Кой изобщо ходи в Бруней? Съдейки по контингента на паспортния контрол на летището в Бандар Сери Бегаван, само аз и шумна група гастарбайтери от Бангладеш, които се редят на опашка за виза при пристигане. Съседното гише за пътници от държави с безвизов режим е празно. Специално за мен. Отношенията между Европейския съюз и малкия султанат, кацнал на ръба на остров Борнео, видимо са толкова гъсти, че за влизане в страната се изисква единствено валиден международен паспорт.
- Какво ще правите в Бруней? - интересува се покритата прилежно от горе до долу служителка от имиграционните служби, на която развалям рахата със своята неочаквана поява. А де, и аз това се чудя. Седмиците преди това пътуване този въпрос ми се задава многократно, а след като Елтън, близък мой приятел от Сингапур, заявява, че не познава никого, който някога да е ходил в почти съседната страна, започвам да се съмнявам дали изобщо си заслужава да бия път чак дотам. Все пак навсякъде наоколо е пълно с райски островчета и разнообразни азиатски чудеса. Аз обаче бих изневерил на себе си, ако не се завра на възможно най-нетуристическото място, напук на пътеводители и препоръчители.
- Туризъм. За три дни. - отговарям почти убедено и получавам печат в паспорта с красиви завъртулки на малайски, изписан с арабски символи. Това е джауи, традиционната писменост в региона отпреди колониалната епоха, когато англичаните донасят по тези земи латиницата, използвана до ден днешен в съседните Индонезия и Малайзия. В Бруней обаче джауи се среща във всички официални документи, на пътни знаци и указателни табели. Това е част от кампания на султана, озаглавена ,,Малайска. Ислямска. Монархическа", която цели да постави и поддържа посоката за развитие на страната, основана върху тези принципи. ,,Зървам" големия монарх за пръв път още на летището, където обменям пари в тукашна валута. Султанът е на местната банкнота от 5 долара, също и на тази от 10, 20, 50... схванахте принципа. Горката Брунейска Централна Банка, явно със всяка смяна на властта се напечатват наново всичките пари в обращение. Не че това се случва твърде често, разбира се.
В Бруней всичко е дублирано на джауи
Езикът е като в Малайзия, но с друга писменост
Всички банкноти в Бруней са с облика на султана
Излизам от летището и моментално преминавам в течно агрегатно състояние. Бруней е само на хвърлей северно от Екватора и през септември това определено се усеща. В късния следобед температурата е над 35 градуса, а влажността на въздуха удря 90%. Обществен транспорт до града няма. Всъщност май има, ама минава само два пъти на ден. Бързам да търся такси с климатик. Бидейки порядъчно лъган в други страни от региона, влизам в ролята на български Тома Неверни и решавам да не се пазаря, а директно да поръчам кола от приложението ,,Дарт" - брунейския вариант на ,,Юбър". А как ще разпозная шофьора? Няма страшно - на широкия паркинг до летището няма други коли. Както и на магистралата, по правите улици на Бандар Сери Бегаван и даже на централния булевард до моя хостел. Къде са се дянали всички брунейци? Според ,,Уикипедия" в страната живеят близо половин милион души, а столицата и единствен голям град трябва да обитават над една четвърт от тях. Сигурно са се покрили за сиеста, мисля си, докато взимам багажа и се сбогувам с шофьора.
Централната улица е, ами, олющена. Ниски сгради в избелели цветове, заведения за бързо хранене без клиенти, неработещи светофари. Това ли е богатият Бруней? Реката от петродолари явно заобикаля отдалеч планирането на градската среда. Все едно съм попаднал в още по-евтина версия на Индонезия. Хвърлям поглед на цените в заведенията. Всъщност тази версия е по-скъпа. Призрачното усещане се засилва в хостела, където няма персонал, нито гости във всички около десет стаи. Предварително полученото съобщение от хазяйката, че мога да си избера което помещение искам, започва да придобива смисъл. Тъкмо да помисля, че съм се оплел в някаква не особено приветлива нишка от ,,Матрицата", чувам шум в съседната стая. Оказва се, че в момента се заселва съквартирант - индиец, при това турист! Не съм единственият луд, радвам се аз. Не оставам за дълъг мохабет, защото бързам да разглеждам... ами, каквото има за разглеждане в Бандар Сери Бегаван.
Брунейската столица не блести с архитектурни шедьоври
Бруней е една от най-малките и слабонаселени страни в Югоизточна Азия. Кацнала в северната част на остров Борнео, държавата е наследник на древния султанат Бруней, който между 14-ти и 17-ти век контролира големи части от Борнео и Филипините. Следва период на британска власт, а независимостта си страната добива чак през 1984-та година. Днес тя е сред най-богатите държави в света - в глобалния топ 10 по БВП на глава от населението, c на практика нулев външен дълг и широки социални програми, които, както ще видим по-късно през това приключение, имат нееднозначен ефект. А причината за това завидно благоденствие? Огромните запаси на нефт - над 100 000 барела ,,черно злато" се добиват всеки ден. Оттам са и близо 90% от приходите на страната. С които, разбира се, се разпорежда всевиждащият и вездесъщ султан Хасанал Болкиах.
