Тайланд и Камбоджа – през един не толкова изискан поглед. Част 3.

Съдържание:

Част 1

Част 2

Част 3

Част 4

Част 5

Част трета - Пукет

Ден седми – Чианг Май отчасти

Когато си планирате пътуванията не пазарувайте полети, които са в средата на деня, освен ако нямате някакъв сериозен мотив. Просто убивате целия ден. Аз за пореден път съм сторила точно това. Самолетът излита в 13 ч. и каца в 15 ч. в Пукет. Целият ми план как ще обиколя поне 5 храма в околността преди да тръгнем за летището отлетя като спихнат балон. Трябва да си съберете багажа, да пиете за последно от ароматното Чиангмайско кафе, да обмените пари и докато се обърнете, е време да тръгнете за аерогарата, където трябва да сте два часа преди полета. Забавното беше, че докато пиех кафе отвън на тротоара, пред хотела мина вчерашният чичка, бибитка около две минути за да ми привлече вниманието, аз му махнат усмихната и отново забих поглед в менюто, а той постоя и отплава. Явно това е сутрешния му маршрут и вече беше забравил, че ни е юдил за стотачка повече.

Тръгвам си от Чианг Май с чувството на недовършена работа. Мисля че това е място, където трябва да се върна отново, че това място може да даде много повече, отколкото получих. Ще помисля над този въпрос сериозно J

Отново летим – този път с Air Asia.

Денят е 14 февруари и на входа на самолета тематично ни посреща стюардеса със сърчица върху главата и изрисувани такива с молив по бузите J Много приятна авиокомпания и всеки път, когато се кача и започнат да разнасят храната, се сещам за куслото бай Кольо от форума, който се е зарекъл да пробва цялото меню на авиокомпанията и се ядосвам, че не тръгнах по неговия път и аз J Още повече, че вече е обяд, а на хоризонта в близките часове храна не се задава.

Кацаме на летището в Пукет. Първата ни работа е да се осведомим дали издават ре-ентри визи посред нощ. „Да!“, е категоричният отговор. „Издаваме и службата работи 24 часа!“. Успокоени, грабваме багажите и излизаме навън като се оглеждаме за споделените ванове, за които, пак от магеланци, знаем че возят на прилична цена до курортите. Тезгяха им е точно срещу входа – 180 бата до Патонг, 200 до Ката и Карон. Веднага напазаруваме две места до Ката и се отправяме към мястото, където трябва да изчакаме да се събере необходимия брой хора за да напълним вана. А това въобще не е трудно, защото хора прииждат непрекъснато. Мятаме багажа и телата и потегляме. Продължавам да се чудя кога да дам на шофьора адреса на хотела, но гледам че никой не го прави и си трая. Отиваме в някакъв туристически офис, където всички слизаме. Едни пушат цигари, други купуват вода и безалкохолни, трети събират брошури в офиса, но главната цел е да си дадете адреса на хотела. Там сглобяват последователността на маршрута за шофьора на тайландски. Отново потегляме и естествено, ние сме оставени за последно….. Вече започва да се смрачава отвън.

Пристигаме в хотела. Хотелът се казва Бумеранг вилидж резорт.

Избрала съм го по няколко причини. Първата и най-съществената е куриозно ниската цена, постигната чрез индийския сайт за резервации ММТ – цената за четири нощувки е 364 лева. Втората причина е доста високата оценка в Букинг и Агода на въпросния хотел, примамливите снимки и добрите отзиви.

Естествено, в кацата мед има капка катран.

Това е баира, на който се намира хотела. Срамно близко сме до плажа и плажните улици, но баира не е за кифли като мен. А, да, пише, че има тук-тук , който вози до плажа и обратно и закуската е безплатна. Нищо. Имаме предплатени две екскурзии, при които ще дойдат да ни вземат от хотела и ще ни върнат с транспорт на фирмата. За един ден все ще се справим с баира.

Влизаме в елегантната рецепция, която се помещава в кокетна къщичка и тук първото, което ни искат, освен паспортите са едни сини продълговати листчета, които бяха между документите, които получихме при влизане в Тайланд. Живо чудо е, че успяха да изплуват в чантата ми. На излизане забелязвам на вратата окачен ценоразпис на такситата в Пукет по дестинации. Най-евтината е 200 бата до Ката и до Карон. Общо взето цените за транспорт са убийствени.

Посочват ни стаята. Стая, ама каква.

