Дубай - визията на един лидер

Обикновено мненията за Дубай са съвсем противоположни. От една страна, много българи смятат Дубай за рай – лъскавко е, шопинг, скъпото и луксът са на показ. Същите тези хора харесват и Монако, скъпите яхти в пристанището му, снимат се пред Ферари или пред магазин на Гучи и пускат до 2 минути снимката във Фейсбук. Не споделям тяхната суета. Харесвам лукса, но не съм му роб, мога и без него. От друга страна пък, са онези, които с неподправено презрение гледат на емирството, защото всичко това било построено с пари, с много пари. Дори много от тези хора изобщо не искат да отидат в Дубай. И докато хората, харесващи лукса и лъскавото, не мога да ги упрекна, защото тези хора на такова място се чувстват поне за малко специални, тоест – получават това, което явно им е липсвало в обичайното им местопребиваване, то има много какво да си кажа с онези, които сякаш отричат значението и стойността на този град.

Още когато се разхождах по улиците на Санкт Петербург си мислех за визионерството на Петър Първи да премести столицата на империята си от Москва в блатата край Балтийско море. Колко смелост и енергия са необходими за подобно нещо! Резултатът е познат за много хора, които са били в Перлата на Русия – Санкт Петербург. Но какво общо има тук този северен град с Дубай. Ами, на пръв поглед няма нищо общо, но само на пръв поглед. Всъщност се касае за една и съща идея. И двамата владетели са искали да създадат от нищо – блата и пустиня, нещо, което да наподобява на Запада. И на двете места архитекти и инженери от западния свят създават шедьоври. И на двете места се строи с много пари. То всъщност къде се строи без пари!? Да не би Париж и Лондон да са вдигнати без пари. Или парите на Франция и Англия са по-честни и заслужават повече уважение от тези на Дубай?! Съмнявам се, дори по-скоро е обратното – едните са основно от колониите, а другите – от земята под краката им. Трябва да си признаем – не сме много коректни към тези хора! Сякаш с пренебрежение приемаме, че те имат и добиват собствения си петрол и затова имат и пари, а така се възхищаваме на създаденото например в Европа, което е постигнато до голяма степен със средства от колониите на европейските страни по цял свят, тоест – коствало е сълзите, кръвта, живота на милиони хора. Това е лицемерие, нали! За да не продължа в тази посока, защото на много хора няма да им хареса, предлагам да оставим парите настрана. Парите са само средството, което дава възможност на най-изявените архитекти по света да сътворят най-смелите си мечтите. Така възникнал Санкт Петербург. Така възникнал и Дубай.

Интересното е нещо друго – същите тези хора, които сякаш пренебрегват Дубай (а и изобщо Емирствата), са страшно заинтригувани от пирамидите в Египет, трепетно се снимат пред Колизеума в Рим, прелитат хиляди километри, за да видят Петра в Йордания. Добре, нека помислим – трябва ли нещо да бъде древно, да е напуснато от хората, да са останали развалините му, та дори на места само няколко камъка, за да го оценим и уважаваме?!? Аз лично не разбирам тази логика. Харесвам и пирамидите, и Колизеума, и Античния театър в Пловдив, но харесвам и скоро изградената Голяма джамия в Абу Даби, Бурж Халифа, съвременните модерни стадиони, театри и опери. Всички те са празник на човешкия гении и труд и считам, че те заслужават нашето уважение и адмирации. Нека не си слагаме изкуствени ограничения, а да им се радваме с цяло сърце. Сега! Защото след хиляда години няма да можем.   

Представете си за миг, че ние сме съвременници на Пирамидите в Египет. Построили са ги току-що и ние имаме възможност да ги видим сега – в нашия живот. Страхотно, нали! Ами, Дубай – това са Пирамидите в днешно време, това е току-що построеният Колизеум, това е годината, когато изградиха Айфеловата кула, построиха Тадж Махал… И ние имаме невероятния шанс да присъстваме. Нали няма да пропуснем този шанс?!

