[denitsas] Един ден в Исландия: остров Viðey

28 януари, 2017

Колкото спокоен и тих да е Рейкявик, на по-малко от половин час път по вода от него се намира едно малко парче земя, където лесно може да се откъснете от реалността и да забравите как звучи големият град и как изглеждат хората. Добре дошли в царството на птиците – Йоко Оно и Шон Ленън също идват тук.

Третият уикенд на месец юли обещава слънчево време и съботата трябва да се оползотвори в разходка извън Рейкявик. С Арно и Щефан сме си купили билети за лодката до Viðey предишната вечер – струват 1200 крони двупосочно, а компанията се казва Elding. Viðey е най-големият от петте острова в залива Kollafjörður, останалите са Lundey, Akurey, Engey и Þerney. Същата фирма предлага и турове до любимите на кайрите Lundey и Akurey, но птиците са в изобилие на всеки един от островите – буревестници, полярни рибарки и черно-бели гагарки. Всички острови са необитаеми, като последните жители на Viðey го напускат през 1943 година. Стигаме до пристанището малко преди първата лодката да отплава десет минути преди обед, но успяваме да се качим в малкия претъпкан плавателен съд. На следващите две спирки – зад операта Harpa и круизния терминал Skarfabakki се качват и много исландци, снабдени с всичко необходимо за пикник и с по няколко броя деца. Колкото и топло и приятно да е на брега, вятърът в морето бързо ни кара да се облечем – децата обаче остават по къс ръкав. 15 минути минават бързо, седейки от ляво на борда и гледайки любимата Esja, над чийто връх излизат кълба разплетени бели облаци, сякаш току-що изригнал вулкан. Всъщност ппреди 2 милиона години Viðey в бил активен вулкан, но преди 12-13,000 години нивото на океана се повишава рязко заради разтапянето на ледници и островът бива залян, за да излезе отново на повърхността преди 9-10,000 години, когато нивото на океана спада. Днес островът се състои от две части – Heimaey и Vesturey, свързани от тесния провлак Eiðið. Спираме до малък дървен кей в подножието на Viðey – следват малко стълби и по-скоро полегато изкачване по дървена скара до покрития с камъчета път. От едната му страна е църквата Viðeyjarkirkja, завършена през 1774 година – с което става първата изцяло построена от камък църква в страната, а в момента е и втората най-стара църква в Исландия. Всъщност на Viðey е имало църква още през 12-и век, а през 1225 година е построен и Августински манастир от Þorvaldur Gissurarson с помощта на небезизвестния Snorri Sturluson. Манастирът скоро става изключително богат (контролирайки 100 ферми и събирайки данък от производството на сирене), но през 1539 година хората на датския крал избиват монасите и плячкосват и подпалват манастира и църквата. Последният католически епископ Jón Arason го възстановява отново и изгражда стена около него. През 1550 година обаче епископът е обезглавен по нареждане на датския крал, който въвежда Лутеранството, а с това се прекратява и съществуването на всички манастири в страната. В следващите две столетия островът е част от кралското владение Bessastaðir (което пък днес е официалната резиденция на исландския президент), а единствените жители на Viðey са настанените в дома за img_20160716_170548 бедни. По време на сутрешното кафе хазяйката Björg ми разказа, че много хора предпочитат Viðeyjarkirkja за венчавки и кръщенета и изобщо самият Viðey за всякакъв вид тържества. Сега надничам в кукленски малката църква от прага – няколко стъпки на дължина и малко повече на ширина, но е цветно и уютно. Ако се чудите къде биха се настанили потенциалните гости на една сватба например, то отговорът е от другата страна на чакълестата пътека и се нарича Viðeyjarstofa – официално най-старата каменна сграда в Исландия, построена през 1755 година за резиденция на първия исландски съдия-изпълнител/отговорник за хазната Skúli Magnússon, който поръчва и възстановяването на църквата Viðeyjarkirkja. Къщата е проектирана от датския архитект Nicolai Eigtved, известен с работата си по двореца Christiansborg Palace в Копенхаген. Днес Viðeyjarstofa е превърната в двуетажен ресторант, но има и малка част, която напомня за истинския господар на имението, наричан „бащата на Рейкявик“ заради заслугите му за развитието на града. А те са отварянето на първата исландска компания (за обработка на вълна) и въвеждането на Просвещението в страната. Същият е намерил вечния си покой под олтара на Viðeyjarkirkja. В двора на църквата е погребано и семейсвото на първия исландски губернатор Ólafur Stephensen, който през 1817 година откупува острова от датската корона. Освен него, Ólafur купува и печатарска машина и започва да издава книги, в т.