(Полу)Околосветско пътешествие до Южните морета

[macf1an 12073]

Със сетни сили се добрах до Атина преди малко. Куфарът не стигна заради голямата галимация в Лондон, но обещаха да ми го докарат вкъщи. Сега остана да измисля как да си похарча стоте евро от застраховката..

[Oshko 5459]

Значи все пак си хванал Атина-та?

Как тогава се уреди и със застраховка?

[macf1an 12073]

Преместиха ме на следващата Атина, която закъсня, и в крайна сметка стигнах до хотела в 6 сутрина.

Застраховката е защото ми забравиха куфара в Лондон при смяната на полета с по-късния. Нищо не си харесах по магазините и май ще отидат зян тези пари.

[FlyTraveler 38471]

Ами хайде, до сега бяха малко снимки и малко обяснения, защото от мястото на събитието, от сега нататък очакваме подробен днвеник изпълнен с много снимки. Маршрута е изключително интересен и рякдо посещаван и ще е от голям интереси за всички.

[macf1an 12073]

Почва сортирането на 1500 снимки и 10 гб видео ..

 

Междувременно, малко полезна информация:

в http://saudiairlines.com, след въвеждане номера на електронния билет на започнало/приключило пътуване, може да видите доста детайлна информация за всеки полет:

 

От това ми става ясно, че теоритично съм можел  да си кача на самолета за Атина, който също е закъснявал.

 

От страницата на Aegean разбрах, че късният ми полет е бил преиздаден в тарифен клас Y - т.е. потенциално мога да получа мили за него...

Редактирано 27 септември, 2014 от macf1an

[macf1an 12073]

Няма и два дни, откакто съм тук, а вече съм заключен в офиса и седя като наказан пред компютъра. На всичкото отгоре се разболях след няма и ден на наша земя. Явно местните бацили са потъркали доволно пипалца като са надушили разглезен тропически имунитет...

Едвам си спомних паролите, което е признак за добро изкарване, и след като прегледах няколкостотин мейла, дойде време да почвам да наваксвам с разказите.

 

След прекрасен полет се приплъзнахме плавно в Оукланд. Още първите гледки към лелеяната и едва разсънваща се Нова Зеландия се оказаха впечатляващи:

 

 

Още притеснен от разговора с агент Лоугън, се запътих с неувереност към паспортната проверка. Посрещна ме сигурно единствения начумерен киви в света. Веднага го затрупах с документи, билети, паспорти и обяснения как не съм оттук и съм за малко. Продължи да се мръщи и да преглежда с недоверие. Заразлиства новичкия ми паспорт с критичен поглед. Изведнъж се спря, върна страница назад и се загледа. "Оууу Сейшелс?! Наааайс!", усмихна се широко, плесна ми тримесечен печат и ми махна с ръка да влизам.

 

Пътувайте, хора, пътувайте .. отваря врати ..

 

Събрах си куфарчето и се запътих към последната пречка - биологичен контрол. С две думи - пълна дискриминация. Всичкото китайци ги пращаха на вторична проверка, всички останали - само на рентген. Минах безпроблемно и се добрах до заветната чакалня. Оттам - към туристическия офис вляво. Обясних колко време имам и ми надраскаха маршрут на една карта, посочиха ми спирката на експресния автобус до града и обратно (28 долара), и ми пожелаха приятно изкарване. Много мили хора. Изсипах си багажите на съхранение, бих един симпатик на нашите, че съм жив, и се запътих към столицата.

 

Готин град и готини хора. Ходят си небрежно и се усмихват. Беше хладно сутринта, но като пекнеше слънце якето ми беше ненужно. Стоварих се на последната спирка на автобуса, почти в морето и забродих. Много небостъргачи, много чудо, а между тях - стари сгради от време оно:

 

Заситих пътешественическия глад с един събуей, нямащ нищо общо с родните, и се запътих към задължителната атракция - гледката от кулата Sky City. 30 долара вход и достъп до 2те най-високи нива, но не и излизане отвън, запазено само за скачащите с бънджи. Гледката - фамозна:

 

Има кафе, ресторант и огромен магазин за сувенири.

Запознах се с една нахилена лелка и любопитното и дете, които се оказа, че планират посещение в България. Имало някакъв си Дейв, които имал нещо като комуна за бекпекъри в някакво старо училище. Хепи Дейв или нещо такова.. Опънахме един лаф, в който се оказа, че представите и за страната ни са доста далеч от истината. Милата, очаквала е да дойде тук и да ни ползва за базов лагер, от който да кръстосва Европа .. За нас знаят толкова, колкото ние за коренното население на Тазмания, и то ако нямаме достъп до Уикипедия. Лелчето ми донадраска на картата какво задължително да видя в оставащото време и ме отпрати.

 

Централната част на Оуклънд е учудващо малка и лесна за преброждане пешком. Запътих се към арт галерията, в която трябвало да има някаква лего изложба. Безуспешно пазих батерията, затова нямам кой знае колко снимки от града:

 

Натъкнах се на много приятен и спокоен парк зад въпросната галерия, а и като грейна едно слънчице, направо ми се отщя да ходя където и да е. Цветя, птички, хора и деца, пълна идилия. Новозеландска пролет:

 

Минах на снимане с МП3-то, че смартфона се предаде под енергииния напор.

Обиколих още няколко улици, напазарих си от любимата новозеландска марка "Icebreaker", което ми позволи да усетя колко добри търговци са, защото влязох само да видя цените, а си тръгнах с два чифта зимни чорапи ..

 

Последни слънчеви кадри преди да хвана пътя към Южните морета:

 

 

Излизането от страната беше безпроблемно. Ето я и птичката, която щеше да ме отведе към същинската част от историята:

 

 

Може да съм изпуснал някой друг детайл (3 седмици приключения оттогава, все пак), но точно тази част от историята я писах буквално 3 пъти от смартфона, докато бях там, и заради технически проблеми - все я затривах. Колкото - толкова.

Редактирано 29 септември, 2014 от macf1an

[macf1an 12073]

Полетът към Папейте беше кратък и скучен, но пък ни гостиха прилично.

 

 

Таитяните дадоха подарък чорапи, слушалки, четка, паста и тапи за уши, в симпатична торбичка с цветовете на компанията. Тук е моментът и да споделя, че едни от наистина малкото красиви (и вписващи се в европейските норми за обем) жени в района работят в авио индустрията - екипаж, чекин, наземен екип. Стюардесите бяха много лъчезарни и изкусително екзотични.

 

Видях огнения залез над Пасифика и се озовах във Френска Полинезия, но вместо на следващия - на предходния ден от календара

 

 

На летището ме лъхна бленуваният топъл климат и почнах да усещам, че приключенията скоро ще започнат.

Чакаха ме две отделни агенции, с два цветни гирлянда. Тук е моментът да спомена и сложната схема, по която си запазих нощуването. До последно работих с две агенции паралелно, е-таити и йес таити, което е силно препоръчително за района. Много от евтините пансиони просто нямат онлайн присъствие, а заради часовата разлика - общуването е тежко, бавно и скъпо. От е-таити бяха много силно ангажирани, звъняха ми по няколко пъти през нощите да ме държат в течение с прогреса на запазването и т.н., но уви - имаха една надценка от 400 евро, която така и не клекнаха да смъкнат. Силата им явно е в по-луксозните почивки. Главният експерт в йес таити ми беше поел случая и след мнооого емайли и промени в графиците и какво ли още не, офертата, която дадоха, беше съизмерима с това, което можех да запазя сам, но с цената на много повече усилия и за време, което нямах. В крайна сметка, за да смъкна още малко цената и да получа малко по-добри условия, се отказах от предложенията им за хотели на първите два острова и си ги резервирах сам с отстъпки онлайн.

