Разходки в планината

[master_of_germs]

Днес направихме едно доста леко кръгче във Витоша откъм Чуйпетлово. 

 

Оставихме колата на около 800 м. преди селото, откъдето тъгва черен път вдясно при този кол.

 

в началото беше доста кално, понеже са минавали джипове. 

Маркировката навсякъде е много добра, има доста табели и трябва да се следват сините табелки за кръговия маршрут. На доста места има и сини триъгълни стрелки, които указват посоката.

 

Калният участък бързо свърши и не след дълго бяхме при заслон Смильо. Дотам води и зелената маркировка към село Клисура. След заслона тя продължава направо, а синята тръгва вляво. Тук вече е почти било и скоро гората свършва. Повечето е поляна, като има и ниски дървета. В един момент се стига до място с ширнала се гледка към високите части на Витоша. Там пътят без да има разклон завива надясно и при една просека след малко може да се направи отбивка около половин км до върха Голям Смильо (1459 м н.в.). Обратно на пътя след малко следва нов ляв завой и за кратко маршрутът съвпада с европейския Е-4 (Витоша-Верила-Рила-Пиршн-Славянка). По тоя участък подминахме двойка възрастни планинари - единствените, които срещнахме по време на разходката си. Има един по-стръмничък участък нагоре, после пак по равно. Стига се до поляна, на която под дърво има масичка за пикник и там трябва да се остави ясния път и да се завие наляво и към ниското. Има табелки, но през самата поляна няма маркировка и пътеката не е ясна. Но в ниската част на поляната, до гората вече си личи добре. Рядко се ползва и частта през гората в тази късна есен беше затрупана с листа. Това леко ни забави, понеже никога не знаеш, какво има под листата. Камъни, клони. Но всъщност пътеката си пеше добро черно пътче, което с няколко лъкатушения се спусна до Чуйпетльово, първите къщи, точно при табелите за начало на селото. Оттам по асфалтовия път последните 800 метра до колата.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[iMari]

Ние бяхме на Беклемето. Разходка от Арката на Свободата до връх Козя стена:

 

 

 

 

По билото вятъра беше доста силен, но пък каква красота!

 

Лигавя се на макс на Падалото.

 

 

 

 

 

 

[домосед]

Миналата година имахме дискусия в тази тема за хижа Иван Вазов. Който иска, да разрови

(Търсене по думата "ашрам" помага 😉)

 

За 2025 хижата е спечелила награда Хижа на годината, в категорията за хижи без достъп с МПС 

 

Ето една статия, разказваща повече за хижаря и защо хижата е, каквато е:

 

https://www.360mag.bg/posts/160059

[iMari]

Около коледните празници правихме преход до връх Вейката, най-южната точка на България.Между връх Ючбунар и Вейката маршрута минава по билото по границата с Гърция. Улучихме хубаво слънчево време, без вятър, макар, че в гората беше мразовито. Виждаше се и моренцето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Antigona]

2 hours ago, iMari said:

Около коледните празници правихме преход до връх Вейката, най-южната точка на България.Между връх Ючбунар и Вейката маршрута минава по билото по границата с Гърция. Улучихме хубаво слънчево време, без вятър, макар, че в гората беше мразовито. Виждаше се и моренцето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Супер, там на пролет е килим от кокичета.

[Radnev]

„Вертикален Балкан“ – Оцеляване на предела.

„Вертикален Балкан“ е част от няколко поредни адвенчър ръна, които се случват по най-стръмните ридове на Рила, Пирин и Стара планина. За разлика от повечето планински маратони в България, това състезание се явява истински sky running.

Казано с думи прости, най-характерната разлика между Sky run състезанията и класическите планински маратони е това, че при скай рънинга дистанциите са по-кратки, денивелациите често убийствени, а маршрута, почти без изключение, се движи по стръмни и опасни каменни терени.

„Абе, точно като за нас!“😃 . Разбира се, като новаци ние щяхме да се пуснем на кратката дистанция от 14 км с 1700+/- денивелаци, при контролно време от 5 часа. Разбирайте първо го изкачваш този баир, а после идва по-страшното, защото трябва скоростно да го спуснеш.

Дългата дистанция бе мегаразбивация от 78 километра с 6250 метра положителна денивелация. Мисля, че това е най-голямата вертикална денивелация за километрите си, от всички състезания в България, включително „Пирин Ултра“. Не случайно състезанието е на първо място по брой на DNF-и сред участниците.

Състезанието бе правено от ентусиасти за ентусиасти или както казваха самите организатори - от луди за по-луди. Няма такси и съответно никъде по трасето няма подкрепителни пунктове. Оставен си да се самооправяш и докъдето ти стигнат силите, волята и всичко останало, което е нужно, за да се справиш с подобно изпитание.

Та, стига общи приказки...

Проправяйски си път из тропическата папрат на Ипсарион (Тасос), изсушени от жега и смазани от умора, обсъждахме че е дошло време да се разбием с нещо много мощно. И двамата знаехме какво ни се върти в главата, но никой не искаше да го изрече – „Балкан Ултра“, по-известен като „Вертикален Балкан“. Състезанието възбуждаше сетивата ни от няколко месеца, но все не ни достигаше необходимата капка смелост, която да прелее чашата, за да натиснем бутона „Регистрация“.

Толкова ни се искаше да опитаме, че в началото на юли дори направихме симулация, като преминахме трасето скоростно. Беше много тежко. Как точно се случиха нещата на симулацията и на самото състезание ще разкажа по-нататък, защото паралелите са наистина интересни. Тук само ще допълня, че след симулацията имах 4-дневна мускулна треска на бедрата. Нещо, което не ми се бе случвало никога в живота.

Девет часовия преход в 40-градусовата тасоска жега, бе изпекла мозъците ни достатъчно, та вечерта бе най-подходящия момент най-после да се решим. За разлика от други състезания, които изискваха купища данни, застраховки, такси и обяснения, тук бе достатъчно да драснеш две имена, един телефон и всичко бе готово.

