката ни много се различаваше от миналото лято в Киргизстан, Уж същите хора, ама... @mary_shery след ежедневните тренировки на бягаща пътека на максимален наклон във фитнеса, беше станала машина и едва смогвах с темпото й. По едно време реших да я оставя да върви напред, а аз да стоя при Фируз. Малко е не много приятно да пердашим пред водача си. не че той се е обидил. Ние в тоя ден, а и във всеки друг, му ударихме здрав лаф-моабет. А Марина, която предното лято беше истинската машина в групата и задаваше темпото до и над Ала-Кул, този път остана най-отзад. Момичетата не бяха спали никак добре тая нощ в палатката. Насъбраните безсъние, друсане и множество километри в коли и самолети й се отразяваха зле. Бях много изненадан, понеже знам възможностите й, а в последната една трета на маршрута нагоре тя съвсем се забави. Наистина не ми се вярваше, защото в Киргизстан бяхме без проблем на 3900 м н.в., а тук тя проявяваше начални симптоми на височинна болест още на 3400 м. Все пак, с много бавно темпо и тя се качи до Мътното езеро, Вечерта долу в лагера прегледахме данните от смарт-часовника й, и кислородната сатурация й е била паднала до 80%, но не по-ниско, тоест, взели сме правилното решение, и вече обратно надолу се е подобрила. Даже аз надолу останах последен, за да си щадя коленете, а и накрая си нагьолих морните краци в леденостудента река, студът да изгони болката в ходилата.

 

А горе, мътното езеро е наистина мътно-сиво, Нищо общо с феерията от цветове на Алаудинските езера. Но, каквото му липсва откъм цвят, компенсира го с пейзажи. 

Насреща са Пик Замок (5070 м н.в.) и Пик Енергия (5120 м н.в.), вляво е стената на пик ФАгитор, любима на руските алпинисти. А вляво е ледницът Чимтарга и едва се вижда и едноименният връх - първенец на Фанските планини със своите 5487 м над морското равнище.

Самото езеро, според Фируз и Шахбоз, изобщо не било пълноводно, но и като цяло зимата във Фанските планини този път не била тежка и нямало много сняг, който да се топи.

 

Състоянието на Марина ни притесни, Особено след като и Шахбоз го присви стомахът. На другата сутрин Фируз трябваше да го свали до селото му с колата, и да се качи с нея до хижа Артуч. А ние тримата да направим преход през Алауддинския превал и да слезем до Езерото куликалон. Километър денивелация нагоре и толкова надолу. Фируз пък от Артуч трябваше да се качи пеш около 700 метра нагоре, до мястото на лагера. Щяхме да изчакаме сутринта да видим, как се чувства Марина и дали ще е в състояние да прави преход.

 

Но за това, в следващ пост. Сега е време да ви покажа снимки от прехода до Мътното езеро и обратно до Голямото Алаудинско 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За финал на поста - едно мъничко чудо, което сътвориха небесата за секунди по време на престоя ни при Мътното езеро. НЯкои магеланци го оприличиха на танцуващо момиче, а други - на духа от лампата на Аладин. Без да знаят, че ние сме точно при езерото със същото име (Аладин на таджикски става Алаудин или Аловаддин) 🙂

И съвсем логично, ролята на вълшебна лампа играеше пик Енергия 😉 

 

 

 

[master_of_germs]

Разпънахме палатките и просто се наслаждавахме на гледката. Няколко дни по-рано вълци били изяли едно магаре, но нямаше защо да се страхуваме от вълци в местност с десетки палатки. Като добавим и детския лагер малко под нас, сигурно имаше към стотина души. Състоянието на Марина обаче ни притесняваше. Тази вечер температурите щяха да са около нулата, бяхме вече по-високо, нямаше и трева под палатките. Аз ги разпънах на едно заравнено и закътано място точно пред езерото, като за темата "стая с гледка". Намерих още няколко стари платнища, които да подложа. И пак ми беше твърдо, а уж съм свикнал. Та не спах много тая нощ. Решихме обаче да се направим на нахални и да попитаме уредниците на лагера, дали пък не може Марина и Мариела да спят вътре в каменната къщичка. То и тя беше една съборетина, ама поне те там бяха напалили огън. След кратки преговори се съгласиха за по 10о сомони на човек и за още 20 сомони общо им дадоха и да си заредят устройствата. Предимството да имаме хора в постройката се изрази и още в нещо. Фируз получи достъп до огнището и се зае да направи плов в полеви условия. Топлата храна и чайче правят чудеса. 

Време е за спне, пък на сутринта: каквото -такова 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Аз, както обичайно, се събудих първи в целия лагер, ако изобщо бях заспал. Та можех да се насладя на своята "стая с гледка" още преди да е изгряло слънцето. Попмотах се, но духаше студен вятър и се прибрах пак в спалния чувал. И едва тогава съм заспал дълбоко за около час. Фируз твърди, че го е събудило хъркането ми, което чул от другата палатка. Напълно му вярвам 😄 

По-важното е, че момичетата на завет в затоплената къщичка с чували и термобельо се бяха стоплили достатъчно, за да спят дълго и непробудно и да си наваксат съня. А това прави чудеса с организма. След сутрешните кафета раненият болен звяр, който представлява Марина сутрин, се успокои, лицето й придоби цвят и се включи към лаф-моабета. Както стана ясно, Шахбоз не беше добре и го беше подпукало рядкото щастие. Дали заради ония корени, които яде, без да ги мие, или заради водата, която пи направо от Мътното езеро без да я филтрира. Тя самата вода е ледена там, та микроби няма, но от движението на ледниците раздробяващи скалите, ввътре е половината Менделеева таблица. Както и да е. Шахбоз нямаше да може да продължи с нас. Дадох му едно лекарство, което си купих от Душанбе. Беше подобно на имодиум, но и с включен пробиотик, Така или иначе той скоро щеше да си бъде вкъщи, където да почива. 

 

 

 

 

 

 

 

Фируз все още беше много притеснен за Марина, въпреки, че тя видимо се беше съвсем окопитила. Затова, освен едното магаренце за багажа ни (а той изобщо не беше много в сравнение с на всички останали туристи), спазари и още едно резервно магаренце, в случай, че на Марина отново й стане лошо от височината. Да може да се качи на гърба му и магарето да я закара до лагера при Куликалон. С магаретата щеше да дойде и едно момче, може би около 12-годишно, което обаче почти дума не знаеше на руски. Уговориха се с Фируз, къде уж да се чакат. И той тръгна обратно надолу към Вертикал с раницата си към колата. Да прибере Шахбоз до селото му. И после да направи един голям офроуд обход, да остави колата малко над хижа Артуч и да се качи пеш до Куликалон. А ние тръгнахме с мулетарчето и магаретата бавно нагоре. Та засега освен Марко Поло си имахме в групата и Мара Белчева 😄 

 

 

 

От двата края на Голямото Алаудинско езеро има две пътеки нагоре към алаудинския превал, които по някое време се съединяват. Ние избрахме да повървим първо по брега на езерото и да хванем пътеката от другия ("горния") край на езерото, защото е малко по-полегата.

