- Ама, Ице, то това е почти до Австралия... - изражението на майка ми беше безценно, когато разбра накъде се е запътил синът й този път. Че си беше далече, далече си беше - над 15 000 км от България. Не ми се искаше да си го призная, ама и мен леко ме стягаше коремът преди тръгна. Cигурно бях ял нещо развалено... Възможността обаче не беше за изпускане - бях избран да представям университета си на Международната Студентска Конференция 2020 в Университас Параянган, партньорски университет в град Бандунг, Индонезия. Ето как в едно мрачно берлинско утро се оказах на стълбичката към самолета на Скуут Еърлайнс, който трябваше да ме заведе на другия край на света...
Полетът беше...дълъг. 12 часа, макар че някъде след шестия губиш усещането си за време. И усещането в краката си. На своя страна обаче имах книга, кръстословици, шоколад, бадеми, два сандвича и слушалки. Към нелошия ми арсенал се присъединиха две добродушни немски баби, които не спряха да говорят през целия полет (12 часа!). Е, който си го може, си го може...
Някъде посред нощ самолетът ни стовари на Чанги, Сингапур, може би най-известното летище в света. Огромно, ултрамодерно, водопадно, всичко това си има място в следващия пътепис. Хапнах ултрамодерен и също толкова ултраскъп кроасан, разходих се между кактусите в градината на покрива на летището и не след дълго се оказах на самолета, на заветния полет до Джакарта.
Дискотека в самолета
И така, какво знаем за Индонезия? 250 000 000 души, разпръснати по няколко хиляди острова. Преобладаща религия - ислям, намират се и християни и индуисти (о.Бали). Климат - проверявам Уикипедия. Два сезона, отсича тя. Сух и дъждовен. Бърза справка с календара - отивам в разгара на дъждовния. Кофти, мисля си аз. Да, ама не. Явно времето в Индонезия тази седмица не знаеше, че трябва да е дъждовно, та получихме 7 дни слънце и радост. Кацаме в Джакарта. На очи веднага бие колко е модерно летището - небесен влак свързва терминалите, ескалатори от земята до небето, картината е леко сюрреалистична. Пейзажът рязко се променя като напуснеш летището. Влагата те удря здраво (близо 90 процента, но няма как, Екваторът е на един хвърлей разстояние), а по земята, улицата, пешеходната пътека са насядали хора, които продават всевъзможни неща. 100% от жените на летището носят хиджаб, мъжете се разхождат важно с бради и златни пръстени. Присъствието на самотен бледолик тип привлича внимание и често забелязвам хора да сочат към мен и да говорят нещо.
Първи впечатления от Джакарта
На Терминал 3 ме очакват организаторите, които търпеливо събират всички международни участници и ги товарят в бусче, което трябва да ни закара до Бандунг. Групата е пъстра, присъстват България, Швеция, Индия, Камбоджа, Япония, Китай, Испания, САЩ, Гана, Полша, Египет. Бойният дух нещо липсва, всичко живо е в полутечно състояние заради дългите полети и рязката смяна на климата. В бусчето е време за първи сблъсък с индонезийските странности - милите организатори ни раздават обяд, а за по-плавен преход към местната кухня са избрали KFC. Отваряш кръглата опаковка, предусещайки вкусен бургер, а вътре те очаква...ориз. Добре дошъл в Азия! Оризът присъства във всяко (всяко!) ястие, както ще стане ясно по-нататък. Пъплим по магистралата към Бандунг със средна скорост 30 км/ч. Проблемът не е в качеството на пътя - като главен остров, дом на столицата и някой от най-големите градове на страната, Ява разполага с отлична транспортна мрежа. И очевидно всички се възползват от нея - Джакарта е един от градовете с най-ужасен трафик в света. Даже и магистралата е задръстена денонощно... Взимаме 170-километровата отсечка за 6 часа и ето ни в Бандунг. Организаторите обявяват време за почивка. Почивка? Нямаме такива планове. Набързо уговаряме няколко местни да ни заведат до най-близкото интересно място. В цялата страна тротоари няма, вървиш направо по улицата. Трафикът се състои от джипове, мотори, моторетки, всевъзможни бусчета с врати, без врати, с прозорци, без прозорци, хора стърчат, викат, пеят... Азия в пълния си блясък. Влизаме в местен супермаркет. Дивим се на разнообразни плодове, кой от кой по-екзотични. На съседния щанд - медузи и октоподи. Нещо ме взеха за мезе, та ме предизвикаха да опитам джакфрут - най-големия плод в света. Не съм турист от вчера обаче аз, а и трябваше да браня българската чест, така че скоро се оказах с цял пакет сочен джакфрут.
