maldives

Малдиви - Vilamendhoo и Dhangethi

Това е първият ми пътепис. Написах го няколко месеца след пътуването ни до Малдивите, но Животът ме завъртя и така и не стигнах до публикуването му... до днес. Година по-късно светът е различен. За щастие, ковид вече не е пречка. Част от написаното може да не ви влезе в употреба, но се надявам, че поне предаденото усещане ще ви донесе удоволствие и мотивация за посещение на това прекрасно кътче на планетата.

Приятно четене! 🙂

Преди 5 години, когато решавахме къде да прекараме меденият си месец, Малдивите бяха бързо отхвърлени и заклеймени като “скучни”.

5 години по-късно, след като ни се случи “животът”, Малдивите се оказаха мястото, за което копнеем - скука, моля! 

Е, не беше точно така... 😉

В този пътепис ще ви разкажа за 8-дневното ни бягство от реалността, което се случи между 24 януари и 1 февруари 2022. Прекарахме 4 дни във Vilamendhoo, 4 дни в Dhangethi и някоко часа в Male’.

Защо се спряхме на тази конфигурация?

Искахме да се откъснем от ежедневието за поне 7 дни и да се порадваме на онези гледки от рекламите за Малдивите. След кратко проучване ми стана ясно, че трябва да идем на резорт, но бюджетът ни беше ограничен. Имахме няколко изисквания:

• Да има богата зеленина на острова

• Да има хубав house reef 

• Да има оценка в Booking.com над 9 (тук можехме да направим компромис до 8.5)

• Да има къщички над водата

• Да предлагат шнорхелинг с китови акули

Тези изисквания доста стесниха избора.

Видяхме, че няма как да бъдем на такова място 7 дни, заради ограничения бюджет. Затова решихме да си го подарим за 4 дни, пък през останалото време да идем на някой местен остров, който да е в близост и да е с добри отзиви. 

Vilamendhoo ни спечели, заради добрите отзиви + че отговаряше на всичките ни изисквания.

Знаех, че трансферите в Малдивите са скъпи, затова отворих Google Maps и потърсих най-близките му острови с местно население. Опциите бяха Dhigurah и Dhangethi. Проучих ги и двата - намерих много добри отзиви за втория. Видях, че има и хубав house reef, правят екскурзии за китови акули и манти, и че има обществен транспорт до Male’ на приемливи цени. Решено!

Запазихме нощувките във Vilamendhoo през Booking.com, тъй като с Genius отстъпките, цената стана като тази от агенцията, но пък имахме гъвкавостта да откажем без такса нощувките до 3 дни по-рано. И при положение, че PCR теста за Малдиви е валиден 96 часа преди излитането от София, ако се беше оказал положителен, поне щяхме да си спестим главоболия и разправии със застрахователя.

В Dhangethi отседнахме в Sunset Beach View - къща за гости, която предлагаше закуска на плажа. Имаха добри отзиви в Booking, а в Airbnb тъкмо се бяха регистрирали и цената им беше по-добра, затова ги запазих от там. 

Искахме Vilamendhoo да бъде черешката на тортата и да го преживеем последен, но се оказа, че не приемат split-stay гости и ни предложиха да ги посетим първо тях. Там искахме да отседнем половината дни на къщичка на брега и другата половина - над водата. Да, ама нямаше свободна water villa за 3-ти и 4-ти ден, така че се наложи да започнем с нея. И така, вместо с черешката накрая, започнахме, по детински, първо с черешката. 😁

Летяхме с турските авиолинии, тъй като имаше само 2 часа престой в Истанбул. На теория де. На практика, пистите в София и Истанбул бяха заледени и се наложи да попътуваме повечко, правейки кръгчета във въздуха. 😄

На слизането от самолета очаквах да ме лъхне горещ и влажен въздух, но за моя изненада не беше така - беше приятно топъл и влагата беше перфектна, на фона на сухия въздух в самолета, а и в София. 

На летището в Male’ бяхме инструктирани да идем на гише 59, което обслужва всички резорти от веригата, към която е и Vilamendhoo. Там ни маркираха багажите и, след наше запитване, ни показаха от къде да си вземем сим карта на местния оператор - 17 GB интернет за $35. Човекът ни настрои телефона, за което си взе си $1 бакшиш от рестото. 😄 След това, представителите на Vilamendhoo качиха багажа в един климатизиран ван и ни отведоха до ложата на местната авиокомпания, където изчакахме хидропланът за Vilamendhoo.

