Туркменистан - да пътуваш там, където не те искат

Първото, което човек вижда от Ашхабад, е мраморът. Заслепяващо бял, покриващ безупречно целия летищен терминал - от широките коридори на зоната за пристигащи, та чак до острата човка на сокола - един от националните символи на Туркменистан, ,,кацнал" на покрива на аеропорта. Съответно първото, което човек не вижда, са хората. Мащабният терминал, планиран за над 14 милиона пътници годишно, тъне в абсолютна тишина. Единственият белег на някакво човешко присъствие, освен нашето, са сериозните физиономии под достолепните милиционерски фуражки, които с трескав поглед следят новопристигналите. Посещението на Туркменистан, една от най-труднодостъпните страни в света, ни поставя в своеобразния бутиков клуб от под 10 000 чужденци, които годишно пристигат в мистериозната централноазиатска република.

Десетчленната ни група закоравели авантюристи се реди на опашка на гише, за да заплатим имиграционна такса. Получаваме обаче само хвърчащ лист, с който трябва да идем при друг служител. Там вече се разплащаме и получаваме нов документ, който трябва да върнем при първия блюстител на реда, за да си получим обратно паспорта с прилежно залепена виза. Няколко руски семейства ни пререждат и на двете гишета. Самите служители пък не изглежда особено да бързат. Свиваме устни в неодобрителна гримаса, но трябва да свикваме - ненужната бюрократична тежест и прехвърлянето от гише на гише са неизменна част от пътуването из бившето съветско пространство.

Мраморният сокол, който ни посреща в Ашхабад

- Извините, а будете делать тест? Смена заканчивается, уже уходим!

Обръщаме се стреснато. Гласът принадлежи на недоволна медицинска сестра с назален тампон в ръка. Сещаме се, че едно от изискванията за влизане в страната е да направим бърз тест за ковид (през октомври 2025-та, когато светът отдавна е забравил за пандемията и свързаните с нея ограничения за пътуване). Споглеждаме се объркани. Ама нали чакаме тука на опашка? Е, нищо, айде няколко човека да дойдат, няма нужда всички. Обаче такса за тест плаща всеки. 30 долара на парче. Нищо, че половината не са минали, а на другите тестовете им са моментално изхвърлени в близкия кош. Намирисва на механизъм за доене на чужденци. Отделно добавяме такса за виза и имиграция - общо малко над 120 долара. Влизането в Туркменистан не е евтино!

Освен виза и входен печат получаваме и печат за регистрация в полицията

Следва паспортна проверка. 10 гишета за 10 човека. Въпроси, пръстови отпечатъци, печат в паспорта. Зад гишето гъмжи от полицаи. Нататък - орди от митнически служители, насядали около десетките скенери за багаж. Количеството персонал на това летище надвишава многократно скромния брой на пътниците. Но това вместо да ускори процеса, сякаш още повече го забавя. Преодоляваме безкрайните проверки със скоростта на костенурка, но ето че след последното препятствие сме навън, където ни посреща внушителната фигура на Сердар - нашият гид, баща и майка по време на престоя ни в Туркменистан. Пращящ от харизма и политкоректност, със сериозно изражение и още по-сериозно телосложение, той ще ни съпровожда през цялото време, докато кръстосваме мистичната страна. Фактът, че е адаш на сегашния президент, му придава допълнителен авторитет. По закон всички чуждестранни посетители трябва да бъдат част от организирана група, която от своя страна да бъде водена от местен шофьор и гид. Движим се по определен, предварително начертан маршрут, от който нямаме право да се отклоним, и посещаваме места, съгласувани и одобрени от местните власти. Звучи като Северна Корея, а?

Добре дошли в Туркменистан!

Сердар - нашата пътеводна светлина из необятния Туркменистан

Скоро се вливаме в рехавия сутрешен трафик, който се носи из безупречните булеварди на туркменската столица. Потвърждават се впечатленията от летището - мрамор има, хора липсват. От двете страни на идеалните пътища се издигат грандиозни бели сгради, облицовани с чист мрамор, сякаш сме попаднали в някакъв гигантски филмов декор. Първият президент на страната Сапармурат Ниязов, управлявал от 1991 до 2006 година, е идеологът на пълното преустройство на Ашхабад, който от типичен съветски град трябва да се превърне в символ на Новия Туркменистан, на ,,националната идентичност и величие". В града са използвани близо 5 милиона квадратни метра мрамор, внос от Италия, вложен в облицовката на над 500 сгради - от стари панелни блокове до чисто нови, лъскави хотели. Дори от рекордите на Гинес не са останали равнодушни по въпроса и са обявили Ашхабад за най-големия мраморен град в света. Ако разстелем този мрамор по земята, то на всеки 4.8 квадратни метра градска площ ще се пада по 1 квадратен метър от ценната суровина. Смята се, че целият този лукс е струвал на властта малко над 6 милиарда долара. При население на Туркменистан от около 6 милиона души излиза, че всеки е получил близо 1000 долара мрамор за лично ползване... За да не се разваля цялостният ослепителен имидж на града, жителите на столицата имат право да се возят единствено в бели или сребристи автомобили. И наистина - докъдето ни стига погледът, широките булеварди и мащабни виадукти в центъра на Ашхабад са залети от неизменна бяла вълна. Още след първите няколко минути в туркменската столица поклащам глава - сякаш дори и слънцето внимава как се отразява в блестящите сгради, че току-виж попаднало в някой от безкрайните ,,черни списъци" на туркменския режим...

Положението с цветовете не е цветно

Безкрайният мраморен Ашхабад

Спираме за закуска пред кафене, което изглежда затворено. Сердар не приема този обективен факт и влиза да размени няколко думи на по-нисък тон с девойката зад бара. Изведнъж заведението като с магическа пръчка заработва и любезно сме поканени вътре. Даже позволяват на единствения пушач от нашата група да запали цигара пред кафенето, което иначе е немислимо в духа на строгия местен морал, повеляващ пълна забрана за пушене на обществени места, били те закрити или открити. Разположени на удобни дивани в центъра на модерното заведение, поръчваме обилна закуска. Прокрадва се подозрение, че лъскавото кафене не е предназначено за местните жители. Менюто е изцяло на руски език, има безжичен интернет, обслужват ни рускини, облечени в модерни западни дрехи в отличие от повечето местни жени, които на работа са длъжни да носят национални одежди. Подозрението за инсценировка се потвърждава, когато разбираме, че един от малкото хотели за чужденци се намира точно в съседство, а ние ще бъдем настанени именно там. Под сурдинка идните дни ни се казва, че тук може да обменим пари на черно - крайно важна информация предвид шесткратното разминаване между тукашния и официалния курс... Но пък храната си я бива - западни, руски и централноазиатски специалитети, при това за жълти стотинки. A WiFi-ят? Както навсякъде, не може да пробие блокадата, която властва в тукашното интернет пространство - всички популярни браузъри и приложения за чат са блокирани. Ползването на VPN официално е наказуемо, но подочуваме, че почти всички местни заобикалят забраната по един или друг начин. На блажения турист се препоръчва да се наслади на седмица дигитален детокс...

Фитчи, самса, чебурек

Време е за туризъм! Скачаме в бусчето (бяло, разбира се) и се отправяме да изследваме Ашхабад. На равномерно разстояние по пустото шосе забелязваме местни жени, които старателно метат тротоари, стълбища и даже средата на широко кръгово кръстовище. Тази гледка се среща и далеч извън града, където мраморните сгради отстъпват място на ниски храсти, едни от малкото, растящи при местния пустинен климат. Какво метат тези жени насред нищото, чудим се ние. Поддържат чисто, отговаря Сердар от предната седалка. В Туркменистан е много чисто. Тук всеки работи. Няма безработица, повярвайте ми! Вярваме, къде ще ходим. По негови думи можем да го питаме всичко по всякакви въпроси, само да не говорим за политика. Хубаво, ама то във всеки един въпрос има зрънце политика. Решаваме, че разходите за домакинството са по-неутрална тема. Тук Сердар има много какво да каже:

- Животът в Туркменистан е много евтин! Литър бензин струва 1,5 маната (0,8 долара по черния курс). За газ плащаме 20 маната (1,11 долара) годишно на жилище, водата струва 170 маната (9,44 долара) за три години, а пък електричеството е 7 маната (0,39 долара) на месец. Тол таксата на магистралата е 0,3 маната (под два цента). Даже и апартамент си купих навремето за 200 и няколко долара, ама вече не може така...

Едва смогвам да запиша прилежно всички цифри, изстреляни от Сердар. Моля го да повтори. Няма лъжа, няма измама. Туркменистан изглежда като рай на земята, облицован с мрамор, всеобща трудова повинност и изнасящ лекция по социално благополучие. Мислено правя паралел с Бруней, малкия султанат на остров Борнео, където всичко е безплатно за всички и никой нищо не прави. Сякаш по поръчка виждаме жена, която търка парапет, спускащ се в поредния пуст подлез. Всеки има работа, повтаря Сердар. А къде са хората в този мраморен град? Е, то е пълно, просто вие не сте ги видели, клати глава нашият гид. А това изречение е на път да се превърне в коронната му фраза. Винаги всичко има, просто точно ние не сме го видели...