„Ипсарион“ го направихме във вторник. В сряда пътувахме обратно за България. Четвъртък мина бързо, а през целия петък нещо сякаш ми бе заседнало в гърлото. Бяхме притеснени и осъзнавахме, че сме се записали за нещо, за което не сме готови.

След работа събрахме багажите и потеглихме за хижа „Плевен“, от където щеше да стартира ръна. Пътуването ни щеше да бъде 100% адвенчър, така че Железния Голф, някак си по-подразбиране, трябваше да бъде част от тази планинска авантюра.

Тамън тръгнахме и нещо много замириса на бензин. Отворих капака и какво да видя. Спукан бензинов маркуч. Целият двигател олят. Въпреки, че Голфът е на 28 години явно никъде не дава грам искар или отечка, щото иначе щяхме да си се подпалим още преди да сме тръгнали.

Пукал съм бензинов маркуч много-много отдавна. Точно пред мина Челопеч на Подбалканския път. От тогава съм си взел няколко резервни маркуча от една автоморга . Държа ги под задната седалка, заедно с една стара помпа. Ето, че 15 години по-късно взеха, че влезнаха в употреба.

Набързо запушихме пробойната и с мръсна газ потеглихме за Северна България.

Пристигнахме на паркинга около 22:30 вечерта. Тук особеното е, че между паркинга и хижа „Плевен“ има около час ходене с 350 метра положителна денивелация. Ние щяхме да спим горе на палатка, та и багажът ни бе много. Нарамихме големите раници, сложихме челниците, от които единият се оказа, че не работи и лека-полека с много пуфтене, малко преди полунощ бяхме горе.

Разтоварихме, разпънахме, но докато се успокоим вече минаваше един. Умора, адреналин и притеснение се смесваха, така че не можехме и да заспим. Точно се поунесохме и настана някаква глъчка. 78-километровите стартираха още по нощите. Очакваната жестока жега, която в някои градове щеше да достигне 41-42 градуса, бе накарала организаторите да издърпат старта им малко по-напред. Вече се бяхме разбудили и това щеше да ни бъде спането за тази вечер.

***

Стартът на нашата дистанция трябваше да бъде в девет. Контролното време бе пет часа, така че живи ли мъртви, трябваше да сме на хижата в два след обяд.

По план трябваше да ям около седем сутринта, за да ми бъде леко на рейса. Носех си сусамов тахан, който се усвоява бързо и в същото време е страшно калоричен. В сто грама се съдържат около 600 килокалории. От притеснение ли, от друго ли, стомахът ми се бе свил на топка и не искаше да приеме нищо. С голям зор успях да изям две филии с тахан, като на няколко пъти ми се надигна. Добре, че си носех няколко малки шоколадчета Merci, та благодарение на тях някак си успявах да преглътна. Надявах се да съм приел 700-800 калории, което бе малко, но все пак задоволително.

Разтворих си и един електролит. За пръв път решихме да ги изпробваме след прехода на „Ипсарион“ и в действителност на другия ден не се чувствахме толкова дехидратирани като друг път. Това обаче може и да си го внушавахме, така че не знаех дали наистина помагат.

Най- притеснително бе жестокото слизане. На симулацията коленете ни бяха много претоварени, въпреки че по средата на слизането правихме почивка. Сега време за почивки нямаше да има, а темпото ни трябваше да бъде и по-бързо. Увихме коленете си с лента. Правихме го за пръв път и не знаехме какъв щеше да бъде ефекта. Отгоре сложихме и наколенки. Аз щях да си помагам и с щеки. Ваня реши, че по-скоро ще и пречат и ги остави.

Този рейс нямаше нищо общо с това, което бяхме правили досега. Нивото на състезателите бе много високо. Ако не друго, поне щяхме да се отъркаме у елита, де се вика😃. За разлика от други рейсове, тук участниците щяха да бъдат под 50 човека. Първоначалната бройка, доста изненадващо бе почти 90, но много от състезателите се бяха отказали в последния момент, заради жестоката жега. Организаторът, който се оказа познат на наши познати, бе леко разочарован, но щяхме да минем и без тези паркетни, натокани бегачи, които следят идеалните условия, само за да се сравняват и после да се хвалят с колко са подобрили времената си.

Стартът бе даден и всички хукнаха като бесни сякаш ги чака 100-метров спринт. Аз най-последен нещо си дооправях раничката. По едно време взех да подтичвам, ама се притесних да не се изплющя по очи още на старта. В същото време организаторът – Росен Доктора – бе слезнал малко по-надолу и снимаше. Щях да остана запечатан за поколенията.

Така, че каквото взел – взел. Време за дооправяне нямаше. Надолнището бързо свърши и поехме нагоре. Избрах си една жена облечена в черно и започнах да следвам темпото й. Тя ли бе много бърза, моито дробове ли не се бяха отворили още, но по едно време започнах да усещам, че сърцето ми бие, ще ми изхвръкне от гръдния кош, пък още не сме минали и километър. Забавих, а после направо спрях. Успокоих си пулса и хванах собственото си темпо.

Напредвахме към „Ботев“ по зимния маршрут през „Млечния чал“. Тук успях да изпреваря няколко души. По-точно четирима. После двама от тях – баща и син – отново ме изпревариха, така че се движех пред-пред-последен. На други планински маратони се борех да съм в първата третина. Тук бях просто оцеляващ. Категория Survivor. Не ме интересуваха никакви места. Единствената ми цел бяха заветните 5 часа, които изобщо не виждах как ще постигна. При симулацията ни преди 20 дни с огромни усилия направих трасето за 6 часа и 10 минути, при положение, че имахме и три кратки почивки за по 5-6 минути. Така реалното време набъбваше на 6 часа и половина.

Сега знаех какво ме очаква, познавах трасето, бях установил някои грешки и щях да разпределя силите си по-правилно. Това щеше да ми донесе между 20 и 40 минути. При подобни дълги и тежки състезания не можеше да се каже точно.

Колкото и да го смятах в най-добрия случай щях да падна до 5 часа и 30 минути. Всичко по-бързо от това ми се струваше фантазия. Твърдо Out of time!!! Каквото – такова. Със сигурност нямаше да съм DNF.

Първоначалното изкачване мина и ето, че бяхме пред въжетата на „Млечния чал“. Всички снимки, които ще използвам са от симуалционния рейс или от страницата на ултрата, защото по време на състезанието нямах време да дишам, какво остава да снимам.

 

Тръгнахме по въжетата нагоре. Единственото, което ме интересуваше бе да спазвам темпото си и да не излизам от ритъм. В подобни състезания най-важното е постоянството, никога да не спираш, винаги да се движиш, колкото и бавно да е това. Оглеждах се нагоре, за да зърна Ваня, но не можех да я различа. Тя е много бърза на изкачванията и изпреварва дори мъжете, които се борят за челни класирания.

„Млечният чал“ е много гаден. Има една ясно открояваща се скала, която те подвежда, че това е върха, но не е. Достигнеш ли я, си само по средата. После има още толкова. Вече съм го минавал и знам, че тук не бива да се издухваш. Наклонът е жесток и колкото, и да бързаш скоростта, с която можеш да увеличиш темпото си е в рамките на 0.5 километра в час. Печелиш минимално време и огромна умора.

Тук успях да настигна жената в черно, която си бях задал да следвам още в началото на рейса. Оказа се, че е от Шотландия - Карсти. Долу-горе моя възраст – четирсет и няколко. Миналата седмица участвала на Трявна Ултра и то с много добър резултат.

После я проверих. Бягала е на маратонската дистанция - 42 километра/1700+. 27-мо място сред жените от 67 участнички в категорията. Топ класиране, особено за подобна дистанция и на нейната възраст.

Карсти бе подготвена, дори много подготвена, но тук не бе Трявна. Това състезание бе оцеляване и при всички хвърлени усилия, щеше да се бори за края на опашката, ако изобщо влезеше в контролното време. А щом се движеше с моето темпо, едва ли щеше да успее.

Карсти се бе подвела, точно като мен на симулационния, мислейки че стърчащата скала е върха на „Млечния чал“ и в опита си да стигне бързо се бе изцедила. Изпреварих я, но не с много. Не се движехме бързо и въпреки това ни се налагаше, макар и за кратко да спираме, за да си вземем по малко дъх. Точно затова бяхме и в графа Survivor.

От „Млечния чал“ следваше спускане, което трябва да се вземе задължително на бегом. Малко изкачване и ново спускане, вече много по-стръмно към заслона на „Ботев“. Знаех какви спускания ме чакат занапред, така че спусках с по-бавно темпо от възможностите си. Опитвах се максимално да използвам щеките, за да щадя коленете си. Карсти явно бе много по-голям маратонец, отколкото скайрънър, така че по надолнището направо хвръкна и на заслона на „Ботев“ вече ме бе настигнала.

Още на спускането от „Млечния чал“ пуснах в шишето си два електролита + два магнезия. Бях подходил малко немарливо и нямах течен магнезии. Използвах на хапчета, но те бяха с малка концентрация. Само 170 милиграма. Твърде нищожно за тези натоварвания. Така или иначе, с това разполагах, това използвах.

Останалата ми вода бе твърде малко и цялата тази концентрация на врящи вещества бе създала невероятно налягане. Отворих шишето и капачката му хвръкна някъде в пропастта. Нали тези капачки бяха направени толкова тъпо, точно за да не се губят🤬? Сега имах шише, ама без капачка. Нещо, което можеше да провали целия ми рейс. Не знаех какво ще правя, но не го и мислех много. В подобни дълги и тежки състезания нещата, които могат да се объркат са твърде много.

Тръгнах да пия, но концентрата бе станал толкова наситен, че се притесних да не ми раздразни стомаха. Усещах лека болка от дясно, но това можеше да бъде и от натоварването. Реших да изчакам до заслона, където да долея допълнително вода. Там извадих късмет. До чешмата се въргаляше някакво изоставено шише. Взех му капачката, поизмих я и ето, че проблемът ми бе решен.

Следваше изкачването към „Ботев“. Първата част е много стръмна и на симулационния рейс ме бе изтощила зверски. Наложи се за около пет минути да спра, за да почивам. Трябваше да бъда внимателен и да не се пресилвам. Тук Карсти ме настигна и започна леко да ми дърпа. Някъде отдолу се появи още едно момиче, което също започна да скъсява дистанцията. Явно бях доста бавен. Чувствах изтощение. Спрях за около минута, поех въздух, изядох половин протеинов бар, изпих и течен гел, който веднага ме загори за вода. Не исках да ползвам вода, толкова скоро след заслона, но щеше да се наложи.

На съседния склон виждах състезатели, които бясно спускаха надолу. Сред тях, сякаш бе и Ваня. Ако наистина бе тя, значи се движеше много-много бързо. Още тук, бе 40-50 минути преди мен. Може и да не бях бърз, но преценката ми явно бе добра. Впоследствие, проверявайки контролните времена щях да установя, че е била на Ботев, точно 49 минути преди мен.

Продължих бавно напред. Знаех, че трябва да мина този гаден наклон. После ставаше много по-лесно. Шансът ми да се вместя в контролното време от 5 часа, бе пряко свързан с изкачване на „Ботев“ за 2 часа и 30 минути и то без да се издухвам напълно. Ако се движех извън темпо, дори и да се вместех във времето за „Ботев“, щях да угасна надолу по трасето.

Преминах контролата на върха за 2 часа и 33 минути. Не можех да повярвам. През цялото време имах усещането, че съм с едни 30 минути назад.

Бе ред на страховито спускане. На симулационния, тук спуснах много бързо и според мен именно това се отрази на коленете ми по-надолу. Не трябваше да повтарям тази грешка. Налагах си умишлено да спускам по-бавно. Използвах щеките постоянно. От страни може би съм изглеждал и малко смешно, защото съм двуметров и сигурно съм се гънал като пекан праз ту наляво, ту надясно😄.

