Разходки в планината

[muchachote]

Ден втори в дивите и непознати Родопи, по баири и чукари, нагоре- надолу, по граничната линия от пирамида на пирамида, изкачване на върховете Шабаница, 1852 м. и Турсунски 1779 м. надморско равнище 

[iMari]

Цяло лято давам зор да ходим на Седемте рилски езера и цяло лято ми се обяснява, че е жега и има много народ. Но дойде септември и ние, заедно с половин България и 1/3 Европа се качихме натам. 

 

 

 

 

 

 

 

 

По едно време ме бяха засилили към Отовица, но навреме спрях това безумие.

Красотата на планината изисква уединено съзерцание, а в тази посока то като че ли беше по възможно, обаче беше адски пек без вятър, а и деня напредваше.

[muchachote]

Ден трети, последен😥, в дивите непознати Родопи: село Гьоврен, панорама площадка Вълчи камък и връх Дерниво тепе (Мечи връх) 1764 м.

[Radnev]

Ипсарион на Тасос - Highway to Hell

В подножието на Ипсарион сме. Най-високият връх на Тасос - 1204 метра надморска височина. Изглежда ниско, но не е точно така, защото началнта точка на изкачването е на едва 34 метра над морското равнище. Реално погледнато, това е малко повече от Вихрен.

Средата на юли. Добре! Значи трябва да станем рано, иначе жегата ще ни изпие.

Да, но сутринта много ни се спи🥱. Това не е добре, защото и квартирката ни е от другата страна на острова. Той не е голям, но все пак си е остров. Туристическо е. Бавно става.

На пътеката сме около десет. Слънцето вече яко прежуря☀️, а ние срещаме туристи🚶‍♂️, които се връщат.

Това високото, което се вижда отсреща не е „Ипсарион“. Това е „Свети Никола“ – вторият по височина връх на острова. Забравих да кажа, че всъщност ще ги правим и двата, а после сме решили да се спуснем по някаква много тайна пътека.

Тръгваме нагоре, за да установим, че дори козичките🐐 вече са се скрили на сянка. Цикадите цвърчат на полудяване, а жегата започва да ни натиска още докато сме на сянка в гората.

 

Часът вече е единайсет и ако преди печеше силно, вече едва се трае. Какво ли ще е към 3 следобяд, дори не искам и да си помислям😳.

 

Горският пояс свършва и излизаме на открито. Тук няма растителност, не се чуват цикади, изпокрили са се дори и тасоските гущери🦎. Ние обаче продължаваме напред, та дори държим и темпо. Откак тръгнахме по тези планински състезания, съвсем ни изфиряса акъла и вече не можем да направим дори една нормална разходка. В главата ни е само темпо, пейс, километри и време🤯.

Тук някъде срещаме последните туристи🚶‍♂️, които бързо слизат надолу, оплаквайки се, че жегата ги е настигнала. Българи са, така че се разбираме.

Нашият път е нагоре и едва сега започва.

След около час сме на „Ипсарион“.

 

 

Колко ли народ се е проточил долу и се налива с хладен Митос на корем.

Идилията ни бързо свършва. Стара джипка🛻, пушеща на умирачка, пристига на върха. Оказва се, че до „Ипсарион“ може да се стигне и с автомобил. Е да де, но какъв е смисълът да те закарат до горе, за да направиш няколко снимки и да си ходиш? Сигурно същото се питат и тези, които ги карат до горе, но с обратен знак😄. 

Бих казал, че това е като да си купиш две кила домати от пазара и да ги изядеш. Другият вариант е да ги засадиш, да ги поливаш, да ги гледаш и накрая да откъснеш. Може би доматът няма да е  толкова голям, добре изхранен и оформен, а един такъв по-смиклен, но ще си е твой. Ще си изградил някаква необяснима връзка с това растение и когато се наложи да го изкорениш, защото животът му е свършил, дори ще ти бъде малко тъжно. 

Повечето хора не знаят защо са дошли. Викат, крякат и се надпреварварват кой да бъде сниман възможно по-героично. Обстановката започва леко да ни дразни, което означва, че е време да потеглим към „Св. Никола“.

Ей го там. Нищо работа.

Тук някъде, започваме да разбираме, че предположенията ни започват да се оправдават - нещата с водата не стоят никак добре. Жегата вече е потресаваща, а ние сме тръгнали с по литър и половина. По принцип сме свикнали да изкарваме с малко вода, но тук критериите за „малко“ и „много“ са доста по-различни от обикновено.

За щастие на заслона под върха, намираме някаква чешма. Тя идва от самия заслон, който е здраво залостен. Каква е тази вода и става ли за пиене така и не разбрахме, но оставени без избор, напълнихме шишетата и продължихме към „Свети Никола“.

„Ипсарион“ вече бе останал далеч зад нас.

 „Свети Никола“, макар и бавно, приближаваше.

 

 

Последното изкачване. Здрав тасоски камък, нагрят като във фурна.

На "Свети Никола", вече започнахме да чувстваме изтощение. Въпросът бе какво да правим? Да се връщаме по същия път, не ни се щеше. В същото време, така и не намирахме тази тайна обиколна пътека.

Всъщност, това бе съвсем нормално – нали пътеката се водеше „тайна“. Ако всеки я намираше, какво щеше да й бъде тайното?😄

Тогава обаче, мозъците ни бяха бая изпечени и не функционираха много правилно. Решихме да се разделим и някак си се изгубихме. Намерих Ваня, слязла по едни скали, дето й коза🐐 би се замислила дали да мине. Беше бясна. Видяла ме последно до скалите и после съм изчезнал. Мислейки, че съм тръгнал надолу и тя тръгнала. А аз видях, че от там не става, заобиколих една голяма канара и се върнах към върха, за да я търся. Цялата тази суматоха ни коства около 30 минути и доста нерви🤯.

