дневник Пътепис: Да почувстваш Словения...

[mary_shery]

Бих искала да посветя първият си пътепис на една от най-любимите си страни, а именно Словения. Много от хората я пренебрегват, заради високите пътни такси и винетки, други заради малката й територия и повярвайте ми, изпускат много! Когато през 2015 г за първи път отидох там за еднодневна разходка до езерата Блед и Бохини и Марибор и Птуй, по време на гостуване на приятел в Австрия, останах очарована от невероятната природа и си обещах да се върна отново следващата година, но за по-дълго. Влюбих се в тази държава от първия ден, в който попаднах в нея и разбрах защо словенците избират за свое рекламно лого именно това послание – “I feel Slovenia”.
Пътуването започна в края на юли 2016, с моя приятелка решихме да тръгнем в посока Словения като идеята ни беше да я съчетаем с обиколка и по крайбрежието на Хърватска за 2 седмици. Багажът беше събран в туристическа раница, включително спален чувал и шалте за всеки случай, тъй като нямахме предварително уредени нощувки навсякъде.

Повярвайте ми, когато направихме тази снимка на автогарата в София, въобще не знаех какво ме чака и част от чара на това пътешествие беше именно в неизвестното и в това, че всички планове се правеха в движение.
Използвахме автобус на Арда тур до Загреб, който тръгваше около 16 часа следобед и пристигаше рано сутринта в хърватската столица. Не усетихме пътя, тъй като през половината време водехме разговори за предните си пътешествия (аз се бях върнала преди 1 ден от Италия) и моята приятелка се беше постарала да намери толкова много снимки от прекрасни места в Словения, за някои от които не предполагах, че съществуват. Използвахме много полезното приложение maps.me, което действа без интернет, само трябва предварително да си изтеглиш карти на съответните страни, което става много лесно от самото приложение. На него си отбелязахме всички места по маршрута, които евентуално бихме искали да видим и след това го ползвахме по пътя, особено когато вървяхме пеша. Прекарахме 1 ден в Загреб, приятно градче, което човек може да разгледа за половин ден, но все пак ние направихме 1 нощувка там, за да си починем от пътя и с нови сили да следващия ден в 5 да поемем към Любляна.
Ден 1: Любляна Градът е много красив, чист и приветлив, с доста мостове над река Любляница, като най-интересен е тройният мост:

Няма как да се пропусне и кметството с фонтана пред него и Замъкът – изграден през 15 век, бил е болница и затвор в различни периоди. Докато се изкачвате към него, не пропускайте местата с гледки като това:

 

Има и многобройни пейки, алеи за разходка около замъка, а ако искате гледка от още по-високо можете да се качите на кулата на замъка.

Вървейки по улицата се натъкнахме на магазинче с латернички, които можеш сам да завъртиш и прослушаш дори без влизаш. Не бях виждала такива и ми се сториха много сладки.

Ако имате повече време и пари, можете да се поразходите с лодка по реката, ето ги как изглеждат.

Ние предпочетохме да се разходим пеша по улиците и площадите на града, да минем покрай университета, няколко музеи, националната галерия и операта и да потърсим отмора в парка Тиволи (красив розариум и езерце с водни лилии, иначе нищо по-различно от някой наш парк).

Връщайки се към центъра и площадът с катедралата времето взе да се разваля, дъждът набързо ни вкара вътре и ни позволи да се насладим по-дълго на красотата й.

Като излезнахме времето отново беше хубаво, но на един малък периметър пред катедралата отново валеше (на табелата май не се вижда, но пише, че това е зона със свое собствено време).Децата много се забавляваха, пък и наистина беше така направен, че не се вижда откъде идва водата.

Драконите са символът на града, затова и един от най-известните мостове е с 4 дракона.

Градът е много оживен вечер, много добре осветен и заведенията през лятото са пълни.

Мястото ни за нощувка е C-punkt hostel (http://www.booking.com/hotel/si/c-punkt-hostel.bg.html?aid=304142;label=gen173nr-1FCAEoggJCAlhYSDNiBW5vcmVmaBeIAQGYAQO4AQzIAQ_YAQHoAQH4AQuoAgM;sid=f655d5e050644f26b4ea4206a8789d08;dest_id=-87271;dest_type=city;dist=0;group_adults=2;hpos=9;room1=A%2CA;sb_price_type=total;srfid=140a7c1f5c6f6cdc7af9da2d541efc440acb6ed1X24;type=total;ucfs=1&)
Много чисто, тихо и добро за хостел местенце. Дори ни дадоха съвет къде е удачно да стопираме, за да излезем от града в посоката, в която бяхме решили да се насочим на следващия ден, а именно – проходът Вършич.
Ден 2: Пътуване на автостоп. Това беше първото ми голямо пътуване на стоп (не броя инцидентното ни стопиране в Италия, когато едни симпатични перуанци ни качиха на стоп, за да ни изведат от една завряно градче и ни разходиха по хубавите места по крайбрежието). Хванахме автобус до изхода на града, където започва магистралата за Крайнска гора. Преди нея има светофар с малко шантаво кръстовище и се отделя един път за Kranje, който обаче не е магистрала и по него имаше доста трафик. Тук започна голямото чакане, началото се оказа трудно, пробвахме с табела, без табела, но никой дори не спираше да ни пита нещо. И така 2 часа под убийственото слънце... Вече си мислех, че стопирането хич не е лесно нещо, а моята дружка ме убеждаваше, че е така само докато излезнеш от големия град. Накрая решихме, че въпреки че мястото изглеждаше супер (преди светофар, имаше наблизо автобусна спирка, уширение и т.н.), трябва да пробваме да сменим и решихме да пресечем пътния възел и да пробваме на 200 м от там, по пътя за Кран, въпреки че той не беше най-прекия за там, където бяхме тръгнали. И какво да видим там:

Хора, ако някой ми беше казал, че съществува такова нещо, нямаше да повярвам, камо ли на 200 м от нас! Е, явно не сме единствените. Имаше и обозначение на тротоара дори. Чакането там ни костваше 30 мин и най-накрая ни спря един словенец, пътуващ с кучето си на село, демек някъде към Kamnik, намиращо се в планинска верига в северната част на Словения – Камнишко-Савинските Алпи. Докато ни караше към Кран, човекът ни предложи, ако така и така на планина сме тръгнали да ни закара към своя град и да направим някой преход заедно, но на нас не ни се искаше толкова много да се отклоняваме от района, в който се бяхме насочили, защото на следващия ден имахме нощувка в Бовец. Слезнахме в покрайните на Кран, от там отново стопирахме и много бързо ни качиха едни новежци, тръгнали с пълна кола с багаж на едноседмична почивка. Това, което ми направи впечатление за словенския нрав е, че хората са изключително спокойни. Въпросните норвежци спряха изведнъж на път с една лента в посока и започнаха да си слагат багажа от задните седалки в багажника насред пътя, с цел да ни направят място. Никой от другите участници в движението не наду клаксон, както у нас би се случило веднага, не ги напсува или нещо по-лошо. А ние чак се притеснихме, че създадохме такъв смут на пътя, но за словенците явно не е характерно да се ядосват на такива неща. Нашите спътници се оказаха странни птици, та в момента, в който ни казаха, че искат да отидат до Блед да го видят, решихме да използваме това като предтекст да слезнем от колата им. Бяхме виждали вече езерото Блед предишната година и не искахме да губим повече време. Оставиха ни на едно кръгово близо до Блед, където също чакахме 1 час на температури над 30 градуса. И когато вече ми се виждаше невъзможно да стигнем тия планини, най-сетне се появи един мил човек с детето си, който ни закара до Йесенице  и по пътя ни обясни как бил идвал в България с мотора си, участвал в мото-сбирки и имал познати у нас. С влизането в Йесенице пейзажът се промени, вече навлизахме в Планината!

