Разходки в планината

[muchachote]

Ден втори в дивите и непознати Родопи, по баири и чукари, нагоре- надолу, по граничната линия от пирамида на пирамида, изкачване на върховете Шабаница, 1852 м. и Турсунски 1779 м. надморско равнище 

[iMari]

Цяло лято давам зор да ходим на Седемте рилски езера и цяло лято ми се обяснява, че е жега и има много народ. Но дойде септември и ние, заедно с половин България и 1/3 Европа се качихме натам. 

 

 

 

 

 

 

 

 

По едно време ме бяха засилили към Отовица, но навреме спрях това безумие.

Красотата на планината изисква уединено съзерцание, а в тази посока то като че ли беше по възможно, обаче беше адски пек без вятър, а и деня напредваше.

[muchachote]

Ден трети, последен😥, в дивите непознати Родопи: село Гьоврен, панорама площадка Вълчи камък и връх Дерниво тепе (Мечи връх) 1764 м.

[Radnev]

Ипсарион на Тасос - Highway to Hell

В подножието на Ипсарион сме. Най-високият връх на Тасос - 1204 метра надморска височина. Изглежда ниско, но не е точно така, защото началнта точка на изкачването е на едва 34 метра над морското равнище. Реално погледнато, това е малко повече от Вихрен.

Средата на юли. Добре! Значи трябва да станем рано, иначе жегата ще ни изпие.

Да, но сутринта много ни се спи🥱. Това не е добре, защото и квартирката ни е от другата страна на острова. Той не е голям, но все пак си е остров. Туристическо е. Бавно става.

На пътеката сме около десет. Слънцето вече яко прежуря☀️, а ние срещаме туристи🚶‍♂️, които се връщат.

Това високото, което се вижда отсреща не е „Ипсарион“. Това е „Свети Никола“ – вторият по височина връх на острова. Забравих да кажа, че всъщност ще ги правим и двата, а после сме решили да се спуснем по някаква много тайна пътека.

Тръгваме нагоре, за да установим, че дори козичките🐐 вече са се скрили на сянка. Цикадите цвърчат на полудяване, а жегата започва да ни натиска още докато сме на сянка в гората.

 

Часът вече е единайсет и ако преди печеше силно, вече едва се трае. Какво ли ще е към 3 следобяд, дори не искам и да си помислям😳.

 

Горският пояс свършва и излизаме на открито. Тук няма растителност, не се чуват цикади, изпокрили са се дори и тасоските гущери🦎. Ние обаче продължаваме напред, та дори държим и темпо. Откак тръгнахме по тези планински състезания, съвсем ни изфиряса акъла и вече не можем да направим дори една нормална разходка. В главата ни е само темпо, пейс, километри и време🤯.

Тук някъде срещаме последните туристи🚶‍♂️, които бързо слизат надолу, оплаквайки се, че жегата ги е настигнала. Българи са, така че се разбираме.

Нашият път е нагоре и едва сега започва.

След около час сме на „Ипсарион“.

 

 

Колко ли народ се е проточил долу и се налива с хладен Митос на корем.

Идилията ни бързо свършва. Стара джипка🛻, пушеща на умирачка, пристига на върха. Оказва се, че до „Ипсарион“ може да се стигне и с автомобил. Е да де, но какъв е смисълът да те закарат до горе, за да направиш няколко снимки и да си ходиш? Сигурно същото се питат и тези, които ги карат до горе, но с обратен знак😄. 

Бих казал, че това е като да си купиш две кила домати от пазара и да ги изядеш. Другият вариант е да ги засадиш, да ги поливаш, да ги гледаш и накрая да откъснеш. Може би доматът няма да е  толкова голям, добре изхранен и оформен, а един такъв по-смиклен, но ще си е твой. Ще си изградил някаква необяснима връзка с това растение и когато се наложи да го изкорениш, защото животът му е свършил, дори ще ти бъде малко тъжно. 

Повечето хора не знаят защо са дошли. Викат, крякат и се надпреварварват кой да бъде сниман възможно по-героично. Обстановката започва леко да ни дразни, което означва, че е време да потеглим към „Св. Никола“.