Бързо разбрахме, защо Фируз педния ден ни каза, че този преход ще е по-лек, макар на книга да не изглежда така. Да, наклонът по карта изглежда стряскащ, трябва да преодолееш километър денивелация за три километра общо ходене от езерото нагоре до превала. Но по тази пътека е толкова ходено ежедневно, и то ходят много повече магарета, отколкото хора. И от постоянното трамбоване на копита, камъните са станали на прах. Та краката ни се моряха много по-малко, отколкото по твърд терен. Повечето туристи, по незнайни за мене причини, минават маршрута наобратно. Съответно има и доста магарешки кервани, които носят багажи. В сравнение с натоварените добичета, нашето си живееше живота. Едва ли някога е носило толкова лек товар. Ама това като че ли пък съвсем го омързеливи. Стараех се да задавам много умерено темпо, но нямаше и помен от височинните неволи на Марина от предния ден и леко ускорихме. Със Значи се разбрахме с момчето, че пътеката е една и няма къде да се загубим и казахме, че ще го чакаме горе. Или ще спрем, ако не се чувстваме добре и ще го изчакаме. Голямо чакане падна. Оказа се,ч е в даден момент той просто решил да изчака други магарешки кервани, че да се движат заедно. изкачването догоре ни отне три часа, през което време, ако човек няма компания, щеше да е бая скучно, защото пътеката е само серпентини и релано виждаш все една и съща гледка, просто Алаудинските езера ти остават все по-далеч и по-в ниското, а ти си все по-близо до нивото на ония чутовни върхари. Аз лично предпочитам да качвам по по-стръмно и да слизам по по-полегато и точно така щяхме да направим. А от другата страна на превала гледките щяха да се менят постоянно и да ни оставят без думи. Не бих могъл да го правя наобратно, защото щяхме да загубим страшно много време в снимки, докато се качим на превала, ако правехме прехода от Куликалон към Алаудин. И накрая бихме си скапали коленете от стръмното слизане. Твърдо препоръчвам нашия вариант и още не разбирам, защо 90% от групите правят обратното. Може би защото Артуч е по-достъпно като начална точка във Фанските планини... Всъщност, някои правят Артуч-Куликалон-Алаудин, слизат леко до Вертикал и оттам има друг маршрут за връщане към Куликалон. Превалът там е доста по-нисък, но изобщо не е толкова красив. други пък въртят КАртуч-Куликалон-Алаудин-Мътното езеро и оттам покрай ледника до Превала Чимтарга на над 4500 м н.в. слизат към съвсем малко посещаваните, но също толкова красиви езера Малко и Голямо Алло. И оттам през още един превал се прибират към Артуч. Но за такава обиколка си ни трябва цяла седмица и повече физическа подготовка. Освен това ние не сме типични палаткаджии и досега никога не бяхме оставали за повече от две нощи на палатки в планина. Та преcених, че сега може да се пробваме с три 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Засега ще ви оставя на превала под връх Алаудин, където духа бръснещ студен вятър и едвам стоим прави. Затова слизаме няколко метра по-ниско да се подкрепим с ядки и сушени плодове, докато чакаме магаретата. Да, ама още ги няма. Виждаме ги далеч под нас, как се движат бавно-бавно. Студено е. Ще ни настигнат по пътя надолу...

 

 

...следва... поглед към следващата част на прехода...

 

[master_of_germs]

Бяхме приключили с опъването на каиши и оттук насетне предстоеше само спускане до края на прехода ни. И да се наслаждаваме на постоянно променящия се пейзаж, понеже тук пътеката на няколко пъти сменяше посоката си и ни разкриваше нови и все по-хубави картини. Беше по-полегато, но все пак стръмничко на места. Не ходехме бързо, защото момчето с магаретата още го нямаше. Двайсетина минути след превала видяхме магарета горе. Ама не само две... а примерно двайсет... и още толкова... Явно всички керванджии се бяха събрали заедно малко под превала и се бяха наговорили да продължат надолу вкупом. Което и направиха. В галоп. Десетки магарета профучаха покрай нас и вдигнаха прахоляк. Нашето мулетарче не направи опит да спре, а само посочи напред и надолу. Ами, надявахме се, че щяхме да се намерим...

 

 

 

 

Не след дълго вече можехме да видим езарата (или езерото) Душоха. Всъщност, то си е едно езеро, но двете му части се свързват само с един малък канал. Това е вероятно най-драматичното езеро във Фанските планини, разположено под Северните стени на Пик Мария (4970 м н.в.) и Пик Мирали (5132 м н.в.) с едноименния ледник. Край единия му бряг под стената, имаше палатков лагер на голяма група, тръгнала да прави едноседмичен кръг във Фанските планини. Имаше и няколко пастирски палатки, а една черна овца реши за известно време да ни плрави компания.  Доста време поседяхме и повървяхме по бреговете на езерото и снимахме. Но и имаше защо. Тази северна стена може и да не е като някои от най-могъщите южни скални стени в Хималаите, но е по-висока от всяка от великите северни стени на Алпите (а ние сме виждали отблизо някои от тях), а като дължина може да съперничи на Триглавската северна стена (да и за нея сме писали във форума).  А и самото езеро е хипнотизиращо. За първи път си помислих, че сякаш отделихме твърде малко време за Фанските планини...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поглед назад, откъдето слизахме...

 

...и напред, където се виждаше малко от голямото езеро Куликалон, към което трябваше да слезем.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

...следва...

[master_of_germs]

Пътеката следва течението на потока, изливащ се от Душоха надолу до следващото езеро - Бибиджонат. @mary_shery толкова го беше харесала на снимки, че при правенето на предварителни планове искаше при него да нощуваме. И има защо. При "горния" му бряг има равна зелена поляна, а тревата е далеч по-мека от всичко, видяно дотук по чукарите. И има много разпънати палатки. Има и много магарета, та трябва винаги да си гледаш в краката, да не настъпиш някоя "симпатична бомбичка" 😄 Освен това на брега се бяха събрали водорасли със странен пенесто-бозав цвят и това малко загрозяваше.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Трябва да вземем решение по кой бряг да продължим. По левия има пътека, която по-напряко ще ни изведе към Куликалон. Обаче светлината е такава, че ще е по-добре да минем по десния, по-каменист бряг. Пътеката пак си е добре оформена, просто има повече камъни.

 

 

 

 

 

Бибиджонат е тясно и длъжко езеро и по карта не сме сигурни какво има в долния му край - мостче или брод, така че пак да се върнем на другата пътека. Отбелязано е и че има някакъв лагер някъде там. А и виждаме да се развява таджикски флаг. Групичка руски планинари, които срещаме , търсят изгубено магаре, но ни уверяват, че няма проблем с пресичането. А ние се чудим, защото по карта изглежда, че след Бибиджонат по дясната пътека трябва да има още няколко езера, които образуват странна плетеница. И може би имаме достатъчно светлина, за да ги разгледаме и оттам да намерим друга пътека (немаркирана, но отбелязана в maps.me) към Голямото Куликалонско езеро. 

Стигаме до мястото на брода (няколко наистина големи и плоски камъка, много здраво стоящи в рекичката, която свързва езерата) и се чудим дали да пресечем, защото отсреща има доста стабилна чайна, даже си има и табела "У Сироджа"... "при Серго" демек, това е начинът таджиките да напишат Серьожа 😄 Никакъв Сергей нямаше сред персонала, та така и не разбрах, откъде е дошло името... И, докато се чудехме, излезе стопанинът, и ни викна през реката дали не са оставили нашия багаж при него с две магарета. Шах с пешката! Пресичаме и наистина - това са нашите раници и палатки 😮 

А нали уж щяхме да спим при Куликалон? А човекът ми обяснява: "Тук е Куликалон"... 

