QR-стан

В автобуса към центъра съм заел поза, на която може да завиди всяка художествена гимнастичка. Балансирам с големия си куфар между разговорливи баби, сприхави ,,мужики" на неопределена възраст и сякаш цял випуск първокласници. А как ще стигна до шофьора, за да си платя билета? Няма нужда - гърбовете на седалките, както и вратите и прозорците на автобуса, са облепени със стикери, от които можеш да сканираш QR-код и по този начин да платиш за пътуването си. Ако съдбата не ти се е усмихнала и си взел, че си се родил в някой друг край на земното кълбо и по тази причина нямаш сметка в банка ,,Каспи", има опция на пратиш есемес на написания на същите стикери телефонен номер. А може ли да си купя билет с кеш? Съвременен Казахстан мълчи по въпроса. Пристигам в огромната степна страна в исторически момент, докато тя се носи уверено по вълните на дигитализацията, а съвсем наскоро нейните иновации във финансовия сектор дават основание да банковата й система да бъде определена като най-модерната в света.

Началото по нищо не предвещава този цифров бум. В късния следобед на 29.03.2023 кацам на летището в Алмати, най-големия град в Казахстан. Аерогарата е, ами, неугледна. Но за сметка на това функционална - можеш да опиташ казахски шоколад в лазурносиня опаковка с националния флаг, да пийнеш компот на народни цени, да се сдобиеш с местна сим карта и да хванеш автобус към центъра. В следобедния час пик в двумилионния град това далеч не е най-доброто или бързо решение, но Зара настоява да ми покаже иновациите в местния градски транспорт. Тя е близка моя приятелка от университета, за няколко седмици си е вкъщи и след като разбира, че ще прекарам месец март в Узбекистан, веднага ме кани на гости. Не съм никак труден за убеждаване и ето как по време на последните пет дни от престоя си в Средна Азия се озовавам в южната част на необятния Казахстан.

Най-доброто посрещане, с нотка на съперничество към южния съсед - Узбекистан

Изпускаме спирката си и трябва да се връщаме няколкостотин метра по тротоар, успореден на оживения булевард ,,Раимбек", в централната градска част. Първите впечатления са нееднозначни - модерни автомобили и добре поддържани улици създават усещането за далеч по-висок жизнен стандарт, отколкото на юг от границата в съседен Узбекистан. Същевременно целият град е издържан в модела на съветската панелна архитектурна мисъл, чиито резултати рядко могат да се нарекат наслада за сетивата. А и няма как да е иначе. Алмати е основан късно - едва в средата на 19 век руснаците строят военно укрепление на левия бряг на река Малая Алматинка под името Верни, а към края на столетието населението на града достига 20 000 души, болшинството от които етнически руснаци. През 1921 г. е взето решението за преименуване на Верни и така той става Алмати, Ябълковия град, заради масивните ябълкови насаждения. 15 години по-късно, през 30-те години на 20-ти век, се образува Казахска Съветска Социалистическа Република като част от СССР, а нейна столица става именно Алмати, който постепенно се превръща в един от индустриалните центрове на Съюза. След обявяването на незавимостта на Казахстан през 1991 г. градът остава столица на страната, за да стигнем до 1997 г., в която с указ на тогавашния президент Назърбаев главният град на републиката се мести в малкото провинциално градче Акмола, която след година получава името Астана и бързо се превръща в своеобразен Дубай насред степта. Въпреки това, местните продължават да считат именно Алмати за истинското сърце на Казахстан.

Соц е и хотелчето, в което ми предстои да отседна по време на престоя си в страната. За смешна цена получавам самостоятелна стая на третия етаж в панелна кооперация, която върви с денонощна рецепция, неработещ хладилник, спираща дъха гледка към сивата правоъгълност на идентичните съседни кооперации и мнително повдигане на вежди от всеки местен, на когото разказвам в коя част на града съм се настанил. Уж съвсем в центъра, ама на моето кварталче се носи не дотам позитивна слава. За петте дни там обаче не забелязвам нищо подозрително. Оставям багажа, обменям набързо пари и Зара ме води да вечеряме. Изборът за вечерта е мексикански ресторант. Ами казахската кухня? Тя е за утре. След месец в Узбекистан, където почти всички заведения предлагат единствено различни вариации на местните гозби, в Алмати изживявам културен шок. Големи търговски центрове, предлагащи всички блага на консуматорското общество. Заведения за бързо хранене, както и богата палитра от ресторанти с всички популярни световни кухни. По улиците се виждат лъскави западни коли, има разнообразие от (работещ!) градски транспорт, движещ се по разписание. Нощни заведения, барове, алкохолът се продава и консумира без ограничения, младите хора общуват свободно с противоположния пол, сексът без ангажименти е нещо напълно нормално. Попадам в Казахстан в разгара на свещения за мюсюлманите месец Рамадан, но въпреки че близо 70% от населението на страната изповядва исляма, почти никой не спазва пост. Казахстан вероятно е най-либералната мюсюлманска страна. Моята домакиня обаче произхожда от по-редкия, консервативен слой на обществото, и това е причината да се наложи да си намеря самостоятелно място за нощувка - няма да е подходящо да оставам да спя в дом, където има неомъжено момиче. Не е редно това да дава фалшив сигнал - казахите са изключително сърдечни и гостоприемни хора, важно е просто да се съобразяваш с техните традиции, възприятия и култура. Както впрочем навсякъде.