Националния парк Триглав беше всъщност мястото, към което се бяхме запътили и единственият начин да влезем беше да преминем Vrsic pass. Вече бяхме толкова близо и този път докато се въртим да направим няколко снимки на пейзажа наоколо и вече би бяха спрели двамата най-готини хора, които срещнахме в Словения. Оказа се, че не са словенци, живеят в Австрия и използват свободното си време да ходят на почивка я в Словения, я в Хърватска. Единият се занимава с каучсърфинг, другият е типичен фрийлансър, работи от всякъде, където има интернет, живяли са в чужбина и много се зарадваха на нашето приключение. И така, докато пътувахме и си говорихме с тях за живота в Европа и Америка, ненадейно стигнахме до границата с Австрия. Наредихме се на опашката и те ни казаха да си извадим личните карти за проверка, при което ние недоумявахме какво се случва и защо трябва да минаваме през Австрия за Vrsic pass. Аз се опитах пак да им обясня като им показах мястото на картата на приложението maps.me и те много се смяха, защото се оказа, че двата прохода от Крайнска гора към Австрия и към високите части на национален парк Триглав имат сходни имена – най-вероятно те са имали предвид Wurzen pass. В този момент вместо да ни оставят там и да потеглят към Австрия или пък да ни метнат до Крайнска гора и да ни оставят да чакаме поредния стоп, тези хорарешиха да спасят обещанието си да ни закарат до мястото, където бяхме тръгнали и поеха по дългия път наобратно към планините на Словения. Преминахме Крайнска гора като крайпътен знак и поехме към онова, което цял ден бяхме чакали. Проходът Vrsic! Обичам това място и се радвам, че не бях шофьор там, макар че пътят е страхотен откъм настилка, защото на всеки завой се появява нещо още по-красиво от предишното. Там пътят се изкачва стръмно и пътят вие с почти обратни завои и дори само пътувайки виждаш едни от най-величествените върхове на Юлийските Алпи.

По едно време аз осъзнах, че тоя път е много дълъг и преминава надлъж през целия масив Триглав и попитах моята приятелка за съвет къде можем да спрем, за да не караме нашите спътници да прекосяват цялата планина заради нас. Решихме да се отбием в хижата Пощарски дом, която е разположена на 1688 м, на 30 мин пеша от пътя, където оставихме колата на паркинга под долната хижа – Тичарйев дом. Ето малко инфо за самата хижа, ако някой се интересува и би искал да нощува там: https://www.pzs.si/koce.php?pid=18 Преди да паркираме за няколко минути пътят беше задръстен от стадо овце, които бързичко ни дадоха път, но и предизвикаха много туристи да награбят малките и да се снимат с тях.

Тук нашите спътници, вдъхновени от красотата на околния пейзаж решиха да поемат с нас на малък преход до Пощарски дом, преминавайки през Tičarjev dom и по добре маркирана и обозначена с табели пътека.

По пътя преминахме през едно място, което е свързано с легенда за девойка с чудодейни сили, която предказвала бъдещето и затова била осъдена и се вкаменила и като погледнахме скалата, можехме много ясно да видим лицето.

Разходката до хижата е лека и приятна, отнема 15 мин, ако бързах и около 30 или повече, ако снимаш и гледаш навсякъде, както ние правихме.

В хижата се сервира почти всичко като в ресторант на нормални цени за Словения, дори бих казала, че спагетите болонезе, които опитахме бяха вкусни. Цените на нощувките са между 21 и 27 евро, в линка който дадох можете да видите и останалите цени.
Първоначалната идея за този ден беше да стигнем до тук, да се върнем до Крайнска гора и оттам да хванем нов стоп и да отидем да спим на открито на италианските езера Laghi di Fusine, но времето започна да се разваля, идваха черни облаци към планината и като хора, които имат поне малко опит в планина, решихме да не продължаваме според плана, а и толковамного ни хареса това място, че не искахме просто да го преминем. Така изпращайки нашите спътници до колата и чудейки се какво да направим, решихме да попитаме за нощувки в долната хижа Tičarjev dom (https://www.pzs.si/koce.php?pid=17) и се оказа, че имат свободни места, пък и ни направиха отстъпка 50% от цената, защото казахме, че ходим по планини в България и сме дошли, за да правим трекинг в Словения. Хижарят е много готин и дори ни предложи маршрут, който да направим следващия ден. Условията са добри като за хижа, има храна, сравнително разнообразна, вътрешни санитарни възли, баня и различни по вид стаи.
И така австрийците вместо да се ядосват, че сме ги забавили и отклонили от пътя им, бяха толкова благодарни, че сме ги накарали да направят нещо спонтанно и казаха, че много пъти са били в Словения, но не са виждали толкова красиво място. И аз съм им страшно благодарна и мога да кажа, че ми оправиха мнението за пътуването на стоп (след всичките часове висене по пътищата, в които бях решена, че това нещо няма да го правя повече), понякога хората, които срещаш по път, те учат да си по-добър и отворен към света.
След това с моята приятелка се разходихме в района на хижите и определено бихме се върнали там, за да направим някой преход.

[master_of_germs]

mary_shery, много си злобна!

Половин година "дразнеше" по фейсбука с малки порции от словенските снимки, сега продължаваш във форума Обаче ти се получава добре

Миналата година, хем ме беше яд, че до последния момент променяхте плановете си, хем няма смисъл да ви обвинявам, че така се стекоха нещата при мене. Дори и при първоначалния план нямаше да мога да се включа. Пък и разликата между двама и трима души на стоп е сериозна. А вие дори и само двете не сте имали гладко пътуване.

С интерес чакам разказа за качването на Мангарт!

И решавайте това лято пак ли Словения, или отиваме да се катерим в Черна Гора и Босна

Редактирано 5 март, 2017 от master_of_germs

[Meidj]

Словения. Много от хората я пренебрегват...

 

Така е и да ви кажа честно, намирам това за прекрасно! Защото там където е стъпил масовият туристически крак, трева не никне. 