Първа забележителност - търговски център. Празен. Вериги за бързо хранене, магазин за обувки, цветарница, посолства. Два броя - немско и френско, разположени на горните етажи на мола, директно над КФС и Джолибий. Толкова за дипломатическия етикет. Удивен, съзирам сувенирна лавка. Единствената в цялата държава, хвалят се двете момичета на касата. От окачените над главите им портрети ме гледат строго султанът и неговата съпруга. Що за странна туристическа кампания, мисля си, докато купувам магнитче, картички с маймунки и чаша с изрисувани по нея минарета. Горе-долу с това се изчерпва и асортиментът на магазина. Поглеждам встрани и отново кръстосвам поглед с монарха. Този път той ме наблюдава от стената на магазина за обувки. Матрицата затяга своя обръч. Султанът е навсякъде - освен на портрети във всеки един магазин, ликът му краси календари, всички банкноти, сувенири, че дори и всички видове пощенски марки, продавани в близката поща. И Бруней страда от хроничния наложен култ към личността, типичен за толкова държави, в които след дълъг колониален период изведнъж се появява някакъв вид независима власт, съсредоточена в ръцете на едно определено семейство. Настоящият султан, Хасанал Болкиах ибн Омар Али Сайфудин, управляващ страната още от британско време, от 1967-ма година насам, е абсолютен господар на всичко и всички в нея - той е държавен и правителствен ръководител и контролира законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Като един същински многорък Шива едновременно изпълнява функциите на султан, премиер, министър на отбраната, финансите, икономиката и религиозните въпроси, също така е главнокомандващ на въоръжените сили, духовен водач на страната, първи дипломат и председател на всички комисии в парламента. С две думи, зает човек. Пък възможно е и да съм пропуснал някоя длъжност.
Султанът е над касата в магазина за сувенири...
...в магазина за обувки
Че даже и на пощенските марки
Излизайки от мола, се озовавам в почти идилична обстановка. Дълга пешеходна алея, море, залез. Небето се обагря във всички нюанси на розовото и оранжевото, докато правя първата си истинска разходка из новия град. Красиво нещо е това залезът на Екватора. Като по даден сигнал изведнъж се появяват хора, сякаш за да докажат, че се намирам в реално място, а не в някаква симулация. Не е измислица Бруней и Бандар Сери Бегаван наистина съществува. Бегачи тичат за здраве, деца ръмжат с малки акумулаторни колички, група жени с красиви забрадки минава покрай мен, увлечена в скорострелен разговор на малайски. Мюсюлманките, а представители на тази религия са над 80% от брунейците, са длъжни да спазват ислямския дрескод и да носят хиджаб на обществени места, както и да се обличат и държат скромно. На повече свобода се радват принадлежащите към други вероизповедания, главно местната китайска общност, но и от тях се очаква уважение към консервативните традиции на страната. Както впрочем и от туристите, но за шортите ми никой и дума не казва, а уж са забранени.
Бруней ме посреща с пламтящо небе
Лилавеещият хоризонт внезапно се разсича от рязкия зов на мюезина, приканващ вярващите за вечерна молитва. Звукът идва от минарето на най-известния символ на Бруней - джамията ,,Султан Омар Али Сайфудин", една от най-красивите в света и считана за емблема на малкия султанат и корона на националната идентичност. Величествената мраморна постройка с огромен златен купол, която се отразява в спокойните води на лагуната, по чийто бряг се разхождам аз, е издигната през 1958-ма година от предишния султан - Омар Али Сайфудин, чието име и носи. Няма как човек да не се възхити от изяществото на храма, за чието построяване е поканен архитект чак от Италия, а именно от ,,Ботуша" са докарани и голяма част от строителните материали. Не са пестени средства - куполът е покрит с 24-каратово злато, мозайките са купени от Венеция, гранитът - от Шанхай, килимите - от Саудитска Арабия, а полилеите - от Англия. Джамията е издигната на изкуствен остров насред лагуната, а с града я свързват няколко моста. Въпреки че събира около 3000 вярващи, не забелязвам тълпи от молители, които да бързат към храма в часа за молитва.
