Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • Венелин
    Венелин

    Израел и Палестина: Тел Авив, Хайфа, Назарет и Акра (част 1)

      Описание: От дълго време се канех да довърша започнатия разказ за моето пролетно пътуване от 2011 година из Израел и Палестина. Знам, че всичко се случи преди цели осем години, но безвремието в Светите земи се надявам да направи така, че пътеписът ми все още да е интересен и актуален.

    Израел и Палестина се оказаха две невероятно интересни страни, които се надявам много скоро някак си да намерят общ език и да заживеят доколкото е възможно мирно и по съседски. И двете страни предлагат невероятно много за любопитния турист, а раницата на гърба веднага издава добрите намерения на госта. С изключение на агентите по сигурността на летището, няма човек, който да не ме накара да се почувствам желан гост, като особено силно личеше това у арабите – израелски и палестински, мюсюлмани и християни. Пътеписът ми може да ви се стори прекалено практически и детайлен на моменти, но много бих се радвал, ако информацията ви бъде полезна. Струва ми се, че по онова време Израел рядко се посещаваше неорганизирано от българи, но това, надявам се, се е променило с влизането на Уизеър, Райънеър и Изиджет на пазара. Освен цената на полета тогава, разходите са в рамките на нормалното за Средиземноморска Европа, общественият транспорт функционира перфектно, а сред евреите практически няма човек, с когото не може да се разберете на английски или руски. Признавам, със сигурността не съм имал проблеми и притеснения, защото месеци наред преди това май нищо не се беше случвало в страната, но за разлика от други страни, в Израел туристите никога не са цел на атентати. И шансът да се случи нещо страшно е много по-голям, когато човек се вози в палестинска маршрутка, както ще прочетете по-късно.

    Всичко започна с полет от Милано, където живея, през Мюнхен за Тел Авив. За пръв път летях извън Европа с „нормална” авиокомпания и бях доста приятно изненадан от качеството на Луфтханза, което особено изпъкна в сравнение с обратния ми полет на Швейцарските авиолинии. Май наистина няма други като Луфтханза. По време на прекачването ми в Мюнхен обаче си позволих да се заяждам с летищните граничари, които си оправдаваха заплатата със „случайни” проверки. Може би богът на граничарите ми се беше разсърдил, защото на излизане от Израел заяждането ми се върна с лихвите. Но за това по-късно.

    На кацане в Израел предвидливо помолих граничарката да не ми бие печат в паспорта, който ще ми попречи да вляза в цял куп мюсюлмански страни в оставащите ми години валидност на паспорта. Не че съм тръгнал да ходя в Либия и Пакистан, но все пак... Масова практика е и се съгласяват, без да протестират. Подпечатват малко листче, но поне в моя случай ми беше взето от цивилен агент по сигурността минутки след проверката. Израел е известен с „профилираното оценяване на риска”. Млад, сам, тъмнокос мъж с малко багаж обикновено попада във високорисковия профил и не се измъква без поне няколко въпроса от типа на: „колко време ще стоите”, „с какво се занимавате”, „защо имате марокански печати в паспорта”. Отговарянето честно и уверено скъсява т.нар. „интервю”; увъртането и мънкането само предразполагат към още въпроси. С пожелание за приятен престой в страната след две-три минути разговор бях готов да се потопя в сънливостта на съботен Тел Авив.

    Ужасно неприятна черта на еврейския Шабат (от петък по залез до събота по залез) е, че обществените дейности замират напълно, като летището е специално изключение след компромис с главните равини през 70-те години, но в този ден до него обществен транспорт няма. Частници могат да работят като такси на собствен риск да се пържат завинаги в еврейския ад. А пък проклетото летище е на 20-ина километра от града... Но с дружина от двама случайни белгийци цената става по-поносима. Първото ми впечатление от Тел Авив е: модерен и много, много прашен град. Изключително ситен и фин прах сякаш се носеше навсякъде по въздуха, което според шофьора е нормално за ранната пролет. Тел Авив („Пролетен хълм”) е нов град, основан през 1920-те, по време на английската колонизация на Светите земи, когато идеолозите на световния ционизъм призовават евреите да започнат да се заселват в своята Обетована земя. Малко е останало от предвоенния Тел Авив – бедно изглеждащи сивожълти къщи, наречени Йеменски квартал, според произхода на обитателите му.