Стаите се оказват индивидуални къщички сред дивна природа с малка веранда с два стола и пепелник J, които са отделени една от друга с гъста екзотична растителност така, че стая със стая няма видимост. Пълна изолация. За трите дни, в които бяхме в хотела не видяхме други почиващи, освен в ресторанта и на басейна. Две от стените на къщичката са от отразяващи стъкла. Когато през деня си в стаята безпрепятствено се наслаждаваш на богатата зеленина навън в две посоки, а вечер това се затваря с плътни завеси. Влизайки, с леко неудобство установявам, че леглата са подредени като огромна спалня, красиво аранжирана с цветя и ефектно сгънати кърпи. Е, да денят е 14 февруари J ама ……. Когато синът ми беше на 17 години бяхме в Мексико, а мъжът от рецепцията на хотела му дал ключа с думите: „Ето ключа за стаята за Вас и съпругата Ви“. Много възмутен пристигна при мен и хилейки се каза: Този ме взе за млада пиявица“. От тогава гледаме да няма недоразумения. От рецепцията обещават още сутринта да трансформират огромната спалня в две легла.

Решаваме да вечеряме в хотела. Първо, че сме уморени. Второ, защото като добавим парите за такси, може би ще ни излезе и по-евтино.

Хотелът има ресторант, специализиран в италианската кухня. Да, ама аз обичам да се придържам към максимата „Когато си в Рим прави като римляните“. В случая няма сила дето да ме накара да ям италианска храна в Тайланд. За две салати, две бири и две основни ни одръскват с 1000 бата.

Прибираме се в стаята, изреждаме се през луксозната баня (освен нормалния има душ на тавана дето имитира летен дъжд J) и потъваме в удобното легло.

Ден осми - Пукет

Днес е велик ден. Когато се подготвях за пътуването много се рових по форума и четох. Имаше надпревара за най-евтината екскурзия по островите. Аз отидох в другата крайност – предплатих за възможно най-скъпата, но за сметка на това организирана от компанията с най-висок рейтинг за Пукет. И то не за една, а за две екскурзии. По съвета на Георги (J не, Георги не ме е навивал. Просто предупреди, че който желае да се възползва от услугите на въпросната фирма да букне рано, защото местата се изчерпват бързо. Решението си беше мое J) ангажирах места още в края на ноември за края на февруари. Един вид четири месеца предварително

Още от предната вечер синът ми отиде на рецепцията на хотела за да позвъни в офиса на Simba Sea Trips – това някъде към 20 часа, за да се уговорим за следващия ден. Интересното е, че от фирмата са прекъснали връзката и те са набрали после номера (по този начин ни спестиха парите за телефонния разговор). На перфектен английски са обяснили, че са изпратили подробен мейл, но тъй или иначе в 6.10 сутринта да бъдем готови, защото ще изпратят шофьор да ни вземе.

Станахме в 5.30 и започнахме да се тамъним. Бански, чехли, кърпи, крем срещу изгаряне. Краката ми са странно подути и не влизат в обувките. Да му се не види. Нямам представа какво се случва, но намирам едни леки галошки, които мъкна за всеки случай и се навирам със зор в тях. В 6 ч. в тишината чуваме как някакъв двигател пърпори по баира. Мда, колата е лъскава и черна. Шофьорът стои отвън и любезно отваря вратите на задната седалка. Мятаме се като някои тежкари и започва почти 50 минутното ни пътуване към кралското яхтено пристанище на Пукет. Явно пристигаме, минаваме през бариери с охрана, обстановката става все по-лъскава и баровска.

Слизам от колата. Нещо не е в ред. Ходя доста трудно, но това не може да помрачи настроението ми. Събираме се в елегантния двор на фирмата и дискретно се оглеждаме един друг. Общо сме 15 човека. 4 деца и 11 възрастни. Компанията изглежда приятна - голямо френско семейство, много приятна около 35-годишна двойка от Чикаго, двама млади, около 30 годишни сладури от Румъния и ние двамата. На маси върху купи с лед, са сервирани кенчета с всякакви безалкохолни напитки, включително и (за първи път виждам) нес кафе с мляко в кенче. В кошнички всякакви сладкиши и шоколади, в кани топло кафе, мляко и чай, а в отделна чинийка хапчета против морска болест J

Пред окачена карта започва кратък инструктаж. Почти не слушам защото съм заета да зяпам околната обстановка. Понасяме се към пристанището, където ни чака моторницата на фирмата.

В пристанището като за картичка са наредени богаташки яхти от всякакъв клас и големина.