"Как тук, бе, друже, Куликалон е голямото езеро. Ето, тук даже си има табела с името на вашето езеро - "Очите на Гоша" (Кой е Гошо, разбрах точно колкото и кой е Серго 😄 )".

Почваме да спорим. Целият район с езерата се водел Куликалон. Можело и край голямото езеро да има палатки, но те са самостоятелни, не като лагер. и там няма чайна и къде да си вземеш чайче или нещо друго. ФАкт е, че по карта са отбелязани няколко места за лагери, но не знам къде какво ъточно има. А нашето мулетарче се появява и според него с Фируз са се разбрали, багажът да се докара "При Серьожа" Почвам да си мисля, че собственикът и мулетарчето играят комбина, само и само да ни накарат да нощуваме там. А нямаме никакъв обхват да звъннем на Фируз. когото още го няма. Притесняваме се дали не ни чака при Куликалон. На около половин час е. Горе -долу сме преценили времето така, че да дойдем по едно и също време, а доста се бавихме за снимки по езерата, та би трябвало да е дошъл. Хем вече съм си изградил мнение за ТАджиките, че са гостоприемни и не вярвам да искат да ни скроят номер... Хем пуста скептичност. Като човек се занимава с научна работа е свикнал всяка хипотеза да се подлага на съмнение. Искам да помисля на спокойствие и тава, че Таджикът не ме оставя на мира с опити да ми помогне, почва да ме дразни. Казва,ч е ако искаме, ще ни закарат багажа с магарето до куликалон, но там наистина няма да намерим други палатки. И човекът беше прав, но това щяхме да го разберем на другата сутрин. 

Взимаме решение, че ще чакаме Фируз "при Серьожа". Той, ако види, че няма никого на Куликалон, ще се качи и дотук. Но вече е много късен следобед и имаме примерно час и малко до залеза. Не ни се стои да се изнервяме и тръгваме да изследваме няколкото по-малки езера. Истинска плетеница от пътечки, поточета, заливчета, нискостеблени дървета и толкова удобни места да си нагьолиш краката след изтощителния преход. Обаче... ниското слънце създаде толкова мека светлина, че снимахме ли, снимахме. Цветовете и пейзажите се сменяха на всеки няколко метра и това се превърна в най-емоционалния ни един час във Фанските планини. Поне за час се откъснахме от притеснението...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Върнахме се "при Сироджа" с последните лъчи на залеза. И ситуацията беше същата. Ни вест, ни кост от Фируз. Стопанинът на лагера смяташе, че сме си избрали безотговорен водач. Предлагаше ни на другия ден да ни осигури магаре да ни закара до Артуч, а там как щяхме да намерим транспорт. Ама все пак имахме резервирана нощувка, та нямаше да е такъв проблем. Какво ли не ни мина през главите. Фируз нямаше никаква причина да ни зарязва, ние още нищо не му бяхме платили за услугите, а и той искрено се забавляваше с нас. Обожава Фанските планини - запален ловджия и рибар, идва на палатка във всеки сезон. За риба, за глигани, за кеклици и яребици (имаше няколко яребици при лагера до Алауддин). Яребица е дума, която рускоговорящите не трябва да ползват, като дойдат у нас, понеже на руски яребица е... дръжте се... КУРОПАТКА 😄

Та, притесних се всъщност, че нещо лошо може да се е случило с Фируз. С колата по ония офроуди, или  с него по чукарите. Бях сигурен, че ще помъкне нагоре прекалено тежка раница, а не е малка денивелацията от Артуч за тежко натоварен пехотинец. Закъсняваше с над два часа от предвиденото време за среща. Нямаше повече какво да правим. Първо трябваше да си разпънем палатките, че вече беше съвсем тъмно. После можеше и да тръгна да го търся с челника, но какъв ли шанс щях да имам аз да намеря него в район, който той познава, а аз не.

 

 

 

 

 

И, понеже съспенсът достигна връхната си точка редно е да прекъсна повествованието и да ви пожелая лека нощ, нали?

 

...следва...

 

 

[Hakkâri Spor]

На 1.03.2026 г. в 23:52, master_of_germs каза:

 Джамия кат джамия, запомних я най-вече с това, че охраната строго ни смъмри, че извадихме Магеланското Знаме да се снимаме с него отпред 😄 

Е хубава работа, “джамия кат джамия”, това е прословутата Bibiheybət məscidi, многовековна шиитска джамия, разрушена от болшевиките през 1936, възстановена и отворена отново през 1997, наричана още Джамията на Фатима.  
Колкото до İçərişəhər (Старият град), наистина не влизат таксита там, забранено е. Спират горе на улицата, пък вътре се оправяйте в лабиринта.  
От музея на килимите до Alov qüllələri горе, може и без фуникуляра , щом аз съм го качвал, а мразя да изкачвам каквото и да било (не съм ни по баири, ни по стълби)… значи не е трудно. Кулите са хубави вечер и нощем, когато светят като огньове и сменят различни окраски.

 

А снимките от Таджикистан са супер 😉 Тази година всичко ми е запълнено, но за догодина ще букна един Пегасус до Душанбе, пък да видим…

[master_of_germs]

преди 2 часа, Hakkâri Spor каза:

Е хубава работа, “джамия кат джамия”, това е прословутата Bibiheybət məscidi, многовековна шиитска джамия, разрушена от болшевиките през 1936, възстановена и отворена отново през 1997, наричана още Джамията на Фатима.  
Колкото до İçərişəhər (Старият град), наистина не влизат таксита там, забранено е. Спират горе на улицата, пък вътре се оправяйте в лабиринта.  
От музея на килимите до Alov qüllələri горе, може и без фуникуляра , щом аз съм го качвал, а мразя да изкачвам каквото и да било (не съм ни по баири, ни по стълби)… значи не е трудно. Кулите са хубави вечер и нощем, когато светят като огньове и сменят различни окраски.

 

А снимките от Таджикистан са супер 😉 Тази година всичко ми е запълнено, но за догодина ще букна един Пегасус до Душанбе, пък да видим…

Благодаря, знам коя е джамията, но Баку не е цел на настоящия фотодневник, а само междинна спиркa. Направо да си го кажа - бройкане 😄 Азербайджан не би ми бил самостоятелна цел, но като така и така пътувахме с техните авиолинии, решихме да се възползваме. За един ден - нова държава, ново "море", два нови обекти на ЮНЕСКО. Единият малко служебен, понеже решихме да не ходим до петроглифите при Гобустан, а кални вулкани така или иначе вече сме гледали и в Исландия, и в Коста Рика. Но петроглифите, изложени в музея на камъка за мене са достатъчни.