Джамията ,,Омар Али Сайфудин"
В двора на храма - не е позволено туристите да влизат по време на молитва
Всеки детайл в декорацията е изпипан
Внимателно се приближавам и влизам в двора на джамията. Иска ми се да я разгледам, но една от главните забрани в страната, където и без това не е разрешено почти нищо, е туристи неверници да посещават религиозните обекти по време на молитва, затова се задоволявам с разходка около нея. Заглеждам се по мраморната баржа, закотвена във водата пред джамията, която според събраната от мен информация трябва да символизира единството на духовното и светското в Бруней. Трудно ми е да си представя нещо по-абсурдно в тази страна, в която от 2019-та насам с пълна сила властва шериатът - ислямският религиозен закон. В Бруней той предписва пребиване до смърт с камъни за прелюбодейство и извънбрачен секс, отсичане на ръка при тежки кражби, до 40 удара с камшик за консумация на алкохол, глоба и затвор за богохулство, както и ,,обществено порицание" за нарушаване на поста по време на Рамадан. Смъртно наказание е предвидено и за уличените в хомосексуализъм, но пресцентърът на държавния глава запазва мълчание при разпространената информация, че един от синовете му извършва недотам ,,халал" креватни подвизи из САЩ. На теория тази наказателна система важи само за мюсюлманите и не заменя гражданската съдебна система, а султанът заявява, че би направил отстъпки относно смъртното наказание, но страхът е така вселен в обществото, че разговорите по всякакви социални и политически въпроси затихват още в зародиш.
Бруней - красив на повърхността, но сложен отвътре
В такава обстановка не е трудно да си представим, че в страната няма излишък на нощни развлечения. Алкохол, разбира се, не се продава абсолютно никъде, а жадните за спиртни напитки брунейци често прекосяват границата с Малайзия, за да си позволят това греховно удоволствие. За бледоликия турист няма много опции за прекарване на петък вечер и след неуспешното посещение на джамията, той скача в ,,Дарт" и отива на единственото място, отворено след залез слънце - тукашния нощен пазар, ,,Гадонг". Междувременно вече се е стъмнило напълно - по тези географски ширини нощта пада внезапно, в един момент се дивиш на огненочервените облаци, а миг по-късно се чудиш кога ще се включи уличното осветление в тази на хартия толкова богата страна..
Първи стъпки на брунейския нощен пазар
В сравнение с пазарите в съседните страни, брунейският си е направо пуст. Три редици сергии с типичните за региона пърженотии, пресни плодове и всякакви видове ,,сатай", или малайско барбекю. Обхождам щандовете, докато мислено съставям менюто за вечеря. Решавам да прескоча особено авантюристичните деликатеси като пилешки опашки или патешки глави и се насочвам към пушилката на скара, на която димят ароматни местни риби. Добавям още порция наси каток (жасминов варен ориз с пържено пиле и пикантен сос самбал) и пилешко шишче с мед. Жонглирам с торбите, пълни с покупки, между сергии с миризлив дуриан и настойчиви продавачи на сок от захарна тръстика, докато си търся свободна маса, на която да дам воля на вълчия глад, който ме е обзел след дългия ден, прекаран по самолети и летища. В страната без барове и само с шепа ресторанти изглежда пазарът е мястото, където кипи социалният живот, и всички столчета и метални маси са заети от шумни компании. Най-накрая двама типове стават да си ходят и аз, тържествуващ, се настанявам на тяхното място. Аха да разтворя планината от найлонови торби, която мъкна със себе си, и чувам глас:
- Изчакай, сега ще почистим!
Обръщам се и виждам възрастен мъж, който дава зор на двама работници с вид на осмокласници, които се надпреварват кой по-напред ще избърше мръсната маса. ,,Няма нужда", пелтеча аз, все пак човек не може да има твърде високи очаквания за хигиена по нощните пазари в Югоизточна Азия, пък и не виждам някой да чисти съседните маси. ,,Ти си гост, чужденец, трябва да ти е чисто", заявява гордо мъжът, който се представя като своеобразен уредник на пазара. Разговорът се води на английски, който в Бруней се говори на много добро ниво от почти всички жители, като това не е само наследство от колониалната епоха, а и инициатива на султана, като голяма част от предметите в училищата се преподават именно на този език. Резултатът - болшинството от брунейците говорят свободно както малайски, така и английски.
Няма как да минем без дуриан
Моят нов познат е любопитен. Откъде съм, какво правя тук, колко дълго ще остана? Пробвал ли съм пържени банани? Още не съм успял да поклатя глава в отговор, когато той изважда цял пакет сготвени до получаване на хрупкава златиста коричка банани от специални местни по-нишестени сортове. Подарък за госта от Булгерия. Нали е в Европа? Там е, не мърда, кимам аз. Да съм опитал бананите, от сергията на брат му са, ето там, най-хубавите на пазара, в града, в страната. Запазвам за себе си съмненията колко други пазара има в града и страната, че въобще да съществува основание за подобна класация. А иначе бананите са превъзходни, топят се в устата, същинска сладка бомба. С шефа на пазара се разделяме със здраво ръкостискане, а аз обещавам да дойда и на следващия ден.
Пържените банани - откритието на това пътуване
Сред бъркотията внезапно виждам комбинация от три цвята, които не мога да сбъркам никога. Българският трикольор! Това е последното място, на което очаквам да видя каквато и да е следа от родината, все пак говорим за една от най-малко посещаваните страни в целия свят. Трепетно догонвам момчето, облечено в бяло-зелено-червен спортен екип. Поведението ми навярно би могло да бъде определено като инфантилно, ако се случваше на място като Милано или Лондон например, но в Бруней това ми изглежда напълно в реда на нещата. Момчето се оказва национал на България по ушу, а дамата до него - неговият треньор. Става ясно, че точно сега в Бруней се провежда световното първенство за младежи по този спорт, а България е представена от двама участници и техните треньори. Колко да е малък светът! Моите събеседници, по-шокирани и от мен от нашата внезапна среща, споделят, че тяхното участие в турнира вече е приключило и имат още почти цяла седмица да разгледат Бруней. Следва ироничен смях. Щракваме снимка за спомен и се разделяме с пожелание за много успехи. А аз си записвам да проверя какво точно е ушу.
България не знам на колко океана е вече
Викам такси. Качвам се в същата кола, с която по-рано през деня пътувам от летището. И шофьорът е същият. Какво ви казах за матрицата? Но пък и колко таксиджии да има в Бруней? Този път пробивам наглед твърдата обвивка и се получава почти приятелски разговор. Събеседникът ми разказва как чака за свое жилище. Решавам, че не съм чул правилно и го карам да повтори. Оказва се, че всички граждани, които не притежават собствен имот, имат право да подадат документи в специално основаната от султана служба, чиято цел е да предостави субсидирани домове на всеки гражданин на страната. Въпреки че има критики към сроковете (чака се над 10 години след подаването на молбата), както и към качеството на строежите, от 1984-та насам са построени над 30 000 дома, а моят нов познат очаква своя апартамент в близките 5-6 години. Същевременно обмисля да се ожени, което би ускорило процеса, тъй като семейните двойки имат предимство в разпределението на жилищата. Решил ли е за кого? Все ще се намери, свива рамене той. И аз така ще казвам вече на баба ми всеки път, когато тя ме пита дали най-сетне няма да се оженя.
Иначе в Бруней безплатно за гражданите е почти всичко - медицински прегледи, лечение и операции в държавните болници, лекарствата, грижата за новородените, при нужда се финансира даже и терапията в чужбина. За образование също не се плаща - от детска градина до завършване на университет всичко е поето от държавата, включително учебници и униформи, а най-добрите ученици се изпращат в чуждестранни висши учебни заведения. Разходите за газ, електроенергия и вода са в размер на жълти стотинки и са силно субсидирани, както и мнозинството от хранителните продукти. Бензинът също е почти безплатен, което се обяснява с богатите нефтени залежи на страната. На теория Бруней изглежда като идеалната социална държава, но под повърхността се крият дълбоки обществени проблеми, като сериозна безработица и пълна зависимост от социалната система на страната. Като цяло получаваш точно толкова, колкото да живееш комфортно, но без особени амбиции. Злите езици дори твърдят, че чрез всеобхватните социални програми султанът си ,,купува" одобрението на народа, допълнително подкрепено от тоталния контрол, който той упражнява.
А как живее самият народ? Любопитен да се потопя в местния начин на живот, рано на следващата сутрин съм във водно такси, което срещу фиксирана такса от един местен долар ме оставя на един от многобройните кейове на Кампонг Айер - най-голямото и най-старо водно селище в света, разположено на дървени пилони на река Бруней. Стъпвам внимателно на дъсчен мост, който ме води към първите къщи, украсени с пъстри знаменца. Населяван от над 1000 години, Кампонг Айер дори е бил столица на Бруней преди британската колонизация, а днес тук живеят малко над 10 000 души. Хилядите дървени къщи са разхвърляни докъдето ти стига поглед, а придвижването между тях се осъществява по тесни дървени алеи и мостове, чиято обща дължина достига близо 40 км. Този живописен плаващ свят е неподправена етнографска изложба, показващ как са живели много от обитателите на Борнео преди пристигането на европейците.
Първи стъпки в Кампонг Айер
В ранната сутрин кварталът спи дълбоко, с изключение на няколко рибари и капитаните на речните таксита, които постоянно сноват между града и водното село. Виждам училища, джамии, поща, полицейска станция, пожарна, бензиностанция за лодки, ресторант. Много от къщите са оборудвани със сателитни чинии, въпреки непредставителния си външен вид - прости, грубо сковани дървени постройки с ламаринен покрив, без ясно разграничение къде свършва единият дом и къде започва другият. По тесните мостчета се разминавам с кокошки, петли, котки и какви ли не други представители на местната фауна. Добродушен дядо се интересува откъде съм и ме кара да се снимам с него. Жителите на този квартал водят живот, непроменян от векове - мнозина са рибари и майстори на лодки, които въпреки икономическия ръст на Бруней остават в Кампонг Айер.