 

 

И решавайте това лято пак ли Словения, или отиваме да се катерим в Черна Гора и Босна 

 

Аз отдавна си търся компания, с която да кръстосвам Балканите надлъж и нашир, с акцент върху планините, та ако решите, може да обадите, като затръгвате за някъде следващия път  

[master_of_germs]

Така е и да ви кажа честно, намирам това за прекрасно! Защото там където е стъпил масовият туристически крак, трева не никне. 

 

Аз отдавна си търся компания, с която да кръстосвам Балканите надлъж и нашир, с акцент върху планините, та ако решите, може да обадите, като затръгвате за някъде следващия път

Предварителният план е за втората половина на юли - да речем: 18-30 юли (тогава ни се засичат отпуските), но този път - с кола. Като шофирането да се ограничи до минимум и акцентът да е на планините.

[Meidj]

Предварителният план е за втората половина на юли - да речем: 18-30 юли (тогава ни се засичат отпуските), но този път - с кола. Като шофирането да се ограничи до минимум и акцентът да е на планините.

 

Звучи много примамливо Така като гледам, засега втората половина на юли ми се очертава най-свободна, тъй че ако ви се отваря място в колата за един куфар, направо може да ме пишете в кюпа. Дотогава трябва да съм понаучил и словенския за по-пълноценно изживяване на местна почва  

[patilana]

Чудесен пътепис!Мислех,че в днешно време стопът не действа,а ти доказваш обратното.Прекрасни места сте избрали за почивка!Успех в таз годишния тур !Ако не се задъхвах на равно,щях да поискам да се включа и аз.

[Stanimir_81]

Наистина, много, много интересни места сте видели, чудесен пътепис се е получил. 

Това, което знам за себе си обаче е, че стопирането не е моята начин. Първо ми се струва, че губя ужасно много време, второ  - хич не ми се струва по-евтино, особено като взема предвид и първото....

[pamela]

Чудесен пътепис! Аз също много харесвам Словения и природата й, макар да не съм катерила пеша планините й. Успех с трекинга и тази година!

[jungfraujoch]

Словения е малка,чиста и много спретната!Хората са с европейски манталитет още от Титовото време.Чудесен пътепис,прочетох го с интерес за втори път.Хубаво е,че сте успели да посетите толкова красиви места и сте имали прекрасни моменти.И аз съм влюбена в тази държава и признавам си-няма да ми омръзне да я посещавам.По-скоро,няма да мирясам,докато не я обиколя цялата!

I feel sLOVEnia

Благодаря за споделеното чудесно пътешествие и очаквам продължението!!!

[mary_shery]

Ден 2

След приятна нощувка на хижа Tičarjev dom и лека закуска решихме да се пробваме да изкачим връх Мала Мойстровка (2332 м). За него не са необходими специална екипировка и осигуровки, но не е подходящ за неопитни планинари, защото теренът е много каменист с няколко сипейни участъка и в последната част без ясна пътека. Няма как да бъде объркан маршрута, защото има маркировка, а накрая дори където няма пътека, най-високата част се вижда през цялото време. По време на изкачването се разкриват чудесни гледки навсякъде и в един момент хижата се вижда като нещо миниатюрно в долината.

Изкачването ни продължи около 3 часа с доста спиране за почивка и снимки и когато вече бяхме на върха, времето започна драматично да се променя. На снимките ясно личат и облаците, виновни за още по-трудното ни слизане.

Започна да ръми леко, което по принцип не ме плаши, но когато съм на мраморно било нещата рязко се променят, когато скалите се намокрят дори съвсем малко. Слизането беше най-екстремното преживяване, което съм имала, дори претърпях леко падане, а на хижата след няколко опита да обясня що е то етилов спирт, ми дадоха една малка водка да си промия раната. Благодарихме на хижаря, взехме голямите раници и поехме към следващото набелязано в списъка ни място, което предния ден пропуснахме - Laghi di Fusine. Дъждът беше спрял и се надявахме на хубаво време, за да ги видим в пълната им красота. Стопът ни провървя много бързо този път, взе ни човек, който продава билети за паркинга под хижата и от дума на дума като разбра, че отиваме към границата с Италия, реши да ни закара до там, макар че пътят му по принцип беше само до Крайнска гора, но тъй като му се плаща на час, а на прохода е продал достатъчно билети вече, реши да спечели още около час. Границата я минахме съвсем спокойно пеша, няма граничен пункт, първото селце, от където се ходи към езерата е съвсем близо до границата.

Лошото беше, че докато вървяхме към него отново се смрачи и заваля и за съжаление дъждът стана доста силен и се наложи да се скрием под една стряха на изоставена къща. Чак ме е яд, че не я снимах, но в тоя дъжд ме беше страх да извадя апарата. За моя учудване, къщата дори беше отворена, нещо което съвсем случайно установихме, облягайки се на бравата. Дори открихме тенис маса, шах, табла и стари карти за игра. След като разбрахме, че времето не е на наша страна и деня напредваше, а имахме нощувка в Бовец, решихме да опитаме да стопираме и в дъжда, макар че не ни изглеждаше много вероятно някой да ни качи. Не след дълго обаче една млада италианка ни спря до най-близката бензиностанция (обясни ни, че горивото струва по-малко в Словения и затова често ходи да зарежда там). От там отново стопирахме до Крайнска гора и в градчето намерихме туристическата информация, от където ни помогнаха да се ориентираме към най-близката спирка на автобус, минаващ през целия Вършич проход и стигащ до приказното малко градче Бовец. Транспортът през прохода е редовен, има поне по 1 автобус на 30 минути. Влизайки в Бовец пред нас се показа този зелен и остър връх, който си бяхме набелязали да качим в някой от следващите дни.

[mary_shery]

Ако искате да нощувате на място пълно с пътешественици и любители на екстремни спортове от целия свят, има само едно място в Бовец, където това ще ви се случи: Hostel Soca Rocks - http://hostelsocarocks.com/en/

Мястото е отлично като за хостел, в кухнята има всичко необходимо, за да си приготвиш храна, огромен хладилник (в който всеки си слага етикетче на това, което е негово и нищо не изчезва), чисти и симпатични стаи за между 4 и 8 души (с имена на различни видове екстремни спортове), страхотни бани (с огледало, което учтиво се моли да бъде избърсано от ползващия банята), хамаци в градината. Но толкоз за него, ние потеглихме рано този ден, за да пробваме стопа в Словения, този път между малките населени места, където главно пътуват туристи. Целите на деня бяха основно двата водопада Козяк и Бока. Имахме късмет, много бързо ни качи един човек, който беше тръгнал да взима каякарите след първото им спускане по Соча и да ги води към друго място пак за каяк. Каякът е много на почит там и условията за него по Соча са доста добри, човекът ни се похвали, че имало много групи и изкарвали добри пари от този бизнес. И така пристигнахме на Наполеоновия мост (малко преди Кобарид, има къмпинг точно там), от където тръгва пътеката за водопад Козяк. И какво да видим, най-светлосинята вода, която може да съществува! Има много просто обяснение за това, но все пак ние като хора дето за първи път виждахме река, течаща върху мраморно дъно, бяхме възхитени. А аз си мислех, че това дет го бях гладала на снимките е фотошоп, но не – цветът е такъв, няма лъжа!