Събуваме обувките и се качваме на прелестна моторница. Дечурлята се втурват към носа, а ние решаваме, че отзад ще ни е по-удобно. Не разбирам много от лодки, но тази вози много меко J.

Тръгваме, наоколо пленителни гледки. Мда, казах ли, че събухме обувките? Е, това беше фатална грешка. Краката ми започнаха да увеличават обема си с бясна скорост и започнаха да наподобяват краката на Хълк. Кожата болезнено се опъна и имам чувството, че ако я боцна с игла ще излетя. Сдобих се с козунаци не само върху стъпалата, но и под тях. В един момент се оказа просто, че не мога да ходя.

След 40 минути, през което време Хари, водачът на групата минава и поднася сандвичи с риба тон и пилешко месо (ужасно вкусни) стигаме първата спирка - някаква интересна пещера,

която излиза насред мангрови гори.

Хари ме съветва да остана на лодката….. Следваща спирка разходки с кану. Хари отново ме съветва да остана на лодката. Аз обаче не слушам и ще се кача на плаваща в морето платформа, от където се качваш в кануто. Опитът беше отчайващ. Стоварих се подкосена и се оказах коленичила на платформата. Едва успях да се изправя и да се стоваря на пейка. Тази платформа в морето явно е офисът на мъжете, които управляват канутата, които са подредени спретнато едно върху друго. Има сковани пейки, където се излежават тези, които в момента не са в морето, а на печка стои чайник с кафе и чай. Съчувствено ми предлагат кафе, но на мен ми се реве.

причудливи форми, ъ?

В това време хвърлям по едно око на нашата моторница, където двамата останали членове на екипажа сръчно почистват диня, ананас, папая и пъпеш. Изваждат от чантите два прясно изпечени бананови сладкиши и подреждат върху огромна хладилна чанта, пълна с безалкохолни и вода подноси с плодовете и сладкиша.

С помощта на мъжете успявам да се върна на лодката, където капитана пълни две найлонови торбички с лед от хладилната чанта и ми прави импровизирани компреси за краката. Групата се връща от приключението с канута видимо доволна. Похапваме отново и продължаваме.[/font]

Благодаря на Господ, че слънцето свенливо се крие в облаците. Иначе съвсем щях да баялдисам. Та, всъщност това, което искам да споделя е, че програмата бодро си вървеше, но аз този ден просто се возих на моторница и зяпах.

Благодарение ледените компреси на капитана успях да сляза поне в плаващото циганско село Koh Panyee и с походката на ръждясал робот да се разходя из него.

Бе не знам, ама това не се отрази на апетита ми и в частност на постоянното тъпчене, на което бяхме подложени J Тук естествено беше и обяда, та Хари не ме пожали, а ме подкара към ресторанта. А обядът беше… олеле!… Е, в началото с американката снимахме първите две блюда, след това вече се сетих чак на кафето.

компанията

То беше един безкраен поток от първокласни манджи. Започнаха да долитат плата с ужасно вкусно приготвени октоподи, раци, скариди, риби, три вида пиле, омлети, зеленчуци, ориз, естествено къде без култовата tom yum goong. Едно безкрайно обилно плющене, едно петзвездно глезене. Накрая кафе, чай, ако е останало място.

Между другото, докато се разхождахме сред стоките и храните опитах от някаква смеска, която имаше екзотичен сладко, солено, лют вкус. Хареса ми присъствието на карамелени фъстъци. След като седнахме да обядваме помолих сина ми да ми купи малко от тази смес. И до сега спорим животното, изобразено на етикета с тайландски надпис хлебарка ли е или скарида, но интересът ми към артикула рязко спадна при подобна неяснота.

Последната спирка беше един красив плаж и тъй като престоят там беше повече реших, че ще сляза от лодката.

Така и направих и се добрах до дървени пейки поне да се насладя на пейзажа.

Тук вече си дадох сметка за положението. Предвид състоянието ми, беше ясно, че ако въобще мога да отида пак след един ден на следващата екскурзия, то пак отново няма да мога да сляза от лодката. А преобладаващото занимание този път щеше да бъде гмуркане и шнорхелинг. Посъветвах се с водача на групата Хари и той изрази съмнение, че ще мога да се справя с изкачването на стълбата ако краката ми са в това състояние. Когато разбра, че обмислям да отменя резервация за след един ден, каза, че според него няма да има никакви пречки и затруднения, тъй като „опашката от чакащи да се освободи място е километрична“. От плажа се обади по телефона в офиса, че има проблем с пасажер и че обмислям да се откажа. Това, което ми направи силно впечатление е, че първо се интересуваха за състоянието ми и настояваха с нещо да могат да ми помогнат, а след това ме увериха, че макар да е в нарушение на правилата, ще ми върнат цялата предплатена сума. След 10 минути, още на плажа, получих смс, че цялата внесена сума е върната в картата ми. Стана ми тъжно, макар да зарадвахме някого.

