Полинезийски дневник

[pikonio 2197]

Здравейте, пътешественици!

 

За пръв път ще пиша за мое пътуване. Никак не ме бива в писането, но пък желанието да споделя е голямо.

Започвам с резервациите и маршрута.

 

Не помня какво съм чела или гледала, но в един прекрасен момент в главата ми се загнезди, че следващата ми дестинация трябва и ще бъдат Маркизките острови. Тъй като моят мъж никак не е на ти с географията , за да не го затруднявам, казвайки името на някой остров, който със сигурност не знае, казах:

- Искаш ли да отидем в Таити?

- Даааа! Йееееее, Хаити!

- Не Хаити, а Таити! Хаити е на съвсем друго място.

- Да де, обърках се. Хонолулу, нали?

 

Идеята бързо нарастна и Великденският остров се присъедини към нея. Най-евтиният вариант да се стигне до Таити беше с полет през Лос Анджелис, но тъй като не ми се занимаваше с визи, този вариант отпадна. Другите опции бяха през Япония, Нова Зеландия или Чили, като всички бяха на долу-горе една и съща цена. След няколко неуспешни опита да запазя билети през първите две дестинации и разправии с банката ми, реших, че съдбата ми казва, че трябва да се лети през Чили.

 

Тоталът с LAN/TAM (Милано - Сантяго - Папеете - Великденски остров - Милано) излезе 1900 евро (на човек). Билетите бяха купени 2 месеца по-рано, като имаше промоция на ТАМ до Сантяго и промоция на LAN до Великденския остров. Към това се добавят и вътрешните полити с Air Tahiti (след много чуденки изборът беше Нуку Хива, Хуахине, Раиатеа, Маупити), което правеше още около 1000 лева на човек, като повече от половината от тази сума беше полетът до Нуку Хива. Тези билети ги купих седмица преди да заминем, но те са с постоянна цена, без значение дали ще летиш след ден или след месец.

 

Изненади с LAN и ТАМ имаше бол:

1. Като се започне с купуването на билетите – регистрираш се, логваш се, избираш си полетите, а вместо твойто име пише „Hello, Igor”

2. Verified by Visa - и докато се подготвях да си въведа кода, плащането просто си мина (може би кодът ми беше въведен от Игор  )

3. От 7 полета на 6 им промениха часът на излитане

4. След 2 телефонни разговора, за да си запазя вегетарианско меню (тъй като това не е възможно онлайн), вегетарианско меню нямах, а такава опция имаше само на 2 от полетите и за съжаление те не бяха най-дългите

5. Може би най- неприятното беше, когато на летището в Милано ни казаха, че виждат всичките ни 6 полета, но първият, който е от Милано до Сао Пауло, го няма в системата. За щастие това бързо беше оправено, но ми коства 20-30 минути силен сърцетуп.

 

А с островния избор, мисля, че се справих добре:

 

Nuku Hiva

 

Bora Bora, гледана от Raiatea

 

Maupiti

[macf1an 12073]

Жестоко! От моята кръв сте.. Адски ме е яд, че не стигнах до Малката сестра Маупити, а ми беше включен в тарифата..

Искаме още!

[П.Кръстев 9064]

Супер! Очаквам с нетърпение продължението.

 

П.С. Да търсим билети през Япония или Нова Зеландия ако тръгнем натам? 

Редактирано 27 август, 2015 от П.Кръстев

[pikonio 2197]

Според мен това са вариантите, ако не искате да летите през САЩ - Япония, Нова Зеландия, Чили.

Air Tahiti Nui лети от Токио и могат да се намерят цени около 2000 лв до Таити, а до Токио има доста добри цени. От Нова Зеландия, когато гледах, имаше промоция на Air New Zealand до Таити. Лично аз от София до Таити (изключвам Великденския остров) не мога да смъкна цената под 3000 лв.

 

macflan, може ли да споделиш на кои острови си ходил? За мен беше истинска мъка да отсея, много ми е интересно какво и защо избират другите.

[Гост]

Лелелелелеееллееле... Пламна ми кръвта! Благодаря ти за споделянето, искам още много и в максимални детайли - като за първолачета! Каквито сме някои по отношение на тези дестинации 

[Oshko 5497]

 Лично аз от София до Таити (изключвам Великденския остров) не мога да смъкна цената под 3000 лв.