Та, съжалявам, че тъй непочтително се изказвам за прословутата джамия Бибихеймат, но няма да си променя мнението. За който е вярващ мюсюлманин, вероятно има значение. Аз смятам, че е грозотия, а и на изключително грозно място в града. Не обичам да влизам в действащи храмове на каквато и да е религия, чувствам се като натрапник. Вярващите са отишли там, за да търсят душевен мир и не ми е мястото да го смущавам. Вече, ако става въпрос за храм, който е обявен за световно наследство, това е друго нещо. Аз Бибихеймат нямаше да я включа в програмата за Баку, че е много встрани от всичко друго, но @mary_shery много държеше да отиде.  Отношението на охраната беше твърде грубо. Не сме обидили никого, не сме развявали знаме на чужда държава, нито сме изразявали какво да е негативно отношение към властите или към исляма. Магеланското Знаме е достатъчно красноречиво като дизайн, за да се знае, какво символизира, а в Баку всички знаят да четат на кирилица. Не сме опитвали да влизаме с него вътре, а само да го снимаме на фона й. 😕 

 

Естествено, че може да стане качването до огнените кули без фуникуляр, след като ние пеш си слязохме оттам до музея на килимите. Фуникулярът е доста нарядко. А не се качихме пеш, а с bolt, понеже бяхме много далече оттам, първо Бибихеймат, после Музея на камъка. Прибави към това предния ден пътуване с кола от София до Истанбул, среднощен полет, препирни с таксиджиите и лутането с таксито, накрая беше почти 4 сутринта, като си легнахме и сме спали не повече от четири часа. Коментирахме в друга тема и къде да се бяга от жегата през лятото. Баку с неговата влажност и мараня от соленото Каспийско море не е мястото. 38 градуса. И в Душанбе беше толкова, но е сухо и усещането е далеч не толкова зле. А и смятам, че в Душанбе имаше повече дървета и сянка. Баку е добре организиран град, спор няма. Но навсякъде, преди пет следобед, беше пусто. И съвсем разбираемо.

 

С удоволствие ще прочета твоите постове за Азербайджан, защото пътуваш в много по-подходящ сезон и явно много ти е на сърце. Надявам се да напишеш пътепис или дневник. Аз съм проучвал навремето много подробно страната, но в този форум едва ли има друг, който да я познава, колкото тебе. И може пък да ме накараш да си променя мнението. Но оглед на това, че аз мога да си позволя да пътувам за по-дълго само през август и през зимата, много от държавите, които са по-удачни за пролет и есен, вече изобщо избягвам да ги заглеждам. Лятото ми е за планини, зимата за някъде, където е по-топло, отколкото у нас. И не че Кавказ в Азербайджан не е красив.  Но по-скоро ще отида няколко пъти поред в Грузия, Алпите, Пиренеите, Татрите, Карпатите и по неизбродните планини на Балканите. И отново в Киргизстан ❤️

Всеки си е с неговите усещания. Ново ходене в Азербайджан не попада в топ 50, може би дори и в Топ 100 на желанията ми. 

Радвам се, че видях Баку. Като за човек, който не е градски турист, столицата на Азербайджан с нищо не ме е подразнила. Може би само тая мараня. Стоиш на високо, с гледка към морето, а море реално не виждаш 🙂 

[master_of_germs]

Настроението беше много минорно и напрегнато. РАзпънахме палатките и щяхме да хапнем нещо за вечеря, но стомасите ни се свиваха от притеснение.  По бреговете на езерцето пред доста други палатки се извършваха сходни приготовления. Светлини на челници се движеха насам-натам като светулки. И изобщо не обръщахме внимание на разговорите в далечината. Когато вече, доста близо светна мощен фенер и проехтя: "МАРГЕЛАНЦИИИ!" ❤️ 

Фируз пристигаше в мрака, помъкнал ненужно голяма раница на гръб. От която извади голяма консерва говеждо, картон яйца, поне 3-килограмов пъпеш и бутилка червено вино. Луд човек! Ние умираме от притеснение, той за нашите стомаси мисли 😄 

Както и да е. Камък ни падна от сърцето. Оставих пъпеша в поточето да се изстуди до сутринта и изобщо не се посвених да отворя червеното и да гаврътнем по чашка. Има си хас пък да връщаме пълна бутилка обратно надолу. 

 

И сега, какво беше станало  с нашия водач. Пътя ли изгубил, гума ли пукнал? Сигурно ще ме питате, откъде го намерихте тоя чешит?

Ще разкажа и за това.

Но първо - за закъснението му. Слизайки надолу от Вертикал с колата към махалата настигнал група руски планинари, които правели много тежък и нетрадиционен кръгов маршрут. И един от тях бил с изкълчен глезен. Селяните помагали с едно магаренце. Все още не съм ви говорил подробно за Фируз, но искам да разберете мирогледът на тези хора, таджиките, особено в планините. Невъзможно е да се остави човек в беда. НАтоварил руснака в Субару-то и го извозил до болницата в Пенджикент. Ето откъде дошли тия два часа и половина забавяне. И накрая с фенера в тъмното нагоре към нас. Но, когато човек си познава района, е лесно.

А дали му повярвахме на историята? Абсолютно. Още докато вечеряхме, към нас дойдоха няколко руснаци от най-близките до нас палатки. Бяха по-големичка компания и празнуваха рожден ден. В случая обаче им трябваше лекар. Стоматолог де. Други две рускини, самостоятелно пътуващи, търсеха. Отидох да погледна. Едната определено имаше проблем. Около зъба беше много подуто и болезнено. Изглеждаше като да трябва да се вади мъдрец. Но не съм стоматолог. Можех да дам само допълнително обезболяващи от аптечката си. А какво направи през това време Фируз? Отиде при шефа на лагера "Серьожа" и спазари пак две магаренца. на сутринта щеше да натоварирускинята на едното магаре, а багажа им (а и нашия) на другото и да тръгне напред до Артуч, за да закара и нея до болницата. А бензинът в Таджикистан е много скъп. По-скъп беше, отколкото у нас по същото време. Впоследствие, след като момичето се възстановеше от предстоящата операция по махането на мъдреца, звъннала на Фируз (това вече след като ние си тръгнахме) и два дни той ги развеждал из планините, Толкова им оставали, преди да трябва да се връщат в Самарканд за обратния си полет. Ето така се печелят клиенти - с грижа и отношение 🙂 

 

ТАя нощ спах добре. Дали заради изсипания адреналин и успокоението накрая. дали, че беше все пак по-меко отдолу, а и явно почваше затопляне на времето. Бяхме на същата надморска височина, като при Алаудин, малко под три хиляди метра, но беше поне 3-4 градуса по-топло през нощта. При Алаудин беше около нулата.

Пак се събудих първи (простатата алармира 😄 ), измих се с ледената вода от езерото и освежен зачаках изгрева.

 

 

А ето го и нашият среднощен герой от Фанските планини ❤️ 

И първото нещо след събуждане е да сложи чайника 🙂 

 

Закусихме добре, а Фируз отиде да вземе рускините и да стегне магаретата. Потеглиха надолу, а ние се помотахме още малко за снимки и полека тръгнахме по пътеката към езерото Куликалон.

 

 

Острият връх отсреща се казва Уреч (3234 м н.в.) и предлага хубава панорамна гледка към Куликалон. Встрани от него е Чукурак, под който има превал. Ако се изкачи превалът, може да се слезе към едноименното езеро Чукурак и оттам да се слезе към Артуч. Даже го обмисляхме така. Откъм нашата страна пътеката се виждаше. Но от другата страна съм чел че е доста изровена. Все пак ние решихме да не се разделяме с Фируз за прекалено дълго.

 

 

 

 

Куликалон е голямо езеро и му отделихме около час да обиколим и да се снимаме покрай брега му.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Наистина нямаше никакви хора и палатки около голямото езеро, освен една малка колиба на пастири. Сега, като го видяхме, разбрахме защо. Просто там, където ние нощуваме, лагерът наистина е на най-живописното място.