Полетът ни струваше $370 за двама в 1 посока, а пътят беше към 25 минути, с тапи в ушите, заради шума от двигателите на хидроплана. Кацнахме до един понтон до острова, от където ни взеха с лодка. 

На пристигане във Vilamendhoo ни посрещнаха няколко усмихнати служители с автентична музика на характерен техен ударен инструмент. После в лобито ни дадоха по един адски вкусен welcome drink, докато уредим документите и получим полезна информация за предстоящия ни престой. После ни заведоха до къщичката и… Почивката започна! 😊

Настаняването

Jacuzzi Water Villa - на снимките се вижда какво представлява. Ще опиша само няколко съображения, които да се имат предвид.

• Доста е ветровито, но не е неприятно - вятърът там е топъл, а задният “двор”, където е джакузито, е с висока ограда и създава завет и уединение. Когато морето е по-бурно, се чува пясъкът на вълните, но за нас беше по-скоро като фонов шум за приспиване. 🙂 Само в 1 от дните беше така.

• От предната веранда се открива хубава гледка към лагуната на атола и залязващото слънце, макар че в зависимост от разположението на къщичката, може и залезът да ти се скрие зад предната вила за последните няколко минути.

• Погледнеш ли назад към острова, виждаш съседната къщичка. И ако гостите ѝ не са си дръпнали пердетата, може и тях да ги видиш… 😁 Та лесно се научаваш да си гледаш само напред, към морето.

• В основата на стълбата към водата винаги имаше няколко рачета. Те се криеха, когато минавахме по нея, така че не представляваха проблем. Едно от тях явно беше по-любопитно и през една от нощите се беше качило до верандата, та аз лично не бих държала вратата ѝ отворена нощем, за да не дойдат малки неканени гости.

• На целия остров можеш да ходиш изцяло бос, тъй като е насипан пясък (повечето служители също го правят), но дървената пътека към къщичките става доста гореща около обяд, та чехли или джапанки ще ви предпазят от нестинарство. 😁

• Слезете ли по стълбичката, попадате в плитка вода с бяло пясъчно дъно, но понякога се срещат отломки от корали. Така че е добре да се внимава къде се стъпва, или да се вземат водни обувки, които да предпазват краката. 

• На няколко метра от къщичката, водата изведнъж става тъмно синя - оказа се, че от плиткото “плато” почти вертикално изведнъж се попада в дълбока към 30 м пропаст. Точно на този ръб е най-красиво да гледаш коралите и рибките, но отвъд него течението е много силно и може да те завлече… И да те търсят после из откритото море. Затова не позволяват да се плува в тъмно синята вода. Реално, лесно се научава човек да преценява ситуацията и ние лично не сме имали проблеми - почти целия остров го обиколихме по този ръб.

Jacuzzi Beach Villa - много подобно на къщичките над водата, като обзавеждане. Очаквах да е самостоятелна къщичка (има и такива), но на нас ни се падна къща близнак. Не съм чувала шумове от съседите в стаята, само като идеш до тоалетната е малко неловко, защото тя реално е навън и се чува всичко. 😅

Ние бяхме в южната част на острова, която е почти без вятър, и беше осезаемо по-топло. Там видях първия (и единствен) комар на острова. 

Плюсовете тук са, че пространството пред къщичката е на твое разположение - прекрасен (но малък - от северната страна е много по-голям) плаж с палми и други ароматни растения, с изглед към огледалната светло-синя вода. И два шезлонга за още по-айляшко изживяване. 😁

Пред къщичките има регламентирана “алея” (реално си е просто пясък), така че от време на време минават хора, но е достатъчно рядко, за да не е досадно. 

Интересното е, че на разходките ни из острова се виждаше, че почти всички къщички бяха заети, но с други хора рядко се засичахме и определено разполагаш с пространство. Къде бяха тези хора - не знам. 😄

На острова има и други видове вили, които външно изглеждаха като нашата, но поне по снимките в Booking.com, се различаваха в обзавеждането и интериора. Те се обслужват от друг ресторант и басейн. Ние бяхме в Adult only частта (все пак копнеехме за малко време без деца). 😅

Ресторантът, в който се хранехме, беше на бюфетен принцип. Имаше най-богатото разнообразие от храна, на което съм била свидетел! И всичко беше изпипано да е визуално красиво, освен изключително вкусно. На всяка миниатюрна хапка десерт имаше богата декорация, често с ядливи златни листчета. Предлагаха много видове месо - пилешко, свинско, телешко, няколко видове риба, калмари, раци, скариди… Супата им винаги беше изключително вкусна. Винаги имаше и безмесни храни, няколко вида салати, както и типични местни къри манджи. Всяка вечер имаше тематична кухня - азиатска, европейска, италианска, малдивска… Няма начин да останете гладни. 😁

Ние бяхме на Full Board, така че консумирахме вода без заплащане (мисля, че кафето и чаят също са така, но не сме пили и не съм се интересувала). Отделно си заплащахме бира, вино, коктейли. За нас този вариант беше по-изгоден от All inclusive, предвид количествата алкохол, които обикновено консумираме.

През целия ни престой на острова ни беше отредена една и съща маса в ресторанта, но честно казано, предпочитахме да хапваме на терасата отвън, където обслужването е first come - first served. Беше ни назначен и сервитьор, но не само той ни обслужваше. 

Като цяло, отношението на персоналът към нас беше безупречно, винаги бяха готови да ни угодят.

Не знам дали очакваха бакшиши - със сигурност него показаха. От изчетеното в други пътеписи, се бях подготвила с по 5 долара на ден за почистването на стаите, пак по толкова за хората, които ни носеха багажите, и по 10 долара на ден за сервитьора ни. Останах с усещането, че са били по-скоро в повече, но реално, нямам база за сравнение.

В съседство на ресторанта се намираше басейна с infinity ефект. Край него имаше няколко шезлонга (крайно недостатъчни за всички мераклии). Беше приятно да се подпреш на ръба, с коктейл в ръка, и да се наслаждаваш на залязващото слънце. 🍹🤩

Всяка вечер в основния бар, до рецепцията, имаше тематична вечер - представяне на подводния свят, техно парти, ретро парти. Ние се включихме в последните 2 и определено бяха далеч от “парти” - дали защото по-голямата част от гостите бяха в по-зряла възраст или друго - не знам. Но на техно партито имаше точно 1 (един) на дансинга, а на ретро партито бяхме 4, до 10, за 5-6 песни. Но пък DJ-я ни направи изненада - явно се беше поинтересувал ние със съпруга ми откъде сме, след което ни пусна песен на Дара, последвана от БГ поп-фолк песен, с която не бях запозната, след което деликатно му благодарих и му предложих да не отегчаваме останалите гости и да пусне нещо по-популярно. 😅

Природата

Островът е покрит с красива поддържана тропическа гора. Имаше както кокосови палми, така и доста други храсти и дървета, някои от които ухаеха прекрасно! Имаше и плумерии, чиито цветове свързвам със снимките от малдивски сватби из нета. Достатъчно беше да сложа един паднал от дървото цвят на косата си, за да ми мирише на хубаво няколко часа. 🥰

Нямаше толкова много насекоми, колкото си представях. Предвид, че имам фобии към повечето инсекти, там въобще не се чувствах притеснена. 

Видяхме няколко плодни прилепа, които въобще не ни обръщаха внимание, няколко чапли, които очевидно се чувстваха доста добре в човешка компания, още 2 вида птички и едно гущерче.

Под водата, обаче… Там е разнообразието! 

За разлика от Сейшелите, преди 5 години, където почти всички корали бяха мъртви, тук всичко вече се завръща към живота. Повечето бяха жълтеникави, но видяхме и сини, зелени, червеникави корали, оранжеви анемонии с лилави основи. Рибките бяха всякакви - жълти, сини, червени, бели, черни, на райета, на точки, шарени… На повечето не им знам имената, но от известните ми видяхме Немо-та и Дори-та (за който е гледал филмчето на Дисни), скатове, риба папагал, лъвски рибки, тигрови риби, змиорки (като от Малката русалка 😁), октопод, костенурки, бебета акули, пораснали акули… Може да звучи стряскащо за по-предпазливите, но както ни казаха на пристигане - ако не ги закачаме, и те няма да ни закачат. В морето има адски много планктон и риба, така че никой не е прегладнял за човешко месце. 

Беше ми интересно да видя какво има във водата нощем, затова се записахме за нощен шнорхелинг - продължава 1 час, веднага щом се стъмни, с много мощен фенер в ръка, който ни дадоха от дайвинг клуба. Видяхме корали, приличащи на разцъфнали цветя, които през деня стояха свити и нямаше как да знаем каква красота са. Видяхме няколко представители на Lion fish, които денем също трудно се намират. А са толкова впечатляващи! Видяхме също и октопод, който от червен се променяше в шарен, за да се слее с околните корали. Водачът ни носеше и UV фенерче, с което ни показа за малко как светят различните рибки и корали, когато не са осветени с друга светлина (макар че си имаше отделна услуга Fluo-snorkeling, която беше доста по-скъпа, но със сигурност е впечатляващо да видиш подземния свят в нестандартни неонови цветове).

Оборудване

Нямаше да сме толкова смели в шнорхелинга, ако не си бяхме взели надуваемите възглавнички за шнорхелинг от Декатлон. С тях си като шамандура и не се притесняваш от потъване - отпускаш се по течението, гледаш морския разкош и снимаш. 😁 Можем да плуваме, но все пак сме на почивка, нали? 😁

Бяхме чували за целите маски за шнорхелинг, пак от Декатлон, и носихме една, дадена ни от познати, но на съпруга ми нещо не му пасна на лицето и в крайна сметка си ползвахме нашите си стандартни декатлонски маска, шнохел и плавници. Бяхме ги взели за Сейшелите и не ги бяхме ползвали от тогава, но пък се оказаха доста удобни. 

Третото много полезно нещо за нас беше облеклото за шнорхелинг - взехме си горнище с ⅓ ръкав и неопрен отпред и отзад, и определено ни беше добре - понякога във водата имаше студени течения, ние стояхме с часове вътре и беше добре, че не бяхме само с полиестерни тениски. Пък и когато карахме Stand-up paddle board си беше полезно, защото като паднеш и се намокриш, и после постоиш отвън на вятъра, си става хладно. Дългият ръкав спаси ⅓-та от ръцете ми от изгаряне, но ако сега трябваше да купувам, бих си взела горнище с цял ръкав.

Само да си кажа, че не съм рекламно лице на Декатлон и не получавам дивиденти от тях. 😁 Просто от там си взехме всичко необходимо на разумна за нас цена и за лаишкия начин на използване от наша страна, си свърши чудесна работа.

И да, пригответе си слънцезащитен крем, с минимален фактор 50. Ние носихме няколко (останали ни от лятото) - на Avene, на Бочко (и двата бяха химически) и на Wooden spoon (с невидимия цинк) и определено последния имаше най-много ефект. След като свършиха, изгоряхме и си купихме 90-ти фактор от местен магазин в Dhangethi, но беше твърде късно… (Междудругото, кремът 90-ти фактор го ползвахме това лято и определено НЕ работи - сякаш е фактор за привличане на слънчевите лъчи, а не за защита от тях. Така че заредете се предварително.)

И не на последно място - нещо за снимане! Бяхме си взели един Olympus за подводни снимки, както и кутия за подводно снимане с телефона. И двете свършиха добра работа, само дето телефона ми доста бързо прегряваше и реално, имах сравнително малко време, в което да го ползвам за снимки. Бях си взела и DSLR фотоапарата, но го ползвах само веднъж - за нощни снимки на северния плаж, където се опитвах да хвана Млечния път. Не ми се получи съвсем - статива ми се счупи (каръшка му работа 😅) и нещо не можах да си направя композицията, така че да се получи нещо красиво. Но за любителско снимане след 4 години пауза - каквото-такова. 

Опитах се също да уловя и биофлуоресцентния планктон, който от време на време присветваше във водата, при разбиването на вълните, но количеството му не беше достатъчно, за да стане някоя впечатляваща снимка (или поне не изглеждаше като снимките и клипчетата от японските плажове). И все пак, отметнах и това тикче в списъка с преживявания, които си бях навила на пръста да ми се случат.

От толкова хапване, разглеждане, шнорхелинг и снимане, общо взето имах 40 минути, в които да полежа мързеливо на шезлонга. За 4 дни - толкова.

Към Dhangethi

С наближаването на деня на напускане на Vilamendhoo, се свързах с домакина на къщата за гости в Dhangethi, където щяхме да отседнем, за уточняване на детайлите по трансфера. Оказа се, че самия той работи във Vilamendhoo, но така и нямахме възможност да се срещнем. Неговият брат ни взе с малката му моторна лодка.

Тук е момента да споделя за трансфера - запитах управата на Vilamendhoo за оферта за трансфер до Dhangethi (на 2,5 км разстояние по права линия). Дадоха ми цена от $120. Попитах и хоста ни от Dhangethi дали може да ни превози - той каза, че ако Vilamendhoo позволят, ще може да го направи за… $20 (и попита дали е много). 😄 Vilamendhoo благоволиха да позволят да си осигурим сами трансфер и воала - спестихме едни $100!