Хиляда години по-късно вероятно туристи от цял свят ще се стичат на мястото на някогашния Дубай, който ще е обявен за едно от „най-новите 7 чудеса на света“, и ще гледат стърчащи железа и бетон. Ще цъкат с език и ще се възхищават на това каква напреднала цивилизация е имало тук. Ще се опитват да си представят как точно е изглеждал градът. „Какви невероятни неща са създали тогава!“ – ще си каже някой турист. Но ще бъде ли и той така сляп тогава за човешкия гений, намерил своето проявление в неговото съвремие. „Какво ли е накарало хората да напуснат този град?“ – ще се питат туристите, като отдавна ще са забравили, че някога тук е имало нефт, който е бил наричан от хората „черното злато“. Вероятно отдавна ще е забравено, че човечеството някога е оценяло този нефт толкова високо, че в негова замяна тук е построен град за чудо и приказ, градът на суперлативите, където е била най-високата сграда за времето си, най-голямото колело, най-големите фонтани и т.н. С петрола отдавна ще е свършено. Хората ще са имали неблагоразумието да го оползотворят докрай. Добре, че тогава са започнали да ползват слънцето, водорода и т.н. за същите цели.

„Определено тук е имало развита цивилизация“ – ще настояват хората, както ние сега твърдим същото за археологическите останки от грандиозното строителство в Египет. А дали там е имало развита цивилизация, или просто египетските фараони са били толкова могъщи и богати, че са могли да си позволят да доведат най-добрите архитекти и строители от останалия свят и да създадат уникални и до днес строежи. Когато се замисля и имам предвид днешните обитатели на Египет, трудно мога да си представя, че тези хора са строили пирамиди. Никак не желая да засегна който и да било. Просто аз не мога да си го представя. И пак се замислям – та кой строи днес в Дубай?! Да не би това да са шейховете и хората с камили! Десетки хиляди строителни работници от Индия, Бангладеш и останалия свят са се заселили тук, живеят и се прехранват. И създават всичко това, което е Дубай днес.

Спрях се в магазинчето за сувенири на сто и незнамсикой етаж на Бурж Халифа пред тази книга. Не можех да отмина този поглед. Погледнах в очите му. „Дали е визионер или прахосник, дали това, което прави е правилно?“ Времето ще покаже.

Аз лично вярвам, че това е „дубайският Пътър Първи“. Ангажирал се е да създаде от нищо нещо. От една пустиня – страхотен град. Град, който не спира да ни учудва със своите строежи, надхвърлящи всичко познато. Този човек заслужава възхищение, защото цялото богатство е в ръцете му, но той не е станал роб на парите, като ги харчи само за себе си, а сам е впрегнал парите да му служат, за да създаде нещо за хората. И ако за някой това е просто игра на богат човек, то аз виждам милиони хора, чийто живот се променя към по-добро. Някога тук са живеели само камилари. Днес тези камилари посрещат хора от цял свят, правят бизнес, развиват туризъм, предлагат лукс на приемливи цени.

Гледах всички тези сгради, множество зелени площи и се чудех – „Та това изисква огромна поддръжка!“ Да имаш огромни площи със зеленина за нас европейците е даденост и сякаш не го оценяваме. Да поддържаш обаче такава зеленина в пустинята е голяма работа. Иска се много труд и много средства. „А какво би станало, ако кладенецът на тези средства пресъхне?!“ Днес Дубай се е превърнал в средище за бизнес и туризъм. Ако обаче интересът към петрола намалее, дали всички тези сгради, градини, палати, пътища и инфраструктура ще могат да бъдат поддържани, защото пари са необходими не само за строеж, но и през всеки ден оттук нататък. Също като луксозен автомобил, който, за да остане в движение, се нуждае от скъпата си поддръжка.

„Дали е визионер, или прахосник“? „Дали това е най-удачният начин да се инвестират парите от петрола?“ Времето ще покаже. Факт е обаче, че днес от пустинята е създаден град за чудо и приказ.