След куликалон пътеката става по-камениста надолу и доста по-стръмна, като се следва течението на бързата река. По едно време се минава и покрай водопадче, В тоя участък вече започнахме да се срещаме с повече туристи. И то повечето самостоятелни, без водачи и като казвам чужденци - не руснаци. То руснаците в Таджикистан направо не ги броят за чужденци 😉 . Имаше един френски фотограф с водач, но иначе, млади Испанци, немци, една млада гръцка двойка от Солун. Личеше си, че приближаваме единствената истинска хижа във Фанските планини. Като се спуснахме по каменистия участък, стигнахме до местност, където рекичката вече течеше по-спокойно и имаше постройки и стада крави и коне. На места от рекичката бяха отбити напиотелни канали. И така, лека-полека стигнахме до мястото, където Фируз беше паркирал машината. Доколкото успял с нея да се качи по чакълестия път над Артуч. Беше легнал на сянка и беше изстудил още един пъпеш. Ние не сме свикнали да обядваме, но се получи добра подкрепителна почивка с тоя пъпеш, а и си нагьолих краката в поточето  и станах нов човек 🙂 

 

 

Казах ви аз, че Шахбоз е често срещано име 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А даже @mary_shery и направихме една фотосесия на ръцете върху скалите, да прати снимките на козметичката си за реклама, че лакът й не мръдна след всичкото драпане по чукари 😄 

 

След около километър с колата стигнахме до хижа Артуч, където бяхме резервирали следващата си нощувка. В интерес на истината, още от първия ден Фируз не спря да ни увещава да му гостуваме в Пенджикент. В началото не бяхме сигурни, дали искаме, но с всеки час, прекаран с него все повече си пасвахме. Човекът изпитваше искрена радост от времето прекарано с нас, а и ние също.  Но все още не ни се тръгваше от планините, а и беше едва пладне. Имаше още едно преходче, планирано за този ден...

 

...следва...

 

 

 

[master_of_germs]

Артуч е добре поддържана хижа. Ако имаше още няколко като нея, Фанските планини ще станат ако не като Алпите, то поне като Кавказ 🙂

 

 

Пътеката към езерото Чукурак няма къде да се сбърка. Изглежда, че е много стръмна, но е зрителна измама. и, което е по-хубавото, повечето време се ходи на сянка под дървета . До езерото са около 200 метра денивелация, така че е една приятна разходка. Натоварваща, но кратка.

Личеше си, че езерото е доста под обичайното си ниво. За повечето хора, които почват приключението си във Фанските планини именно от Артуч, качването до това езеро е като едно леко вработване, преди да се почне с "опъването на каиши" в следващите дни.

 

 

 

 

 

 

 

 

Ние продължихме и още малко по-нагоре от Чукурак, докато стигнахме една шарена циганска колиба, пълна съборетина. В Таджикистан всъщност няма цигански етнос, а циганите са хора, които са избрали сами да живеят по такъв начин, полуномадски в планините. Човекът беше много мил и интелигентен. Почерпи ни ферментирало мляко, което не посмяхме да му откажем. Просто след много години работа из градовете му било писнало и решил да хване гората и да пасе козички в планината. А и внучето му беше при него през лятото. Зад "барачката" му имаше още едно езерце, все още непресъхнало, но съвсем зеленясало. Ама все пак още един водоизточник за козите. 

 

 

 

 

 

Почваше да става много горещо и затова решихме да не продължаваме към следващото езеро Зийорат, а и не се знаеше, дали и то няма да е пресъхнало. А и на два пъти видяхме усойници. През Зийоратския проход може да се продължи към съвсем различни части на Фанските планини и други езера, но в това пътуване ние нямаше да имаме време за тях... Някога пак, може би...

Върнахме се до Артуч, да разгледаме хижата и отвътре, Хубава е! Но вече бяхме взели решение да приемем поканата на Фируз и да нощуваме в Пенджакент. Все пак решихме да се обадим на хижарите, че отменяме резервацията си, въпреки че нищо не бяхме плащали. Те настояха да си платим половината цена. което беше по десет долара на човек (100 сомони) мисля, че все пак е справедливо.

 

 

При излизането от планините пътят минава през селото, в което е построен мавзолеят на Абу Абдаллах Джафар ибн Мухаммад - родоначалникът на таджикската и персийската литература и поезия в края на девети и началото на десети век. Този, който избрал за свой псевдоним името на родното си място - Рудаки.

Гробницата му винаги си е била на това място, но е претърпявала множество трансформации. Последната реконструкция е направена неотдавна с огромното спомоществувателство на иранското министерство на културата. Винаги при юбилей от роджението или кончината на Рудаки тук идват представители на висшата власт и на двете държави. Входът е безплатен, гробницата, градинката и малкото музейче са чудесно поддържани от местното население, които с радост ни показаха всичко, което ни интересуваше, и, разбира се, ни поканиха да седнем и да пием по три чаши чай 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

...Следва...

...как Марина реши да се слее с живота на местните и набързо стана господарка на кухнята в дома на Фируз 😉 

[Hakkâri Spor]

преди 9 часа, master_of_germs каза:

Благодаря, знам коя е джамията, но Баку не е цел на настоящия фотодневник, а само междинна спиркa. Направо да си го кажа - бройкане 😄 Азербайджан не би ми бил самостоятелна цел, но като така и така пътувахме с техните авиолинии, решихме да се възползваме.

Е ясно, темата е друго. Биби Xейбат (с Б) е удобна спирка за тези, които отиват до Гобустан или Розовото езеро. А като цяло... доста от красотите на държавата са извън столицата. Иначе аз съм бил през всички сезони и определено избягвам юли и август.

 

Снимките от Таджикистан са страхотни и благодаря, че ги качваш с интервал между снимките, а не са сляти, тоест залепени. Аз като ги качвам на конвейр от телефона (в темата "В момента съм..." например) и те се залепват една за друга.

 

На летището в Душанбе същите досадници ли са като  при летищата в Бишкек, Ташкент, Алмати... (като пиявици се впиват, особено тези пред жп гарите в Узбекистан, няма отърване). Силно се надявам, ако кацна догодина в Душанбе, да не ме налазят и да не вървят след мене минути наред. Чувството е мега неприятно.  

[master_of_germs]

преди 2 часа, Hakkâri Spor каза:

 

На летището в Душанбе същите досадници ли са като  при летищата в Бишкек, Ташкент, Алмати... (като пиявици се впиват, особено тези пред жп гарите в Узбекистан, няма отърване). Силно се надявам, ако кацна догодина в Душанбе, да не ме налазят и да не вървят след мене минути наред. Чувството е мега неприятно.  

В Алматъ не сме кацали, нито излитали. А от Бишкек имахме човек, който да ни вземе от летището и впоследствие да ни даде джипа. Но като цяло в Бишкек на летището не сме усетили никакво пресиране и към нас да се залепи някой. По-скоро имаше навлеци при преминаването на границата от Казахстан в посока Бишкек, понеже там шофьорът си остава в колата, а пътниците минават пешеходно. В Ташкент бяха нагли, като излезеш от летището, да. Там съм описал, какви препирни имахме да ни закарат от единия до другия терминал. В Хива се бяхме уговорили с домакините да ни вземат от летището в Ургенч и да ни закарат до гарата, пак там, Същото и в Бухара от и до гарата, а в Самарканд и Ташкент Яндекс си работеше отлично при жп гарата и в града. В Бухара също за обектите извън града. В Бухара влакът ни от Хива подрани и яко ни налазиха и тормозиха, докато дойде нашият човек и продължаваха да дебнат, дали ще може да натовари в една кола 4 души с багаж. Гадничък спомен, да.