Ей го там. Нищо работа.

Тук някъде, започваме да разбираме, че предположенията ни започват да се оправдават - нещата с водата не стоят никак добре. Жегата вече е потресаваща, а ние сме тръгнали с по литър и половина. По принцип сме свикнали да изкарваме с малко вода, но тук критериите за „малко“ и „много“ са доста по-различни от обикновено.

За щастие на заслона под върха, намираме някаква чешма. Тя идва от самия заслон, който е здраво залостен. Каква е тази вода и става ли за пиене така и не разбрахме, но оставени без избор, напълнихме шишетата и продължихме към „Свети Никола“.

„Ипсарион“ вече бе останал далеч зад нас.

 „Свети Никола“, макар и бавно, приближаваше.

 

 

Последното изкачване. Здрав тасоски камък, нагрят като във фурна.

На "Свети Никола", вече започнахме да чувстваме изтощение. Въпросът бе какво да правим? Да се връщаме по същия път, не ни се щеше. В същото време, така и не намирахме тази тайна обиколна пътека.

Всъщност, това бе съвсем нормално – нали пътеката се водеше „тайна“. Ако всеки я намираше, какво щеше да й бъде тайното?😄

Тогава обаче, мозъците ни бяха бая изпечени и не функционираха много правилно. Решихме да се разделим и някак си се изгубихме. Намерих Ваня, слязла по едни скали, дето й коза🐐 би се замислила дали да мине. Беше бясна. Видяла ме последно до скалите и после съм изчезнал. Мислейки, че съм тръгнал надолу и тя тръгнала. А аз видях, че от там не става, заобиколих една голяма канара и се върнах към върха, за да я търся. Цялата тази суматоха ни коства около 30 минути и доста нерви🤯.

В крайна сметка намерихме пътеката, само поради факта, че wikilock успя да хване малко интернет и съответно да зареди трака на някой незнаен герой минавал преди нас.

Пътеката подсичаше скалния ръб, като се движеше през гората. На места бе много трудно различима, но опитните ни очи я следваха. Достигнахме до нещо като премка, през която прехвърлихме скалния ръб и от другата страна ни посрещна ада.

Слънцето☀️ се облещи право срещу нас, всички повеи на вятъра замряха, а ние попаднахме в праисторическа папратова джунгла.

Бях гледал разни клипчета за Тасос. Бях чувал за прословутата папрат, но това бе нещо много по-различно от очакванията ми. На места папратта стигаше до раменете ми. Ваня напълно се губеше, а пътеката бе неразличима. Не помагаше ни трак, ни нищо, защото реално пътека нямаше. За капак от растителността излизаха на рояци някакви отвратителни мухи, които така ни нахапаха, че ходихме на врагули цяла седмица.

За да избегнем този ад, влезнахме в едно дере, което преди милион години сигурно е било планински поток. Много стръмно, без ни един стабилен камък под краката. А се бе събрала и много шума, та изобщо не се виждаше къде точно стъпваме. Дерето щеше да ни изведе на правилното място, но преценихме, че с тази скорост ще ни трябват между четири и пет часа.

Пак се върнахме в папратта. В главата ми непрестанно звучеше HighWay to Hell на AC/DC.

В долната си част, папратта стана още по-ужасна, защото част от нея бе започнала и да съхне, та освен жестоко нахапани, започнахме да ставаме и яко надрани. Единственото, което бяхме избегнали до тук, бе да ни погне някой динозавър🦖.

И точно, когато ситуацията бе на път да екслподира, попаднахме на пътека. Не бе нашата. Бяха я направили козичките🐐, които живееха на острова. Решихме, че накъдето и да ни отведе тази пътека ще я следваме и за нищо на света няма да се връщаме в този праисторически ад.

Слезнахме долу, около шест следобяд. Нахапани, изподрани, слънчасали и примрели за вода. Преходът ни бе отнел около осем часа. Тогава още не знаехме, но именно този преход, щеше да ни помогне много за предстоящото след няколко дни състезание „Балкан Ултра“.