 

Та, двете агенции, които ме чакаха, бяха йес таити, да ми връчат документацията за останалите острови, и транспортната фирма до първия хотел. Прекосихме нощен Папейте и се озовах в "краен" квартал (на 5 минути пеша от центъра), пред учудващо приличния, направо луксозен хотел Сара Нуи. Рецепция, настаняване, почти шок от удобната и лъскава стая, с тежка, масивна мебел и силно екзотичен вид (и 'що не я снимах !?). Зя цялото пътуване, това остана най-качествената стая, която имах удоволствието да обитавам.

Пратих фото-вест на аверите, че вече съм за завиждане

 

 

и легнах на меко за пръв път от над 50 часа.

 

На сутринта, след малко скромна заксука като за цената си, почнах със задачите - сдобиване с надежден интернет, защото уифито спираше постоянно, запазване на целодневна екскурзия, разходка и пазар. Пресоналът беше невероятно учтив и услужлив, звъняха телефони, оставяха съобщения, и в крайна сметка ми намериха полудневна екскурзия из почти целия остров, без полуостров Таити-Ити, за 40 евра. Нарисуваха ми къде да търся офисите на мобилните оператори и тръгнах. Градът е много по-малък, отколкото изглежда на всички туристически карти. Нещо с мащабирането си играят или с размерите на улиците, ама няколко пъти ми се случи да подмина нужните преки, защото не очаквах да са толкова наблизо.

С две думи за мобилните връзки:

2 оператора, Вини и Водафон. Вини не предлагат предплатени карти с глас и интернет, а само поотделно. Логика - нулева. Спрях се на Водафон, които имаха комбинирана услуга, но когато поисках карта на покритието, умишлено ме изментиха, че нямат. В крайна сметка, набутах се с към 50 евро за карта + зареждане (достатъчни за около 600 мб нет), а се оказа, че имат покритие само на Таити и Моореа, та 20 евро си ми останаха непохарчени. Ако някой тръгне натам и му трябва - да свирка. Ще му спестя разправята с бумагите, които се попълват.

 

Стигнах и до прословутия сутрешен пазар (малко късно), на който може да се открие всичко де расне, плува и пълзи из онези ширини:

 

Разбира се, бях си забравил специално купения за повода Аутан Тропикал, та се оглеждах и за аптека. Не са като тук на всеки ъгъл, ама са си доста европейски отвътре. Там попаднах на впечатляващо красива французойка фармацевт, с много добър Английски, на която веднага направих добро впечатление като почнах да цитирам химическата формула на ДЕЕТ-а. Оказа се, че френското правителство ги кара да го махат от продажба, че бил много токсичен. Изрови ми една бутилка с 50% съдържание и се зачудих защо им е толкова силен (два острова по-късно, като свърши, разбрах ..). Тръгнах да плащам кеш и тя се ококори, като видя парите ми. Оказа се, че в България са ми продали от старите, окончателно излизащи от обращение след няколко дни. Трябвало да ги изхарча възможно най-бързо, че вече не ги приемали много търговци. Как не се сетих да я помоля за помощ в харченето, като дойде с мен на вечеря....ама нали пустите красиви полинезийки чаках да открия ..

 

Ето ги и въпросните парички:

 

Наближаваше време да ме взимат за екскурзията, та реших да се угоя малко, че кой знае какви камънаци ще ни карат да катерим. Препоръчаха ми ресторанчте - микропивоварна, Les 3 brasseurs, срещу фериботния терминал, с бърз готвач и хубава храна. Там се сблъсках за сефте и с цените в заведенията:

 

 

Много беше вкусно. 50 евро...

 

Върнах се в хотела, вече оборудван с 3г интернет и работещ мтел спот, звъннах от таитянския номер на следващия хотел да потвърдят събирането ми от летището и бусът дойде да ме развежда. Екскурзовод ни беше Дейв от Оаху, Хавай. Огромен (бял) мъжага, благ характер и доста добре запознат с всичко полинезийско. Потеглихме и още в началото се видя, че няма да ни огрее слънце този ден. Много дъжд, много нещо. В буса имаше двойка американци и двойка чернички французи, доста възрастни. Веднага ми прещрака, че може да са карибци и се оказах прав. И то от "любимата" ми Гваделупа! Споделих им, че съм прекарал коледно-новогодишните празници там, но не навлязох в подробности. Единствено обсъдихме, че този дъждец тука не може да се мери с карибските потопи, на които се нагледах на "Пеперудата". Спирка тук, спирка там, обяснения бол. Ето как изглеждат древните им храмове за племенни срещи и жертвоприношения:

 

 

Следващата спирка беше водопад с ботаническа градина или нещо такова. По пътя научихме една от най-големите хитрости на полинезийците. Много добре са го измислили:

носят над ухо цветето тиаре, нещо като национален символ. Мъжете - затворен цвят, жените - отворен. Отдясно - неангажиран/а, отляво - зает/а. Мъж с отворено цвете и цена с затворено - сещате се. От първите имаше много, от вторите - никакви, ама ги разбирам, с тия жени ... И една вметка - симпатиите към същия пол са напълно толерирани и никому не правят впечатление. Общо взето - всеки може да си прави каквото иска и с когото иска, и никой не може да му държи сметка. Така си живеят.

Та, цветето назад - "сложно е", две цветя - не съм свободен/а, ама недей бяга..и т.н.

Улеснява социалните контакти доста.

 

Ето го пръскалото и част от красивата градина:

 

Следващите спирки ги пропуснах снимково, защото много силно валеше. Успях да щракна само един черен плаж, който не искам да си представям как се нагрява, когато пече:

 

 

Завършиме обиколката, като почти през цялото време образовах Дейв за България, Европа, кризата в Украйна и пр. далечни за него теми. Точно като ме стовариха в хотела и времето се оправи. Уви, тук настъпи и едно от нещата, за които доста ме е яд - заради явно неуспешно преборен джетлаг, кратката следобедна дрямка се превърна в здрав сън до посред нощ...при все настроените аларми. Искрено разчитах да успея да видя нощния живот в Папейте, т.като бях чел, че само тук има такъв в цяла Фр. Полинезия. Тази случка вкара подсъзнателно притеснение у мен, което се прояви в пълна сила чак на последния ден в Атина, но ще стигнем и дотам. Въпросната нощ понаписах и първите части от разказа, които може да видите малко по-назад в темата.

 

На сутринта, след отново малко незадоволителна (като за 15 евро) закуска и кратък трансфер до летището, бях готов за следващия остров. Ето го и междуостровния автобус:

 

Няколко минути след излитането вече кацахме на Моореа:

 

Редактирано 30 септември, 2014 от macf1an

[macf1an 12073]

Моореа.

Третият по популярност остров във Френска Полинезия, след Та(х)ити и Бора Бора. Веднага почнаха да си личат признаците на очакваната полинезийска атмосфера:

 

 

Хотелът ми се казваше Кавека и остана най-непрепоръчвания от цялото пътуване. Просто да си нямате работа там. Персоналът беше любезен, бунгалата бяха прилични, на няколко метра от морето, но дотам свършват положителните страни.

