12 дни от Лхаса до Катманду: Записах се на „международен тур“ и почти оставих половината си живот на 5640 метра

Оформянето на разрешителните за Тибет и граничните пропуски си е истинско мъчение. За да си спестя нервите, в крайна сметка се предадох и се записах на 12-дневен организиран тур. Бяхме група от около десетина души – германци, французи, австралийци и аз. Всички бяхме обединени от една цел: да тръгнем от Лхаса, да стигнем до базовия лагер на Еверест, да обиколим свещената планина Кайлаш (Kora) и накрая да пресечем границата по суша към Непал.

Преди да тръгна, си представях едно изпълнено с дзен поклонничество. Едва след като се върнах, разбрах, че това всъщност беше истинско риалити шоу за оцеляване, смесица от безкрайно пътуване с автобус, мъчения от височинна болест и приятелства с хора от цял свят.

Ден 1-3: Лхаса – Първи сблъсък с надморската височина и „странния“ английски на гида
Самолетът ни кацна в Лхаса, където надморската височина директно скочи до 3650 метра. Посрещна ни местен тибетски гид на име Церинг – усмихнат до уши. Още като се качихме в автобуса, той започна да ни обяснява със силен акцент на английски: „Днес никакъв душ, пийте много топла вода и се движете като костенурка.“
Френският ми съквартирант се сви в седалката и измърмори: „Топла вода за височинна болест? Аз просто искам едно еспресо.“

Хотелът ни беше приличен, стандартен 3 звезди. През тези два дни посетихме манастира Дрепунг, двореца Потала и храма Джокханг. Дворецът Потала е наистина впечатляващ, но изкачването по стъпалата на 3600 метра е брутално. На всеки десет крачки трябваше да спирам, за да си поема дъх, чувствайки се като счупен мях. А германецът от групата носеше два огромни фотоапарата и се качваше с такава лекота, че започнах да се съмнявам в собствените си физически възможности.

Ден 4-6: Към Еверест – „Културният шок“ в номадската палатка
По пътя от Лхаса към Шигадзе автобусът превали планинския проход Кампала. Когато езерото Ямдрок (Yamdrok Lake) се появи пред прозореца, целият автобус ахна. Този син цвят е толкова нереален, сякаш е огромен тюркоаз. Но гидът ни даде само 15 минути за снимки. Всички се втурнахме навън, направихме по няколко снимки на силния вятър и се върнахме в автобуса. Това е желязното правило на груповите турове: колкото и да е красиво, трябва да спазваш часа за тръгване.

Пътят към базовия лагер на Еверест (4700 м) беше изключително разбит. Бях се подготвил психически да спя в леден спален чувал и да ям полусурова храна. Но когато влязохме в „номадската палатка“, в която щяхме да нощуваме, останах изумен.

Отвън това наистина са редици от традиционни черни палатки от косми на як. (Вижте снимката по-долу). Но вътре има изкуствена трева на пода, модерна печка за отопление в средата, а около нея – дървени масички и тибетски дивани. В ъгъла дори имаше диспенсър за вода! По стените висяха цветни тибетски гоблени.

Вечерта собствениците ни донесоха топла храна. Направих си сандвич с колбас, който бях донесъл, и го споделих с германеца, а той ме почерпи с корава като тухла черна питка. Навън вятърът на Еверест виеше и разтърсваше палатката, но вътре в това странно място, украсено с изкуствени цветя и растения, спах изненадващо добре. Единственото неудобство си остана тоалетната – да ходиш до външната яма на -10 градуса и 4700 метра надморска височина изисква огромна смелост.

Ден 7: Към Али – Пустощ и отчаяние
Днешният ден беше изцяло в пътуване: от Сага до Тарчин, 493 километра.
Пейзажът отвън постепенно се превърна в пустиня и каменисти равнини. Атмосферата в автобуса беше изключително потискаща – всички бяха с височинна болест или замаяни, носеха слушалки и се опитваха да спят в неравностите. Австралийката до мен през цялото време дишаше кислород.

Когато пристигнахме в Тарчин (в подножието на свещената планина), вече беше привечер. Условията за настаняване тук бяха много по-зле от палатките на Еверест – водата беше ограничена. Легнах си рано, подредих екипировката си за утрешното обикаляне до леглото и се почувствах сякаш утре отивам на война.

Ден 8-10: Обикаляне на Кайлаш (Kora) – Душата в рая, тялото в ада
Това е кулминацията на цялото пътуване, но и най-голямото мъчение.

Ден 8: Първият ден от Kora. Изминахме 13 км пеша до Дирапук. В началото всички се шегувахме, но колкото повече се изкачвахме, толкова по-дълга ставаше колоната. Следобед леден вятър и градушка ни зашлевиха по лицата. Вечерта спахме в приют срещу манастира, на близо 5000 метра. Нямаше електрически одеяла, завивките миришеха на масло от як и пот. Обух всичките си дрехи, сложих си шапка и пак треперих от студ.

Ден 9 беше най-срутващият ден. Станахме в 4 сутринта и в пълен мрак започнахме изкачването на прохода Долма Ла (5640 м). Всяка крачка беше като ходене по ръба на ножа. Липсата на кислород изпразваше мозъка ми. На всеки две крачки трябваше да се облягам на щеките и да дишам тежко цяла минута. Когато стигнахме върха и закачихме молитвените знамена, нямах сили дори да снимам. Слизането беше още по-брутално – стръмно и пълно с камъни. Коленете ми тотално отказаха. Само благодарение на щеката, която германецът ми даде назаем, успях да се довлека до приюта (Zutulpuk).

Ден 10: Изминахме 10 км обратно до Тарчин. Когато видях нашия автобус, нямах сили дори да плача, просто се строполих на седалката.

Ден 11-12: Кислородът в Гюронг и бирата в Катманду
Ден 11: Автобусът се спусна от 4600 м до 2800 м в град Гюронг.
Когато слязох, поех дълбока глътка въздух – най-накрая имаше достатъчно кислород! Навсякъде около мен имаше зелени дървета. За човек, идващ от Али, това беше лукс. Вечерта цялата група вечеря в малък ресторант, най-накрая свалихме напрежението и започнахме да се оплакваме от тоалетните и юфката през последните дни. Французинът дори отвори бутилка местна тибетска ракия, за да отпразнуваме.

Ден 12: Пътуването ни приключи на границата Гюронг (Gyirong border). Прегърнахме се за довиждане. Гидът Церинг ме потупа по рамото и каза: „You are strong, my friend.“ (Силен си, приятелю).
С огромна раница пресякох границата и най-накрая стигнах до Катманду, Непал. Седнал в бар в квартал Тамел с ледена бира Everest в ръка, се замислих за тези 12 дни: безкрайното пътуване, височинната болест, примитивните хостели, изненадващо добрите палатки на Еверест и невероятните хора от целия свят... Това определено беше най-екстремното и незабравимо пътуване в живота ми.