Аз успях до към 2400 навремето, с Emirates и после една промоция за 'сърфисти' на Air Tahiti Nui от New Zealand.

Но macflan със сигурност е успял за по-малко

Редактирано 28 август, 2015 от Oshko

[macf1an 12073]

pikonio, специално във Фр. Полинезия бях на Таити, Муреа, Хуахини, Раятеа, Таха и Бора Бора. Маупити ми се измъкна, че ми взеха последното място в самолета под носа..

Можеш да хвърлиш едно око на преживяванията ми тук.

 

Направи ми голямо впечатление, че имаме сериозно сходство в посетените дестинации, което мога да кажа за много малко от хората тук, а и изобщо

 

Най-вече ме радва, че определено ги чувате нещата с билетите, и ще намерим много общ език

Редактирано 28 август, 2015 от macf1an

[pikonio 2197]

 

Направи ми голямо впечатление, че имаме сериозно сходство в посетените дестинации, което мога да кажа за много малко от хората тук, а и изобщо

 

 

Уникално, сега се загледах в твоите! Отивам да хвърля едно око на твоите преживявания, че много ми се разпали интереса.

Редактирано 28 август, 2015 от pikonio

[pikonio 2197]

Полетът от Сантяго до Таити беше не по-малко объркващ. Отидохме да се регистрираме на международните гишета, но ни изпратиха към вътрешните полети, понеже самолетът първо кацал на Великденския остров. Това изключително много ни притесни, когато стигнахме до изхода - в самолета се качваш от 2 изхода, на нашия, към който ни бяха пратили, пишеше "Великденски остров", а на съседния изход, от който ни делеше стъклена стена, тъй като това бяха международните, пишеше "Папеете". Та нали и ние летяхме до Папеете, а на всичкото отгоре нямахме изходни печати от Чили. Разпитвахме всеки служител на летището и никой не можеше да ни отговори, все едно за пръв път има такъв полет. В крайна сметка се оказа, че на Велигденския остров всички слизаме от самолета, редим се на опашка да ни ударят изходните печати и пак се качваме.

 

В 1 сутринта кацнахме на летището в Таити. До полета ни до Нуку Хива имаше почти 6 часа. Изтеглихме пари, хапнахме, чакахме. Преразпредилихме си багажа, защото на вътрешните полети разрешеният ръчен багаж е 3 кг и го следят изкъсо. За съжаления полетът ни не беше директен, кацаше се на един друг остров преди това. Поради лошото време над този друг остров, самолетът кръжа близо час, докато може да кацне. Най-накрая към 2 следобяд бяхме в Нуку Хива! Ето ни на най-отдалечените острови от всеки континент в света!

 

На летището бяхме посрещнати от две много неприятни жени. Отначало си мислех, че е станала някаква грешка, но като си тръгвахме, видях каква им е схемата: влизат в стаичката на служителките, взимат разпечатката, където са имената на всички пристигащи (както и информация кога си тръгват), търсят чужденци като нас и те преследват и убеждават, че имаш резервация при тях. 

 

Разстоянието от летището до столицата на острова Таиохае е около 35 км. За наш късмет първата кола, която мина, беше пощальонът, който събираше пратките от нашия полет. Дори не се наложи да стопираме (аз още не бях готова, защото тези две женици много ме ядосаха), той сам спря.

 

Хапнахме набързо в едно заведенийце, сдобивайки се с паролата за wi-fi им. Посетихме инфо центъра, попитахме дали има проблеми с къмпингуването. Отговорът беше, че досега не са срещали къмпингуващи, но предполагат, че няма проблеми, единствено да побързаме, защото скоро ще се стъмни. Казаха ни къде можем да опънем палатка, ако не намерим друго място, тъй като било накрая на плажа и не било ничия собственост. Да, но мястото въобще не ни хареса. Пообиколихме още малко, разпитахме разни хора как да стигнем до един друг плаж, но всички твърдяха, че трудно могат да ни обяснят пътеката. Тъкмо вече се канихме да си разпънем палатката там, където не ни хареса и едно момче паркира до нас. Попитахме го и него, последна надежда някой да ни упъти, а той направо ни каза, че ще ни закара до там. Определено нямаше да се оправим сами до там. Дори да бяхме взели правилно всички разклонения, оградата, която беше на пътя щеше да ме спре - оказа се, че била просто ограда, за да не минават животни.