Но в Душанбе надмина всичко, което сме изживявали. Още преди да сме излезли от сградата на терминала. Аз съм си написал, ако бях сам, щях да си ходя половин час до хостела, нищо, че не бях с малка раница.

Не знам, кога ти каца полетът в Душанбе. Циганията настава, ако е нощем и няма на летището откъде да си вземеш сим-карта. А  eSIM не сработва.

 

Това за интервалите между снимките го обяснявам на много хора и не знам, кое не разбират. Дори и ако е от телефон. Просто като се качат от телефона във форума като аватарчета отдолу под мнението, оттам се вкарват в поста на съответното място една пп една, с плюсчето или просто с цъкване. След всяка снимка се натискат два пъти enter, и така се появява ред преди следващата. В случая като пиша тема, качват от настолен компютър, де. Дори и така правя немалко грешки на клавиатурата, но от телефон като пиша, всяка трета дума я бъркам, и очите ме болят.

[master_of_germs]

Преди да продължа със следващата част на фотодневника искам да кача тук един ленк към в статия в блога "Вълшебния керван", който съм сигурен, че много от вас следят, или поне са попадали на него. Или може би са чели книгите им с пътеписи.

Техният начин на пътуване не е за нас, ние ставаме палаткаджии само по принуда, както във фанските планини. Просто тук други възможности няма, ако искаш да правиш преходи.

Но тъкмо Вълшебния керван са виновни косвено за най-важния елемент от пътуването ни, а именно нашия водач Фируз Камаров.

Прочетете статията им за Фанските планини докрай, за да добиете представа за добросърдечността на таджиките и за тяхното гостоприемство. Всички те с радост ще посрещнат гост и ще споделят дома си, за да дадат подслон и храна на непознат, ако сметнат, че е в нужда. а те винаги смятат така. Нямах възможността да посетя Иран, но вярвам на всичките ми форумни приятели, които са категорични, че от иранците, по-гостоприемни няма. Аз мисля,ч е Таджиките не им отстъпват, ама то персийци и таджики са първи братовчеди. И ако сте попадали на изключителни примери на гостоприемство и в останалите -станове (а и ние сме) бас ловя, че точно тогава домакините са ви били таджики. Таджиките са най-многобройният етнос в средна Азия и вероятно само 205 от тях живеят в десетмилионния забутан в г*за на географията Таджикистан. Останалите са пръснати из околните държави, вероятно са и най-многочисления етнос в Афганистан, както и в Узбекистан. В Самарканд и Бухара, ако ви е правило впечатление (обръщам внимание на @Hakkâri Spor и други, които добре владеят турски), че няма да се разбират лесно с много от местните, както в останалите тюркоезични средноазиатски граадове. причината е, че и Самарканд, и Бухара всъщност са таджикски градове и дори и днес над половината от населението им са таджики, Таджики са били и емирите на Бухара и включително наследниците им в САЩ говорят таджикски и нито дума узбекски. Ама това е част от историята, която узбеките удобно премълчават. От пенджакент до Самарканд е само час и половина път, много по-малко отколкото до Таджикската столица Душанбе. и затова хората от тая част на страната ходят на пазар и за здравна помощ в Самарканд. Че Пенджакент е малък град, около 50 хиляди. И боилницата не е особено добре оборудвана. и в Самарканд си говорят на таджикски. Какво ли би станало, ако таджиките поведат борба за национално обединение. Кой знае? Но те не го правят. Да, бедни са. Да, управлява ги диктатор. Но са се научили да ценят мира повече от всичко друго. Когато те поздравяват със "селям алейкум", те наистина го мислят. 

А защо Таджикистан се е оказал в сегашните си шашави граници. по политически причини, разбира се. Защото така са решили руснаците. В средна Азия узбеките са били съюзници на болшевиките и затова след победата на революцията те получават лъвския пай от средна азия с градовете на коприната, реката Амударя, почти цялата райска градина на Ферганската долина и условия да развиват туризъм и памукопроизводство. Таджиките са били врагове на болшевиките. И са ги натикали в миша дупка насред баири, обитавани от въллци, мечки и снежни леопарди... За това, как болшевиките са се отнесли към киргизите пък, съм писал в една друга тема...

Но да оставим политиката и да се върнем към Фанските планини и нашите домакини...

https://bgmagickervan.com/2019/06/20/jivot-sred-mechki-i-vulci-vuv-vulshebnite-planini-fan/

 

Надявам се да го прочетете, а ако не ви се чете, вижте третата снимка отзад напред. На нея е Далер Камаров - по-малкият брат на Фируз и причината да го имаме като водач. И като другар. През тия дни вече бяхме установили, че таджиките и българите сме ако не първи, то втори братовчеди. Аз научих много думи на таджикски, а съответно и Фируз на български (общото знаене на руски много помагаше) и установихме,ч е имаме немалко думи с общ корен. Например "куче" никой от останалите славянски народи няма подобна дума, нито турците. А на таджикски една диалектна дума (точно от тази част на страната), означаваща куче, е "кучук" 🙂 

Та Далер е взел на стоп "вълшебния керван" от седемте езера до Пенджикент и ги е поканил да му гостуват. Впоследствие те са го препоръчали на нашите приятели планинари и той им е станал водач в тяхната голяма обиколка на Фанските планини преди няколко години. Те пък го препоръчаха на нас. Ние, както и предната година бяхме започнали директна комуникация с шофьори и водачи, които ни предлагаха услугите си в платформата Indyguide. която препоръчвам за каквато и да е логистика в средна азия. Ама трябва да можете да се пазарите. някои от офертите, които получавахме, бяха на безбожни цени. Други бяха по-приемливи и склонни с пазарлък да намалят още от цената. В крайна сметка, най-ниската цена, която постигнах в индигайд реших да ми е отправна точка, когато писах на Далер по месинджър. Той не обичаше да обсъжда цени, за него беше важно гостите да останат доволни и да разкажем на своите приятели за фанските планини и за таджиките. Реших да продължа да си пиша с него, защото за мене препоръката от хора, на които вярвам, означава много. Далер не можеше да бъде наш водач, защото сравнително отскоро беше започнал нова и добре платена работа в строителстовот като оператор на строителен кран и строяха една нова висока сграда (по-сетне я видяхме и нея, и него в крана, като обикаляхме Пенджикент). Но пък съдбата и международното положение направиха така, че да може батко му Фируз наскоро да се е прибрал в Таджикистан и да се посвети на нас. До степен такава, че докато е бил с нас горе по баирите е било и дата на годишнината от сватбата му. Нещо, което разбрахме чак на следващия ден и леко се сконфузихме. но пък и Фуруз, и съпругата му Бибиджон изглеждаха така, сякаш гостите от България са най-ценния им подарък 🙂 

 