Освен, че коленете ни получиха една много добра тренировъчна закалка, събрахме толкова жега, че после по време на състезанието, изобщо не ни се стори толкова непоносимо горещо, колкото се оплакваха всички останали.

[master_of_germs]

Вчера (19.09.2026 г.) врътнахме едно кръгче от село Мирково до най-високите върхове в Етрополския Балкан - Етрополска баба (1787 м н.в.) и Мара гидия (1790 м н.в.). За качването следвахме жълтата маркировка от Мирково към хижа Чавдар. Първо се минава през жп прелез, после се следва реката срещу течението (има и хубав заслон идеален за пикник. Реката се пресича по много плитък брод и след кратко изкачване се стига до заслон "Гургул чешма". Все е по черен път, който продължава до едно странично било при връх Ушите.  Продължава се нагоре по това било, влиза се в горичка по равно отдясно и се стига до още един заслон с чешма. Това е последното място, откъдето да се попълнят запасите с вода, но то 2/3 от качването вече е минато. Продължава се до главното било на Балкана, което в този участък е широка боровинкона поляна, но боронинки вече нямаше. Изоставя се жълтата маркировка и се тръгва надясно (на изток) по червената маркировка на Ком-Емине. Връх Баба ни е напред и вляво. Единствените хора, които видяхме по маршрута ни за целия ден, бяха няколко моторджии по билото. 

Върви се по черния път до разклон. За връх Баба се поема остро наляво и пътят с няколко серпентини стига до върха. Или не баш. Етрополска баба е военен обект със забранен достъп. Та стига се до портала. Но си струва заради гледките. Напред е Мара гидия и под него рудник Елаците. Наляво зелените склонове на Етрополска планина и на Предбалкана. Надясно - Златишката котловина и Средна гора. По-назад Витоша и едва се мержелееше и Рила. Към Мара гидия отидохме директно по билото, за да не връщаме по серпентините на пътя.

Спускането от Ком-Емине към Мирково го правихме без маркировка. В началото водеше диагонално пообрасъл, но все пак ясно различим черен път, който спускаше много плавно надолу. В началото на разклона има каменна пирамидка. До подножието на връх Червени камик няма проблеми. Пътчето следва това, което в mapy.cz е отбелязано като "червена" пътека. Но всъщност реална маркировка няма. Под Червени камик вече почват постоянно да се сливат и разделят всякакви обрасли пътчета и пътечки. Тракът в mapy.cz е по уж преки пътечки, които трябва са секат завоите на пътчето, но тия пътечки невинаги ги има в действителност. То, все някъде ще слезеш, но макар и не съвсем точна, добре е че имахме навигация. Не съм снимал много, за да си пестя батерията и да навигирам. Съвсем накрая има два по-стръмни участъка с директни спускания покрай тръби на водохващания надолу до рекичката. Накрая се минава по тунел под жп линията и се влиза в селото. 

Денивелацията нагоре и после наджлу е 1150 м, но почти не се усещат, защото качването е по плавен и почти постоянен наклон. В голяма степен важи и за слизането. 

Ето профилът според mapy.cz.

Ние сме направили някое километърче повече заради невъзможността да хванем всички "преки пътечки".

 

 

На нас ни отне с час по-малко от даденото време, като в това включвам и почивките на заслоните и върховете.

 

 

 

 

 

 

 

Гургул чешма

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мара Гидия откъм Етрополска баба

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Червени камик

 

 

 

 

[muchachote]

И днес продължих с любимото ми занимание: отмятането на българските двухилядници, връх Ушите, 2547 м, и Мальовишките езера. Да си честитя и първия лек снежец☃️ повалял за  кратко.

[muchachote]

Въпреки студеното, мъгливо и дъждовно време, и днес отдадох почит на планината. Целодневна разходка в троянския Балкан, из резервата Козя Стена, по билото до връх Кашка (1505 м) и връх Ушите (1637 м).

[Radnev]

Котешкият Чал и Дуниното Куче - По следите на Пирин Extreme.

Пирин Extreme 38 (Маршрут C) е най-техничната, опасна и зрелищна дистанция от ежегодния ултрамаратон Пирин Ултра.