 

Успяхме да разпънем палатката точно преди да се стъмни. Когато се връщахме на следващия ден, по пътя събрахме няколко грейпфрута - честно ви казвам, никога не бях яла толкова вкусни грейпфрути! Разгледахме и опознахме добре града, напазарувахме малко от едно магазинче и хванахме стопа до Taipivai. 

 

Първа нощувка

 

И първи плодове

 

Из града

 

По принцип си мисля, че съм голяма скръндза, когато пътувам, особено що се отнася до пари за нощувки. Доста храна си бяхме напазарували от Чили, за да бъде по-евтино. Но това, от което никога не мога да се лиша, е една студена бира, наслаждавайки се на гледките около мен. Изпихме по една биричка и тръгнахме да търсим къде да си разпънем палатката. Да, ама подходящо място нещо не се появяваше. Накрая отново стигнахме до питането - минха две млади момчета с 5-6 кучета, които ни заведоха до едно местенце на брега - отново място, където не бих предположила, че ще е удачно да разпъна палатка, тъй като имаше доста хора наоколо. Имаше навес, в случай че завали и чешмичка, на която ни казаха, че можем да се изкъпем и че водата е добра за пиене. Оказа се, че мястото е изключително важно място за местните - всички минаваха от там, като отиваха или се връщаха от риболов, като това се случваше денонощно (а не както аз си мислех, че като се стъмне, няма да има хора). Не знам дали беше останал някой от селото, който да не ни познава. А след като мъжете се връщаха с улова си и изчистеха рибата, после пристигаха с цялото си семейство (жени и деца), за да се изкъпят на чешмата. Всички ни предлагаха риба, която отказвахме, а после с интерес идваха да ме гледат какво готвя. 

 

 

Лещичка

 

 

На следващата сутрин нямаше грейпфрути, но пък имаше кокоси. По-късно на Маупити си спечелих прякора "малката кокосоотварячка" - макар и ножът ни да не беше много голям, успявах да расфасовам всичко много бързо. В селцето решихме да пием по едно кафе, затова се отправихме към "BAR"-a, който бяхме видели предния ден. Тъкмо да влезем и отвътре излезе едно момиче с малко детенце. Питахме дали има кафе, тя се обърна и заръча на мъжа си да ни намери кафе. Бар е доста гръмко наименование, защото освен сухо мляко и чипс, друго май не видях да има. Момчето успя все пак да ни намери някакво нес кафе. И бисквитки за кафето. И плодове за изпът. Доста си говорихме. Казахме, че смятаме да отидем към Анахо, а той каза, че шефът му работел там и да отидем да си опънем палатката при него, като ни обясни къде се намира. 

 

Излизайки от селото, бяхме поздравявани от всички, които ни познаваха от предната вечер. Отново лесно хванахме стоп. След което имахме пешеходен преход до залива, като пътят беше отрупан с мангота. Напълних цяла торба, ядохме колкото можахме по пътя, абе богата работа е този остров. Друго впечатление, което ми направи, беше, че много от хората (предимно по-възрастните) не знаят френски, знаеха повече думи на английски, отколкото на френски.

 

Малко преди да стигнем залива, срещнахнме двама новозеландци по пътеката. Бяха тръгнали да се разходят, обикалят от 10 години по света с лодка. Бяха много щастливи да си поговорят с някой на английски. Взаимно си се възхищавахме на начина на пътуване на всеки и споделихме кой какви планове има за острова.

 

 

Като стигнахме Анахо, намерихме мястото, за което момчето от бара ни каза. Собственикът се казваше Реймънд и се оказа, че преди години, когато са снимали Сървайвър, при него бил отседнал целия снимачен екип. Каза ни, че можем да си опънем палатката безплатно, да ползваме банята и тоалетната и единствено да си плащаме за храната, ако искаме. В съседство живееше едно семейство, жената и децата по цял ден събираха миди и раковини и правеха герданчета. Постоянно изпращаха децата при нас да ни дават пържени банани, кокосови орехи и други вкусутии. Реймънд и жена му (която той наричаше "банана турист" - тя по цял ден седеше и пиеше бира, а той се занимаваше с всичко), бяха невероятни хора. Били бивши музиканти и вечер след вечеря ни свиреха и пееха с часове. Мястото беше вълшебно и затова останахме 2 вечери там. 

