[denitsas] Мантон на лимоните (Лазурен бряг 2016, Част 1)

17 април, 2017

Когато решиш да прекараш ваканцията си в град, за когото не знаеш нищо друго, освен че е известен със своите лимони, няма какво друго да се случи, освен да получиш лимонада – много и от хубавата.

Самолети и влакове

Това пътуване започва с полет на Alitalia от София до Генуа през Рим. Самолетът, с който летим от София до Рим, е на Bulgaria Air, които ми припомнят детството с брандираните с нови дестинации шоколадчета – имат вкус на „Кума Лиса“. Важното е, че пристигаме без закъснение на Leonardo da Vinci-Fiumicino Airport и уплътняваме времето до следващия полет с малко покупки и ядене на страхотен сладолед Venchi (2 вкуса за 3,50 евро). От летище Cristoforo Colombo Airport хващаме автобус на Volabus, който за 6 евро и 15 минути пристига на гара Genova Piazza Principe. Генуа заема специално място в списъка с любими градове и обичаме да се връщаме там. Сега е за трети път, но в този начален етап на пътуването ще останем тук само докато стане време да хванем влака за Франция. Оставяме куфарите в багажното отделение Kipoint на перон 1 (6 евро за първите четири часа) и се спускаме по Via Balbi, в търсене на място за обяд. Харесваме си едно от заведенията с маси на тротоара – Bar Reale и сядаме на единствената свободна такава. Непретенциозно, но вкусно и с нормални цени – chinotto, портокалов фреш и зеленчуци на грил струват 9.50 евро. Единственият недостатък е, че времето тече бързо и малко след обяда се връщаме обратно на гарата. Билетите за влака са купени около 2 месеца по-рано от сайта на Trenitalia – двупосочен втора класа без запазено място струва 26.40 евро, а пътуването от Генуа до Вентимиля отнема около два часа и половина. През прозореца започват да се редят села и градове – Савона, Империя и Санремо са по-големите, през които минаваме. На няколко места се виждат отсечки с пясъчни плажове, но с приближаването до Франция брегът става все по-каменист. Цветовете не са толкова ярки като тези в южната част на Лигурия, но тук къщите са по-подредени, а от другата страна на линиите започват хълмове и гори. В последния град преди границата – Вентимиля, сменяме влака с регионален на френските железници SNCF. Еднопосочният билет струва 3,20 евро, а пътуването е 10 минути.

Мантон на границата

От голямото нетърпение ваканцията най-накрая да започне, слизаме на спирка Menton Garavan, вместо на правилната Menton. Докато чакаме следващия влак, решавам да се запозная отблизо с френските автомати за билети – както във всичко друго, и тук французите са проявили завидна доза въображение, заменяйки touch screen с кръгла ръчка, която се върти и натиска като брава на сейф, докато се улучи правилната комбинация за билета. Влакът пристига скоро, а с него и група френски полицаи с кучета, които патрулират граничните райони. Едва след 3 минути слизаме на гарата на Мантон, която изглежда точно като тези на съседните италиански градове. Патриция, Сандро и белият им пудел ни посрещат усмихнати и ни помагат с куфарите до жилищната сграда с поетичното име Villa Beatrice, където ще отседнем. Улицата, на която се намира, е точно зад гарата, а в съседство е местният тенис клуб Le Tennis Club de Menton. Минаваме покрай олющени сгради, лъскави автомобили и много цветя и зеленина. Мястото е обгърнато в някакво провинциално спокойствие, което навява необяснима носталгия. Такава, която те кара никога да не си тръгваш от тук.