38 километра с 3300 метра положителна денивелация, които трябва да бъдат минати в рамките на 14 часа. Това е нещо, което някога бих искал да направя, но едва ли ще успея😔.

Та, след като не мога да го направя състезателно, що пък да не го направим пешеходно, като го разделим на части? И така за трите дни около 6-ти септември се озовахме в Банско. Първоначалния ни план, бе да направим маршрута за два дни с нощувка на хижа Вихрен. Оказа се, че покрай празниците хижата е пълна😡.

Насочихме се към нощувка на палатка на Бъндеришка поляна, но след пресните палаткувания из Доломитите, някак си идеята за палатка малко се бе поизтъркала.

Накрая избрахме най-айляшкия вариант и си букнахме апартамент😄. Вечерта се поразходихме из Банско, а на сутринта бе време за поход.

Маршрутът на Пирин Extreme е брутален. Тръгва се от Банско и през Дуниното куче се стига до Котешкия чал – един от най-стръмните мраморни алпийски гребени в българските планини. За по-екстремен се води, може би само Средоноса. От Котешкия чал се излиза на основния ръб на Пирин, изкачва се Банския Суходол, минава се по Кончето, изкачва се Кутело, слиза се до премката и се изкачва Вихрен. Контролно време - седем часа и половина. 

А после лудостта продължава. От върха се слиза скоростно към хижа Вихрен, което са 1000 – денивелация, в рамките на няколко километра. А от там до Банско следват още 19 км с около 1000 + и 1600 -.

Решихме да се съсредоточим само на първата част от Банско до х. Вихрен. Втората, щеше да остане за някой друг път.

Етап Първи: Дуниното куче

В началната си част, изкачването от Банско до Дуниното куче е доста скучно. Решихме да модифицираме прехода и да изкачим „Кучето“ от Бъндеришка поляна. Знаехме, че има някаква тайна пътека, която тепърва трябваше да открием.

Рано сутринта, паркирахме на поляната. Докато се приготвим, до нас спря стар монтански Мерцедес. Излезнаха две момчета, облечени с фланелки на Асеновградски баири. А, викаме си – тея са от наще!😃

Щели да изкачват Кутело през Църномогилския чал. Също интересен и слабо познат маршрут. Интересуваха се дали сме знаели къде била пътеката. Ние нашата пътека не знаехме къде е, какво остава за тяхната 😄.

И така, потеглихме. Бях разузнал, че малцината по нашия маршрут, тръгват към отдавна изоставената хижа Академика. Ние го направихме малко по-различно. Хванахме бяло-жълтата маркировка надолу към Банско. След около километър изоставихме хубавата пътека и навлезнахме в дебрите на пиринските гори.

Имаше много пътища, които можеха да ни объркат. Тук ориентацията трябваше да бъде на топ ниво. Основно следях денивелацията и релефа на терена. Изкачихме един рид, после се озовахме в някакво дере. Вървяхме в посока, останките на крепост Ситан кале. Не знаех това ли е пътеката, но посоката бе правилна. Така слизахме надолу около 4 километра и загубихме поне 200 метра денивелация (от 1600, паднахме на 1400). Около километър преди крепостта, видяхме ясно отклонението за Дуниното куче. Там няма маркировка или табела, но тази добре оформена пътека, просто нямаше за къде другаде да води.

В началото изкачването е много приятно. Лека денивелация. Прохладно и красиво. После трябва да свиеш рязко надясно, ако не го направиш, ще отидеш към Църномогилския чал и Кутело.

Поехме мощно нагоре. С ориентацията се бяхме справили добре. Сега трябваше да покажем и сила. Тая сила, после ти излиза през носа, но в началото винаги си мощен. Денивелацията е много голяма. Само тук, имаш около 600+ за малко повече от километър.

На Дуниното куче чувствахме умора. То си беше и нормално. Бяхме на 2400 метра височина. Макар и това да бе само първия етап от прехода ни, вече бяхме ударили 1000+ денивелация.

Етап Втори: Котешкият Чал

На Дуниното куче спряхме за около пет минути. Бяхме решили, че няма да го правим скоростно, но нещо все ни буташе да бързаме нагоре.