 

 

Можеше да ползваме и каяците безплатно

 

 

Едно от задължителните за мен места на този остров беше водопадът Vaipo - 350 м, най-високият водопад в Полинезия (като изключим Нова Зеландия и Хаваите). Трябваше да стигнем отново до столицата и от там имало 6-часова пътека до залива, от залива още час и нещо. И тук късметът отново ни се усмихна. Новозеландците дойдоха при нас и ни предложиха да плаваме с тях до там. И така, ето го и моето първо плаване в живота и първите ми делфини. Нощувахме на брега, а на следващия ден направихме трека до водопада, който за огромно мое съжаление беше пресъхнал, но пък всичко наоколо беше невероятно. Новозеландците вече бяха решили, че ще ни върнат и до столицата и няма да ни оставят да вървим с тези тежки раници. 

 

Плаваме на Bandit

 

 

 

Водопадът

 

 

Последната ни вечер на този вълшебен остров. Разпънахме палатката до едно футболно игрище. Близо до кея решихме да си измием зъбите на една чешмичка, но един човек дойде и направо ни отключи една обществена баня, за да се изкъпем. В заведението, където ядохме първия ден, помолихме да ни помогнат с транспорт до летището, защото не ни се рискуваше със стоп, като се има предвид, че в тази посоко почти никой не живее. Не беше евтино, но беше сигурно. Сбогом, Нуку Хива, искам пак да се върна!

 

 

 

[theo 438]

Питанката ми е :

Как стои въпроса с визите за Френската Полинезия ,  общо взето каква е процедурата   .

Редактирано 28 август, 2015 от theo

[pikonio 2197]

Питанката ми е :

Как стои въпроса с визите за Френската Полинезия ,  общо взето каква е процедурата   .

 

Няма визи, няма печати, няма нищо, това е френска територия. 

[Oshko 5497]

Да, и е кеф да гледаш как американците се редят по опашки, а ние си минаваме 

[macf1an 12073]

На практика, има голяма възможност и с лична карта да минеш, ако е от по-новите. Мен даже ме е яд, че не слагат печатче ...

От тихоокеанските островни държави май само за Науру ни трябва виза.

Редактирано 28 август, 2015 от macf1an

[pikonio 2197]

Не че му е тук мястото да питам, но къде мога да прочета за Фиджи? Ровир, рових и не намерих. 

[macf1an 12073]

Аз съм подмятал тук-там откъслечни мнения, не успях да седна и да разпиша пребиваването си. Можеш да следиш тази тема за новини относно промоции дотам:

Как се стига до Фиджи

Има доста народ, които чакат оферта...

 

Прегледай мненията така:

http://magelanci.com/index.php?app=core&module=search&do=search&andor_type=and&search_app_filters[forums][sortKey]=date&search_app_filters[forums][sortDir]=1&search_content=both&search_app_filters[forums][sortKey]=date&search_app_filters[forums][noPreview]=0&search_app_filters[forums][pCount]=&search_app_filters[forums][pViews]=&search_app_filters[forums][sortDir]=1&search_app_filters[forums][searchInKey]=&search_term=%D1%84%D0%B8%D0%B4%D0%B6%D0%B8&search_app=forums&search_app_filters[forums][searchInKey]=&search_app_filters[forums][sortKey]=date&search_app_filters[forums][sortDir]=0

 

Сега се сетих, скоро ще имаме представител там, в лицето на Тони. Може да се включи от мястото на събитието

Редактирано 28 август, 2015 от macf1an

[Gruntax 229]

"Никак не ме бива в писането..."  -  това не е вярно pikonio . Пишеш увлекателно и е приятно да се чете, благодаря!

 

[Тони 25569]

Ехо, привет и от мен.

Както Мак е написал, скоро /или всъщност не чак толкова/ ще имам някакво мнение, надявам се /направо съм уверена де/ - добро!

Така че ще пиша.