    1.thumb.JPG.fef8bf04c7a9e44dcb8120775a563f32.JPG

    Другият Тел Авив, онзи модерният, е навсякъде – масивни обществени сгради и банки, Сити с небостъргачи и малки кафенца, които напук на Шабата отварят още в ранния следобед. Бившата жп гара на османската железница от 19-ти век пък е превърната в район с много заведения и сувенирни магазини, които вечерта ще закипят от живот. По огромния плаж на Средиземно море много хора си правеха пикник или просто си почиваха, за къпане в морето беше още рано в края на февруари. В далечината, на два-три километра се виждаше старият град Яфа, вече станал част от огромния Тел Авив.
    2.thumb.JPG.7c6fa99468842df975e100a4d0ef4f30.JPG10.thumb.JPG.e1d26b4779e222efe2890142fdcb5310.JPG3.thumb.JPG.7287d9573579ea7ece27ba930420058c.JPG5.thumb.JPG.f5f29a3936c4b7472059844dbc7a1acc.JPG6.thumb.JPG.c0777a2cdc65b904f02467cf8413266d.JPG
    Ако Тел Авив е модерен, то в Яфа сякаш времето беше спряло. Малките улици-стълбища, старинните църквички и крепостните стени ме върнаха в миналото. Наблизо, в арабския квартал, съботната почивка не се спазваше много и гъмжеше от хора, включително и един много странен човек, носещ турски фес и говорещ някакви едва разбираеми неща на английски и други езици.

     

    7.JPG.1bd2e15a1ea4d9b73a2303aff89afb4f.JPG

    В Яфа потърсих и намерих и може би единственият паметник на българския народ. Именно Яфа е бил градът, в който са се заселили най-много български евреи след Втората световна война и е очевидно да са признателни на народа, който е направил каквото е било по силите му, за да спаси 50-ина хиляди човешки живота. Паметникът представлява малка колона, поставена сред паркче в жилищен квартал – скромно, както и известността на този забележителен факт от нашата история. То носи гръмкото име парк „Български народ”, а надписът гласи просто: „с признателност и благодарност на българския народ”. Преди 10-15 години, когато се подготвял паметникът, имало дискусия за името му и защо да не прославя страната България или нарочения за главен спасител на евреите цар Борис. От инициативния комитет в Израел обаче дошло най-логичното обяснение, че нито държавата, нито действията на този, когото съдбата е поставила начело на страната, са спасили българските евреи. Напротив, истинският герой е бил целият български народ и неговата народопсихология, за която и най-изявените български и немски расисти са се убедили, че няма да позволи Холокоста в България.

     

    8.thumb.JPG.4b5740a8b55b635e83f5a8348b66884b.JPG

    В размисли за българската и еврейската история започнах да се връщам към Тел Авив, където животът бързо влизаше в празничния ритъм на съботната вечер, когато падат забраните на Шабата като забавление и палене на всякакви светлини. Определено градът беше жив, но прекалената му модерност и масивните сгради от бетон и стъкло не ми допаднаха много. А и градът е расъл нашироко и усещах неприятното чувство на големите празни пространства. Пък и беше време да се отправям към последния влак за Хайфа, където щях да преспя и на сутринта да видя Бахайските градини.

    Хайфа ме посрещна с лек дъжд и доста порутени сгради в центъра на града, в който има цял квартал с преобладаващо рускоезични евреи, както и много заварени араби християни. За пръв път видях християнски некролог на арабски – повярвайте, изглежда много странно 🙂 Поредните особени заселници в Хайфа са били и немските колонисти от времето на съюзничеството между Кайзера и Османската Империя началото на 20-ти век. За съжаление от днешните къщички с дворчета в немски стил не е останало много, а и населението е било интернирано от британците по време на Втората световна война, вероятно като резултат от масовото му членство в клон на нацистката партия и посрещането на гостуващия английски крал със знамена със свастики.