 

Т.като трябваше да вляза в крак с натоварената си схема, мушнах набързо местния деликатес поасон крю - сурова риба тон,  полята с кокосово мляко и лайм (във Фиджи е в пъти по-вкусна):

 

Бирата Хинано им е националната гордост и дори магнитчетата на летищата са с нейното лого. Напълно незаслужена слава..

 

Взех си колело под наем, т.като за скутер на Моореа препоръчват да си опитен двуколесен ездач, заради честите инциденти. Допълнителна информация - във Френска Полинезия имат НУЛА толерантност към шофиране с алкохол в кръвта. Една боза и си аут.. Санкциите били значителни, но не се поинтересувах колко. Същевременно, полицията е много малко и с почти невидимо присъствие..

 

Колелото беше пълна подигравка - плажен крузер с бели гуми и кошница, изразено дамска рамка, без скорости и само с контра. Не че съм голям байкър, ама направо не ставаше за каране на всякакъв друг терен, освен леко нанадолнище. Направих няколко изморителни тегела под постоянните подигравки на децата около пътя: "лейди байк, лейди байк" и подобни, но поне наснимах крайпътни пейзажи:

 

Това последното е публичен плаж, в близост до летището. Оказа се, че плажуването там, а и в района, хич не е силно застъпено, освен в скъпите курорти с оградени частни ивици.

 

Вечерта беше отредена за първата ми среща с полинезийската танцово-музикална-кулинарна школа. На Моореа има възстановено древно селище, Tiki Village, в което правят шоу-програма с танци, песни и традиционална кухня. Оказа се едно от най-интересните изживявания, свързани с културата на района, чак до пристигането ми в Раротонга. В сайта може да видите снимки на "артистите" и да разберете отчаянието ми от сегашните им норми за хубост Като компенсация, имаше фото-изложба на Adolphe Sylvain - фотограф, снимал преди десетилетия още незасегнатия от туризъм живот на местните момичета. Разгледайте в Гугъл ..

 

 

Снимах много, включително и видео, защото песните и танците им бяха впечатляващи и като костюми, и като хореография, и като цялостно усещане. Прочутите таитянски танци с ханша са доста силно представени и засенчват нашенските гьобекчийки значително.

 

Готвене в подземна фурна, игри с публиката, уроци по местни танци и връзване на парео, демострация на сватба и още доста забави, че все пак имаха да оправдават 80тината евро такса.

 

Останах доста доволен.

Вечерта продължи шоково, обаче. Прибраха ме от шоуто и точно влизайки в колибката си - на 2 метра от мен в другия ъгъл се облещи същински плъхозавър. Видимо възмутен, че му наруших спокойствието, с удивителна пъргавост за телесата си се покатери по дървената колона и се скри нейде зад балдахините, които скриваха дървения покрив. Ами сега ?! Не знам каква е нормата за размер на плъховете в района, ама ако е като за жените, това направо си беше "Мис Напаст" три години подред. Ако беше мъжки - в квотата за местния олимпийски отбор по сумо за полупрофесионалисти-гризачи. Абе с две думи - голяма гад. Изхвърчах навън да викам местното ГДБОП за помощ и разбира се - заваля страшен дъжд. Обикалях около заключената рецепция, търсех охрана или когото и да е ... не. Никой. Видя се, че ще си нощуваме двамцата, стиснах зъби, прибрах де щото имаше кабели на зарядни, да не тръгне да закусва с тях или да ме беси, опаковах се като в пашкул и почнах да се мъча да заспя. Трудно е, повярвайте. Чувах го как се позиционира няколко пъти, но накрая шумът от дъжда помогна и съм задрямал. На сутринта повдигнах въпроса и бях попитан само дали искам да се преместя...Пратиха някой да провери, който нищо не намери, и с лека насмешка ми подметнаха да свиквам с природните особености на района. На всичкото отгоре ме одрусаха някаква баснословна сума за закуска, обяд и вечеря, от рода на 70-80 евро.

 

Денят беше по-ползотворен от сутринта. Намерих си добре звучащ полудневен тур с Франки Франк и се отдадох на откривателство. Взе ме един италианец, Марио, с които веднага се разбъбрихме на европейски теми. Возех се при него, а слушах английските обясненията на Франки, понеже в джипката на Марио се говореше на италиано-испано-португалски. Учудващо, но ги разбирах.. Турът на Франки трудно се описва с думи. Бивш военен, абсолютно пълен непукист, и може би най-циничният и сексуално експлицитен екскурзовод, който съм срещал. Абсолютно непрепоръчителен за бременни и моралисти - първите ще пометнат от смях, вторите ще се обезкървят от изчервяване. Голямо шоу беше. Ето и малко от пейзажите:

 

Това е ванилов цвят от плантацията, в която ни заведоха. Оказа се, че ги опрашват на ръка ..

 

За капак ни качиха на върха на частна планина, по път, който заснех на видео ... 2 бетонени пътеки с широчината на автомобилна ос и изкачващи сигурно 30-40 градусови наклони с остри завой. Разтрепераха ни се отпускарските крачета.. Гледката си струваше:

 

 

Още спирки, още истории, още гледки, и екскурзията приключи. Питах ги къде може човек да излезе да пие един коктейл тази вечер, което предизвика 3 минутно умислено мълчание ... толкова е зле нощем там. Бях помолил в хотела да проверят кой от курортите има някакво забавление и дали включва транспорт дотам. Прибрах се и ме чакаше "радостна" новина - в Софител (този, чийто бунгала видяхте по-горе в синята водичка) имали едночасово традиционно танцово шоу по време на вечеря. Почвало в 8, но трябвало да отида с такси. Т.като си бях предплатил за вечеря в хотелчето, реших да отида сит и да се наслаждавам само на коктейли.

За вечеря ми сервираха риба тон розе. Да се чете - голямо парче риба тон, сложено за по 3 секунди от всяка страна в тигана, колкото да се запечата морската вода вътре. Някой може да го намери за вкусно, но на мен ми беше прекалено сурово и го зарязах, при все, че ми струваше към 25 евро.

Тогава дойде номерът с таксито. Оказа се, че от 10тина таксита на Моореа, само едно работеше тази вечер. Докато му намери номера, каката на рецепция навъртя 4-5 минути до няколко от останалите бакшиши, а за моя изненада - трябваше да си платя обажданията по евро на минута. За местни разговори. Евала, Кавека. Питам колко струва таксито - 20 евро било. Не ми и мина през ума, че за 5 минути возене това е цената само в едната посока ..

Дойде таксиста и след няколко минути бяхме в хотела. Чак тогава разбрах, че му дължа 21 евро в посока. Не било високо, защото бил с голяма кола и можело 7 човека да си ги разделят. Може би имаше предвид аз и шестте ми невидими таитянски мистреси ..

Вкиснат от дрането се запътих към рецепцията да питам къде е шоуто. "Съжаляваме, но нашата шоу програма беше от 1930 до 20 часа и вече приключи. Чувствайте се добре дошъл да посетите нашия бар, приемаме кредитни карти". Е не ми беше готино, ама хич. 42 евро такси за да пия коктейли по 15 евро и да слушам префърцунената реч на пребогатите, предимно американски, обитатели на хотела. Страшна услуга ми направиха от Кавека, нямам думи. На всичкото отгоре ме изгониха от мястото ми, явно запазено за редовни посетители:

Вместо да гони плъхове, тя седи и се социализира...

 

Не видях плъха на прибиране, ама и по-добре, че и без това бях много гладен. Разбира се, всичко беше затворено и няма човек един сникърс откъде да си вземе.

Сутринта метнах един последен поглед към иначе красивия остров:

 

 

и се отправих към Хуахини.

Редактирано 30 септември, 2014 от macf1an

[macf1an 12073]

От страницата на Aegean разбрах, че късният ми полет е бил преиздаден в тарифен клас Y - т.е. потенциално мога да получа мили за него...

Точно така и стана: без да правя нищо ми преведоха 1250 мили към акаунта, с който си платих за билетите

[macf1an 12073]

Хуахини - островът-градина. Този остров остави едни от най-приятните впечатление от цялото пътуване, отчасти заради впечатляващата си природа и лагуна, а и заради немалкото случки там.

 

Посрещна ме мениджърът на пансион Фаре Маева. Голям като канара, усмихнат и спокоен като Буда. Много готин човек и професионалист, както се оказва в последствие. След няколко минути си бях в бунгалото и веднага взех едно колело да се раздвижа из района. Същата подигравка - бели гуми, контра, женско, без скорости, кошница и т.н.

Засилих се към близкото селце, че местните жълтици бяха на привършване и ми трябваше банка. Облачно беше, но все пак не изглеждаше никак зле.

 

В банката се сблъсках с голям абсурд. Искаш да сменяш пари? Задължително международен паспорт. Обяснявах се колкото мога - лична карта, Европейски съюз, френско законодателство, валиден документ ... не искаха и да чуят. Международен паспорт. 20 минути обратно до пансиона да си го взема, още 20 до банката да обменя. Поне научих пътищата, което щеше да ми е от полза впоследствие. С пълен джоб и вече посвикнал с жалкото подобие на колело (как ми се ревеше за едно Балканче) тръгнах да прявя Тур Де Хуахини. Последиците - тук, да не се повтарям. Голям зор видях. В крайна сметка, поне добих усет за атмосферата на острова. Едно разхвърляно селце. Къщички тук, къщички там, кокошки и петли тичат навсякъде, кучета лаят (включително и те гонят като си буташ колелото със спуканата гума и ти се налага да го караш докато не му излезе вътрешната и се усуче около рамката..).

Имало е опити да се цивилизова, строили са хотели с бунгала във водата и т.н. - пълен провал. Малкото останали си ги прехвърлят като горещ картоф. Като цяло - островът е доста автентичен и незасегнат от масовия турист.

 

Ето го и пансиончето привечер:

 

На следващата сутрин се отправих на целодневен тур из лагуната с Huahine Nautical - най-препоръчвани бяха за целта. Най-накрая поизгря слънце и заваляха гледки и кадри:

 

Спряхме в перлена ферма за подробно обяснение как се култивират черни перли. Голям майсторлък било, голямо чудо, а мен лично най-интересни ми бяха странните рибоци в ограденото водно пространство:

 

Задвижихме се към моту-то, на което щяхме да обядваме, а междувременно слънцето зае оптимална позиция и най-накрая видях отблизо този неземен цвят:

 

 

Отправихме се към топ-атракцията - храненето на акулите. Много бяха, а и доста по-големи от очакваното - имаше към 2 метра парчета. На които искаха им даваха шнорхели и се хващаха за едно метално въже на дъното да гледат отблизо. Много ми беше студена водата, та не влязох 

 

 

Тези последните плуваха наопаки за да им е по-близо устата до повърхността, хитреците ..

Снимах много - почти цялото хранене на около 30 акули го имам на видео, ама не е за хора със слаби сърца и бавен интернет

 

Вечерта бях решил да се отдам на забава и да посетя съседния елитен резорт, в който имаше традиционално танцово шоу за вечеря. Този път бях проверил три пъти кога почва и свършва, за да няма изненади като на Моореа. Стъмни се, аз се наконтих като за скъпарско мероприятие - ризка, бели панталонес и т.н. Мениджърът неколкократно ми предложи да ме закара и да ме върне, понеже пътищата им били много тъмни за без фарове, но аз не исках да завися от уговорки за прибиране и си наех колело (същото, с оправена гума). Небето беше с неустановими намерения, та имах едно наум, че може да повали, но далеч не бях подготвен за предстоящото. Изумени от странните ми мераци да се бъхтам по нощите с колелото, от пансиона ме оборудваха с дъждобран и дори светлоотразителна жилетка, която взеха от една от колите, които дават под наем. Стигнах безпроблемно, паркирах возилото под една палмичка пред входа на ресторанта на Майтай Лапита и се понесох към масата си. Никога няма да съжалявам за избора си, понеже имах удоволствието да опитам НАЙ-ВКУСНОТО филе миньон през целия си 32 годишен и изключително месояден живот. Нямах думи и не ми се вярваше, че може да е толкова добро. Гурме ли беше, haute cuisine ли беше.. не знам. Перфектно във всяко едно отношение, освен в съотношението грамаж/цена, разбира се. Халал да са им парите, пак бих отишъл само да го вкуся отново. Без една жилка, толкова нежно и крехко, че се режеше само с вилицата .. нож не ти трябва.. Отплеснах се...

 

Свърши вечерята и шоуто, което беше слабичко, платих си 70 евра за антре, филе, плодова салата и 2 коктейла и тръгнах да си ходя. Толкова се бях улисал в превъзнасяне на въпросното телешко месце, че изобщо не бях забелязал пороя навън. Потоп. Е чак толкова зле не го бях предвиждал, че може да стане. Чаках, чаках - 10 минути, 20 минути. Няколко души от персонала идваха да ми предложат чадър да си прибягам до колата, ако искам .. и оставаха в шок от факта, че съм с подгизналото колело под палмичката. Изпратиха един от охраната да ми прави компания, понеже всичко живо се изпоприбра. Беше като копие на Дуейн Джонсън - Скалата и на мускули и на физиономия. Питах го какво спортува и едвам си сдържах смеха като почна с "дартс, билярд, ритам футбол, ходя на риба..." Как бил станал толкова голям? От местната храна - тоя корен, оня корен, еди каква си манджа, не знам какво си пиене.. Явно можело физика и без химия Дъждът влезе в поносима норма след около 40 минути чакане и реших да рискувам. Охраната ме предупреди, че пътят е много тъмен и ще ми трябва някаква светлина, на което инженерната ми мисъл веднага откликна с идеята да опаковам горната част на взетия назаем смартфон с целофан от цигари, за да не се намокри, и да му включа светкавицата на камерата за фенерче. Опитах да си сложа дъждобрана, но се оказа, че е тип пелерина до земята и е напълно неизползваем за каране на колело. Стиснах зъби, метнах си само светлоотразителната жилетка върху прогизналата ризка и потеглих, държейки кормилото само с една ръка, а смартфона с целофана и фенерчето в другата. Пълен мрак. Отгоре облаци, отстрани джунгла. Разминах се с няколко коли, като предвидливо насочвах фенерчето към светлоотразителите си да ме видят по-добре и само си представям колко са били учудени да видят изведнъж една плаваща в нищото жилетка.

Прибрах се без последици, като се изключи дебелата кална диря, почваща от задната част на белите ми панталони, през жилетката, ризата, та чак до темето ..

 

На следващия ден прецених, че мога да впиша една целодневна обиколка на острова преди да отлетя. От пансиона ме взе Поое (Перла), екскурзоводка със сериозна слава в района. Събрахме една французойка, една италианска двойка на меден месец, и потеглихме из зеленината:

Снимките не могат да пресъздадат красотата на природата там. Просто впечатляващо. Островът е прекалено малък за целодневна екскурзия, което беше причината Поое да кара с 30 и постоянно да ни обръща внимание: "Вижте куче, вижте камък, вижте завой, вижте море, много хубаво, нали?" Малко изнервящо, но го правеше с много положително чувство. Страшна природа:

 

 

Това последното са прочутите синеоки змиьорки от Хуахини. Огромни (1.50м+) и много слузести. Окалях се до ушите докато сляза в реката да си ги погаля.