По обратният път капитана реши да направи малко шоу и започна да повдига носа на лодката. Децата отпред започнаха да пищят радостно и да подскачат в лодката като грахчета в тиган. Аз не съм във възхищение от това подмятане по вълните, но добре че не продължи дълго. Като цяло си мисля, че тази екскурзия, с тази фирма си заслужава всеки цент.

Прелестна моторница. Трима души се грижат за капризите на 15 човека. Един се грижи за децата, други двама за големите. Следят всички прищевки да се изпълняват. Едно от децата си поряза пръста на крака със слизането на брега. Веднага на ръце беше върнато в моторницата и 15 минути почиствано, превързвано и разведрявано, след това отново на ръце отнесено на пясъка и оставено да си продължи забавленията. На всеки 15 минути сладкиши, шоколади, по плажа те гонят с прясно нарязани плодове, единствените познати от които ананас и диня, ледени кърпички, а на изпроводяк Хари изпразни огромната хладилна чанта, пълна с кенчета безалкохолни като натика поне по десет броя на човек за из път. Шеги, весели закачки, полезна информация, как ако покажеш средните три пръста на някой тайландец, или те заснемат с този жест ще изкараш 4 месеца в затвора, тъй като по този начин ставаш подстрекател към революция срещу краля, същото е положението ако скъсаш пари. Ами там всички те са с лика на краля. Въобще ми се струва разумно да не се разпитва за кралското семейство. Отговарят едносрично и не с особена охота. Темата е твърде деликатна. Навсякъде бяхме едни от първите посетители. Никъде не получих чувство за пренаселеност. Хора имаше, но много умерено. Искрено съжалявам, че се наложи да се откажа от втората екскурзия, която тръгваше в 5 часа сутринта за да стигнете до островите Пи Пи на разсъмване.

На пристигане на яхтеното пристанище в Пукет Хари лично ни изпрати до леката кола и ни натовари, като през цялото време се интересуваше дали може той или фирмата му да направи нещо, за да се чувствам по-добре. В следващите два дни получих две благодарствени писма на мейла си.

Ден девети - Пукет

Ден за принудителна почивка. Първо закуската… Прекрасна, щом има човек за яйцата. От 6 картинки трябва да си избера как дамата да ми приготви яйцата. Неизбежната ми страст – рохки на очи. Отварям металните съдове един след друг. И тук се натъквам на моя капан. В единият съд ориз на пара, в следващия – прекрасно ухаещ масаман. Всички по-нататъшни планове и огледи отпадат. Мятам в една чиния ориз, обилно полят с масаман и…. дори сега лигите ми потичат. Това въобще не е добре за краката ми и тяхното лечение, но обещавам нищо друго да не ям този ден. Връщам се в стаята. Вирвам на високо краката и се зачитам в сайта „Магеланци“. Дани Магелан е изпаднала в същата ситуация като мен и се е оправила с масаж, но наоколо видимо няма кой да свърши тази благородна дейност (аз съм от малкото хора, които не обичат масаж в никаква форма или просто съм попадала на калпави масажисти). По лекарско предписание (получено по вайбър) започвам ударна терапия – пиене на 5 литра вода и заемам леглото, което е по-близо до банята J След закуска нямам друга програма, освен да спя и да пия вода. Синът ми отива на басейна. Умората си казва думата и не усещам как съм проспала деня. Събуждам се привечер. Промяна видима в състоянието на джоланите няма. За сметка на това чехлите с № 44 на сина ми са ми направо по мярка.

Решаваме да отидем да вечеряме в препоръчаното от трипадвизор заведение The Family Restaurant, също в Ката. Съветват по фейсбук да си ангажираме предварително маса. Правим го. Докато чакаме таксито гледам със завист млада японска двойка която се мята на моторче и отпрашва надолу по баира. След кратко пътуване стигаме в заведението. И младата японска двойка е тук.

Блюдата, които поръчваме са красиво натъкмени и обилно гарнирани с цвят на орхидея, но много далеч във вкусово отношение от това, което сме хапвали до сега. Още повече от закуската J За десерт си поръчваме банана сплит. Получаваме суров банан, разцепен на две и между двете половинки три топки сладолед - абсолютно неоснователно оценен на 11 лева. Плащаме космическа сметка. На връщане се качваме на яркожълта количка – пътуваща дискотека, оборудвана със сменящи се светлини и монтирани огромни високоговорители. След час вечерята вече дава зор и за правата над тоалетната се появява сериозна конкуренция J

Ден десети - Пукет

Последен ден в Пукет. Пак основното занятие е закуската. Този път канапът е пиле в зелено къри. Отново омаавам една порядъчна чиния. Краката ми далеч не са това, което бих желала, но видимо са се спихнали.

Връщам се обратно в кревата. Навън слънцето започва безмилостно да припича. Правя два-три опита да седна малко на верандата, но положението е нетърпимо. Започвам да изхвърлям вода като фонтан, но не от където трябва. Връщам се отново в леглото под защитата на климатика. Добре че двете стени са от стъкло и мога да гледам зеленкото навън. Решавам че мога да изкарам още един сън докато мине пика на горещината. Чак към 4 следобяд отвън става почти поносимо. Слагаме банските и живи, умрели ще ходим да се топим в Андаманско море. Правя кратко изчисление и решавам, че отливът трябва да е бил преди обяд. Мятаме се отново на такси, този път цената е 300 бата до Ката нои бийч. На входа на плажа някакви хора любезно ни поздравяват и ми трябва време да разпозная френското семейство от екскурзията. Плажът е много приятен, макар и малък.

Пясъкът като злато, водата като стъкло, хора – рехаво.

Единственият недостатък е, че няма сянка, няма и къде да се седне. Има побити чадъри, но под тях има хора, а не се вижда някой да ги раздава. Решавам проблема като хвърлям всички дрехи и се бухвам във водата.

Господи, какво блаженство. Водата е като топла прегръдка. Излизам и докато се подсушавам слънцето започва да залязва. Истинска красота.

Редуваме се с детето на пясъка и във водата. Съсипахме се от снимки. Светлината се променяше буквално през няколко минути.

Слънцето залезе, плажът опустя, а ние си намерихме място за сядане.

На тръгване такситата така бяха надули цените, че решихме да походим пеша и да намерим нормално такси. Какви наивници! Поне по пътя имаше много магазинчета и успяхме да намерим прилични магнити за подаръци.

Много обичам риба. Ама хубава и прясна риба. Бях се зарекла като отида на Пукет да не спра да ям риба. Направо ми се взе акъла. Цените космически, все едно не сме на брега на море, а по средата на пустиня и доставят рибата по въздух. Това нищо, ама аз прясна риба не видях. По пътя минахме поне покрай 10 ресторанта, които бяха изтипосали върху лед стоката си направо на пътя. Ами тая риба беше всичко друго, освен прясна. С тоя мътен поглед приличаше на дрогирана, ма не вярвам. Както и да е, отказахме се от вечерята навън и решихме да си доядем кроасаните и плодовите млекца, които детето беше купило докато се излежавах. Каза че на 10 минути път имало много магазини и баира не бил толкова страшен. Брррр.

Оставаше само да се доберем до хотела. И да знаете, това таксиметраджиите са мафия. След като се влачихме по тая крайбрежна улица близо час, подмотвайки се по магазини и заведения, спирайки таксита и опитвайки се да ги склоним за 300 бата, та един час по-късно ни настига черен джип. Шофьорът започва да ни подканя да се качим защото отивал в нашата посока?! Егати мистиката. Уговаряме се за 300 бата без никакъв проблем. Оказва се, че пича живее до входа на хотела ни. Прибира се и що да не го направи с едни 300 бата в джоба? От къде знае за къде сме? От таксиметраджийската мафия. Такива ми ти работи. След като стигаме в хотела си заръчваме такси срещу 850 бата да дойде в 3 часа през нощта и да ни откара на летището в Пукет. Взимаме си довиждане с красивата рецепторка като отклоняваме нейното настояване да ни събудят по телефона и отиваме да си спретваме отново куфарите (споменах ли ви да не взимате излишен багаж когато пътувате?)

Таксито беше точно навреме, ние почти събудени, шофьорът любезен. По пътя ни разпита с коя авиокомпания летим и се оказа, че те си знаят къде да те оставят за да попаднеш точно, където чекира твоята авиокомпания. Полезно движение, при положение, че предстои да вадим ре-ентри виза. Демек визата, която ще ни позволи да се върнем отново в Тайланд. О, да, май до този момент не съм споменала, че отиваме в Камбоджа? В частност Сием Реап. Отиваме да видим детската ми мечта Ангкор Ват.