     

    11.thumb.JPG.e39cf5eaab8c4f7378b815e1cba6dc27.JPG12.thumb.JPG.10a15797330e43a504118228ea570024.JPG13.JPG.36024c644f15565b0bf3e7a5108360c3.JPG15.thumb.JPG.6ecd8e8c41e09ab033f46698491a8d2a.JPG

    В Хайфа разбира се очаквах с най-голямо нетърпение да видя изящните Бахайски градини – най-свято място на поредната религия, възникнала по тези земи. Родено едва през 19-ти век, бахайството е особена смес от традиционните религии на Близкия Изток, като ключова догма, която го различава от други местни религии е, че бахайците не намират за важно да се заселват в земите на днешен Израел и Палестина и да пазят „бахайщината“. Там трябва да има просто техни светилища, които те да поддържат с пари и да посещават на поклонение. Има разлика и в посещаването на най-святото място на бахайската религия спрямо светите места на класическите три монотеистични религии. При тях едната религия вкарва в затвора друговерците опитали тайно посещение, друга ги кара да се делят на мъже и жени и да си слагат шапки на главите, а третата очаква да пълзят на колене. Вместо това, бахайците гостоприемно разрешават свободно посещение на техния храм и градини. За съжаление обаче въпреки обявеното работно време и събралата се опашка от поне десетина човека, никой не отвори градините почти половин час без каквото и да е обяснение. Задоволих се с много снимки през оградите и трябваше да заминавам с автобуса за Назарет.

     

    16.thumb.JPG.283468caa2b0121ba76ada78910152cf.JPG17.thumb.JPG.42327b129f7c849dd05ecb792b944384.JPG

    Назарет е прекрасен арабски християнски град сред зелените хълмове на Северен Израел. За съжаление неделният ден означаваше, че колоритният пазар е в почивка за празника, но и тихите улички покрити с вековни плочи и обградени от къщи с красиви зелени прозорци ми стигаха, за да почувствам атмосферата на ориенталския град.

    17a.thumb.JPG.f8286c23febbcfbeaefd4ff5dbeb900f.JPG

    Църквата на Благовещението пък е най-голямата църква в арабския свят и е построена на мястото на дома на Светото семейство. Според католиците именно вкъщи Дева Мария е била споходена от Архангел Гавраил с благата вест. Църквата е изпъстрена с дарове; стените са целите в християнско изкуство от много страни по света, все характерни за страната-дарител – прекрасна изложба на световното религиозно изкуство. Не липсваха италиански мозайки, сини португалски рисувани плочки, гръцки икони и какво ли още не. На долния етаж се водеше служба на румънски език, а молещите се очевидно бяха поклонници. Много ми хареса това че вярващите имат възможността да участват в литургия на такова свято място; сигурно точно така човек успява да се почувства още по близо до Бог. Съвсем близко до Църквата на Благовещението пък се намира малката църквичка „Свети Йосиф“, построена точно върху работилницата на може би най-забравяния баща в човешката история Свети Йосиф, където можах да видя оригинален стъклопис как самият Иисус е чирак в бащината дърводелска работилница.

    17b.thumb.JPG.bd2c16938982027ea79bc5305bbf6099.JPG20.thumb.JPG.48f96773d6d6226c78cadca5c045dea1.JPG19.JPG.8893b8be53657338b8b783b119e1a2b2.JPG

    По-късно пък разходката ми по хълма, на който е разположен Назарет, откри невероятни гледки към околната пролетна зеленина и скоро ме доведе и до мъничката църква Св. Архангел Гавраил, където идвайки за вода до кладенеца, според православните, Божията майка е научила, че скоро ще роди Иисус. Украсената с прекрасни мозайки църквичка беше и хубав край на разходката ми в Назарет, преди да се кача на автобуса за Акра (известен и като кръстоносния Сен Жан д’Акр или просто Акко на иврит) – друг голям израелски град с арабско население, този път мюсюлмани.

     

    21.thumb.JPG.2a3e24acdadcbb132c99aae29ec4c7c1.JPG

    В автобуса за Акра си поговорихме с местен арабски земеделец, който искрено проклинаше нерешителността си преди години да си купи земеделска земя около Варна, за да произвежда „най-вкусните зеленчуци и сирене”, такива каквито ги помнел от идването си в България. В духа на старата арабска традиция успя веднага да ми предложи и търговска сделка, на която не можах да откажа – обмен на евро (наричани от него за улеснение „доларите, които ми трябват за Малта”) по курс, за който в обменно бюро можех само да мечтая. Нервните му реплики: „хайде, давай ми парите, че трябва да слизам”, изречени от устата на арабин, за предубеден европеец като мен ми звучаха като начало на обир, а ситуацията ставаше все по-комична. Аз броя пари, но ги стискам здраво, а арабинът ме моли за повече и по-дребни банкноти, докато рови в торбичка с пари, в която сигурно имаше поне хиляда лева в местни пари. Всичко това придружено от скърцането със зъби на шофьора, че изостава от графика си, висейки на спирка в мъничко крайпътно селце. Разбира се, в крайна сметка всички бяхме доволни, а „бизнес-партньорът” ми слезе доволен и зареден с много евро в дребни пари и пожелания да ги харчи със здраве из малтийските курорти.