ч. и Библията, чиито екземпляри днес са изключително редки и ценни. Историята на Viðey продължава с изграждането на няколко ферми за животни и процъфтяващо рибарско село до 1930 година, последвани от фалит и обезлюдяване. Няколко дървени маси са извадени пред кафенето, но ние сме решили да се върнем с лодката в 14:30 часа, а не с последната в 17:30 часа, затова пропускаме пиенето на кафе и хващаме първото разклонение на пътеката в посока запад. Странният факт е, че единствено в Рейкявик и в Пловдив знам коя част на града в коя посока се намира. Малка жълта къща е кацнала на ниския хълм, който подминаваме – построена е по-късно за хората, които работят на острова и поддържат останалите постройки. Малко по-нататък пътят се раздвоява – отново поемаме на ляво, защото вече сме видели известния монумент Imagine Peace Tower, издигнат в памет на Джон Ленън от Йоко Оно през 2007 година. На исландски се нарича Friðarsúlan, което означава „колоната на мира“, защото върху гладката бяла повърхност е изписано посланието за мир на Ленън imagine peace на 24 езика. Всяка година на 9-и октомври (рожденият ден на Ленън) от монумента се издигат 15 лъча синя светлина, която е достатъчно силна, за да се види от града и всичко това продължава до 8-и декември (денят, в който Ленън е убит). Запалването на светлините се извършва лично от Йоко Оно, а в същия ден транспортът до острова е безплатен и е подготвена музикална програма. Едва ли има по-мирно и спокойно място от това, img_20160716_155624 едновременно толкова близо до цивилизацията, но всъщност далеч от всеки намек за големия град, който е на 600 метра от най-близката част на острова. На идване лодката е препълнена, но май ние сме едни от малкото туристи днес, защото останалите пасажери вече са се настанили на близките поляни, постлали са одеялата за пикник и се радват на слънцето. Връщаме се малко назад, за да хванем другото разклонение на пътя, извиващо се покрай закътан плаж в подножието на хълма. Горе се намира Viðeyjarnaust Cabin, която е построена през 1986 година като специално място за отдих на всички посетители – снабдена е с барбекю за общо ползване и прекрасен изглед. Зад постройката брегът се спуска към малък каменист залив. Ходенето върху камъните е хлъзгаво, но в плитчините се вижда сива гъска с две малки, а по назъбените скали в единия край са се сгушили други птици. Качваме се обратно горе и поемаме по широката пътека пред нас, която ни img_20160716_161912 извежда пред изумителната гледка на планината Esja, показваща се зад зелените хълмове, тесните черни ивици плаж и езерата Stóratjörn и Miðtjörn. Спираме в края на хълма, точно преди да започне да се спуска стръмно надолу към провлака, и сядаме в тревата. Един от онези моменти, в които времето спира и всички думи и мисли са избутани от шумоленето на вятъра през тревата, от едва доловимия шум на вълните и от тишината. Не знам точно колко време стоим така, но земният хлад се просмуква през обувките и ни подсеща да продължим. Решаваме, че нямаме време, за да се спуснем по склона, затова тръгваме в посока изток към другия бряг. Пътеката става все по-тясна, а растителността все по-висока. Всъщност 1/3 от флората на Исландия е застъпена на това малко парче земя или цели 156 различни вида растения. Докато се усетим, вече газим в трева до кръста, под краката ни има малки коварни дупки, а краят на пътя така и не се вижда. Тогава започват да си говорят птиците. Пронизителни крясъци и по-кратки писукания се img_20160716_163408 чуват от двете ни страни, по-рядко някоя от тях прехвърча над главите ни, но прекалено бързо, за да бъде уловена от обектива на камерата. В такива моменти ми се иска да разпознавах различните видове по-лесно, още повече да знаех точно как звучи всеки един от тях – гаги (с най-многобройната популация на острова), бекаси (черноопашатите крайбрежни ги има и при нас), буревестници, морски брегобегачи и стридояди. С цветята имам по-голям успех, защото лесно разпознавам baldursbrá – диви маргаритки и sóley – лютичета. Освен тях на острова расте в изобилие и кимион, който споменатият вече Skúli Magnússon е решил да засее, след като опитите му в отглеждането на тютюн безславно се провалят. Плажът на източния бряг отново е черен и каменист, но пътеката покрай него е по-широка. Вече вървим обратно към пристанището, но имаме още малко време, точно толкова, колкото да се качим върху най-високия хълм на острова на име Skúlahóll – висок е 32 метра и на върха му има компас. На поляната в подножието на хълма група момичета играят на някаква игра, включваща много крещене и блъскане като в американския футбол. Момчетата вече не са сигурни, че искат да си намерят исландски гаджета, струва им се леко опасно. Докато слизаме надолу, плътни облаци заливат небето и се скупчват над църквата заплашителни и оловно-сиви. Както често се случва в тази приказна страна, времето се променя рязко, а по пътя към кея вятърът започва настойчиво да напомня за себе си. Вече на борда на малката лодка се налага да си навлека ръкавиците, да си сложа шал, да закопчая якето догоре и да си вдигна качулата, а децата отново са само по тениски. Отдалечавайки се от брега, не ми остава нищо друго освен да си представя как наистина би могло да се живее в мир. Тук и сега. Заедно. You may say I’m a dreamer, but I’m not the only one.