Бруней - нови запознанства на всяка крачка
Главните сгради на селото
Тесни дъсчени пътеки като тази свързват къщите в Кампонг Айер
Докато се разхождам, впечатление ми прави боклукът. Навсякъде е! Тесните участъци вода между къщите са затрупани със слоеве отпадъци и мърсотия - пластмаса, хартия, хигиенни продукти... Кампонг Айер няма канализация - всичко се стича директно в реката. Май крокодилите не са единствената причина къпането в най-голямата брунейска река да е забранено. Рискът от пожари в този изграден изцяло от дърво квартал също не е никак малък, отбелязвам наум, като виждам останки от изгоряла къща току до моста, по който минавам. Провирайки се между скромните домове, мервам в далечината отблясъците на златен купол - точно отвъд реката е султанският дворец. И това ако не е ирония - най-голямата кралска резиденция и най-голямото плаващо село в света са само на един хвърлей разстояние помежду си...
Действителността в селото е далеч от романтична
Най-големият кралски дворец, гледан от най-голямото водно село
Време е за закуска. Отправям се към най-добрия (според Гугъл) и единствения отворен (според моите наблюдения) ресторант в Кампонг Айер, който се оказва просто шепа пластмасови маси на терасата на местна къща, която едновременно с това е свързана с кея и служи за транзит на пристигащите от столицата. Нямам особена идея какво точно да си поръчам и дружелюбната стопанка на дома ми предлага да ми донесе най-типичните местни ястия в менюто. Звучи добре, кимам и се оставям в ръцете на специалиста. Докато чакам поръчката, отивам да си измия ръцете в тоалетната, която се намира в самия дом. Вътре деца гонят мравки, други играят на топка, за фон върви индийски сериал с надут до дупка звук, а над цялата тази какофония бдят излъскани портрети на султана и жена му. Чудя се дали е от признателност към монарха или пък става въпрос за поредната безумна разпоредба.
Ресторантът е в дома на местно семейство
Когато се връщам, на масата ме чака същинско угощение. По ред на номерата - две печени скумрийки, нудли с нещо люто, варени телешки дреболийки с кафяв сос, всичко това гарнирано със свежи краставици и моркови. Храната прокарвам с изстуден черен чай с лимон. Има и голяма купа амбуят - най-брунейското от всички брунейски ястия. Представлява откровено безвкусна лепкава каша от нишесте, извлечено от растящата навсякъде из Борнео сагова палма. Нишестето се смесва с гореща вода и се бърка, докато се придобие консистенцията на лепило или гъст желатин, и се яде със специални дървени пръчки. Всяка хапка се потапя в поредица от мистериозни сосове, докато придобие сравнително търпим вкус. След няколко мъчителни преглъщания ми става тежко и се концентрирам изцяло върху рибата. Призванието на пътешественика го задължава да опита всичко, но не и да довършва порцията. Искрено недоумявам как брунейците могат да ядат абсолютно лишената от гастрономически достойнства гъста каша всеки ден.
Закуска по брунейски
Амбуят - местният деликатес
Броени минути по-късно вече съм на поредната моторна лодка, която спира на няколко различни кея, преди да ме остави в града. Малко след това се оказвам на задната седалка на такси с екзалтиран шофьор, който, щом разбира накъде съм тръгнал, започва да хвали султана на висок глас. Колко е мъдър, колко е щедър, колко мисли за хората. С всеки изминат километър състоянието на пътя се подобрява значително, за да спрем пред величествената порта на двореца на Негово Величество монарха. Заставам пред оградата, украсена с величествен златен герб, и плахо вадя телефона, чудейки се дали е подходящо да щракна някоя снимка. От близката будка излиза въоръжен до зъби гард. Сега загазих, мисля си. Онзи обаче няма намерение да ме наказва, а идва да си приказваме. Харесвам ли двореца? Откъде съм? Дали знам какво ставало тук в края на месец Рамадан? Кимам утвърдително, написал съм си домашното. Султанският дворец, в трите дни след края на свещения за мюсюлманите месец, отваря портите на своя разкош за послушните граждани, които от ранни зори се редят на дълги опашки, за да се отправят на своеобразно поклонение пред лукса и размаха на султанските амбиции.