Стая с изглед

За пръв път ще сме на квартира от airbnb, но както изглежда, не и за последен. Апартаментът има всичко, което човек може да иска за ваканцията си. Всъщност има всичко, което му трябва на човек, за да се нанесе в малкия граничен град за остатъка от дните си. Светли и просторни стаи и тераса, която наднича между другите жилищни сгради, за да си откъсне синьо парче от морето. Патриция се е погрижила нищо да не ни липсва – от брошури и карти на града до преса и маша за коса. Тя, Сандро и пуделът се връщат в Монако, а ние сядаме на терасата, за да се насладим на момента. Следващите седем дни започват и завършват с тази гледка.

Френска вечеря

Закуските и вечерите се случват на вече споменатата тераса. В града има две по-големи вериги супермаркети – Spar и Casino, и много от онези олд скуул магазини, които са на изчезване при нас, и в които може да купиш почти всичко. Цените са по-високи от тези в съседна Италия, но изборът и качеството на плодове, зеленчуци, хляб, сирене и вино са невероятни. Добавете към това и пушено патешко магре и вечерята е готова. Нещо типично за този регион на страната, което може да вземете от витрината на всяка бакалия са petits farcis – тиквички, домати или патладжани, пълнени с месо. Разнообразието от десерти в сладкарниците, скрити в малките улички на града, е огромно, но сладкият специалитет на Мантон е лимоновият тарт – tarte au citron.

Разходка между две държави

Трудно е да се определи дали Мантон прилича повече на френски или на италиански град. Олющените цветни сгради и джелатериите в центъра са същите като в Лигурия, докато многобройните спретнати фризьорски салони и хората с малки кученца по тротоарите не оставят съмнение за това, към коя държава принадлежи днес градът. Но като повечето италиански и френски градове, Мантон и нещата, които могат да се видят тук нито за миг не бива да се подценява. Идеята да го разгледаме „ей така, между другото, вечер преди лягане“ доведе до това, че успяхме да видим съвсем малко от него. Единствената ни по-дълга разходка, започна в градините Jardins Biovès, от двете страни на които са паралелните улици Avenue de Verdun и Avenue Boyer. От едната страна се редят малко овехтели, но все още красиви хотели, а от другата – жилищни сгради, магазини и заведения. А по средата тече животът на хората, спокойно седнали на пейките сред цветните лехи, скулптурите на голи жени и малките фонтани. Деца, гълъби и едно усещане за безметежност. В края на градините, на отсрещния тротоар се е разположило бялото Casino Barrière Menton, а съвсем подходящо по диагонал се намира англиканска църква на име St. John. От тук ни остава да тръгнем единствено по широкия булевард Avenue Félix Faure, който заедно с по-малките улици, които го пресичат, изгражда мрежа от магазини, хотели, барове и ресторанти. Когато авенюто свършва, ни очаква кокетен площад с неизменните за френските градове въртележки с кончета, а зад него започват малките улички на стария град. Времето тук тече по различен начин и единствено лъчите, които правят оранжевото и жълтото на къщите по-наситени, могат да подскажат, че следобедът се превръща във вечер. Пътят води към морето и крайбрежната алея, където се издига крепостната кула от 17-и век, днес известна като Bastion Museum. Артистът Жан Кокто, който прекарва в Мантон значително време, е зает с реставрацията на крепостта, превръщайки я в изложбено пространство за творбите си. От стълбите, водещи към кулата, се разлива гледката към цветните сгради, потъващи в прегръдките на планинските хълмове. И всичко това се случва под звуците на разбиващи се в прибоя вълни. Вече сме на Promenade du Soleil, което е съвсем подходящо име за крайбрежна алея на град, който се гордее със своите 316 дни слънце в годината. Плажната ивица е сравнително широка и пясъкът изглежда хубав. Плътна редица хотели и заведения се извиват от другата страна на алеята, създавайки усещането за едновременно оживен, но и някак много спокоен курорт. Тук се намира и новият Musée Jean Cocteau, чиято черно-бяла сграда контрастира с цветните наоколо и не оставя никакво съмнение, че в нея се крие модерно изкуство. Прибираме се обратно по алеята, а слънцето също залязва в монохромни цветове.