Драконов плод
Джакфрут и...диня
Пътьом купихме от малка сергийка местни банички с нещо зелено (през повечето време нямах идея какво точно ям, а може би така беше и по-добре). Джакфрутът на вкус беше нещо средно между пъпеш и ананас, с чудовищни семки. Часовата разлика обаче си каза думата и нашата бодра група реши да прекрати кулинарната сесия за деня. Спах като бебе, а следващия ден беше тържественото откриване на конференцията. Още с пристигането си в университета бях супер изненадан - не очаквах да е толкова модерен. Единственото, по което се различаваше от европейските университети, беше гледката към обграждащите го вулкани, както и палмите, растящи навсякъде. Посрещането беше фантастично - традиционни танци, песни, и много храна. Внимание! Храната в тази част на света доста често е твърде люта за европейците. Реших отново да се правя на мъж и смело отхапах половината зелено чушле, забодено върху оризовата ми палачинка. Хубаво, че на Ява са свикнали с вулканичните изригвания, та никой не забеляза пожара, който се разгоря в устата ми и който трябваше спешно да гася с над литър вода...
Откритата столова на училището
След откриването, обяда и първите лекции беше време за батик - традиционните местни платове, рисувани с восък. Тези изумителни произведения на изкуството за прочути далеч отвъд пределите на страната, като се използват за покривки, шалове, ризи и какво ли още не. Е, моят батик стана по-скоро трагикомичен, ту восъкът се разтичаше, ту боята беше грешен цвят. Нищо, поне атмосферата беше приятна - великолепна гледка към планините във фантастичния вътрешен двор на университета.
Вътрешният двор на университета
Може би тук е мястото да кажа няколко думи за местните. Смея да твърдя, че в последно време попътувах доста, но никога не бях виждал толкова лъчезарни и усмихнати хора. Хора, насядали по улицата, се усмихват на объркания европейски субект. Вярно, наоколо е шумно, мръсно, пренаселено, но някак си лъха на оптимизъм. Редно е да изкажа и огромни благодарности към местните студенти. Всеки с удоволствие инвестира всяка свободна секунда да ни покаже нещо в града, да ни вземе нещо за хапване, да ни разкаже за местната култура. Имаше случай, в който петима местни студенти спореха наистина разпалено къде трябва да ме заведат да ям вечерта. Няма по-добър начин да опознаеш една страна от това да ти я покажат местните и това пътуване беше поредното доказателство за това. Свършиха занятията от първия ден от конференцията и беше време да се впуснем в изследване на дебрите на Бандунг. Местно момиче ни взе с колата си и се гмурнахме в трафика. Дестинацията беше старата холандска улица в центъра на града, останала от колониално време. По пътя обаче срещнахме Поконг - хора, облечени като духове, традиционна гледка във всеки индонезийски град. Усещането е малко стряскащо, защото гримът им е убийствено добър. Срещу скромна сума те се снимат и с туристите.
По някаква причина съм крайно щастлив на тази снимка
Време беше за вечеря, а на трапезата имаше...ориз. Не е същият като този на закуска (бял) или онзи на обяд (жълт), ами е...кафяв. И пържен. И има яйце. Представям ви Наси Горенг, едно от традиционните индонезийски ястие. Безумно вкусно, да си оближеш пръстите. Май обаче си заслужих място в кулинарния Ад на индонезийския задгробен живот, като започнах да ям ориза с вилица...Накратко, не се прие много добре, а и аз побързах да грабна лъжицата.
Наси Горенг
Последва нощна разходка из Бандунг. Определено най-добрият начин да усетиш Азия - навсякъде около теб хора продават улична храна, във всевъзможни форми, размери, цветове и с неясен произход. Предлагат се играчки, балони, костмюми, гривни и какво ли още не. Туристът е рядка гледка и привлича небивало внимание. Непрекъснато хора идваха да се снимат с мен, усещането беше доста любопитно. Ако оцелееш във врящия котел на пешеходната част на Бандунг, те очаква награда - нощна гледка към осветената Централна джамия. За да стигнеш до нея обаче, трябва някак да пресечеш централния булевард. Пресичане по индонезийски - вдигаш ръка и тръгваш смело напред. Молиш се на всички местни и чужди богове шофьорите да спрат или поне да намалят. Някак преживяхме приключението и се озовахме на огромния площад с изкуствена трева, където поседнахме за приятна раздумка в спокойна атмосфера. Само аз, още 2-3 участници от конференцията, и още четирицифрен брой хора, които въпреки късния час играят футбол, ядат семки, тичат, викат и какво ли още не. Думата ,,тишина" не присъства в индонезийския език...
Центърът на Бандунг през нощта
Официалното откриване на конференцията
В следващите части четете какво е усещането да се возиш на мотор в индонезийския хаос и как да оцелеете в град с близо 30 млн жители. Приятно четене!
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега