Иран - на гости на аятоласите или какво има там

( Понякога взимам такива решения че дори бръмбарите в главата ми стават и ръкопляскат!!! )

Когато споделяхме еретичната идея за кратка разходка из Иран, реакцията беше една и съща -"Ираан? Защо точно там? Вие луди ли сте? Телевизия не гледате ли?" Това още повече напомпваше нашия инат да си отговорим на основния въпрос

–Какво има там?

......20.30ч на 11.10, лето 2012 след Христа. Първото препятствие е преминато - след кратка словесна битка, подкрепена с писменo доказателствo, връчено тържествено и демонстративно - разпечатка от сайта на Иранското министерство на въшните работи, успяваме да убедим чекинга на "Ататюрк"че България Е в списъка държави чиито граждани могат да получат иранска виза при пристигане на летището в Техеран и трябва да ни качат на борда на "Atlasjet". Да, знаем че с иранците нищо не се знае, че положението е според настроението, но... така сме решили.

(VOA -visa on arrival, виза при пристигане, да не се бърка с Voice Of Amerika както прави чичко Гугъл)

03:30ч. на 12.10 лето 2013-то или 04:10 ч. на 20. 07. 1392г. според Иранския календар. Самолета малко нервно каца на международното летище в Тахран, кръстено на Саади Рухола Махди Хомейни, Великия гръмотвержец, или както цял свят го знае- аятолах Хомейни. Жените, които до този момент са по къси ръкави ,тесни панталони, въобще европейски изглеждащи на вид и държание, обличат шлифери и покриват главите със забрадки/hejab/. Разбрала сигнала, Жени също се дегизира.

....Второто препятствие, най- важното, е преминато дори без битка. След всички приготовления, снимки, разпечатки на резервации, билети, разпоредби, преведено брачно свидетелство /а снимката от сватбата?/ иранските митничари се сдават без бой - даваме си паспортите, изчакваме да ги върнат от някаква странична стаичка, плащаме по 50евра, лепят ни големи стикери в паспортите и тържествено и шумно ги подпечатват - Хошш алуади бе Ирран! Добре дошли в Иран.... Ле-ле, умираме си от кеф!!! Колко разговора с посолствата , колко въпроси по форумите, колко мейла, колко притеснения, а то - има-няма 15минути....

FU на всички агенции дето ни убеждаваха че трябва да си платим за покана или някакъв измислен код, иначе Иран- "само по телевизията"!!!

Поздравяваме се по американски с "дай пет" пред завистливите погледи на стадо нагли и надменни чехи и слизаме надолу да си търсим багажа. За да не мине всичко гладко, нашия го няма почти час. Момичето на информацията се облещва на въпроса ни откъде да хванем автобус за другото летище, което решава дилемата за начина на придвижване. С такси!

Опитваме се да сменим малко пари, но момчето от банковия офис виновно се извинява че курса е крайно неизгоден и любезно ни обяснява къде точно на горния етаж е сгушено обменното бюро. Там сънено момиче набързо ни брои половин бала разноцветни банкноти и ни отпраща с жест "аре,бегай". Банкнотите са поомачкани, с много нули и, както по-късно констатираме след няколкократно броене и смятане на калкулатора, много повече за 20-те $ които сме й дали. Така е, който спи на работното място....

Попрестарелият бакшиш, въодушевен от почти празната магистрала, изведнъж се преобразява на пилот от формула1 и изпреварва всичко движещо се откъдето му падне. Движим се поне със 140, въпреки че стрелката се клати като матрьошка между 80 и 100. Еуфорията е заменена с лееееко безпокойство - питам се дали линейката ще дойде със същата скорост.... На разплащане забележката ми че е Шумахер на Иран е приета с лек поклон като комплимент. Сладур.

Старото летище Mehrabad airport, вътрешен полет до Шираз. Всички жени са чаршафосани в черно. Някои толкова са се престарали със забрадките че рискуват самозадушаване. Разбира се нямат нищо общо с ония, от другия полет, които живота в белите държави е променил и като маниер, и като държание, и като манталитет сигурно. Така е - с какъвто се събереш, такъв ставаш!.... Паркираме се пред "пристигащи", там винаги е свободно.

Едно от най-трудните неща е да си букнеш нещо дребно – полет, автобусен билет, дори и нощувка. Всяка една иранска туристическа агенция щом разбере че няма да им купиш пакет с няколкодневна екскурзия моментално забравя за теб. А поради икономическото ембарго всякакви транзакции и преводи са абсолютно невъзможни. Два дни преди да тръгнем за насам все пак успяваме – чрез някакъв тарикат който незнайно как, след множество мейли до почти всички агенции циркулиращи из интернет пространството, е успял да се сдобие с нашия адрес и директно отправя оферта за полет Тахран-Шираз в евро. Вместо цена около 45-50$ си иска 64евра и ни дава сметка за плащане през УестърнЮниън в Тайланд. Тайлааанд??? Понеже не ни се рискува, а и навсякъде пише че празни места няма ( а бе много пътуват тия иранци,бе), плащаме и пращаме копие. Отговора е светкавичен, по малко от 15минути и то платени в брой!!!

09:30 След няколко часова дрямка по алуминиевите пейки , проверка на багаж няколко пъти, чекиране, пак проверка на багаж, следва арабска ситуация -объркване и разбъркване между пътниците на три полета, кой гейт е правилния - този който е на таблото, този който някакво фарси със радиостанция сочи или който ошашавените пътници си подхвърлят шепнешком. Дилемата е решена по някакъв начин, на нас, белите, местните ни помагат коя е правилната опашка и след малко сме пред Fokker 100 на IranAir със стълбичка като изплезено езиче. Спомням си за статия в която заради ембаргото иранците нямали пари дори за резервни части, както и за едно филмче от YouTube с горящ самолет на Ширазкото летище от 2011-та и със свито сърце си сядам на мястото. Я, отдавна не сме летели на такива широки седалки, без майтап! А, че и храна ни раздават! Ситуации като при тяхната революция, с летища под обсада и муджахидини с калашници засега няма. Всичко е културно,кротко и спокойно.

Какво има там?

Шираз - градът на поетите и виното.

Хотелчето, забутано из стария град, е реновирана старовремска къща пригодена да удовлетвори невисоките изисквания на престрашилите се туристи. Голям вътрешен двор, полупразно шадраванче с няколко рибки и храсти около него. Успокояващ брой бели и озадачаващ брой перси, които се опитват да ни подражават като държание доста по различно от това извън високите стени.

Интернета е с ограничени възможности, но достатъчни да успокоим близките, че сме стигнали и все още не са ни арестували. За това пък са опасали с камери още на три преки. Не виждаме смисъл,но... щом са там, сигурно има за какво.

На гроба на Хафез, един от символите на суфизма, или май беше мистицизма, ежедневно е пълно с дечурлига от детската градина, които вкупом сричат строфи след учителките-суфльорки. И момичета със книга в ръка, които с трепет милват съркофага и си шепнат нещо. Обичат си го персите и не го забравят - старателно подържаната градина е пълна със различни по пол и възраст!

Непривично подреден за тия ширини град, с тихи и възпитани хора. На никого не му прави впечатление че сме чужденци. Освен когато се загубиш из малките и тъмни улички в търсене на изход от многобройните базари. Или когато Жени запали цигара. В първия случай всеки се опитва да ти помогне и упъти въпреки езиковата бариера, а ако не бързаш може и чая да споделиш с тях. Във втория гледат изумено, въпреки че всяка вечер на "чайната" на покрива на хотелчето млади момичета дърпат наргиле, докато играят табла с половинките си /а бе нали шаха беше измислен от персите?/ .....Вино нито видяхме, нито пихме по разбираеми причини. Аааа, в древността се произвеждало, уточнява Жени /напразни очаквания/...

Акценти:

• Aramgah-e Shah-e Cheragh, джамията до площад Ахмади, първо докосване до шиитските храмове, едно невероятно съчетание на цветове и правилни форми;
• Персийските килими, особено в едно магазинче до крепостта на Каримхан, край което минахме поне пет пъти за да им се нарадваме и наснимаме.
• Големият плъх, който едно хлапе гони поне 5мин. из пустите обедни улички на стария град.

Магистралата, по-точно трилентовите еднопосочни платна,на която през 50ина км има полиция с камери, постепенно ни изкачва на широко плато , почти на върха на планината Zagros, в градчето Abarqu, малко над 3000м надморска височина, където спираме за почивка и чаша чай. Пейзажа е като от филм на Серджо Леоне, липсва само Чарлз Бронсън с хармониката. При вятъра който подухва, можем само да се досетим какво е през зимата. Но като им гледаме пътищата, а и не само тях, едва ли допускат бедствено положение ежегодно.

Язд - градът на най-старата по тия места религия - Зороастрианизма. За да стигнем стария град, където са повечето хотели, минаваме по опънати и чисти булеварди захлюпени от дървета, с широки зелени алеи в цветя и скулптури между двете платна. Хотела е подобен като предния , но с по-голям вътрешен двор, с повече зеленина в него, с по-голям шадраван, с повече диванчета, където да храносмилаш докато си пиеш чайчето след хапване. И с учудващо много маси под високия купол - явно и тук вечер идват местните за да се почувстват "като хората". Silkroad hotel е разположен до висока и красива джамия, която след няколко часа озарява небето окъпана във всички нюанси на синьото. Всички накъртващи спомени за минарета, особено Йорданските в Мадаба, вече са отлетели.

Опознавателната разходка по главния булевард минава през голям сладкарски цех с отворена витрина в която дегустираме всичко което излиза на щанда в момента, през фурна за арабски хляб , в която братя кюрди въртят чевръсто големите питки и която ухае като нашенските едновремешни че няма как да пропуснеш /сега ядем предварително нарязън дунапрен или полувтвърдена диетична кал / и завършва в стар воден резервоар, в края на спортно-музикална програма, нещо от рода на ансамбъла на Нешка Робева но с борци. Иначе момчетата си пеят и танцуват докато си тренират пехливанлъка.

На другия ден си минаваме по историческия маршрут като нормални туристи и снимаме под палещото слънце. В обедната почивка докато реанимираме по наровете в двора на хотелчето, се появяват двойка колоездачи от Швейцария. От Швейцария? 5 500км! Жената безмълвно минава край рецепцията и се шмугва в отредената им стаичка нарамила вътрешна гума на рамо. Мъжът, с осанка на манекен от концентрационен лагер, със скоростта на костенурка започва да се оправя с двете колелета и 10ината дисаги. Като се сетя какви байри са дотук… Знаех си аз че не в диетите е истината...

16.10. 2013 или 24. 07. 1392г.по Арабския календар . Днес е двоен празник. След Ейд ал-Адха в Сирия, китайската Нова година в Тайланд и Makar Sankrati във Варанаси, Индия, сега пък сме улучили, неумишлено, Eid-e-Ghorban! На тоя ден Ибрахим решил да даде сина си в жертва на Бога. Еид ед мубарак, ирании! Улиците са пусти, почти всички магазинчета са затворени, но парковете, джамиите и историческите места са пълни. Пълно е с местни и в ресторанта на хотелчето -пъстро облечени, с почти паднали кърпи от главата, пушат си на воля - един оазис за тези с по-съвременни разбирания и стремежи.

Другият , по важен празник - Днес е рождения ден на Жени! Това пътуване е и нейния подарък /тя си го избра/. Моят го получава в едно златарско ателие, поднесен с целувка с която изумявам персонала и той се чуди накъде да се обърне втрещен. Ееее, стига бе пичове! Ние поне не се крием за да си изразяваме чувствата. А и при нас жената не е само "за да ни обгрижва и задоволява по всякакъв начин и напълно"/глава20 от Трактат за правата на Имам Зейнул Абидин/… Докато вдигаме наздравица с иранска безалкохолна бира Star в хотелчето коментираме колко ни липсват семейството и приятелите, шумната и весела компания край отрупаната маса.... Ще наваксаме! Или както му казваме - ще затегнем!

Акценти:

• Dakhmeh-ye Zartoshtiyum -Кулата на мълчанието. Зороастрийски храм, където са погребвали мъртвите, разположен на висок хълм над града.
• Saheb A Zaman Club Zurkhaneh - иранския бодибилдинг във водната цистерна от 15_ти век
• Masjed-e Jameh - красивата джамия от 15-ти век до хотелчето, която озаряваше града през нощта като една Айфелова кула на Язд.

До следващия град сме решили да пътуваме с междуградски автобус (желанието да се возим на градски ни се вижда твърде скучно при вида на обществения транспорт и загуба на време при цените на таксиметровия такъв). Поради празника местата са ограничени и се налага да пътуваме с вечерния автобус. Успокояваме се при вида му. В България няма такива автобуси! Единствения по-удобен, комфортен и прочие автобус с който сме пътували е по отсечката Куала Лумпур - Сингапур! Само дето ония беше по 35-40$, а тоя-7$. За двама.

Около 22:30 местно време. След като 40мин. пътуваме по булевардите на Исфахан най-после стигаме автогарата. Хотела се оказва страхотно попадение - няма нищо общо с бекпекърските от предните два града, въпреки че е на същата цена. Поздравления за отговорника по настаняването г-жа Русева. Супер,супер, ама се оказва със сериозен недостатък - в тоалетната, която е отделно от банята, има клекало, от ония, турските! ….Мъка,мъкаааа.... Още ме боли лявото коляно.....

Градът ни подсказва че тук е "друга Индия" и решаваме да променим плановете, като пропуснем Техеран.И без това не обичаме столиците.

Шестото чувство не ни е излъгало - Исфахан е наистина интересен град, с впечатляващ съвременен облик. Всички надписи са и на английски. Улиците са широки, удобни,чисти, с още по-широки тротоари. Много и добре подържани паркове, пълни със семейства излезли на пикник. Няма табели "Не газете тревата!". Джамии, дворци, музеи са излъскани и с широко отворени врати. Малко е дразнещо че туристите плащаме 10-15 пъти повече но какво са 5$ за всичката красота и изящество. Хората са спокойни, усмихнати, готови да ти помогнат независимо от езиковата бариера (а не със "сори,неразбира") или просто да си побъбрят с теб.

Тук, за разлика от много места по света, знаят какво е България и къде се намира. Доста иранци са били в България или поне са минавали . От което ти стават още по-симпатични и по-близки. В първото кафене което виждаме дотук в Иран, на основната забележителност и "стъргало" - Nagqsh-e Jahan Square, площада на имамите, разговора със собственика Маниян завършва с "....и разкажете на Вашите приятели че не сме терористи"....

Край едно от многото магазинчета за килими закръглен иранец ни кани вътре да пийнем чай и да си говорим.

- Току що пихме в джамията. - му отказваме.

- Аааа, пили сте чай с молла Саадати!- умира да се смее той.

... Час по рано. Masdjet-e Shah, джамията на шах Абас 1-ви, атракция 3 на Исфахан според пътеводителя на Lonely planet. Докато само разглеждаме (джамиите ми идват вече множко, също като Буда-храмовете в Тайланд, а и фотоапарата е пълен със техни снимки) в един от дворовете към нас се приближава един от техните ... едно духовно лице, с добре познатите от телевизията дрехи и чалма, и ни кани с такъв благ тон и усмивка да седнем при него, че няма никаъв шанс да му откажем.

Смутени отпиваме от чая и отговарям на обичайните въпроси - от къде сме, какви сме. В единствено число, защото въпросите и вниманието са насочени към мен (гл.20 от Трактата за правата). После разговаряме за най-обикновени неща. Не съм сигурен за какво точно -от смущение или любопитство вече не си спомняме и двамата с Жени. На раздяла ми дава точно "Обобщен Трактат за правата" с тържествено положен автограф! и изписан мейл, а аз го карам да се снимаме за спомен, или по скоро за да се изфукам пред компанията колко съм адвенчър и смел. Мейла е регистриран в gmail.com.....

Докато се стъмни, втория по дължина площад след Тянанмън с площ 512 м на 163 м, се изпълва с хора. Семейства от по 5-10-15 души са разпънали големи покривки върху зелените площи и насядали по тях пият чай, вечерят, спят или просто си говорят. С възрастен иранец който с носталгия си спомня София през 57'/няма грешка- 1957г, така каза старчето/ си говорим за семейството - "Това е нашия социален живот- в къщи и по парковете. Нито театъра ни театър, нито киното кино, да не говорим за другите неща които съм видял по света". Думи изречени с тъга.

На следващата сутрин тръгваме с бодра стъпка към южния бряг на река Zayandeh към квартал Джолфа, където е и арменската църква Kelisa-ye Vank /малко християнство, че взе да накъртва/. И през световно известните мостове край един от които ще се возим на лодка. Само че лодки няма. И река няма. Само широко пресъхнало корито, обрасло с трева и храсталаци. И хора които незнайно защо вървят през него, вместо да минат по моста. А по снимките пълноводната река се провира под дългия 298 метра Si-o-Seh bridge, построен 1600-та година. Явно и тук е играл "фопотошоп-а".

Горе-долу по същото време шах Абас Първи е преселил цяла колония арменци-християни от сегашната северна иранска граница на южния бряг на реката. За да запази тяхната автентичност и да се възползва от техните умения на предприемачи и търговци , гарантира тяхната религиозна свобода и им дава възможност да основат свое селище и църковен храм.

Джолфа е съвсем друг, още по-модерен, европейски квартал, със сгради от бетон и стъкло, с LED реклами, пълен с магазини на световни марки. Хм, въпреки наложеното ембарго, големите компании са тук. Не толкова явно, но са тук и чакат момента за да завладеят тотално пазара и да "избият рибата" т.е. конкуренцията. Тук е символа на американските "кучета" Кока кола, тук е и Манго въпреки забрадките и тесните шлифери, но най-голямо присъствие по разбираеми причини има мъжката мода. Въпреки BMW и Mercedes-ите тук-там, номер едно по улиците е Пежо 206, може би всяка трета или поне четвърта кола е с френското лъвче.

В Исфахан се забелязва и по-очевидно военно присъствие - на всяко по оживено кръстовище, особено в старата част, има обитаем полицейски фургон, униформени с калашници и малка каравана с решетки на прозорците. "Родната милиция ни пази!"

След като в Шираз и Язд най-добрите места за ядене са точно хотелчетата в които сме отседнали, последната вечер решаваме да пробваме някой от Iranian traditional restourant на Исфахан. Голяма семпла зала, върху големи нарове проснати черги и.... това е. "Отказвам да си мириша чорапите докато се храня и то седнала по турски" категорично заявява Жени. На мен също не ми се вечеря в полулегнало положение. От близката дюнерджийница купуваме цяло печено пиле, опаковано в арабски питки и натъпкано със всевъзможни задушени зеленчуци и необезпокоявани го унищожаваме в хотелската стая, седнали край масата на нормални столове. После пъшкайки опаковаме багажа. Утре ни чакат два самолета и 9 часа автобус, гарнирани с няколко часово висене на аерогарата в Техеран.

Акценти:

• Nagsh-e Jahan square - площада на имамите по новому, ларгото на 1,4 милионния град
• mullah Saadati - въпреки някои глави от "Трактата"**, беше любопитно, а и не си спомням кога съм разговярал с православен свещеник /не богохулствам, просто тема за размисъл
• Джолфа и арменската църква - един съвременен квартал с един православен храм преживял ислямизация, войни и революции, някакси не на подходящото място - в Ислямската Република Иран
• Исфахан - градът като цяло. Ако не бяха забрадките можеше спокойно да си мислим че сме някъде из Европата.

Така го видяхме, така и го разказахме.