    За мое огромно щастие силният дъжд, който се изля по време на пътуването ми, спря преди да стигна в Акра и градът ме посрещна за кратко следобедно слънчев. Започнах разходката си от полуразрушената крепост, където са живели византийци, кръстоносци, араби и турци, преди да се срути след земетресение през 18-ти век. Някъде там в тъмните разрушени тунели са гниели и заточениците от чети и въстания през 19-ти век, чиито съдби с интерес следях в книгата „Подземията на Сен Жан д’Акр”. През тунелите стигнах чак извън крепостния комплекс, право в тесните каменни улички на стария град, където продаваха най-вкусния на света прясно изстискан сок от нар. Джамии с невероятно зелени куполи носеха невероятен ориенталски дух, а централната джамия Ал-Джазар беше разположена в красива и тиха градина с палми и лози.

    22.thumb.JPG.e589193ca4d55ec182153e76bcea50e0.JPG23.thumb.JPG.d1d6a2e60107fdda92018ecfe1259b3a.JPG

    Скоро беше време отново да потъна под земята, този път разглеждайки тайния тунел на рицарите тамплиери, открит случайно при ремонти на съвременната канализация преди около 20 години. Дългият и прав нисък коридор е свързвал части от крепостта, където са живеели тамплиерите, с пристанището и корабите, които през 1291 година отвели последните европейски рицари към родния им континент и цяла Палестина отново била завзета от арабите. На пристанището бях посрещнат от най-бурното море, което съм виждал някога – огромни вълни се разбиваха в кея, а един заблуден турист като мен се опитваше да ги доближи и снима с много професионален фотоапарат. Гледката ме амбицира допълнително и като войник започнах да се приближавам на прибежки до морето, за да се опитам да запазя завинаги спомена от бурното Средиземно море. Справих се доста добре с бойната задача, но цялото пристанище беше обгърнато в пръски от солена мъгла заради силните вълни и носих вкуса на морската вода по устните си до края на разходката ми в Акра.

    24.thumb.JPG.cab8713b62a8742f84aa2753d7387aeb.JPG25.thumb.JPG.287c88df349a846d96f920d40d7d65f2.JPG26.thumb.JPG.652170c8b437e1c43e2ee0802e42c77b.JPG

    След морето беше време да се върна отново из тесните улички на града, за да видя „Хана с колоните”, прекрасна сграда от османските времена, досами която пък стои кръстоносна часовникова кула, сякаш пренесена от някой средновековен италиански град. Точно на мръкване пък се покатерих на крепостните стени, където отново се потопих напълно в Ориента, наблюдавайки осветената в зелено джамия и слушайки кънтящата вечерна молитва. Въпреки че съм изключително нерелигиозен, а ислямът със сигурност не ми е сред любимите религии, като турист в арабска страна винаги изпитвам особено приятно чувство от срещата с неподправения дух на мястото, когато запее мюезинът. След молитвата не пропуснах отново да се порадвам на прекрасно изглеждащата джамия отблизо, а вече по тъмно се разходих и откъм морските крепостни стени, преди да си замина  с автобуса за Тиберия.

     

    27.thumb.JPG.b9f6fb620bea8d23c7dd65b4446b4cb3.JPG28.JPG.6fc70f115e072ae8f13f16973553fa9c.JPG

    На автогарата в Акра за пръв път пък видях въоръжени наборници, които си отиваха в казармите след градския отпуск. Усещането да си чакаш автобуса редом до 18-19-годишно момиче, което носи автомат, е... много, много странно. И... да, оръжието променя човека. Всички въоръжени младежи се държаха сякаш са на пост, независимо че носеха куфари, или пък ядяха сандвичи. Все пак постепенно започнах да свиквам с идеята, че за тях автоматът е парче желязо и че всички тези хлапета всъщност знаят какво правят. В Тиберия бързо намерих хостела ми и бензиностанцията-офис на Херц, където на сутринта щеше да ме чака кола, с която да обиколя неудобно разположени библейски места и други красоти като мястото на Христовото кръщение, кръстоносния замък Белвоар и най-еврейския град Сафед (Цфат).

     

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    Няма текущи коментари



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.