 

 

 

 

 

 

Има множество въжени мостчета над реката, които се клатят и в първия момент се стряскаш, но изглежда са стабилни, защото страшно много хора преминават едновременно по тях. Има места, където човек може да седне до реката, да си направи пикник, пък и да се поразхлади също, но на мен водата ми се видя безумно студена. След кратка разходка, която сигурно може да се направи за 20 мин, но ние много снимахме и се шматкахме, стигнахме до водопада. Доста популярен е, няма големи туристически групи, но много семейства ходят там и тъй като в последния участък е изградена дървена конструкция по скалата, по която двама души трудно се разминават, става едно изчакване и общо взето не можеш много дълго да останеш пред водопада. Ето го и него:

 

Тези хора на снимката най-вероятно са се спуснали във водопада отгоре, каньонингът също е разпространен спорт в Словения и в хостела ни предлагаха и такива екстри.

 

 

Има нещо мистично в тоя водопад, независимо по кое време на деня е, там никога не огрява слънце, сякаш си в пещера.

Върнахме се до паркинга, където ни остави инструкторът по каяк и започна да вали леко, имаше и друг стопаджия освен нас. Негласно се разбрахме да стоим поне на 10-тина метра едни от други, за да не мислят, че сме заедно. Доста забито местенце е, но се намериха едни словенци, които много бързаха и щяха да минават голям маршрут и набързо ни стовариха на Бока. Или по-точно на място от главния път, от където се вижда водопадът в далечината.

Имаше приятна пътечка, по която за около 30-тина мин се стига до най-добрата погледна площадка, преди нея има още няколко. Водопадът беше страшно пълноводен и огромен, 106 м е висок и има огромен дебит, дори лятото.

 

 

 

 

 

Стигането до подножието на самия водопад е доста завъртяно, имало два подхода, за които бяхме чели в нета, пробвахме единия като продължихме от погледното място и се позагубихме, има много пътеки и лесно можеш да се объркаш, погледнахме навигацията и видяхме, че почти доникъде не сме стигнали, нямахме идея колко още денивелация има, нямахме и видимост към водопада, а и дъждът макар и лек започваше доста да ни мокри вече.

Решихме да се върнем в Бовец, да хапнем и да разгледаме още един водопад, ако времето се пооправи. Ето какви сладки къщета, градинки и дувари видяхме в Бовец, а и облаците бяха като нарисувани.

 

 

 

Времето се оправи и тръгнахме към най-близкия до Бовец водопад Вирйе – на около 4 км, мислехме си дори да ги извървим пеша, но в крайна сметка по забития селски път мина един италианец с джип, който веднага спря и пита къде сме тръгнали. Оказа се, че имал вила съвсем близо до водопада и много се изненада, че ние сме от България и знаем за това място и беше сякаш горд с това, че ще ни го покаже. Вирйе не беше много пълноводен, но мястото е много фотогенично, водата има един искрящо зелен цвят, а камъните са много яки за снимки и за почивка. Имаше няколко деца, които се къпеха във водата, така че явно става и за разхлаждане в жегите.

 

 

 

 

Прекарахме страхотен час там и решихме да тръгваме като тайно се надявахме някой да ни вземе по пътя.

 

 

 

Този път никой не мина докато вървяхме към хостела, стъмни се докато влезем в Бовец, но докато вървяхме сами в сумрака по идеалния път обграден с планини усещането за свобода ни облада и нямаше и капчица страх у нас, защото знаехме къде отиваме. Накрая дори хванахме някакъв концерт в Бовец и отворена сладоледаджийница, където се почерпихме за прекрасния ни „водопаден“ ден.

Редактирано 16 август, 2017 от mary_shery

[master_of_germs]

С тази скорост на писане финалът на стопа ви ще се окаже в следващото десетилетие вместо преди година

Ама пък няма смисъл да се изказвам като прашасал критик - по-добре да сядам да пиша черновите на пътеписите ни от това лято, че и аз не съм по-скоростен

[Meidj]

преди 21 часа, master_of_germs каза:

по-добре да сядам да пиша черновите на пътеписите ни от това лято, че и аз не съм по-скоростен

Каква я измъдрихте това лято, много ми е интересно?

[mary_shery]

преди 19 минути , Meidj каза:

Каква я измъдрихте това лято, много ми е интересно?

Някаква невероятна комбинация от 3 държави в противоположни краища на Европа. И никаква Словения...остава за догодина, след тазгодишният офроуд, който ми се наложи да правя, не мисля, че има път на Балканите, който да ме изплаши.

[mary_shery]

Този ден планът беше за „лек“ преход до най-близкото до Бовец връхче със запомнящо се име Свиняк. Бяхме го видели още предния ден, остричко като пирамидка и надвисващо над градчето. Викали му "Матерхорн" на Бовец.

Отправихме се към близкото до Бовец градче Кал-Коритница по пътя и почти равна пътека, минахме дори през един къмпинг за по пряко.

В началото на пътеката към върха си наляхме вода от чешмата в Кал-Коритница, но аз както винаги мислех, че ще мина с 500 мл, още повече че маршрутът е предимно в гора. Пътеката постепенно се изкачваше сред гората и на моменти се откриваха гледки към по-далечни масиви.

Крайният участък, който не е никак малък, е открит и вече чакълест и това правеше жаждата ми стана още по-силна. Явно тези 1100 м денивелация и яркото слънце си казват думата. Вярвате ли ми, винаги когато някой спомене думата жажда, се сещам за този ден.

За щастие на върха моята приятелка ми почерпи с половин ябълка и се чувствах вече по-добре. Изкачването ни отне към 4 часа и половина. Върхът е висок 1653 м и се разкрива панорамна гледка към Бовец, реката Соча и околните върхове.

Беше страхотно, искаше ни се да полетим като това самолетче, което обикаляше около всички върхове наоколо.

Моята приятелка изрази и желание да се повози, пък и в тая жега и аз не бих имала нищо против да не слизам пак по същата пътека, но нямаше как. На котата, обозначаваща най-високата точка беше кацнало едно същество, което сякаш ни следеше с поглед, обръщайки се всеки път, когато ние се обърнем. Беше много симпатично.

[jungfraujoch]

@mary_shery,благодаря за чудесния пътепис!

Тази година да посетите още много хубави и непознати местенца в приказно красивата Словения!