И тук дойде големият шок. Не вярвах, че ще го изпитам, защото бях предупредена от близка приятелка, която наскоро беше преживяла местен малдивски остров след резорт. Но си казах “Тя е кифла, аз не съм.” (ако четеш, знаеш, че много те обичам). А и толкова пъти бях разглеждала снимките от Google и от Booking.com, бях изчела всички отзиви за всички къщи за гости на острова и си мислех, че съм си изградила реалистична представа. Но е факт, че се почувствах… като изгонена от Рая. 

Сега, от дистанцията на няколко месеца по-късно, бих казала, че Раят си е там… само че неподдържан. И реално, свикнах за 2-3 дни. Приземих се. 😄 “Все пак съм израсла на село, какво пък толкова може да ме възмути.” И наистина, Dhangethi много ми напомняше на селото на баба, където хората сякаш просто оцеляват. Без изявени амбиции. Без стремеж към постигане на някакви високи стандарти за живот. Бяха много добри хора, услужливи, винаги готови да ти съдействат, да удовлетворят желанията ти. За мен това бе прекрасно - защото хората са нещото, което може да ти направи, или да ти срине почивката. Но от гледна точка на средата, в която живеят, сякаш нямаше стремеж към професионален подход. Говоря за къщите, оградите, градинките - направени според вкуса на собственика, тук боднато едно цветенце, там - една палмичка, купчина изпочупени корали и рапани, без особено естетическо оформление, ей така - за разкош. Без дизайнерския подход, с който явно западняците сме свикнали, или поне очакваме на такива туристически места. 

В Dhangethi живеят около 1300 човека и всички се познават. Израсли са заедно, а новодошлите (от Бангладеш, от Шри Ланка младежи, за да припечелят някой долар) се знаят кои са и вече са се интегрирали в общността. 

Самият остров има една главна улица с магазинчета, повечето от които изглеждаха занемарени - вероятно пандемията си беше оказала влиянието върху частния бизнес. Има и 4 ресторантчета, от които местните също се хранят. 

Има също пристанище, което явно е сравнително ново, и на което местните се радват, защото стимулира икономическото развитие на острова. До него е нещо като корабостроителница - или поне имаше доста разпаднали се лодки и яхти, които бяха в процес или чакаха ремонт и реставрация. 

Също сравнително нова придобивка им е клонът на Bank of Maldives, който представлява стъклена будка с банкомат в нея - това си е голяма екстра, тъй като не всеки остров има достъп до банкомат. 

До пристанището е големият площад, а до него се строеше новата джамия - доста красива ще стане, ако съдя по етапа, до който бяха стигнали. Старата е на централната улица, до полицията, и всяка вечер, по необясним за мен график, огласяше целия остров с вечерната молитва. 

В близост до нея е кеят, на който до не отдавна са акостирали отбиващите се кораби и лодки. Прекрасен залез се наблюдава от там. 

Впечатли ме училището - много поддържано, изрисувано с красиви рисунки, личеше си, че е нещо ценно за тях. 

Срещу него е полицията, където, според думите на домакина ни, служителите там нямат особена работа, освен да правят забележка на местните да си носят маските (по време на пътуването ни, на местните острови беше задължително да се носи маска навсякъде, дори и навън, но за туристите не важало, или поне нямало да ни се направи забележка). Макар че, няколко месеца преди пътуването ни, прочетох, че е имало някакво убийство на местен предприемач, намерен в кладенец, като за похитител спрягаха пришълец от Бангладеш. И наистина, би било странно местен да си позволи подобно нещо, предвид това, че общността е малка и всички се знаят. Затова и като цяло, острова се усеща като едно сигурно и спокойно място.

Има 2-3 магазина за хранителни стоки, от където се запасявахме с вода, тъй като тази от чешмите не е питейна. Бяха сравнително добре заредени, имаше си почти всичко всичко - от основни храни, до джънк и парфюми. Дори си взехме безалкохолно просеко и грозде, за малко романтика и повдигане на умърлушеното ми настроение в първия ден. 😁

Интересно ми беше местните от къде си набавят питейна вода, храни и провизии, тъй като тези магазинчета определено не изглеждаха като да могат да изхранят 1300 човека. Доколкото разбрах, идват кораби по определен график, които ти доставят от Malé провизиите, които ти предварително си си поръчал.

Другото интересно ми беше как се справяха с отпадъците (освен, че една част плуваха във водата, но за това - после) - имаха си сметище, където вечер запалваха събрания боклук. Пламъците се виждаха от Vilamendhoo, а миризмата на дим също понякога достигаше до там, според ветровете.