След месец из Узбекистан изживявам културен шок при пристигането си в най-големия казахски град

Из нощен Алмати

След няколкото вкусни такоса се отправяме на среднощна разходка по местния Арбат. Вечер именно там се разиграва голяма част от социалния живот на града. Момчета свирят на традиционни музикални инструменти, местен чичо продава балони, деца се гонят между информационни табла с историята на града. В странична уличка изсвистяват гумите на мощен джип, който по джигитски взима един забранен завой. От сваления до долу прозорец дъни нашенска чалга. ,,Сен Тропе" на Азис. Полъх роден колорит. Както вече споменах в разказа си за Узбекистан, творчеството на може би най-разпознаваемия наш изпълнител зад граница се радва на огромна популярност в Централна Азия - без него не минава нито едно тържество, звучи в кафенета, ресторанти, по радиото...

В сградата, която преди е била централата на Казахската комунистическа партия, днес се помещава Казахско-британският университет

Ден втори в Алмати. Излизам от хотела по тениска и моментално се връщам обратно да си взема яке. Още не съм се аклиматизирал към тукашния студ след жегата в узбекската пустиня. В края на март зимата тепърва бавно се отдръпва и все още хапе. Градът е разположен в котловина, в полите на могъщата планина Тяншан, и целогодишно страда от убийствен смог, причинен в голяма степен от пресищането му с автомобили. Проектиран по съветско време за около 400 000 души, днес двумилионният Алмати изнемогва. Редовно попада в челните места на световните класации по замърсеност на въздуха. Иначе гледките към заснежените склонове на планината, която в пределите на Казахстан надминава 5000 метра надморска височина, спират дъха. В която и точка на града да се намираш, не може да отделиш поглед от могъщия Тяншан, който се разпростира на територията на няколко държави от региона и достига близо 7500 метра в съседен Киргизстан.

Чакам Зара на площада пред Двореца на републиката, мащабно концертно съоръжение, построено по съветско време. За няколкото минути до пристигането й успявам да проведа мини социален експеримент. 12 от 12 случайно минаващи момичета на възраст под 25 години държат в ръка последни модели айфон. Мда, вече не съм в Узбекистан. С риск да отклоня разказа в друга посока, трябва честно да призная, че според мен нежната част на казахското население е сред най-красивите в света. Комбинация от азиатски и европейски черти, модерно и стилно облекло, открито поведение, гарнирано със самочувствие. Неслучайно някои от най-известните модели в наши дни произлизат именно от тук. Усещането е малко все едно съм в Русия. А и как да е друго, щом Казахстан е може би най-русифицираната страна от бившия СССР, с изключение на Беларус? Именно това е и последната страна, която напуска обединението през последните дни на 1991 г. Въпреки че държавният език е казахският, който е от групата на тюркските езици, в администрацията далеч по-често се използва руският. В 90% от случаите това е езикът, който се чува по улиците на градовете в страната, въпреки че етническите казахи съставляват над 60% от нейното население. Една четвърт се пада на руснаците, а останалите около 15% - на други народности. В независим Казахстан казахският език се оказва в неочаквана ситуация - използването му в ежедневието е ограничено до населението в селските райони на страната, наричани аули. Той не се ползва с популярност сред младите хора в градовете, които често не го владеят или се срамуват да го използват, за да не изглежда, сякаш са дошли от провинцията. Модерната култура, музика, филми, се създават на руски, голям е обменът с Русия и рускоговорещото пространство. За да се борят с тази необичайна по рода си ситуация, местните власти провеждат засилена ,,казахизация" - премахва се изучаването на руски език в училищата, обявява се план, според който казахският език от 2025 година трябва да се пише изцяло на латиница, опитват се да консолидират населението под ореола на националната гордост чрез интересни проекти, като например подлези, украсени с рисунки с народни мотиви, където от тонколони се чува тиха традиционна мелодия...

Един от подлезите, украсен патриотично по инициатива на местната власт

Не след дълго Зара пристига на уреченото място и скоро се сме на лифтената станция, разположена в сърцето на града. След броени минути се носим в посока Кок-Тобе, или Зеления хълм, най-високата точка на Алмати, извисяваща се на около 1100 метра над морското равнище. Сиви, бетонни сгради опасват широките булеварди, докъдето ти стига погледът, а зад тях започва бурно море от величествени планини. Истинската красота на Казахстан не е в градовете, а в спиращата дъха природа. Хилядолетия наред местните водят номадски начин на живот, поради което болшинството от населените места възникват не съвсем отдавна, повечето основани от руснаците. Това е и причината в тях да няма много културни или исторически забележителности. Що се отнася до природата обаче, Казахстан е същински рай, притежава необятна територия, включваща в себе си безкрайни равнини, най-голямата степ в света, няколко пустини, езера, а тук, на юг, невероятни планински пейзажи.