@master_of_germs,Словения е фърст!!! 😊

[mary_shery]

Ден 5

 

След поредната нощувка в хостел Soca Rocks в Бовец, вече имахме опит с ранното ставане, още повече че и съквартирантите ни (двама словенци и един сърбин) ставаха в ранни зори, защото бяха любители на силните усещания, дошли в този хостел, за да се включат във всички екстремни преживявания, които се организират за гостите му. Ако някой се интересува мога да напиша и какви активности се предлагат. Ние обаче не си падаме толкова „екстремисти“ и дотук бяхме обходили само най-достъпните местенца. В този ден обаче срещу нас щеше да се изправи един каменен великан – връх Мангарт (2679 м). Научих за този връх в автобуса, с който пътувахме до Загреб от моята приятелка, която беше видяла няколко много яки снимки от върха и околностите и беше обнадеждена от нейн познат, че е възможно да хора без специална екипировка и катерачески умения, да го качат. Хич не бях сигурна в думите й, но върхът ми хареса и приех да се пробваме. И така, около 7:30 бяхме на пътя в очакване на някой ранобуден човек, тръгнал с кола към Мангарт. Пътят от Бовец до Мангартско седло, от където тръгват пътеките е само един – добър знак, че стопът ще бъде лесен. Е, в 7:30 движение нямаше, но след около 30 мин стоене в очакване, една жена ни спря. Беше почти излишно да ни пита на къде сме тръгнали. Оказа се, че жената е имала един неуспешен опит да качи върха заради лошо време. Сега отива за втори опит, тя с колата, пък мъжът й с колелото, за да тренира. Пътят беше може би най-бруталният който съм виждала и на всеки остър завой имаше охкания и всякакви възклицания на словенски, изразяващи страх, че дори направо ужас. Жената беше видимо стресната, а ние също. Опитвах се да гледам само напред, за да не ми стане лошо и да не мисля за несигурния ни шофьор и че всеки момент може да се озовем в дерето.

На едно място имаше бариера с плащане на такса за минаването по пътя към Мангарт – 5 евро. От там нататък няма никакви къщи, само скали и нашият виещ се път.

 

 

Ето че най-после пристигнахме на Мангартското седло, от където тръгват пътеките.

 

 

Тук хапнахме по нещо малко и се огледахме към върха, който вече надвисваше над нас. Гледам го аз и си казвам – е, супер близо е, ама пътека на пръв поглед няма.

Е, колкото повече се приближвахме, виждахме все повече групи хора, тръгнали към върха и решихме да питаме на къде точно да се насочим. Едно възрастна жена с многолюдното си семейство се качваше на върха за 6-ти път и ни препоръча да минем по пътеката от италианската страна, защото словенската е виа ферата, макар и не много трудна. Видяхме и че всички, тръгнали по словенската пътека бяха оборудвани като за сериозно изкачване с всички възможни атрибути по тях, та бързо решихме, че не сме за там и поехме по италианската. Времето беше страхотно, видяхме езерата Фузине, гледахме и надолу към пътя и завоите му.

 

 

 

 

 

Видяхме и една от страшните ферати, идващи от езерата Фузине и буквално катерене по отвес, което правеха неколцина ентусиасти.

 

 

Толкова се радвахме на гледките, че една жена поиска да ни снима двете, говори ни нещо на руски, ама не я разбрахме много, но пък снимката си я харесвам.

 

 

 

 

 

 

 

 

Постепенно на самия връх започваха да се събират облаци и като се качихме нямаше много добра панорамна гледка. Успяхме да видим доста повече докато се качвахме към върха.

 

 

Около нас се въртеше и това приятелче (тук някои хора казват, че е гарван, ама според мен не е, дори само затова, че чуруликаше).

 

 

 

 

 

 

Но пък важно е, че стъпихме и най-горе, че даже написахме имената си и в книгата, която надлежно се пази на върха в една метална кутия.

 

Сигурна съм, че ще се върнем някой ден и в по-ясно време. Върхът се оказа доста лесен за качване. На по-трудните места са забити метални колчета и стъпала, които го правят доста лесен. Пътеката е много ясна и няма къде да се отклониш. На слизане си направихме малка фотосесия с върха и пътя.

 

 

 

 

Има и хижа малко по-надолу от паркинга.

Тъй като бая се замотахме, стана доста късно и връщането на стоп се оказа трудничко, почти нямаше коли вече, а тепърва в 16 часа следобед идваха хора да качват върха. Накрая все пак имахме късмет и се прибрахме успешно в Бовец.

Редактирано 30 юни, 2018 от mary_shery

[mary_shery]

Ден 6

 

За този ден решихме да си дадем малко почивка на коленцата след двата върха, които качихме предните дни и да се разходим по река Соча. Взехме автобус до най-близката спирка до хижата при извора на Соча, в търсене на Upper Soca Valley, както пишеше на снимките, които бяхме гледали. Оказа се, че горната част на долината Соча е точно в другата посока, но поне така имахме възможност да видим долината от началото й. Хижата изглежда много приятна, продават и хубави сувенирчета. Надолу - къщички като от приказките, гора и река Соча с прозрачна вода, в която моята приятелка нагази на едно място без да иска, тъй като водата беше толкова бистра и неподвижна, че е трудно човек да разбере, че има вода.

 

 

 

 

 

 

 

 

Неусетно започнаха да се появяват и по-високи върхове:

 

 

 

 

 

Кажете ми, как да не ти се прииска да живееш там като гледаш тия къщи и тая природа?!

 

Отклонихме се към долината Zadnjica, която е добре означена и дори да нямате навигация се намира лесно. По нея по принцип може да се влезе с кола, но може би само 2-3 км по чакълест път, но ние си вървяхме пеша. Нямаше жива душа, само ние и планината. Знаехме, че има туристически маршрути, започващи от там, че дори и един от трудните подходи към Триглав, а и Канявец би могъл да се качи с по-дълъг преход от там. Не след дълго срещнахме една група хора, много добре екипирани с всякакви катерачески неща, които слизаха от горе. Ние обаче нямахме такива смели идеи за този ден и поехме наобратно. Ето малко кадри от приказната долина, която в бъдещи мои планове ще бъде отправна точка на преходи по високото.

 

 

 

 

 

 

Pogacnikov dom na Kriskih Podi (хижата при Кришките езера) наднича от високото.

 

 

 

 

Продължаваме по река Соча по много приятна и лека пътечка.

 

 

 

Ето че идва място, където можем да видим онези сини води от картичките и да погледнем ждрелото от малко по-високо.

 

 

 

 

Намерихме си и място да се разхладим в жегата, но водата е толкова студена, че не можах да издържа повече от 5 мин. Словенците обаче явно са свикнали и се задържаха за дълго нагазили във водата, а децата направо се мятаха вътре.

 

 

 

 

 

 

Смрачи се сериозно за нула време и ни заваля пороен дъжд. Скрихме се под едно дърво, сложихме дъждобраните, но нищо не беше в състояние да ни запази сухи. Обаче след дъжда се вдигнаха такива яки изпарения, каквито никога никъде не бях виждала.

 

 

 

 

 

 

 

 

Стигнахме около градчето Соча, от където си взехме автобус до Бовец за 2-3 спирки. За следващия ден плановете бяха неясни, а и обувките ми бяха сериозно наквасени от поройния дъжд и май нямаше да изсъхнат толкова бързо.

[AlexandraKo]

Снимките са не-ве-ро-ят-нииииииии!

Браво и благодаря!

[Childish]

Много хубаво пътуване и много хубав пътепис!