От Дуниното куче има леко спускане и после стръмно нагоре. Пред нас имаше група от трима човека, които бързо настигахме. Те бяха и с големи раници. Междувременно се разминахме с други двама слизащи, единият, от които отново с тениска на Асеновградски баири😃. Брей, това състезание много популярно се оказа. То и аз имам, ама днеска бях с тениската на Трявна Ултра, на която не участвах, че съвпадна с Доломитите. Въпреки това организаторите ми се обадиха, ако искам да ми изпратят пакета от състезанието. Много европейска работа😃.

Та, минахме си ние по Чала, без особени затруднения и това при положение, че бързахме, доколкото на подобно място можеш да бъдеш бърз. Видях занитени скоби по скалите. После разбрах, че по време на състезанието, по най-опасните участъци, все пак се пуска въже, на което състезателите да се придържат.

Какво да кажа? Тясно е и от двете страни е пропаст, но не ни се стори особено страшно. Ако не се страхуваш от височини, здрав камък, теснотия и стъпваш здраво, не би следвало да имаш някакъв проблем. Най-важното е, че няма нито едно място, на което да не зависиш само от себе си. За да стане някоя бела, трябва да направиш нещо много-много глупаво. Т. нар. „въздушно място“, на което трябвало да подскочиш по ръба, така и не го видяхме къде е.

Не знам. Може пък и вече да сме претръпнали на подобни места.

Ако трябва да дам съвет, той може би бил следният - ако сте ходили по Кончето и ви се е видяло трудно, не ходете по Котешкия чал. Ако сте минали по Кончето безпроблемно, значи и Котешкият няма да ви е проблем.

 

 

 

 

 

Към края на Чала, умората вече се бе натрупала. Пред нас бе щръкнал един връх и си мислехме, че това е Банският суходол, така че се бяхме нагласили да катерим. Добре, че току в подножието му погледнах gpx трака, за да разбера, че Суходолът е малко по-на юг. Този връх бе някакъв безименен или поне аз не му знам името и се подсичаше.

В дясно от нас на 700-800 метра, виждахме обновения заслон на Кончето. Миналата година ходихме до там през хижа Яворов. Горе ни застигна лошо време и се подслонихме за кратко. Там срещнахме момиче, което ни каза, че щяла да остава да спи там.

Баси жените. После много хора се чудят, защо и как жените ходели сами навсякъде и не им трябвали мъже. Че за какво са им? И аз да бях жена, нямаше грам да се занимавам с някакви смотаняци, които до върха на Аязмото не можеш ги закара, щото имало много ходене.

Етап Трети – Основното било.

Основното било на Пирин е много коварно. През цялото време се движиш на височина от около 2800 метра и ако не си бил горе може и да си представяш, че едва ли не си на равното.

Това ми напомня на една случайна среща на Соколна. Едно семейство бе решило да мине през масива на Триглав и от там със спокойно и лежерно ходене щели да се отправят по билото на Стара планина към Тъжа🤯.

Та, да си дойда на думата. На хартия, Банският суходол и Кутело са малко по-нависоко от Кончето. На истинско обаче и двата стърчат над тебе, ще си изкривиш врата. Ах, как не ни се качваха. Колко комфортно и луксозно щеше да бъде, да се хванем по въженцето на Кончето и все напред-напред...

Тракът обаче бе безпощаден. Денивелацията между Кончето и Суходолът е под 100 метра. Кончето (2810) / Бански суходол (2884) - нищо работа. Леле, какво ти нищо! Тези 74 метра ни изпиха силиците. Горе бяхме останали без дъх. Там се разминахме с някаква група, чиито водач се оказа, че щял да участва точно на Пирин Extreme 38. Естествено, веднага разпозна тениската на Трявна Ултра и мe пита, ще участвам ли и аз? Викам си на акъла – така, като ме гледаш колко съм умрел още тука, дали ще участвам😄?!? Поговорихме си малко, дръпнахме малко въздух и айде надолу.

Пуснахме се по въжетата на Коня и към Кутело 2. Имаше доста хора, така че искаме или не, трябваше да бъдем бавни.

