Бангкок - Патая (част 2)

Патая

Да започна първо със странния си избор на дестинация : Четейки и тук и по други форуми за този град, нормалната реакция на човек, търсещ спокойствие, пътуващ семейно, би трябвало, да е - твърдо НЕ. Навсякъде са описани главно стриптийз баровете, пияните руснаци и като цяло мястото е нарочено за "Слънчака". Аз също имах резерви, но и нямах много избор. По това време на годината (единственото, в което съпруга ми успя да си вземе отпуск) се очакваше да е дъждовен сезон и по островите да е гадно, на много от тях даже не беше сигурно дали ще работят фериботите. Чанг Май пък, колкото и да ми се искаше да го посетим, е на самолетно разстояние от Бангкок, а мъжа, който мрази да лети, категорично отхвърли всякакви вътрешни полети, та ми остана като вариант Патая. Ако знаех, че за тези 15 дена, ще ни вали само 2 пъти вечерта в Бангкок (и то приятно), най-вероятно щях да букна някой остров, но все пак не съжалявам за нищо.

И така тръгнахме : придвижването до там, го направихме през летището с рейс, който ни оставя на гарата в Патая, където с малки бусчета ни превозват по хотелите. Приятно пътуване, кратко, с хубав автобус, поносимо дори и за хора като мен, които не понясят този вид транспорт (с мъжа ми сме пълни противоположности). В рейса раздаваха води, а на малката и дадоха плодово мляко, приятна изненада : 

И така с трансфера от автобуса в малкото бусче, 2 часа по-късно ни оставиха пред вратите на рая : 

Хотел Cape Dara ! Очаквах да е хубав, но не очаквах да е толкова хубав. А за сървиса, мога само хвалебствия да дам. От рецепцията до пиколото, всички с перфектнен английски и за разлика от всички други места, тук хората действително разбират какво им се говори , а не казват просто "йес" с ехидна усмивка, нищо неразбиращи. Мъжа най-накрая се усмихна (за него беше голяма драма, че с неговия перфектен английски в Тайланд нищо не разбираше и с нищо не можеше да се оправи, малко го удари мъжкото его, че навсякъде трябваше аз да съм "водещата", не защото знам езика, а защото, след толкова посещения в Азия, просто съм наясно с манталитета и някак по-лесно се оправях с всичко). Пристигнахме в 11 сутринта, при положение, че чек-ин е в 14:00. От рецепцията ни взеха багажа и ни помолиха да изчакаме на някой от баровете за стая, като ни дадоха ваучери за напитки.

баровете, обаче всичките са с басейни и съответно 5 годишното като ревна "искам във водата"..... отивам на рецепцията да питам, къде бих могла да преоблека малката, а те директно ми дадоха ключ за една стая (единична малка), която да ползвам, докато стане нашата готова. Та оборудвано с бански и пояс, детето се хвърли да създава приятелства на басейна, а аз да обикалям и да разглеждам ресорта (мъжа си пиеше бира на басейна).

в 12:30, час и половина преди чек ин-а, дойде една от девойките от рецепцията, да ни каже, че стаята е вече готова. Много се изненадах, но още повече се изнанадах, като каза, че са ни ъпгрейднали в "sea view", все пак бях букнала най-евтината стая, не очаквах такова развитие. Качваме се горе, на 20 етаж, влизаме и ахваме : гледката наистина беше уникална, а на леглото бяха оставили малко гумено патенце за детето. Е, леглото беше само едно голяма, за разлика от хотела в БКК, където бяха 2, но все пак, стаята си беше супер.

Настанихме се, и бързо, бързо се върнахме на басейните, които бяха 3 на различни нива. Последния, тип инфинити с гледка към океана.

На следващия ден имахме по програма разходка до Sriracha Tiger Zoo. Кола дойде да ни вземе от хотела в 9:00, за да ни закара до там, затова пропуснахме закуската тази сутрин, която в нашия хотел е огромен интернационален бюфет с храни и напитки за всеки вкус.

Пристигайки при тигрите, и там ни очакваше изненада : и тук като в крокодилската ферма имаше всякакви животни, не само едно шоу с тигри, а крокодили, слонове, и всякакви по-дребни животинки. Първото, което видяхме беше инкубатора на крокодилски яйца. Там срещу 100 бата, можеш да излюпиш, вече счупено крокодилско яйце. Това си беше удар в десятката за дъщеря ми, защото не всеки ден имат яйца, които са готови за такова действие. Тук през цялото време снимах на видео, и няма как да кача снимки, но беше невероятно изживяване за малката : обелване на яйцето, разкъсване на мембраната в оято е обвито крокодилчето и накрая даже рязане н пъпната му връв, и аз не бях виждала такова чудо. 

От там тръгваме към шоуто с тигри, естествено по пътя не пропускаме да се наснимаме с тигрите, а на малката и дадоха бебе тъгърче за близо 10 минути да го гали и да си играе с него. 

след шоучто с тигрите, следваше шоу с крокодили, и тук имаше снимки с крокодилите и радост в очите на детето. Накрая ни предстоеше шоу със слонове, тук дойде моят звезден миг : избраха ме за доброволец, за какво ??? Масж от слон :

Определено много се забавлявах. Детето беше малко разочаровано, че не пуска деца да ги мачкат слоновете, но и обещах като порасне да се върнем за масажа. За утешение я пуснах да постреля по панички, които изсипваха храна в клетка на тигрите : 

От тук си тръгнахме с индийска приятелка, координати в Делфи за престой и прекрасни спомени.

На следващия ден, по програма ни беше обиколка на Sanctuary of Truth. За мен лично : място, което си заслужава да се види. Целия храм  е в дърворезба, толкова голяма и красива дърворезба, аз лично не бях виждала. Естествено, бонус за пътуващите с деца е и обиколката на храма на гърба на слон, но изживяването няма нищо общо с истинската езда на слон (на гърба му директно, без платформиза седене). Все пак за детето беше забавно.

Вечерта, решихме да си направим кулинарна разходка до нощния пазар Жомптиен. Така и така не бяхме предвидили нещо по-сериозно в като престой по острови или трекове през джунглата, та си бяхме наумили за тези 15 дена да пробвама абсолютно всички видове храни и напитки, за предпочитане от места, на които се хранят тайландците, а не чужденците, защото се оказа, че за чужденци автентичната кухня, съвсем не се подправя автентично. Храните за чужденци съвсем не са люти и, примерно така известната супа Тм Ян Гун за чужденци си е направо сладка (в българския Sasa е по-люта), детето също е свикнало на пикантни храни, та и на нея и беше странно, специално за тази супа, че не е люта. И така, чакайки, пазара да отвори (след 17:00), решихме да се разходим по плажа. Е да, ама като нямам навика да нося резервни дрехи, а с 5 годишно на брега на океана, няма начин да го спра да влезе, та се наложи после от пазара и дрехи да купувам, за преобличане. 

Пазара изобщо не ни разочарова ! Имаше всякакви благинки за ядене и ние си взехме от всико да го пробваме.

Тук най-накрая ядохме лют Том Ян Гун. А Никол се сдоби с нов приятел :

Най-смешното е че и двамата са на 5 години, а мойто изглежда като великан до него.

На следващия ден имахме по програма посещение на ботаническата гранина - ми не ми се получи, тъй като мнозинството си обу банските и слезе на басейна. Тъй като не искаха да напускат басейна, през следващите дни, цялата ми програма като обиколка на близкия остров и т.н отпадна и прекарвахме дните в релакс край басейна и вечерни обиколки в града.

не беше никак зле, а и детето много се забавляваше с новите си руски приятели с които си говореха двиезично и се рабираха прекрасно 

за разлика от корейските и приятели с които комуникираше само на езика на жестовете

но пък се сдоби и с покана за гости в Сеул, при тази млада дама 

Вечерите, изследвахме потайностите на нощна Патая. Наложи се да обясня какво е стриптизьорка на малката, защото нямаше заведение без пилони и чакащи девойки.

В една от вечерите, мъжа реши да вечеряме в Хутърс - ето това ни беше най-голямата грешка : храната там са пържените американски боклуци, от които после така ме боля корема, че щеше да ми се пръсне. Но поне детето се позабавлява яздейки робо-бик 

Повече не повторихме ходенето там. 

Но пък събрахме смелост да пробваме Дуриан. Аз за 7-8 посещения на Азия, не се бях престрашавала, но сега нямах избор : какъв пример ще дам на малката, ако откажа. Честно казано това най-много ме притесняваше, нито насекомите, нито храната от количките ми беше проблем, но този плод ......

ми не е нашия плод, макар че като се абстрахираш от миризмата, си беше доста сладък и вкусен ...... но е трудно да се абстрахираш от миризмата.

И така дните се изнизаха толкова бързо, че не ги усетихме изобщо !

Тук дребното загуби първото си зъбче и беше толкова горда, че феята на зъбките чак в Тайланд е дошла да и даде монета (10 бата) ,

че до ден днешен разказва на приятелите си, как пъпчето и е в Берлин, а зъбчето в Тайланд.

Дойде деня на голямо прибиране.

Малката като разбра, че приказката свърши и трябва да си ходи, на няколко пъти се опита да изпрати баща си да се прибира сам, пък ние да сме си останели там да си живеем двете. Като не се получи този план и все пак багажа беше стегнат, дребното се разрева на входа на хотела.

Схемата беше : рейса до БКК, и там на летището да видим къде да се качим : дали до Франкфурт или до Виена, мъжа направи онлайн чекиране , но сме със статут на изчакващи, та нищо не се знае. 

Влизаме си ние с електронните бордни карти през митницата, бият ни печатите за напускане и отиваме на гейта на Луфтханза. 

И тук следва цирк :

Девойките обслужващи полета изпаднаха в паника, никога не бяха чували дори за staff ticket, stand by и се почна : "ама вие как минахме през митницата без бордни карти ?", "ми имаме си електронни", "ама сега знаете ли какъв проблем има с визите ви?" ......... почват се едни безсмислени разговори. Мъжа проверя чрез софийския офис и му казват, че макар полета до Виена да е анулиран и пътниците да са пренасочени през Франкфурт, все още има 7 свободни места в самолета (ние сме трима, като двама от нас могат и на служебни седалки да седят). Девойките, обаче твърдят, че няма места и не могат да ни качат, мъжа има казва, че иска да пита командира на полета за jump seat, те му обясняват че и тези места били пълни - пълен цирк ! Седим си ние там и чакаме, бординга приключи, ние пак през София проверяваме - има места, девойките обаче НЕ, няма ! затвориха гейта, самолета тръгна да рулира, а те ми изпровождат през митницата да ни изкарват от летището. Трудно е да се опише, колко услия ни костваше да запазим самообладание и да не стане скандал, нямаше да е в наша полза, та затова мъжа реши като се приберем да пусне оплакване, вместо да се разправяме с тях. 

Митничарите поне се оказаха свясни хора, и просто анулираха печатите за излизане, вместо, както паникьосаните девойки ни обясняваха, да вадят нови визи. И така в 12 през ноща ние сме на терминала без хотел и без ясна представа как да се приберем (беше ясно че обслужващите Луфтханза няма да съдействат).

Най-доволно беше детето, че няма да се прибираме.

Хванахме едно такси и отидохме в хотел до летището, че поне детето да поспи. Само то спа, ние с мъжа цяла нощ търсим варианти за прибиране. Търкиш отказаха да ни качат, нямало места, следващия полет на Луфтито е пак фул на фраш, заради отпадането на австрийците и е ясно, че с девойките няма да се разберем. Накрая от София ни предложиха да минем с Катарците през Доха, там поне имало достатъчно места, пък и полета е рано сутринта, няма много да ни забави това че не се качихме за Франкфурт. 

5 сутринта хващам аз спящото дете и го пренасяме към летището, ще правим втори опит да се качим на самолет - голямо приключение за детето, много и беше вълнуващо опиваме ние до гишето на катарците и плахо, плахо си подаваме паспортите. Девойката взима паспортите, проверява в компютъра и казва : "вие сте със Staff ticket нали ?" ние трепещи казваме "да" , тя само казва "ок, качете моя багажа на везната" и ние грейваме, щом ще мери ръчния колко тежи, значи има надежда, лепна тя лепенките на куфарите и ни подаде бордните карти - направо не ни се вярваше, че толкова бързо и безпроблемно мина всичко !

Отиваме на гейта със смесени чувства : още не вярваме, че ще ни качат. Тръгва бординга, и девойките казват "Моля първо семействата с деца" , ние си седим, тъй като смятаме че като екипаж, все пак ще трябва да изчакаме - нищо подобно, дойдоха и ни поканиха да се качим преди всички други. Вече вътре, седнали на седлките, си отдъхнахме, ще се лети, и то за щастие на детето през Катар. ! 

Полета мина безпроблемно, детето през цялото време гледа филми и игра компютърни игри, а ние с баща и си поспахме добре. 

Кацаме в Доха и се почва новото стискане на палци, дали ще ни качат към София. И там дойде голямото разочарование на малката : тя през цялото време си мислела, че отивайки в Катар, ще поостанем, изобщо не беше съгласна с идеята веднага да си тръгваме. Честно казано и аз малко се надявах да не ни качат, че да отидам на хотел, и да покажа да дрбното рибния пазар в Доха - много е красив и има риби, които е виждала само по телевизията. Но за щастието на мъжа ми, все пак ни качиха за София и така пустинята я видя малката само през илюминатора.

Прибирайки се в София, мъжа заяви, че никога повече няма да стъпи в Азия, а дребното, че иска да живее там !