А Фируз, кой вятур го довя при нас? Човекът над двайсет години работел в Русия, в Урал като шофьор на камион, механик, електротехник и каквото още има нужда. човек-инженер, двамата с брат му сами сглобяват автомобили от различни части на различни марки. В русия таджиките имат лоша слава и руснаците гледат много предубедено на тоя етнос. в някои случаи оправдано, понеже се знае,ч е от време оно таджиките държат бизнеса с наркотиците в Русия. Та ми е ясно, с какво е трябвало да се сблъска Фируз в чужда държава. Но това е било начинът да издържа седемте си деца. и не само да ги издържа, но и да ги изучи. най-голямата му дъщеря е учителка и има собствена школа, където дава уроци по английски. Втората дъщеря е детска учителка и беше умъжена за уредника на музея в Саразм. Запознахме се и с нея. Най-големият от синовете служеше като гвардеец в президенството, вторият син тъкмо беше завършил училище и учеше за изпити в университета, искаше да следва финанси. Двамата най-малки бяха пълни лудетини, още едва започнали училище. Много си играх с тях. Май ви написах, ама примряха от кеф, като им подарих шалчета на ЦСКА 🙂 

Та за какъв дявол му е било на Фируз да зарязва къща и кола в Урал и добре платена работа и да се връща в Таджикистан. Е, носталгията не бив да се пренебрегва, ама ей-тъй изведнъж, след над двайсет години. Наречете го съдба. Просто не се усетил навреме да си поднови работната виза. Закъснял с няколко дни, като се явил пред имиграционната служба и руснаците го екстрадирали с тригодишна забрана да се връща на територията на Русия. Той не че би се върнал след такова отношение. Вика, да ми конфискуват, ако щат и къщата, и колата. Веднага се е захванал с каво ли не в Таджикистан, за да продължи да припечелва и да издържа малчуганите. Двамата с Далер сключили договор с мобилен оператор и поставили мобилна клетка-антена в ъгъла на градината им. И им плащат по двеста долара (на човек) на месец, С тия пари Фируз плаща таксата за частна детска градина на двете внучета.  А връщането в Таджикистан му дава свобода, на която толкова време не се е радвал. При всяка удобна възможност се качва в планините. И се връща с улов. Я риба, я дивеч. Гладен няма да остане, не го мисля него 🙂 Но тази му страст към планините, а и отношението към хората могат да се превърнат в нещо повече. Първо ние, после тая рускиня, на която помогна с болния зъб. После надявам се още много туристи ще са доволни от неговите услуги. защото Фируз се раздава за гостите си отвъд това, което нашите увредени от западния начин на живот умове могат да си представят 🙂 И искрено се надявам да му потръгне новата работа като туристически гид в планините. Даже той се включи и в наколко БГ фейсбук групи за пътувания. 

 

Това ви го разказвам, докато ние пристигаме в Пенджикент, запознаваме се с Далер и съпругата му, както и с жената и синовете на Фируз. Градината е спретната, с грозде (още през август!) и овошки, а голяма гордост им е, че са отгледали и елхичка, което в тоя климат не е лесно. Къщата, както повечето в тая част на света е просторна и с много малко мебели. Което е от полза, когато има двама щури малчугани, че няма какво толкова да потрошат. Легла комай липсват, но ние вече свикнахме да спим на земята в това пътуване, а Бибиджон ни постила меки дюшеци. И най-важното - има баня и пералня. Че след прахоляка по баирите и ние, и дрехите ни имат нужда да се перат 😄 

@mary_shery винаги ще изнамери рокля в багажа си, но марина не отказва дрехи от домакинята и се включва в мастърклас по готвене на плов. Ама тоя плов няма да е като оня в полеви условия при Алаудинското езеро и сега почвам среднощно да слюноотделям, само като си го припомням. През нощта в пенджикент е приемливо прохладно и след мръзненето в палатките изобщо не съжаляваме, че отказахме нощувката в хижата 🙂 

 

Почти нямам снимки, защото никога не съм обичал да снимам хора, особено деца, без да са ми дали изрично съгласие. А пък храна също не снимам, тая мода не я прихванах. Ама все пак тоя плов не съм можел да го пропусна 🙂 

 

 

 

 

[Hakkâri Spor]

На 21.03.2026 г. в 21:48, master_of_germs каза:

 Накачулват ни като хиени таксиджии. А пред летището е като провинциална БГ автогара от зората на демокрацията. Разбит паркинг, мрак, и такситата-копърки не пускат да припарят разни свестни фирми. Иначе има приложение EcoTaxi, откъдето може да си поръчаш. Тая фирма е с наистина чудесни таксита. И евтини. Има една начална такса, съответно с нея първите три километра са безплатни. Такситата са им едни бяло-зелени, навсякъде из града ще ги видите, и само им махате. Ама не и на летището. Колите са китайски електрички. Както и почти всички други в столицата Душанбе. Яко данък и такси се плащат, ако си с бензинова, или пък недай си боже - с дизелова кола в централните части на града. А булевардите са широки, както във всяка бивша съветска столица. Задръствания не видяхме никъде. Изобщо, транспортът из града е много удобен. Има и маршрутки и тролейбуси, билетчетата са някакви стотинки. Но така и не опряхме до тях.

 

Сега чак го прочетох. Много лошо, обикновено повечето полети са по нощите. На Пегасус самолетите кацат през нощта.  Има ли Яндекс, Болт, Янго, Юбер? Лошо, ако еСИМ не сработва. В Бишкек един вървя след мене повече от 5 минути и не се отказа. Смени няколко езика, като си мислеше, че не го разбирам, а аз просто не желаех да му отговарям, за да не започва диалог, гледах си в телефона, той явно убеден, че си търся Яндекс... накрая влязох в една аптека при терминал "заминаващи" и досадникът се махна. Но беше посред бял ден.  През нощта в Алма Ата (пак след Пегасус полет) в 04 ч., някаква девойка викаше "легальное такси" (което значи, че другите са нелегални?) ме насочи към някакъв досадник, който веднага ми грабна куфара и ми дърпаше дръжката, заедно с мен, а на въпроси каква е цената до центъра, отговор нямаше. Чак на тръгване каза някаква сума (2000 тенге, а при пристигане пред хотела каза 3000 и се направи, че аз не съм разбрал,  а той излъга нагло), през цялото време говореше по телефона и си чатеше докато шофира, без колан. Даже се подигра, че аз искам да си сложа колан. В Узбекистан са същите досадници, и пред летището в Ташкент, и пред всички жп гари, в Бухара, Самарканд, Ташкент... стоят зад оградата, набелязват те и ходят успоредно с тебе, но от другата страна на оградата и след като излезеш, директно те наобикалят и викат "такси, такси... мистър, сър, инглиш, русский, такси, центр, готель?" 😄 Няма отървация. Явно същото ще ме чака и в Душанбе. Тия хора не разбират, че когато досаждат и си натрапват услугата, само отблъскват туристите. 

[master_of_germs]

И днес съвсем не първоаприлски, получих това съобщение от Фируз 🙂

magelanci.com от утре ще е известен в Таджикистан 😉

 

"Завтра у меня презентация.

В Душанбе фестиваль гидов и туристичнских компании.

Буду рассказать о конкурсе фотографий которий состоялось у Магеланцев и об этих двух озёрах ( аллаудин и кули калон) которые заняли места в календарях ..."

 

 

Снимките ни даже си ги е сложил в рамка ❤️

 

Нама да спра да възхвалявам човечността и гостоприемството на Фируз.