Спуснах наклона добре. Следваше най-бегаемата част от трасето. Тук трябваше да се издухам до дупка, каквото ще да става. Щях да възстановявам на спускането към и след „Купата“, където при всички положения си бавен, освен ако не искаш да се утрепеш.  

Тичахме заедно с едно момиче – Вероника. Много млада и много свежа. Въпреки умората не спираше да говори. Понеже не намирала съмишленици ходила по състезанията сама. Още на първия си рейс, паднала и счупила ръка, но това изобщо не я отказало. Беше спуснала „Ботев“ доста бързо и очевидно се бе поуморила. Надъхах я да стисне зъби. Ако на тази част не поддържаш добро темпо, значи изобщо не си за това състезание. После щеше да ми благодари. Времето й бе 39 секунди извън контролните 5 часа, но Росен бе великодушен и призна резултата. 

 

Пътеката през „Купата“ е тегава. Много стръмен наклон, тясна пътека, разместени, подаващи под краката камъни. После влизаш в гората, където има много корени и шума, които лесно могат да те спънат или хлъзнат. Като капак имаше и купища туристи. За щастие ние бяхме сред последните бегачи и туристите бяха добре запознати с обстановката, така че отдалеч ни давах път, за което им благодарим. Тук някъде Вероника започна бавно, но сигурно да изостава.  Виждах, че е неопитна и не исках да я оставям сама, но нямах избор. Все пак това бе състезание. През цялото време се надпреварвах с времето, висейки на косъм, който не исках да се скъса.

Вече бях под „Купата“ и осъзнавах, че по някакъв невероятен начин успявам да се движа в контролното време. На симулационния, точно на това място коленете ми вече поддаваха и се наложи да спрем за около десетина минути, защото просто не се издържаше и се страхувах от травма. Сега бях добре. Естествено изпитвах болка, но нищо, което да не се е случвало при други тежки състезания или преходи.

Вероятно краката ми бяха посвикнали, кинезилентите и щеките също помагаха. Преодолях спускането от „Купата“ с добро темпо. Дори си мисля, че точно в тази част от състезанието съм спечелил най-много време в сравнение със симулационния рейс.

Спускането продължи, но теренът стана по-полегат. Спусках бързо. На доста места успявах да подтичвам. На симулационния това бе изключено. Пътят се виеше на серпентини и имаше няколко шорткъта, които също бях забелязал, така че сега ги използвах, с което спестих 300-400 метра.

Там някъде намерих шапката на Ваня. Цялата бе мокра, сякаш полята с вода. После един турист ми каза, че малко преди мен има две жени, едната от които била контузена. Само това оставаше. Притесних се да не би една от жените да е тя.

Темпото ми бе добро. Бях долу на паркинга точно в един часа след обяд. Още на симулационния знаех, че за да имам минимален шанс за успех, трябваше да съм в подножието на последното голямо изкачване поне 40 минути преди края на контролното време. Вярно или не, но бях успял да се добера до тук цял час преди края на контролното. Просто невероятно😲.

От тук следваше последното изкачване. 350 метра положителна денивелация до хижа „Плевен“. Бруталната умирачка.

Ако не вярвате, ето едно кратко клипче на победителя Кирил Николов - „Дизела“. Истинска легенда в планинското бягане.

Представете си какво е било състоянието на другите участници, а после си представете как бях аз😄.

Преди това обаче трябваше да реша друг проблем. Водата ми бе свършила. Бяха казали, че тук долу имало някакво изворче, но не го намирах. Лутах се наоколо, а всяка загубена секунда ми се струваше като минута. Мислех и Ваня. Бе тръгнала само с литър вода, което е страшно малко, особено в тази жега. Аз вече бях изпил три, а умирах от жажда. До горе щях да ударя още един.

Не намерих изворче и реших да пълня направо от реката. Ако ме хванеше разстройство се надявах да е след финала. Напълних шишето, шибнах му един електролит, изпих един гел и поех нагоре. Първата част от изкачването е много стръмна. Взе ми душата. Едва се влачех. Правех двайсет малки крачки и после почивка. Нямах никакви сили. Следях навигацията постоянно. Уж се движех, но малката ми синя точка изобщо не мърдаше по трасето.

По едно време почнах леко да се паникьосвам. Възможно ли бе да не успея за цял час да се справя с тоя баир. Май да! Щеше да бъде тоталното разочарование. За щастие в горната си част,  склонът става малко по-мек. Краката ми веднага го усетиха. Имаше и дървени парапети, които също помагаха.

Най-после масивната снага на хижата изплува сред дърветата. Никога през живота си не бях правил по-тежко изкачване от това.

С огромни усилия и пълно себераздаване завърших с време от 04:47:43🎉. Карсти от Шотландия също се бе добрала до финала, но и тя като мен бе сред най-последните. Времето й бе 4 часа и половина. Вероника дойде 39 секунди след изтичането на контролното време от 5 часа, но Росен бе великодушен и призна времето й.

Сега, докато пиша, имам време да проверя доста неща и това, което виждат очите ми ме изумява все повече и повече. Първата и втората в класирането при жените са доказани бегачки с призови тройки в планински ултри на дистанции от 70-80км. Реално, тези жени изобщо не са за нашата категория и може би точно затова не бяха и аплодирани кой знае колко силно.

Сензацията бе третото място на Ваня, която завърши с невероятното време от 03:07:59🎉. Участниците, особено по подобни трасета, не са много и се знаят. Обикновено и хората, които се качват на стълбицата на победителите също са едни и същи, така че феноменалното й избухване бе тоталната изненада.

Росен Доктора бе същисан от това класиране и дойде лично да я хвали, но аз бях на ръба на оцеляването и ни приемах, ни предавах😄.

При всичките ми нечовешки усилия съм завършил на час и четирсет минути след нея😲. Знам какво ми костваше това време и дори сега, все още не мога да осмисля скоростта, с кято се е придвижвала по този страховит терен.

В голямата дистанция успя да финишира само една жена за 19:46:20 или 14 минути преди края на контролното време от 20 часа, което всъщност я прави едва третата жена успяла някога да завърши 78-километровото трасе на „Балкан Ултра“.