Имаха си няколко игрища - за футбол, волейбол, и се ползваха от местните младежи.

А също и баня с басейни и, вероятно, други спа процедури, но не влязохме вътре да попитаме за подробности.

Личеше си, че е имало концепция при застрояването на острова - улиците бяха успоредни и перпендикулярни, оградите - дувари, бяха почти навсякъде еднакви, като на кръстовищата бяха заоблени. Някои бяха боядисани в ярки цветове, други бяха циментово сиви, трети с избеляващи остатъци от боя, покрити с агитационни надписи за кандидати от отминали местни избори.

На места, в някои дворове, имаше разруха. Или немарливост. Край брега, там където нямаше официален плаж или заведение, се виждаха празни бутилки от вода, кола, почистващи препарати, и отхвърлени от океана останки от вещи. Те така силно контрастираха с изрядния, поддържан и приказно красив Vilamendhoo. Природата беше същата. Грижата за нея - не. А имаше жени, които чистеха - в един от дните ги засякохме да почистват пясъчните улици и плажа. Но явно минаваха само на регламентирани, по-туристически места. Не беше мръсно, като по гротескните снимки от Malé от Интернет, но все пак боклуците ги имаше и това определено ме огорчаваше. Някак си, нямаш право да постъпваш така с природата, след като тя ти е дала най-красивата си своя версия.

Иначе, на повечето места се виждаха скромни, но прилични домове на 1-2 етажа, които отново много ми напомняха на моето село в северозападна България.

В южния край на острова, в близост до плажа за чужденци, вече имаше няколко блока, вероятно хотели, които се различаваха чуствително от останалата обстановка.

На острова има и няколко Diving клуба, всички бяха с много високи оценки и хубави коментари. Явно това им е силата.

Плажовете около Bikini beach са широки, с фин пясък. В близост има горичка, в която са разположени беседки и типичните за Малдивите люлки, направени от PVC тръби и рибарска мрежа. Като своеобразно мини паркче. Хванахме как правят на брега пясъчна скулптура на китова акула. Впечатляващо реалистична беше. 🙂 Мен би ме било жал да влагам толкова много старание за нещо, което след няколко часа приливът ще го отнесе.

Наблизо е и една от емблемите на Dhangethi - люлката във водата, със седалки от полумесеци, насочена така, че да позира прекрасно на фона на магичния залез. Няма как да не се мине от там, търпеливо изчаквайки да ти дойде реда за снимки. 😁

Но нещото, което най-много ме впечатли на острова, бяха две… не бих казала дървета, а по-скоро конструкции, оформяща дървета, които се извисяваха далеч по-нависоко от останалите палми и друга местна растителност. Казвам “конструкции”, защото, реално, нямаше един дебел ствол, а сякаш от клоните, летящи над главите ни, падаха издънки, които да ги подпират на земята, оформящи малък лабиринт от стебла. Тези “дървета” с внушителни размери (по-късно разбрах, че се наричат Banyan trees) бяха дом на стотици плодни прилепи с големината на котка, които висяха надолу с главата, веещи си с едното крило в опит да се охладят. Бяха достатъчно на високо, така че да не се чувствам притеснена от тях, или пък присъствието ни да ги впечатли някак. 

Междудругото, една от вечерите, докато вечеряхме под палма на прилежащия към ресторанта бряг, един плоден прилеп кацна невъзмутимо на нея (на метър над главите ни). Не се изплашихме - вече ги бяхме виждали на Сейшелите и знаехме, че не ни застрашават по никакъв начин. Беше интересно да наблюдаваме как се придвижва към края на листото, помагайки си с уста.

Стаята, която бяхме резервирали в къщата ни за гости, се оказа заета, тъй като предишният ѝ обитател бил контактен на човек с ковид и трябваше да си изтърпи там карантината, нищо че беше с отрицателен тест. Затова ни настаниха в съседна къща за гости за 2 дни, а после се преместихме в първоначалната. И двете бяха сходни откъм комфорт. Общо взето всичко си имаше, но не беше ново, или поне не със съвременно обзавеждане. Нямаха топла вода на душа - течеше си само студената - явно така се къпят местните - все пак там е топло винаги. Но явно туристите, като нас, все пак са показвали нуждата си от по-топла от морската вода, и в двете къщи бяха монтирали допълнително душ с малък проточен бойлер. Като цяло, стаите не бяха нещо впечатляващо - достатъчни бяха, за да има къде да спим на хладно. За друго бяхме отишли. 🙂