[mary_shery]

Ден 7

 

Имахме идея в този ден да отскочим до най-високо разположено езеро в Словения - Krnsko jezero, но положението с времето и екипировката ни не беше добро. Даваха го да вали целия ден, а моите обувки още не бяха съвсем изсъхнали от предния порой. Затова с неухота се простихме с плановете за 2 часово катерене до него и решихме да се отправим към едни други езера, до които в началото на пътуването ни 2 дни подред не можахме да стигнем. Laghi di Fusine - тези две невероятни италиански езера, които ни чакаха съвсем близо до границата със Словения. Този път трябваше да ги стигнем, вече се бяхме примирили, че ще ни вали, но поне хубавото е, че до тези езера отива асвалтов път и не се налага да се ходи дълго, пък и е достатъчно гористо, за да не се пребием на камънаците, която опасност ни отказа от Крнското езеро.

И така, сбогувахме се с хората в хостела, взехме раниците и потеглихме с един от ранните автобуси към Кранска Гора. Отново преминахме Vrsic pass и успях да щракна 2-3 снимки в движение. Тези кулички от камъни се редят с молитви към планината за добро време и успешни качвания.

 

 

 

Пристигнахме в Кранска гора и зачахме на пътя към Италия, за да хванем стоп. Качиха ни бързо, но хората не бяха към Италия и ние решихме да ги помолим да ни свалят на едно малко изворче с необикновен цвят, от което бяхме виждали само няколко снимки в нета. Мястото се нарича Zelenci и е напосредствено след Подкорен. От там извира река Сава Долинка. Характерно за него е освен цвета, е че има подводни кратери и никога не замръзва. Смята се, че там извират водите на река Надижа, която поема по пътя си под земята на доста километри от мястото и че всъщност Зеленци е карстов извор. 

 

 

 

Върховете си криеха в облаците и отново започна да вали леко и да се издига пара от извора.

 

 

 

 

Пийнахме по нещо в близкото до паркинга кафе докато се извали дъжда (кафето 2 години по-късно вече го няма, но пък има по-голям паркинг и наблюдателница). Когато спря застанахме на позиция за стопиране към Италия и нещеш ли спря един възрастен много елегантно облечен италианец, който отиваше към дома си в близост до Laghi di Fusine. Като му казахме, че сме били онзи ден на Мангарт, ни изгледа с такова възхищение и почуда. Закара ни до долното езеро, където свършва асвалтовия път. Не ни се видя нищо особено, имаше лодки, но сигурно заради времето нямаше жива душа, освен в хижата, която се оказа немска и с цени като за луксозен хотел и с предимно немска кухня. Не очаквах да видя такова нещо в Италия. Единственото интересно нещо свързано с нея беше тоалетната и дори я снимах.

 

 

 

 

 

До горното езеро се достига по някоя от многобройните пътечки за около 10 мин. То е и по-живописно, но в този облачен и дъждовен ден, гледка към Мангарт над езерото почти нямаше. Все пак беше красиво, но всичко беше мокро и останахме не повече от 20-тина мин.

 

 

 

Стопът на връщане към Словения беше бърз. Качиха ни една група от 7-8 души с минибус, но шофьорът беше малко мнителен и поиска да си покажем личните карти, да види, че не сме бежанци или нещо такова. Не знам какъв вид сме имали, ама явно сме изглеждали съмнителни. Оставиха ни в близост до Крайнска гора и поеха по пътя си нагоре към Вршич. Междувременно се заговорихме с тях и разбрахме, че са идвали в България в Пирин и по морето и въобще всяка година си правят обиколки някъде по Балканите с това бусче и шофьора. Ето и 2 снимки от мястото, където чакахме при Кранска гора.

 

 

 

Нашата следваща цел беше някак да стигнем Бохинското езеро, да направим нощувка на хижа в близост и на следващия ден, ако времето е добро, да се качим към Триглавските езера. Качи ни обаче една жена, която отиваше към родния си град Мойстрана и на нас веднага ни светна една идея. В близост до Мойстрана се намира водопада Pericnik. Бяхме го почти изключили от плановете, както и Зеленци, поради по-трудният достъп - малко градче, не много използван път, но късметът ни се усмихна. Само споменахме на жената, че сме гледали, че близо до Мойстрана има водопад и тя потвърди и каза, че ще ни закара и че тя самата не е ходила от дете, но ще го намери. Много беше мило, че се отклони от пътя си само заради нас. Това е гледката към водопада от пътя, нагоре става все по-красиво. Водопадът е в два пада, ние видяхме само големия - 52 м. Стигането до него е за около 10-15 мин, ако не сте с тежки раници като нас и не правите много снимки (което е на практика невъзможно, защото отвсякъде е много красив). Когато минеш зад него, излизаш почти изцяло мокър, но това е част от чара, а и в тоя въпросен ден, толкова дъжд и мъгла мина над нас, че вече не ни пукаше дали ще се намокрим още.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Все още бяхме много далече от Бохинското езеро, пробвахме се да стопираме по пътя от водопада надолу към Мойстрана, но малкото коли, които минаха бяха пълни и не ни качиха. Нямаше какво да се прави, освен да вървим през градчето до главния път. По моста освен нас, преминаваха и няколко черни котки.

 

 

 

 

Стигнахме до автобусна спирка, стопирахме там известно време, но никой не спираше и по едно време дойде автобуса и ние решихме да се качим до Йесенице. От Йесенице решихме да вземем влака до Бохинска Бистрица, който макар и бавен, със сигурност щеше да ни спести доста време за чакане по пътищата. Пък и не бяхме се возили още на такъв транспорт в Словения. Гарата на Йесенице беше като българска гара, че и по-зле. Нямаше гише за билети, нямаше нищо отворено, никакви магазинчета, никакви табла, показващи кога идва влака. Само някакви разписания видяхме, които ни ориантираха, че влакът ще дойде съвсем скоро. Дойде навреме, качихме се и се надявахме да можем да си купим билети във влака. Кондукторът дойде по едно време, пита ни от къде сме се качили и ни продаде билети до Бохинска Бистрица. Градчето е приятно, повървяхме малко из него, за да намерим пътя, водещ към Бохинското езеро и зачакахме за някоя кола, отиваща натам. Спря ни една възрасна женица, която не говореше не говореше никакъв английски, но пък разбра на български, че искаме да ни закара до края на езерото, където е къмпинга. Кой знае, сигурно си е мислела, че ще спим на палатка там, но ние нямахме палатка и се запътихме към близката хижа Koca pri Savici. Щракнахме Бохинското езеро малко преди залез.