Тук си поотдъхнахме, но пък осъзнахме, че с водата сме много зле. Макар да бе началото на септември, времето бе много топло, направо горещо. Бяхме останали с по около половинка вода, а имаше още толкова много.

Между Кончето и Кутело денивелацита вече бе 110 метра. На хартия, отново не звучи страшно, но при насъбралата се умора всъщност си беше. Тази денивелация се взема за много кратко разстояние и те изтисква докрай. Тук вече го давахме полека и въпреки това горе бяхме много-много уморени.

Слизането до премката между Кутело и Вихрен се оказа по-гадно от изкачването. Нали бяхме назад с времето, решихме да се спуснем малко по-скоростно. Около 250 метра отрицателна денивелация и коленете ни започнаха да плачат. Всъщност, точно това е най-голямото предизвикателство на този маршрут. Хората се плашат най-вече от тежките качвания, но истинското предизвикателство са убийствените скоростни слизания, които правят коленете ти на скрап.

И тук някъде трябваше да вземем трудно решение. Да продължаваме ли по маршрута на Пирин Extreme към изпречилата се насреща ни огромна снага на Вихрен или да сечем надолу към Бъндеришка поляна, където да търсим някаква вода.

Обикновено предпочитам да издевателствам над себе си, но този път чистосърдечно си признавам, че решението да пропуснем Вихрен и да продължим надолу бе взето бързо. Мисля, че вътрешно го бях решил още на Кутело.

До тук бяхме направили гарантирани 1600+, минахме по Котешкия Чал, изкачихме Дуниното куче, Банския Суходол и Кутело. Намерихме и тайните пътеки, без да се объркаме, нито веднъж. Времето ни бе малко под 7 часа. До Вихрен денивелацията бе точно 304 метра, което означава, че ако бяхме на състезанието имахме около 40 минути, за да хванем контролното време от 7 часа и 30 минути, горе на върха. Много-много на кантар. При тази умора, най-вероятно десетина минути назад.

Това нямаше особено значение. Като цяло целите ни бяха изпълнени, дори преизпълнени. Не бяхме тръгнали с идеята да гоним времена, и въпреки това го направихме, та почти се и класирахме.

Поехме по маршрута покрай Казана на Вихрен, към заслончето със същото име.

 

 

Друг път, разтоянието между двете ми се е струвало близко, но не и този път. Водата ни бе останала на един пръст в шишетата, а печеше здраво. Спускането също бе много по-стръмно, отколкото си го спомнях.

Преходът ни бе изцедил и вече всичко ни се виждаше трудно. Тук долу и жегата бе много по-голяма. Сгушени между острите ръбове на Пирин, не усещахме никакъв повей на въздуха. Освен всичко друго и изгоряхме, сякаш се бяхме пекли няколко дни на морето.

На хижа Бъндерица стигнахме примрели за вода. Оказа се, че на хижата текат тежки ремонтно-строителни дейности и съответно хижата не работи. Не се виждаха и хора. Имаше някаква чешма, но на нея пишеше, че водата не е за пиене. Честно да ви кажа щях да пия, но се оказа че водата дето не е за пиене, освен всичко друго е и пресъхнала🤯.

Добре, че отнякъде изскочи пазач, който ни наля вода от един маркуч, дето поливат ливадата отпред. Все си мисля, че тази вода бе от оная дето не е за пиене, ама реших да не го питам, поне да ми е спокойно на душата. Да стигнем до Бъндеришка поляна, която бе няколко километра по-надолу, вече бе въпрос на формалност.

Та, така завърши Пиринска одисея - 2026.

Седмица по-късно се проведе и Пирин Ултра, но поради рязко влошаване на метеорологичните условия, бе използвано резервното трасе. Бегачите са заобиколили откритите карстови ръбове и вместо традиционните 3300 метра положителна денивелация са минали тънко със „само“ 2300, което бе и моя златен шанс да завърша това състезание.

Ама, то като не минеш баш през Чаловете, къде е предизвикателството, какъв Extreme си правил? 

 

[Zaro]

Винаги е по-правилно да се качваш малко по-малко отколкото можеш да слезеш.