А сега малко за под водата

От страната на лагуната, особено в обедните часове, когато слънцето пече отгоре, водата изглеждаше черна, заради наличието на много водорасли, прикрепени към дъното. Признавам, че ми беше гнусно да вляза, но при една от шнорхелинг разходките се осмелихме да минем от там и, всъщност, си изглеждаше все едно летиш над трева - водата си беше прозрачна. Но определено това не е от интересните части на острова. Рифът е от другата страна и при прилив можеш да станеш свидетел на невероятни композиции от цветни корали и още по-цветни рибки. Дори се снимахме с костенурка и се гонехме с малък скат! Бих казала, че откъм разнообразие на рифа, беше дори една идея по-шарено от Vilamendhoo.

Държахме да пробваме Stand Up Paddle Board - да се изправим на дъската и да се прибутваме лежерно с греблото, зареяни в тюркоазения хоризонт. Е, предвид вятъра, не ни беше много лежерно, особено докато му схванем цаката на баланса. Разстоянието, което изминахме за половин час срещу вятъра, го изминахме за десетина минути наобратно. Но си заслужаваше опита, де.

Другото, което много исках да преживея, бе да останем сами на sand bank. E, беше доста странно. Малко скучно първоначално - запитваш се “Добре… И сега? Какво толкова да правим тук? То романтика - добре, ама 2 часа?”. Но ние си намерихме занимание - първо разгледахме пясъчния остров, който имаше и нещо като езерце по средата, а в единия си край беше площадка за излитане и кацане на цяло ято бели птички, с коити се закачахме. После решихме да пробваме да обиколим ръба на рифа с шнорхелите, но се оказа, че си бяхме забравили възглавничките за шнорхелинг, та го направихме с доста повишено внимание - одвъд ръба течението беше адски силно и съвсем спокойно можеше да ни откара до някой следващ остров (в добрия случай). След това, изморени от плуването срещу течението, в опита си все пак да се върнем на острова, си хапнахме осигурените от домакина ни плодчета, излежаващи се на пясъка под импровизираната тента, която ни сглобиха, преди да ни оставят. 

Специално за този остров, бях взела назаем един дрон, за да си направим снимки. За да мога да го ползвам, се наложи да пиша до Министерството на отбраната на Малдивите, после с разрешението от тях - на Орган на гражданската авиация и след това до Общината на Dhangethi (последните така и не ми отговориха). Дронът нямаше как да го ползвам на Vilamendhoo, защото там е забранено ползването на подобни устройства, а на Dhangethi реших, че ще се усложни много ситуацията, предвид това, че изредените по-горе институции искаха конкретни часове и места за опериране на дрона. Затова - на сигурно - на пясъчния остров до Dhangethi. Е, и там се объркаха нещата. Първо, че сутринта на планирания ден заваля дъжд и се наложи да отменим посещението за следобеда (с което подадените от мен часове за ползване на дрона тотално вече не отговаряха на реалността) и второ - денят се оказа супер ветровит, та малкото маневрирания с дрона ги направихме с голям риск той просто да бъде отвян в открито море. Та, не успяхме да му се израдваме съвсем, но поне се отчетохме. В крайна сметка, поседяхме цели 4 часа на пясъчния остров, последните 2 от които не бяхме сами - дойдоха 2 лодки със семейства с деца - явно това беше интересно преживяване и за малките. За щастие, островът беше достатъчно голям, че да не си навлизаме в личното пространство.

И най-голямата тръпка, която искахме да изживеем, бе да поплуваме с китови акули и манти. Получи се, на половина. За съжаление, мантите се бяха скрили - около седмица не можеха да бъдат открити на нито една от точките, където обичайно се събират. А китовите акули пък се бяха изместили от Whale shark point-а, чак до отсрещния западен край на атола. Като стигнахме до предполагаемото място, лесно се ориентирахме къде точно да идем - имаше няколко корабчета с по 20-30 дайвъри, които като пасажи във водата се насочваха към видяната китова акула. Ние бяхме само ние двамата със съпруга ми, в лодката на домакина ни, което беше голям плюс - бяхме бързи и маневрени, така че отивахме пред самата акула, скачахме във водата и я пресрещахме в цялото ѝ великолепие, докато групата дайвъри задъхано се опитваха да я настигнат.