 

 

Оказа се, обаче, че хижата не е чак толкова близо и ще се наложи да вървим 3-4 км по пътя. Качването беше доста уморително, най-вече заради раниците с целия ни багаж. Докато вървяхме съвсем се стъмни, а пътят се вие през много гъста борова гора с огромни борове, стигащи небето. В един момент не виждах нищо, само се надявах настилката на пътя да си продължи да бъде все така добра и хижата да се окаже работеща. По средата на пътя ми мина през главата дори идеята, че хижата може и да не работи, но пък реших да се доверя на приложението мапси и да разчитам, че информацията е актуална. За първи път в живота си вървях през гора на тъмно и усещането беше някак магично. Чуваш всякакви звуци, които не знаеш от какво са, дали от животни, дали от вятъра или пукат стари дървета. Към 21:30 двете излезнахме от тъмнината на гората пред погледите на хижарката и неколцина останали гости, които просто вечеряха там преди да се приберат обратно в цивилизацията. За нас гледката на светеща хижа и хора беше успокояваща и вече знаехме, че няма да се наложи да се връщаме отново надолу. Хижарката ни каза, че места има, но нощувките са нещо от сорта на 23 евро в обща спалня, ако нямаме членство в планински съюз. Аз тръгнах да ровя за карта от БТС, имейл или нещо подобно, моята приятелка тръгна в посока към гората след кратък разговор, че тези пари са доста за нощувка в хижа. Хижарката отиде да пита шефа си дали може да направят отстъпка за туристи от България, въпреки че за разлика от всички други държави, ние си нямаме планинарско дружество, което да фигурира в техните списъци. В крайна сметка решиха да ни настанят за 11 евро, което беше перфектно и тъй като не беше уикенд, нямаше никой освен нас в огромната туристическа спалня. Храната също беше много вкусна. Бяхме много доволни от развоя на деня и чакахме с нетърпение прехода до Триглавските езера.

 

 

[jungfraujoch]

На 18.08.2018 г. в 17:04, mary_shery каза:

Ден 7

 

Имахме идея в този ден да отскочим до най-високо разположено езеро в Словения - Krnsko jezero, но положението с времето и екипировката ни не беше добро. Даваха го да вали целия ден, а моите обувки още не бяха съвсем изсъхнали от предния порой. Затова с неухота се простихме с плановете за 2 часово катерене до него и решихме да се отправим към едни други езера, до които в началото на пътуването ни 2 дни подред не можахме да стигнем. Laghi di Fusine - тези две невероятни италиански езера, които ни чакаха съвсем близо до границата със Словения. Този път трябваше да ги стигнем, вече се бяхме примирили, че ще ни вали, но поне хубавото е, че до тези езера отива асвалтов път и не се налага да се ходи дълго, пък и е достатъчно гористо, за да не се пребием на камънаците, която опасност ни отказа от Крнското езеро.

И така, сбогувахме се с хората в хостела, взехме раниците и потеглихме с един от ранните автобуси към Кранска Гора. Отново преминахме Vrsic pass и успях да щракна 2-3 снимки в движение. Тези кулички от камъни се редят с молитви към планината за добро време и успешни качвания.

 

 

 

Пристигнахме в Кранска гора и зачахме на пътя към Италия, за да хванем стоп. Качиха ни бързо, но хората не бяха към Италия и ние решихме да ги помолим да ни свалят на едно малко изворче с необикновен цвят, от което бяхме виждали само няколко снимки в нета. Мястото се нарича Zelenci и е напосредствено след Подкорен. От там извира река Сава Долинка. Характерно за него е освен цвета, е че има подводни кратери и никога не замръзва. Смята се, че там извират водите на река Надижа, която поема по пътя си под земята на доста километри от мястото и че всъщност Зеленци е карстов извор. 

 

 

 

Върховете си криеха в облаците и отново започна да вали леко и да се издига пара от извора.

 

 

 

 

Пийнахме по нещо в близкото до паркинга кафе докато се извали дъжда (кафето 2 години по-късно вече го няма, но пък има по-голям паркинг и наблюдателница). Когато спря застанахме на позиция за стопиране към Италия и нещеш ли спря един възрастен много елегантно облечен италианец, който отиваше към дома си в близост до Laghi di Fusine. Като му казахме, че сме били онзи ден на Мангарт, ни изгледа с такова възхищение и почуда. Закара ни до долното езеро, където свършва асвалтовия път. Не ни се видя нищо особено, имаше лодки, но сигурно заради времето нямаше жива душа, освен в хижата, която се оказа немска и с цени като за луксозен хотел и с предимно немска кухня. Не очаквах да видя такова нещо в Италия. Единственото интересно нещо свързано с нея беше тоалетната и дори я снимах.

 

 

 

 

 

До горното езеро се достига по някоя от многобройните пътечки за около 10 мин. То е и по-живописно, но в този облачен и дъждовен ден, гледка към Мангарт над езерото почти нямаше. Все пак беше красиво, но всичко беше мокро и останахме не повече от 20-тина мин.

 

 

 

Стопът на връщане към Словения беше бърз. Качиха ни една група от 7-8 души с минибус, но шофьорът беше малко мнителен и поиска да си покажем личните карти, да види, че не сме бежанци или нещо такова. Не знам какъв вид сме имали, ама явно сме изглеждали съмнителни. Оставиха ни в близост до Крайнска гора и поеха по пътя си нагоре към Вршич. Междувременно се заговорихме с тях и разбрахме, че са идвали в България в Пирин и по морето и въобще всяка година си правят обиколки някъде по Балканите с това бусче и шофьора. Ето и 2 снимки от мястото, където чакахме при Кранска гора.

 

 

 

Нашата следваща цел беше някак да стигнем Бохинското езеро, да направим нощувка на хижа в близост и на следващия ден, ако времето е добро, да се качим към Триглавските езера. Качи ни обаче една жена, която отиваше към родния си град Мойстрана и на нас веднага ни светна една идея. В близост до Мойстрана се намира водопада Pericnik. Бяхме го почти изключили от плановете, както и Зеленци, поради по-трудният достъп - малко градче, не много използван път, но късметът ни се усмихна. Само споменахме на жената, че сме гледали, че близо до Мойстрана има водопад и тя потвърди и каза, че ще ни закара и че тя самата не е ходила от дете, но ще го намери. Много беше мило, че се отклони от пътя си само заради нас. Това е гледката към водопада от пътя, нагоре става все по-красиво. Водопадът е в два пада, ние видяхме само големия - 52 м. Стигането до него е за около 10-15 мин, ако не сте с тежки раници като нас и не правите много снимки (което е на практика невъзможно, защото отвсякъде е много красив). Когато минеш зад него, излизаш почти изцяло мокър, но това е част от чара, а и в тоя въпросен ден, толкова дъжд и мъгла мина над нас, че вече не ни пукаше дали ще се намокрим още.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Все още бяхме много далече от Бохинското езеро, пробвахме се да стопираме по пътя от водопада надолу към Мойстрана, но малкото коли, които минаха бяха пълни и не ни качиха. Нямаше какво да се прави, освен да вървим през градчето до главния път. По моста освен нас, преминаваха и няколко черни котки.