Желая му успех в новото поприще 🙂

Ако съм успял някого да запаля фитила на накого с искра от Фанските планини, надявам се визитката на Фируз да е от полза 🙂

[master_of_germs]

Сутринта отново сме нагостени царски. Хлебчета от местната фурна зад ъгъла. Плодове, ядки... Доста интересна закуска е "шир чой" (чой ще рече чай - таджиките много харесват звука О и в много от случаите, когато на руски или на някой от другите средноазиатски езици някоя дума се произнася с А, в таджикския се обръща на О. То и името на страната е Тоҷикистон. Като Ч с опашцица се чете ДЖ, но останалите букви се четат като в българския... Т.е. неудареното О не се изговаря като А/Ъ.

Та шир чой е солен чай с прясно мляко, с добавено масло, което се е разтопило и в него се надробява хляб, та става нещо като попара, ама много по-леко и свежо. На мене много ми хареса.

В този ден ни предстоеше отново да навлезем във Фaнските планини (за последно) с кола и да разгледаме най-попълярната им част, а именно - седемте езера (Ҳафткӯл) (известни още като Маргузорски езера, Марғузор). Задължително е всеки да си носи паспорта, понеже е в граничен район и се минава през пропусквателен пункт. В района има и златодобивни мини и комбинат, което допълнително усилва мерките за сигурност. Няма да е изненада за никого, че целият златодобив се движи от китайски компании. Но пък задради комбината пътищата се поддуржат в добро състояние. Всъщност, няколкото села, през които минахме в подножието на планините бяха най-добре поддържаните, които видяхме. Интересно място е сливането на две реки. Едната е мътна и златоносна, по-нагоре по течението й се добива златото. А другата е река Шинг с кристално чисти води. И тъкмо нагоре по нея води нашият път, който вече става черен. Предстои ни да разгледаме таджикските Седем езера, които са се образували по течението на реката в резултат на земетресения и срутвания на скални маси. Помежду езерата има селца и махали, през които минаваме. Личи си, че туризмът вече навлиза в тази долина, но е още много далече да стане масов. Строи се път, да още е черен, но до шестото езеро е в приемливо състояние, едва нагоре до седмото е брутален офроуд. Има на едно две места изградени места за почивка, риболов, ресторанти, строят се две-три хотелчета. Между четвъртото и петото езеро (докъдето допреди няколко години е било максималното да се стигне с маршрутка) има и хостел с изключително добри отзиви от пътешественици от цял свят. Ние също си бяхме запазили предваритлно нощувка в него, но решихме, че ще останем още една нощ у Фируз. Звъннахме на хоста - Джумабой, който говореше и сносен английски и човекът ни отмени резервацията в букинг. Единствено помоли за дребна сума, колкото да покрие комисионната от 10%, която дължи на booking. В края на деня оставихме парите на Фируз, който ги занесе на Джумабой няколко дни по-късно, когато заведе към езерата онази рускиня с болния зъб, след като я изписаха от болницата.

 

Иначе семите селца в горната част на долината са в по-неугледно състояние (освен, естествено, училищата). Имало е някога повече живот по съветско време. Геоложка станция даже. Но е запуснато и едва в последните години се усеща някакъв живец. Дечицата, естествено, ни се радват, навсякъде, където минем. Но в този регион и за първи път виждахме жени, напълно забулени, които даже се обръщаха с гръб, при разминаване с колата ни, за да не бъдат, сакън, гледани. Но все пак такива бяха много малко. Всички останали бяха много усмихнати и редовно ни спираха да ни питат, искаме ли да пием чай 🙂 

На едно място между четвъртото и петото езеро има място, където всички спират. И тогава те накачулват цяла тумба хлапетии. Големи разбойничета 🙂 

Момиченцата предлагат гривни от мъниста, които са изплели. Най-различни. Фируз винаги взима по няколко и им дава по някоя дребна паричка. Спътничките им също. Туристите редовно носят лакомства за децата и те са станали доста нахални. Прекалено даже. особено момченцата бяха като изтървани. Аз бях категоричен, че бонбони няма да носим. Но пък @mary_shery беше донесла цяла кутия рекламни химикалки от фирмата си. Поне да е нещо, дето да им помогне за училище. Едвам не настана бой за тия химикалки... Представям си за бонбони, какво щеше да е.

 

При шестото езеро се засякохме с група руснаци нейде от далечния сибирски изток. Якутск или Хабаровск, забравил съм. Те също носеха знаме със самолет, на тяхната чартърна компания, та се зачудиха нашето Магеланско знаме какво е, нещо конкуренция ли?! 😉 

 

Снимките ще кача малко по-късно 🙂 

 

[master_of_germs]

И тъй - Седемте езера.

Доста различни и като размери, и като нюанси на синьото. Отначало се чудех, като правех програмата, дали да правим преход покрай всичките седем. Видяхме и такива ентусиасти. Но се радвам, че не го направихме. Прахолякът, който се вдига от пътя, е убийствен и поне на мене щеше да ми разсипе всякакво удоволствие от прехода. Иначе най-долното езеро е разположено на около 1600 м н.в., а най-високото е на около 2400 м н.в.

 

Отдолу нагоре Седемте езера са, както следва:

Мижгон - "езерото на миглите", заради множеството отсенки на тъмносиньото

Соя - "сенчестото езеро", понеже много за кратко бива огрявано от слънцето

Хушор - "езерото на бдителността", заради отровните змии, които често обитавали наоколо

       тези долни три езера са сравнително малки. 

Четвуртото езеро - Нофин - е по-голямо от трите заедно. То е дълго (2,5 км) и тясно и името му означава "пъпна връв". дали заради формата, или защото е по средата и свързва горните и долните езера, не е ясно. Неговите води имат по-глинест, червеникав оттенък, отколкото на останалите езера.

 

Следващото езеро е най-малкото и затова се нарича Хурдак (т.е. "дребосък)"

Следващото (шесто отдолу нагоре) е най-голямото езеро Маргузор, и на отвъдния му край е едноименното село, като по и над бреговете има и още няколко махали, От това езеро тръгват няколко интересни пътеки към проходи във Фанските планини. Водата му е най-светлотюркоазена от всичките езера. Част от пътя покрай това езерое досами брега, а от другата му страна се издига отвесна скала, та понякога остава под вода. освен това е толкова тесен, че е невъзможно да се разминат две коли, затова постоянно се бибитка с клаксон, че не винаги има видимост. Понякога се налага да се върне някой по двеста-триста метра назад, за да може да стане разминаване. Все пак, толкова високо вече няма особено движение. И се работи по разширяването на пътя.

От Маргузот нагоре следва същински офроуд. Път е твърде силно казано. Аз даже не знаех, че до най-високото езеро е възможно да се стигне с МПС, но се оказа възможно, след яко раздрусване. Преди това обаче се поразходихме и снимахме бързеите на рекичката, която се спускаше от него към селото.

 

Снимки:

По пътя към езерата:

Сливането на мътната и бистрата река

 

Слава на съветските геолози

 

 

 

 

 

 

И езерата от първо до шесто...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 И когато Фанските планини се комерсиализират (а това ще стане неминуемо някой ден) искам тук да го има записано и да се знае, на кого най-напред му е хрумнала идеята за аквапарк с водни пързалки 😄