***

Кое направи разликата между симулацията и истинския рейс?

На първо място, разбира се психологическата нагласа. Фактът, че си на състезание ти дава коренно различна мотивация.

На второ място мисля, че бяха щеките и кинезилентите, които запазиха коленете ми при бруталните слизания.

На трето място, познаването на трасето. Това ми позволи много по-добре да рутирам натоварването. Имаше места, на които можех да напъвам, но умишлено забавях, знаейки колко тежки етапи ме очакват занапред.

На четвърто място е съвкупността от други по-малки фактори. Пет дни по-рано бяхме на Ипсарион (Тасос). Слезнахме по алтернативен стръмен маршрут и коленете ни получиха една добра тренировка. Голямата жега на Ипсарион също ни помогна да се аклиматизираме много бързо и към горещината на Ботев. Докато всички се оплакваха, ние не я усетихме толкова силно. Електролитите също действаха. След Ипсарион нямах усещането за толкова силна дехидратация, но не бях сигурен дали е от тях. След Ботев се случи същото и вече знаех, че е благодарение на тях.

***

Каква е причината човек да прави подобни неща?

За мен тези пет часа бяха като един малък живот. Буквално живот в живота. Дори сега, когато пиша, изживявам много от моментите сякаш на сън, все едно там по трасето е бил някой друг, а не аз.

И ако в нормалния живот всичко се случва бавно, там си хвърлен във вихъра на емоционална въртележка. В един момент в главата ти няма нищо, а в следващия преминават хиляди мисли. На единия баир пулса ти удря 200 и си мислиш, че си свършил, на следващия си обзет от някакъв див ентусиазъм и крачиш нагоре, все едно си тръгнал преди пет минути. Емоциите се редуват във възможно най-големи амплитуди в диапазони наситени с най-крайни изживявания. Това са преживявания, които никога не се забравят. Казано с думи прости - Човекът, който тръгва на старта, не е човекът, който пресича финала.

[vorbis]

@Radnev Respect!!!

[Radnev]

„Червената стена“ – Западни Родопи

На места пресния сняг стигаше до кръста. Дори със снегоходки придвижването бе много трудно. Всяка крачка изискваше усилие. На по-стръмните места темпото ни падаше до 45-50 минути за километър. А денивелацията не бе голяма, дори никак. Движехме се по маршрута от село Добростан, така че общата положителна денивелация до „Червената стена“ не трябваше да надхвърля триста метра. Добре, че не решихме да катерим от Бачковския манастир. Деветстотин метра положителна денивелация при тези условия щяха да бъдат иситнски ад.

Началото на прехода не вещаеше усилията, които ни очакваха. Вървяхме по добре утъпкан път в посока хижа „Марциганица“. По пътя срещахме хора и наивно си вярвахме, че част от тях се връщат от „Червената стена“. Ако това бе така, до горе трябваше да има някаква пъртина, което щеше да направи снегоходките до голяма степен излишни.

Предположенията ни бяха бързо опровергани още на потъналите в сняг беседки, които бележеха разклона водещ към хижата на юг и върха на север.

Поставихме снегоходките и с ентусиазма на деца навлезнахме под короните на отрупаните със сняг гигантски ели. Намирането на маркировката бе трудно. Дърветата бяха набити със сняг. По посока на „Червената стена“ не се виждаха никакви следи.

Гледките бяха фантастични. Природа в най-чистия й вид. Натрупалият пресен сняг придаваше на дърветата вид на огромни снежни великани, които любопитно  надвесваха клонаците си към дребните натрапници, навлизащи в дебрите им. Обземаше ни чувство, че се намираме в гора на поне милион години и сме първите човешки същества, които някога стъпваха тук.

От много време не бях изпитвал това чувство в толкова чист вид. Вървяхме тихо. Погълнати от мислите си, откъснати от всичко, което се случва в света на живите. Тук времето течеше по друг начин. Всяка крачка бе трудна. Наситена с усилие, което ни изцеждаше физически, но в същото време ни носеше и душевен покой. Лесът сякаш ни бе омагьосал.

Крачка по крачка продължавахме все по-навътре. Маркировката отдавна бе изчезнала, но гората ни насочваше сама. Щеше да ни отведе точно там, където трябва. Това чувство може да бъде много измамно и да те вкара в големи бели, но в случая бяхме решили да му се доверим.

Сякаш само от звука на стъпките ни, понякога натежалият сняг се изплъзваше по замръзналите иглички и падаше на огромни меки буци върху главите ни, пълнейки вратовете ни със сняг.

 

 

 

 

 

Чувството на безвремие бе нарушено от електронния глас на телефона, който безпристрастно  съобщи, че последният километър е изминат за 41 минути и не знам си колко секунди. Просто невероятно!😲 За да изминем хиляда крачки са ни трябвали 41 минути!?! Как изобщо бе възможно това?

Очакваха ни още много километри, а с това темпо бяхме за никъде. Решихме да ускорим крачка, но усилието бе толкова голямо, че вместо да се движим по-бързо, всъщност започнахме да се бавим, правейки все по-чести почивки.  

Нагоре темпото ни щеше да се забави още повече, достигайки умопомрачителната скорост от 1,19км в час или казано с други думи километър ходене за 50 минути! Спомням си този участък много ясно. Когато се движехме под дърветата нещата бяха една идея по-лесни. Клоните им бяха поели доста сняг и някак си се вървеше, но по откритите поляни бе много трудно. Сменяхме се постоянно, но снегът бе страшно пухкав, а бе валяло много. Снегоходките тежаха и кривяха краката ни. Моментът, в който връзките на коленете щяха да започнат да страдат, бе съвсем близо.

Не страдахме само ние. Дивите животни също бяха заложници на снежния капан. Видяхме дълбоки пъртини в снега, оставени от сърни и елени, които досущ като нас бяха принудени да си пробиват път из снежните преспи. Хищниците също дебнеха своята плячка.