Беше неделя, ден за църква, и решихме да спрем и да влезем в една. Цяла Полинезия е силно религиозна и много толерантна към различните вероизповедания. На всеки остров има протестанти, адвентисти, мормони, йехови и какви ли още не, живеещи в пълна хармония. Месата беше на местния език и звучеше много екзотично, даже си я записах. За финал на екскурзията Поое ни покани в дома си, където ни даде няколко кулинарни урока по приготвяне на местна храна, организира състезания по плетене на венци от цветя, белене на кокоси и плетене на кошници от палмови листа. Пълна тропическа програма.

 

Привечер отлетях и наснимах Хуахини отвисоко:

 

 

Полетът ми за Райатеа беше с кратка спирка в Бора Бора и за пръв път зърнах прословутата лагуна, макар и по залез слънце:

 

 

Редактирано 1 октомври, 2014 от macf1an

[desislavna 8662]

Изключително ми е интересен разказа, снимките с тази тюркоазена вода, а историята за плъхозавъра ме разкикоти крайно неподходящо на работното място , но я препрочетох с истинско удоволствие още веднъж. Страхотен стил на писане!

Чакам с нетърпение още

[macf1an 12073]

Пристигнах привечер на Райатеа и бях посрещнат от гигантски облак хвърчащи гадини с неустановен произход. Нещо като мравко-молци с големи крила. Не хапеха, но кацаха и се пъхаха по всички възможни места, до които се докопат. Като гъста мъгла бяха около лампите, направо невиждано.

По път за бед'н'брекфаста, в който щях да спя, собственикът ми предложи да ме остави да вечерям в един ресторант, понеже при него има само закуска, а вечер много трудно се излизало ... Кръчмето се казва Лe Наполи и му беше последния работен ден преди да затвори за ремонт. Чаках около 20 минути да издавят в купи с вода рояците буболечки около лампите и подхапнах "италианско-полинезийска кухня":

 

Сервитьорката ме закара до пансиона и чак тогава разбрах предупреждението - беше на върха на поредица от ненужно стръмни и неосветени улици, с неотбелязани разклонения и пр. островитянска пътностроителна логика. С няколко думи мога да опиша престоя си там като "на гости на чичо Макс". Най-евтиното от всички островни спанета, в доста домашна атмосфера. Няколко стаи, достроени на полянката до дома, в който Макс (възрастен пълничък французин) живее със семейството си от местна женичка, двете им деца - ученици, и мама маца, която ще видите след малко. Стаите ни гледаха почти директно в хола и спялнята им - по-задушевна атмосфера няма накъде.

 

Т.като имах само един пълен ден на Райатеа, трябваше да избирам между целодневна обиколка из острова или обиколка на лагуната на съседния остров Тахаа. Спрях се на второто и уцелих страхотен късмет. Сутринта чичо Макс ме закара на кея, където капитан Бруно ме чакаше с небесно-синята си коруба "Л'Ескурсион Блу", пълна с двойки от всякакви националности. Прекосихме набързо и почнахме екскурзията с визита в поредната плантация за ванилия. Вече бях виждал няколко, та не и обърнах много внимание:

 

След това имахме перлена ферма, която дори не отразих. Стигнахме до първата съществена част - храненето на скатовете. Голямото предимство на Бруно, е че носеше ГоПро с него и снимаше почти постоянно на сушата и под водата.

 

Плуващите палачинки са доста дружелюбни, направо домашни. Катерят ти се по телесата с надеждата, че точно ти държиш захранката и ще намажат.

След това ни закараха на първата коралова градина:

 

 

Красива, но черешката тепърва предстоеше. Обядвахме на екзотично моту:

 

 

и се отправихме към втората коралова градина, едва ли не в задния двор на един от лъскавите хотели с колиби във водата. Страшна красота и най-много морски живот, спрямо всички рифове, които посетих за пътешествието. Във Фиджи е по-добре, обаче.

 

 

Прибрахме се преди залез слънце, поиграх си с новоизлюпените котета на мама маца:

 

 

С адски мъки се преборих с гигантската хвърчаща и цвърчаща хлебарка, влетяла в стайчето ми:

 

и реших да открия нощния живот в Утуроа, главното село на Райатеа. Заредих батерията на светкавицата-фенерче, питах чичо Макс къде може човек да се позабавлява, на което той отговори с ококорен поглед и дълго мълчание. Ясно. Поне нещо трябваше да хапна, та се запътих към кея, където били "топ-ресторантите". Това, което ми изглеждаше като 5 минутна разходка дотам, се оказа 30 минутен трилър с изскачащи от нищото кучета, подвикващи местни пияници и неосветяеми дори за фенерчето ми улици. Единственото работещо заведение беше китайския ресторант, чието единствено качество бе, че приемаха Виза. Съжалих многократно, че си поръчах телешко, което само доказа колко рядък късмет съм имал с филенцето на Хуахини, пих една бира за кураж и на почти бегом се залутах обратно към стайчето.

На сутринта вече си пролича откъде идваше името на пансиона - Белвю:

 

Отправих се към летището в очакване на митичната дестинация Бора Бора.

 

[macf1an 12073]

Бора Бора. Перлата на Пасифика. Кулминацията на пътешествието, или поне така очаквах.

 

Още от самолета си пролича неестествено електриково-синият цвят на лагуната. Идея си нямам откъде е толкова наситен, но наистина е впечатляващ. Честен кръст. И със Смена да го снима човек - пак ще си личи, че е красиво.

 

Летището е значително по-съвременно от тези по малките островчета, но все пак е доста скромно. Намира се на коралов остров в края на лагуната. Кацаш, чакаш да ти стоварят наръка багажа и се мяташ на безплатния ферибот. Ако си в елитните курорти - те си те посрещат с брандирани катери и те возят директно от/до бунгалото ти във водата (както направиха с Долф Лундгрен и мацката му на тръгване). Още от ферибота почна трескавото снимане на клипове, снимки и панорами, въпреки направо неприятната сила, с която биеше вятърът:

 

 

Акостирахме във Вайтапе (главното село), където ме посрещна широко усмихнат леко прошарен французин и веднага ми наниза голям цветен венец. Метнахме се на маршрутката му и тръгнахме към другата страна на острова, като по пътя даваше подробни обяснения кое какво и къде е. Събрахме почти цялата му рода + няколко гости от разни магазини и ресторанти, и пристигнахме в Бора Бора Еко Лодж. Семейно "селище" от десетина бунгала, почти на самия бряг на морето. Спокойно и приятно местенце, в средата на мъничко крайбрежно селце. Веднага се заех да планирам уплътняване на всеки миг с помощта на цялата му рода, барабар с неприлично привлекателната му приятелка Орели. Ех, тез девойки французойки.. Запазиха ми целодневна комбинирана екскурзия остров + обяд + лагуна за следващия ден и вечеря с транспорт в популярен ресторант наблизо. Поради отдалечеността на лоджа от всичко, собственикът предлагаше безплатно извозване и прибиране до основните точки - ресторанти, магазини, банки, почти изцяло концентриарни във Вайтапе. Метнахме се обратно в маршрутката и се отдадох на нерадостни наблюдения.