Туркменистан - от евтино по-евтино

Виждаме обаче джамията. Няма как да я пропуснем - минаретата й се извисяват на 91 метра (препратка към годината, в която Туркменистан обявява независимост от СССР - 1991 г.), Спираме за кратко посещение. Разбира се, огромната джамия блести цялата на октомврийското слънце, а фонтаните пред нея правят картината още по-внушителна. Ниязов, първият президент на страната, обявил себе си за Туркменбаши, или Баща на всички туркмени, строи мащабното съоръжение на шосето до родното си село Гипджак, на десетина километра от столицата Ашхабад. Пристъпваме по мраморните плочи, които водят към 55-метровия купол на джамията, носеща името на Туркменбаши. Отвътре тя е не по-малко впечатляваща, с изящни килими, тъкани на ръка от стотици местни майстори, и елегантно осветление. Според Сердар тя побира 10 000 души едновременно. Възниква въпрос кой въобще я посещава, след като най-близкото населено място е малко селце. Нашият непоколебим водач отново има готов отговор - на големите мюсюлмански празници автобуси докарват тук вярващи от всички области на Туркменистан. На въпроса дали това си заслужава 100-те милиона щатски долара, хвърлени за строителството на грамадната джамия, той свива рамене. А религиозни ли са туркмените? Сердар се подсмихва. И такива имало. Ама по селата. В градове се хапвало и пийвало порядъчно. И пост по Рамадан не се пази много-много. Потвърждават се впечатленията ми от другите централноазиатски страни - съветското влияние върху народопсихологията е далеч по-силно от това на религията...

Внушителната джамия ,,Туркменбаши"

Храмът отвътре

До джамията е мавзолеят на Туркменбаши. Може ли да го видим? Може, даже е препоръчително. Мраморен, със златен купол. Наблюдаваме, облегнати на перилата на балкона, петте черни ковчега под нас - тук почиват самият Ниязов, двама от братята му, майка им, а един ковчег е поставен символично за баща им, погребан на друго място. Тълпи развълнувани местни, както пред мавзолея на Хо Ши Мин в Ханой или пък този на Ислам Каримов в Самарканд, липсват. Само двама скучаещи войници ни следят с поглед, докато се отдалечаваме. Уж не може да се снима, пък никой нищо не ни казва. Даже Сердар се размечтава за предстоящия обяд, и то току пред мястото, в което почива бащата на нацията.

Гробницата на Бащата на всички туркмени

Самият Ниязов е една от най-абсурдните политически фигури в постсъветското пространство. Лидер на Туркменската комунистическа партия, след разпада на СССР той се обявява за пожизнен президент на страната. Създава невиждан култ към личността си, като дори написва ,,Рухнама" - смесица от Корана, исторически интерпретации на националната история и автобиографични елементи. Книгата, подчертаваща туркмените като кажи-речи най-великата нация на света във всяко едно отношение и претендираща да бъде учебник по морал, става официалната книга на страната и се преподава във всички училища и университети. Имамите трябва да я четат заедно с Корана по време на молитва, цитати от нея са изписани по стените на джамиите, между айятите от свещената книга за мюсюлманите. Тя дори става част от шофьорския изпит и кандидатите са били препитвани на нея. Представете си да усвоите успоредно паркиране, но да ви куцат рецитаторските способности... Скромният Ниязов дори изпраща копие от книгата в космоса с първия туркменски сателит, за ,,да може и Бог да я прочете".

Рухнама - вся и всьо на туркменския културен и обществен живот допреди няколко години

Лудостите на Туркменбаши не спират дотук - той кръщава градове, летища, марки водка и метеор на себе си. Строи свои златни статуи, една от които се върти с лице към слънцето. Неговият портрет трябва да виси във всяко държавно или частно учреждение (по мои наблюдения това се запазва и при новите президенти). Ниязов кръщава месеци на себе си и своята майка. Видимо преклонението му пред майчината фигура е толкова силно, че лингвистичните му експерименти не спират дотук - официалната дума за ,,хляб" в туркменския език става ,,Гурбансолтан едже", или учтивото обръщение към майка му. Капризният лидер решава да забрани всичко, което не допада на височайшия му вкус, включително операта, балета, кучетата в столицата, брадите, музиката на запис или по телевизията, радиото в колите и, разбира се, пушенето. Под санкциите попадат и високо ценените в Централна Азия златни зъби, за да може единствено президентската усмивка да свети така ярко (неслучайно след смъртта на Ниязов го наследява неговият зъболекар - Гурбангули Бердимухамедов). И докато всичко това може да бъде счетено за почти невинна, макар и доста побъркани прищявка, други негови решения влияят пряко на живота на местните. Той затваря всички болници и библиотеки извън столицата с аргумента, че здравите хора не се нуждаят от болници, а селяните така или иначе не четат. В желанието си да укрепи властта си прогонва или затваря всички политически опоненти и забранява на гражданите на Туркменистан да пътуват в чужбина. След като хиляди емигрират по икономически или социални причини, той ги обявява за предатели и не им позволява да се върнат в страната, разделяйки семейства за десетилетия. Ниязов е и архитектът на мраморната визия на Ашхабад, която в най-мека степен може да бъде наречена разточителство на фона на огромното социално неравенство, царящо в една от най-богатите на природен газ страни в света...  

Портретите не липсват и днес - сегашният президент ни наблюдава отвсякъде

Златният Ниязов

Време е за обяд. Първият ресторант е затворен. Този път няма върху кого Сердар да приложи своята убедителност и се налага да търсим алтернативи. Спираме се на чайхана. Отличен избор в тази част на света. Поръчвам пилаф, пилешка супа с фиде, свежа салата. Сервитьорите сноват напред-назад, пременени в национални одежди, и крадешком поглеждат към необичайно голямата група чужденци, заела две маси в центъра на помещението. Поливаме този гастрономически пир с каничка чал - газирано, леко ферментирало камилско мляко, специалитет на традиционно номадския Туркменистан, в който камилите на много места все още са по-ценни от автомобилите. Сердар изчезва в глухата уличка зад ресторанта, за да се върне с няколко дебели пачки местна валута, омотани с ластик. Така се осъществява първият ни досег с тукашните пари, при курс 18 маната за долар. За справка, официалният курс в банките е само 3 маната за долар.

Пилафът - царят на местната кухня

Чал - най-популярната местна напитка

Първи досег с местната валута

Територията на днешен Туркменистан е населена от хилядолетия. Най-ранните следи от човешко присъствие по тези земи са от ок. 6000 години преди новата ера, когато племена в южната част на страната започват да обработват плодородните оазиси. По-късно номадски индо-ирански народи кръстосват степите и пустинята Каракум, преди Персия (Ахеменидската империя) да сложи ръка на днешните туркменски земи. В 4-ти век пр.Хр. тук стъпва и големият завоевател Александър Велики по време на своята азиатска кампания. Малко след това пък възниква Партийската империя, една от най-могъщите държави в Античността, определяна за най-сериозния съперник на самия Рим. Смилам потока от информация, който идва от предната седалка на бусчето, докато голите кафяви хълмове пред нас заемат все по-голяма част от хоризонта. Именно с партийците отиваме да се запознаем - или поне с това, което е останало от столицата на тяхната държава - Ниса.

Древната Ниса

Бусчето ни оставя на пуст паркинг близо до поредното безименно село. Туристи няма, както навсякъде в Туркменистан. На малко други места по света може да се посети обект под егидата на ЮНЕСКО, без да се сбориш с тълпи от настървени за снимки посетители. Тук обаче, на входа на първата столица на Партийската империя, ни очаква единствено отегчен пазач, който дори не си прави труда да ни погледне. Кафявите хълмове тук приличат на вълна, която пази древния град. Отвъд тях, само на десетина километра от нас, започва Иран - нищо чудно, че партийците, родом от Северен Иран, са дошли тук. Пристъпваме из останките на древния град, уникална смес между иранско, гръцко и римско влияние. С половин уста ни се казва, че туркменските археолози дотолкова не могат да смогнат с разкопките на всички исторически места в страната, че често голяма част от артефактите се заравят обратно в земята, за да чакат по-добри времена. Според мен обаче е по-вероятно да дочакат цял Ашхабад да се покрие с мрамор, преди да им се обърне подобаващо внимание.

Малко е останало от някогашната велика крепост

Ниса е била кралска резиденция и важен център по Древния път на коприната, свързващ Китай и Европа. Тук се извършвали религиозни обреди, жертвоприношения, както и погребения на висши сановници. В Ниса са намерени ритони от слонова кост с митологични сцени, мраморни скулптури и сребърни елементи, всички от които се намират в Националния музей в Ашхабад. За съжаление, малко е останало от някога внушителните крепостни стени на града, срутени от опустошително земетресение през 1-ви век сл.Хр. По-късно, когато Ниса става част от Персия на Сасанидите, значението й съвсем запада.

Докато пътуваме обратно към града, си мисля как ако руините бяха само малко по на север, в съседен Узбекистан, щяха да бъдат пълни с тълпи от туристи, а около тях щеше да гъмжи от продавачи на евтини сувенири, таксиметрови шофьори и самопровъзгласили се гидове. Туркменистан просто не счита туризма за важен или достатъчно привлекателен, нито пък финансово необходим. Близо 50% от БВП и над 80% от износа се дължат на природния газ, като основният купувач и бизнес партньор, изненадващо или не, е Китай, следван от Русия и Иран. Останалите доходи са от нефт, следвани от селското стопанство и текстилната промишленост. Показателно за отношението на правителството към туризма е и фактът, че Туркменистан е може би единствената страна в света, която няма безвизов режим за гражданите на която и да е друга държава - всеки един чужденец трябва да мине през познатата ни вече схема - агенция, покана, виза, имиграционни такси, накратко едно малко кожодерство.