 

Нищо неочаквано, все пак се намирахме в биосферен парк „Червената стена“, най-големият резерват на територията на Родопите.

Върхът вече бе близо и това сякаш ни даде нови сили. Последната част, макар и по-стръмна, я взехме една идея по-бързо от очакваното. За щастие времето бе меко и не духаше.

Вече имахме няколко зимни похода из Стара планина и бяхме приели жестокия вятър, като някаква даденост. До „Катуните“ ни бе хванала виелица, която на върха замалко не ни издуха от ръба на скалата, а до „Малък Търсовец“ ни замръзна колата, та се наложи да влизаме през багажника.

За щастие тук бе тихо и спокойно. Само дето малко преди върха бях видял една жълта табелка „Внимание – Пропаст“.

Стотина метра по-нагоре вече бяхме в тежък облак и изобщо не виждахме къде е тази пропаст. Вероятно в посоката на „Бачковския манастир“, но не смеехме да отидем до ръба на преспите, за да погледнем надолу. Не, че щяхме да видим нещо.

Преди да тръгнем обмисляхме и този вариант - изкачване от манастира. Деветстотин метра положителна денивелация. От Добростан в най-тежките участъци правихме километър за по 40-50 минути и то при лек наклон. Какво ли щеше да бъде от другата страна? По-добре, че не разбрахме.

Постояхме малко на върха и бе време да поемем по пътя на обратно. Възможността за почивка бе долу-горе нулева. Нещо нормално при зимен преход. Горе бяхме и много мокри, та дори и малкото време, през което се застояхме не бе препоръчително. На слизане успяхме да „подобрим“  темпото си и да поддържаме главоломната скорост от 2.1-2.2 км в час.

 

 

 

 

Макар и по надолнище, при вече направена пъртина, пак се вървеше бавно. Снегоходките тежаха и бавеха. Свалихме ги, само за да установим, че без тях изобщо не се върви.

Затъмняхме и то много. Последните два часа ги взехме на челник. На следващата сутрин се събудих в 5 сутринта с болка в коляното и повече не можах да заспя. После обаче ми мина още в рамките деня.

Ваня бе с премръзнали крака от задна страна на сгъвката. Досега не бе имала подобен проблем. Снегът бе много пресен и снегоходките бяха изхвърляли много сняг точно там, а нейният панталон явно бе прекалено впит в краката й, така че в един момент снегът просто бе започнал да полепва, замръзва и съответно да вкочанява краката. За следващия поход трябваше да измислим някакво решение ...

[Zlia]

преди 9 часа, Radnev каза:

Снегът бе много пресен и снегоходките бяха изхвърляли много сняг точно там

Би ли споделил модел на снегоходките. Аз такъв проблем не съм имал никога. 
Благородно ви завиждам за прехода, независимо от това колко трудно ви е било. Преди два дни бях на Витоша от Златните към Черни връх и там снега беше доста, но не колкото при вас. Но пък си имаше чар ходенето в гъста мъгла- на където и да погледнеш е бяло и дебнеш за следващия кол. 

[Antigona]

За по-мързеливите през зимата една лесна разходка. Сравнително близо до София - тръгва се от село Лялинци след Брезник.

[master_of_germs]

На 25.02.2026 г. в 23:12, Antigona каза:

За по-мързеливите през зимата една лесна разходка. Сравнително близо до София - тръгва се от село Лялинци след Брезник.

Хуббавото на Любаш и, че може да се направи кръгов маршрут, като освен Ляллинци, друга възможна начална точка е съседното село Ребро... А се казва така, защото от нето почва едно скално ребро, стигащо до върха. ОТ лялинци маркировката към Любаш е червена, а от Ребро е синя. 

Ние днес се качихме от Лялинци,слязохме към Рребро и се върнахме до Лялинци по пътя. Нито нагоре по баира, нито надолу срещнахмме други хора, а по пътя не мина ни един автомобил.

 

Влемената в мапс.ми не ги вззимайте под внимание, качването е около 1 ч 20  мин, слизането за час и цялата разходка общо три часа.

 

 

 

 

 

 

 

 

[iMari]

От в. Голям Резен( горна станция на лифт Лале) през Карачаирското плато-в. Ярловски купен - заслон Синята стрела - Царева махала,с. Железница 

Маршрута ми беше представен като "много лежерен", "почти само по равно ходиш", " снега е твърд, не затъваш". Нищо подобно, брутални лъжи - 6 часа преход, след Ярловски купен направо си чупиш краката, яко затъване, отделно е егати наклона. Ама пък - красота. 

 

 

 

 

(Почти) цялата Рила грееше пред нас в далечината.

 

 

 

 

[luba_rizova]

На 19.12.2025 г. в 18:43, домосед каза:

Миналата година имахме дискусия в тази тема за хижа Иван Вазов. Който иска, да разрови

(Търсене по думата "ашрам" помага 😉)

 

За 2025 хижата е спечелила награда Хижа на годината, в категорията за хижи без достъп с МПС 

 

Ето една статия, разказваща повече за хижаря и защо хижата е, каквато е:

 

https://www.360mag.bg/posts/160059

Не се съмнявам,че и х.Петрохан би спечелила Хижа на годината, ако работеше като хижа. На всичкото отгоре, и псевдобудистките практики се припокриват. Не е работа в нашата планина първо, да има ЧАСТНИ хижи, и второ, така откровено да се рекламират чужди религиозни идеи. Хижата е направена с дарения и с личен труд на много хора преди сто години и аз продължавам да не разбирам как изобщо може да се хариже на някой, пък бил той и будист. В коментарите в гугъл мапс, между другото, често пише, че човекът си пуши трева, че е нехигиенично и хижата е като комуна. Сори, нот сори,  но много се надявам един ден държавата да си дойде на мястото и да си я вземе, пък после нека я дава на концесия и за 100 години, ако реши. 

[Zlia]

преди 11 часа, luba_rizova каза:

Хижата е направена с дарения и с личен труд на много хора преди сто години

Това изобщо не важи за всички хижи, не всички са собственост на БТС или тур. дружество. Има такива, които са били към някое предприятие, мисля че и х.Иван Вазов е такава. И просто е закупена от частна фирма.  Същото важи и за Петрохан. 
Като толкова ви е неприятно в дадена хижа, ами не ходете. Аз лично я избягвам Иван Вазов, но и не бих съдил никого за това каква религия изповядва или пък какво пуши. 

Редактирано 8 март от chandni
Обидно съдържание

[Zlia]

@chandni с какво толкова съм обидил и кого, че ми се редактира поста?

Хората четат разни непроверени коментари къде ли не, нямат лични впечатления от дадена хижа и се изказват като “последна инстанция” без да знаят фактите. 
Мисловен процес - никакъв. 
И престанете да редактирате постове. Редактираното мнение не е мое.

Това е форум, все пак идеята е да има различни мнения. 

[chandni]

преди 26 минути , Zlia каза:

@chandni с какво толкова съм обидил и кого, че ми се редактира поста?

Хората четат разни непроверени коментари къде ли не, нямат лични впечатления от дадена хижа и се изказват като “последна инстанция” без да знаят фактите. 
Мисловен процес - никакъв. 
И престанете да редактирате постове. Редактираното мнение не е мое.

Това е форум, все пак идеята е да има различни мнения. 

Ще те помоля да не оценяваш кой какъв мисловен процес има, включително и моя. Не е задължително мнението на останалите да покрива твоето. 

[Radnev]

На 25.02.2026 г. в 21:48, Zlia каза:

Би ли споделил модел на снегоходките. Аз такъв проблем не съм имал никога. 
Благородно ви завиждам за прехода, независимо от това колко трудно ви е било. Преди два дни бях на Витоша от Златните към Черни връх и там снега беше доста, но не колкото при вас. Но пък си имаше чар ходенето в гъста мъгла- на където и да погледнеш е бяло и дебнеш за следващия кол. 

Става дума за Декатлонските снегоходки, дето са ти плътно прикрепени към крака и петата не се отлепва при ходене. Та, като вдигаш крака изхвърляш целия сняг, който се е събрал в задната част.

При толкова много пресен сняг си мисля, че и с други снегоходки пак щеше да е така, но вероятно една идея по- добре.

Толкова много сняг, прясно навалял ми се е случвало само веднъж на Баташки снежинки, но тогава отрано разбрахме, че няма да стигнем до горе и се върнахме.

 

[Zlia]

преди 11 часа, chandni каза:

Ще те помоля да не оценяваш кой какъв мисловен процес има, включително и моя. Не е задължително мнението на останалите да покрива твоето. 

Аз също ще те помоля да не редактираш постовете ми без причина

[master_of_germs]

За любителите на еднодневните разходки в планината, най-вече от София и наоколо, препоръчвам да си инсталират приложението "експедиция Понория", където могат да намерят доста идеи, а и да си отбелязват посетените върхове, водопади и дрги забележителности в Понор.

Вчера си напрамихме разходка от Искрецкия манастир към Меча поляна и връх Градище.

 

Маршрутът не е кратък, но е много лек. Включително в групата имаше няколко малки кученца и никъде не се е налагало да ги носим.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Вече девета година, откак водя лекции и във Враца, но все за по един дин. Сутрините във влака с гледките из Искърското дефиле много ме тонизират. Но и все нямам време да обиколя Врачанския балкан.

И едва последната есен ми се случи да пътевам в ден, когато ввъв Врочанска скакля имаше водя. Макар да не съм @Граф Вронски,потичах нагоре по улицата покрай болниците за по-доббра гледка, после и по пътеката до някъде. Но бях странна картинка. С официални обувки, панталони, лаптоп в раницата... та не стигнах далеч по пътеката, а имах и надолу към гарата да тичам да си хвана влака.

Затова си казах, при първа възможност ще отидем с @mary_shery само заради водопада, като го издебним да има вода. А след дъждовете тая седмица,имаше. 

Пътеката не е дълга, но в частта близо до водопада е стръмна, кална и хлъзгава, на места са сложени и въжета, които помагат.

Много сме доволни! 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

После решихме да продължим с един друг по-малко известен водопад Шопката, за който колеги от Враца са ми разказвали. Но пътеката се оказа във вода и кал до над глезените и се отказахме.

 

И продължихме с колата до село Лиляче и Божия мост. Ходили сме и преди. Но и там водата бе придошла, та не навсякъде можеше да се мине, но има достатъчно места да се снима.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[iMari]

От много време се каня да напиша за приятни, сравнително леки маршрутчета около София, за които даже не е необходима кола, а може да се ползва обществен транспорт, ама все се разсейвам. 🙂

 

Из Люлин планина. От незнамкога моя приятел ми говореше за този маршрут, но или беше топло или студено или ме домързяваше като чуех 10 км. 🙂 Обаче в началото на годината посетихме с кола Клисурски и Дивотински манастири край Банкя, а въпросният маршрут минава в близост и до двата манастира. Много ми хареса местността тогава и си помислих колко ще е хубаво през пролетта, когато всичко е цъфнало. Та едва дочаках тази слънчева Неделя на Цветница да се юрнем натам.

Маршрута започва от кв. Клисура на Банкя. Последна спирка на автобус 49, първата е над метростанция Сливница. В началото на маршрута е единственият баир, докато излезете на пътя за манастира. От там до кв. Михайлово вървенето е много леко, с плавни изкачвания и спускания. Почти през цялото време имате панорама на 360 градуса. Кеф ти Витоша с Люлин планина, Стара планина, та чак до върховете Руй и Руен. 

Клисурски манастир

 

 

Цъфнали дръвчета почти не видяхме по маршрута, не съобразих, че е високо и явно още им е студено. Завиждам на тези дето ще се разхождат там след седмица две, когато всичко ще е в цвят.

 

Връх със звучното име Попадиина глава.

А после минаваш през местност Мъртвака. Абе кой ги измисля тия имена?