Уникално красивата лагуна беше такава само на няколко определени места. Топ-резортите бяха окупирали малките островчета в най-сините части и малкото плажни ивици на главния остров. Бяха направили един изкуствен публичен плаж в по-приличната част:

 

 

но като цяло - плажуването е запазено за отбраните гости. Строеше се неимоверно много - къщи, хотели, апартаменти. Копаеше се навсякъде - пътища, кабели, тръби .. прах, шум, пушилка..

Разбира се - нищо от това не достига до нежното обоняние и слух на гостите в споменатие по-сини части. Може би най-разочароваща беше природата на самия остров. Направо си беше като проскубан, в сравнение с останалите в района. Нито откъм растителност, нито откъм релеф не впечатляваше с абсолютно нищо. Само едната лагуна.. Домакинът ме предупреди, че вечер не е желателно да се придвижвам по пътя освен с кола, поради многото кучета. Стоварих се в главното село, смених малко пари (сега се сещам да спомена - навсякъде по банките има фиксирана такса за обмяна около 7-8 евро.) и тръгнах да си търся изхранване. Ходих нагоре-надолу близо час и половина, в ранния следобед, и в целия район работеше едно единствено ресторантченце до марината. Мушнах един бургер, побраузих на безплатното уифи (рядкост!) и зачаках да дойде време да ме прибират.

Ще споделя и перипетиите с интернета в района: скъп и бавен е, а и трудно се намира. Както вече писах, 3г интернет с Водафон имах само на Таити и Моореа. На Хуахини си купих ваучер за 5 часа безжичен към най-голямата мрежа хотспоти в района WDG. Повечето заведения и ресторанти имаха договор с тях и можеше да си ползваш ваучера навсякъде. В крайна сметка ми останаха 2 часа неизползвани и ги оставих за някой късметлия на летището в Папейте.

 

Настана вечер и най-неприятният момент от цялото ми пребиваване наближаваше. Таксито на ресторанта ме взе навреме и ме закара. Масата ми беше готова и ми връчиха впечатляващото меню. Може би никога не съм избирал по-дълго (и по-неподходящо) колкото тогава. Хем бях сит от хамбургера, хем бях лаком за експериментиране ... и после знаете поговорката как продължава.. Спрях се на телешко бонфиле (не се отказвам!) с гарнитура от гигантски миди и кейк с разтопена сърцевина от бял шоколад, поляти с два май-тай коктейла. Вкусно беше, не отричам, но не като за 70 евро сметка. Едва няколко часа по-късно, явно гореупоменаните манджи и напитки са се оказали прекалено териториални да споделят тясното пространство в стомаха ми, защото бурно решиха да излязат навън и да се разберат като мъже кой е по-по-най.

Измъчих се докато приключи цялата сага и май посъбудих района с дрането си в доста проветривата тоалетна.

Следващият ден беше кошмарен. Син-зелен ме натовариха в джипката и тръгнахме да обикаляме острова. Толкова ми беше зле, че ни говорех, ни можех да си държа очите отворени. Свят ми се виеше жестоко, и дори малките глътки вода ме караха да получавам конвулсии. Толкова зле не помня да ми е било от храна, излязла по лесния начин. Неколкократно опитвах да помоля да ме оставят на пътя, защото не издържах и секунда повече, но не ми стигаше силата. Като ме подуха вятър един час и се разшавах, но много бях далеч от естествено човешко състояние. Поне успях да пощракам на няколко от спирките:

 

Качиха ни по частен път на частна планина с невероятна гледка:

 

 

Дойде време за обяд, който нямах ни най-малка възможност да ползвам, и ме стовариха пред прочутия ресторант "Блъди Мери" с огромна плеяда от известни посетители. Там не бяха чували изобщо за мен и моята екскурзия. Звъняха телефони, питаха, правеха струваха - не. Нямал съм ваучер - нямало обяд. Не бях в кондиция да споря затува мушнах два плодови сока за по 5-6 евро и зачаках да ме съберат за лагуната. В последствие се оказа, че само ако запазя екскурзията през туроператор имам включен обяд, но това в лоджа не го бяха разбрали.

Като се кача на лодка обикновено всичко ми минава (изключение - фериботът на Сейшелите като имаше буря) затова и не се притеснявах от пълен провал на деня. Директно се отправихме се към поредната порция скатове, гладни за туристическо внимание:

 

 

Отново се държаха като гладни котки и се умилкваха чак до втръсване. Иначе са симпатични животинки Правихме някакъв шнорхелинг, от който нямам много спомени, и се отправихме към ключовата фаза - хранене на акулите извън рифа. След доста дълга и немалко притеснителна езда по големите вълни до хранилката се оказа, че днес акулите са на диета и за близо час мярнаха само една лимонета или цитронена акула. За капак се оказа, че е забранено да ги хранят защото са опасни и са станали много нагли .. Общо взето - покандилкаха ни по вълните да ни се натъртят седалищата и това беше.

 

Вечерта реших да се справя ударно с остатъчните мъки и си легнах на смрачаване в 6. Помогна.

 

Последният ден във Френска Полинезия ми показа и едни от най-забележителните кадри на това интригуващо, но малко прехвалено островче:

 

 

Явно Бора Бора е най-красива когато си тръгваш от нея ...

Редактирано 1 октомври, 2014 от macf1an

[Георги Матеев 97514]

Страхотни снимки и страхотен разказ като цяло.

 

А някой има ли представа от какво точно се получава този неестествено електриков син цвят на водата?

[Oshko 5459]

Как успя да ги направиш тия подводни снимки, страхотни са. На мен не ми се получават нещо. С какво ги снима като апарат? С шнорхел ли беше, когато снимаше?

[macf1an 12073]

Подводните снимки ги правеше Бруно - екскурзоводът-капитан на обиколката на Тахаа.

[neuromancer 25106]

Някоя полинезийка освен тези от шоуто не си ли снимал?   Ти каза че не стават, ама поне да се убедим нагледно, да не ни мъчат фантазии 

[macf1an 12073]

Не си носех широкоъгълен обектив ...

Ето им представителните таньорки в Tiki Village:

https://500px.com/photo/78808353/danseuses-by-st%C3%A9phane-sayeb

https://500px.com/photo/78808547/danseurs-by-st%C3%A9phane-sayeb

 

Хубави - само по самолетите и летищата, ама не е прилично да ги снимам.

Редактирано 1 октомври, 2014 от macf1an

[Фил 68717]

Не си носех широкоъгълен обектив ...

Ето им представителните таньорки в Tiki Village:

https://500px.com/photo/78808353/danseuses-by-st%C3%A9phane-sayeb

https://500px.com/photo/78808547/danseurs-by-st%C3%A9phane-sayeb

Е че к'во им е на момичетата , ти както ги беше описал, аз очаквах да е по-страшно положението

Сега ..., няколстотин грама повечко тук и там не могат да уплашат един смел мъж, пък и я к'ви чаровни усмивки имат

Пък и човек ако е метнал два-три подходящи коктейла ...

 

.

Апропо - чудни снимки и много хубав разказ! Докато четях - все едно бях там

Редактирано 1 октомври, 2014 от Фичо

[Фил 68717]

А някой има ли представа от какво точно се получава този неестествено електриков син цвят на водата?

Най-общо казано - водата, както знаем, е с висока степен на прозрачност, особено когато е чиста ( и от боклуци и от такива неща като планктон, водорасли и подобна флора и фауна. )

От там нататък две неща имат значение  - цвета на дъното и дълбочината. И когато водата е кристално чиста,  пясъкът на дъното е снежно бял, а дълбочината не е голяма - обикновено тогава се получават такива изумрудени цветове. Другото, което също оказва влияние,  е  небето, понеже се отразява във водната повърхност.

Редактирано 1 октомври, 2014 от Фичо

[macf1an 12073]

Е че к'во им е на момичетата , ти както ги беше описал, аз очаквах да е по-страшно положението

Сега ..., няколстотин грама повечко тук и там не могат да уплашат един смел мъж, пък и я к'ви чаровни усмивки имат

Пък и човек ако е метнал два-три подходящи коктейла ...

 

.

Апропо - чудни снимки и много хубав разказ! Докато четях - все едно бях там

 

Това е представителният ансамбъл - специален подбор. По улиците няма такива прелести ..

 

А за чистотата на водата - много измамна.. виждаш го като 1 метър, а то - 5..

Редактирано 2 октомври, 2014 от macf1an

[Тони 25531]

Разглезени сте вие, разглезени. :P

При все, че Бора-Бора не ми е таргет / и то не защото е кисело гроздето/ мнооого ми е интересно. :lol:

 

[macf1an 12073]

Въпреки всичките притеснения, пристигнах съвсем навреме обратно в Папейте, с около 3 часа за губене до полета за Раротонга. Помотах се напред-назад по летището, което не предоставя кой знае какви удобства и занимания, и установих следното: никъде на летището не може да обмените пасифик франкове в друга валута. Ако са ви останали - или трябва да си ги изхарчите, или да си ги носите вкъщи, или да си вземете такси до града и да намерите истинска банка. За закупуването им, обаче, има няколко варианта - на гише, на чейндж автомат или да си купите нещо с валута и да ви върнат ресто във франкове. Полетът за Раротонга е с малко специфичен статут - хем международен, хем на вътрешните линии. Разликата е, че се чекирате на вътрешния терминал, а летите от международния .. най-вероятно заради нуждата от мерки за сигурност. Полетите между островчетата в района нямат проверки, с изключение тръгването от Папейте. Т.като ми бяха останали доста франкове, разчитах да имат сносен безмитен магазин, в който да се облекча от бремето им. Уви, шопинг възможностите бяха доста под очакваното, и освен шепа магнити и стек бяло боро (с важна роля на островите Кук) на нашенска цена - друго не ме убедиха да си купя. Единственото за отбелязване в терминала беше екзотичната и слънчва пушилня:



Самолетът беше ЧИСТО нов. Още му лъщеше пластмасата по седалките и прозорците бяха без драскотина. По-мераклийте могат да проверят каква му е историята:



Изпращачката в синята рокля беше една от най-красивите полинезийки, които видях за целия престой, а и цвекето и беше отдясно... Явно ги подбират да вдигат реномето поне на изпроводняк..

Няколко кадъра на Таити и Моореа и се гмурнахме в много монотонен полет над нищото (дори ядене нямаше):



Връчиха ни карти за деклариране на нежелани продукти и пр., и аз от скука реших да си направя експеримент какво става като надраскаш "да" тук-таме...

Придремнах и скоро в илюминаторите се яви Раротонга:



За зла участ кацането ни съвпадна с директния полет от Оукланд и се озовахме насред огромна тълпа кивита, нетърпеливи да се разпищолят по плажове и барове. На биологичния контрол веднага забелязаха, че съм излязъл от очакваната колона с "не"-та и поискаха обяснение. "Каква храна носите?", "Е тука тоя киткат", "Какви животински продукти носите?", "Е тази огърлица от черупки, на изпроводняк от хотела ми я дадоха", "Повече от допустимото количество цигари сте отбелязали?", "Да, имам 11 кутии и 2 цигари, вместо разрешените 10 кутии". Служителката ми се подсмихна и ми посочи входа към страната. Не било страшно!

Чакаха ме за трансфера и се запридвижвахме от грешната страна на пътя (по Новозеландски) към Перъдайз Инн (или както почнах да му казвам - Кокроуч Инн). Веднага си пролича огромна разлика спрямо Френска Полинезия. Хората - по-усмихнати и дружелюбни, природата малко по-друга, селоустройство - коренно различно, много напомнящо предградията на Оукланд. С голямо учудване наблюдавах стотиците хора каращи мотори, мотопеди и скутери без каски и други предпазни средства. Запитах шофьора и той сподели, че има закон, позволяващ да не карат с каска под 50 км/ч. Максималната скорост на острова е 60. Преди години били направили каските задължителни, но народът въстанал, защото не можели да си ходят с шапки на църква в неделя, и го отменили. Евала, това е истински глас народен, глас Божии.. Движението беше натоварено като за двулентов път, но далеч от задръстванията в Папейте. Видях и "междуградския" им транспорт - два автобуса - по часовниковата и обратно на часовниковата, и така се казват самите линий. 5 новозеландски долара возенето, като единият върви и през нощта.

Показаха ми набързо кое къде е по пътя от летището до бърлогата и ме стовариха отпред. Тук почнаха изненадите. На рецепцията нямаше никой, само двама работника мъкнеха някакви боклуци. Посочиха ми таблото, на което бяха написани инструкции за всички пристигащи следобед. Ляво, дясно, третата врата, ключът е на масата. Очаквах посрещане, инструкции, имах въпроси, задачи да ми запазват турове ... йок. Помолих един от работниците да звънне на рецепционистката, която доработваше в курорта-майка на другия край на острова, за малко повече информация. Питах я за туровете - днес има ли, утре има ли, късно освобождаване исках, и още доста работи - не можа да ми помогне, но ме насочи към стената с брошури да си избера и да си запазя сам. Влязох си в одаята и почна зловеща битка. На чистичкото се бяха нанесли двама мутирали съквартиранти от рода "магнит за чехли" или с други думи - хлебарища. Нали знаете онези паяци, който ядат малки птички? Е, мойте хлебарки ядяха такива паяци. Подгоних ги с дебелото на чепика и се разплискаха вътрешности навред. От недоглеждане бях забравил крачището на едната на плочките, та се спънах в него вървейки към банята, за малко да се пребия...

Посъвзех се от посрещането и се размърдах навън, откривайки верандата с гледка към плажа и обещаните китове:

Натъкнах се и на "бара", рекламиран обстойно като център за забавления вечер. Бар-плот имаше, да. И толкова. Ползваха го да слагат пепелниците за верандата зад него. Славните години явно отдавна бяха отминали.  Разгледах малко снимки по стените и се оказа, че сградата на хотела е била най-голямата танцова зала в целия Южен Пасифик преди много години, по-късно преустроена в много малки стайчета за туристи.

Вече убеден, че трябва рязко да поема нещата в свой ръце, се отправих към най-близкото по-населено място да търся офис на единствения телеком. Нито една от сим-картите ми не работеше в мрежата им, и явно пак трябваше да купувам предплатена. Ходене, лутане, питане, всичко вече беше затворено в 4 часа следобед. Намерих им централата, която работеше до 23, и без дори да ме питат как се казвам, се сдобих с кредит за браузване и телефония - 38 цента на минута и 10 цента на мегабайт.  По улиците нищо не ми направи впечатление, освен леко изнервящите знаци на всяка пряка, водеща към планината:



и голямото количество местни, които ти кимат усмихнато от мотопедите. Веднага се забеляза и доооста по-голямото количество "европейско" изглеждащи жени. Навсякъде бяха окичили с постери, изобразяващи подути като за ампутация крака и "следете си кръвната захар", "отслабвайте активно, животът е един" и т.н.. Явно са проактивни в изкореняването на островните пороци.