На фона на всичко това пазарът в Ашхабад е приятна изненада. Има не една, не две, а цели три сергии за сувенири. Продават се рошави вълнени калпаци, малки тюбетейки и плюшени камили. Липсата на масов туризъм явно държи цените ниски, защото всичко е толкова евтино, че даже не върви да се пазариш. Даже почвам да се чудя дали съм на ориенталски пазар. Никой не ми подвиква, никой не ми назовава специална цена, само за мен и за никого другиго, няма уверения, че въпросната стока е от оригинална по-оригинална (не гледайте етикета ,,Made in China")... На сергия за книги удрям джакпот - намирам руското копие на ,,Рухнама", свещената книга за туркмените по време на управлението на Туркменбаши. Някога великото четиво лежи някак тъжно и самотно сред детски книжки за оцветяване и руски сборници с готварски рецепти. Продавачът остава равнодушен, докато ми назовава цената от 6 долара за редкия екземпляр. Купувам я без претенции. Някога единствената книга, продавана в мнозинството книжарници, днес ,,Рухнама" е по-скоро странен артефакт без особена важност. Не че със смъртта на Ниязов е настъпил край на страстта на туркменските президенти към литературни изяви - но повече за това по-нататък...

На пазара Ашхабад плахо напомня за това, че е истински град и лицата му далеч не се изчерпват с мраморната грандомания и безкрайните, пусти булеварди. Тук, на ,,Руския базар", се срещат руското и ориенталското - продават се сладки туркменски пъпеши и черен хайвер, чай ,,Иван" и смес от билки от селата в подножието на Копетдаг, туркменски коняк и водка ,,Туркменбаши" на подозрително ниски цени. След основаването на Ашхабад, града на любовта в превод от фарси, като руски гарнизон и административен център в края на 19-ти век, руснаците са живеели главно в района около пазара, оттам и името. Тук за пръв път си позволявам да наруша едно от безкрайните правила, за които слушаме от сутринта насам - без снимки на обществени места. Обществен ли е пазарът? Че как! И въпреки това никой не го вълнува, че запечатвам кадър след кадър на сергии, дини, пъпеши и треви. Даже ми се радват - ела да пробваш този калпак (пробвам, купувам), искаш ли сушен пъпеш с шоколадова глазура (далеч от вкусен), я да ти резна пресен пъпеш да опиташ (пръстите да си оближеш), хайде по лъжичка хайвер! Последното предложение успява да заинтригува цялата група, само аз се въздържам. Не обичам този деликатес и това е. Купувам обаче шоколад ,,Туркменистан", който има повече визуални качества (интересна опаковка), отколкото вкусови такива. Напорист член на групата подхваща разговор с руска баба, която обявява Елцин за предател. Горбачов направил всичко правилно, но все пак по съветско време се живеело по-добре. Преди да успеем да зададем още някой неприличен въпрос, Сердар ни подбира и бързаме обратно към бусчето.

Черпят ме пъпеш на пазара в Ашхабад

Руският базар

На сергията за хайвер

Усещането, че по време на СССР се живеело по-добре, е присъщо на голямата част от милионите руснаци, останали в бившите съветски републики след разпада на огромната федерация. Досегашните господари на обществения и публичен живот изведнъж се превръщат в малцинство, а езикът им - във втори главен и използван главно за комуникация с хората от другите страни. С малки изключения се наблюдава ренесанс и умишлено преминаване към националните езици като единствен метод на официална комуникация, което не се харесва на руснаците, повечето от които никога така и не научават туркменски, узбекски и т.н. Туркменистан следва тази тенденция, но и тук училищата са разделени на туркменски и руски класове според езика на преподаване, и подобно на останалите централноазиатски държави, руските паралелки са по-желани и традиционно постигат по-високи резултати. Причината се корени в учебната инфраструктура, почти изцяло на руски, изолирането на местните езици като второстепенни и не дотам академично напреднали по времето на СССР, както и наличието на предимно рускоезични кадри. Въпреки усилията на всички туркменски президенти, ще са необходими десетилетия, както и сериозна инвестиция в образователния и научния сектор, за да може образованието на местния език да бъде достойна алтернатива на това на руски. Всичко останало е бошлаф. Даже и нашият гид е съгласен с това.

Междувременно отново сме на булевард, по-модерен, по-лъскав и по-празен отвсякога. От двете му страни се нижат редици от кипариси и борове, което би било напълно нормално, ако не бяхме сред Каракум - един от най-сухите пустинни региони в света. Хилядите иглолистни дървета, които виждаме навсякъде, са част от проекта на Ниязов за ,,ред, чистота и цивилизованост" на Ашхабад. В екстремния климат те се нуждаят от специално напояване, затова за тях са изградени мащабни поливни системи и подпочвени технологии. Когато спираме на поредната спирка от нашата обиколка, все още не мога да се отърся от усещането, че сме попаднали в някаква антиутопия. Гледката, която съзирам пред себе си, не помага особено. Над главите ни се издига близо стометрова футуристична конструкция от стъкло, стомана и, разбира се, мрамор. Дошли сме на най-голямото покрито виенско колело в света, поредния грандиозен и безкрайно необходим проект на съвременната туркменска власт, струващ близо 90 милиона щатски долара и оставил неравнодушни дори господата от Гинес, които чинно му връчват плакета за съответния световен рекорд. Редим се и ние послушно да си вземем билетче на народната цена от 0.50 цента. Защо не се наблюдават други ентусиасти да се повозят на това чудо на инженерната и дизайнерска мисъл, умувам аз, докато асансьорът ни качва на стартова позиция. Всеки може да построи виенско колело с гледка, а без гледка могат само в Туркменистан. Ама ха.

Най-голямото покрито виенско колело в света

Вече горе на началната площадка, се появява неочакван проблем. Няма кой да пусне колелото. ,,А где кнопочник?" (копчеджия?!), чуди се Сердар. С властен тон ни нарежда да стоим на място и се спуска обратно надолу. След няколко минути се връща заедно с жената от билетната каса. Явно временно я е затворила, за да включи съоръжението. Надали ще изгуби клиенти, мисля си. Жената човърка малко по някакво табло и кабинките, скърцайки, започват да се въртят. Окупираме две от тях и се понасяме нагоре. А избор имаме - виенското колело е планирано за до 200 гости едновременно...

Гледката през повечето време

Емоциите са нееднозначни - кабинката се тресе и вие като астрахански вълк, пък отвътре съоръжението не изглежда да е пипано, откакто от Гинес са минали оттук през 2012-та година. Висят жици, забелязват се десетки гълъби, предали Богу дух на по-високите прозорци от конструкцията. Остава мистерия как са се озовали вътре. Опитваме се да се концентрираме върху гледката, но такава почти няма. Тук-там между някое зъбчато колело се вижда крайчецът на прилежно подредените алеи на близкия парк. Хора не се забелязват. Може би просто не мога да ги различа от тази дистанция.

Поглед към близкия парк
 

След успешното ни завръщане на първия етаж наблюдаваме майка и дъщеря, които си играят на въртележка с кончета. Мястото е замислено като модерен комплекс с разнообразни видове забавления - кино, боулинг, аркадни игри и т.н. Освен нас и двете местни дами обаче няма жива душа. И жената на касата е изчезнала. Питаме Сердар къде са всички. Той свива рамене. ,,Какво да правят тук? Аз не бих довел дъщеря си на това място."

От платформата до колелото наблюдаваме ширналия се до хоризонта огромен парк. Чудо на пустинното озеленяване. Райската градина на Туркменистан. Безброй стройни редици борчета, храстчета, кипариси и безупречни алеи между тях. Хората много обичали да идват тук. Ама сега няма никого, чудим се. Ааа, по принцип има, бягат, разхождат се. Просто още не са дошли. 17:30 е, което би трябвало да е часът пик за всеки един парк, контрираме ние, но приемаме казаното на доверие. В далечината новата част на Ашхабад блести на меката светлина, която се отразява от облицованите с мрамор фасади. Различаваме Министерството на образованието, построено във форма на разтворена книга, монументалния, отворен към света полукръг на Външното министерство, а по-нататък има колосален зъб, в който се помещава Националният център по дентална медицина...

Знакови сгради в мраморния Ашхабад

По залез сме на площадката пред Монумента на конституцията на Туркменистан. Докато слънцето се скрива зад склоновете на планината Копетдаг, слушаме разказа на Сердар за поредната местна необичайност. Според основния закон на страната Туркменистан е обявен за неутрален през 1995 година - Туркменбаши изрично нарежда държавата да не допуска чужди военни бази на своя територия, да не членува в никакви видове военни съюзи и никога при никакви обстоятелства да не участва във външни конфликти, нито пък да изказва позиция и пристрастие към каквито и да е глобални събития и процеси. Една Швейцария на стероиди. Даже общото събрание на ООН официално потвърждава неутралитета на Туркменистан - безпрецедентен ход в световната политическа история. При това не веднъж, а два пъти. Питаме Сердар какво мисли по въпроса. Той свива рамене: ,,Богата страна сме на природни богатства, пък с малко население. Малко ли външни сили могат да имат интерес и да ни разпарчетосат? Вижте Либия, вижте други страни в Близкия Изток. По-добре само търговски отношения".

Монументът на конституцията

Оставаме до площадката, докато съвсем се стъмва, а мраморните сгради заблестяват като гигантски коледни елхи. Нощен Ашхабад е друга картинка. Наблюдаваме десетки внушителни бели жилищни блокове в далечината, в които подозрително не свети и един прозорец. Винаги любопитни, веднага се обръщаме към нашия гид. Там въобще живее ли някой? Е как, разбира се. Пълни са сградите, отдавна няма свободни апартаменти. А защо не никъде не са включени лампите? Сигурно не са си вкъщи хората, след малко ще минем, ще видите, че свети. Действително шофьорът на бусчето ни прекарва точно по широкия булевард пред мраморните панелки, а на няколко реда прозорци сякаш осветлението е запалено. Едва при повторен, по-зорък поглед, наблюдателят установява, че светлината не идва от вътрешната част на помещенията, а от лампи, поставени под прозорците на цял един етаж и осветяващи сградата отдолу...

Необитаемите мраморни жилищни сгради

Последна спирка за деня е Дворецът на щастието. Издържан, разбира се, във формата на огромен пръстен с диамант. Скъпоценният камък пък е като осемлъчна звезда - един от многобройните символи на Туркменистан. Пред мраморното здание, изпълняващо функцията на Сватбен дом, се натъкваме на рядка находка. Хора! Десетки момчета и момичета в гимназиална възраст, натъкмени като за бал - момчетата в строги костюми, а девойките в дълги, лъскави рокли в различни цветове, гримирани и със скъпи прически.  Чувствам се като на снимачна площадка, мисля си, докато пристъпвам между десетките кабели, свързващи камери, осветителна техника и други елементи. Попаднали сме на фотосесия на абитуриенти за училищния албум. Защо през октомври, нали учебната година свършва чак през май? Оказва се, че да те снимат за албума е нещо като върхов момент от младежта на всеки туркмен. Всички се готвят с месеци, избират облекла, запазват час при фризьор... Сердар клати глава, че скоро трябва да даде 3600 маната (около 200 долара) за фотосесията на дъщеря си. Значи всичко в Туркменистан е евтино, освен албума за завършване на гимназията. Ако се вярва на думите на нашия гид, едно време за тази сума си е купил тристаен апартамент в широкия център на Ашхабад. Иначе с появата си предизвикваме сериозен интерес сред местните, които ни поглеждат крадешком. Наблюдаваме отстрани как момчетата се опитват да се присламчат към тази или онази девойка, които пък невъзмутимо отмятат коси и заемат предизвикатели според местния морал стойки за пред камерата. Май хората сме еднакви навсякъде. С хилядите жици, отряди фотографи и гора от рефлектори се чувстваме, сякаш не сме в Ашхабад, а някъде в Холивуд. Или поне Кан.

Оживление пред ,,Дома на щастието"

Нощта прекарваме в един от малкото хотели за чужденци в туркменската столица. Във фоайето от бял мрамор се мъдри грамаден аквариум, а от стената ни гледа сериозен портрет на Сердар Бердимухамедов, сегашния президент. В диаметрално противоположния по права линия край на просторното помещение пък виси стилизирано изображение на баща му Гурбангули, яздещ кон от знаменита местна порода по зелена ливада, придружен от бяло ловджийско куче. Улавяме леко несъответствие - хем кучетата са забранени, хем президента го рисуват в тяхната компания. В лобито има още магазин за килими и рафтове, отрупани с литературните достижения на Втория президент - книги за туркменските коне, билки, чайове и готварски рецепти, включително и наръчници за здравословния начин на живот, на туркменски, руски и английски. Взимаме ключовете си от ослепителната, усмихната рецепционистка, пременена в яркооранжева рокля в национален стил, и грабваме листче с еднократна парола за достъп до безжичния интернет на хотела. Служител с официален костюм и телосложение на тежкоатлет ни съпровожда до асансьора. Стаята ни на един от последните етажи на хотела е в пълен контраст с лъскавото лоби. Отвсякъде лъха на соц - кафявите тонове, тежки кувертюри, съмнителни петна на пода в банята и по завесата на душа. Уморени от дългия ден обаче, не след дълго сме потънали в царството на Морфей.

Вторият президент ни наблюдава зорко

Ден втори в Туркменистан. След обилна закуска се отправяме на изток от столицата. Самотен трактор се клатушка из засадено с памук поле. Може ли да спрем за малко? Може. Слизаме да видим. Тракторът също спира на почтително разстояние от нас. Памукът става главен продукт за тукашното селско стопанство по съветско време, когато са изградени масивни напоителни проекти, които да превърнат пустинната земя в своеобразен земеделски оазис. Освен екологичните последици, свързани с изчерпване на водните ресурси и деградация на почвите, страната често е критикувана заради принудителния труд, наложен на хиляди държавни служители, включително военни, лекари, учители и студенти, а често и съвсем малки ученици. Разбира се, според официалната версия това е задача единствено на ангажираните в селското стопанство. До ден днешен износът на суров памук, прежда и текстил е важно перо в икономиката на страната, въпреки че все повече (главно европейски) страни отказват да купуват суровината, добита по този непрозрачен начин.

Памукът е една от основните отглеждани култури в страната

Следват няколко часа по безупречна магистрала с нулев трафик. За целия път виждаме само няколко камиона, които в далечината изглеждат като пустинен мираж, който секунди след като се разминем, изчезва по пустия път. А не сме тръгнали към случайно място - новеничкото шосе е главната транспортна артерия към град Мари, четвърти по големина в Туркменистан, разположен в оазис в крайния югоизток на страната. Тук се отглежда много памук, а на ръба на пустинята Каракум са някои от най-значимите газови находища. Сердар сбръчква чело, когато го питам за отношенията с Афганистан - непосредствения съсед на област Мари. По думите му неговата родина се спогажда отлично с всички страни, но понякога около афганската граница стават инциденти. Например афганско семейство празнува в двора на къща досами браздата, мъжете вдигат градуса на настроението и започват да стрелят с автоматите си. Там всички имат оръжия, клати глава нашият гид. Случва се дори някой заблуден куршум да уцели нещастен жител на някое от последните туркменски села. Като изключим такива редки инциденти, всичко било спокойно.

Туркменистан може би е най-лесното място за шофиране

В ранния следобед навлизаме в Мари. Ненадейно пред нас проблясва палката на патрулен полицай. Мохамед още не е спрял напълно, когато Сердар пробутва в дланта му няколко смачкани банкноти. Толкова за корупцията по ниските етажи на местната администрация. Шофьорът ни излиза от колата, ,,здрависва се" с блюстителя на реда и продължаваме нататък. Никой не обелва и дума по въпроса. Явно спре ли те полиция, работата е ясна, без значение дали си извършил нарушение. Спираме да хапнем в излъскан турски ресторант до новичко футболно игрище и в квартал с представителни сгради. Кебапи, салати, айрян. Безжичен интернет. Всички лица на лукса са налице. Забелязваме коли с различни цветове - сини, червени, черни, сиви. Цветови дисонанс след мраморния Ашхабад. От висок етаж на съседно здание ни гледа портрет на президента с неутрално изражение. Че и как иначе да гледа ръководителят на единствената двойно неутрална страна в света?

Но не сме дошли в Мари заради кебапите. Тук сме да посетим руините на древния Мерв - някога най-големия град на света, чието население достига близо милион души в началото на 12-ти век. Разположен на ключово място по Пътя на коприната, Мерв е попадал в ръцете на най-различни империи - персийска, елинска, за да достигне до върха в своето развитие по време на ислямския ,,Златен век" между 9-ти и 12-ти век. По това време градът е център на науката, изкуството и търговията, тук са живели и творили учени като Омар Хаям и Ал-Макдиси, а владетелите се надпреварват да строят разкошни дворци, джамии и библиотеки. Вероятно най-значимият археологически обект, за който почти никой не е чувал, заключвам аз, докато слизаме от бусчето. Пред нас се е ширнало безкрайно поле, което залязващото слънце обагря в златисто-оранжево, а на хоризонта забелязваме силуета на самотна камила.

Самотна камила в полето край Мари
 

Древният Мерв по залез
 

Може би един от най-непознатите обекти на ЮНЕСКО
 

Обстановката става дори драматична, докато дълбокият глас на Сердар раздира тишината над пустия оазис. Малко след Златния век на Мерв великолепният град е изравнен със земята от ордите на Чингис хан, който пред 13-ти век присъединява много от централноазиатските земи към своята империя. Само за няколко дни те превръщат процъфтяващия мегаполис в окаяни руини, а мнозинството от жителите му е изтребено жестоко. По-късно има опити за възстановяването на града от различни владетели, но той никога не достига предишното си величие. Само шепа сгради са останали днес в полето край съвременния Мари, за да напомнят за някогашното могъщество на Селджукската империя. Те са разпръснати на километри една от друга, затова се налага да се придвижваме с бусчето. Край най-внушителната забележителност - мавзолея на Султан Санджар, последния велик владетел на селджуките, срещаме местни туристи - група момичета в широки местни рокли с пъстри ръкави, които позират за снимки пред древната гробница. Туркменистан е едно от малкото места на света, където почти всички жени носят традиционното местно облекло. Сердар ни разказва, че то варира в зависимост от професията на носещата го дама. В следващите дни следим внимателно - действително всички служителки на пощата са със сини рокли, студентките са с червени, служителките в нашия хотел в Ашхабад - с оранжеви и тн. Мъжете носят строги костюми, а извън градовете - тениски и анцузи. Изчакваме девойките да се наснимат и пристъпваме под огромния купол. Малко е останало от богатата украса и мозайки, но вътре има обитатели - десетки гълъби, които са накацали по сводовете, водещи към тавана, и ни поздравяват с оглушителни крясъци.

Единствените вътрешни туристи, които срещаме
 

Мавзолеят на Султан Санджар
 

Настаняваме се в хотел в Мари. Нов, лъскав, чист и абсолютно пуст. Преди вечеря излизаме за къса разходка. Без гид, без посока. В Туркменистан човек има рядката възможност да усети какво е било да се пътува преди дигитализацията. Навигация нямаме, затова предвидливата рецепционистка ни дава визитки с името на хотела, които да покажем на някого, ако се изгубим. На паркинга ни пресреща момче на видима възраст 12 години. Представя се като туристически водач. Говори перфектен английски и руски. Чичо му също се появява. Бил роднина на Сердар. Изглежда обаче като руснак. Питаме го директно, потвърждава с кимане. Вади сребърен кръст изпод ризата си и го целува. Отваря предната врата на колата си, за да ни покаже колекцията от икони на таблото. Иначе момченцето било наполовина туркмен. Разговорът се проточва, поради което разходката ни стига само до красиво осветена джамия на две преки от хотела, преди да се върнем обратно за ранно лягане, защото на следващия ден ни чака натоварена програма.

Още по тъмно на другата сутрин сме на летището на Мари. Терминалът представлява тясно помещение със само един гейт. На стената рекламен плакат известява пътниците, че Туркменистанските авиолинии летят до Истанбул, Лондон, Франкфурт, че даже и до Хо Ши Мин. Значи хипотетично може да се пътува от Великобритания до Виетнам с прекачване в Ашхабад. Ти да видиш. Отивам до единствената лавка, за да разваля по-едра банкнота за своята колекция. Лицето на мъжа зад тезгяха светва в усмивка, когато му обяснявам, че събирам банкноти и монети от различни страни, и специално се постарава да ми набави по една от всеки номинал. Междувременно изходът към самолета е отворен и пътниците започват да излизат на пистата. Самолетът е пълен до краен предел, а до мен стои красива млада жена, облечена с елегантно сако и официален панталон, в силен контраст с традиционното облекло, което носят всички останали.

На летището в Мари
 

Още не сме излетели и моята спътница подхваща разговор на перфектен руски. Откъде сме? Какво правим в Туркменистан? Харесва ли ни родният й Мари? С какво се занимаваме? Разказвам надълго и нашироко. Жената ме слуша със смесица от любопитство и лека тъга. Споделя, че като малка винаги е мечтаела да пътува по света, най-вече да отиде в САЩ, макар че в момента това е практически невъзможно с туркменски паспорт. Щяла да опита да емигрира отвъд океана веднага след училище, но я омъжили. Поне случила на мъж, разказва тя с въздишка. Със съпруга си, туркмен с руско гражданство, се установяват в Казан, където им се раждат три деца. Веднъж годишно се старае да посещава семейството си, което се занимава с производство и продажба на компоти и друга зимнина. Гордо ми показва снимки на стройни редици от буркани на чисто новия си айфон. При разказа ми за моите студентски години в Германия и пътешествията ми през последните години из Европа и света видимо се натъжава:

- Аз вече никъде няма да ида, а съм едва на тридесет. Пък и в Русия настроенията срещу централноазиатците се влошават. За връщане в Туркменистан и дума не може да става, тук не се живее.

Оглеждам се смутено, все пак става въпрос за деликатна тема. Изглежда никой не ни слуша, а Сердар от другата страна на пътеката привидно е задрямал. Моята спътница продължава да говори за огромната корупция в страната, за ширещата се бедност и необразованост, за уредените бракове и трудностите, които жените срещат в страната. Използвам момента да задам въпроса, който вълнува нашата група от няколко дни - защо не сме видели нито една жена да шофира. Според нашия гид, разбира се, такива не липсват, просто не сме ги забелязали. Кривата усмивка на събеседницата ми обаче издава несъгласие с тази теза:

- Това не е вярно! Наскоро увеличиха възрастта, на която жените могат да получат книжка, на 35 години. Нечувано! Вие представяте ли си каква е вероятността някой, който до 35-годишна възраст не е шофирал, да започне курс? Нулева! А всички останали дори си купуват книжките, без значение дали могат да карат кола или не. Лудост, корумпирана система!

От другата страна на пътеката се стрелва грамадната ръка на Сердар и разтърсва жената за рамото. Високият тон и емоционалният изказ са привлекли вниманието и на други пътници. Гидът ни изръмжава тихо няколко думи на туркменски в ухото на моята нова позната и тя цялата се зачервява. Аз потъвам още по-дълбоко в седалката си. Известно време се придържаме към по-неутрални теми, като времето в Казан. Не след дълго обаче тя отново се увлича в монолог относно остарелите норми в страната и как да се родиш в Туркменистан е сякаш птиче да се излюпи в клетка. Призовава ме да разкажа и покажа всичко, което виждаме и чувам в страната, както хубавото, така и лошото. Дали знам колко туркмени са в изгнание в чужбина и не могат да се срещнат със семействата си? Десетки хиляди!

Думите й отекват в главата ми, докато записвам в бележките на телефона си името на нейния акаунт в известна социална мрежа и обещавам някой ден да посетя семейството й в Казан. Слизайки от самолета под зоркия поглед на Сердар, се замислям какъв късметлия съм да се родя в част на света, където имам всички предпоставки не само да мечтая, а и сам да определям пътя си. Наблюдавайки угрижения ни гид, не мога да го съдя строго - той осъзнава, че в системата, в която работи и живее, такъв разговор е опасен - за него и за всички около нас. Доносите тук са ежедневие, печално наследство от авторитарните структури на СССР, и никога не можеш да знаеш дали твоят събеседник волю или неволю не сътрудничи с различните правоохранителни органи...

На път за Ашхабад
 

Господата - строго официални
 

След бърз обяд установяваме, че ни остават цели два свободни часа, преди да се отправим към дълбините на Каракум по-късно следобеда. Веднага спретваме план за бърза, ненадзиравана разходка. Гидът ни не само че не ни спира, а дори звъни в пощата, за да се увери, че ще ни очакват и ще можем безпроблемно да изпратим пощенски картички обратно до България. Дело съвсем рутинно, ако се извършва където и да е другаде по света, но не и в ,,Северната Корея" на Централна Азия. Като изключим някой и друг погрешен завой, намираме офиса на туркменските пощи сравнително лесно. Жените вътре ни посрещат със смесица от любопитство и притеснение. Категорично отхвърлят възможността да се прати картичка зад граница, да сме отишли до главния офис, който е на 30-40 минути пеш. Ние обаче упорстваме, докато в крайна сметка не се намесва възрастна служителка - явно тази, с която е разговарял Сердар, и срещу цена от около 2 долара на картичка слага лелеяните марки. Едно малко чудо! Друг е въпросът, че 3 месеца по-късно от картичките още няма и следа...

В пощата на Ашхабад
 

Разходката ни продължава из квартал с ниски панелни кооперации по улица, перпендикулярна на главните булеварди. Мраморната лудост не е стигнала дотук, отбелязваме ние, загледани в лющещите се фасади и увисналите простори, накичени с пране. Нищо общо с пустите многолентови магистрали и футуристичните блокове, които виждаме предния ден. Иска ли питане, тук повече ни харесва - най-малкото вече не се чувстваме като на снимачната площадка на антиутопичен филм. Срещат се дори и хора - група студентки в червени рокли сядат в кафене да обядват, руски баби си бъбрят на кръстовището, а по тротоарите се търкалят паднали черници. Даже и полицаите, които патрулират на всяка крачка, ни поздравяват усмихнато. Опитите ни да подхванем приятелски разговор с тях обаче не се увенчават с успех - речниковият им запас на руски език се ограничава единствено до ,,здравствуйте" и ,,да"...

Ашхабад изглежда по съвсем друг начин в жилищните си райони
 

Местните момичета носят традиционното облекло почти навсякъде
 

Успяваме да се шмугнем и в местна книжарница. Богатият й асортимент ни учудва. Само допреди няколко години кажи-речи единствената книга, която се е продавала в страната, е била ,,Рухнама", делото на живота на покойния Туркменбаши. Момчето на касата гордо ни показва десетки книги, нов внос от Русия - срещаме автори като Халед Хосейни, Майкъл Финкел, Ребека Рос, както и куп книги за самоусъвършенстване. Истинската изненада ни очаква на съседния щанд, където вниманието ми привлича ,,1984" на Джордж Оруел. Да намеря най-прочутата книга, описваща антиутопичния свят на тоталитарните общества, в Ашхабад, столицата на Туркменистан? Клатя глава невярващо. Матрицата нещо се е бъгнала. Още повече, че точно до нея се мъдри прилежно подредена лавица с всички томове, публикувани от Бердимухамедов. Да можеше Оруел да види къде ще се продава книгата му. Докато бързаме обратно към хотела, стигаме до извода, че тайната на успеха на една такава диктатура не е да се забрани една или друга книга, а просто да направиш хората достатъчно незаинтересовани или наплашени, за да бъдат пасивни, без значение какво се случва...

Книгата, която най-малко очаквах да намеря тук
 

Точно до нея - рафт с книги, написани от Втория президент
 

Богатият асортимент на ашхабадските книжарници
 

В уречения час сме разделени на малки групи в четири като по учебник излъскани бели офроуд автомобила. Не след дълго оставяме столицата далеч зад нас и спираме в началото на пустинята. Слънцето ярко напича гърбовете ни, докато се катерим по близката дюна. Каракум, заемащ над 70% от територията на Туркменистан, е една от най-големите пустини на планетата - със своите 350 000 квадратни километра площ тя е почти с размерите на Германия. През лятото температурите тук надвишават 50 градуса, а годишните валежи на много места не преминават 100 мм. Шофьорите ни спадат налягането на гумите. Оттук нататък започва истинският офроуд, ухилва се младият руснак, който кара нашия джип. Безупречните до този момент магистрали отстъпват мястото на разбити шосета, осеяни с повече дупки и малки кратери, отколкото асфалт. На моменти джиповете ни излизат от главния път и се впускат в шеметно препускане през пустинята. Главите ни се удрят в тавана при всяка по-рязка маневра, но няма как - иначе ще пътуваме до утре.

На път за Каракум
 

Спираме да заредим с провизии в последното село преди абсолютната пустош. Десетки колиби, скрити из пясъците на Каракум. Мраморният Ашхабад тук изглежда като мираж. Из прашните улици се разхождат камили, а нашето присъствие събира цяла сюрия деца пред смесения магазин, пълен с разнообразни пакетирани продукти - бонбони, чипсове и разни странни сокове. Сердар дава на своеобразния предводител на детската армия, нахакано бузесто момче, няколко бонбона, които да бъдат разпределени по негово усмотрение. Отиваме да видим камилите. В селските райони на Туркменистан те се гледат за мляко, вълна и месо. От всеки двор ни наблюдават няколко чифта любопитни камилски очи. На един завой попадаме на прашасал паметник на туркмените от селото, загинали във Великата отечествена война, както в постсъветското пространство наричат Втората световна война. Вдигам поглед и се оглеждам наоколо. Като изключим жиците, пренасящи електричество, твърде малко се е променило от онези времена. Животът извън няколкото големи града на страната е почти същият без значение от историческата епоха - Съветски съюз или независим Туркменистан... Докато се разхождаме, забелязваме преследвачи - ордите от деца, които се бяха събрали при магазина. Щом решим да ги погледнем, те се скриват с писъци и кикотене. И така до безкрай. Забавление на наш гръб. Само един смелчага идва за снимка. В двора на дома му камилите са вързани сред купища стари железа, до тях се сушат току-що изпрани чаршафи, а в дъното е паркирана ,,ГАЗ-ка". Която определено е виждала и по добри времена, но ми напомня за детството ми, когато дядо ми ме возеше с такава из Пловдив.

Пред смесения магазин на с. Йербент
 

Извън Ашхабад пейзажът рязко се променя
 

Камилите - най-ценният ресурс в туркменската пустиня
 

Тежкотоварен трафик из каракумските пътища
 

Отново сме на прашния пустинен път. Камионите, които подминаваме, вдигат толкова много пушилка, че на моменти нямаме почти никаква видимост. Намираме се в самото сърце на страната, а от двете ни страни се вижда само безкрайната пустиня, чиито единствени обитатели са змии, скорпиони и гущери, по-рядко чакали и някоя и друга пустинна лисица. Шофьорите ни се забавляват, като се състезават по пясъчните дюни и описват осморки около разбития път. Малко преди залез слънце обаче оставяме далеч зад нас главното шосе и започваме изкачване между дюните, което завършва на ръба на най-известния символ на Туркменистан. Жегата ни удря в лицата веднага щом, нетърпеливи, изскачаме от още неизгасените джипове. Пред нас се ширва картина, достойна за научнофантастичен филм - от различни места в огромния кратер се издигат пламъци, които пустинният вятър разгаря още повече. Добре дошли в Дарваза - Вратата към ада!

Пред Дарваза - вратата към ада
 

Колкото и да съм чел за това място, гледката ме хваща неподготвен. Диаметърът на чудовищната дупка е над 60 метра, а дъното и е на около 20 метра под нас. Обикаляме я по самия й ръб - няма пазачи, няма ограничения къде да се ходи. Всъщност най-известната забележителност на Туркменистан е плод на човешка грешка - през 1971-ва година, при един от многобройните сондажи за газ из пустинята Каракум, екип съветски геолози попада на кухина, която пропада и образува огромния кратер. До ден днешен на дъното виждаме кабели и други предмети, оставени от експедицията при срутването. Учените обаче не разбират, че от процепите навън се разнася отровен метан - газът няма нито цвят, нито мирис. Двама овчари, замръкнали със стадата си наблизо скоро след инцидента, умират в съня си от задушаване, което кара властите да вземат мерки. Решението е напълно в духа на съветската логическа мисъл - нека запалим газа, за да спре да гори. Очакването е било той да угасне до няколко дни, а течът да се прекрати. 54 години по-късно обаче, пламъците още танцуват по стените на Дарваза. Според различни оценки, за това време са ,,изгубени" стотици милиони кубични метра газ, което съответства на милиони долари пропусната печалба за туркменското правителство. Ето защо то многократно обявява намерението си да изгаси ,,Вратата на ада", но засега тя си гори необезпокоявана.

Огромният кратер гори вече над 50 години с променлива сила
 

Скоро слънцето залязва напълно, а мракът над пустинята е разкъсван единствено от огъня под нас. На тъмно Дарваза е най-впечатляваща, сякаш гледаме директно в недрата на земята. Независимо от бързо падащата температура в Каракум, край кратера се разхождаме по тениски. И отново сме напълно сами на поредното изумително място, нищо че уж сме във високия сезон на туркменския туризъм...

Огънят е най-впечатляващ по тъмно
 

Завършваме пълния с емоции ден в близкия лагер с юрти, където ще нощуваме. Намираме се на плато точно над кратера, който проблясва в далечината. На трапезата в голямата шатра се мъдрят прясно изпечени агнешки мръвки, няколко чинии с пилешки бутчета на жар, свежи салати. За десерт има пресен пъпеш. Нашите шофьори по съвместителство са и готвачи, като се редуват на скарата в съседната юрта. Иначе единствените други гости в палатковия лагер са група китайци, които унило ровят в своите чинии. Условията в лагера насред пустинята са, ами... като в лагер насред пустинята. Няма топла вода, а студената спира на няколко пъти. По-автентично няма накъде. Номадският живот не е толкова романтичен май. Но пък на колко други места по света можеш да си миеш зъбите и да гледаш толкова много съзвездия наведнъж? Далеч от каквато и да е форма на цивилизация и светлинно затъмняване, звездите греят ярко на безоблачния небосвод. В юртата обаче е кучи студ. Намятаме се с по няколко слоя дрехи, преди да се шмугнем в спалните чували. Уморени от дългия ден, се унасяме бързо.

Нашият лагер в Каракум
 

Дарваза, погледната от нашия лагер
 

Будя се от странен шум, който идва от дюната зад палатката. Още зашеметен, разтягам замръзналите си крайници и подавам нос навън. Навън е започнало да се развиделява, слънцето се кани да се покаже зад редките облаци на хоризонта. Шумът се усилва. Сякаш ято адски птици е излязло от пламъците на Дарваза. Любопитен, прескачам ниската ограда на нашия лагер, за да видя групата китайци, чинно строени по ръба на възвишението. Единият пее, та се къса. В седем сутринта?! Пък и не му се получава особено. Ядосан, се изкатервам при тях. Гледката отгоре спира дъха. Кратерът гори, а самотните скали, разхвърляни из пустинния пейзаж, са облени в меки цветове от изгряващото слънце. Моментално раздразнението ми минава. Даже и на мен ми се приисква да запея, но се въздържам.

Изгрев над Каракум
 

Кратерът по изгрев
 

След бърза закуска в лагера товарим джиповете и се подготвяме за отпътуване. Наблюдавам местното семейство, което поддържа юртите. Всички работят наравно - от най-малките до най-големите. Виждам дребосък, който мъкне бидон с вода, вероятно два пъти по-тежък от самия него. Майката непрекъснато снове между кухнята и палатките, давайки инструкции на децата. Докато лагерът се отдалечава от нас, малкото момиченце ни гледа втренчено.

Лагерът се върти от едно-единствено семейство
 

Спираме да заредим на крайпътна бензиностанция, което отново дава възможност на Сердар да ни демонстрира нагледно ниските цени на горивата. Край нас профучава раздрънкана тойота, чийто очевидно малолетен шофьор едва се вижда зад волана. Споглеждаме се, без да кажем и дума. В пустинята правилата са други.

Спирка за зареждане насред пустинята
 

На входа на Ашхабад се случва неочаквано произшествие. Кортежът ни от автомобили е спрян на едно от неизменните КПП-та на входа на града. От други смелчаци, пътували из Туркменистан, съм чувал, че на връщане от пустинята карат шофьорите да измиват джиповете си, за да ги допуснат в столицата. Какво ще стане с мраморния имидж, ако наоколо кръжат мръсни коли? В случая обаче май проблемът е по-дълбок. Шофьорите се разправят дълго с патрулния полицай, намесва се и гидът. Онзи нещо упорства, вадят се документи. Смачкани банкноти сменят притежателя си. Като с магическа пръчка проблемът е разрешен и потегляме нататък без по-нататъшни обяснения.

Белият ни кортеж
 

Из пустинните пътища
 

В Ашхабад имаме време само колкото да отмием праха на пустинята от себе си и да хапнем набързо в до болка познатия ни ресторант до хотела. Мохамед ни откарва до гарата. Определено най-оживеното място в града. Потоци от хора, дисаги, сергии и шумни продавачи. Гъмжи от полиция. Крадешком щраквам няколко снимки. Присъствието ни тук привлича внимание - изключително рядко чужденци пътуват с влак из Туркменистан, обикновено ги возят из страната в контролираната среда на туристическите автобуси, в минимален контакт с местните. Очакванията ми да ни качат в изолиран или празен вагон не се оправдават - влакът е пълен до краен предел, а десетки местни клечат в коридорите. За капак Сердар само веднъж набързо минава да провери дали всички сме си в купетата, след което потъва в дълбок сън. Май драконовските мерки за сигурност важат само в столицата.

Предстои да прекосим почти цял Туркменистан
 

Предстои да изминем 560 километра, прекосявайки Туркменистан по права линия в западна посока. Това разстояние ще ни отнеме зашеметяващите 16 часа. Само някой да е казал после, че БДЖ е бавно. Купетата са позахабени, но сравнително чисти и удобни. Към 22:00 вечерта отскачам до тоалетната. На връщане към купето местни момчета ме хващат на мохабет. По думите им съм първият чужденец, когото виждат по тази отсечка. Разпитват ме за Европа с грейнал поглед, изстрелвайки въпрос след въпрос, често без да дочакат отговор. Какво мисля за Финландия? Не е ли Швейцария най-доброто място за живот? Какво съм правил в Испания? В България говори ли се румънски? Защо говоря руски? Безопасно ли е за туркмени в Германия? Били чули, че хората от бившия соц лагер са подложени едва ли не на гонения в Европа. Успокоявам ги, че кажи-речи половината ми приятели от студентските ми години във Федералната република са от Украйна, Узбекистан, Казахстан... Потокът от въпроси не спира. Вярно ли е, че украинците са превзели Европа? В какъв смисъл, чудя се. Принуждават Европа да воюва с Русия. Местните медии не изказват мнение по политически въпроси, затова много от местните под сурдинка се информират от официалните руски канали. Ситуацията е малко по-сложна, започвам аз, но бързо ме карат да млъкна, защото две възрастни жени минават покрай нас в тесния коридор. Ситуацията се повтаря всеки път, когато някой се приближи към нас, а разговорът се подновява едва след като човекът се е отдалечил на безопасно разстояние, макар и да не забелязвам някой да ни обръща особено внимание. Най-гласовито е 22-годишно момче, етнически беларусец, който шумно се оплаква от задължителната двугодишна военна служба. И четиримата ми събеседници са в казармата, като на всеки му остава различно време до ,,свободата". Само две седмици още, грее шумният ми нов приятел. Най-тих е младолик туркмен, който с половин уста споменава, че до края на казармата остават още точно 158 дни. Асоциацията с резките, които затворниците дълбаят по стените на килиите си, е неизбежна, и я споделям на момчетата. Всички дружно избухват в горчив смях.

- Трябва да разкажеш на хората в България какъв е животът тук! Веднага щом свърши казармата, се махам. Няма какво да се прави в тази прогнила страна, осъзнаваш ли, че ние уж сме войници, слушаме високопарни приказки за чест, достойнство, защита на родината, а през тези две години сме просто евтина работна ръка, която пращат да бере памук за без пари! Тук, ако нямаш връзки, си никой!

Думите принадлежат на беларуския ми събеседник, останалите кимат мълчаливо и от време на време го подръпват за ръкава, когато се разгорещи. Tихият до този момент туркмен се намесва:

- Не вярвай на всичко, което вашият гид ви разказва, те ви водят по излъскани места и приказват небивалици. Хората в Туркменистан живеят бедно, нямат никакъв интерес към политиката и всеки се опитва да оцелее, кой както може. Корупцията е навсякъде, всичко се купува. Повечето от нас, младите хора, гледаме чуждестранни филми, ползваме социални мрежи, учим английски, играем компютърни игри. И всички ще се махнем оттук при първа възможност. Ето го моя приятел, накараха го да си прекъсне следването в Москва, за да дойде да си отслужи двете години в казармата. Ние сме нормални хора, просто живеем в абсурдна страна. Който е кадърен, отдавна се е махнал...

Минаваме към ежедневни теми. А с момичетата как е положението? Ходите ли по срещи, или пък всичко е уредено? По селата всичко е уредено, отговарят ми в един тон. В градовете обаче е друго. Все едно си в Москва, споделя многозначително студентът в Русия. Внезапно влакът спира на гара, чието име не мога да прочета в тъмното. Момчетата внезапно се сепват. Леле, трябва да посрещаме офицера... Бягай бързо към купето, все едно не сме си говорили, изстрелва беларусецът и четиримата хукват към вратата. Докато си проправя път през претъпкания коридор, моите нови познати вече се връщат, натоварени с чанти и тежки сакове. Зад тях крачи важно офицерът - с фуражка, остри обувки, официален панталон и бял потник...

В коридора на нощния влак
 

По-късно през нощта отивам пак до тоалетна. Моите нови приятели дремят, насядали в тесния коридор с гръб към стената. На военнослужещите се полага безплатен влаков билет, но без място в купе. Дори не вдигат поглед към мен. Офицерът хърка юнашки върху дисагите си точно до вратата на тоалетната. Остатъка от нощта проспивам непробудно, докато дълбокият глас на Сердар не съобщава, че е време да се подготвяме за слизане. Поглеждам през прозореца - оранжево като портокал слънце се показва над спокойните води на Каспийско море. Локомотивът изсвирва, а композицията забавя своя ход. Появяват се очертанията на чисто нова гара, на която, по думите на нашия гид, спира само един влак дневно - именно нашият. Добре дошли в град Туркменбаши!

Пристигане в Туркменбаши
 

Посрещат ни нови водачи и пак скачаме по джиповете, сред които има и черна тойота. Мда, вече не сме в Ашхабад. Нашите шофьори са разнородни - имаме азер, руснак, туркмен, казах. В кафенето на закуска ни обслужва азерска сервитьорка. Основаният през 1869-та година от руснаците Туркменбаши е едно от най-разнообразните в етническо отношение места в страната. До 1993-та година носещ името Красноводск, той е главното пристанище на Туркменистан, като още от съветско време тук се развиват нефтопреработвателната и корабостроителната индустрия, което привлича специалисти от целия СССР, потомци на които и до днес живеят в града. Не ще и дума, новото си име Туркменбаши получава лично от Сапармурат Ниязов. Докато нашият керван криволичи из улиците на бившия руски форт, усещането е почти курортно, до момента в който категорично ни заявяват, че няма как дори да доближим брега. Един до друг там са наредени нефтохимични заводи и бази на военноморските сили, което прави района недостъпен за нас. Местните ходели да плажуват другаде, по на север, но днес посоката ни е друга. Даваме газ към изхода на града...

Навлизаме в полупустинен район. Шофьорите ни спират, за да спаднат отново гумите, докато ние влизаме в малко магазинче в почти порутеното село. На рафтовете има само прашасали опаковки бисквити и разтворимо кафе. На окачен на стената телевизор върви ,,Невероятният свят на Гъмбол", дублиран на турски. За малко да забравим къде се намираме, загледани във ,,вражеската" американска анимация. Навън дерат овца, висяща с главата надолу от дебел клон. През треволяка пропълзява змия. Нашите шофьори я наблюдават, докато спорят за цената на ферментиралото камилско мляко. Мда, бързо си припомняме къде сме.

Извън Ашхабад няма ограничения за цвета на колите
 

Неочаквано припомняне, че съществува и външен свят
 

Движим се в участък с натоварен трафик
 

Не всички местни обитатели са дружелюбни
 

Машина на времето в туркменската пустош
 

Кривваме встрани от пътя и започваме изкачване по скалист хълм. Пейзажът наоколо сякаш е излязъл от научнофантастичен филм за Юрския период. Стръмни скали в червено, оранжево, жълто и бяло, което дава името на групата от каньони, към които сме се отправили - Янги Кала, или Огнената крепост. Керванът ни ловко се изкачва все по-високо, докато стигаме плоска тераса, която служи като панорамна площадка с гледка към изумителната картина около нас. Удивителните пейзажи са дъно на древно море, което някога е покривало района на Янги Кала. След отдръпването на водата, природните стихии извайват чудеса от варовиковите и седиментните скали, които наблюдаваме от нашата позиция на над 50 метра от дъното на каньона. В радиус от десетки километри няма нито път, нито следа от човешко присъствие, а под краката ни се търкалят фосилизирани корали и черупки. Поредната невероятна тайна, която Туркменистан крие в ръкава си. Като по поръчка от багажника на един от джиповете се материализират тенджери, пълни с мръвки, салати и различни гарнитури. Обядваме, седнали на ръба на каньона, като от време на време се оглеждаме да не вземе някой внезапно изскочил от нищото динозавър да ни открадне обяда.  

Нереалният пейзаж на Янги Кала
 

Авторът на пътеписа на края на света
 

Назовете ми по-добро място за пикник
 

Прекарваме остатъка от деня по разбитите пътища на Западен Туркменистан. След един завой Сердар ни изненадва, като ни сваля от колите и ни води да видим кладенец, построен от българи. И действително, насред пустошта се мъдри табелка с надпис ,,Построили в 1978г. болгарские строители". До нея гордо ръждясва друго послание - ,,Нека винаги тече водата от този извор, нека никога не изсъхнат корените на българо-съветската дружба". Мащабът на това трансгранично приятелство определено е впечатляващ, щом нашите инженери са стигнали и до най-затънтените краища на бившия СССР. Дружбата обаче не е пресъхнала и до днес - Сердар твърди, че в Туркменбаши, където бяхме сутринта, расте дърво, посадено лично от бившия премиер Борисов...

Снимка за спомен за неугасващата българо-съветска дружба
 

С наближаването на вечерта трафикът по пътя се усилва. Става въпрос обаче не за коли, а за... камили. Виждаме десетки гърбати да се движат по пътното платно с уверена крачка и съобразена скорост. Нашият шофьор намалява, за да ги снимаме, и обяснява, че камилите се връщат от дневната си паша. Явно знаят пътя, подхвърлям аз. И още как! Всеки ден минават този маршрут, собствениците им само от време на време минават на мотор, за да се уверят, че бройката е пълна. Иначе всеки стопанин знае коя камила на кого е, никой не краде и не взима чужда по погрешка.

Замръкваме в Балканабат - туркменската нефтена столица. Настаняваме се в огромен хотел, разбира се, празен, като изключим неколцина турци, дошли тук по работа. Турските компании са сред най-активните в Туркменистан, опериращи в редица ключови сектори като строителство, текстил, лека промишленост, услуги и търговия, както и в нефтопреработката. Хвърляме багажа в широките, но по съветски неугледни стаи, и се отправяме на вечерна разходка. Широки булеварди, панелни кооперации, редуващи се с някое и друго по ново здание карат Балканабат да изглежда като повечето от хилядите подобни градчета, разхвърляни из бившия СССР от Беларус до Камчатка. На нас обаче ни светват очите, защото градът е жив! Ресторантчето, в което сядаме да вечеряме, се пръска по шевовете - току до нас стои група ученици, по-нататък местни бабаити по анцузи ни гледат лошо, майка с дъщеря пият чай, млада двойка се прегръща на дивана. Неща напълно нормални, но след седмица почти пълна социална изолация летвата е доста ниско. Хващаме на сладка приказка сервитьорката, рускиня, последна година в гимназията. Ще става учителка, може би по английски. Не че иска, просто какво друго да прави. Училищата тук не били на кой знае какво ниво. Ако зависи от нея, ще иде в чужбина, но няма кой да я пусне. В Русия ли? Не, в Европа. На момичето й се говори и неколкократно игнорира подвикванията на нейната колежка, която на висок тон я призовава при себе си, а накрая просто идва и й прошепва нещо в ухото. Сервитьорката се изчервява и отива вътре, където я мъмрят строго. Дали не й причинихме проблем? За да не утежняваме положението, плащаме и тръгваме. На излизане обръщаме внимание на нарисуваната карта на света, в която континентите имат меко казано странно разпределение - Пакистан, Саудитска Арабия и кажи-речи целият Близък Изток са в Европа. Същото важи и за най-източните азиатски части на Русия. Исландия пък е в Северна Америка, а Антарктида въобще липсва.

Скромното фоайе на хотела ни в Балканабат
 

И тук се намират архитектурни мастодонти
 

Любопитен прочит на световната география
 

Продължаваме разходката си из панелен квартал с олющени сгради, между които се суши пране. Притичват деца, хора минават по двойки, по тройки. Зад един ъгъл попадаме на увеселителен парк, пълен с разнообразни атракции. Детското в нас се обажда и дочакваме реда си за един бърз рейд с блъскащи се колички. Професионалното око на момчето на входа не мигва, дори и да забелязва, че средната ни възраст е далеч над тази на обичайните посетители. След мраморната пустиня на Ашхабад тази вечер в Балканабат е свеж полъх нормалност. Даже паметникът на Туркменбаши, разположен на алея от парка точно срещу нашия хотел, се бели, а цветовете му отдавна са изчезнали. Култът към личността на Великия вожд явно е обречен на разпад далеч от пропагандния апарат на столицата.

На следващата сутрин се носим по шосе с панорамна гледка. Последната е по-скоро теоретична, тъй като сме попаднали насред прашна буря и видимостта е не повече от метър-два. Около нас дървета се огъват по земята под силата на пустинния вятър, а въздухът е пепеляво сив. Апокалиптичната картина изчезва, сякаш разрязана с нож, след като взимаме един рязък завой и започваме да лъкатушим по тесния път нагоре в планината. Голите кафяви хълмове около нас превземат все повече от хоризонта. В Копетдаг сме, суровата планинска верига между Туркменистан и Иран. Само на десетина километра сме от Ислямската република, но се чувстваме, сякаш сме на края на света. Трафик в ранната сутрин съвсем няма. След един завой пред нас се ширва село с ниски къщи, разхвърляни по околните хълмове. Бусчето свърва от асфалтовото шосе и започва мъчително изкачване по тясна уличка между каменните постройки. По някое време Мохамед спира - оттук продължаваме пеш. Вятърът заплашва да ни запокити отвъд хребета в Иран, докато слизаме от бусчето. Оглеждаме се наоколо. Докъдето поглед стига, виждаме надгробни камъни с внушителни овнешки рога. Добре дошли в земите на нохурците!

Този ден ни сварва високо в Копетдаг
 

Единството на туркменската нация е сравнително ново явление, прилагано като национална политика едва през последните 30-35 години. Традиционно, хората в различните региони на страната поставят на първо място племенната си принадлежност, като гербовете на петте основни туркменски клана са изобразени дори на националния флаг. Нохурците, при които сме дошли ние, са от не докрай изяснен, смесен произход, и от столетия живеят като малка, изолирана общност високо в труднодостъпните села на Копетдаг. По-прозаичните теории са техния произход предполагат персийски корени, а по-смелите стигат дотам да ги обявяват за наследници на Александър Велики, минал през тези земи преди хилядолетия. В село Нохур, където се намираме, са се съхранили недокоснати редица предислямски вярвания, отражение на които виждаме пред нас. В гробището, което е първа спирка от нашата разходка, един надгробен камък не прилича на друг, със символични гравюри, и, разбира се, овнешки или кози рога. Тази практика тук датира от времената преди ислямизацията на региона, когато доминираща религия е бил зороастризмът. Рогата символизират плодородие, сила и смелост, а също така защитават рода от зли духове. Оставам с впечатлението, че всяко семейство се старае да декорира своите надгробни камъни с по-големи, по-остри и по-завити рога, а наблюдателят неизменно изпитва страхопочитание при вида на стотиците необичайни ,,украшения". Пък били и някои от тях пластмасови...

Типичните надгробни камъни, украсени с рога
 

Гробището на село Нохур
 

Следваме тънка върволица от местни поклонници нагоре по изсечени в скалите стъпала нагоре към Гиз-биби - пукнатина в камъка, за която нохурците вярват, че води към рая. Желание, пуснато там, задължително ще се сбъдне. По стълбите са кацнали сергии, които продават чай, продукти от народната медицина, украшения. Жени, облечени в пъстри рокли и с покрити коси, перат в големи легени отстрани, а мъже с анцузи, приклекнали наоколо, ни наблюдават безмълвно.

Селото е разположено на едва 10 км по права линия от Иран
 

Чай и подправки купуваме на селския пазар току до многовековния чинар, друг мистичен символ на селото. Момчетата, които се суетят около претрупаните сергии, не говорят и думичка руски. Чайовете са предимно от билки, събрани в планината, отделно се предлага да ти надпишат дървен амулет за късмет. Центърът на селцето и единстената асфалтирана улица се пръскат от живот. Хвърчат раздрънкани лади, мотори, магарета. Между два магазина за домашни потреби възрастен мъж разтоварва щайги с нарове. Прозвучава призив за молитва, но не забелязвам някой да бърза към джамията. Сердар се ядосва, че изоставаме с графика, но шофьорът ни никакъв не се вижда. Пръскаме се из селото да го търсим. Накрая ни намира самият той - бил отскочил да се помоли.

Чудодейният вековен чинар
 

На пазара в селото
 

На крайпътна сергия забиваме сочни шишове. Кулинарите, на видима възраст между 10 и 15 години, месят каймата с голи ръце, със същите подклаждат огъня и разчупват големи кръгли питки хляб. Наоколо гъмжат рояци мухи. Славно натровен по-рано същата година в един друг постсъветски Стан, си поръчвам от всичко по едно. Искам ли салата? Искам. Момчето гребе с шепите от голяма купа с нарязани домати, краставици и маруля, и ми сипва щедра порция. Барабар с мухите. Веднъж се живее, пък и утре си тръгвам.

Туркменистан не е място за вегетарианци
 

Започва да се свечерява, когато достигаме до следващата ни дестинация. Посреща ни достолепен туркмен с внушителен черен калпак и червен чапан - дълъг мъжки халат. Кани ни в двора на своята ферма, където ни очаква дълга маса, отрупана с пресни плодове, чай и сладки. Докато похапваме сладък пъпеш и, по думите му, единственото в света пустинно грозде, работниците извеждат два невероятно красиви коня от местната порода ахал теке. Домакинът ни разказва, че това е една от най-древните чисти породи в света - гордост за Туркменистан и използвана от местните племена в продължение на хилядолетия. Животните са елегантни и стройни, с дълга шия и тънки крайници. Един от красавците дори е синеок. Известните с издръжливостта си на жега и сух климат коне са били безценни за традиционно номадските туркменски племена, а в наши дни се организират състезания, спортни и културни церемонии. Дори се празнува Национален ден на туркменския кон всяка последна неделя на април, на който се провеждат конкурси за красота и се стичат фермери коневъди от цялата страна...

Позволяват ни да нахраним конете, които ядат направо от поднесената към тях длан. Днес в страната има около 3000 броя от породата, поради което техният износ е все още забранен, въпреки големият интерес към тях. В гладните години след Втората световна война, Сталин нарежда да се заколят всички коне с цел набавяне на месо. Привързаните към животните си туркмени, единствената номадска нация в Централна Азия, която не консумира конско месо, се опитват да ги крият из малки селца в планината, но в крайна сметка оцеляват не повече от 1000 ахал теке. Срещу скромна сума ни обличат в традиционни одежди и ни качват да пояздим из фермата. Кратката езда е под зоркото око на работниците в стопанството - не само от съображения за нашата безопасност. Все пак един обучен и породист ахал теке може да струва над 150 000 щатски долара...

Гордостта на туркмените - конете от породата ахал теке
 

Небето вече е розово, когато излизаме от фермата и се отправяме обратно към столицата. Минаваме покрай грамадната джамия ,,Сапармурат Хаджи", част от мемориален комплекс, посветен на защитниците на Гьоктепе - най-важната крепост, след чието превземане руските сили превземат района на оазиса Ахал-Теке през 1881 г, под командването на небезизвестния генерал Скобелев. Любопитно нещо е то историята - докато за българите Скобелев е героична фигура, сражавала се храбро с османците в Стара планина и Южна България, за туркмените той е поробител, символ на агресора и потисника, присъединили техните земи към Руската империя. И всичко това в разстояние на едва три години...

Джамията в Гьоктепе
 

На входа на Ашхабад трафикът се усилва, дори попадаме в нещо като задръстване. Мохамед маневрира между потоците от бели коли. След няколко дни в провинцията сме отвикнали от подобна гледка. Всички превозни средства са с ашхабадска регистрация - жителите на други населени места могат да достигнат столицата единствено със самолет, влак или автобус. С всеки изминал километър усещането за менажирана утопия започва да се връща - мяркат се бездушните мраморни здания на модерния Ашхабад, булевардите стават все по-пусти, а докато стигнем на паркинга на хотела, вече няма жива душа. Лъскавото фоайе ни посреща със строга официалност, костюмираният портиер ни вика асансьора. Докато го чакаме, кръстосвам поглед с президента, който следи гостите от портрета на стената. Пристъпвайки в асансьора, се усмихвам. Вече знам, че това е само една поза, една плитка фасада на истинския Туркменистан. А той се крие там, отвъд мраморните мастодонти, безкрайните, празни магистрали и шантавите разпоредби. Там, където се опитах да ви заведа чрез този разказ.