 

 

 

 

Стигнахме до автобусна спирка, стопирахме там известно време, но никой не спираше и по едно време дойде автобуса и ние решихме да се качим до Йесенице. От Йесенице решихме да вземем влака до Бохинска Бистрица, който макар и бавен, със сигурност щеше да ни спести доста време за чакане по пътищата. Пък и не бяхме се возили още на такъв транспорт в Словения. Гарата на Йесенице беше като българска гара, че и по-зле. Нямаше гише за билети, нямаше нищо отворено, никакви магазинчета, никакви табла, показващи кога идва влака. Само някакви разписания видяхме, които ни ориантираха, че влакът ще дойде съвсем скоро. Дойде навреме, качихме се и се надявахме да можем да си купим билети във влака. Кондукторът дойде по едно време, пита ни от къде сме се качили и ни продаде билети до Бохинска Бистрица. Градчето е приятно, повървяхме малко из него, за да намерим пътя, водещ към Бохинското езеро и зачакахме за някоя кола, отиваща натам. Спря ни една възрасна женица, която не говореше не говореше никакъв английски, но пък разбра на български, че искаме да ни закара до края на езерото, където е къмпинга. Кой знае, сигурно си е мислела, че ще спим на палатка там, но ние нямахме палатка и се запътихме към близката хижа Koca pri Savici. Щракнахме Бохинското езеро малко преди залез.

 

 

Оказа се, обаче, че хижата не е чак толкова близо и ще се наложи да вървим 3-4 км по пътя. Качването беше доста уморително, най-вече заради раниците с целия ни багаж. Докато вървяхме съвсем се стъмни, а пътят се вие през много гъста борова гора с огромни борове, стигащи небето. В един момент не виждах нищо, само се надявах настилката на пътя да си продължи да бъде все така добра и хижата да се окаже работеща. По средата на пътя ми мина през главата дори идеята, че хижата може и да не работи, но пък реших да се доверя на приложението мапси и да разчитам, че информацията е актуална. За първи път в живота си вървях през гора на тъмно и усещането беше някак магично. Чуваш всякакви звуци, които не знаеш от какво са, дали от животни, дали от вятъра или пукат стари дървета. Към 21:30 двете излезнахме от тъмнината на гората пред погледите на хижарката и неколцина останали гости, които просто вечеряха там преди да се приберат обратно в цивилизацията. За нас гледката на светеща хижа и хора беше успокояваща и вече знаехме, че няма да се наложи да се връщаме отново надолу. Хижарката ни каза, че места има, но нощувките са нещо от сорта на 23 евро в обща спалня, ако нямаме членство в планински съюз. Аз тръгнах да ровя за карта от БТС, имейл или нещо подобно, моята приятелка тръгна в посока към гората след кратък разговор, че тези пари са доста за нощувка в хижа. Хижарката отиде да пита шефа си дали може да направят отстъпка за туристи от България, въпреки че за разлика от всички други държави, ние си нямаме планинарско дружество, което да фигурира в техните списъци. В крайна сметка решиха да ни настанят за 11 евро, което беше перфектно и тъй като не беше уикенд, нямаше никой освен нас в огромната туристическа спалня. Храната също беше много вкусна. Бяхме много доволни от развоя на деня и чакахме с нетърпение прехода до Триглавските езера.

 

 

@mary_shery,чудесен пътепис!Как се зарадвах,че сте пристигнали благополучно в хижата!Очаквам продължението с интерес!

[mary_shery]

Ден 8

 

Станахме много рано, тъкмо навреме да говорим с хижарите за плана ни да обиколим Седемте Триглавски езера и евентуално да се върнем да спим още една нощувка на хижата. Те ни казаха, че въпреки огромната денивелация, преходът е възможен за ден и ще ни пазят раниците с многото багаж при тях, пък ако не се върнем същия ден, ще знаят, че сме решили да останем на горната хижа и ще слезнем на следващия ден.

Тръгнахме през стръмна гора (рида Комарча) и качихме поне 700 м денивелация с доста усилия. Тук-таме използвахме металните въжета и стъпалца, забити в скалите, но не бих казала, че има особена опасност. По едно време облаците започваха да се разкъсват и да се откриват гледки към околните ридове.

 

 

 

 

 

Ето че стигнахме до Черното езеро, което се намира доста по-надолу от останалите и се нарича така, тъй като се намира сред борови гори, които почти винаги му хвърлят сянка.

 

 

 

Продължихме с изкачването докато достигнахме същинската долина на Триглавските езера.

 

 

Първото езеро е т.нар Двойно езеро, защото е разполовено на две части от големи скали. Хижата Koca na Triglavski jezerih се намира почти до езерото.

 

 

 

 

На хижата беше пълно с хора, чуваше се предимно немска и френска реч, но все пак имаха свободни места. Решихме все пак да останем на нея само, ако времето се влоши. Постояхме малко на нея и продължихме по пътеката към следващите езера.

 

 

 

 

 

 

Ненадейно се появи още една дива козичка.

 

 

 

Изведнъж както си гледам наоколо, нещо върху един камък направи няколко бързи движения. Благодарение на добрия зуум успях да заснема единствения мармот, който съм виждала през живота си в естествена среда. Имаше си дупка-убежище в камъка.

 

 

 

 

 

След съвсем леко изкачване достигнахме Голямото езеро или Jezero v Ledvicah, както още го наричат. То е и най-красивото от всички и е толкова голямо, че е почти навъзможно да бъде обхванато цялото в един кадър.

 

 

 

 

Пътечката продължава да се вие нагоре с плавен наклон, но все нагоре.

 

 

Вече съвсем ясно различим е връх Канявец, който надвисва над циркуса с езерата.

 

 

 

Зеленото езеро беше почти пресъхнало и не ни впечатли. Затова решихме да не продължаваме нагоре към другите две по-малки езерца, тъй като едва ли и в тях щеше да има повече вода. Определено краят на юли не е най-добрият период за посещение за езерата.

 

 

По пътеката на връщане видяхме цяло семейство диви кози, които ни погледаха за няколко секунди и избягаха също толкова бързо нагоре по склона.

 

Връщането беше бавно и в частта с гората бая напрегнахме колената си, но слезнахме преди да се стъмни за втора нощувка в хижата при Савица. Спомням си, че си легнах с желанието да остана още в Юлийските Алпи, но все пак с моята приятелка бяхме стигнали до консенсус за разпределение на времето между Словения и Хърватска в рамките на 2 седмици, а вече отдавна бяхме минали едната седмица в Словения и нямах право да искам повече. Не и тази година...но и двете бяхме категорични, че ще се върнем скоро.

 

 

 

[patilana]

@mary_shery имало за какво да чакаме! Прекрасни места ни показваш и описваш! Благодаря, че намери време да довършиш пътеписа си! Ако беше почнала с езерните снимки, щяхме отдавна да знаем, че любовта ти към тази страна е сериозна и ще оцелее, колкото и пъти да се върнеш там!

Пък колкото до гарвана - ето това е гарван ( снимката е от интернет ), а вашето е някакво миролюбиво фтиче, неизвестно мен.

[master_of_germs]

В момента, patilana каза:

вашето е някакво миролюбиво фтиче, неизвестно мен.

Жълтоклюна гарга се вика и ще има звездно присъствие в новия пътепис 😉