В крайна сметка намерихме пътеката, само поради факта, че wikilock успя да хване малко интернет и съответно да зареди трака на някой незнаен герой минавал преди нас.

Пътеката подсичаше скалния ръб, като се движеше през гората. На места бе много трудно различима, но опитните ни очи я следваха. Достигнахме до нещо като премка, през която прехвърлихме скалния ръб и от другата страна ни посрещна ада.

Слънцето☀️ се облещи право срещу нас, всички повеи на вятъра замряха, а ние попаднахме в праисторическа папратова джунгла.

Бях гледал разни клипчета за Тасос. Бях чувал за прословутата папрат, но това бе нещо много по-различно от очакванията ми. На места папратта стигаше до раменете ми. Ваня напълно се губеше, а пътеката бе неразличима. Не помагаше ни трак, ни нищо, защото реално пътека нямаше. За капак от растителността излизаха на рояци някакви отвратителни мухи, които така ни нахапаха, че ходихме на врагули цяла седмица.

За да избегнем този ад, влезнахме в едно дере, което преди милион години сигурно е било планински поток. Много стръмно, без ни един стабилен камък под краката. А се бе събрала и много шума, та изобщо не се виждаше къде точно стъпваме. Дерето щеше да ни изведе на правилното място, но преценихме, че с тази скорост ще ни трябват между четири и пет часа.

Пак се върнахме в папратта. В главата ми непрестанно звучеше HighWay to Hell на AC/DC.

В долната си част, папратта стана още по-ужасна, защото част от нея бе започнала и да съхне, та освен жестоко нахапани, започнахме да ставаме и яко надрани. Единственото, което бяхме избегнали до тук, бе да ни погне някой динозавър🦖.

И точно, когато ситуацията бе на път да екслподира, попаднахме на пътека. Не бе нашата. Бяха я направили козичките🐐, които живееха на острова. Решихме, че накъдето и да ни отведе тази пътека ще я следваме и за нищо на света няма да се връщаме в този праисторически ад.

Слезнахме долу, около шест следобяд. Нахапани, изподрани, слънчасали и примрели за вода. Преходът ни бе отнел около осем часа. Тогава още не знаехме, но именно този преход, щеше да ни помогне много за предстоящото след няколко дни състезание „Балкан Ултра“.

Освен, че коленете ни получиха една много добра тренировъчна закалка, събрахме толкова жега, че после по време на състезанието, изобщо не ни се стори толкова непоносимо горещо, колкото се оплакваха всички останали.

[master_of_germs]

Вчера (19.09.2026 г.) врътнахме едно кръгче от село Мирково до най-високите върхове в Етрополския Балкан - Етрополска баба (1787 м н.в.) и Мара гидия (1790 м н.в.). За качването следвахме жълтата маркировка от Мирково към хижа Чавдар. Първо се минава през жп прелез, после се следва реката срещу течението (има и хубав заслон идеален за пикник. Реката се пресича по много плитък брод и след кратко изкачване се стига до заслон "Гургул чешма". Все е по черен път, който продължава до едно странично било при връх Ушите.  Продължава се нагоре по това било, влиза се в горичка по равно отдясно и се стига до още един заслон с чешма. Това е последното място, откъдето да се попълнят запасите с вода, но то 2/3 от качването вече е минато. Продължава се до главното било на Балкана, което в този участък е широка боровинкона поляна, но боронинки вече нямаше. Изоставя се жълтата маркировка и се тръгва надясно (на изток) по червената маркировка на Ком-Емине. Връх Баба ни е напред и вляво. Единствените хора, които видяхме по маршрута ни за целия ден, бяха няколко моторджии по билото. 

Върви се по черния път до разклон. За връх Баба се поема остро наляво и пътят с няколко серпентини стига до върха. Или не баш. Етрополска баба е военен обект със забранен достъп. Та стига се до портала. Но си струва заради гледките. Напред е Мара гидия и под него рудник Елаците. Наляво зелените склонове на Етрополска планина и на Предбалкана. Надясно - Златишката котловина и Средна гора. По-назад Витоша и едва се мержелееше и Рила. Към Мара гидия отидохме директно по билото, за да не връщаме по серпентините на пътя.

Спускането от Ком-Емине към Мирково го правихме без маркировка. В началото водеше диагонално пообрасъл, но все пак ясно различим черен път, който спускаше много плавно надолу. В началото на разклона има каменна пирамидка. До подножието на връх Червени камик няма проблеми. Пътчето следва това, което в mapy.cz е отбелязано като "червена" пътека. Но всъщност реална маркировка няма. Под Червени камик вече почват постоянно да се сливат и разделят всякакви обрасли пътчета и пътечки. Тракът в mapy.cz е по уж преки пътечки, които трябва са секат завоите на пътчето, но тия пътечки невинаги ги има в действителност. То, все някъде ще слезеш, но макар и не съвсем точна, добре е че имахме навигация. Не съм снимал много, за да си пестя батерията и да навигирам. Съвсем накрая има два по-стръмни участъка с директни спускания покрай тръби на водохващания надолу до рекичката. Накрая се минава по тунел под жп линията и се влиза в селото. 

Денивелацията нагоре и после наджлу е 1150 м, но почти не се усещат, защото качването е по плавен и почти постоянен наклон. В голяма степен важи и за слизането. 

Ето профилът според mapy.cz.

Ние сме направили някое километърче повече заради невъзможността да хванем всички "преки пътечки".

 

 

На нас ни отне с час по-малко от даденото време, като в това включвам и почивките на заслоните и върховете.

 

 

 

 

 

 

 

Гургул чешма

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мара Гидия откъм Етрополска баба

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Червени камик