Всъщност ще съм там само 5 дни, но все пак е нещо. 20-25.10

[pikonio 2197]

Още веднъж преминахме транзитно през Таити. Кацнахме в 14:50 и отлетяхме в 16:25. На летището в Хуахине ни чакаха от Camping Hiva Plage. Това беше добър знак – бяха минали 3 седмици, откакто си бяхме разменили мейли за резервация. Значи имаше надежда след още 3 седмици да ни чакат и по другите места.

 

Следващите 4 дена минаха в пълен мързел. От острова почти нищо не видяхме, тъй като аз за пръв път в живота си открих шнорхелинга и от това заниминие рядко си почивах. Мястото не можеше да бъде по-идеално – нямаше други гости, освен нас. Имаше каяци, които се ползваха безплатно – още едно мое откритие. Разнообразие си правех единствено с пране (за 10 дена вече имахме нужда) и състезание кой може да изяде повече папая. Оказа се, че банани не можем да оставяме къде да е, заради птичките бананоядци – накълваваха всеки един банан отгоре до долу така, че не оставяха ядлива част от него.

 

Не е много красиво, но пък място само за нас

 

Последния ден реших, че не може да не видим поне малко от острова. Имаше две колелета, които ни казаха, че можем да вземаме безплатно по всяко време. Ей сега направихме една обиколка! Ако macf1an се оплаква от неговите женски байкове по тези острови, предизвиквам го да се качи на едно от тези колелета! Аз взех по-стабилното – то само скърцаше пронизително и спирачките му не работеха. Мъжът ми взе колелото с екстри – постоянно въртяща се седалка. Казвам екстри, защото по този начин успешно се наслаждаваше на гледките – докато карахме успередно на брега, той беше постоянно завъртян към него. След около 3-4 км решихме, че ще е по-добре да се връщаме, преди някое от колелата да се разпадне.

 

Собственичката на къмпинга беше французойка, омъжена за местен. Преди да ни откара обратно на летището, отидохме с нея на уроци по танци. Оказа се, че щяло да има някакъв местен празник скоро, където всички жени, които не са от там, но са женени за местни, ще покажат колко добре се справят с местната култура и танци. Трябва да призная, че въобще не изглеждаше толкова лесно, колкото си мислех преди това.

 

Уроци по танци

 

Пристихнахме в Раиатеа. Отново ни чакаха на летището, но този път без табелка – момчето просто си седеше и разговаряше с познати на летището, като очакваше ние да го разпознаем (добре, че бяхме разгледали повече снимки, а той доста се отличаваше от останалите). Къмпингът тук беше Sunset Beach Motel . Това беше любимият ми къмпинг – пространството беше голямо, каяци, маски, обувки, плавници – безплатни. Банани и грейпфрути се слагаха постоянно на едно място, откъдето да си вземаш, като бананите бяха винаги завити, за да не бъдат нападнати от бананоядците. Единствено внимаваш да не ти падне някой кокосов орех, докато отиваш към палатката си.

 

 

 

 

Тук успяхме да си уредим единствената липсваща нощувка от цялото пътуване – имахме една нощ в Таити преди полета ни към Великденския остров. Едно момче от къмпинга ни препоръча пансион, като освен всичко се обади и ни резервира стаята – 60 евро с включена закуска и трансфер от и до летището. В последствие екстрите се оказаха повече – хората бяха така добри сами да ни предложат да си вземем по душ след целодневно обикаляне, преди да ни откарат до летището за нощния ни полет.

Освен всичко, на къмпинга ни беше завещан и хладилник, пълен с храна, от едно френско семейство, които си тръгваха на следващия ден.

 

Мързелът на Раиатеа продължи по подобие на този в Хуахине – шнорхелинг и каяци. На кея към къмпинга имаше винаги една кофа с хляб – и всички рибоци наоколо определено знаеха за нея. В опита си да си направя хубава снимка с много риби около мене, се сурнах с парче хляб във водата. И докато още се чудех какви ще са последствията по краката ми от това нескопосно влизане (успях доста добре да се свлека по всички камънаци), стотици риби се впиха в ръцете ми, отмъквайки хляба , но дълго време се чудех дали няма да ми завлекат и някой пръст. А великата снимка така и не успях да направя.