В Алмати, планините се виждат от всяка точка

На път за Кок-Тобе, най-високата точка на Алмати

На върха на хълма, където по принцип е пълно с народ, днес няма почти никого. Дошли сме далеч преди началото на сезона в една не съвсем туристическа страна. Снимаме се с голяма ябълка, символ на града, возим се на екстремно влакче, гледаме пауни в импровизиран зоопарк, получавам подарък казахска тюбетейка. При вида на обществена тоалетна понечвам да потърся няколко местни монети, с които да платя за входа. Зара обаче се ухилва и преди да успея да реагирам, вади телефона си и сканира QR-кода, залепен на стената. Бабата касиерка кима одобрително. Платено е, влизай. В обществена тоалетна в Казахстан? Европа има много да учи. Противно на повечето постсъветски страни, Казахстан инвестира много в развитието на банковия си сектор, като постиженията на най-популярната тукашна банка ,,Каспи" дори се изучават в редица престижни американски университети. Всеки местен има сметка именно в тази банка, като мобилното й приложение е своеобразен наръчник за оцеляване в страната - чрез него плащаш сметки за мобилен телефон, данъци, глоби, такси за паркиране, купуваш си допълнителни минути или мегабайти, също и билет за градския транспорт, изпращаш и получаваш пари за секунди, дори в почивен ден. Преди година, по време на ожесточени антиправителствени протести, властите спират интернета в повечето региони на страната. Експертите от ,,Каспи" реагират светкавично и скоро е достъпна услуга за офлайн преводи, които също пристигат на момента. Кеш местните почти не ползват, навсякъде се плаща чрез сканиране на QR-код или въвеждане на телефонен номер. Даже на места, на които човек никога не би очаквал това, например при бабата на обществената тоалетна или при лелята на пазара. Дигитализацията застига всички социални прослойки - докато един ден се мотаем по центъра на Алмати, към нас се приближава опърпан бездомник:

- Може ли пари за храна?

Липса на реакция от наша страна.

- Е, хайде, съвсем малко! - примолва се той.

- Нямаме в себе си, извинявай. - отговарям.

- Ако нямате в брой, може по телефонен номер. Ето, имам и QR-код...

QR-код, навсякъде, по всяко време, дори и в обществената тоалетна

Ябълката - символ на Алмати

Телевизионната кула на фона на Тяншан

Гледка към Алмати от Кок-Тобе. Това е един от дните с по-малко смог

В Централна Азия сме все пак, следваща спирка е пазарът. Определено най-доброто място да усетиш духа на всяка страна. Зеленият пазар в Алмати е квинтесенцията на Казахстан - на площ от 20 000 квадратни метра се продават всякакви стоки - от вестници през дрехи до произведения на местни занаятчии. Разбира се, най-любопитната част е секцията с продуктите. Освен познатите ми от Узбекистан ядки, подправки, сушени плодове и сладки, тук Зара ме води да видя някои чисто казахски специалитети. От сергията на възрастна жена пробвам иримшик - нещо средно между сирене и извара, със светлокафяв цвят и сладък вкус. Разказват ми, че сладостта се получава по естествен път, без да се добавя захар. Пълномасленото мляко се нагрява и подквасва, след което се вари дълго на бавен огън до пълното изпарение на суроватката. Процесът може да трае цял ден, като под въздействието на температурата лактозата придобива жълтеникаво-кафяв цвят, а вкусът на сиренето става сладникав. След варенето иримшикът се изсушава и присъства на всяка уважаваща се казахска трапеза. До не съвсем отдавна за подквасването са използвали сирище, което се добива от стомасите на новородени агнета. Сиренето е доста тежко и вкусът е меко казано специфичен. Казахската храна е съобразена с номадските условия, при които народът е живял, и определено не е по вкуса на всеки.

Иримшик - едно от любимите мезета на местните

Следва цяла редица с извадени като от народна приказка корейски баби, които продават салати, кимчи, чесън, сосове, месца, оризови палачинки и други знайни и незнайни продукти и ястия, рожба на сблъсъка между корейска и казахска кухня, една доста необичайна комбинация. Корейците идват по тези земи като резултат на проект за ,,доброволно" преселение през 30-те години на миналия век, за да се положат основите на отглеждането на ориз в Казахстан. Днес те наброяват над 100 000 души, като дори моята домакиня е от смесен произход - баща й е казах, а семейството на майка й е родом от тази част от Корейския полуостров, която днес познаваме като Северна Корея. Корейската храна в Казахстан е приятно разсейване от местната кухня, както предстои да разберем. Бабите ни се радват, следват снимки, въпроси, сърдечни разговори. А искате ли специална цена, само за приятели? Все пак сме в Ориента...