Наобиколих повечето барове, което ми се отдаде заради единственото предимство на хотелчето ми, че беше в центъра на активната част на острова. Предимно новозеландци, весели, подпийнали, приятелски настроени, черпят се, смеят се, танцуват още по светло. Готини хора. Отдалеч си пролича, че Раротонга ще е много по активна след мръкване, отколкото Френска Полинезия, предполагам дължащо се на живия дух на кивитата. Резервирах две мероприятия за следващия ден, проучих къде ще е най-весело тогава (рожден ден ще посрещам, все пак), вечеря, барчета, коктейли, приказки с местните и кивитата, и то си стана време за лягане. Едно нещо ми направи доста неочаквано впечатление. Студено беше. Направо неочаквано хладно. Дънки, тениска и блуза с дълъг ръкав не спираха вятъра. За кивитата си беше направо като в Сахара, ама аз си бях понапечен, та доста потрепервах.

 

Следващият ден бях отделил за екскурзия в лагуната на Раротонга. Най-накрая се срещнах с рецепционистката, която ми връчи закуските до края на престоя ми: кошница, в която имаше цял нарязан хляб, кутия с прясно мляко, два корнфлейкса, и по 20 пакетчета масло и конфитюр. Направо можех да не харча пари за ядене докрая на престоя там. Заредих се с две намазани филии и чаша кафе да дебна китовете и не след дълго се появи майка и бебе, плацикащи се на няма 100 метра от хотела:

Малко по-късно ме откараха до стартовата точка на екскурзията, оборудваха ни с по комплект плавници и потеглихме на доста комедиен тур из сините води. Капитанът и помощниците се съдираха от лафове и майтапи, явно да уплътнят иначе не чак толкова впечатлитлната разходка. Лагуната на Раротонга не прави кой знае какво впечатление, особено ако човек е видял конкуренцията в района.

 

 

Имахме спирка за шнохрелинг, но водата беше неприлично студена и на втория опит се отказах. Откъм рибоци съще беше постно. Потеглихме към главната атракция - няколкочасов обяд с комедийна програма на едно островче. Екзотично, но не грабваше дъха:

 

 

Нагостиха ни под строй, катериха се по палмите, чоплеха кокоси, връзваха пареота, разказваха вицове, общо взето всичко - само и само да не се усети някои, че не си струва особено офертата.

Иначе беше забавно, признавам.

 

Вечерта беше предвидена за културно мероприятие в Highland Paradise - посещение на възстановено древно селище, барабар с обичайте танците и т.н. Качиха ни на едно бусче, което едвам издрапа до върха на планината, и ни пуснаха да щъкаме докато почнат:

 

Церемонията беше "свещена" и не даваха да се снима (нищо не изпускате, крякат, врякат, и се правят на много сърдити) и ни засилиха в ресторанта за гощавка и музикално-танцова проява. Много добре им се получи, отсега издавам. Яденето беше много и разнообразно, само местни специалитети. Едни вкусни, други не. Танците и музиката (предимно ударни инструменти) бяха феноменални. Много хореография, много умения, много старание. Засенчиха в голяма степен село Тики на Моореа, макар то да имаше малко по-автентичен дъх.

 

 

Водещият, потомък на вожда на племето , беше впечатлаващ шоумен и цялостно забавна и приятна особа. Имах неблагоразумието да споделя на масата, че по родните земи вече е настъпил рождения ми ден, и когато въпросният водещ попита има ли щастливци, празнуващи такъв празник, бях публично посочен с пръст. Накараха ме да се изправя и цялата зала от стотина души, барабар с оркестъра и танцьорите, ми пяха Хепи Бъртдей, че и ми изденсиха някакъв ритуален танц. Срам голям.

Сума ти народ се изреди да ме поздравяват лично, без да ги знам и познавам, и получих едно двадесетина покани да ходя в най-различни градове от Аделаида до Даруин в Австралия, и от Куинстаун до Оукланд в Нова Зеландия. Да бяха пуснали по 10 кинта в джоба за пътни ...

 

Вечерта беше отредена на по-съвременни забавления. Обиколих всички барове подред, като навсякъде можеше да се забележат групички доста пияни и весели озита и кивита, разюздани като че са ги пуснали на Слънчев Бряг за сефте. Общо взето - забава, но в рамките на търпимото.

Обикаляйки из клбовете попаднах на нещо, което сметнах за драг-вечер. В един от баровете, още при влизането се сблъсках с втрещяваща гледка: гигантски мъжаги, по два метра и 150 кила, в извънредно тесни лъскави и шарени рокли и полички, на зверски токчета, с килограми грим и литри брилянтин в косите. Във вихъра на купона. Заоглеждах се дали само аз съм на неподходящото място, но имаше хора всякакви и всички се забавляваха наравно. Както във Френска Полинезия, тук алтернативните вкусове се толерират абсолютно навсякъде и няма никакво деление на такъв клуб и онакъв клуб или такова парти и онакова парти. Всички се забавляват заедно и до финал. Островен живот, к'во да ги правиш

За капак се натресох в единствената дискотека и се нагледах на парти Раро-стайл. Не си поплюват местните: танци до откат и като им спряха музиката - искаха още. Постоянно идваха да ме поздравяват хора от културното мероприятие, които поради липса на друг епицентър на купона, също се бяха озовали там. В клуба се случи и доста необяснимо за нашенските нрави събитие. Без да влизам в подробности, но вместо местните пияници да ме набият, че си говорих с най-хубавата местна там, когато тръгнах да си ходя - те ме задърпаха и забутаха в нейна посока, та и не ми даваха да мърдам.

 

Събота сутрин - ден за пазар. Целият остров се събира от ранни зори и излага цялата си продукция на градския пазар. Музика, песни, танци, ядене, пиене, плодове, риби, раци, дрехи, абе всичко, което се намира в района. Толкова бях улисан, че само една снимка направих, която грам не дава представа колко живо и интересно място беше.

 

 

След пазара реших да упътня времето до самолета с подводна разходка от пристанището. Корабче с втори етаж под водата и прозорци. Сутрин можело да се видят китовете отблизо, а в останалото време - риби, корали и корабокрушение. Огромните риби Гигантски Тревали плуваха почти постоянно покрай нас и си чакаха дажбата захранка:

 

 

Макар и страшни на вид, още на следващия ден щях да разбера колко любвеобилни са, стига да си пазите пръстите. Китове нямаше, но видяхме корабокрушението на кораба Майтай преди 100 години. Препредавах го на живо във фейсбук, поради наличието на пълен 3г обхват под водата. Модерна работа.

 

Прибрах се, посритах останките от борбата с инсектите под леглото, и се запътих към крайната цел - Айтутаки. Бордната карта беше като касова бележка, там самолетите буквално ги имат за маршрутки. Ето го и возилото:

 

Редактирано 2 октомври, 2014 от macf1an

[Фил 68717]

В клуба се случи и доста необяснимо за нашенските нрави събитие. Без да влизам в подробности, но вместо местните пияници да ме набият, че си говорих с най-хубавата местна там, когато тръгнах да си ходя - те ме задърпаха и забутаха в нейна посока, та и не ми даваха да мърдам.

??????????

Събота сутрин - ден за пазар. ....

Тук обаче се набива на очи някаква странна дупка, бяло поле в иначе гладкото повествование

[Sofiq 10]

Благодаря ти, че ни направи учасници в твоето вълнуващо пътешествие! Ще го чета оше няколко пъти сигурна съм! И приказни снимки!