 

 

 

 

На влизане в кв. Михайлово има отбивка към Дивотинския манастир, само 2 км, не ходихме до там, но ако някой иска да удължи разходката и не го е посещавал - манастира е много красив, сгушен между склоновете на планината. 

От Михайлово се взима автобус 42, който пък спира на метростанция Люлин.

[iMari]

Друга любима изходна точка за разнообразни маршрути е с. Кътина. До него се стига с автобус 27( предпоследна спирка), с начална спирка метростанция Кн. Мария Луиза. 

Селото е разположено по южните склонове на Стара планина и дори през зимата само да пекне малко слънце и ти става топло и светло, особено с гледките към цяла Витоша и Люлин планина.

Най-лекия и кратък маршрут, който сме правили от там е до гр.Нови Искър, с кратка отбивка към Кътински пирамиди, които се стопяват със всяка изминала година.

 

Малко преди влизане в Нови Искър има панорама над Искара с пейки за пикник.

 

От Нови Искър пак се взима автобус 27. 

 

Още един маршрут, който може би най ми харесва е от с. Кътина през връх Здравчи камък с прекрасна гледка към близките върховете на Стара планина, до с.Владо Тричков и от там с влак до София. Около 10 км е, има известна денивелация, малко по-стръмно е на спускане.

 

 

 

 

Но в една от отдалечените махали на Владо Тричков, от една от малкото населени къщи излязоха няколко кучета с различна големина. Най-малкото беше най-злобно и не спираше да лае, въпреки, че се появиха и собствениците(доволно наквасени) и се опитаха да укротят глутницата. Бързо се изнесохме без последствия, но след тая случка нещо се бъгнах и ми е як спек като видя куче по-голямо от болонка. Има възможност да се избегне тази къща. Като чуете злобен лай, вместо по импровизираната улица слезте надолу към реката, от там ще се включите към основния път. 

Към Владо Тричков 

 

 

И някакви лунни пейзажи на влизане в селото.

 

Скоро правихме още един маршрут от с. Кътина, тръгва от последна спирка на 27 в посока с.Балша. Много лек и приятен маршрут, почти изцяло в гората вървиш, но си трябва навигация, че пътя е с много разклонения.Излиза се малко под Балшенски манастир, който също е много интересен. Реновиран е от последното ми ходене, има и магазин, от където може да се купи вкусни кашкавал, сирене, кис.мляко. Всичко манастирско производство.

 

 

 

После от с.Балша се хваща автобус 30 до метростанция Обеля или 29 до гара Север, София.

 

[master_of_germs]

Ей, благодаря, от доста време не съм тръгвал по баира от Кътина, а ми е много близо с транспорт. 🙂

Особено пък на връщане от Нови Искър с автобус 26, който ходи до метростанция Обеля, но минава и пред нас на МС Хан Кубрат.

Навремето @Mistress of Germs работеше в Нови Искър и там намерихме едно изхвърлено на боклука въшлясало кутре...

Нейно Височество Лиза Кучанова ❤️

 

[Antigona]

20 hours ago, master_of_germs said:

Вече девета година, откак водя лекции и във Враца, но все за по един дин. Сутрините във влака с гледките из Искърското дефиле много ме тонизират. Но и все нямам време да обиколя Врачанския балкан.

И едва последната есен ми се случи да пътевам в ден, когато ввъв Врочанска скакля имаше водя. Макар да не съм @Граф Вронски,потичах нагоре по улицата покрай болниците за по-доббра гледка, после и по пътеката до някъде. Но бях странна картинка. С официални обувки, панталони, лаптоп в раницата... та не стигнах далеч по пътеката, а имах и надолу към гарата да тичам да си хвана влака.

Затова си казах, при първа възможност ще отидем с @mary_shery само заради водопада, като го издебним да има вода. А след дъждовете тая седмица,имаше. 

Пътеката не е дълга, но в частта близо до водопада е стръмна, кална и хлъзгава, на места са сложени и въжета, които помагат.

Много сме доволни! 

 

 

И продължихме с колата до село Лиляче и Божия мост. Ходили сме и преди. Но и там водата бе придошла, та не навсякъде можеше да се мине, но има достатъчно места да се снима.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не съм виждала Божия мост с толкова много вода. Когато имате един цял ден може да тръгнете от над с. Згориград / с такси от Враца до изходната точка/ до водопад "Боров камък", разходката е с много дървени стъпала, мостчета и някъде малко камъни поради което е хубаво да е сухо и да не е валяло последните дни. Пролетта водопадът е красиво пълноводен. Ако не е мандра " Пършевица", която отколонява и ползва водата на реката, целогодишно би имало водопад. Може да се мине под водопада с известно намокряне и по пътека да се изкачи над него и да се продължи нагоре и връщането да е през гората към селото по нормална пътека/ да се следи внимателно маркировката/ , без да се връща по стълбите и камъните. В гората на връщане може да се набере голямо количество левурда.

[master_of_germs]

преди 16 минути , Antigona каза:

Не съм виждала Божия мост с толкова много вода. Когато имате един цял ден може да тръгнете от над с. Згориград / с такси от Враца до изходната точка/ до водопад "Боров камък", разходката е с много дървени стъпала, мостчета и някъде малко камъни поради което е хубаво да е сухо и да не е валяло последните дни. Пролетта водопадът е красиво пълноводен. Ако не е мандра " Пършевица", която отколонява и ползва водата на реката, целогодишно би имало водопад. Може да се мине под водопада с известно намокряне и по пътека да се изкачи над него и да се продължи нагоре и връщането да е през гората към селото по нормална пътека/ да се следи внимателно маркировката/ , без да се връща по стълбите и камъните. В гората на връщане може да се набере голямо количество левурда.

Ходили сме го от Згориград. Преди доста години. Не знаех, че пресъхва. Но сега щеше да е твърде кално. 

А при Лиляче реката беше се разляла до степен, че бродовете не се виждаха и не можахме да я пресечем, за да влезем в скалния лабиринт Пешкето. А не ни се правеха исландски изпълнения с газене в мътни ледени реки боси с вързани обувки на вратовете...