След като повторихме това упражнение няколко пъти (не знам дали акулата беше само една, която си се разхождаше наляво-надясно, или всъщност сме видели повече от една акули), решихме да потърсим манти. По пътя към мястото, където се надявахме да ги видим, се натъкнахме на още една китова акула. “Какво чакате - тя е тук само за вас!” ни подтикна домакина ни и ние, малко неочакващи такъв развой на събитията, набързо нахлузихме шнорхелите и плавниците и скочихме при нея. Беше толкова близо! Толкова голяма и се движеше толкова бавно и невъзмутимо. Първо поплувах малко над нея, но в един момент ме налегна мисълта, че ако реши да излезе към повърхността, ще ме забере неприятно. А знам, че не бива да бъдат докосвани, защото кожата им е като шкурка и съвсем лесно може да свали моята. Преместих се отстрани на нея, на около 2-3 метра разстояние от това огромно морско чудовище. Плувах на нивото на очите ѝ, гледах я и ѝ се възхищавах. Беше много специален момент. Тя сякаш ни допусна да ѝ се порадваме, след което се гмурна към дълбокото и изчезна в тъмното.

Дали ме беше страх? Не. Това, което знаех, бе, че не са месоядни и че единствените опасности са докосването, за което вече споменах, и доближаването до опашните перки, тъй като може да те нокаутира с тях, в опит да маневрира. Изпитвах чувството, че преживявам нещо уникално и дори невероятно. Изпитвах дълбок респект към това създание и благодарност, че ми позволи да се запознаем.

А мантите - надявам се, следващия път. Вярвам, че ще има такъв.

На връщане към Dhangethi се случи още нещо неочаквано - покрай лодката ни буквално прелетяха летящи риби! Изстрелваха се от водата в ято, разперваха страничните си перки в полет и се гмуркаха обратно във водата. И така, подскачаха над водната повърхност, както правят делфините (които, за жалост, не видяхме).

И така, и на този остров не се случи да се  опънем на плажа. Но не съжалявам - видяното и преживяното беше достатъчно насищащо, че изморената ми душа да се почувства отпочинала и заредена.

Към Malé

Хванахме последната скоростна лодка за деня към Malé. За столицата на Малдивите знаех, че е ужасен, грозен и мръсен град, където не си заслужава да прекараш време. Но като го наближихме, бях изненадана да видя небостъргачи (или поне, доооста високи сгради), съвременно изглеждащи. От летището до града стигнахме с лодка от градския им транспорт - за около долар в посока, за 15 минути. Евтино и достатъчно бързо. Целта ни беше местния пазар, където ни казаха, че ще намерим типичното “малдивско баунти” - кокосово-меден десерт, завит в палмово листо, който наистина е много вкусен и напомня на вкус на едноименния любим мой популярен десерт от детството ми. Това бяхме решили да са ни сувенирите от Малдивите за близки и приятели - практично, типично, не заемащо много място, сравнително евтино (16 броя за 10 долара или нещо подобно беше) и не беше прахосъбирачка.

След като мисията беше изпълнена, решихме да идем в единствения парк, който видях на картата, пък и беше наблизо - Sultan Park. Прекрасно място! Изключително интересен, шарен (дори и нощем) парк, с различни кътове и интересен дизайн. Имаше ги и онези “дървета” - с лабиринтите от стебла. Имаше модерна къщичка на дърво, която изглеждаше, че се ползва и за изнесена стая за обучение. Имаше рекичка с рибки, красива растителност, градина с висящи светещи пръстеновидни люлки, дълъг тунел, обрасъл с пълзящи растения, чиито стени бяха покрити с лампички и нощем изглеждаше магично. Криволичещи алеи и пейки, където да седнеш и да се насладиш на създадената красота. Впечатляваща беше конструкцията на детския кът, макар че не работеше, заради пандемията, и не беше осветен добре, та се наложи да се взирам в тъмното - висока крепост с кула и спираловидна пързалка. Децата ми щяха да изпаднат в еуфория, ако бяха тук. 😄 

След това неочаквано бижу, решихме, че е време да хапнем. Отне известно проучване на оценките на околните ресторанти в Google и, къде нарочно, къде случайно, отидохме в Citron by Lemongrass. Оказа се, че на втория етаж, на терасата с изглед към морето и летището, тъкмо им е отворил бюфета. Така че, пак се наядохме на корем с разнообразни ястия и десерти на доста прилична цена.

Това беше идеален завършек на нашето бягство от реалността. Ето, че няколко месеца по-късно, спомените все още ме вълнуват и събуждат копнежа ми да се върна там. 

Само мога да си пожелая да мога да си го позволявам. Поне още няколко пъти в живота ми.