Корейската секция от пазара

Веднага след това пред нас се разкрива гледка, пред която избледняват впечатленията от всичко видяно до този момент - десетки щандове с месо, болшинството от които конско, специалитетът на страната, в която конят векове наред е бил средство за транспорт и едновременно източник на месо и млечни продукти. Един вид затворен цикъл и пълна утилизация. Конското е най-обичаното и употребявано месо в степната страна, като става въпрос за над 100 000 тона годишно, които минават през тукашната месопреработвателна индустрия. Заради необятните и разнообразни пасища, казахското конско месо се счита за най-доброто в света. С него се готвят редица ястия, но и различни видове сушени колбаси. Номадският живот, свързан с постоянно придвижване от място на място, не позволява сериозни кулинарни капризи, а фокусът по-скоро е върху храна, която издържа дълго време и има добри енергийни показатели. Макар огромните късове, заобикалящи ни отвсякъде, да се струват прекалено отблъскващи на много чужденци, основно на тези, идващи от запад, това е неделима част от местната култура. Че е колоритно, колоритно е. Продавачи подвикват, правят оферти. Отклонявам ги учтиво, няма какво да правя с петкилограмов конски бут. На съседен щанд пробвам конска луканка. Доста вкусна, купувам две парчета, които се радват на сериозна популярност сред приятели и близки в България.

От втория етаж човек придобива представа за мащабите на секцията за месо

Пазарът е огромен и се продават всякакви стоки

Бързаме към ,,Сандък", ресторант в централната част на града. Ако има едно място, което трябва да се посети в Алмати, това е то. Имаме резервация, иначе е трудно да се намери маса, особено в натоварените часове. Ресторантът е съвременен, но издържан в традиционен стил, с килими, железни лампи, мраморни маси, сервитьори в национални носии и меню, съдържащо всичко най-добро от казахската кухня. Потвърждавам желанието си да пробвам всичко най-тукашно, от местно по-местно. Речено-сторено.

Интериорът на ресторант ,,Сандък"

Не след дълго пристигат огромни порции бешбармак - коронното блюдо на тази страна. Конско месо, нарязано на късове, се сервира заедно с варени картофи и моркови, омесени с кромид и фиде. Названието ,,бешбармак" означава ,,пет пръста". Не е ясно дали името е свързано с броя съставки в ястието или с факта, че традиционно се яде в ръце. След премеждията в Узбекистан, тук се радвам на лукса да ми бъдат поднесени прибори. Бешбармака ни го сервират в дълбоки дървени купи, придружен от мазен бульон (сорпа). Конското месо е във формата на кази, варен колбас, също така и на филе, в компанията на различни вътрешности, като в чинията си откривам бъбречета, увити в чревца. Пробваме и куурдак - запържени дреболийки с лук, картофи и чесън. Картинката се допълва от две канички кумис - напитка от ферментирално кобилешко мляко, популярна в Централна Азия от дълбока древност. Още прабългарите познавали качествата на кумиса като своеобразна суперхрана. Столетия наред лекарите го препоръчват като превенция от туберкулоза, а до наши дни са запазени клиники в Казахстан и някои региони на Руската федерация, които практикуват ,,кумисотерапия". Тези безупречни здравословни качества обаче губят своето очарование при миризмата, която те удря в носа в момента, в който надигнеш дървената купичка, за да отпиеш. На разположение имаме обикновен кумис (гаден) и пушен (нетърпим). По-лошата част настъпва след самото преглъщане на течността, когато се чудиш с какво да отмиеш натрапчивия послевкус на кон. Избор има - с варени бъбреци или с мазен бульон? Замезваме всичко това с ръжени питки със саръй май - три вида домашно масло. Не смея да попитам от какво мляко. Принципно изповядвам максимата, че традиционната храна на всяка страна е неделима част от културата й и ключ към нейното разгадаване, но понякога, като например в Казахстан, опитването й далеч не е най-приятното занимание...

Най-казахската трапеза, която можете да си представите

Кумис (ферментирало кобилешко мляко)

Бешбармак

След неравната борба с древните номадски ястия е ред да се почувствам като глезен европеец. Зара ме води в магазина на ,,Лотте Рахат" - най-големия казахски производител на шоколад. Хората рядко свързват Казахстан с шоколада, но се оказва, че страната е сред водещите снабдители на кажи-речи половин Азия, изнасяйки продукция за Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан, Русия, но също за Монголия, Китай и... Афганистан. Ще е интересно последното да се подложи на емпирична проверка някой ден. Магазинът е огромен и препълнен с разнообразни сладки изкушения във всякакви форми и размери, от традиционни шоколадови блокчета до огромни кутии с най-любопитен пълнеж. Пробвам малко оттук, малко оттам, после още малко... Полъхът на зараждащия се казахски патриотизъм е навлязъл и в сладкарската индустрия, по-голямата част от продуктите са опаковани гордо в националните цветове - светлосиньо и жълто, вечно греещото слънце с 32 лъча и разперилия могъщи криле степен орел.

Неочакваният шоколадов рай на Казахстан

С натежали от купените подаръци чанти се отправяме към парка ,,Памфиловци", където ни чака една от главните забележителности на града - Възнесенската църква, или Катедралата на Зенков. Красивият храм, боядисан в отличителен жълт цвят и увенчан с шарени кубета, е построен от едни от водещите архитекти и инженери в Руската империя към началото на 20-ти век. Църквата е издигната по уникална старинна технология, без да се използва нито един пирон, като сградата влиза в списъка на най-високите дървени постройки в света. През 1910 година, по време на разрушителното земетресение, което срива със земята по-голямата част от града, храмът е единствената сграда в радиус от няколко километра, която остава непокътната. Причината за това се крие в уникалната технология на строеж, т.нар. ,,антисеизмична кошница" - дървените греди са закрепени с подвижни скоби, като при разклащане се ,,плъзгат" плавно, което гарантира стабилността на сградата. Влизаме в храма, паля свещичка. Пред мен едва кретаща възрастна жена плаща за своите свещи с QR-код. Бъдещето вече е тук. Миналото обаче също не си е отишло - точно зад църквата се намира огромен, но за сметка на това изключително грозно-бруталистичен паметник на 28-те Памфиловци, войници от Алмати, проявили голяма храброст при защитата на Москва по време на Великата отечествена война, както в бившия СССР наричат Втората световна война. Току пред внушителните монолитни фигури на героите гори местният ,,Вечен огън"...

Възнесенската църква в Алмати

Паметникът на 28-те Памфиловци

Ден трети в Казахстан. Най-накрая ще се ходи на планина. Освен София, Алмати сигурно е единственият голям град, който знам, в който можеш да отидеш на истински балкан с градския транспорт. Автобусът ни оставя на началната спирка на лифта за Шимбулак - най-популярният зимен курорт и гордостта на Казахстан. За около 12 лева се сдобивам с целодневна карта за лифта, който се движи на няколко отсечки с различна надморска височина. По пътя към курорта се издигаме бавно през мъглата, обхванала склоновете на Тяншан, или както го наричат тук, Алатау, като постепенно през облаците изплува някой и друг гол хълм. На 31 март тук е люта зима и докато достигнем същинския курорт на височина от около 2200 метра, сме се опаковали в шалове, ръкавици, шапки и каквото още попадне. Около нас се щурат скиори на всякаква възраст, включително цели класове ученици, доведени от учителите си на еднодневна екскурзия. На Шимбулак цените са като на нашенски ски курорт, има модерен и чист посетителски център, както и няколко луксозни хотела и ресторанта. Малко по малко се прояснява и на хоризонта започват да се появяват назъбени планински върхове, покрити със сняг.

На път към Шимбулак

Бърз урок по география - Казахстан е 9-тата по големина страна в света

Бързаме да хванем лифта по втората отсечка, до горната част на пистата. Ние не караме ски, тук сме заради пейзажите. Изскачаме от кабинката на височина 2500 метра в очакване на главозамайващи гледки, за да видим... нищо. Ама едно болезнено нищо - на тази височина грее слънце, което безмилостно се отразява в яркия бял сняг, толкова силно, че е почти невъзможно да си държим очите отворени. Неслучайно скиори и планинари слагат специални слънчеви очила. Заблуден облак прибягва за кратко, позволявайки ми да видя невероятната панорама, която ни обгражда от всички страни, начело с могъщия връх Нурсултан, извисяващ се на над 4300 метра над морското равнище. Радвам се на белотата около нас, по стечение на обстоятелствата това е първият и засега единствен сняг, който съм видял през 2023... Затова пък какъв - газим до коленете в него, скиори почти не се мяркат, разполагаме с цялата дива красота на планината само за себе си. Грабваме по чашка горещ шоколад от кафене тип фургон и се разполагаме в меки кресла барбарони точно срещу централния зъбер. В зависимост от капризите на слънцето и облаците погледът ми прибягва между планинския пейзаж и картонената чашка в ръцете ми...

На път към втората част от Шимбулак

На път към втората част от Шимбулак

В моментите, когато се прояснява, виждаме колко са внушителни зъберите, които ни заобикалят

Това обаче не е краят на лифтеното трасе - качваме се още по-високо в планината, за да достигнем Талгарския проход, на височина 3200 метра, далеч от облаци и мъгли. Официално най-високата точка, на която кракът ми някога е стъпвал. Талгарският проход е и рекорьор на Гинес - това е най-високата писта за нощни спускания в света. Шимбулак е дори един от официалните претенденти за домакин на Зимните Олимпийски игри през 2022, които в крайна сметка се провеждат в Китай. Тук горе е ясно и можем спокойно да се огледаме наоколо. Планината е още по-красива. Нереален е и контрастът с каракалпакската пустиня, където бях преди само 5 дни.

На Талгарския проход - 3200 метра над морското равнище

Снимка за спомен с човека, който ми показва най-доброто лице на Казахстан

Спускаме се обратно до първа база, в началото на Шимбулак. Оттам хващаме електрическо такси, единствените позволени превозни средства на територията на парка, до Медеу, още познат като ,,Фабриката за рекорди". Това е най-големият в света високопланински комплекс за зимни спортове, а тук е и най-голямата създадена от човека ледена пързалка с площ над 10 000 квадратни метра. В съветско време поставя ненадминат и до днес рекорд по брой подобрени върхови постижения на различни дистанции в мъжкия и женския спорт. Огромният бетонен мастодонт тъне в мъгла, която отново обгръща всичко около нас в момента, в който се спускаме под 2000 метра. Това предотвратява първоначалния план да се качим до близката ,,Стълба на здравето", платформа, от която трябва да се открива най-добрата гледка към Алмати. Затова пък остава време да напазаруваме за следващите два дни, които предстои да прекараме извън града, в дивото. От голям търговски център ни взимат приятели на Зара - Нурс и Сауле, с които завършваме деня в грузински ресторант. Няма как да сбърка човек с грузинската кухня, поръчваме на корем хачапури, хинкали, различни сирена...

На следващата сутрин съм на крак още по-тъмно. Поръчвам си ,,Яндекс" до паркинг в покрайнините на града, откъдето тръгва екскурзията до Чаринския каньон. Предвид огромните разстояния в Казахстан и ограниченото време в Алмати със Зара решаваме, че най-разумният вариант за изследване на местните природни чудеса е като част от организирана туристическа група. Дотук добре. Качваме се в бусчето, преброяваме се и потегляме. След половин час обаче на Зара й звънят от агенцията, за да попитат къде се губим. Ама как така, ние вече сме на път? Оказва се, че сме се качили на грешен автобус... Свалят ни на крайпътна бензиностанция, от която след 40 минути ще ни вземе истинската група. Мръзнем на почти минусовите температури, слънцето тепърва се показва на хоризонта. Първият изцяло ясен ден, откакто съм в страната. Компания ни правят касиерката на бензиностанцията и едно бездомно куче. Малко по-късно вече сме в минивана на агенцията, където ставаме обект на присмех от страна на цялата група заради нашата неориентираност. Туристите до един са руснаци. При настоящата геополитическа обстановка това не е изненада, Казахстан е от малкото страни, до които посетителите от Русия могат да пътуват безпроблемно. На мен се пада мястото отпред, до ухилената екскурзоводка и постоянно бъбрещия на казахски шофьор. В продължение на около 3 часа се носим на югоизток по безупречно шосе, очевидно обновено съвсем наскоро. Видно е подобрението на икономическата ситуация в страната, случващо се през последните 20 години благодарение на богатите залежи от най-разнообразни полезни изкопаеми. Казахстан е на трето място в света по запаси на уран, освен това се добиват значителни количества злато, боксит, черни и цветни метали. Разбира се, фокусът е главно върху нефта и природния газ, на които страната дължи просперитета си, както и на чуждестранните инвестиции, основно от Русия, Турция, Германия и САЩ. Трафикът от слаб постепенно става несъществуващ, а сравнително равнинният пейзаж преминава в хълмист. На синьото небе няма нито един облак. Приближаваме се до границата с Китай, от нея ни делят едва стотина километра по права линия. Не след дълго сме на входа на Чаринския национален парк, където бусчето паркира, а ние продължаваме пеш.

Часове наред виждаме само този пейзаж

Не след дълго пред очите ни се разкрива невероятна гледка - назъбените червени скали на Чаринския каньон, или азиатския ,,Гранд Каньон". На около 100 метра под нас пътеката, на мястото на изсъхнала река, се вие в продължение на над 100 км, създавайки един от най-впечатляващите пейзажи на планетата. Каньонът придобива окончателния си вид преди близо 25 милиона години, приблизително по времето между изчезването на динозаврите и последната ледникова епоха. На мястото на днешното природно образувание е имало голямо езеро с множество малки рекички, след чието пресъхване, не без съдействието на силния вятър, се създава каньонът Чарин. Спускаме се до неговото дъно по желязна стълба, откъдето започва близо трикилометров преход през Долината на замъците, най-популярния маршрут, където надвисналите древни червеникави скали образуват различни причудливи форми и фигури. Небето е по-синьо от всичко, което съм виждал до този момент, а нереалността на пейзажа се подсилва от факта, че сме почти единствените посетители. Групата се разделя на по-малки компании и скоро разполагаме с това чудо на природата изцяло за себе си. В Европа или САЩ на далеч по-малко впечатляващи обекти би имало огромни тълпи, а билетът би бил на космическа цена, но Казахстан все още е далеч от масовия туристически поток. Въпреки усилията на правителството да промотира туризма, делът на този отрасъл продължава да е под 1% от икономиката на страната. Самите казахи рядко пътуват из огромната си родина - Зара ми разказва, че не до съвсем отдавна почти никой не би видял смисъл да бие няколко часа път, за да отиде до друг град или природна забележителност, били те и толкова впечатляващи.

Чаринският каньон - едно от чудесата на света, за което никой не знае

Разполагаме с целия каньон почти изцяло за нас

Имаме и невероятен късмет с времето

,,Долината на замъците", Чарин

Изминаваме трите километра за около час, спираме за снимки, катерим се по скалите на каньона. Няма огради, панорамни площадки, охрана - само стотици километри червени скали. Единственият признак на някаква цивилизация са вездесъщите УАЗ-ки, които кръстосват пътеката, разсичаща долината, за да превозват изморените посетители. Усещането е невероятно, очаквам всеки момент зад някой завой да изскочи динозавър или поне птеродактил. На някои места скалите се извисяват на над 100 метра над главите ни, на други се налага да минаваме през тесни проходи. Дива красота. В края на трасето стигаме до река Чарин, пълноводна и бурна в края на зимата. Изяждаме донесените сандвичи в дървените беседки, сковани наблизо. Унесени в разговор, установяваме, че почти закъсняваме за обявения час за тръгване, и скачаме в каросерията на едно от съветските камиончета, което потегля с трясък и пуфтене по обратния път.

Няма ограничения, туристически пътеки или каквато и да е друга форма на регулация

Гранд Каньон с постсъветски привкус

Краят на прехода и ледените води на река Чарин

На близкия паркинг, където ни чака бусчето, се натъкваме на строящ се туристически информационен център с гледка към каньона. До нея са издигнати две юрти - подвижния традиционен дом на всички средноазиатски чергарски народи. Идилия насред нищото, визитната картичка на Казахстан. В радиус от няколкостотин километра няма почти никакви населени места, тук-там по някое миниатюрно селце, съвсем близо до Киргизстан и Китай. Единствената друга следа от човешко присъствие са насядалите покрай пътя местни хора, продаващи билки и лечебни треви. Пътят се вие още по на юг, като от време на време спираме, за да пропуснем стада овце или кози. Хълмовете на хоризонта стават все по-високи и се превръщат в безбрежно кафяво море. Неописуема красота.

Снимка визитка на Казахстан

След един с нищо немаркиран завой свиваме по черен път, който води до Черния каньон - разклонение на Чаринския, но далеч не толкова популярен. Тук няма абсолютно никого и нищо, разхождаме се необезпокоявани по ръба на вертикалната пропаст, по дъното на която тече река Чарин. Тъмният оттенък на скалите рязко се откроява от заобикалящия ни жълто-кафеникав пейзаж. Името на каньона обаче не е свързано единствено с цвета на стръмните склонове - според местните вярвания местно номадско племе, придвижвайки се из района през нощта, не вижда препятствието пред себе си, като по-голямата част от членовете му падат и загиват в бездната. Оттам и названието Черен каньон.

Черният каньон

Силно е усещането на това място. Осъзнаването на мощта на природата и незначителността на отделния индивид пред нея е логичната мисъл, която се прокрадва в ума на човек при вида на необятността на Казахстан. Южната част на страната за мен лично е едно от най-впечатляващите места в световен мащаб, като за следващия ден сме запазили черешката на тортата. Преди това обаче трябва да се върнем в Алмати. Пътьом се отбиваме до още един каньон - Жълтия, наричан също Лунен. Скалите тук са в жълтеникав цвят и се простират като развълнувано море на километри от нас, докъдето ти стига погледът. Забелязва се и плах опит за туристически капан - възрастен мъж стои на ръба на скалата, облечен в традиционна носия, а на лявата му ръка е кацнал орел. Срещу скромна сума човек може да се снима с животинчето, срещу по-малко скромна сума е възможно дори да се облече в националната одежда. Какво прави оставащия почти гол местен човек през това време, не става ясно. Рисковете на професията... Избягваме това издевателство и скоро сме обратно на път, слаломирайки между хълмовете в посока Алмати. Спираме за бързо хапване в местно селце, където забивам пирожки с картофен пълнеж. ,,Селце" е твърде силно казано - става въпрос за всичко на всичко две дървени къщурки и една тухлена постройка, зад която се крие външна тоалетна и огромно куче, както и малкото магазинче, в което нахълтва нашата група. Където, разбира се, също може да се плаща с QR-код. Обхват, вътрешна тоалетна и течаща вода няма, но стикер на ,,Каспи" - има. По мръкване сме в Алмати, където завършваме деня с дюнер в популярно местно заведение за бързо хранене.

Лунният (Жълтият) каньон

Последен ден в Казахстан. Ставането е в още по-ранни зори, следва поредният ,,Яндекс" до определената локация в края на града. Този път внимаваме, питаме многократно шофьорите на бусчета за крайната им дестинация и в крайна сметка потегляме с правилната група. Носим се няколко часа по вчерашното шосе, но след Черния каньон продължаваме на юг. Пред нас синеят тукашните склонове на Тяншан, които с всеки километър заемат все по-голяма част от хоризонта. В ранния предиобед спираме в малко селце, където слизаме от буса. Екскурзоводката обяснява, че нашето съвременно возило нататък е безсилно. Прехвърляме се в изтърбушен съветски автобус, истинска антика, движеща се въпреки всички закони на техниката и автомобилостроенето. Навлизаме все по-дълбоко в планината не по черен, а по несъществуващ път, по който се вдига толкова много прах, че е невъзможно да се види почти нищо. Не след дълго ни оставят на поляна, на която чакат местни водачи, които още от слизането започват да предлагат да заведат туристите до крайната точка на кон. Алтернативата е малко над половинчасов преход по планински пътеки през хвойновата гора. Разбира се, избираме ходенето, част от групата обаче откликва на предложението на местните. Преходът е по стръмен терен, особено в началото и края, но гледките, които ни заобикалят от двете ни страни, ни карат да забравим умората.

Ето откъде Windows си взимат тапетите

Единственият надежден транспорт по тяншанските серпентини

Истинското ахване обаче тепърва предстои, когато зад един завой излизаме от гората, за да се окажем на брега на още едно от чудесата на Казахстан - езерото Каинди. Гледката е като извадена от научнопопулярен филм - насред езерото се издигат стъблата на десетки ели, като бели фантоми, стърчащи от кристалночистата вода. Неземният пейзаж е формиран след силно земетресение в региона, разлюляло южната част на Казахстан в началото на миналия век. Трусовете предизвикват свлачище, което от своя страна образува своеобразна дига насред гората. Част от нея е наводнена и така се формира ново езеро - Каинди, по средата на което остават да стоят много от дърветата. Заради студената вода (намираме се на почти 1700 метра надморска височина) стъблата на дърветата са запазени, а долните им части са обрасли с водорасли и други растения. Целогодишно температурата на водата не надвишава 6 градуса, а игличките на клоните, останали под водата, продължават да са яркозелени. Частта, останала над водата, губи кората и листата си, а от времето дървесината придобива бял цвят. За да бъде цялата картина още по-сюрреалистична, водата е синьо-зелена, което се дължи на варовик и минерали, които вследствие на свлачището се оказват на дъното на езерото. Не съм виждал нещо подобно никъде по света. Белите фигури на призрачните останки от някогашната гора допълват усещането, че се намираме в някаква симулация, че пред нас не стои реален пейзаж. Хълмовете, които обграждат езерото от всички страни, са обагрени във всички нюанси на зеленото, а най-високите им части все още са покрити от снежни шапки.

Езерото Каинди

Цветът на водата изглежда неестествен

Едно от най-впечатляващите места в Казахстан

С това обаче нашата експедиция не приключва. Отиваме още по на юг, до самата граница с Киргизстан. На територията на национален парк ,,Кольсайские озера" сме и се разхождаме по брега на първото от системата от три Колсайски езера, част от природното наследство на ЮНЕСКО. За съжаление, нямаме време за близо 20-километровия преход до горните две езера, последното от които е разположено на почти 3000 метра над морското равнище и маркира границата с южния съсед. Дори и така обаче пътуването си струва. Долното езеро е дълго над километър, а по време на прехода по брега му сякаш времето е спряло. Вековни гори, изумрудена вода, в която плуват огромни на вид пъстърви. Въпреки че е неделя, почти не се забелязва човешко присъствие. Езерото е обградено от почти вертикални склонове, зад които се подават планински върхове. Правим пикник в горичката до брега. Заговарят ни група местни, които реагират с учудване на факта, че не само съм чужденец, ами дори не съм руснак. Собственици на малки дървени лодки предлагат да ни закарат до предполагаем водопад от другата страна на езерото, но предпочитаме да изследваме околността на своя глава. На връщане към бусчето забелязваме, че и тук се опитват да изградят активна туристическа индустрия - строят се няколко хотела, вили, информационен център. Засега обаче посетителите са съвсем малко.

Долното Колсайско езеро

И тук са сложили нещо във водата - не може цветът й да е такъв...

Това е и един от най-големите плюсове на Казахстан, а и на цяла Централна Азия. Забележителности на световно ниво, както исторически, така и природни, но далеч от лапите на масовия туризъм. Ниски цени, плюс дружелюбни и любопитни местни хора допълват картината на този често недооценяван регион. И по-добре, че е така. Потече ли насам глобалният туристически поток, надали тези места ще запазят до такава степен своята автентичност.

Казахстан, ти си невероятен!

Следват повече от 4 часа път обратно до Алмати. Планинските склонове се заменят от хълмове, хълмовете от наглед безкрайна равнина, за да наближим отново подножието на Тяншан близо до Алмати. Отдавна се е стъмнило, когато се прибирам в хотела, но имам време само колкото да взема душ и да подредя куфара си, преди Зара и баща й да ме вземат със семейната кола въпреки уверенията ми, че най-спокойно мога да отида до летището с такси. Неудобно ми е, тъй като се намираме в свещения за мюсюлманите месец Рамадан, а таткото на моята домакиня държи пост и съвсем скоро ще му се наложи да стане, за да хапне преди изгрев слънце. Централноазиатското гостоприемство върви в комплект с голяма доза упоритост, та в крайна сметка се предавам. Скоро сме на летището, откъдето ми предстои шестчасов полет до Истанбул, преди да продължа към България. Докато чакам да се кача в самолета, през съзнанието ми минават най-запомнящите се моменти от последните няколко дни. Многократно съм слушал колко красива е природата на Казахстан, но видяното ме остави без думи. Пейзажите в южната част на страната са невероятни и изключително разнообразни. С недокоснатата природа съжителстват древни обичаи, необичайни кулинарни предпочитания и една икономика, развиваща се с нечувани темпове. Държава, в която наследници на номади плащат данъците си с QR-код, строят хотели юрти и пият кобилешко мляко. Ще трябва да се идва пак...

Сізге көп рахмет, Қазақстан!