 

От същия този кей се престраших да направя голямата стъпка – да вляза в дълбокото без плавници или шнорхел. И за пръв път в живота си останах отгоре без да потъна! Това за вас може и да е много смешно, но за мен беше истинско постижение – плувните ми способности бяха 2-месечните ми уроци в басейн, на който стигах дъното, които бях изкарала година по-рано. А към уроците прибегнах първо, защото наистина изобщо не можех да плувам и второ, за да преборя огромния си страх от водата, който си спечелих с опит да се удавя, когато бях на 10.

 

Не исках да не видя нищо от острова, затова си наехме кола (oпитахме да си наемем колелета, но всички били вече заети). Не знам какво сме правили, но снимки от тези 2 острова почти липсват. За сметка на това от следващите има, като че ли сме стояли година.

 

[macf1an 12073]

Колелетата са религия там Жалко, че нямаш снимки от Хуахини, мен ми остана най-любим от всички.

Редактирано 29 август, 2015 от macf1an

[pikonio 2197]

 В Маупити за пръв път бяхме посрещнати с венец. Вече бях започнала да си мисля, че има някаква дискриминация към къмпингуващите и с гордост се оставих да ме накичат. За съжаление не казвам венци, макар че бяхме двама, а венец, но все пак го имаше. За пръв път имах притеснения и относно кацането. Пистата изглеждаше толкова малка и на мен ми се стори, че тя ще свърши преди колелата да са опрели земята.

 

Този остров ми хареса най-много от всички (изклювам Нуку Хива, той си остава номер 1). За него не мога да разкажа с думи, предпочитам със снимки. Единствено ще отбележа, че колкото и райски да беше, не мога да си представя да живея на място без вода. За да се изкъпеш, трябва да пуснеш една помпа, с която се извлича някаква вода от земята, но както ни казаха, не знаят каква е точно. Всяка сграда, къща и постройка е снабдена с един голям варел, в който се събира дъждовна вода за пиене и миене на зъби (не ни препоръчваха да ползваме помпата за последното).

 

Последният ни ден ни заведоха с лодка до място, където да плуваме с манти. Единствената мисъл в главата ми по пътя беше, ще изплувам ли, след като скоча от лодката? Вярно, че имах шнорхел и плавници, но това бяха най-малко 10 метра дълбочина. Не казах нито дума за притесненията си, а по-важното беше, че останах на повърхността

А мантите – неописуемо! Под нас имаше 7-8 гигантски същества, всяко голяма колкото малък апартамент (или поне на мен така ми изглеждаха). Величествени създания! Преди да си тръгнем подадох фотоапарата на мъжа ми (бяхме взели едно GoPro назаем) и той се върна да ги снима. И тук съм вече бясна! Какво е правил, какво е снимал, но кьорава снимка няма! Добре, че спомените ми са силни и незитриваеми.

 

След Нуку Хива, комарите на Маупити ми се сториха най-кръвожадни. По принцип, ако в една стая ни пуснат 200 човека и 200 комара, всички ще дойдат и ще изядат мен. Мъжът ми се пошегува, че тук 10 комара търкат репелента, а другите смучат. По много други дестинации са ни спасявали спиралите, които се палят. Тук видях как един наглец беше кацнал на крака ми (току-що напръскан с аутан тропикал), върхо него се стелеше дим от спиралата, а той си се хранеше най-спокойно. Винаги съм се чудела, ще се наруши ли екоравновесието, ако тези същества бъдат ликвидирани по някакъв начин?

 

Колко малко му трябва на човек - един венец

 

Едно от 4-те кучета на собствениците, които винаги се разхождаха с нас

 

 

Спалнята и банята на собственичката

 

Няколко гледки от най-високата точка

 

И тоново уцелихме някакъв празник

 

 

Тук не устоях на изкушението и извървях разстоянието до отсрещния бряг

 

 

 

 

Питейна вода

 

Паркингът на летището

 

И нашият къмпинг

 

 

[pikonio 2197]

 Държа да кажа дума и за морските краставици, защото аз нито бях чувала за тях, нито ги бях виждала. Колкото и да съм чела досега разни пътеписи за тези острови, всеки говори за риби, лагуни, манти, гледки. При първите ми влизания във водата и аз виждах само рибки и корали. И после се появиха те, навсякъде! Но не знаех какво са. Докато бяхме там ги наричахме "пъцули" и дори на плиткото излизах с глава, забита във водата, да не би да настъпя някой "пъцул". Та който не е ходил и не е чувал, да не се шашка като мен.

[Двуцветко 11494]

Първо - поздравления за екзотичното дневниче!

 

И второ - по мои скромни наблюдения смея да потвърдя, че морските краставици са единственото нещо, което разваля цялата романтика по тези ширини

Приличат на мощни фъшкии, но пък поне изглеждат миролюбиви.

Но колкото и да е миролюбива една фъшкия, това не е прави по-привлекателна

Редактирано 30 август, 2015 от Двуцветко

[Гост]

Пък аз се чудех какво е пъцул

[Kaloyan89 5828]

Изглежда се ядат морските краставици по тия ширини, колкото и да ми неприятни и на мен. В Таити им викат на галено рори.

Редактирано 30 август, 2015 от Kaloyan89

[pikonio 2197]

В Таити по-далеч от столицата не стигнахме. Имахме само 1 ден и не бях проучвала много, но знаех, че искам да видя един водопад наблизо. Попитахме в инфо центъра как да стигнем до там, но ни казаха, че водопадът бил затворен!?! Досега не бях чувала, че водопад може да бъде затворен! Обиколихме за сувенири и подаръци, преглътнах трудно безбожните цени на магнитите, но как да се върна без магнит.

Едно отклонение, ако някой се запъти в тази посока, моля го с цялата си душа да ми донесе от кокосовите им масла Monoi Tahiti, последното ми шишенце е на привършване, а аз съм силно влюбена в тях (особено в иланг-иланг-а и тиарата)! Силно го препоръчвам на всяка жена, друго няма да може да сложи на кожата си доживот. Плащам си всичко, разбира се, дори и такса пренасяне.

 

За вегетарианците: да правят пълни уточнения, когато си поръчват нещо – без месо не е достатъчно. Моето зеленчуково ястие дойде придружено с пиле, скариди, шунка и някакъв салам. За мой късмет мъжът ми си беше викнал една пържола, добре че му я сервираха с доволно количество хляб, че да има какво да си ръфам.

 

Едно от големите ми притеснения, когато пътувам, е градския транспорт. Винаги ми е много тегаво, като трябва да хвана автобус – къде се чака, как се спира, как слизаш после, как си плащаш? Тук се слизаше, като натиснеш звънчето. Но по едно време си мислех, че хората направо се подиграват с шофьора – тъкмо спре и потегли и някой натиска веднага звънеца, за да слезе 20 метра по-надолу! То бива мързел, ама това ми се видя прекалено!

 

Дядото от пансиона ни стовари на летището в много ранен час – малко след 18, а полетът ни беше в 2 сутринта. И тук поредната изненада от LAN – полетът е в 4:30! Само някакви си 10 часа. Някъде около полунощ се бяхме позиционирали на едни стъпала срещу летището. Раниците ни до нас, а върху тях бях простряла няколкото тениски, които не бяха изсъхнали от последното пране. За да сме още по-живописни, решихме да си изядем храната, която така или иначе не можеше да занесем в Чили. Постлахме си вестник (да, имахме останал вестник, който бях взела за паленето на огън), разчупихме една франзела, отворихме консерва грах и наредихме всички останали сиренца, които се намираха из багажа ни. Същински катун. И както си седяхме необезпокоявани от часове, точно по това време да кацне самолета от Лос Анджелис. Безценно беше да видиш изражението на щастливите американци, накичени с венци, които минаха покрай нас.

 

След безумните 10 часа на летището и фризера в самолета, ето ни за втори път на Великденския остров, само че този път не сме транзит. Докато си чакахме багажа, видях името си на една табелка и веднага дойдоха да ни закичат с венци. Разпънахме палатката в къмпинга и бегом да снимаме залеза и да си вземем велосипеди.

 

На следващия ден изпълзяхме в 4 сутринта и тръгнахме към Аху Тонгарики да посрещаме изгрева - най-популярното място за тази цел. Това определено са най-впечатляващите моаи, но не можах да разбера защо всички твърдят, че трябва да се посреща там изгрева. Слънцето изгрява леко отстрани и минава доста време, докато го видиш и още повече, докато застане зад моаите. Не казвам, че не ми хареса, но просто бих си избрала други места по острова за посрещане на изгрева.

На всичкото отгоре се оказа, че едното колело (на мъжа ми) е изключително скапано. Това разбира се ми беше казано на половината път, когато ме помоли да му погледна скоростите, защото си мислеше, че пак не може да се оправя с тях. Опитахме се да го оправим, но нищо не постигнахме. За да се движиш с това колело по надолнище, беше необходимо да въртиш педалите колкото можеш, иначе спираш. За изкачванията да не говорим колко пот трябва да пролееш. Сменихме си колелата, тъй като не мога да издържам, когато някой постоянно ми пуфти и охка.

 

 

След изгрева се наложи да продължим обиколката, защото билетите за Оронго и Рано Рараку можело да се купят само от летището или от Оронго. И въпреки, че бяхме точно до Рано Рараку, трябваше да се върнем някой друг ден.

 

 

Навръщане направихме малко отклонение, за да изкачим вулкана Теревака. Цели 507м, най-високата точка на острова. Много лесен и приятен маршрут, но имах чувството, че вятърът ще ме вдигне и прати обратно в Таити.

 

 

Прилично изморени от целодневната обиколка, вечерта се запътихме да си връщаме колелетата, готови да се разправяме за невървящото. И изненада – затворено е! Било някакъв празник и половината места не работеха. Не можаха ли да ни го кажат, като се разбирахме кога трябва да ги връщаме! Докато се въртяхме и чудехме какво става, заприиждаха и други хора, които се опитваха да си върнат колите и колелата и те се чудеха какво става. Трябва да го изровя това място, за да знаете да не наемате от там.

 

Следващата сутрин започна с пороен дъжд. До обяд понамаля, но не спираше. Това много ми развали настроението - на следващия ден си тръгвахме, а имаше още много за гледане. На всичкото отгоре хубаво се измокрихме, отивайки да си върнем велосипедите. Оставаха ни точно 24 часа на острова и решихме, че ако искама да го обиколим и да не подгизнем, ще трябва да си наемем кола. Решени твърдо, че това е единственото решение, се отправихме към центъра, а пътем мен не ми даваше мира нещо с датите. Колкото и да изчислявах, не ми се връзваше датата ни на излитане от Великденския остров с датата на кацане в Милано. Пред рент-а кар-а се спрях и викам да се връщаме обратно в къмпинга, трябва да си проверя разпечатките. И ето че имахме още един ден! Бях с такава нагласа, че си тръгваме на следващия ден, че наистина го почувствах все едно съм получила бонус ден към почивката си.

 

Бяхме достатъчно мокри и щастливи вече, че направо се отправихме пеша към Оронго, пеейки шамански песни срещу дъжда. По пътя към нас се присъедини поредното куче другар Лиска. Толкова много бездомни кучета на този остров и всички се държат така, все едно до вчера са си имали собственик. Не сме имали и ден разходка без куче до нас. Гледат те и те молят да ги вземеш. Лиска ни показваше пътеките и гонеше де що види кокошки.

 

 

Освен от самия остров, в който има нещо толкова магическо, бях изумена и от размера на хлебарките. Винаги съм свързвала тези същества с цивилизацията, панелките, мръсотията. По-късно като прочетох книгата на Тур Хейердал "Аку-аку", бях доволна, че имах само един сблъсък с тях.

 

Последен цял ден на острова. Отново с байкове под наем, само че този път от друго място - истински, хубави, без забележка. След 30 дни по островите във Френска Полинезия, където упорито се пазех, мажейки се редовно с 50 фактор, успях да изгоря зверски на Великденския остров. Никога не трябва да се подценява слънцето, особено когато вятърът така усърдно му помага.

Яд ме е много за снимките. Сапунерката ни тотално сдаде багажа, трябваше всеки път да й се вадят и слагат батериите и всичко е едно осветено и размазано. Поне си имах вече сериозна причина да я сменя за следващия трип.

 

 

За съжаление преди месец се разделих с паспорта си, трябваше да се подменя. Ето за това най-много ми е мъчно: