дневник Домоседски (фото)дневник

[Фил]

 

 

 

 

 

 

Хмм, докато  гледах тази снимка - сякаш чух плисъка на вълните и усетих мириса на водораслите ... 

[Duke]

Хмм, докато  гледах тази снимка - сякаш чух плисъка на вълните и усетих мириса на водораслите ... 

 

А пък аз, сякаш видях как Eric Fletcher Waters крачи в пълно бойно снаряжение по брега на Anzio, който се намира на някакви си 300 км на север...

[Добри]

Домосед явно е като човека с Роршаховата риза на Рей Бредбъри - всеки вижда в него най-различни вълнуващи неща. Аз пък в снимките от Пестум виждам остробради гърци айляци по хитони с елей в ръка, уморени от езда, обсъждащи демокрация, логос и някоя красива робиня.

[домосед]

Kрайбрежието Амалфи дебнех за изгоден случай да го зърна от момента, когато ми го препоръча край един буен планински поток в Лесото колегата Пол Фратароли, италиански канадец. Преди 15 години! От двата препоръчани варианта да го "изпиташ" избрах ... и двата - част от пътя (Салерно-Амалфи и Салерно-Позитано) минах с корабче заради гледката от морето, а останалата част - Позитано-Соренто - с рейс заради завоите. Във въпросния рейс ми се случи едно от онези редки съвпадения между литературна и същинска реалност. Опитвах се да чета, доколкото завоите позволяваха, южноафрикански роман, в който главният герой се придвижва инкогнито из Италия с бюджетни обществени транспорти и край някакви забележителности налита на рус африканер от Претория, когото взема първоначално за холандец, заради наднормения му ръст. И точно в тоя момент приличащите на холандки (предимно по наднормения си ръст) блондинки, седнали на стъпалата в претъпкания рейс зад мене пробърбориха на африканс и стана ясно, че са точно от Претория. Разликата е от книгата беше, че бяха жени и че сюжетната линия с тяхно участие приключи още на крайната спирка на рейса - гарата на Соренто. С възгласа Nooit weer nie! (Никога вече!) По адрес на возенето в претъпкан италиански планински рейс, пълен със славяни от всякакви разновидности. Небюджетният вариант с корабче бил за предпочитане. Зависи. Излезе ми толкова, колкото в последствие ми поискаха за корабче от Созопол до Несебър, където обаче ми досвидя. Самото Амалфи е наглед нищо и никакво, традиционно недостъпно откъм сушата, сгушило се в скална цепка градче, в което половината подравнимо за гледане на зеленчуци пространство е заето от гробище. А през Средновековието е имало (градчето, не гробището) претенции да изгради търговска империя, конкурираща се на равна нога с Венеция и Генуа. Но впоследствие чумата, свлачищата и пизанците са им подрязали крилата и са си останали само с романско-византийската умерено побарочена катедрала, плажчето и бутиците, съобразяващи модната линия на щандовете си с вкуса на привилегирован сой американски семейства от Южните щати (мама, татко и синове - излезли като от журнал за маркова 70-тарска елегантност, включително прическите) Да! Амалфи го го знаят и американците. Не само италанските канадци. За сравнение - Соренто го знаят и англичаните и в тяхна чест се мъдри по един Fish&Chips между всеки две пицарии. Знаели са го и заможните италианци от неоколониалната ера, съдейки по разкоша на вилите и палатите и градините им, проектирани не без осезаем дъх на Африка. А корейците са го чули-недочули и са му сбъркали правописа върху модел кола, толкова голяма, че изобщо да не може да се провре между дюкяните за лимончело по тесните, макар и прави, антични декумануси. На третия етаж над един от които си бях намерил квартира. А вечеря - в траторията на леля Емилия (dal 1947) на Голямата марина. С пържени морски дарове, ледено бяло вино и идеална гледка към Везувий на залез. Ех, да беше изригнал точно в тоя момент, че да достигне преживяването до съвършенство. Ама се заинати магарето. Язък! 

 

• Брегът

 

 

 

• Амалфи

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

• Позитано

 

 

 

 

 

 

 

 

 

• Соренто

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Куиз! Да се открие майната на снимките!

[Георги]

Куиз! Да се открие майната на снимките!

 

Печеля ли?

 

[домосед]

Печеля ли?

 

 

Имаме участник познал правилния отговор!

[Добри]

 

 

Куиз! Да се открие майната на снимките!

 

 

Под "майната" да не би да се разбира баба Емилия от Тратторията на Емилия 1947 г. на брега в Сорентo, с нейния облик по менютата и специалитет Gnocchi alla mamma, сервиран ти любезно вероятно от някоя от щерките или внучките ѝ?

 

А, друго било! Браво на Георги!

Редактирано 13 юли, 2016 от Бай Добри

[Duke]

 А вечеря - в траторията на леля Емилия (dal 1947) на Голямата марина. С пържени морски дарове, ледено бяло вино и идеална гледка към Везувий на залез.

 

 

Доживях! След като периодично във всяка тема за амалфийското крайбрежие (и в частност Соренто), препоръчвам посещение на въпросната тратория, най-после някой да ме послуша. Нали разбра, че това е била любимата тратория на София Лорен?

 

 

[домосед]

В сравнение с трагичните изпълнения на южно-италианските железници от последните седмици, моите приключения с тях са само комични. По разписание влак от Соренто за Неапол тръгваше в 8:07 и 8:37. Към 8:20 на перона заварих влак, качих се и той потегли точно в 8:22. Докато се питах дали е закъснял или подранил с 15 минути, постепенно ме огря просветлението, че до Помпей ще закъснеем още няколко пъти по 15 минути. Остана да ме крепи крехка надежда, че няколкото няма да е двуцифрено. Първо заседнахме на гара Вико Екуензе пред входа на един тунел. Никакво движение, никакво обяснение, даже на наполитански. Така - докато не ни настигна следващият влак след около половин час. Тогава ни изкараха пътниците и от двата влака на перона и нашият, като по-храбър, а и по-близък до целта, навлезе в тунела да изкарва оттам закъсал влак, пътувал в обратна посока. Извади го и на нашия перон стовариха и пътниците за Соренто. После без никакви видими ремонтно възстановително дейности издадоха команда пътниците за Неапол да се качим в ... току що спасения от тунела развален влак. Явно повредата се проявяваше само в посока на движение югозапад, защото в посока североизток взехме целия тунел с прилична скорост без прекъсвания. И така до ... гарата преди Помпей. Където някаква автоматична спирачка реши да си поиграе с нервите и на пътници, и на екипаж. Машинистът даде газ (ток по-точно), влакът тръгне и след 3 метра блокира. Така един, два, три, ..., девет, ... пъти. Докато накрая нервите на машиниста прегряха първи, излезе от кабината с един огромен чук и с няколко удара, гарнирани със звучни наполитански поздрави се справи с досадната спирачка. Предполагам, че оттук нататък никакво дърпане на червените ръкохватки във вагоните не би имало никакъв ефект върху скоростта на влака. Краен резултат - пристигнах в Помпей само с около час закъснение. Много добре! Денят беше достатъчно дълъг, че да остане време и за Помпей, и за Ерколан, и за нощен Неапол. 

 

Снимки ... в следващия пост 

Редактирано 15 юли, 2016 от домосед

[AlexandraKo]

Хитрушко си тииии, Домоседко!Сега искаш любопитството да ни оглозга нацяло ли?

Редактирано 15 юли, 2016 от AlexandraKo

[домосед]

Помпей от една страна е задължителен стълб в общата култура поне от прогимназиална възраст. От друга, като го посетих за първи път отдавна надхвърлил 40-те, ми се отвориха очите за съхранено антично наследство в мащаби, които не си бях представял. Откровение също. И повод за човъркане на общата култура с неудобни въпроси: Ако е дадено, че: 1. добри примери за живопис (в частност - стенописна) от стария свят са достигнали до нас в оригиналния си вид само в Помпей и Ерколан, благодарение на консервационните своийства на лавата на Везувий; 2. Помпей е открит през XVII век, то как тогава Ренесансът, в който живопистта е едно от основните течения за преоткриване на идеалите и красотата на стария свят, се е зародил и развихрил през XV век? Снимах на воля!

 

Помпей

 

(Сред руините са подредили съвременни бронзови скулптури, за които може да се спори, дали не рушат атмосферата и пейзажа. На мене ми харесват. Създават изкуствен фокус на внимание за разсеяни туристи и композиционен за разсеяни фотографи, провокират коментари и шегички, като същевременно не са имитации и категорично не претендират за древноримска автентичност (както претендират модните "надзидове" в Сердика и други градове в Мизия, Тракия и Македония) 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Човекът с жълтата риза не е авторът на този пост!

 

Ерколан

 

Тук голяма част от руните са двуетажни, а още по-голяма - не са откопани, защото античният град се намира под живия, пренаселен сам по себе си. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не е ясно дали хората на последната снимка са починали от вкиснато съдържание на стомните на предпоследната или гърнетата от предпредпоследната

 

Както личи (или поне аз си мисля, че личи) от снимките останките от двата погребани от Везувий града демонстрират на посетителя огромно богатство от архитектурни (вкл. градоустройствени и градинарски), скулптурни, мозаечни и живописни артефакти. Но, разбира се, най-ценните и същевременно - най-уязвими на стихиите се намират в ... (следващия пост)

[Spqr]

Ако е дадено, че: 1. добри примери за живопис (в частност - стенописна) от стария свят са достигнали до нас в оригиналния си вид само в Помпей и Ерколан, благодарение на консервационните своийства на лавата на Везувий; 2. Помпей е открит през XVII век, то как тогава Ренесансът, в който живопистта е едно от основните течения за преоткриване на идеалите и красотата на стария свят, се е зародил и развихрил през XV век? Снимах на воля!

 

Интересни въпроси. Първа точка е, да кажем, непълна. Не са само в Помпей и Ерколан. И по други места има запазена антична живопис. Логично, Ренесансът не е повлиян от Помпей и Ерколан. А от други обекти. Примерно, намерените рисунки в подобия на пещери в двореца на Нерон в Рим. Тези открития навлизат в езика ни като "гротеска". Грота е пещера.

 

Ренесансовата живопис е по-различна като стилистика от античната. Примерно, ренесансовата е с преобладаващо християнска тематика, докато античната е езическа. В нея има флорални мотиви, които като цяло липсват в Ренесанса.

Редактирано 18 юли, 2016 от Spqr

[traveler]

 

Ренесансовата живопис е по-различна като стилистика от античната. Примерно, ренесансовата е с християнска тематика, докато античната е езическа. В нея има флорални мотиви, които като цяло липсват в Ренесанса.

Примерно "Пролет" и "Раждането на Венера" са творби с типично християнска тематика.

[Дани Магелани]

Kрайбрежието Амалфи ... От двата препоръчани варианта да го "изпиташ" избрах ... и двата - част от пътя (Салерно-Амалфи и Салерно-Позитано) минах с корабче заради гледката от морето, а останалата част - Позитано-Соренто - с рейс заради завоите. Във въпросния рейс ми се случи едно от онези редки съвпадения между литературна и същинска реалност. .......Разликата е от книгата беше, че бяха жени и че сюжетната линия с тяхно участие приключи още на крайната спирка на рейса - гарата на Соренто. С възгласа Nooit weer nie! (Никога вече!) По адрес на возенето в претъпкан италиански планински рейс, пълен със славяни от всякакви разновидности. Небюджетният вариант с корабче бил за предпочитане. 

Ех, Домосед! Припомни ми преживяното през  август 2012. След лежерна еднодневна екскурзия от Соренто до Капри, на следващата сутин решаваме да вземем автобус от Соренто до Позитано. Чакаме под жаркото слънце, минават и се пълнят няколко автобуса, а нашият ред все не идва. Накрая с радостен вик на победители се качваме, но ...  радостта ни бе кратка. Започва едно екстремно каране по тесния път и щурмуване планината, но така бясно и рисково, както само луд шофьор от Южна Италия го може. Аз съм се хванала здраво, вперила поглед в надолу в бездната, не съм в състояние да се кефя на скалите и морето, а всеки момент очаквам да се метнем в нея! И моят, пресъхнал от ужас, вътрешен глас викаше: "Господи, само да пристигнем живи и здрави в Позитано, ще преплувам морето, но няма да се кача на автобус!" и познатото ти "Никога повече"!

Е не го преплувах. Качихме се на корабче до Амалфи, на второ от Амалфи до Салерно и от там с влак до Помпей, където бяхме отседнали. Сега ми е смешно, но тогава не ми беше до смях!

[домосед]

Но, разбира се, най-ценните и същевременно - най-уязвими на стихиите се намират в ... музея в Неапол!

 

И гмуркачът от Пестум е тук. Не е могъл да отплува по-далече. 

 

 

Практикувал любимия си спорт през V в пр.н.е.  Грък, като повечето си земляци.  Гробарите му, се приема, че са били силно повлияни от северните си съседи етруски в избора на сюжет и стил на изображението. Четирите вертикални стени на гробницата си седят в музея в Пестум. 

 

 

И Александър Македонски и цар Дарюш са в музея в Неапол. Музайката от вилата на Фавна в Помпей. Която е била създадена за ходене по нея! Предполага се, че е копие от по-стар античен образец

 

 

 

И множество други произведения, формиращи днес задължителен курс по история на изкуството във всички добри художествени академии.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Произведенията на изксуството, оцелели в Помпей и Ерколан до наши дни са подредени в музея по исторически периоди и в рамките на Римската държава до изригването на Везувий. Обяснено е как със смяната на политическия вятър и ред в Рим са се сменяли и стиловете, и темите - от митология към история, от героизъм към битови сцени, от портрети на големци и поети към портрети на "обикновени" съграждани, включително от такива заняти (хлебар), от които не се е очаквало да се интересуват от изкуство.

 

Докато не се стигне и до този период в историята на Рим и Света:

 

 

Това пък какво е?

 

Точно това, което много харесвам. Строго подредената в академично-познавателен, потенциално скучен, дух колекция от старинни артефакти е нарочно разнообразена с нещо различно, провокативно и забавно, разпръснато на случайни места из залите. В случая - избрани творби от циклите In Excelsis, Future Imperfect, The Age of Chance и други на римския художник, роден в Мелбърн, Адриан Транкуили

 

 

 

 

 

Подозирам обаче, че истинската задача, за която Йода, Батман, Анонимните и Синята Венера са наети от управата на музея, е да охраняват достъпа до Тайния кабинет. Дали все пак съм успял да проникна и да разбера какви тайни крие, ще се разбере в ... следващия пост (18+)

Редактирано 19 юли, 2016 от домосед

[домосед]

Да се колекционират еротични артефакти от Помпей е излязло на мода веднага след откриването му. И още е. Но да се озрее да се покаже държавната колекция публично и безусловно (което не означава и безплатно) е трябвало да минат над 300 години. Ту църквата била против, ту бурбоните, ту фашистите, ту колекционерите, ту жените, ту съвестта на самите изследователи. Все на някого културата на древните римляни, не му се вързвала с личните представи за човешки и обществен идеал в матрицата на целомъдрена добродетел. Ето едно предимство да не съм бързал да видя Неапол и Помпей в младините си. Допреди десетина години е нямало да заваря отворен Тайния кабинет.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[bulpa]

Интересни "заседания" има в този таен кабинет... и едва ли жените са били против показването на колекцията :-P

[домосед]

В заключителния постинг по темата за Кампания се връщам към семейна благоприличност и представям няколко снимки от Неапол, извън стените на музея. Неапол, като по голяма част от Южна Италия, е проспал Ренесанса, но е имало етапи в историята след него, при бароковия абсолютизъм на Бурбоните например, когато градът е нямал равен по великолепие на Ботуша. Впоследствие икономическият и политическият център на тежестта на нацията са се изместили много или малко на север, а за мафията е останало да отговаря за градската хигиена, с която задача се справя за не повече от "задоволителен (3)". Но от това града не губи чара си. Нито нощем, нито денем. Снимките можеше да са и повече, ако не бях бързал да ловя WizzAir и чак на летището да разбера, че ще закъснее с 4 часа. С магеланци сме се разминали в макдоналдса на компенсационната почерпка с хамбургер за 3 евро, който с упорита убедителност успях да конертирам в биричка. Защото бях обядвал вече с много по-вкусен сандвич с биволска моцарела.

 

За да провокирам по-висока бдителност у читателя, задавам куиз. Къде е Банкси? 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(квартирата ми, втори етаж на жълтеещата сграда, гледана откъм музея)

 

(музеят, гледан от квартирата)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимките от Кампания накуп:

 

Italy 2016: Naples, Paestum, The Amalfi Coast ++

 

Italy 2016: Pompeii, Herculaneum

Редактирано 20 юли, 2016 от домосед

[Добри]

 

За да провокирам по-висока бдителност у читателя, задавам куиз. Къде е Банкси? 

 

 

 

 

Ето го. Голям е. В класическия си монохромен стил на въздействащ стрийт арт.

[домосед]

Ето го. Голям е. В класическия си монохромен стил на въздействащ стрийт арт.

 

Той е!

[домосед]

След толкова много културно-исторически натрупвания, следващата европейска фото-сводка, при това хронологично е от сред природата: на планина в Гърция, юни 2016.

 

Планина в страната на моретата ми се струва примамливо алтернативно, а че планината не е Олимп - излючително екзотично. Нали?  Планината е Тимфи, един от северните дялове, втори по височина, на веригата Пинд. Обособена е като Национален парк Пинд.

 

Но, Гърция, бидейки Гърция, и на отиване и на връщане не те оставя без културно-историческа програма.

 

Първата спирка беше Янина. Минавал съм около нея няколко пъти, но така и не се случвало да се отбия. И ето. Това което бие на очи на най-историческото място - крепостта на пашата на висок полуостров сред езерото, не е точно наследството, с което гърците най-често се хвалят по туристическите си брошури. Но чест им прави, че го съхраняват добре.

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-прочутият владетел на крепостта е Али Паша Янински, господарствал в нея около 40 години в края на XVII и началото на XIX век, през които си е имал взимане даване и спречкване и с опитваща се да го микроменажира султанската власт в Цариград и с подронващи територията му гръцки национално-освободителни чети, че и с английски романтични поети - медийни знаменитости - от висшата класа. Славата му, съвсем като в народните песни (гръцки, български, арнаутски, цинцарски) е на паша - строг (някое и друго кланенце от време на време е добро за стабилността), но справедлив (религиозна и етническа толерантност е добра за бизнеса) и вклюбчив (равноправие на половете в харема е фундамент на свободното и просветено общество). 

 

Джамиите в крепостта всъщност са отпреди неговото време, а конакът е ... кралски от след Втората световна война.

 

 

А тоя топ, ми се струва, че е попаднал в двора на крепостта по неведоми пътища

 

 

(следва)

 

Редактирано 22 юли, 2016 от домосед

[домосед]

Планинската област северно от Янина се казва Загоре, което е разпознаваем славянски топоним за "зад баира". Гърците си имат, разбира се, някаква дежурна теория, че името е протоантично и проихожда от света на сложните взаимоотношения между Зевс и Хера, преди да ги налазят славяните и арумъните, но ги е срам да си я кажат. Даже под страх гръцкият Божидар Димитров през министерството на панелинизма да им затвори бизнеса за пускане на туристи с гумени лодки по течението на река Войдоматис. Етимологията на името на реката също я тълкуват славянски като извор на вода (а защо не майка/мамица на войвода ?), пренебрегвайки фонетична близост с волско око на гръцки (μάτι του βοδιού). И четиримата гърци от село Папиго, които се занимават с лодките - двама лодкари, един шофьор-фотограф и "оня в офиса" се казват Янис. И са свежи типове. Черпиха ни с домашни курабийки и загорска ракия от букет плодове. А река Войдоматис равна няма! По крастота и бистрота имам предвид, Иначе повърхността на водата през юни си е съвсем равна. Без никакви бързеи от клас по-голям от 0.5. Но усещането за изолираност в девствена райска градина надделява над липсата на адреналин. За съжаление липсват и снимки (чакаме Янисовците да ги пратят). Та вместо това показвам другата най-характерна страна на загорските реки - каменните им мостове. Строени през XVIII и XIX век

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(следва)

[домосед]

 

В предишния пост малко изпреварих събитията. Рафтинга го направихме, чак след като бяхме слезли от планината. В село Мало (Μικρό) Папиго.

 

 

 

А на планината се качихме, чак след като бяхме преминали по дължина каньона Викос.

 

 

Каньонът Викос е любопитно природно образувание. Не е нито най-дългият, нито най-дълбокият, нито най-тесният каньон в света, но гърците са успели да го вкарат в Гинес по някаква формула, включваща и трите параметъра в изчислението. Може да се мине отдолу нагоре или отгоре надолу, което няма особено значение, защото дъното по 12-километровата дължина не представлява някаква сериозна денивелация. Прилича на речно дъно с обли камъни, но с една особеност - няма река. Над изворите се появявала само временно при специални метеорологични обстоятелства. От изворите обачве бликва с такъв сериозен дебит, че няколко километра по-надолу вече става за рафтинг. Да, от каньона Викос извира река Войдоматис. Изборът на посока на преход зависи от предпочитанията за слизане и изкачване от каньона. Ние избрахме по-дълбоко и по-стръмно слизане (500 м по вертикал) при село Монодендри и по-плитко (300 м) и също толкова стръмно изкачване в най-напечения час на деня при село Викос. Допълнителен, но не по-маловажен фактор за избора на посока, беше вкусната домашна мусака на свекъвата на Петя, съдържателката на една от двете таверни, която ни чакаше на обяд, а уханието ѝ по неведоми физически закони на разпространение на миризма в каньон, дразнеше обонянието още от средата на 4-часовия преход. За същата тая мусака след рафтинга щяхме пак цялата планина да обиколим и да качим с бусчето серпантините! В каньона, някъде около извприте, срещнахме само двама чичковци - грък(!) и турчин(!) - които се похвалиха, че тъкмо идвали от Света гора и то точно от българския Зографски манастир, където си направили мохабета с отец Анасоний от Светогорската сводка.

 

 

 

 

 

 

А след муската ни чакаха още три часа качване 1000 метра с раници до хижа Астрака. Тимфи е малък по площ, алпийски по характер, дял на Северен Пинд, който предлага няколко маршрута - лъчови, като нашия, или преходни от едно седло в друго през билото, но всичките предполагат спиране за преспиване или поне похапване в хижа Астрака. Която е издигната на едно порядъчно сътръмно и по двата си нанадолни склона седло. Хижата е с алпийски характер. Хапваш, пиеш билков чай или бира (на една цена, по-подобаваща за бирата), надъхваш се с чист въздух, преброяваш звездите и лягаш да спиш. Не пееш планинарски песни, още по-малко - непланинарски, и ако играеш табла, хвърляш зарчетата върху звукопопивателен пешкир. Ако нарушиш вечерния час, рискуваш инцидент на заслонска ярост (refuge rage, англ.) с легналите си да спят с кокошките испанци от съседното спално. При който тръшналият по-силно вратата печели вечна хайдушка слава и на сутринта всички брястове и туристи нему се кланят. Стига да са го разпознали в тъмното. Хижата използвахме за база за атака на първенеца на Тимфи връх Камилата (на гръцки неясно защо се пише с "г" и "к"), 2497 м и Езерото на Драконите. Атака е силно преувеличено. Разходка по нанагорнище през понореста местност, осеяна с карстови чудатости и вкаменелости и лилави полски теменужки. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Астрака е по-близкият до едноименната хижа връх, но го пренебрегнахме, не само защото е малко по-нисък, а и защото гледките и отвесите от северната стена на Γκαμήλα и Δρακόλιμνη са по-световъртежни. И си отдалече, че първенецът на целия Пинд в по-северния дял Смолика (Σμόλικας) е значителено по-питомен (разбирай - скучен) на външен вид - оплешивяло в тревно зелено обло гористо планинско теме.

 

(следва)

[домосед]

Последният ми пост, за връщането от това пътуване, ще съдържа само снимки. 

От любимия ми Костур (Καστοριά, гр.) 

 

 

 

 

И за десерт - водопадите на Воден (Έδεσσα, гр.)

 

 

 

Всички снимки накуп: Greece 2016: Zagori, Tymfi, Macedonia

[bulpa]

Как оцеляват лилави полски теменужки на 2000 м надморска височина?