Пред султанския дворец ме посреща огромен герб
Охранителят не забавя темпото. Знам ли, че това е най-големият кралски палат на света? Как да не знам. Близо 2 милиона квадратни метра, 1176 стаи, 257 бани, банкетна зала за 5000 гости, джамия за 1500 вярващи, 110 гаража за общо около 7000 коли, напълно климатизиран обор за 200-те понита за поло на владетеля, 564 полилея и несметни количества злато. Неслучайно ,,султанът на Бруней" е нарицателно за много богат човек - в случая говорим за една от най-заможните личности в света, със състояние, оценено на над 30 млрд долара. Но как се пресмята богатство, когато на практика притежаваш цяла една страна, барабар с всичките й ресурси? Освен от липса на средства, Хасанал Болкиах явно не страда и от излишна скромност, като използва всяка възможност да смае обществеността с поредната си придобивка. Той притежава изработен по поръчка златен Ролс-Ройс, 450 ферарита, 350 бентлита и още хиляди скъпи и ексклузивни модели. Вярва се, че семейството на султана стои зад половината оборот на компанията Ролс-Ройс всяка година.
От улицата не се вижда твърде много от най-големия дворец на света
Всичко това не е достатъчно? Монархът се шири в собствен Боинг 747 с изцяло златен интериор на стойност над 400 млн долара, при това притежава не само един. В качеството си на грижовен родител подарява такива самолети и на своите деца, а любовта му към златото си личи от факта, че всички мивки в двореца (ако сте следили внимателно, ще знаете, че в палата има над 200 бани) са от чисто злато. И любимият ми факт - всеки път, когато Негово Величество реши, че косата или брадата му имат нужда от оформяне, той транспортира любимия си лондонски бръснар до Бруней, в бизнес класа, а за подстрижката плаща скромните 20 000 долара. Само в брой, разбира се. Това е то да ти провърви в кариерата. Зашеметен от нечуваните размери на това разточителство, поспирам под една сянка, докато зяпам златните куполи и развяващия се над тях жълто-черен флаг. Питам се всеки човек ли би потънал в този ,,позлатен" лайфстайл, ако разполагаше с тези на практика неограничени средства? Пускам анкета в Инстаграм сред своите последователи и получавам някои много интересни отговори. А вие, които четете този пътепис, помислете - какво бихте правили, ако изведнъж се сдобиете с активи за над 30 млрд долара?
След двореца изпълнявам програма максимум. Шмугвам се предмолитвено в най-голямата и разкошна джамия на Бруней, кръстена на сегашния султан, който е неин строител и идеолог. Любувам се на 29-те златни минарета, символизиращи факта, че Болкиах е 29-тият монарх на страната. Разхождам се между мраморните стъпала и пищните фонтани в пурпурна роба, с която изглеждам като герой от Хари Потър, но моите шорти и тениска никак не са халал. По-късно правя кратък преход из най-големия парк на брунейската столица, снимам отвисоко тукашната джунгла и възвръщам безопасна телесна температура до близкия водопад. Пак ме гонят от известната джамия ,,Омар Али Сайфудин", защото уцелвам някакъв религиозен празник, но пък в тоалетната на близкото КФС срещам Мел, брунеец на неопределима възраст, който се представя като топ екскурзовод, познавач на страната, тикток сензация, биолог и какво ли още не. Облечен е с тениска на местния национален отбор по футбол и ме уверява, че ако дойда с него на разходката с лодка по залез, ще видя дългоносите маймуни, които се срещат само на Борнео. Това звучи като откровен капан за туристи, но неловката обстановка на разговора, воден между два съседни писоара, ме лишава от сериозни съпротивителни сили. Вече извън тоалетната, с Мел си стискаме ръцете и се уговаряме да се чакаме пред джамията по-късно същия следобед.
Джамията ,,Хасанал Болкиах"
Една от най-красивите, които съм виждал
На входа дават ето такива роби
Отделна форма на нарцисизъм е да кръстиш храм на свое име
Градският парк отвисоко
Разбира се, никой не ме задължава да отида на въпросната екскурзия. Но досегашният ми позитивен опит с милите и отзивчиви брунейци, както и фактът, че няма кой знае какво още да се прави в столицата, ме карат да цъфна в уречения час на мястото на срещата. За мое удивление, там вече се събира група - няколко брунейски китайци, преместили се в Австралия, както и две пенсионирани руски двойки, живеещи във Флорида. Плюс моя милост - българин, учещ в Тайван за половин година. Най-спокойно в тълковния речник срещу понятието ,,глобализация" може да сложат снимка на нашата пъстра група. Не след дълго сме на дървена моторна лодка и порим водите на широката река Бруней. Движим се в посока, обратна на течението, и бързо се отдалечаваме от столицата, навлизайки все по-дълбоко в лабиринта от водни канали, обградени от гъсти мангрови гори. Борнео, третият по големина остров в света, е същинска енциклопедия по естествознание и рай за природолюбителите. Дом на едни от най-старите тропически гори на възраст от над 140 милиона години, в това кътче от Югоизточна Азия живеят видове, които не се срещат никъде другаде по света. Едни от тях са дългоносите маймуни, които сме тръгнали да търсим. По думите на Мел те, а и останалите обитатели на джунглата, излизат навън само рано сутрин или по залез слънце. ,,Крокодил!", провиква се едно от китайчетата в групата. Действително, само на метър и половина ляво на борд ни наблюдават зорко две непогрешимо изпъкнали очи. Съвсем не на място в главата ми заиграва руската детска песничка за Крокодила Гена, който свири на гармошка и опустошава сладоледи ,,Ескимо"...
Множество очи ни наблюдават от водата
Следва втори крокодил, после трети, общо преброяваме 11 броя за цялата екскурзия. Мел повтаря неколкократно никой при никакви обстоятелства да не си потапя ръцете във водата. Няма страшно, след видяното в Кампонг Айер нямам никакви подобни мераци. Носим се все по-напред по реката, вперили поглед в короните на дърветата, в търсене на редките маймунки. Водачът ни уверява, че капитанът на лодката има силно развит нюх и гарантира, че експедицията ни няма да е безплодна. Постепенно слънцето започва да се скрива зад хоризонта, а небето и реката се сливат в експлозия от огнени цветове, сякаш извадени от детско блокче за рисуване. Залисани от фееричния залез, не усещаме как лодката плавно намаля скоростта си, а двигателят спира да бучи. С пръст на устните Мел ни посочва към брега, отдалечен само на няколко метра. Ето ги и тях! Десетки маймунки скачат от дърво на дърво, висят по лианите, малки се катерят по гърбовете на търпеливите си майки. Висналите носове при мъжките и оранжево-кафявите гърбове не оставят място за съмнение - това са точно тези редки животни, които търсим. Дълго наблюдаваме спектакъла на природата, който се разиграва пред нас - самци с дълъг до 10 см нос водят дузина женски след себе си, а някои даже нагазват в реката, показвайки се като отлични плувци. Докато лодката ни спокойно се клатушка сред мангровите дървета, е лесно да забравя къде съм - природата няма националност и не признава политически граници, а шоуто, което наблюдаваме на фона на вече розовеещия небосклон, протича тук без промяна от хилядолетия. От унеса ме изкарва внезапната песен на мюезина, който прорязва спускащата се нощ и ни напомня, че сме в Бруней. Дългата ръка на религиозната догма достига и насред джунглата, факт, който прави далеч по-силно впечатление на нас, отколкото на хрупащите листа и семена дребосъци. Които отблизо всъщност никак не са малки - според капитана мъжките достигат до над 20 кг в зряла възраст.
Експедиция сред мангровите гори на Бруней
Първи забелязани дългоноси маймуни
Кой да предположи, че в Бруней ще са едни от най-красивите залези?
Вече по тъмно се разделям с Мел и умелия капитан и поемам към нощния пазар. Поръчвам риба, ориз, пилешко, не пропускам и пържените банани. Пред щанда на брата на моя познат от предната вечер се вие дълга опашка. Явно наистина който разбира, тук се спира. Обратно към квартирата ме вози местен китаец, с който спретваме сладък лаф-мохабет. Онзи не спира да плюе по султана. Ти да видиш. Оглеждам се да видя дали някъде няма да има екран, на който социалният рейтинг на този безразсъден предател на общото единство да се срива с лавинообразна скорост. Не откривам такъв. Новият ми познат твърди, че макар на теория законът да гарантира равноправие между различните етнически и религиозни групи в страната, практиката показва пълен държавен гръб за мюсюлманите, представители на малайския етнос, било то в частни спорове или съдебни дела. Решаващият пирон в ковчега на мирното съжителство, според него, е почти пълната невъзможност в Бруней да се намери свинско месо, неразделна част от китайската кухня. Кой да се придържа безрезервно към кулинарните си навици, ако не китаец, мисля си аз. И кой да критикува властта, ако не таксиметров шофьор?
На другата сутрин отварям вратата на хостела и се озовавам на пазара. Или по-точно, между няколко сергии с евтини китайски стоки, менте тениски на футболни отбори и тук-там сергии за плодове или сок от захарна тръстика. Всичко това директно на главния булевард, съединяващ крайбрежната алея с центъра на града. След сергиите - мъртвило. Няма хора, няма коли, даже и птичките са се изпокрили. Сега разбирам защо всички таксиметрови шофьори, с които пътувам предните два дни, угрижено ме питат кога точно в неделя ми е полетът. По инициатива на султана от известно време насам всяка неделя по улиците на Бандар Сери Бегаван е забранено да се движат автомобили от 06:00 до 10:00 часа, с цел гражданите да се мотивират да използват асфалтовия път за крос, колоездене или разходки. Идеята е да се разсее облака на затлъстяването, надвиснал над страната според последните проучвания. В действителност обаче само аз се разхождам по средата на пустия централен булевард, а от спортуващи няма и следа. Или са станали с петлите и вече са се натичали, или още хъркат сладко в меките си субсидирани постели. Не знам защо, но залагам на второто.
В неделя централната улица на града се превръща в битпазар
Навън започва да напича, затова решавам да прекарам последните си няколко часа в страната в музей. Посветен, разбира се, на патриарха на брунейската същност, вся и всьо на малката азиатска държава - султан Болкиах. Правилно е, както ме известява лъскавата табела на входа, да го наричаме с пълното му име и титли - Негово Величество Султан Хаджи Хасанал Болкиах Муизадин Уадаула, син на покойния султан Хаджи Омaр Али Саифуддин Саадул Хайри Уаддин, Султан и Властелин на държавата Бруней Даруссалам. Представям си как личната му карта се разпростира на няколко страници. На вратата на музея на приказка ме хваща мило брунейско семейство, което е довело малкия си син на приложен урок по родолюбие. Бащата искрено се радва при вида на чужденец, дошъл от далечна България да види неговата държава, и ме заклева да снимам и да разкажа всичко. Така и правя, а щом сте стигнали дотук, почти до края на моя разказ, сигурен съм, че и вие ще потвърдите това. Ордата от дами с бели хиджаби, която ме посреща на прага на внушителната сграда, мило, но категорично настоява да сваля маратонките си и да ги оставя в посоченото шкафче. Вътре гъмжи от мравки и други, непознати за мен образци от местната фауна, затова избирам съседното чекмедже, където поне на пръв поглед липсват обитатели.
Така се влиза в музея на султана
По бели чорапи пристъпвам по мраморния под и се озовавам под огромния купол на централната зала на музея. На теория експозицията трябва да е посветена на монархическата история на Бруней, но на практика султанът го е превърнал в център на култа към собствената си личност, карайки посетителите да се събуват, все едно пристъпват в джамия или друг религиозен обект. ,,Роял Регалия Мюзиъм" съдържа хилядите подаръци, получени от владетеля от гостуващи държавни глави на други страни - от Украйна до Пакистан, през Камбоджа, Китай и Сенегал до екзотики като Източен Тимор. Всеки е дал според възможностите си - до китайски макет на традиционна колесница се шири малък Ангкор Ват, а до бронзовия лъв от Западна Африка има златна кутия с тигър, пристигнала директно от Исламабад. Украинците са се спрели на метална богатирска ръкавица с кацнал на нея сокол, а скромните тиморци са се ограничили до пликче местно кафе, завито с шарена кърпа. Подаръците са безброй, но България не присъства в изложбата. Очевиден пропуск на родната дипломация.
В музея могат да се видят още церемониални одежди, реплика на прословутата разкошна зала в двореца, където султанът посреща чуждестранните си гости, възстановка в реален размер на тържествата по случай златния юбилей на монарха, има лодки, оръдия, златни тронове. Редица от прилежно рамкирани снимки уверяват непредубедения посетител, че Хасанал Болкиах от малък е най-добрият спортист, верен съпруг, отличен ученик и смел воин. Абсолютен модел за подражание. Из цялата огромна сграда, където през повечето време съм единствен посетител, постоянно кръстосват служители, които следят да не снимам видео (строго забранено), а само да правя снимки (силно поощрявано). Докато не ме гледат, се хващам, че клатя глава при вида на цялото това грандоманско безумие...
Реплика на залата в двореца, където султанът посреща чуждестранни гости
Султанът като малък със своята бъдеща съпруга
Централната зала на музея
Успявам да вляза и в джамията ,,Омар Али Сайфудин". От четвъртия опит за общо три дни. Вътре обаче периметърът ми на движение е ограничен от опънато въже на около метър и половина от вратата, а интериорът не е твърде впечатляващ. Дори не се доближава до разкоша на храма, кръстен на настоящия владетел, който посещавам предния ден.
В джамията ,,Омар Али Сайфудин"
Малко по-късно с моя верен индийски съквартирант сме в такси в посока летището - оказва се, че сме на един и същ полет. Късметът ми се усмихва - моят познат има карта, която му отваря достъп до ВИП салоните на много аерогари, и може да вземе със себе си още някого. Ето как прекарвам последния час от престоя си в загадъчния султанат, потънал в мек кожен диван на летището, обядвал повече пъти, отколкото приличието повелява. Трудно е да устои човек на постоянно допълващия се асортимент на напълно безплатна шведска маса.
На пир във ВИП салона на летището
Не след дълго съм в самолета за Сингапур. Бруней - единият от само двата останали султаната в света (да се готви Оман) се смалява под нас, докато облаците не го покриват напълно. Една страна, в която съжителстват чудовищно строги закони и мили хора, ослепителен лукс и поразяваща бедност, култ към личността и уважение към госта, тотален контрол и детско любопитство. Определено още едно място, което успява да ме изненада. А така скучно ли е в Бруней, както всички твърдят? Бих казал, че е като навсякъде - интересно е точно толкова, колкото си го направиш самият ти.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега